Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (21) (Разказ за Ерик)

18.
Бягство

Накор махна с ръка.

Преди години бе научил, че ако не искаш да те закачат дребните началници, трябва да изглеждаш така, като че ли знаеш точно какво вършиш. Офицерът, застанал на далечния край на пристана, не можа да познае Накор и исаланецът знаеше, че ще стане точно така. Робите не бяха хора. Никой не ги забелязваше.

А сега той не приличаше на роб. Беше се измъкнал от робската барака по тъмно и като се усмихваше и бъбреше, стигна до мястото, където беше оставил вещите си, когато беше влязъл в ролята на строителен работник.

После призори се беше върнал при робската барака и се бе скрил на няколко метра зад работническата група. Беше минал покрай новопостроения мост, покрай пазача, който тъкмо се готвеше да го пита нещо, когато Накор го потупа по рамото приятелски и му каза безгрижно:

— Добро утро, как е? — И го остави да се почесва по темето.

Сега викна към офицера на другия бряг.

— Ей, дръж! — И му хвърли навитата си постелка и торбата си. Офицерът реагира, без да мисли, хвана багажа и го пусна на земята все едно, че бе покрит с буболечки. Накор прескочи последните метър и половина, които отделяха брега от новия мост, и рече:

— Не исках да скачам с вързопа, за да не падне случайно във водата. В него има важни документи.

— Важни документи? — попита офицерът, докато Накор си вдигаше вързопа.

— Благодаря ти. Трябва да занеса тези заповеди на капитана.

Офицерът се поколеба, нещо нехарактерно за него, докато се опитваше да формулира следващия си въпрос. През това време Накор се мушна зад група конници, които минаваха наблизо, и когато те отминаха, вече не се виждаше.

Офицерът се заоглежда, но пропусна да забележи, че наблизо, около един загаснал лагерен огън, има седем заспали наемници, които преди няколко секунди бяха само шестима. Накор лежеше неподвижно, готов да действа и при най-малкия тревожен знак.

Лежеше и се усмихваше — обичайната му реакция, когато свършеше нещо сполучливо. Откри, че е твърде забавно, когато мнозина не могат да забележат това, което става точно под носа им. Пое дълбоко дъх, затвори очи и започна да похърква.

След по-малко от час чу глас и отвори очи. Един от войниците беше седнал и се прозяваше. Накор се огледа и видя, че офицерът, когото беше забаламосал, стои с гръб към лагера.

— Добро утро — каза Накор на сънения наемник, стана и тръгна към близката пътека, водеща според него към мястото, където лагеруваше Калис.

Ерик си лъскаше меча и поглеждаше на няколко метра встрани — там, където седяха Калис, дьо Лунвил и Фостър. Бяха се върнали в лагера след настъпването на нощта и Калис бе отишъл да докладва в офицерската палатка, разположена близо до моста, докато Ерик и другите се занимаваха с конете. Когато Калис се върна, по израза му не личеше как е минала срещата, но пък Калис рядко показваше чувства като раздразнение или удоволствие.

Но сега, когато се изправи и зае изчаквателна поза, Ерик забеляза, че е развълнуван. По тясната пътека, изорана от подкови и стъпки, която разделяше лагера на Орлите от съседния на изток, се приближаваше Накор.

И както винаги се усмихваше.

— Ух — каза той и седна тежко на земята до Фостър. — Бая зор, докато ви открия. Има доста много знамена с пръчици и много червени цветове и повечето от онези хора — той махна неопределено с ръка — изобщо не се интересуват кой им е съсед. Ама много невежа сбирщина.

— Не са тук, и не им се плаща, за да мислят — обади се Праджи, който си чистеше зъбите с дълга дървена клечица.

— Прав си.

— Какво откри? — попита Калис.

Накор се наведе напред и понижи глас, така че Ерик трябваше да се напъне, за да подслушва, макар че той и другите от неговата група се правеха, че разговорът наблизо не ги интересува.

— Не мисля, че е умно да си говорим за това тук, но нека приемем, че като ви кажа какво съм видял, няма да желаете да научите как съм успял да го направя.

— Така е — рече Калис.

— Съгласен — каза Накор, — но ще разберете какво имам предвид, като ви разкажа. Само нека първо добавя, че ако имате план да се махнете оттук, довечера ще е най-подходящото време за това. Няма нужда да се мотаем повече.

— Добре — каза Калис. — Знаем къде се намира фортът и можем да опитаме да се изплъзнем, като измамим патрулите по брега, че поемаме в още една акция за прочистване на юг.

— Може би един от тези пропуски ще ги заблуди — рече Накор, смъкна вечната си торба от рамото си и я отвори.

Ерик положи доста усилия, за да не се засмее на изражението на дьо Лунвил и Фостър. Те разгледаха документите и дьо Лунвил отбеляза:

— Не съм специалист в четенето на такива боклуци, но тези изглеждат като истински.

— Ами защото са истински — каза Накор. — Откраднах ги от палатката на генерал Фадавах.

— Най-висшия генерал на Изумрудената кралица? — попита сержантът.

— Да. Беше зает и никой не забеляза, докато играех ролята на роб. Помислих си, че някоя от тези хартийки може да ни дойде добре. Исках да поразровя наоколо. Има нещо доста странно около този генерал. Не е това, за което се представя, и ако не бързах толкова да ви донеса новините, щях да поизчакам да видя кой точно е той.

— Това може да ни свърши работа — каза Калис. — Това е обща заповед, която нарежда всички части да пропускат предявителя на този пропуск. Не е уточнено дали той ще води дружина с повече от сто души, но смятам, че ако се стегнем както трябва, това може би ще свърши работа.

— Добре, денят почти мина — каза Праджи и стана. — Ако ще трябва да убеждаваме местния патрул, по-хубаво да тръгваме сега. Или искате да изчакаме до утре сутрин?

Калис погледна Накор, който леко поклати глава в знак на отрицание.

— Тръгваме сега — каза Калис.

Беше наредено на хората да действуват така, като че ли не бързат много, но да бъдат готови за езда. Ерик не можеше да разбере дали някой от другите лагери наблюдава сцената — все пак вече беше доста тъмно. Околните дружини като че ли се занимаваха със собствените си дела. Идването и тръгването на другите отряди не предизвикваше особен интерес.

След по-малко от час Фостър подреди хората и Калис махна на Ерик и другарите му да се наредят в първата линия, веднага след неговата свита — Накор, Праджи, Вая, Хатонис и дьо Лунвил. Фостър остана назад, за да командва ариергарда, най-опитното поделение в дружината. Джедоу Шати и Джером Хенди се отделиха, за да идат с Фостър. Ерик направи знак за късмет на приятелите си и Джедоу му отвърна с широко ухилена физиономия.

Потеглиха на север и скоро стигнаха до моста.

— Бързо са го направили — отбеляза Праджи.

— Много работници участваха в строежа — каза Накор. — Работих по него няколко дни, така че можах да мина пръв.

— Има бродове наблизо — каза Вая. — Защо е целият този труд?

— Кралицата не иска да си мокри краката — отвърна Накор.

Калис погледна дребния човек, Ерик също. Накор не се усмихваше.

Стигнаха до стражевия пост и един набит як сержант ги спря.

— Къде сте тръгнали?

— Здравей отново, сержант — каза Калис.

Като позна Калис, сержантът попита:

— Отново ли потегляте?

— Генералите не са много доволни от моя доклад. Смятат, че не съм проверил достатъчно далеко на юг. Ще се движа до утре на обяд и ще се върна сутринта на следващия ден.

— Никой не ми е казал, че твоята дружина ще премине през реката, капитане — каза сержантът с подозрение, — нито че някой ще отсъства повече от един ден.

Калис спокойно протегна пропуска.

— Дадоха ми това, вместо да пращат вестоносци преди да сме готови за път.

— Проклети офицери! — каза сержантът. — Ние изпълняваме заповедите си и после някакъв капитан от някаква си дружина мисли, че може да накара някой свой пиян приятел да ги променя. Кой от тези надути пауни смята, че само ако си подпише името… — Гласът му се сниши и очите му се разшириха, когато видя името и печата в долния край на пропуска.

— Ако искаш, прати човек до генерал Фадавах, за да му съобщи, че не спазва процедурата и че чакаш потвърждение. Ние ще изчакаме тук — каза дьо Лунвил. — Не съм умрял толкова да гоня джиланците. Но мисля, че генералът няма да си промени становището, сержант.

Сержантът бързо нави пропуска и го върна на Калис.

— Може да минете — каза той и им махна с ръка. Обърна се към войниците на брега и викна: — Минават на другата страна!

Те му махнаха и заеха изпълнени с досада пози, докато Калис бавно мина с коня си покрай тях и пое по новопостроения мост.

Ерик усети как гърбът безумно го сърби, като че ли някой отзад се готвеше да викне, че се опитват да бягат, или пък да предупреди сержанта, че пропускът е откраднат от палатката на генерала.

Но минаха спокойно по новия мост до последния човек — ефрейтор Фостър. После Калис им махна да ускорят ход и те се понесоха в тръс. Ерик се бореше с извънредно силното си желание да пришпори коня и да препусне в галоп. Чудеше се колко от другите изпитват същото чувство.

Когато изминаха известно разстояние надолу по реката, Калис нареди да минат в лек галоп и така изминаха около два километра, преди да им заповяда да минат отново в тръс.

— Сега искаш ли да ти разказвам? — викна Накор.

— Да, преди да си паднал от коня и да си счупиш врата — отвърна Калис.

— Това е лошо — ухили се Накор. — Помниш ли нашата стара приятелка Кловис?

Калис кимна. Ерик нямаше представа коя може да е тази жена, но навъсеното чело на капитана показваше, че той наистина я познава. Това, което го изненада, бе, че дьо Лунвил не показа, че знае нещо за това.

— Кучката — обади се Праджи, — която беше използвала Даакон и Валгаша в Града на Змийската река, когато се видяхме за пръв път, тази ли?

— Именно — каза Накор.

— Тя ли е Изумрудената кралица? — попита Калис.

— Бих искал да е така — поклати глава дребният мъж. — Йорна, така поне беше истинското й име, когато се женихме…

— Какво? — зяпна Калис и Ерик за пръв път го видя напълно загубил самообладание.

— Дълга история. Ще ти я разкажа друг път. Но когато беше девойка, беше твърде суетна, и докато бяхме заедно, постоянно търсеше начини да остане млада завинаги.

— Мисля, че ако се измъкнем оттук, ще ни разкажеш всяка подробност — каза дьо Лунвил, очевидно впечатлен колкото и Калис.

— Както и да е — каза Накор, като му махна да не го прекъсва. — Момичето имаше дарби за номера, както вие наричате магията, и ме напусна, когато не й разкрих тайната, с която разполагах — как може да остане винаги млада. Когато после стана лейди Кловис, вече използваше друго тяло.

— Друго тяло ли? — попита Праджи очевидно притеснен. — Как я позна тогава?

— Когато познаваш някого добре, тялото няма значение — отвърна Накор.

— Да бе — рече Вая очевидно развеселен от разговора.

— Млъкнете — каза Накор. — Това е сериозно. Тази жена е сключила договор с пантатийците да я пазят вечно млада, докато тя им помага. Това, което не й беше известно, е, че те я използуваха за своите цели. Предупредих я. Казах й: „Искат повече, отколкото можеш да им дадеш“ и бях прав. Тя е обладана от тях.

— Какво искаш да кажеш? — попита Калис.

Изражението на дребния човек стана мрачно.

— Каквото стана и с баща ти, когато облече Бронята в бяло и златно.

— Така ли? — рече Калис, внезапно пребледнял.

— Случва се отново. Йорна, или Кловис, носи изумрудената корона и това я променя напълно. Тя е станала като баща ти.

Калис изглеждаше потресен и за момент не каза нищо; после се обърна към дьо Лунвил.

— Кажи на Фостър, че искам да остави ариергард, който да ни следва на петнайсет минути път. Искам да зная дали някой няма да се опита да ни нападне. Ако срещнат противник, да изпратят най-бързия конник при нас, а останалите да се пръснат. Ще чакаме известно време в една пещера, която открихме преди два дни, после потегляме право към Ланада.

— А ако преследвачите не захапят въдицата? — попита дьо Лунвил.

— Накарайте ги да я захапят — каза Калис.

Дьо Лунвил кимна, обърна коня си и препусна към края на колоната. Ерик погледна назад и видя Фостър и шестима други да спират, след като дьо Лунвил им предаде заповедта. Щяха да изчакат четвърт час, след това да поемат след дружината на Калис, с надеждата, че ще се присъединят отново към останалите след ден-два.

Рано на следващата сутрин някой от задната част на колоната извика:

— Конник!

Ерик се обърна и видя Джедоу Шати да изцежда последните сили на кобилата си. Животното беше напълно изтощено и по широко отворените му ноздри Ерик разбра, че трудно успява да си поеме дъх. Беше сигурен, че с кобилата е свършено. Джедоу беше достатъчно запознат с конете, за да разбере, че по този начин я убива, така че Ерик осъзна, че това може да означава само едно — неприятности и заплаха. Той разхлаби меча в ножницата си, защото и без команда разбираше, че предстои битка.

На по-малко от два километра зад Джедоу се виждаше облак прах. Ерик видя фигури на хоризонта и преди Джедоу да може да се приближи достатъчно, извика:

— Това са сааурци!

— Откъде знаеш? — попита дьо Лунвил.

— От това разстояние конете не биха изглеждали толкова големи.

През това време Джедоу се приближи достатъчно и извика:

— Капитане! Това са гущерите! Преследват ни.

Калис се обърна към дьо Лунвил и каза:

— Оставаме на конете. Гответе се за схватка в две редици!

— Чухте капитана! — изрева дьо Лунвил. — Искам първите петдесет души строени до мен! — Това означаваше, че първите петдесет трябваше да се построят в линия до лявата му ръка. Ерик беше един от най-близкостоящите до сержанта.

Джедоу се приближи и скочи от седлото.

— Къде е Фостър? — извика Калис.

— Не се излъгаха въобще — отвори Джедоу. — Когато препуснах, се насочиха след мен и въобще не обърнаха внимание на ефрейтора. Той се обърна и ги удари по фланга, като ми осигури известно предимство, капитане, но… — Не беше нужно да продължава.

Ерик си помисли за едрия мъж, Джером Хенди, който му беше станал приятел, след като Шо Пи го бе притеснил така с хватките си по време на пътуването им с кораба. Погледна надясно, видя Шо Пи и кимна. Исаланецът също му кимна — разбираше какво си мисли младежът.

— Тогава ще им изпием кръвчицата на тия гущери — каза Луис тихо, но достатъчно силно, за да го чуят тези край него.

Ерик измъкна меча си и стисна юздите със зъби. Нагласи щита си и застана в готовност. Управляваше коня си с крака, но искаше, ако стане нужда, юздите да са му подръка.

Животните на сааурците би трябвало да са невероятно яки, защото докато кобилата на Джедоу беше почти мъртва от умора, те изглеждаха само леко запъхтени. Зеленокожите воини не намалиха хода си, когато видяха редицата войници, застанала пред тях.

— Не сме ги изплашили много — отбеляза Накор, застанал зад Ерик, който не откъсваше очи от приближаващите се конници.

— Когато дам заповед — каза Калис, — искам залп от стрели от втората редица; после стреля първата. Втората да чака, докато не дам заповед.

Стрелците опънаха лъковете.

— Изчакайте още! — промърмори дьо Лунвил.

Сааурците препускаха бясно и неуморно и докато приближаваха, Ерик почна да забелязва подробности. Някои имаха пера на шлемовете, други — странни животни и птици. Конете им бяха кестеняви, само някои бяха съвсем черни, един-два — снежнобели. Нямаше петна или смесени цветове. Ерик се зачуди защо е толкова впечатлен от този факт и едва потисна неочакваното си желание да се изсмее. Тогава Калис извика:

— Стреляй! — И четирийсет лъка от втората линия изстреляха стрелите си. Дъждът от остриета повали половин дузина конници и няколко от чуждоземните коне изцвилиха болезнено. Калис викна отново: — Стреляй!

Ерик силно заби пети в хълбоците на коня си и с вик и с мощен натиск с колене принуди животното да се спусне в галоп. Не гледаше какво правят другите — беше вперил очи в един сааурец с тесен кръст и с конска опашка на върха на шлема. Конските косми бяха избледнели и сухи, с яркопурпурен цвят, така че привличаха внимание отдалеч.

Ерик по-скоро почувства, отколкото видя, че конят му се сблъска с по-голямото животно. Той беше съсредоточил усилията си да избегне удара, прицелен във врата му. Сааурският воин използваше дълго островърхо копие, което значеше, че може да замахва с него при отбрана, но можеше да пробожда само с насрещен удар. Ерик почти падна между двата коня, след като неговият се отдръпна от по-голямото животно, олюля се, но успя да промуши с меча си кръста на саауреца.

Не видя дали съществото падна от седлото, или отмина с коня си, защото беше доста зает с друг воин, който току-що беше свалил от седлото един от клана на Хатонис. Ерик го нападна и успя да провре острието на меча си под ризницата на съществото преди то да може да се обърне към него — сааурецът падна назад, като се смъкна на земята през задницата на коня си.

Ерик изруга и дръпна коня си встрани, защото чуждоземният гигант се опитваше да рита.

— Внимателно с конете им! — кресна той. — Обучени са за бой!

Спусна се да помага на Ру, който заедно с Луис се опитваше да се сражава с един сааурец, мина зад него и нанесе убийствен удар по шлема му. Боецът падна напред и шлемът му се изтърколи, откривайки неземно лице, зелено и люспесто, потънало в ярка кръв.

— Я, кръвта им не е зелена — викна Биго, като препусна край него. — И загиват достатъчно бързо!

— Така сме и ние — кресна Ру. Ерик и Биго се обърнаха и видяха, че повечето от противниците им са смъкнати от седлата, но за всеки убит противник бе жертван и поне един от техните.

— Стреляйте — кресна отново Калис и десетте стрелци с лък, останали край него, поръсиха оставащите петима сааурци със стрели.

— Вижте! — каза Джедоу и посочи към хоризонта.

— Затова са толкова храбри — кресна дьо Лунвил. — Това са само следотърсачите!

Надалеч се издигаше огромна колона прах и дори от това разстояние се чуваше гръмовен тропот на копита. Ерик не чака, а срита коня си и се отправи след оцелелите сааурци, които се опитваха да задържат хората колкото се може по-дълго, докато пристигнат основните им сили.

Биго изпъшка и се понесе след него. Препуснаха към един сааурец и го удариха от двете страни — Ерик по ръката с меча, като пречупи костта му и заби оръжието дълбоко в плътта му, докато Биго безмилостно удряше по шлема на съществото.

Скоро то вече не помръдваше.

— Препускайте към пещерата! — каза Калис. — Събираме се там!

Ерик пое дълбоко дъх и пришпори коня си. Нямаше избор. Извънземните коне бяха по-здрави, по-яки и доста по-издръжливи. Ясно беше, че не могат да ги надбягат, нито да ги надвият в равностоен бой на открито.

Ерик се надяваше, че тунелът на пещерата извежда някъде, както твърдеше Праджи. Защото ако беше само пещера в хълма, щеше да бъде ужасно място за умиране.

В разкъсан строй, като оставяха свободните коне да ги следват или да се скитат, Пурпурните орли на Калис, изтощени и мрачни от кратката, но яростна битка, препуснаха към далечния хълм.

Между първите, които го стигнаха, беше Накор, който без особена грация скочи от кобилата си, грабна един мях и торбата с провизии, после удари животното по задницата и му изкрещя, за да го отпрати настрани, и се шмугна в тъмната дупка.

Докато Ерик и другите слизаха от седлата, Накор внезапно викна:

— Тука има врата! Елате бързо!

— Запали светлина! — изкомандва Калис. Дьо Лунвил махна да му донесат факла. Грабнаха наръч факли от един вързоп, заедно с други неща, които щяха да носят, но по-голямата част от вещите, храната, както и всички коне щяха да бъдат пожертвани.

Сержантът напръска масло върху факлата, после чатна с желязо върху кремък, за да пусне искра. Маслото я пое, факлата се запали и той се шмугна в пещерата.

Ерик го последва и трябваше доста да се наведе, за да мине под ниския свод. След десетина метра таванът се издигна и коридорът се разшири — спускаше се към подземни скални зали.

Ерик погледна вратата и видя, че това всъщност е масивен скален блок, обкован в дебело желязо и дървена рамка, нагласена така, че да може да се придвижва надясно от входа и обратно, за да го затваря. Докато отвътре няколко здрави мъже биха могли да използват здрави дървени прътове, за да го помръднат, тези, които идваха по-късно, нямаше да могат да го захванат за гладката повърхност, нито пък да го повдигнат и преместят с достатъчно силен лост.

Когато и последният мъж влезе в пещерата, Ерик, Биго и Джедоу грабнаха късите дървени лостове и се напънаха да мръднат вратата. Други се наредиха до стената така, че да могат да подхванат ръба на вратата, когато се премести достатъчно.

Бавно и като се съпротивляваше, скалният блок потрепери и после със скърцане се придвижи. Тропотът на идващите конници отекна в тъмната пещера, после заехтяха гневни викове на непознат език — но хората на Калис вече бяха минали през масивната каменна врата и я затваряха.

Внезапно Ерик усети съпротива и разбра, че от другата страна сааурците се опитват да попречат на затварянето — как ли се бяха вмъкнали през входа, след като бяха толкова едри?

— Бутайте! — кресна той и още няколко чифта ръце забутаха с всички сили. Дребният исаланец се беше мушнал отдолу и пълзеше по пода към вратата. После извика:

— Затворете очи!

Ерик се забави и за миг беше заслепен от внезапно избухнала светлина — Накор запали нещо от факлата на дьо Лунвил и го хвърли през тесния процеп, оставащ между стената и бавно придвижващата се каменна врата.

Отвън отекнаха писъци и яростни викове, но натискът върху вратата отслабна и тя внезапно се затвори със силен глух тътен. Ерик усети с раменете си удара, когато камъкът опря в насрещната стена.

Коленете му внезапно отслабнаха и той седна на пода на пещерата.

— Беше по-лесно, отколкото очаквах — засмя се Биго.

Ерик усети, че и той се смее, и погледна Джедоу.

— Къде са Фостър и Джером?

— Умряха като истински мъже — поклати глава той.

— Боби — каза Калис, — запали още една факла, за да виждаме къде вървим.

— Имаме ли още факли? — попита сержантът.

— Тук, във вързопа, сержант — обади се глас в тъмното.

— Биго — нареди Калис, — докато разузнаваме напред, искам ти и фон Даркмоор да направите преглед на нещата. Зарязахме навън повечето от това, което носехме, но искам да разбера какво все пак ни е останало. — Той се огледа. — Макар че, ако няма изход, това няма особено значение, нали?

И без да чака отговор, закрачи в мрака. Дьо Лунвил запали втора факла, подаде я на Луис и побърза да настигне капитана.

Накор взе няколко парчета скала и ги подложи под вратата.

— Така ще се запъне, ако все пак намерят начин да я бутат — каза той усмихнат.

— Добре, драги — каза Биго. — Чу какво нареди капитанът. Огледай се и кажи на стария Биго какво вие, крадливи псета, взехте със себе си, когато си спасявахте живота?

Ерик се изхили, но знаеше, че това се дължи само на успокоението, че поне за момента е жив. Не знаеше кой друг е забелязал, но когато се спусна в тъмния вход, той се обърна през рамо и видя най-малко трийсет-четирийсет мъже от тяхната дружина, които лежаха мъртви. През първото сражение бяха оцелели, но предстоеше дълго и мъчително пътуване, а вече почти една трета от тях бяха загинали.

Опита се да не мисли за това и започна да оглежда какви запаси са им останали.

Часовете минаваха и от другата страна на каменната врата се чуваха слаби звуци, които показваха, че сааурците търсят начин да я отворят. По едно време Ру попита какво ли ще стане, ако някой сааурски магьосник дойде и използва магическата си сила да отвори вратата, но гневът, с който бе посрещнат въпросът му, го накара да млъкне веднага. Ерик не можеше да си спомни друг път, когато са били в състояние да накарат Ру да си затвори устата така бързо.

Накрая Калис се върна и Биго му докладва:

— Имаме храна за четири или пет дни, капитане, и малко допълнителни оръжия, но това са най-вече личните оръжия на всеки. Имаме много злато и скъпоценни камъни, защото сержантът грабна кесиите със заплатите и освен това разполагаме с малко билки и превръзки. Но същевременно цялото лагерно оборудване е загубено и мнозина от нас ще ожаднеят, ако не намерим вода.

— Тунелът — поясни Калис — очевидно води постепенно надолу и после към подножието на планините. Видях знаци, че някой неотдавна е използвал този път, може би преди месец, но не и по-рано.

— Хората от племената ли? — попита Ру.

— Няма значение — каза Праджи й се надигна. — Ако не искаме отново да се срещнем с гневната тълпа гущери, чакащи ей там — той посочи вратата, — трябва да потегляме.

— Готови ли са всички? — попита Калис.

Никой не се обади и капитанът се обърна към дьо Лунвил.

— Подреди ги в някакъв ред и да тръгваме, за да разберем къде води този проход.

Дьо Лунвил кимна, после подреди хората така, както когато яздеха. Чувство за сигурност обгърна Ерик, докато изпълняваше редките заповеди, и мракът и теснотията на тунела станаха малко по-поносими…