Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (22) (Разказ за Ерик)

19.
Откритие

Проехтя гонг.

Ехото отекна във високите тавани от издълбан боядисан камък, понесе се през огромната зала и Вратарят се обърна. Миранда видя как я гледа с безизразната си физиономия, но без да направи какъвто и да било заплашителен жест, докато тя приближаваше.

Беше се носила над планините, след като напусна огромния град, известен като Некрополис — Градът на мъртвите богове. Като следваше напътствията, дадени й от гадателя в хана, тя се бе върнала в Мидкемия и беше намерила пътя за Новиндус и после Некрополис. Понесе се нагоре, водена от магичното изкуство, въпреки че беше уморена, и затърси митичното място на върха на планините, наречено Павилиона на боговете.

Накрая, когато трябваше да използува силите си, за да запази въздуха около себе си, откри каквото търсеше — чудесно място над един облак, огромни поредици от зали и галерии, които изглеждаха сътворени от лед и кристал, от камък и мрамор.

Облаците пооредяха и тя видя масивна сграда, построена на върха на най-голямата планина в околността, а в центъра й имаше едно-единствено огромно отверстие.

Тя се понесе през облаците, обграждащи Небесния град, и мина през вратата без усилие. Почувства само известна съпротива, докато минаваше, и разбра, че това е невидима преграда, задържаща въздуха и топлината.

Мъжът, който я следеше през огромната зала, се понесе над безкрайния гладък под, за да я посрещне. Тя бързо се огледа да види какво има около нея. Над главата й се издигаше изящен таван, висок може би над двайсетина метра, поддържан от мощни каменни колони, всяка избирана заради особената си красота. Тя се загледа в една от тях — изработена от масивен къс малахит: зелените вени на блестящо полирания камък можеха да задържат погледа часове наред. Розовият кварц беше също прекрасен, но зеленият камък я привличаше и омайваше и Миранда реши, че това е най-хубавата колона.

Подът на залата беше разделен на сектори от някаква слаба енергия. Миранда използва всичките възприятия, която имаше, и реши, че полетата не са бариери или клопки, а по-скоро нещо приличащо на подписи — като че ли всяка зона имаше специфично предназначение, но това бе отбелязано само за способните да усетят тези енергийни линии. И във всяка зона се движеха същества, човекоподобни на външен вид, но облечени в най-странните одеяния, които бе виждала.

Големите прозорци бяха направени от кристални плочи — толкова прозрачни, че приличаха на внезапно замръзнал въздух, а снежната покривка отвън отразяваше следобедната слънчева светлина от върховете и залата се къпеше в розови и златисти оттенъци. Хората, движещи се по огромния под, хвърляха дълги сенки. Многостенни глобуси от скъпоценни камъни излъчваха мека светлина, очевидно нямаща нищо общо с естествената.

Приближаващият се мъж се плъзна във въздуха, изправен царствено, като че ли носен от невидими носачи на тежка платформа, после леко стъпи на мраморния под. Миранда внимателно се спусна до него.

Няколко души се обърнаха, за да наблюдават срещата, но запазиха мълчание. Миранда свали качулката на наметката си, разтърси черната си коса и огледа залата още веднъж.

— Кой е дошъл в Небесния град?

— Добра група богове сте — каза Миранда развеселена, — ако не знаете кой прекрачва прага на собствения ви дворец. Наричам се Миранда.

Вратарят каза:

— Никой не може да пристъпи в обиталището на боговете без покана.

— Странно — усмихна се отново Миранда. — Но аз все пак съм тук, нали?

— Никой не може да нахлуе тук без разрешение и да се измъкне жив — допълни Вратарят.

— Добре, смятайте ме за поканен гост, а не за натрапник.

— Поради каква причина си дошла тук, в Града на боговете?

Миранда го разглеждаше. Както и другите в залата, той носеше странна роба — стегната в раменете, но разширяваща се под мишниците, за да образува долу идеален кръг с диаметър около два метра. Миранда предполагаше, че в подгъва има подшита тънка метална жица или твърда кордела. Ръкавите бяха дълги и също се разширяваха по дължината, докато яката беше висока и твърда, стегната около врата, закръглена отзад и опираща до ушите. Това създаваше у Миранда впечатление, че говори с двуметрова кукла, изработена от внимателно лепени парчета хартия и с оцветена восъчна глава, прикрепена неловко отгоре й.

Лицето му имаше тъмен маслинен цвят, характерен за хората, прекарали дълги години на ярко слънце. Брадата му беше бяла като снеговете навън. Такива бяха и веждите му, изпод които я гледаха бледосини очи.

Искаше й се да разполага с повече време, за да разгледа мястото. Размерите просто спираха дъха й, макар че имаше нещо много чуждо, подобно на свирепия вятър пред входа. Никой смъртен, който не владееше магичното изкуство, не би могъл да намери пътя към това убежище на боговете, защото климатът бе невъзможен. На около трийсет метра под платото въздухът беше толкова рядък, че бе непригоден за дишане, а и винаги бе ужасно студено.

Повечето от останалите вече бяха изгубили интерес към нея и отново бяха поели пътя си — всяка група изглеждаше обособена, изолирана от усещането за отделни зони, което тя бе доловила още при влизане — като че ли имаше определени места в залата, към които те бяха приковани. След момент вече беше сигурна, че никой не напуска зоната си и не навлиза в друга.

— Ограничавате боговете ли? — попита Миранда.

— Те сами се ограничават, както са го правили винаги — беше отговорът. — Отново трябва да попитам, какво ви докара тук?

— Дойдох, защото се събират ужасни сили и този свят се изправя пред хаос. Посетих Оракула на Аал, но тя е готова да влезе в рождена фаза. За нас погледът й в бъдещето ще бъде изгубен. Онези сили, които са тръгнали в поход, са свързани с нещо, което ще сложи край на всичко, което познаваме, включително и на това. — Тя широко махна с ръка.

Вратарят за момент затвори очи — Миранда знаеше, че се свързва с някого мислено. След малко отвори очи и каза:

— Продължавай.

— За какво?

— За това, което се надяваш да намериш тук.

— Надявах се, че боговете на Мидкемия ще проявят повече разум и готовност да посрещнат заплахата за собствено си съществуване! — Едва скриваше гнева си и в думите й прозираше презрение.

— Това са само сенки на боговете — отвърна Вратарят, — мъже и жени, които по причини, неразбираеми за нас, смъртните, са били избрани да съществуват от името на боговете. Те живеят своя живот на смъртни същества и като смъртни сенки на боговете — очи и уши, които показват на боговете смъртната перспектива на света, в който те съществуват.

— Тогава искам да говоря с някоя от тези сенки на боговете — кимна Миранда. — Ако нямате нищо против.

— Аз съм само Вратар на Небесния град. Моята задача е да пазя онези, които съществуват тук, и да им осигурявам удобства. — Той затвори очи. — Можеш да говориш с всеки, който ти отговори.

Миранда мина покрай Вратаря и се отправи към най-близката зона до входа, където група мъже и жени бяха заобиколили същество, извисено с една глава над тях. Всички бяха облечени в бяло, без следа от цветен оттенък, а жената, застанала в центъра, имаше безцветна коса. Кожата й също беше без пигментация и макар че приличаше на албинос, очевидно беше от някаква неземна раса и кожата й наистина бе съвършено бяла. Тези, които я заобикаляха, отстъпиха и позволиха на Миранда да се приближи. От почетно разстояние Миранда сведе глава и каза:

— Сунг, моля за помощ.

Живото въплъщение на богинята погледна младата жена. Очите й представляваха загадка, но на лицето й бе изписана любезност. Тъй като все още нямаше никакъв отговор, Миранда продължи да упорства:

— Надига се голямо зло, такова, че ако не бъде овладяно, ще освободи сили, равни дори и на вашите. Трябва да намеря помощ!

Богинята дълго разглежда Миранда; после с едва забележимо движение показа на гостенката да премине в друга зона.

— Потърси някой, който още не е дошъл между нас.

Миранда побърза към друга част от залата, където зоната не беше заета от никого, и като използваше магичното изкуство във всяка фаза на реалното, затърси някакъв знак за това, което би могла да срещне тук.

Един знак блесна в светлинния спектър, далеч над възможността на повечето хора да го забележат, но Миранда го видя. Обърна се и видя, че Вратарят я следва — носеше се на две педи над каменния под.

— Кой е оставил този белег тук?

— Някой, който е идвал тук, както и ти.

— Какво означава този символ?

— Това е знакът на Водан-Хоспур, един от Изгубените богове, когото очакваме.

— Очаквате завръщането на богове, изгубени през Войната на хаоса? — учудено попита тя.

— Всичко е възможно в Павилиона на боговете.

— Как се казва този мъж, който е оставил символа?

— Не мога да кажа.

— Търся Пъг от Звезден пристан — каза Миранда. — В хана на Пътя на световете ми казаха да дойда тук.

— Подобни проблеми не са моя грижа — повдигна рамене Вратарят.

— Бил ли е тук?

— Не мога да кажа.

Миранда помисли и после рече:

— Като не можеш да кажеш нищо, ориентирай ме поне къде бих могла да ида, за да го намеря?

— Може би ще трябва да поогледаш мястото, където те подведоха по грешната следа — каза след кратко колебание Вратарят.

— И аз така си помислих — каза Миранда, махна с ръка и изчезна — чу се само леко пукване: единственото свидетелство, че е била тук.

Един от хората, обикалящ край близкия бог, се обърна и отметна качулката си. Беше нисък и набит, очите му имаха цвят на тъмен орех — не бе млад, но брадата му беше черна като на двайсетгодишен момък, а поведението и ръстът никак не намаляваха аурата на власт, която го обкръжаваше.

Като пристъпи към мястото, където чакаше Вратарят, той каза:

— Ти изпълни предназначението си. — Махна с ръка и фигурите в залата изчезнаха, като оставиха огромно празно пространство от скали и лед. Студеният въздух се втурна през незащитения отвор, заудря със страшна сила и го накара да се завие плътно с наметалото си.

Той се огледа, за да се увери, че не е останала и следа от илюзията, вдигна ръка и се приготви да се премести на друго място, когато един глас произнесе:

— Богове, колко е студено тук без илюзията!

Мъжът се обърна и се оказа на метър от току-що появилата се жена.

— Пъг от Звезден пристан?

— Чиста работа — кимна мъжът. — Малцина могат да прозрат през капана на хитростта.

Тя се усмихна и в израза й се мярна нещо странно познато.

— И аз не успях. Но нещата не ми изглеждаха съвсем наред и реших да се престоря, че си отивам, с надеждата да науча нещо повече.

— Вие просто станахте невидима — усмихна се той — и произведохте необходимия звук.

— Вие ли сте Пъг? — попита тя.

— Да, аз съм Пъг от Звезден пристан — каза мъжът.

Лицето на жената стана загрижено и той отново долови в него нещо познато.

— Трябва да тръгваме. Има много работа.

— За какво говорите? — попита Пъг.

— Хайпур падна и Ланада е заплашена от предателство.

— Знам — кимна Пъг. — Но според мен е твърде прибързано да се намесвам… Пантатийците контрират нашата магия със своята. Знам. Но има нещо повече от простото джаскане с магии, наподобяващо блъскащите се овни по планинските поляни.

Дъхът й увисна в ледения въздух и тя зачака отговора.

— Има сили, които все още не можете да разберете — продължи Пъг, — така че преди да кажа каквото и да било, бих искал да открия какво точно знаете.

И изчезна.

— Проклятие — каза Миранда. — Мразя, когато мъжете правят така.

 

 

Пъг наливаше два бокала с вино. Миранда се появи с лек пукот.

— Защо направихте така?

— Ако не бяхте в състояние да ме последвате, каквото и да ви кажех, щеше да е безсмислено. — Пъг й подаде единия бокал и отбеляза: — Има нещо странно познато във вас.

Миранда взе виното и се отпусна на дивана срещу писалището; Пъг седна на единствения стол.

— Къде сме? Звезден пристан ли е това? — Тя се огледа. Стаята беше малка и почти нямаше украса. Всичко, което можеше да види, беше една библиотека. Книгите заемаха всичките стени с изключение на една, където беше оставено място за прозорец. Освен дивана, писалището и стола в стаята нямаше други мебели. Две лампи, окачени диагонално на тавана, пръскаха ярка светлина.

— Моят щаб — кимна Пъг. — Никой освен мен няма право да влиза тук и никой не очаква да го посетя, след като не ме е виждал двайсет и пет години.

— Защо живеете така? — Миранда се огледа.

— Положих доста усилия, за да прекъсна всичките си връзки тук, когато жена ми почина. — Говореше за смъртта като за някакъв делови факт, но Миранда можа да долови напрежение в ъгълчетата на очите му, когато спомена за това. — Ако някой поиска да ме търси, преди всичко ще се насочи към Острова на чародея. Там оставих много хора, които могат да работят с магия, така че всяко заклинание, предадено посредством магично изкуство, там ще звънне като камбанка за вечеря.

— И понеже тук магията се практикува всеки ден, ако решите да свършите нещо, никой няма да забележи, така ли? — Тя отпи от виното и каза: — Много е добро.

— Наистина? — попита Пъг и също отпи. — Да, така е. Чудя се кое… — Той повдигна бутилката. — Трябва да питам Гатис дали има повече от това в избата на Острова, когато се върна.

— Защо се криехте и оставяхте грешни следи? — попита Миранда.

— А защо ме търсехте?

— Първа ви попитах.

— Добре — кимна Пъг. — Пантатийците са бесни срещу мен и магическите ми умения. Открили са начини да ги неутрализират, така че трябва да съм сигурен, че никой техен агент няма да ме открие.

— Да ви неутрализират? — Очите й се свиха. — Изучавах преди известно време змийската магия — те още пърлят на огън тела на животни, за да благословят битките си. Ако сте толкова могъщ, колкото казват…

— Има много начини да пречупиш една атака освен да я посрещнеш с по-голяма сила — каза Пъг. — Какво би станало, ако държах любимото ви дете с кама, опряна на гърлото му?

— Излиза — отбеляза Миранда, — че ако не знаят къде се намирате, те не могат да заплашат никой, който ви е скъп.

— Да. А сега, защо вие ме търсите?

— Оракулът на Аал влиза в цикъл на раждане и ще сме лишени от помощта й. Бях помолена от…

— От кого? — прекъсна я Пъг.

— От някои хора, които не искат да видят този свят загинал съвсем скоро — отсече тя. — Бях помолена да запазя Камъка на живота…

— Как научихте за него? — попита Пъг и се изправи.

— Аз съм кешийка — каза Миранда. — Спомняте ли си един човек, който дойде да помогне на кралската армия в битката?

— Лорд Абдур Рахмад Мемо Хазара-хан — отговори Пъг.

— Отне години — кимна Миранда, — за да проникнем през илюзиите и лъжливите следи. Но мина време и малцината, успели да влязат при Оракула и да се върнат с мъдростта й, преодоляхме бариерата при Кръстопътя на Малака, работихме десетилетия и накрая научихме истината.

— Значи работите за императора, така ли?

— А вие не работите ли за краля? — контрира Миранда.

— Боррик и аз сме нещо като роднини — каза Пъг и сръбна от чашата си.

— Вие си изпросихте въпроса.

— Така е. — Той остави бокала си. — Да приемем, че някак си съм по-малко обвързан със задълженията и лоялността си, отколкото преди. Което всъщност няма нищо общо с проблема. Ако знаете нещо за Камъка на живота, знаете, че националните интереси по този повод са ясни. Ако валхеру се пробудят отново, ние ще загинем.

— Тогава трябва да ми помогнете — каза Миранда. — Помогнах на принца да осигури група отчаяни мъже. Ако оживеят и ни донесат необходимата информация, ще знаем срещу кого сме изправени.

— Вие, една кешийка, работите за принца? — учуди се Пъг.

— Очевидно най-разумното е да служа на истинските интереси на господаря си.

— И кои са тези глупави мъже? — повдигна вежда Пъг.

— Командва ги Калис.

— Синът на Томас — рече Пъг. — Не съм го виждал от дете; може би от двайсет години или повече.

— Той си е все така млад. Бесен и притеснен.

— Той е уникален. Няма друго такова същество като него във вселената. Той е плод на съюз, който не трябваше да създаде поколение, и някой ден ще умре по същия уникален начин.

— И самотен.

— Кой друг? — погледна я Пъг.

— Група мъже, осъдени на смърт, от който не познавате никого. Освен Накор, исаланеца.

— Липсва ми разхвърляната му гениалност — усмихна се Пъг. — И неговото чувство за хумор.

— Опасявам се, че тези дни едва ли ще му е до хумор, — каза Миранда. — След смъртта на Арута Николас остана единствената надежда за Западните владения, за Кралството и за света. Той прие плана на баща си, но не му стига ентусиазъм.

— Що за план е това?

Тя му разказа за предишните пътувания до Новиндус и за пораженията, понесени от Калис и неговите хора последния път. Сподели му идеята да бъде изпратена група, която да се присъедини към победоносната армия. Мъжете трябваше да потърсят причината за силата на пантатийците и да се завърнат със сведенията за реалните размери на опасността, настъпваща срещу Кралството.

— Мислите ли — каза Пъг, когато тя свърши — че това е нещо различно, а не обикновено съсредоточаване на военна сила в Новиндус? Смятате ли, че може да се предприеме нападение през морето и да се завладее Камъкът на живота?

— На пантатийците им липсва изкусност в магията — отвърна Миранда, — но може би някой ги манипулира, както те влияеха на моределите по време на Великото въстание.

— Но всичко показва — допълни Пъг, — че искат да завладеят целия Новиндус и да създадат най-голямата армия, която е виждал светът, и после единственият логичен извод е да се нахвърлят срещу Кралството, може би да отплуват направо към Крондор, а после да пропътуват половината Кралство до Сетанон. — Пъг замълча за момент. — Мисля, че никой не ги използва в този смисъл, който имате предвид вие. Пантатийците са много чужди и различни от всички живи същества, ако се съди по това, което съм видял. Имат светоглед, напълно противоречащ на всяка логика, но дълбоко вкоренен в самата им природа. Повече от две хиляди години, откак наблюдават развитието на вселената, те не са се променили и все така фанатично са пристрастени към своя уникален мироглед.

— Това е доста аналитично за мен, Пъг. — Миранда повдигна вежда. — Срещала съм и други фанатици и наистина изглежда, че действителността трудно ги променя. — Тя махна с ръка, за да предотврати бележката, която се готвеше да направи нейният събеседник. — Но разбирам вашата гледна точка. Ако те са движени от собствените си тъмни цели така устремно, ясно е, че са готови да рискуват всичко в това мащабно начинание.

— Не напълно — поклати глава Пъг и въздъхна. — Най-лошото е, че ние може и да успеем да ги отблъснем и победим: като унищожаваме всеки човек или същество, което те изпращат през морето. Но каква ще е ползата, ако разрушим и превърнем в пожарища целия си бряг?

— Още не знаем къде живеят — каза Миранда.

— Да, разполагаме само с някакви неясни слухове. Някъде на север, при изворите на Змийската река, при Змийското езеро, или долу при Голямата южна гора, някъде дълбоко в сърцето на гората Ирабек. Никой не знае със сигурност.

— Търсихте ли мястото?

— Използувах всяка магическа формула и знак, който знаех или можех да измисля, и изходих пеша голяма част от онзи континент. Тъжната истина е, че или са невероятно надарени да се крият от хорските погледи, в магическия и реалния смисъл на думата, или че го правят толкова очевидно, че не го забелязвам.

Миранда отпи глътка от виното си и отбеляза:

— Армията им е най-голямата заплаха.

— И не само това, страхувам се.

— А какво?

— Мисля — додаде Пъг, — че Калис ще открие нещо много по-могъщо в сърцето на тази особена война, но не мога да кажа какво точно. — Той се приближи до един шкаф за книги. — Тук има няколко книги, които разказват за врати, пътеки и пътища между различните нива на действителността.

— Като по Пътя на световете ли?

Събеседникът й поклати отрицателно глава.

— Онова място съществува в обективната вселена, както ние я разбираме, макар че има нещо магическо, което позволява на движещите се по Пътя да съществуват над известни граници на обективната действителност. Спомняте ли си как изглежда Пътят на боговете?

— Да. Много убедителна илюзия.

— Това е повече от илюзия. Открих всичко това в едно по-горно ниво на действителността — нещо като високоенергийна сфера, поради липса на по-добро описание. Преди много години отидох в Града на мъртвите богове и влязох през един… тънък пласт, през един шев в Залата на Богинята на смъртта. Говорих с Лимс-Крагма.

— Интересно — каза Миранда.

Пъг вдигна очи, за да види дали не му се подиграва.

— Наистина ли говорихте с Богинята на смъртта?

— Точно това искам да подчертая. Няма Богиня на смъртта и все пак тя съществува. Има природна сила на съзидание и естественото природно действие на разрухата. Това, което поваля едно живо същество, доставя храна за нов живот. Ние разбираме толкова малко от тези неща — каза той малко притеснено. — Но тези олицетворения, тези богове и богини може би са само начин, по които сме в състояние да живеем в една от тези действителности, за да може да контактуваме със сили, същества и енергии от други реалности.

— Интересна теория — каза Миранда.

— Всъщност в по-голямата си част е на Накор.

— Но какво общо има това с всичките убийства, които трябва да бъдат извършени?

— Съществуват създания в онези, другите действителности. Аз съм се срещал с Ужаса, както го наричат.

— Наистина ли? — Тя изглеждаше силно впечатлена. — Според всички съобщения с Крадците на живот шега не бива.

— Това е първият ключ, който намерих. — Лицето на Пъг се оживи, докато обясняваше. — Когато се сражавах с Ужаса за пръв път, усетих различния ритъм, различното енергийно състояние на това същество. Когато го победих, вече знаех някои неща. С годините открих различни подробности. Когато бях на Келеуан, света на цураните, няколко години ми бяха достатъчни да науча неща, които дълго не бях разбирал тук, на Мидкемия. Това, което разбрах за Ужаса, е, че не той „изпива“ живота на живите същества на този свят. Той променя енергията на ниво, което може да използува. За нещастие ефектът от тази промяна е смъртта на съществото, което докосва.

— Страхувам се, че такива академични разсъждения малко интересуват онези, които умират.

— Наистина, но това е от значение. Ако те могат да правят това, защо тогава други сили, които ние не можем да видим в нашите обикновени житейски рамки, да не са способни също да достигат и да обработват енергиите в нашия свят?

— Докъде стигаме с всички тия размишления? — попита Миранда с нетърпение.

— Как изглеждаше Камъкът на живота, когато последния път посетихте Оракула? — попита Пъг.

— Какво имате предвид?

— Изглеждаше ли както винаги?

— Не знам. — Миранда беше озадачена. — Това беше единственият път, когато го видях.

— Но около него имаше нещо странно, нали?

— Имах чувството… — Тя вдигна рамене.

— Че хванатите вътре валхеру по някакъв начин вършат нещо.

— Шаваха — каза Миранда с отнесен поглед. — Мисля, че това почувствах. Че мърдаха повече от обикновеното.

— Страхувам се, че може би са намерили начин да си взаимодействуват пряко с някого или с някаква група от пантатийското общество. Може би с така наречената Изумрудена кралица, която ги води сега.

— Доста ужасна мисъл.

— Има нещо, което малцина знаят — продължи Пъг. — Чували ли сте за Черния Макрос?

— Само легенди — каза Миранда. Тонът й беше сух и Пъг разбра, че тя не вярва на раздутите приказки за великия чародей.

— Повечето от нещата, които правеше, бяха театрални, но някои бяха на много високо магическо ниво — далеч над моите сегашни разбирания и умения. Беше способен да прави неща с времето, за които можех само да предполагам.

— Пътуване във времето? — Очите й се присвиха.

— Нещо повече. Томас и аз бяхме хванати във времеви капан заедно с него и пътувахме до зората на времето, после се завърнахме. Но той можеше да използва знанията си и желанията си срещу вечността.

— Какво имате предвид?

— Използваше майсторството си и могъществото си, за да изгради връзка между Томас, моя приятел от детинство, и Ашен-Шугар…

— Онзи валхеру, чиято броня той носи! — възкликна Миранда.

— Никога не е било проста работа да се прикове древна магия в една броня. Макрос използваше бронята като средство за манипулиране на моя приятел, така че да свърши това, което свърши по време на Войната на разлома.

— Хитро копеле — промърмори Миранда.

— А ако предположим, че бронята на Томас не е единственото средство за подобна манипулация?

— Възможно ли е? — Очите на Миранда се отвориха широко.

— Разбира се, че е възможно — каза Пъг. — Колкото повече остарявам, толкова повече се убеждавам, че невъзможните неща са доста малко.

Миранда стана и започна да крачи из малката стая.

— Как ще разберем?

— Ще чакаме Калис да се върне или по някакъв начин да ни прати вест. Когато за последен път видях Накор, го помолих да тръгне с Калис, ако е възможно, защото той самият е способен да прозре неща от такъв род. Това е само предположение — една възможност, за която говорих преди три години. Сега, когато ми казвате, че е заминал с Калис, ще чакам, докато не се върне. И дотогава ще се крием, за да не се превръщаме в прицел на пантатийците. Мога да се пазя за известно време, както сигурно и вие, но да съм постоянно нащрек би било уморително и ще ме разсейва от други изследвания.

Миранда кимна.

— А каква беше онази работа с дирята и останалото, с Пътя на световете и Града на боговете, защо беше всичко това?

— Исках да намеря начин да се пазя и в същото време да бъда откриван от някого с умения и талант, който трябва все пак да ме намери. Ако се бяхте разхождали безцелно по Пътя, като задавате въпроси във всеки от световете, щяхте да срещнете огромни трудности.

— Знаех за това от вашите убийци — контрира тя.

— Кой ви каза?

— Носеха се слухове в деня когато бях в „При Честния Джон“.

— Следващия път — каза Пъг, — когато наемам някого, за да бъда спокоен, мисля че ще избягвам хана. Кой ви насочи към Мустафа?

— Гневливия.

— Когато напуснахте Мустафа, се отправих в планините, за да ви чакам. Простият номер да ви кажа да отидете някъде другаде беше последната ми загадка. — Той се усмихна. — Ако не се бяхте проявили като толкова любезна гостенка, щях да се отърва от вас там, на тия далечни върхове, така че да бъдете достатъчно далеч от Звезден пристан, когато пантатийците забележат извършеното.

— Липсва им изкусност — кисело каза Миранда.

— Може би — каза той, — но ми остава все по-малко време, а имам доста работа за вършене, докато чакам Калис и Накор.

— Мога ли да ви бъда в помощ? Гневливия ме чака в една кръчма в Ла Мут. Ако може да свърши нещо…

— Засега му изпратете съобщение да чака. Нека се наслаждава на момичетата на Таберт и на добрата бира — каза Пъг. — Колкото до вас, тук има толкова неща за вършене, че с удоволствие ще приема помощта ви, ако не възразявате…

— Няма да готвя — каза тя, — нито да пера.

Пъг весело се засмя.

— Наистина, за пръв път от дълго време се смея така хубаво. — Той поклати глава. — Наистина няма смисъл. Островът на чародея ми осигурява всичката необходима храна и пране. Давам нареждания на Гатис и когато всичко е готово, просто пренасям храните и бельото тук. Това е. А вие, драга, ми трябвате, за да се поровите в някои части на тази стара библиотека, за да открием някои следи.

— Следи към какво? — попита Миранда, вече наистина заинтригувана.

— Нишки към посоката, която трябва да поемем, за да открием някого, ако тревогите ни се увеличат.

Като наведе главата си на една страна, все едно че вече знаеше отговора, тя каза:

— Кого?

— Ако Калис ми донесе съобщенията, от които най-много се страхувам — каза Пъг, — ще трябва да открием единственото същество, което — доколкото знам — е способно да се противопостави на магията, срещу която ще бъдем изправени. Ще трябва да се опитаме пак да намерим къде е Черния Макрос.