Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (18) (Разказ за Ерик)

15.
Селището

Наблюдателят извика.

— Конници!

Ерик и другарите му оставиха заниманията си и измъкнаха оръжията си. Откакто бе пристигнал миналата седмица, Праджи беше предупредил Калис, че отряди бягащи след разгрома на Хайпур може да се насочат на юг. Вече на два пъти бяха минавали групи войници, но заобикаляха селото, щом забелязваха укрепленията, които Калис бе наредил да изградят със съгласието на селяните.

Ерик не бе сигурен дали капитанът наистина смята да защитава селището, или просто се стреми да обучи хората си при различни бойни ситуации. Там, където преди имаше обикновено селце, сега се издигаше внушително укрепление. Около селището бе изкопан ров, като изкопаната земя бе послужила за основа на укрепленията. Поставени бяха две порти с железни пръти, една от северната и една от южната страна на селото, всяка окачена на дебели дъбови греди. Ерик лично бе наблюдавал изковаването на скобите, пантите и другите железни части за портите.

Селската ковачница беше запусната преди години, когато последният ковач бе починал, но старата наковалня все още беше на мястото си. Нямаше пълен комплект ковашки сечива и Ерик трябваше да се справя с тези, които бяха останали, за да подковава конете. Ако имаше достатъчно време, с тези сечива можеше да си направи и други и да се опита да възстанови ковачницата. Всеки път, когато погледнеше портите, изпитваше чувство на гордост — необходима беше доста сериозна обсадна машина, за да ги събори. Той дори смяташе, че евентуалните нападатели по-скоро ще се опитат да пробият стената от греди или може би да я запалят, отколкото да атакуват някоя врата под обстрела на защитниците върху стените.

Той стисна щита си и погледна Калис и следващите го плътно Фостър и дьо Лунвил, които слизаха от наблюдателната кула, построена в центъра на селото. Кулата, издигната върху огромна купчина пръст, им даваше възможност да оглеждат местността на голямо разстояние и ги предпазваше от опасността някой по-голям боен отряд да се приближи незабелязано.

Ерик и Ру забързаха към определените им места, като всеки мълчаливо проверяваше дали оръжията му са наред. Ру носеше десетина тежки метални стрели и Ерик си помисли колко е заякнал приятелят му, откакто напуснаха Рейвънсбърг.

Сети се за майка си и за Розалин и му домъчня, но мисълта му бързо се върна към приближаващите се конници.

Бяха трийсетина мъже, всички калени воини, както личеше от външния им вид. Начело яздеше грамаден мъж на средна възраст, с увиснала до корема сива брада. Той махна на двама от хората си да обиколят и разгледат укреплението и забави ход. Когато стигнаха на разстояние, от което можеха да се чуват, извика:

— Хей, в крепостта!

— Кои сте вие? — попита Калис от стената.

— Редовните части на Билбари, преследвани след падането на Хайпур. — И като огледа хората си, добави: — Това, което остана от нас.

Ездачите, изпратени да огледат, се върнаха и сигурно докладваха на водача си, че това е крепост, а не обикновена барикада.

— Кой си ти? — попита отново Калис. — Познавам Билбари.

— Аз съм командирът. — Водачът отново се огледа. — Билбари загина, а ние получихме един ден милост след падането на града. Казвам се Цила.

Праджи застана до Калис и Ерик и каза:

— Знам ги. Не са лоши бойци, макар че не бих искал да споделям с тях палатката си. Но ще зачитат мира в лагера.

— Мога да ви пусна в укреплението — викна Калис.

— За колко време?

— Два дни — отвърна капитанът.

— Повече от достатъчно. — Цила се засмя. — Честно и справедливо. Кой командва тук?

— Аз. Калис.

— Пурпурните орли на Калис? — попита Цила, докато слизаше от коня си.

— Същите.

— Чух, че си загинал при Хамса — каза Цила, докато Калис даваше знак да отворят портите.

— Слезте долу, но бъдете нащрек. Отначало може би ще влязат с мир, но после, когато вече са вътре, могат да се отметнат — каза Фостър на Ерик и другарите му.

Всички мисли и подозрения за такова предателство изчезнаха, когато мъжете влязоха в селището. Това бяха измъчени, изтощени хора. Ерик забеляза, че много от конете са ранени и всички са с възпалени копита. Дори и два дни щяха да бъдат недостатъчни животните да укрепнат.

— Проклета прах — каза Цила и се закашля. — Но димът бе още по-лош. Пламъци от единия край на хоризонта до другия. — После посочи кобилата си и попита: — Имате ли ковач в дружината?

Калис посочи Ерик, който подаде шлема и меча си на Ру.

— Загуби си подковата някъде по пътя. Още не е окуцяла, но е на път.

На младежа му трябваше само един поглед, за да разбере, че Цила е прав. Вдигна крака на кобилата и видя, че ръбът на копитото е кървав.

— Ще го почистя и ще го превържа. С нова подкова ще е наред, ако не я караш да върви много бързо.

— Ха! — каза Цила. После се обърна към Калис. — Насам идва армия от трийсет хиляди души, че и повече. Направо ни издухаха. И ако някой не ги спре на север оттук, насам ще дойде огромна тълпа. Ние сме първите от може би сто или повече дружини, които идват насам. Момчетата не са на себе си, откакто ги клаха гущерите.

— Гущерите ли? — попита Калис.

— Срещу едно питие ще ти обясня всичко — каза Цила.

Новодошлите се разделиха на две групи — едните бяха доволни, че хората на Калис ще се погрижат за конете и ще ги отменят, а другите настояваха да видят какво се прави, за да се уверят, че за любимците им се грижат добре. Ерик не беше учуден, че тези, които дойдоха с него, се оказаха добри ездачи. Въпреки трудния път конете им бяха много добре гледани и щяха да се възстановят след почивката. Конете на онези, които не дойдоха, не ставаха за нищо.

Ерик прегледа внимателно всички животни и си отбеляза за кои си струва да се погрижи и кои трябва да бъдат убити още днес. После направи съвещание с двама от най-опитните коняри в отряда на Калис и те се съгласиха с оценката му.

Един от новодошлите се приближи към Ерик и го попита:

— Как се казваш?

— Ерик.

— Аз съм Райън — каза мъжът. — Като те гледам, разбираш от коне.

Беше едър мъж с плоско лице, изгоряло от слънцето и покрито с прах от пътуването. Очите му бяха тъмни, косата — червеникавокафява, а брадата — прошарена със сиви нишки. Държеше се приятелски, но ръката му все пак беше върху дръжката на дългия му меч.

Ерик кимна, но не каза нищо.

— Искам да взема друг кон. Моят ще оздравее, ако не се язди една седмица. Мислиш ли, че капитанът ви ще ми продаде кон?

— Ще го попитам — отвърна Ерик и понечи да тръгне.

Райън го хвана за рамото и го задържа.

— Цила е храбър боец — тихо каза той, — но не е истински капитан. Тръгнали сме към Махарта, за да постъпим на служба при тамошния раджа. Ще мине поне година, докато тая паплач се придвижи на север към Ланада. — Той се огледа, за да види дали някой не го слуша. — Твоят капитан си знае работата, като гледам укрепленията. Повече приличате на военен гарнизон, отколкото на наемници.

Всеки в отряда на Калис беше предупреден срещу шпиони, така че Ерик отговори, без да се замисли.

— Аз само изпълнявам заповеди. Капитан Калис се опитва да ни запази живи, така че не го разпитвам за друго.

— Мислиш ли, че има място за още един меч?

— Ще го питам. Но нали отивате към Махарта?

— След боя, който отнесохме при Хайпур, имам желание да почивам година или две, но честно казано, когато няма схватки, ми става скучно.

— Ще му кажа и това — рече Ерик и тръгна.

Много от селяните му кимаха за поздрав — те вече не гледаха бойците на Калис с открит страх. И въпреки това бяха раздвоени между щастието да имат защитници и да прибират златото им и опасенията, че укреплението ще привлече ненужно внимание. Селото беше периодически ограбвано и жителите му имаха изпробвани методи за бягство и криене сред хълмовете. Сега укреплението едновременно беше защита и клопка.

Някой викна Ерик и той се обърна. Беше Ембриса, четиринайсетгодишно момиче, което явно бе почнало да го харесва. Беше симпатична, с едър кокал и бледосини очи, които бяха най-характерното в нея, но Ерик знаеше, че тя ще остарее преди да навърши трийсет, може би с три или четири деца и мъж, който се труди от зори до мрак. Като градско момче, Ерик не знаеше какво точно означава истинска бедност или тежка, непосилна работа, докато не бе дошъл в това село.

Той я поздрави набързо и като се извини, тръгна към павилиона, който служеше за кръчма. Един предприемчив селянин, казваше се Шабо, бе поставил грубо сковани дървени пейки и маси и печелеше добре, като сервираше лошо вино и бира на хората на Калис. Вече бе успял да вдигне и стобор около постройката и Ерик бе убеден, че ако се задържат по-дълго, Шабо ще се превърне в истински кръчмар, защото използваше всички получени пари, за да разширява скромното си заведение. Последното му нововъведение беше избитата втора врата, та клиентите да могат да влизат и от двете страни.

Калис, Цила, Праджи и още няколко души бяха седнали на една маса. Цила разправяше:

— От трийсет години съм войник, но никога не съм виждал нищо подобно. — Пресуши чашата си и обърса уста с опакото на ръката си.

Калис погледна Ерик, който побърза да докладва:

— Половината от животните трябва или месец да пасат, без да се яздят, или трябва да се убият. Другите могат да бъдат готови за езда, ако си отдъхнат една седмица.

Калис кимна. Цила се намеси:

— Ние нямаме много — защото победената страна получава малко, — но можем да купим няколко коня, ако ни продадете.

— Какво смяташ да правите? — попита Калис.

— Тръгнали сме към Махарта. Раджата е пратил своите Безсмъртни на помощ на жреца-крал на Ланада, за да воюват срещу зеленокожите и армията им. Това означава, че бойните слонове и побърканите от дрога маниаци на жреца-крал ще се съюзят.

— Това не ми харесва — рече Праджи. — Двама толкова стари противници да се съюзят.

Цила махна за нова халба и Шабо хукна да му донесе.

— Да, но това означава също, че раджата ще има нужда от повече бойци, за да охраняват града му, така че ще има работа и за нас. Мога да прекарам една-две години, като поддържам реда между селяните, след всичко, което преживяхме. — Той погледна Праджи и Калис. — Казвате, че сте били в Хамса?

— Да — отговориха и двамата.

— При Хайпур беше десет пъти по-лошо. Преди да започне тази война ние, като вас, бяхме отряд наемници, и се подвизавахме между Хайпур и Мястото за среща. — Ерик знаеше, че Цила говори за ежегодните срещи на джешандите и другите племена, които идваха на границата на степите, за да търгуват с номадите от изтока. — Понякога пък действахме по средното течение на Ведра. Случвало се е да придружаваме кервани през равнината Джамс към Паламц на река Салпура. — Той замислено поклати глава. — Но тази война… това е нещо, което не бяхме виждали. Наехме се след падането на Килбар и бях чул достатъчно от тези, които се бяха отървали, за да знам, че е лошо, но въобще не бях подготвен за това, което се случи при Хайпур. — Спря, като че ли да събере мислите си. — Билбари ни зачисли към един конен разузнавателен отряд и действувахме като куриери. Хайпурският раджа имаше една от онези малки армии, които изглеждат красиви на парад, но знаеше, че има нужда от ветерани, за да задържат нашествениците и да подготвят армията му, като превърнат куклите в истински бойци.

— Месец след като се зачислихме, видяхме нашествениците за пръв път — продължи той. — Една дружина колкото вашата, шейсетина бойци, мина на коне до нашите позиции и се оттегли, без да ни създава неприятности. Докладвахме и зачакахме… И един ден се събудихме и небето на северозапад беше кафяво от прах. А после се появиха десет хиляди конници.

— Билбари — захили се Цила — нацапа гащите, но да ви кажа, не беше единственият. В укреплението бяхме двеста души, и то не беше така солидно като това. Трябваха ни само няколко минути, за да решим да се махаме колкото се може по-бързо.

— Когато стигнахме градските стени, всички отряди от север и запад също се прибираха — продължи той. — Никъде не се водеше битка. После, на следващия ден, те просто пристигнаха.

Той огледа присъстващите — всички очи бяха вперени в него и мъжете слушаха с напрегнато внимание.

— На третия месец от обсадата симпатичните войничета от гвардията на раджата се превърнаха в най-озверялата група, която съм виждал. Бореха се за домовете си, така че имаха повече основания за боен дух от нас.

Той замълча. Калис изчака малко и после попита:

— Кога ви предложиха да се предадете?

— Точно там е номерът! — Цила изглеждаше притеснен.

— Защо, какво стана? — попита Калис.

— Не ни предложиха да се предадем. Просто дойдоха до границите на нашия обстрел и започнаха да копаят окопи и да си приготвят обсадните машини. Цяла седмица на практика нямаше истински схватки, само по някой и друг изстрел от крепостните стени, за да ги държим нащрек. За човек, който не бе държал нищо, освен церемониална сабя, раджата беше смел мъж и беше застанал начело на армията си… — Цила притвори очи, покри ги с ръка и за момент Ерик помисли, че ще заплаче. Когато обаче наемникът махна ръката от очите си, младежът не забеляза сълзи, а само застинал луд гняв.

— Глупакът му с глупак стоеше, облечен в царска наметка и сложил проклетата си корона на главата, с дворцов паун до него, докато ония гущери обикаляха стените на града му. Той им заповяда да се оттеглят.

— И какво? — каза Калис.

— Не можа да разбере, че това не е война за контрол върху търговските пътища или за разрешаване на някакъв въпрос на чест. Нищо не можа да разбере, дори когато нахлуха в двореца му и започнаха да колят жените и децата му пред очите му… — Цила затвори очи, после добави шепнешком: — Мисля, че така и не разбра, когато го грабнаха и го набиха на кол пред собствения му дворец.

— Набили са го на кол? — ахна Ерик.

— Беше отвратително — каза Цила. — Призлява ми само като си спомням. И се отвращавам и от себе си, ако трябва да си призная.

— Вие сте били защитени от лагерния мир — припомни му Праджи; грозното му лице беше станало още по-неприятно от тъмни подозрения. — Обърнахте ли си наопаки наметките?

— Моят капитан и другите… — кимна Цила. Изглеждаше изтощен от разказа си. — Знаете, че винаги има пътища навътре и навън от град под обсада за опитните мъже без достатъчно пари. Гущерите не настояваха да се предадем. Те се нахвърляха върху нас отново и отново. Мъжете, които воюваха за тях, са най-лошите, които съм виждал, а през живота си съм срещал достатъчно закоравели убийци. Но гущерите… — Той отпи дълга глътка. — Те са три и повече метра високи и в раменете са широки колкото двама мъже. Един удар на меча им може да отнесе ръката на здрав мъж или да разсече щита му. И освен това са безстрашни. Но не атакуваха, докато стената не беше пробита. — Той поклати глава. — Докато не напуснахме стената и не им я оставихме.

Праджи изглеждаше готов да се хвърли върху мъжа. После бавно се изправи, изгледа дълго Цила, изплю се на земята и си тръгна. Калис беше повече заинтересуван от фактите, отколкото да съди наемника за действията му.

— Нещо друго?

— Капитаните го предложиха. Знаехме, че сме победени. Гущерите всеки ден получаваха хора и припаси по реката, а ние ставахме все по-слаби. Някой подпали склада за зърно. — Ерик мигна от учудване; знаеше се, че прахът от зърното може да експлодира само от една искра; заради това край мелниците и зърнените складове край Рейвънсбърг не беше разрешено паленето на огън. — Взривът унищожи половината от зърнените ни запаси, както и част от жилищата. Друг отрови по-голямата част от виното и мнозина умряха мъчително. — Притвори очи и не се сдържа — една сълза все пак се отрони. Това бяха сълзи както от ярост и притеснение, така и от жал. — И техните проклети прорицатели. Раджата си беше наел свои и някои бяха добри. Имаше и няколко жреци, които лекуваха ранените и болните. Но магьосниците на гущерите бяха по-добри и по-силни. По време на сраженията се чуваха странни звуци и човек можеше да изпита ужас независимо от хода на битката. Посред бял ден от каналите изскачаха плъхове, хапеха ни по глезените или се качваха по краката ни. Имаше облаци от гадини и мухи, толкова плътни, че щом си отвориш устата, се задавяш. Пресният хляб ставаше баят незабавно след изваждането му от пещта и млякото се пресичаше още докато дояха кравите. И всеки ден гущерите правеха укрепленията си и ни обстрелваха с обсадните си машини…

— Не знам дали бихте се държали другояче на наше място, но се съмнявам. — Тонът му бе предизвикателен. — Капитанът дойде да ни каже какво ни очаква и знаехме, че няма да ни излъже. Знаехме, че не е страхливец.

Той напрегнато погледна Калис.

— Нали каза, че го познаваш?

— Да, не беше страхливец — кимна Калис.

— Гущерите провалиха всичко. Те промениха законите на войната. Не ни дадоха избор.

— Как се измъкнахте? — попита някой отзад и като се обърна, Ерик видя, че е дьо Лунвил: бе дошъл незабелязано по време на разказа.

— Пратеникът на гущерите бе казал нещо, което тревожеше капитана. Не знам какво беше точно, но след когато набиха на кол раджата пред собствения му народ, казаха на всички оцелели, че или ще стърчат на колове до бившия си владетел, или ще им служат без уговорки.

— Не ви ли дадоха един ден милост, за да напуснете бойното поле? — попита Фостър, застанал зад дьо Лунвил, и Ерик се мръдна встрани, за да могат по-добре да наблюдават Цила.

— Не ни беше дадено дори достатъчно време да си опаковаме вещите! Но Билбари знаеше, че замислят нещо, и ни събра при по-малката порта от южната страна. Пробихме си път с бой, а онези бяха прекалено заети, за да пращат преследвачи след нас. Докато ни извеждаше от града, който бяхме предали, нашият капитан загина.

— Такова е било решението му — каза Калис.

— Ще бъда лъжец, ако ви кажа това — отвърна Цила. — Ние бяхме редовни войници и всички бяхме подписали договор с Билбари. Решението бе гласувано, както се прави при всички редовни войници.

— И как гласувахте? — попита дьо Лунвил.

— Има ли значение?

— Дяволски си прав за значението — отвърна сержантът и на лицето му се изписа гняв. — Да се обърне наметало е най-малкото, което човек може да направи.

— Всеки от нас гласува да напуснем града — каза Цила.

— Разполагате с лагерния мир до вдругиден заранта — каза Калис. — Дотогава трябва да сте си тръгнали.

После стана и напусна павилиона. Ерик забърза след него.

— Капитане!

Калис се обърна и Ерик бе поразен от гнева, който бе изписан на елфското му лице.

— Какво има?

— Половината им коне трябва да се лекуват и да почиват. Ако ли не, след няколко дни ще бъдат безполезни.

— Това е проблем на Цила и на неговите хора.

— Капитане, не давам и пукната пара за тях, мисля си за конете.

Калис го погледна, после рече:

— Направи за животните най-доброто, което можеш, но не и нещо специално. Сено и вода, това ще бъде всичкото, което ще им отпуснем. А какво ще закупят от селяните си е тяхна работа.

— Има един мъж, Райън, който пита дали може да го вземем с нас. Казва, че не ще да се мотае около Махарта.

Капитанът помълча и накрая каза:

— Ако някой от тези посерковци вдругиден при изгрев-слънце е все още тук, ще бъде убит незабавно.

Ерик кимна, върна се при конете, намери Райън и му каза:

— Моят капитан каза, че нямаме място.

Изражението на мъжа се смени и за секунда Ерик помисли, ще го удари на молба. Накрая Райън каза:

— Е, добре. Ще продавате ли коне?

— Не мисля, че капитанът много ще се зарадва дори като разбере, че говоря с теб. — Той понижи глас и добави: — Пази малкото злато, което имаш. Вземи оня кон ей там. Току-що оздравя от натъртен крак — заради някаква глупост си го беше ударил и очевидно има камъни вместо мозък. Но е достатъчно здрав, за да те отведе оттук след два дни.

— Не мисля, че ще остана толкова дълго — каза Райън. — Капитанът ми е мъртъв, много от другарите ми също. Ще потегля на юг, за да намеря работа преди слуховете да са стигнали дотам. Когато веднъж на човек му лепнат прозвище „предател“, никой повече не му се доверява.

— Цила каза, че не сте имали избор — изръмжа Ерик.

— Мъжете винаги имат избор — изръмжа Райън. — Понякога е сложно и трябва да се замислиш дали предпочиташ да загинеш с чест, или да живееш в безчестие, но винаги има избор. Изнеженият раджа беше мъж. Може би не се беше сражавал и един ден в живота си, но когато дойде време да се предава, се изплю върху стената. Плачеше като дете, когато го набиваха на кола, и виеше като куче с пречупен гръбнак, когато усети, че вътрешностите му се разкъсват. Но дори когато по кола потекоха кръвта и лайната му, нито веднъж не помоли за милост и ако Хали-ши — той използува местното име на Богинята на смъртта, която съдеше хорския живот — има малко добрина в себе си, ще му даде възможност да опита отново късмета си на Колелото на съдбата.

— Цила каза, че не са ви предлагали възможност да се предадете — обади се Ерик.

— Цила е лъжлива торба със свински черва. Той беше ефрейтор и след като капитанът и сержантът загинаха, си помисли, че е наш капитан. Никой не го е убил още просто защото сме дяволски уморени.

— Ела с мен — каза Ерик.

Заведе Райън до хижата, използувана от Калис за канцелария, и помоли да се срещне с капитана. Той излезе и изгледа Райън, после Ерик.

— Какво има?

— Мисля, че би трябвало да изслушате този човек — каза младежът, после се обърна към Райън. — Кажи за предложението да се предадете.

— Раджата каза на гущерите — вдигна рамене мъжът, — че по-скоро ще гори в ада, отколкото да отвори вратите на града пред тях. Но същевременно предложи на всеки капитан, ако иска, да напусне града — разбира се, без да получи обещаното възнаграждение. — Райън въздъхна. — Ако познавате Билбари, сигурно знаете, че той бе упорит като муле. Взе пари, за да остане, после сключи сделка с гущерите да им предаде града и да участва в грабежите. — Райън поклати глава. — Но всичко беше лъжа. Това беше най-лошото предателство: след като лумнаха пламъците и грабежът започна, гущерите подгониха наемническите отреди заедно с останалото население. Онези, които се съпротивляваха, загинаха, а тези, които се предадоха, получиха възможност да избират или да се закълнат във вярна служба, или да отидат на кола. Никакъв ден милост, нито сваляне на оръжията и оттегляне, нищо. Служиш или умираш. Малцина от нас успяха да се измъкнат живи.

— Как можа да предадеш събратята си? — поклати глава Калис.

— Никога не съм ги предавал — отвърна Райън с нещо, което донякъде приличаше на чувство. Погледна Калис в очите и повтори: — Никога. Ние бяхме редовна част, войници на дългосрочна служба, заклети да се държим като братя. Гласувахме и онези, които гласуваха да останем и да се бием, бяха малцинство. Но много преди това се бяхме клели един на друг, много преди да вземем златото от раджата, и да бъда проклет, ако бих изоставил мой събрат, заради това, че е взел грешно решение.

— Тогава защо търсиш служба при нас?

— Защото Билбари е мъртъв и нашето братство е разбито — тъжно каза мъжът. — След като сте познавали Билбари, сигурно знаете, че той имаше свой собствен начин да се грижи за хората си. Някои от нас бяха с него от десет, петнадесет години, капитане. Не беше баща на никого, но за всички ни беше като по-голям брат. И би убил първия, който навреди на някого от неговите хора. Владея меча, откакто станах петнайсетгодишен, и това бе единственото семейство, което познавам. Но то вече е мъртво. След Хайпур никой няма да ни иска на служба, а това означава да станеш бандит или да умреш от глад.

— Какво смяташ да правиш? — попита Калис.

— Искам да поема тази нощ на юг заедно с лошите новини. Може би ще успея да хвана кораб за Махарта и ако не мога да намеря там някаква служба, да се отправя нагоре към Града на Змийската река или надолу към Чатистан — място, където никой не ме познава. Ще търся друг военен отряд, който може да ме наеме, или търговец, нуждаещ се от телохранител. — Погледна за момент замислено на север. — Но след това, което става тук, не знам дали някой от нас ще намери някъде мирен и спокоен живот. Никога не съм виждал подобна война. Видяхте ли димните облаци, капитане?

Калис кимна.

— Опожаряват всеки град, през който преминават. Нямам предвид пожарища тук-там, а абсолютно целия град. Видяхме това от един хребет преди да побегнем, за да си спасим живота, но все пак го видяхме. — Понижи глас, сякаш се боеше някой да не го чуе. — От единия до другия край на хоризонта горят пожарища и димът се издига нависоко и се провира между облаците като огромна шатра. Дни наред от небето падаха сажди. Двайсет, трийсет хиляди войници стояха рамо до рамо пред вратите и крещяха и се смееха, пееха химни и весели песни, докато убиваха онези, които не искаха да им служат. А видях и нея.

— Коя? — попита Калис с внезапен интерес.

— Някои я наричат Изумрудената кралица. В далечината. Не можах да зърна лицето й, но видях отряд гущери на дяволски грамадни коне и един невероятно огромен фургон. Отгоре му се издигаше златен трон и тази жена седеше на него, облечена в дълга роба. Можеше да се видят проблясващите изумруди по шията и ръцете й, а имаше и корона с изумруди. И гущерите полудяваха, съскаха и я приветстваха, а хората й се кланяха до земята.

— Ти се оказа полезен човек — каза Калис. — Взимай си свеж кон и каквато храна ти трябва и се измъквай утре заран, когато стражата се сменя.

Райън отдаде чест и се оттегли.

— Мълчи си за това, което чу — нареди Калис на Ерик.

Младежът кимна, после запита:

— Капитане, а конете?

— Да, конете… — Калис замислено поклати глава. — Прави каквото можеш, но в никакъв случай не намалявай възможността ни да се грижим за собствените си коне. Не използувай скъпи церове, когато можеш да ги смениш с… нещо по-просто.

Ерик щеше да каже, „благодаря ви“, но Калис рязко се обърна и влезе в хижата, като го остави сам. Ерик се върна при конете; чакаше го много работа.

 

 

— Ерик!

Младежът вдигна глава и видя Ембриса.

— Здравей — поздрави я той.

— Можеш ли да дойдеш довечера на вечеря? — попита тя срамежливо.

Ерик се усмихна. Момичето го беше питало вече два пъти дали може да се срещне с родителите й — макар че той вече ги бе виждал на площада и знаеше как изглеждат. Но тя настояваше за официална среща. Очевидно беше, че е решила, че Ерик може да я ухажва, и той едновременно бе поласкан и объркан от това неочаквано внимание.

В Рейвънсбърг до сватбата на момичето щеше да има още две години, но тук беше съвсем друга страна. Тук хората бяха много по-бедни и децата означаваха работни ръце, способни да помагат още от тригодишни — на полето, като събират падналите зърна след жънене, или да се включват като помощници при по-тежката работа, като станат на шест или седем. Тук момчетата бяха вече мъже на дванайсет и бащи на петнайсет години.

Той прескочи преградите и се озова пред нея.

— Ела тук — каза той спокойно. Тя пристъпи по-близо и той сложи ръка на рамото й и заговори: — Харесвам те много. Ти си красива като момичето, което срещнах някога, но скоро ще си отида оттук.

— Можеш да останеш, ако поискаш — каза тя забързано. — Ти си само наемник и можеш да напуснеш отряда си. Тук един ковач ще бъде важен мъж и скоро ще станеш водач на селото.

Ерик изведнъж осъзна, че макар и миловидна, тя е и пресметлива и иска да грабне онзи мъж от отряда, който най-вероятно би станал богат — по селските стандарти, и можеше да остане и да върти търговия.

— Няма ли тука някой младеж… — започна той.

— Не — каза тя хем ядосана, хем притеснена. — Повечето са или вече женени, или са много млади. Заради войната момичетата са повече от момчетата.

Ерик кимна. Техният собствен отряд, макар и съставен от осъдени хора, броеше не един фермерски син, напуснал дома си, за да търси щастие като войник или бандит.

Внезапно Ру се оказа до тях и Ерик разбра, че е подслушвал целия им разговор, макар да се преструваше на току-що дошъл.

— Ембриса! Не видях, че си тук. Как си?

— Добре — отвърна тя, но киселият й тон показваше, че не е.

— Говори ли днес с Хенрик? — продължи Ру все едно, че нищо не се е случило.

Приятелят му знаеше за кого пита: млад човек от едно близко до Рейвънсбърг село, който служеше в другия отряд, но с когото бяха разменили едва ли повече от дузина думи от началото на пътуването им. Хенрик беше тъповат и нямаше за какво да се говори с него.

— Не, днеска не — отвърна Ерик и се зачуди накъде бие Ру.

— Казва, че може би ще се върнем тук, когато свършим — понижи глас Ру. — Казва, че мястото му харесва и може би ще се установи тук — погледна Ембриса, — ще си намери жена и ще вдигне мелница.

— Мелничар ли е? — Очите на Ембриса се разшириха.

— Баща му е мелничар, поне така казва.

— Е, ще трябва да тръгвам — каза момичето. — Съжалявам, че не можеш да дойдеш на вечеря, Ерик.

— Благодаря — въздъхна Ерик, когато тя си тръгна.

— Бях наблизо и чух какво стана — обясни Ру, ухилен до уши. — Реших, че тука само един мелничар може да изкарва повече пари от един ковач, така че, надявам се, показах нов обект на младата ти приятелка.

— А Хенрик наистина ли иска да остане — рече Ерик, — или само създаваш бъркотии?

— Е, не знам колко големи бъркотии, но тя е вкусно парче с широк задник и твърди млади гърди. Ако успее да оплете нашия приятел, мелничарския син, кой знае? Може да е истинска любов и утре той може да се замисли да остане.

— Или да се скрие от баща й — поклати глава Ерик.

— Може би. Но тъй като баща й заедно с жена си и синовете си е надолу по реката, тя е сама. Подозирам, че вече беше застлала постелка за теб. — Той погледна натам, където беше отишло момичето. — Макар че може би е приятна за една нощ, кой знае?

— Момичето няма още петнайсет години, Ру — каза Ерик.

— В тия земи е достатъчно голяма, за да бъде майка — отвърна приятелят му. — Между другото няма да е добре нито за теб, нито за някой друг, ако го завлече в леглото си, защото капитанът хич не ги обича тия работи.

— Прав си — съгласи се Ерик.

— Освен това след два дни тръгваме.

— Какво?

— Преди десетина минути от юг пристигнаха конници със съобщение. След два дни към нас се присъединяват още войници и потегляме на север.

— Тогава по-добре да се хващам на работа — каза Ерик. — Трябва да видя какво ще стане с конете на хората на Цила. Мисля, че ще трябва да оставим тук поне десетина.

— Селяните ще изпаднат във възторг — ухили се Ру. — Ще имат с какво да орат, пък който кон не оздравее, ще го излапат.

Ерик кимна, макар че не му беше до шеги.

— Хайде, ела да ми помогнеш.

Ру се нацупи, но го последва при конете.

 

 

Ерик гледаше с очакване към южната порта. Цила и неговите ренегати бяха напуснали призори, както беше договорено, а сега от юг щеше да пристигне нов отряд. Дьо Лунвил вече беше дал заповедите си: ако южняците пристигнеха преди обяд, щяха да потеглят незабавно след като отпочинеха, като в крепостта щяха да оставят десетина души, които да охраняват мястото, ако се наложеше да се изтеглят обратно. Сега Ерик разбра защо бяха издигнали толкова голямо укрепление. Десетина-дванайсет добре въоръжени войници можеха да отбраняват селището срещу три пъти по-многоброен противник и ако към тях се присъединяха и селяните, щеше да трябва малка армия, за да го превземат.

Ерик зърна позната фигура между тези, които вече приближаваха портата.

— Грейлок! — възкликна младежът.

Оуен Грейлок се обърна, видя го, скочи от коня, сграбчи ръката му за поздрав и го шляпна по гърба. После каза:

— Добре изглеждаш.

— Мисля, че веднъж те мярнах на борда на „Рейнджър“, но после не те видях на брега.

Като махна кърпата, овързана около лицето му за защита от праха на пътя, мечемайсторът на Даркмоор каза:

— Защото не слязох. Заедно с неколцина други отплувах към Града на Змийската река, за да уредя някои неща, после до Махарта, за да се погрижа за още някои въпроси. След като „Рейнджър“ напусна Крондор, бързахме много, за да стигнем за седмица до Ланада и после да се спуснем обратно.

Войници в разнообразни облекла минаваха през южната порта.

— Кои са тези? — попита със съмнение Ерик.

— Не съди по дрипавия им вид. Това са едни от най-добрите воини от тези краища, набирани един по един от нашия приятел Праджи през последните няколко години. — И като понижи глас, допълни: — Трябва да се приобщим към местните хора.

— А ти какво правиш тук? — попита Ерик. — Последния път, когато те зърнах, беше преди да ме арестуват.

— Дълга история. Нека докладвам на Калис, после ще си изплакна устата и ако разделиш кана вино с мен, ще ти разкажа всичко.

— Довечера няма да оставаме в лагера — каза Ерик. — Тръгваме след час. Имате време само да вземете свежи коне и да хапнете по залък.

— Това копеле — изръмжа Грейлок — не дава на човек и минута да си отдъхне. Целият съм се схванал.

— Ела, имам няколко хубави коня и ще ти избера един с по-мек гръб.

Грейлок се засмя и рече:

— Хайде, води ме.