Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (19) (Разказ за Ерик)

16.
Срещата

Калис заповяда да спрат.

Ерик и другарите му, които яздеха в челния отряд, веднага зад Калис и дьо Лунвил, дръпнаха поводите и предадоха заповедта назад. Оуен Грейлок яздеше до Калис и Ерик намери възможност да си поговори с него.

Двама разузнавачи, които бяха потеглили напред в зори, се появиха срещу тях. Единият, човек от клана, чието име Ерик не знаеше, каза:

— На час път пред нас нападнаха търговски керван. Опитаха се да се бият, но имаха само шестима пазачи.

— Търговците са пътували доста безгрижно — каза дьо Лунвил.

Другият съгледвач, казваше се Дюрани, се обади:

— Нямаха време дори да спрат колите. Нападателите се спуснаха от дърветата и ги обсипаха със стрели преди онези да разберат какво става. Убийците съблякоха жертвите си до голо, взеха им броните, оръжията и всичко, което можеха да отнесат.

— Колко бяха? — попита Калис.

— Двайсет-двайсет и пет, може би малко повече — каза човекът от клана.

— Къде отидоха бандитите? — попита Ерик.

Без да обръща внимание кой задава въпроса, Калис кимна и Дюрани отговори:

— Върнаха се в гората. Минахме по следите им на около час езда навътре. Свърнали са на юг. Може пак да са сменили посоката. — Той се огледа. — Едва ли можем да ги настигнем. Може би вече са някъде зад нас.

— А какво ще стане със селото? — попита дьо Лунвил.

— Ако получат предупреждение навреме — каза Калис, — нашите хора там ще могат да го отбраняват. Но тези конници действуват повече като наемнически отряд, а не като бандити. Ако се промъкнат незабелязано… — Обърна се към дьо Лунвил и нареди: — Боби, вземи шестима души и се върни в укреплението, за да ги предупредиш. Това е всичко, което можем да направим. После ни догони колкото се може по-бързо.

Дьо Лунвил кимна и каза на групата на Ерик:

— Идвате с мен.

 

 

Димът им подсказа, че са закъснели, още преди да видят укреплението. Когато изкачиха една височина на пътя, видяха овъглените останки на външната стена и все още недовършената кула, която сега пламтеше като развято знаме.

Без да чака заповеди, Ерик пришпори коня си към една малка долина и се приближи колкото се може повече до пожара. Започна да вика имената на селяните, които вече познаваше, и след момент един мъж се появи от гората.

— Тармил! — викна Ерик. — Какво стана?

Човекът беше целият в сажди, но очевидно не беше ранен.

— Онези хора, които си заминаха вчера сутринта, се върнаха снощи с друга банда и помолиха да купят провизии. Вашите войници не се съгласиха, започна караница и те се заклеха, че само ще купят някои неща и веднага ще се махнат. И докато се караха при южната порта, друга част от групата прескочи северната стена и отвори портата. Вашите хора се опитаха да се сражават, но бяха притиснати от двете страни. Повечето от нас се измъкнаха през южния вход или прескочиха стените. После някой подпали пожар. Бандитите не ни навредиха много — бяха заети да грабят каквото могат преди да е изгоряло.

— Дали някой успя да се измъкне?

— Не. — Тармил поклати глава. — Не мисля. Някои от нападателите, не зная от коя банда бяха, поеха към близките хълмове с две от нашите жени. Съпругата на Драк, Финиа и Ембриса. Може да е имало и други, не знам.

— Не се ли опитахте все пак да ги проследите — попита дьо Лунвил.

— Те отмъкнаха някои от жените ни към хълмовете.

— Предупреждавах Калис — изръмжа сержантът, после погледна Тармил. — Преди колко време тръгнаха и колко души са?

— Преди по-малко от час, петима или шестима…

— Пръснете се — изкомандва дьо Лунвил. — Вижте дали можем да хванем следа.

Натомби скоро откри, че част от групата се е насочила на юг, а Шо Пи намери следи от друга, по-малка група, тръгнала към хълмовете. Дьо Лунвил махна на бившия монах и на кешийския легионер да започнат преследването.

Изминаха неголямо разстояние преди писъците на жени да им покажат къде са бандитите. Дьо Лунвил махна на шестимата бързо да слязат от конете и да се разпръснат и всички поеха към писъците.

Ерик нагласи щита на ръката си и извади меча си, после погледна Ру, който бе от дясната му страна, и Луис, който бе от лявата. Промъкнаха се между дърветата и пред тях се откри гледка, която накара младежа да изскърца със зъби.

Двама мъже изнасилваха две жени. Едната отчаяно се съпротивляваше. Другата лежеше неподвижно. Другите мъже стояха наблизо, пиеха от една пръстена кана и наблюдаваха изнасилването. Чу се тъжен вик, последван от конвулсии. Единият от мъжете свърши, изправи се и започна да закопчава панталоните си. Един от пиячите остави виното настрани и започна бързо да сваля колана си, за да заеме освободеното място.

Спря се пред неподвижната фигура на земята и рече:

— Богове и демони, Кули, ти си я убил, глупако!

— Опитваше се да ме ухапе, затова й затиснах устата.

— Удушил си я, идиот такъв!

— Умряла е само преди минута-две, Саджер. Давай, още е топла.

Ерик видя тялото и сърцето му се сви. Това бе Ембриса. Нещо странно познато го порази и за секунда той си спомни Розалин — в подобна поза, с раздърпани и разкъсани дрехи. Без да мисли, Ерик се втурна към най-близкия мъж. Единият от тримата наблюдаваше караницата, но другият почна да се надига за бой. Още не се беше изправил и умря: с едно-единствено движение Ерик му отряза главата.

Другарите на Ерик закрещяха и нападнаха. Останалите четирима се опитаха да се защитават. Ерик пристъпи към Саджер, а другият, Кули, се хвърли към мястото, където бяха щитът и мечът му. Саджер извади единственото си оръжие — кама, и Ерик замахна. Приличаше на смъртта, приела човешки облик.

На лицето на мъжа се изписа ужас и той инстинктивно се опита да се защитава. Размаха камата, но Ерик пристъпи напред, удари го с щита си и го повали. После вдигна меча над главата си и със страшна сила го стовари, като отсече повдигащата се ръка на Саджер до рамото. Ударът бе толкова силен, че разрезът стигна чак до кръста.

Ерик трябваше да настъпи тялото на мъртвия с крак, за да изтръгне меча си: Обърна се и видя, че другите трима ужасени бандити са хвърлили шлемовете и оръжията си на земята — знак между наемниците, че се предават. Ерик погледна с диви, широко отворени очи Кули и тръгна към него.

Дьо Лунвил се изпречи пред младежа и го бутна с всичка сила. Но по-лесно щеше да му бъде да помести дърво.

— Спри, фон Даркмоор! — изкомандва сержантът.

Като чу да споменават името му, Ерик спря. Обърна се и погледна двете жени. Финиа лежеше чисто гола на тревата и единственият знак, че е още жива, бе бавното повдигане и спускане на малките й гърди. Ембриса се бе свила малко по-встрани, съвсем гола, но окървавена от кръста до коленете. Ерик впери очи.

— Тоя ще умре. Веднага. Мъчително и бавно.

— Познаваше ли я? — попита дьо Лунвил.

— Да — отвърна Ерик, отчасти учуден, че дьо Лунвил не я е виждал. — Беше само на четиринайсет години.

— Това са селянки! — каза един от пленените. — Не знаехме, че принадлежат на някого.

Ерик пак тръгна напред, но този път дьо Лунвил го блъсна с рамо и го върна крачка назад.

— Ще действуваш само по заповед! — кресна той.

И като се обърна към тримата мъже, попита:

— От кой отряд сте?

— Ами, капитане, ние просто търсехме къде са останалите от нашите — отвърна Кули.

— Вие ли нападнахте кервана на половин път езда на север оттук?

Усмивки от счупени и почернели зъби посрещнаха въпроса.

— Е, няма да е правилно да си приписваме всичко. Имаше още седем момчета. Но се сдружиха с една група и искаха да нападнат укреплението в селото. Шефът им беше едър дебелак на голям дорест кон — той ги събра всички заедно.

— Цила — каза дьо Лунвил. — Ще се разправя с него някой ден.

— Ние наблюдавахме от гората — продължи Кули — и отидохме да видим какво може да се вземе, когато започнаха да се оттеглят. Видяхме тези две жени да бягат от една запалена къща, така че решихме да се позабавляваме. — Той кимна към мъртвата Ембриса и все още вцепенената Финиа. — Не искахме да сме толкова груби, но можахме да открием само тия двете, а бяхме петима. Ще ви заплатим в злато, ако са били ваши, капитане, за да оправим нещата, нали разбирате. Няма да търсим сметка за двете момчета, които вече убихте. Ние сме убили само една жена. Двама за една звучи повече от честно. Дайте на другата няколко часа почивка и тя ще може да обслужи и вас шестимата, а в добавка и двама от нас.

— На колене — изкомандва дьо Лунвил. Биго, Натомби и Луис натиснаха тримата пленници да коленичат.

— Искам тоя — каза Ерик и посочи Кули. — Искам да му заровя лицето в мравуняк и да го видя как пищи.

Дьо Лунвил се обърна и халоса така силно младежа по лицето, че Ерик клекна зашеметен от неочаквания удар.

Погледът му постепенно се проясни и той видя дьо Лунвил, който се беше спрял до първия пленник. С късо, пестеливо движение той измъкна камата си, сграбчи косата на мъжа и като повдигна главата му, му преряза врата с едно-единствено замахване.

Другите двама се опитаха да станат, но Биго и Луис ги държаха здраво. Преди Ерик да успее да се изправи и другите двама бяха екзекутирани. Ерик направи колеблива стъпка, тръсна глава, за да дойде на себе си, и отиде пред трупа на Кули. Дьо Лунвил кресна:

— Погрижи се за жената. — Ерик се колебаеше, но нов вик го извади от унеса му. — Веднага!

Двамата с Ру отидоха при жената, чиито очи гледаха с празен поглед към небето. Когато коленичиха до нея, очите й като че ли започнаха да виждат. Тя позна Ерик и Ру и прошепна:

— Свършиха ли? — Ерик кимна, а Ру свали наметката си, за да я покрие. Помогнаха й да се изправи, но тя се олюля и Ру я подхвана през кръста. Жената погледна към Ембриса.

— Казах й да им се подчинява и да прави каквото й кажат. Тя ги дращеше и хапеше. Пищеше и плачеше и са й счупили носа. А после са й запушили устата и се е задушила.

Ерик кимна на Ру да я отведе при конете. Свали собственото си наметало и покри тялото на девойката. Понесе я внимателно. Изглеждаше като заспала. Младежът тихо прошепна:

— Сега вече никога няма да си намериш богат съпруг.

Стигна последен до конете и видя, че дьо Лунвил държи поводите на неговия кон. Подаде тялото на момичето на сержанта, качи се на седлото и пое трупа от дьо Лунвил. Сержантът яхна коня си, а Ерик преглътна и тихо каза:

— Позволихте им да се отърват леко.

— Знам — отговори дьо Лунвил замислено.

— Трябваше да се пекат на бавен огън.

— Заслужаваха да се мъчат, но аз не позволявам такива работи.

— Защо? Какво ви интересува съдбата на боклуци като тях?

Дьо Лунвил застана по-близко до Ерик, така че бяха почти рамо до рамо, и му отговори:

— Не ме интересува какво ще се случи с тия кучета. Можеш да ги режеш парче по парче цяла седмица и не бих дал и пукната пара за тях. Но ме е грижа какво ще стане с тебе, Ерик.

И без да чака отговор, дьо Лунвил дръпна юздите, понесе се напред и викна:

— Бързо към селото! Ще трябва доста да яздим, за да настигнем капитана.

Младежите потеглиха след него. Ерик не беше съвсем сигурен, че е разбрал какво има предвид дьо Лунвил, но се чувстваше притеснен от думите му.

 

 

Час преди мръкване стигнаха лагера на Калис. Както винаги, той беше наредил да се изкопае дълбок ров и когато дьо Лунвил и другите се приближиха, ги посрещна предупредителният вик на стража.

— Добре си носиш службата — каза небрежно дьо Лунвил. — Сега спусни портата или ще ти откъсна ушите.

Всички в дружината на Калис познаваха гласа му, така че дървеният мост бе спуснат над прясно изкопания ров. Конските подкови изтрополиха по него и щом групата влезе в лагера, Калис бе готов да ги изслуша.

— Цила и бандитите са се съюзили и са подпалили селото. Повечето са си заминали вече. — Сержантът погледна Ерик. — Бяха убили едно момиче и ние убихме петимата, които го бяха направили.

Калис кимна и с мълчалив жест накара дьо Лунвил да го последва в командирската палатка. Ерик пое поводите на коня на сержанта и заедно със своя го отведе при останалите животни. Трябваше му почти цял час, за да разхлади конете, да им почисти копитата, да ги изтърка и да ги нахрани с прясно сено. Когато свърши, всички мускули го боляха, и той разбираше, че причина за това не е само умората от ездата и битката. Стресът след убийство беше невероятно изтощителен.

Отиде при другите войници, които вече разпъваха палатката, и се опита да си припомни всички събития от деня. Първият човек, когото беше повалил, бе просто едно препятствие, нищо повече. Той даже не беше мислил да го обезглавява, просто искаше да го отстрани. По-късно Луис беше подметнал, че ударите му са били страхотни — и първия път, и после, при схватката с втория мъж, но младежът мислеше за тези събития като за нещо далечно, като че ли в битката беше участвал някой друг. Ясно си спомняше само миризмите: дима на горящото село и лагерния огън на поляната, смрадта на пот и изпражнения, смесена с острия мирис на кръв и страх. Чувстваше още напрежението от ударите, които беше нанесъл, и пулсирането на собствената си кръв в главата си, но всичко беше някак отдалечено, притъпено и неясно. Опитваше са да разбере какво всъщност се бе случило.

Знаеше, че силно искаше убиецът на Ембриса да страда. Даваше си сметка, че желае той да изпита хилядократно повече от нейните страдания. Но онзи мъж беше мъртъв и не чувстваше нищо. Ако се вярваше на Биго, сега наемникът беше изправен пред съда на Богинята на смъртта, но каквато и да беше истината, по време на живота си той не бе изпитал достатъчно болка.

Може би дьо Лунвил беше прав. Ерик си мислеше, че страда именно сега, и това едновременно го натъжаваше и ядосваше. Мушна се в палатката и намери Ру, който вече оправяше постелята му.

— Благодаря — каза Ерик на приятеля си.

— Е, ти пък се грижиш за моя кон — отвърна Ру.

— И за моя — допълни Биго.

— И на всички други — обади се Луис. — Мислиш ли, че трябва да платим на това момче, че е толкова добро към нас?

Ерик погледна Луис, който рядко показваше чувството си за хумор, и видя, че гневливият родезиец го гледа с топлота — още едно рядко явление.

— Е, както и да е — каза Биго. — Не е кой знае какво да разпънеш една палатка и да постелеш две одеяла.

— Мога да се справям със задълженията си — каза Ерик. — Няма нужда някой да го прави вместо мен. — Внезапно усети в гласа си раздразнение. Изведнъж се почувства много ядосан.

— Знаем, момче. — Биго се наведе да опъне постелката си и добави: — Ти просто вършиш повече от твоя дял, това е. Никой не казва нищо, но ти стана конемайсторът на нашия малък отряд главорези.

При думата „главорези“ пред Ерик изведнъж изскочи образът на тримата, заклани от дьо Лунвил. Внезапно се почувства отмалял и тялото му пламна, все едно че имаше температура. Затвори очи за секунда и рече:

— Благодаря ви. Знам, че го казвате с добро… — Спря, изправи се, доколкото бе възможно в ниската палатка, и излезе навън. — Ей сега ще се върна. Нужен ми е малко чист въздух.

— След два часа сме дежурни по лагер — напомни му Ру.

Ерик крачеше през лагера и се опитваше да се успокои. Усещаше стомаха си свит и имаше чувството, че ще му призлее. Изтича към изкопания ров и едва свари да смъкне панталоните си.

След мъчителни пристъпи, които караха стомаха му да гори, почувства как се свива и започна да повръща в окопа. Когато свърши, беше останал съвсем без сили. Отиде до брега на близкото поточе и се поизми. Постепенно се поправи и отиде при огъня, където приготвяха вечерята. Там намери Оуен Грейлок с голяма купа задушено месо и комат хляб.

Още като помириса яденето, Ерик се почувства гладен. Грабна дървената лъжица, наля голяма купа от задушеното, без да обръща внимание, че горещата храна се разплисква върху ръката му. Оуен го поздрави радушно и го погледна учудено.

— Внимавай! Богове, ще си свариш ръката бе, момче!

Ерик вдигна купата до устата си, отпи дълга глътка, после каза:

— Горещината не ме плаши. Мисля, че е от годините в ковачницата. Виж, когато е студено, е лошо.

— Много ли си гладен? — засмя се Оуен.

Ерик взе голямо парче хляб от масата на готвача и рече:

— Може ли да поговорим за минутка?

Оуен му кимна да приседнат на дънера, който служеше като пейка на хранещите се мъже. Наблизо нямаше никой освен двама помощници на готвача, които чистеха мястото и го подготвяха за сутрешното ядене.

— Откъде искаш да започна? — каза Оуен.

— Бих искал да знам как се озова тук, но първо мога ли да те питам нещо друго?

— Разбира се.

— Когато убиеш човек, как се чувстваш след това?

Оуен замълча, издиша бавно и каза:

— Трудна работа, нали? Убивал съм хора по два начина, Ерик. Като мечемайстор служех на правосъдието и съм обесил не един човек. Винаги е различно и никога не е лесно. А и зависи за какво съм ги бесил. Убийците, изнасилвачите, бандитите, те… Не съм чувствал нищо освен облекчение, когато всичко свършваше. Когато ставаше дума за нещо по-различно, както трябваше да стане с твоята екзекуция, съм мислил, че това е ужасно мръсна работа. Чувствах се, като че ли съм стоял дълго, много дълго в гореща баня — объркан, зашеметен и с пламнала глава. Ако трябва да убиеш в битка, нещата стават по-различни. Там всичко е толкова бързо и обикновено си зает, напрегнат и не ти остава време да мислиш за това. Отговорих ли ти?

— Донякъде. Искал ли си някога да видиш човек да страда?

При този въпрос Оуен се почеса по главата.

— Не мога да кажа. Искал съм да видя някои хора мъртви, но да страдат?

— Днес исках да видя един мъж да умира в страдания. — Ерик му обясни за Ембриса и как е искал убиецът й да изпита дългата, бавна и ужасна смърт на момичето. Когато свърши, добави: — После открих, че едва се сдържам да не се надрискам. Хвана ме страшно разстройство и след това повърнах. А сега най-изненадващо седя тук и ям, като че ли нищо не се е случило…

— Гневът прави странни неща — каза Оуен. — Сигурно няма да ти хареса това, което ще чуеш, но имаше само двама души, които познавах, и които са изпитвали подобни чувства — баща ти и… Стефан.

— Прав си. Не ми хареса. — Ерик поклати глава и се усмихна горчиво.

— Баща ти се държеше така, когато беше разгневен. Когато беше силно ядосан, по-скоро искаше да види врага си ранен и в мъки, отколкото мъртъв. Но това не се случваше често. — Гласът му затихна. — Със Стефан беше по-зле. Той наистина намираше удоволствие в това да гледа как другите страдат. Той получаваше ерекция… възбуждаше се от това. Баща ти трябваше да дава подкупи на не един родител, поради това, че дъщеря му е… обезчестена.

— А Манфред?

— Като се има предвид кои са му родителите — вдигна рамене Оуен, — той е достатъчно прилична личност. Може би ще се харесате, ако се опознаете, но това няма да е тук и няма да е сега. — Оуен погледа Ерик. — Виж, познавам те много отдавна, откакто беше малко момченце. Не забравяй, че в жилите ти тече не само бащината ти кръв. Майка ти е корава жена, но никога не е била зла. Никого не е удряла така, за удоволствие. А Стефан беше най-лошата възможна комбинация от баща си и майка си.

Двамата постояха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.

— Мисля, че мога да разбера защо си бил толкова ожесточен към мъжа, убил момичето. Бил си влюбен в нея — обади се след малко мечемайсторът.

— Донякъде — усмихна се Ерик. — Тя се опитваше да ме вкара в леглото си, за да стане съпруга на бъдещия селски ковач. — Той поклати глава със съжаление. — Беше толкова простосърдечна и нямаше никакво лукавство в нея, но все пак…

— Караше те да се чувстваш приятно, нали?

— Да.

— Всички сме повече или по-малко суетни — кимна Оуен — и вниманието на едно красиво момиче рядко се посреща по друг начин от мъжете.

— Но това не обяснява защо исках толкова много онзи мъж да се мъчи и да страда. Все още го чувствам, Оуен. Ако бих могъл да го вдигна от мъртвите и да го накарам да пищи в агония, бих го направил.

— Може би това е чувство за справедливост. Момичето е умряло в мъки, а срещу това той е получил проста и лека смърт.

— Понякога отмъщението се прикрива зад справедливостта — обади се глас от тъмното зад тях.

Оуен и Ерик се обърнаха учудени и видяха Накор, който излизаше от мрака.

— Разхождах се и чух разговора ви. Нещо интересно ли обсъждате? — Без да моли за тяхното разрешение, той седна до тях.

— Разказвах на Оуен — каза Ерик — какво ни се случи днес. Чу ли вече?

— Шо Пи ми разказа — кимна Накор. — Бил си разярен и си искал да поизмъчиш оня мъж, но Боби те е предпазил.

Ерик кимна.

— Някои хора — каза Накор — възприемат страданието на другите като силен алкохол или наркотик. Ако усетиш подобен апетит у себе си и успееш навреме да го овладееш, може би ще се превърнеш в наистина достоен мъж, Ерик.

— Не знам какво искам — съгласи се младежът. — Не знам дали не исках да умре, без да е изпитал страдание, или наистина исках да видя нещо в очите му, докато свършва.

— Повечето от войниците — допълни Оуен — изпитват силни отрицателни чувства, след като наблюдават смъртта. Това, че на теб ти е прилошало…

— Прилоша ли ти, наистина? — попита Накор.

— Като че ли се бях наял със зелени ябълки — отвърна Ерик.

— Тогава не си човек, който си хапва отрова и това му харесва — ухили се Накор. — Ако не ти беше прилошало, това щеше да означава, че отровата се е наместила удобно във вътрешностите ти. — Той протегна ръка и насочи пръст към младежа. — Ти си погълнал силна омраза, но тялото ти я е изхвърлило като незрели плодове. — Той се засмя, очевидно доволен от сполучливото сравнение. — Упражнявай своето рейки всяка нощ, остави съзнанието си да се успокои и ще преодолееш преживяния ужас.

Оуен и Ерик се спогледаха — и двамата не проумяваха напълно думите му.

— Сега ми разкажи как дойде тук? — попита Ерик.

— Дойдох заради теб — рече Оуен.

— Заради мен?

— Когато бяхте заловени — продължи Оуен, — лейди Матилда и Манфред отпътуваха за Крондор, за да са сигурни, че принцът непременно ще те осъди на обесване. Когато пристигнахме там, помолих един приятел от двора да ми уреди аудиенция при принц Николас и се опитах да му обясня какво е станало с теб, докато беше още дете. — Той повдигна рамене. — Това не свърши никаква работа, защото беше осъден на обесване, а баронесата разкри, че съм се опитвал да действувам в твоя полза. — Той погледна Ерик и се засмя. — Бях помолен да напусна службата си. Манфред съжаляваше, но майка му беше категорична.

— Не съм я срещал никога — каза Накор, — но както се говори, била доста упорита и настойчива в решенията си.

— Общо взето, така се развиха нещата — каза Оуен. — След като стана известно, че няма особено търсене за уволнени мечемайстори, кандидатствувах в гвардията на принца. Бях се приготвил да сляза до положението на обикновен войник или да се опитам да получа назначение на границата. След като и това не стана, си опитах късмета на пазара на наемници, който осигуряваше придружители за търговските кервани надолу към Долината на сънищата и Велики Кеш. Но проклетият Боби дьо Лунвил ме откри в една кръчма, напи ме до смърт и на следващия ден открих, че тичам като луд, за да изпълнявам разни поръчки на принц Николас и Калис.

Оуен замълча за миг.

— Странна птица е нашият капитан. Знаете ли, че в двора той има ранг на херцог?

— Знаех го само като… — започна Ерик.

— Орела на Крондор — довърши Оуен. — Знам. Има голямо влияние, това разбрах със сигурност. Но когато прахта се разсея, вече бях на борда на „Фрийпорт Рейнджър“ със списък от задачи най-малко за три месеца напред и само с трийсет дни на разположение, след като хвърлихме котва в пристанището на Махарта.

Ерик свърши с яденето си и каза:

— Съжалявам, че съм те набъркал в това, Оуен.

— Така се е случило това раздаване — засмя се Оуен, — както обичат да казват комарджиите. Но ако трябва да си говорим истината, в Даркмоор почна да ми доскучава. Виното там е най-хубавото на света и жените също, но навсякъде можеш да намериш хубавици, а там няма нищо друго. Омръзна ми да беся бандити и да придружавам каретата на барона от един безопасен град до друг. Мисля, че е време за нещо по-различно.

— Засега не се очертава нещо голямо — поклати глава Накор, стана и се прозя. — Отивам да поспя. Предстоят ни три дълги дни.

— Защо? — поинтересува се Ерик.

— Докато трепехте ония мъже, получихме съобщение за Срещата.

— Разкажи ми по-подробно — каза младежът.

— Голям военен лагер — обясни Накор. — На едно традиционно място, където двете страни в тази война ще пристигнат, за да предлагат оферти за служба на отряди като нашия. Там ще намерим армията на тази Изумрудена кралица и там ще започнат приключенията ви, Оуен. — Той млъкна и се скри в тъмнината.

— Това е може би най-странният мъж, когото съм срещал — рече Грейлок. — Разговарял съм с него само за по няколко минути, но той винаги прави много странни бележки. Но за едно нещо е прав: утре ще е труден ден и трябва да поспим.

— Ще измия това — каза Ерик и взе купата на Оуен. — Нали ще мия и моята.

— Благодаря ти.

— И аз на теб — отвърна Ерик.

— За какво?

— За разговора.

Мъжът постави ръка на рамото на Ерик.

— Винаги, когато пожелаеш, младежо. Лека нощ.

Ерик отиде до ведрото, използувано за миене на дървените купи, изплакна ги, изтри ги с чист пясък и после отново ги обля с чиста вода. Остави ги на полиците и се върна в палатката си.

Всички с изключение на Ру спяха.

— Добре ли си? — попита приятелят му.

— Не знам — отговори Ерик. — Но май съм по-добре.

Ру като че ли се готвеше да му каже нещо, после премисли, обърна се на другата страна и затихна. Ерик легна в тъмното, опита се да упражнява самолечението, препоръчано му от Накор, и потъна в сън минути след Ру.

 

 

Лагерът беше огромен. Най-малко десет хиляди въоръжени мъже се бяха събрали в една плитка долина, която се простираше между хълмовете на изток и реката на запад. По средата минаваше малък приток на Ведра и палатките бяха издигнати покрай него.

Посредниците, които се занимаваха с подписването на договори, се бяха наредили под широк кафеникавожълт навес в центъра на долината. Ерик яздеше заедно с другарите си, както винаги, близо до челото на колоната, достатъчно близо до Калис, за да чува разговорите му с другите до него.

— Някои от тези флагове са дяволски странни — отбеляза Праджи. — Мислех си, че познавам всеки отряд, достоен за внимание в тази забравена от боговете страна. — Той отново се огледа. — Някои от тях са дошли доста отдалеч.

— Как ще върви според теб? — попита дьо Лунвил.

— Още е рано. Хайпур падна преди по-малко от месец и ако представителите на Изумрудената кралица пристигнат следващата седмица, това ще ме изненада. Но залагам празния си джоб, че жрецът-крал на Ланада пръска пари като моряк в пристанище. — И като се огледа още веднъж, предложи: — По-добре е да продължим нагоре в долината и да видим няма ли някое добро място край реката. — Той сбърчи нос. — С всички тия глупаци, дето пикаят във водата, като се напият, долното течение е последното място, където бих искал да лагерувам.

— Като че ли най-добрите места са заети — изсмя се дьо Лунвил.

— Само ако ти допада вкусът на чужда мъжка пикня — каза Праджи. — Това е само началото. Слуховете са пуснати само преди пет дни. Предстои голяма война, която трябва да приключи след приближаващите сражения, и всеки мъж с меч, който не се включи сега, няма да участва в разграбването. — Той поклати глава. — Звучи идиотски, нали? Всеки мъж, който има мозък в главата, би трябвало да разбира, че…

— Не тук — сряза го Калис. — Има твърде много уши.

— Виж онова червено знаме с орела — кимна Праджи. — Направо е близнак на твоето. Трябва да е на Вая, ако е тръгнал насам.

Калис кимна.

Навлязоха между палатките и Ерик усети, че пулсът му се ускорява. Никога не бе виждал толкова много очи да го гледат с подозрение. Мястото за срещи беше неутрална територия, където и двете страни в предстоящия конфликт можеха да набират наемници за своята кауза. Всичко ставаше открито, мъжете разчитаха един на друг и на традицията, според която всеки на това място трябваше да държи меча си в ножницата. Но традицията вече не беше същата и неведнъж по време на такива срещи избухваха кървави свади. Мъжете в лагера знаеха, че само тези от собствената им дружина са истинските съюзници и приятели. Всеки друг можеше да застане срещу тях на бойното поле броени дни или седмици след като напуснеха тази местност.

Минаха покрай широка жълтеникава палатка и се изкачиха на малък хълм, равен отгоре, от който можеше да се наблюдава и контролира долината под тях, и Калис каза на дьо Лунвил да разпънат палатките на него.

— Без никакви укрепления, това е в разрез с обичаите. Но искам удвоена охрана. Когато пристигнат курвите, пускайте мъжете да се забавляват, но никакви силни напитки или дрога — гонете продавачите. Не искам някой глупак да започне война, заради това, че вижда призрака на враг в дима пред себе си и веднага вади меч.

Дьо Лунвил кимна и даде заповеди. След като нямаше нужда да копаят ров и да вдигат ограда, разполагането на лагера отне малко време. Групата на Ерик завърши с издигането на палатката, после пристигна Фостър и им разпредели дежурствата. Ерик въздъхна тежко, тъй като му се падна втора смяна, която беше от полунощ до два часа. Според него прекъснатият сън беше толкова лош, колкото и безсънието.

Все пак, след три дни на седлото, дори и малкото време, прекарано в хоризонтално положение, беше добре дошло. И след като беше караул през нощта, смяната му беше чак на сутринта и през целия следващ ден въобще нямаше да дежури. Все пак реши, че това е благоприятно, и се зарадва, че въпреки всичко откри причина да е доволен.

 

 

Надуха тръбите и Ерик скочи от постелката си. Бяха в лагера вече пет дни и той току-що бе свършил наряда си. Измъкна се от палатката и видя, че всички са вперили погледи към долината.

Ру пристъпи към него и се засмя.

— Прилича на разбутан мравуняк.

Приятелят му имаше право. Навсякъде се движеха хора. Фостър мина бегом през лагера, като крещеше:

— Всички на конете! Ще минаваме на преглед!

Ерик и Ру се върнаха в палатката, грабнаха щитовете и мечовете си и забързаха към мястото, където другите вече оседлаваха конете си и се подготвяха за военната церемония. Когато дойде заповедта да яхнат конете, те вече бяха на седлата и се подреждаха в строеви ред.

— Засега спокойно, момчета — каза Фостър, като препусна край тях. — Пазаруването е започнало и днеска нямате особена работа. Когато дойдат посредниците, напрегнете сили, за да изглеждате колкото се може по-яростни и войнствени.

Това предизвика смях и някъде от задните редици се дочу басовият глас на Джедоу Шати:

— Просто постави отпред Джером, човече. Той ще им вземе страха, не знаеш ли?

Отново се разнесе смях и тогава гласът на дьо Лунвил проехтя във въздуха:

— Следващият, който се опита да ме разсмее, да помисли предварително, иначе ще съжалява, че майка му не е дала свещен обет за моминство преди да бъде роден!

Отрядът потъна в мълчание.

Час по-късно откъм долината се дочу тропота на коне. Ерик изви глава и видя група мъже да се насочва към тях. Начело яздеше едър младолик мъж с побеляла коса. Носеше контешки благороднически дрехи и очевидно държеше много на външността си, въпреки че бе целият покрит с прах от пътя. До него яздеше друг, който държеше в ръцете си пурпурен флаг с орел.

— Вая! — викна Праджи. — Ти ли си, стари пауне! Мислех, че някой от съжаление те е убил. Къде изчезна толкова време?

Другият мъж се засмя и каза:

— Ти си успял да разбереш и да дойдеш тук. Ако не бях чул за тази среща, щях още да пътувам надолу към Града на Змийската река, за да търся капитана и тази дружина жалки глупаци.

— Дойде тъкмо навреме — каза Калис. — Днес трябва да започне военният преглед.

Вая се огледа.

— Още има достатъчно време. Ще разполагаме най-малко с три-четири дни. И двете страни ли са тук?

— Не, не се чува нищо за агенти на Изумрудената кралица. Тук са само тези на жреца-крал — отвърна Калис.

— Добре. Това ми дава достатъчно време за къпане и храна. В близките дни няма да приемаш никакво предложение.

— Ти и аз знаем, каквото знаем — каза Калис, — но трябва да се държим убедително, нали? Онези — той посочи към палатката на посредниците — не трябва да заподозрат какво замисляме. Ще се държим така, като че ли претегляме в еднаква степен всяко предложение.

— Разбрано — каза Вая. — Но все пак има време за една баня. Ще бъда тук след час.

Той се обърна и потегли заедно с придружителите си.

— Бил съм се на негова страна двайсет и девет години — каза Праджи — и мога да се закълна, че на света няма по-суетен мъж. Той ще се наконти и за собствената си екзекуция.

Калис се усмихна и Ерик осъзна, че това е един от редките случаи, когато го вижда развеселен.

 

 

Дни наред бяха подложени на строеви прегледи и посредниците идваха, за да огледат отряда. Заедно с хората на Вая и мъжете под командата на Хатонис наброяваха повече от сто меча: достатъчно голямо бойно съединение, за да се разглежда сериозно, но не и толкова голямо, че да изисква специално изследване.

След третия ден започнаха да идват предложенията и Калис ги изслушваше вежливо, но все още не взимаше страна.

Седмица след като бяха започнали прегледите, Ерик забеляза, че някои отряди си заминават. Запита Праджи за това по време на вечерята и той му обясни, че това са войници, подписали вече договори с жреца-крал.

— Може би това са бедни капитани, които не могат да платят на хората си. Те трябва бързо да намерят служба или бойците им ще бъдат примамени от по-богати дружини. Но повечето чакат да чуят какво ще предложи и другата страна — каза Праджи.

Минаха още няколко дни, но другата страна не се появяваше.

 

 

Две седмици по-късно Ерик поиска разрешение да изведе конете нагоре по реката, тъй като всичко наоколо бе изпасано до голо, а търговците на сено и зърно искаха баснословни цени. Калис му разреши, но нареди да води със себе си охрана в пълен състав, която да наглежда животните непрекъснато.

Мина и друга седмица.

Веднъж, вече месец след пристигането им, Ерик отново се връщаше от превърналата се вече в ритуал проверка на конете, когато чу от центъра на лагера поредица от тръбни звуци. Времето беше горещо, най-горещата част на лятото, както му обясни един от войниците от клана — скоро щеше да дойде есента. Беше му странно да загуби една зима. Знаеше, че Накор би могъл да му обясни как така се губи един сезон, но не беше сигурен дали е готов да изслуша подробните, многословни обяснения на дребния мъж.

Тръбите продължаваха настойчиво да свирят и Ерик забърза да види какво се е случило. Още преди да стигне до палатковия лагер, срещна Фостър, който му закрещя:

— Веднага смъквай конете! Това е сигнал за тревога!

Ерик препусна обратно към хълма, мина през малката долчинка и замаха с ръце към мъжете, охраняващи животните.

— Водете конете — по няколко, колкото може по-бързо! — Затича към най-далечния пост и поведе четири коня. Другите го изпревариха и когато приближи лагера, всички коне бяха доведени до централния плац.

Разтуриха лагера по-бързо, отколкото Ерик предполагаше, че е възможно. Калис даде заповеди за образуване на защитен периметър и една група започна да копае плитки окопи. Стрелци с лъкове наблюдаваха надолу към долината, за да видят дали някой не се насочва към тях.

Въпреки сигналите за тревога отдолу не се дочуваха шумове на започващо сражение. Вместо това до тях достигнаха бръмчащи звуци и на Ерик му трябваха няколко минути, за да разбере, че това са човешки гласове. Дочуваха се караници и проклятия и вятърът донасяше все по-силни шумове, но това все още не бяха звуци на бойни действия.

— Боби — каза накрая Калис, — вземи няколко мъже, слезте и вижте какво става.

— Биго, фон Даркмоор, Джедоу и Джером след мен — заповяда дьо Лунвил.

— Взе най-едрите мъже от отряда, за да се крие зад тях — засмя се Ру.

Дьо Лунвил се обърна мигновено, погледна Ру и каза:

— А ти, дребно човече — зъл пламък просветна в очите му, — ще стоиш откъм моя щит. Ако избухнат безредици, ще те набода на шипа му и ще те хвърля срещу първия, който ми се изпречи!

Ру вдигна очи към небето и подметна на Ерик:

— Това ще ме научи да си държа устата затворена.

— Съмнявам се — рече приятелят му.

Започнаха да слизат към лагера пеша, като се стараеха да не привличат вниманието. Мъжете в другите лагери се караха шумно.

— Не ме интересува дали това е обида. Казвам да тръгнем на юг и да вземем онова, което предлага жрецът-крал.

— Искаш да си пробиеш път с бой, така ли? — обади се друг глас.

Ерик не разбра смисъла на размените реплики, но дьо Лунвил заповяда:

— Следвайте ме.

Преминаха покрай няколко подобни лагера, повечето в готовност за потегляне. Един мъж подхвърли:

— Ако пробием на изток, нагоре по реката, и после пресечем хълмовете на юг, може би ще се отървем.

— Какво? Сега и оракул ли стана? — тросна се мъжът до него.

Дьо Лунвил ги заведе до палатката на посредниците, където видяха група ужасени мъже, застанали пред обичайните си работни места. Сержантът ги разбута и влезе.

Вътре имаше ниско дървено бюро, използувано от посредниците, и зад него бе седнал едър мъж в красива, добре поддържана броня, очевидно често използувана. Краката му бяха проснати върху полираното дърво, кал се стичаше по документите, затиснати от ботушите му. Не изглеждаше много по-различен от другите в лагера с изключение на това, че може би беше по-възрастен от Праджи и Вая — най-старите мъже в отряда на Калис. Но въпреки годините излъчваше силата на човек с голям опит. Той спокойно погледна дьо Лунвил и неговите спътници и кимна на един войник, който стоеше до него. И двамата носеха изумруденозелени превръзки на лявата ръка, но иначе нямаха никакви отличителни знаци.

— Е, добре, кой глупак нареди сигнал за бойна тревога? — попита дьо Лунвил.

— Нямам представа — каза старият воин. — Със сигурност не исках да предизвикам такова вълнение.

— Вие ли сте агентът на Изумрудената кралица?

— Аз съм генерал Гапи — каза мъжът. — Не съм ничий агент. Тук съм само за да ви съобщя какъв може да е вашият избор.

Ерик усети в него нещо, което бе виждал само у няколко души — принца на Крондор, херцог Джеймс и понякога, при особени случаи, Калис. Това беше увереният заповеден тон, очакването, че думите му ще бъдат изпълнени без обсъждане, и младежът реши, че титлата на този мъж не е наемническа суета. Този човек наистина командуваше армия.

— О, и какъв избор имаме? — попита дьо Лунвил, като сложи ръце на кръста си.

— Можете да служите на Изумрудената кралица или да умрете.

Със слаб жест дьо Лунвил даде знак на мъжете от отряда да се пръснат. Ерик застана отдясно и се изправи пред единствения войник в палатката, който бе застанал зад генерала.

— Обикновено ми плащат, за да се бия — каза дьо Лунвил. — Но вашият тон ме кара да мисля, че този път трябва да пренебрегна заплащането.

— Рискувате да нарушите мира в лагера, капитане — каза Гапи.

— Не съм капитан — каза дьо Лунвил. — Аз съм сержант. Моят капитан ме изпрати, за да видя на какво се дължи цялата тая шумотевица.

— Шумотевицата, както я нарече — отвърна Гапи, — се дължи на объркването на хората, които са твърде глупави, за да разберат, че пред тях няма друга възможност. И така, ако не сте чули какво беше казано тук преди час, ще ви го повторя, за да го предадете на вашия капитан. Всички отряди на наемници, събрани за преглед в тази долина, трябва да се закълнат във вярност на Изумрудената кралица. До месец започваме сраженията срещу Ланада надолу по реката. Ако се опитате да отидете на служба при враговете на нашата господарка, ще бъдете преследвани и убити.

— И кой ще направи това? — попита дьо Лунвил.

— Трийсетте хиляди войници, които са обградили тази хубава долина — отвърна генералът с безгрижна усмивка.

Дьо Лунвил надникна навън, огледа хребетите над долината и забеляза движение и проблясъци от метал — към долината се спускаше голяма войска.

— Тъкмо се чудехме какво ви задържа толкова дълго — каза той с уморен тон. — Не мислехме, че ще дойдете със сила.

— Занеси съобщението на капитана си. Нямате избор.

Дьо Лунвил погледна генерала и като че ли понечи да каже нещо. После само кимна и даде знак на хората си да го последват.

Мълчаха, докато минаха през главния лагер, после Ерик каза:

— Изглеждате загрижен, сержант. Нали целта ни беше да се присъединим към армията.

— Не ми харесва, когато другата страна променя правилата — каза дьо Лунвил. — В тези земи на човек му се плаща, за да се бие. Мисля, че може би ще затънем в пясъците по-дълбоко, отколкото си мислехме.

— Освен това — добави той, — когато започнат да ме товарят с работа, обичам първо вежливо да ме помолят. Дразня се, когато не е така. Оградил ни е като животни.