Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (17) (Разказ за Ерик)

14.
Пътуване

Ерик и Били скочиха от конете.

Ру грабна юздите и отведе животните назад, докато двамата тичаха напред с извадени оръжия. Маневрата беше повторена по цялата редица.

След като преди две седмици напуснаха гостилницата на Брек в Шингази, Калис постоянно им провеждаше учения. Сега се упражняваха да действуват като пехота. При първия сигнал за атака един мъж от всеки трима трябваше да отвежда конете, зад линията на сражението, а другите двама да заемат отбранителна позиция. Мъжете се оплакваха, че няма смисъл да се спешават, но капитанът сякаш изобщо не ги чуваше.

Накор понякога казваше със смях:

— Човек и кон са много по-голяма цел, отколкото един мъж, скрит зад някой камък.

 

 

Ученията им бяха станали втора природа. Понякога не ставаше нищо; друг път отрядът на Хатонис, съставен от мъже от един род от Града на Змийската река, внезапно „атакуваше“ и резултатът често беше болезнен. Упражняваха се с тежки дървени саби и мечове, утежнени с олово, два пъти по-тежки от нормалния меч. Ерик можеше да се закълне, че собственият му меч е като перо в ръката му след седмиците учения с утежнените оръжия — предполагаше, че всъщност това е целта на занятието. Тежките учебни оръжия, от друга страна, можеха да причинят сериозни натъртвания и дори да счупят кост, а мъжете от Града на Змийската река пък като че ли изпитваха удоволствие от това да тормозят отряда на Калис.

Ерик не разбираше какво става в тази странна земя; знаеше, че Калис и Хатонис са стари приятели или най-малкото добри познати, но другите мъже от далечния град бяха или подозрителни, или завистливи. Той разпита и научи от един от ветераните, че воините от рода просто не са свикнали с такъв тип наемници и разбра, че само малцина началници като Хатонис знаят истинската цел на идването им в тези земи.

Чу трополене зад себе си и разбра, че Ру се връща със странните къси копия, които бяха взели от хана на Брек. Направени от меко желязо, те се използваха за хвърляне срещу противниците, за да ги наранят или да смъкнат шлемовете им. Удареха ли нещо веднъж, ставаха ненужни, защото се огъваха, така че противниковите бойци не можеха да ги хвърлят обратно. От близката падина се чу вик и внезапно върху тях се посипаха стрели. Ерик вдигна щита си и усети как две го удариха. Ядосан вик до него му показа, че Луис не е имал толкова късмет и е ударен от тъпия връх на някоя стрела — стрелите не бяха смъртоносни и не се забиваха при удар, но удряха силно.

Друг вик оповести началото на нападението и Ерик се изправи, грабнал едно от тежките копия.

— Готови! — изкрещя дьо Лунвил. Докато нападателите настъпваха, Ерик се напрегна — и като че ли прочете мислите му. Дьо Лунвил изкрещя:

— Изчакайте ги!

Бойците на Хатонис връхлитаха върху тях. Мъжете от отряда на Калис чакаха. После дьо Лунвил викна:

— Хвърляйте! — Бойците замахнаха и хвърлиха пилумите — така се наричаха на квегански меките къси копия. После оставиха лъковете и стрелите и с рев измъкнаха тежките си учебни мечове.

Ерик познаваше човека, който тичаше срещу него — едър мрачен тип, казваше се Патаки. Стегна се и понесе първия удар, като ловко го отби с щита си. Отстъпи леко вдясно и замахна с меча си — уцели Патаки по главата. Намръщи се, защото знаеше колко болезнен може да е ударът, независимо от това, че Патаки беше с шлем.

Огледа се и видя, че другарите му отблъскват атакуващите. След минута хората от клана хвърлиха мечовете и свалиха шлемовете си — наемнически знак, че се предават. Няколко души от отряда на Калис нададоха победоносни викове, но повечето само дишаха тежко — бяха яздили цял ден, а после веднага бяха въвлечени в битка — дори и наужким, тя допълнително ги изтощи.

— Прибирайте оръжията! — кресна Фостър.

Ерик вдигна учебния си меч на рамо и започна да събира пилумите. След миг чу Били да казва:

— А бе, този не мърда!

Обърна се и видя, че Патаки все още лежи с лице в прахта. Ру клекна, обърна го по гръб и каза:

— Май диша, ама изстива.

— Какво става? — викна дьо Лунвил и дотича.

— Ударих го по главата — отвърна Ерик. — Май ударих по-силно, отколкото трябваше.

— Май — присви очи дьо Лунвил, като че ли искаше да продължи да се заяжда. После внезапно се ухили: — Само така, момче! — Обърна се към Ру. — Лисни му една кофа вода и си събирайте нещата.

Ру вдигна очи към небето и се затича към конете, оставени малко по-назад. Грабна мех с вода и обля неподвижния мъж. Патаки се свести, седна, започна да плюе вода, после се изправи и се върна при хората си.

Ерик занесе пилумите, учебния си меч и щита там, където чакаха конете. Натовари всичко и изчака Ру. Когато дойде, приятелят му отбеляза:

— Ама наистина го тресна яката.

— Ти видя ли?

— Да. Били препъна онзи, който ме нападаше, така че видях всичко.

— Можеше да ми помогнеш.

— Защо? — отвърна Ру. — Ти се превръщаш в нещо ужасно по време на ученията с меч. Може би трябва да си пазиш силите за реалните сражения. Макар че май по-добре млатиш, вместо да сечеш.

Ерик се усмихна и поклати глава.

— Ще трябва да си намеря някой от бойните чукове на джуджетата — и ще разбивам даже и скали.

— На конете! — изрева Фостър.

Ерик и Ру застанаха до Шо Пи, Биго, Луис и Били. Отрядът чакаше. След това се чу заповедта за тръгване. Имаше още час дневна светлина преди да получат заповед за лагеруване, което щеше да бъде още два часа работа. Ерик погледна към слънцето — гневно червено кълбо, увиснало на запад, и каза:

— Дяволски горещо е за това време на годината.

— Тука сезоните са наопаки — каза Калис, който яздеше зад него. — В Кралството е зима, а тук — ранно лято. Дните стават по-дълги и по-топли.

— Страхотно — каза младежът. Беше прекалено уморен, за да се чуди защо капитанът язди зад него.

— Когато тренираме с хората от клана — каза му Калис с малко крива усмивка, — бъди малко по-внимателен. Патаки е племенник на Регин, водача на Лъвския клан. Ако му беше пукнал главата, отношенията ни можеше да се влошат.

— Ще се опитам да го запомня, капитане — каза Ерик.

Калис смуши коня си и препусна към началото на колоната.

— Шегуваше ли се? — попита Ру.

— Кой го е грижа? — намеси се Били Гудуин. — Прекалено е горещо да мислим и за това.

Биго, който яздеше до Били, каза:

— Странно.

— Кое? — попита Ру.

— Слънцето е вече червено, а има час, че и повече до залез.

Всички се вгледаха на запад.

— Какво ли е това? — попита Луис.

— Не знам. Става нещо, но е много далече оттук! — замислено каза Ру. — Може би капитанът ще обясни.

— Пожар е — тихо каза Шо Пи. — Много голям пожар.

 

 

Ученията продължаваха. Ерик и останалите нямаха много време да мислят какво правят — те просто го правеха. Дори ежедневната работа по изграждане на защитни укрепления стана нещо обичайно. Ерик престана да се учудва колко много работа могат да свършат мъжете от неговата малка група.

Щом обаче свикнеха и задачите станеха обичайни, Калис и дьо Лунвил променяха схемата — опитваха се постоянно да държат бойците нащрек. Ерик мислеше, че това е ненужно.

Пристигаха вестоносци със съобщения от шпионите на Калис. Армията на Изумрудената кралица напредваше към град Ланада.

Един ден Ерик чу разговора между Калис и Хатонис с един от вестоносците.

— Цели седем години между падането на Султ и обсадата на Хамса.

— Но нашествениците трябваше да се придвижат през горите на Ирабек — каза Хатонис.

— Три години между Хамса и Килбар, а после година между Килбар и Хайпур.

— След като контролират по-голямата част от континента, сигурно се стремят да ускорят напредването си — каза Калис.

— Може би армията става прекалено голяма — замислено се обади дьо Лунвил — и генералите се стремят да я ангажират в битки.

— Трябва да сменим посоката — каза Калис и се обърна към вестоносеца. — Остани да си починеш при нас и утре потегли на север. Съобщи на джешандите, че няма да вървим по техния път. Ще оставим течението на Змийската река и ще обърнем право на запад. Ще се опитаме да пресрещнем нападателите между Хайпур и Ланада. Търсете ни при Срещата на наемниците.

Ерик погледна към Змийската река. В далечината се виждаше огромна долина с гори и ливади, а зад нея — планински вериги. Трябваше да пресекат реката, да яздят до планините и след като ги пресекат, да се спуснат в долината на река Верда.

— Ще обръщаме ли към брода при хана на Брек? — попита дьо Лунвил.

— Не, ще загубим много време — поклати глава Калис. — Прати разузнавачи да потърсят удобно място за преминаване на реката.

Дьо Лунвил изпрати двама конници и след два дни те се върнаха с вестта, че са намерили място, където течението не е толкова силно и могат да се построят салове. Дузина мъже, включително Ерик и Биго, преплуваха първи, като мъкнеха въжета, за да могат другите да ги използуват при преминаването на реката. Останалите направиха четири сала, достатъчно големи, за да издържат по четири коня. Единият обаче се разпадна при второто преминаване и конете и хората паднаха във водата. Всички мъже се спасиха, но оцеля само един кон.

Имаше достатъчно коне, така че загубата на три не беше сериозна, но мисълта за удавените животни измъчваше Ерик. Той с притеснение откри, че мисълта за битки и загиващи мъже не му причинява болка, но представата за един кон с ужасени очи, който бавно потъва в речните води, го натъжава истински.

Долината продължаваше на запад с поредица от все по-стръмни поляни и накрая опираше в каменните склонове на планините. На десетия ден от похода един наблюдател се върна с вестта, че е видял група ловци.

Фостър взе шестима войници, сред които бяха и Ерик и Ру, и тръгнаха напред, за да разговарят с ловците. Ерик беше доволен, че все нещо нарушава монотонността на похода. Всеки ден беше едно и също — безкрайна езда, а колкото и да обичаше конете и работата с тях, Ерик не беше добър ездач и това, че дванайсет часа седеше върху седлото, като слизаше само за кратко, за да могат да си отдъхнат конете, бе по-изтощително и от най-тежките му дни в ковачницата. Същото мислеше и за правенето и развалянето на лагери и за сухата храна.

Планините тук бяха по-ниски от ония в родния му край, но за сметка на това бяха доста повече. Трите големи върха на Даркмоор бяха заобиколени с много хълмове, но в действителност нямаше други планини, а предимно високи плата и каменисти склонове. Тук височините бяха по-скромни, но за сметка на това планините бяха по-трудно достъпни и стръмни, с внезапно издигащи се ридове и затворени котловини и каньони, в които течаха потоци и реки. Склоновете бяха гористи и никой от върховете не се издигаше достатъчно високо, за да предостави удобна точка за наблюдение. Ерик разбираше, че горите осигуряват добро прикритие за тях, но че създават и неудобства.

Ловците ги очакваха на уговореното място. Фостър скочи от коня си, подаде юздите на Ерик, намести меча си и пристъпи напред с разперени ръце.

Ловците бяха облечени с домотъкани дрехи и дълги вълнени панталони. Ерик си помисли, че някъде наблизо има подходящи пасбища за овци и кози. Всички носеха лъкове и изглежда, умееха да си служат с тях.

Водачът им, сивобрад мъж, пристъпи напред, за да преговаря с Фостър. Останалите трима не помръднаха. Ерик се огледа, но не видя следи на коне; тези хора ловуваха пеша. Това бе по-подходящо, отколкото да караш коня си да се катери като магаре или като коза. Ако ловджийското селище беше някъде горе по склоновете, конете биха били само пречка; можеха да бъдат дори и опасност.

Двама от ловците си приличаха доста с водача, докато третият му приличаше само по начина на държане. Ерик реши, че двамата са синове на сивобрадия, а третият може би е зет.

Фостър бръкна в туниката си, извади тежка кесия, отброи няколко златни монети и се обърна към хората си.

— Чакайте тук. — Той им кимна да наблюдават ловците да не побегнат със златото. — Ще доведа другите. Тези мъже знаят през планините път, който е безопасен за конете.

Ерик погледна към стръмния склон пред тях и каза:

— Надявам се.

Зачакаха. Ловците тихо говореха нещо. После онзи, който бе малко по-различен, забърза към дърветата.

Един от войниците, казваше се Грийли, кресна:

— Ей, къде отива тоя?

Ловецът спря. Грийли се оправяше с местния език, но планинците очевидно бяха озадачени от въпроса.

— Опасявате се от предателство ли? — попита сивобрадият.

Като видя, че и четиримата ловци са готови да опънат лъковете, ако ги обвинят в измяна, Ерик бързо погледна Ру и той се намеси:

— Сигурно изпраща зет си вкъщи, за да съобщи, че довечера той и синовете му няма да се приберат за вечеря. Прав ли съм?

Водачът на ловците кимна и зачака. Грийли рече:

— Е, добре…

Сивобрадият махна на зет си да тръгва, после каза:

— И утре също. Предстоят два трудни дни до билото, а и няма да е по-лесно по надолнището. Но минем ли билото, няма да се нуждаете повече от помощта ми.

Последваха петнайсетина минути мълчание. Най-сетне чуха тропота на приближаващи коне — отрядът, предвождан от Калис, идваше. Капитанът яздеше отпред и когато приближиха, заговори на ловеца. Разговорът беше толкова бърз, че Ерик не можа да разбере почти нищо.

Но Калис изглеждаше доволен и се обърна към всички.

— Това са Кирзон и синовете му. Знаят проход през планината към река Ведра. Пътят е тесен и труден.

Два часа следваха ловците по тясна пътека, извиваща се по хълмовете. Пътуването беше опасно и затова се придвижваха бавно — всяка грешка можеше да причини нараняване на ездача или на коня. Накрая стигнаха до малка поляна, ловецът поговори с Калис, капитанът кимна и съобщи:

— Оставаме тук и ще продължим в зори.

Дьо Лунвил и Фостър започнаха да крещят заповеди. Ерик и Ру отговориха отсечено, без да се замислят, и се заеха с конете — разседлаха ги и ги оставиха да пасат.

През това време останалите мъже от отряда вече почти бяха изкопали рова около лагера. Ерик грабна една мотика и се присъедини към тях. Не след дълго ровът и валът бяха готови, сложиха и пускащата се врата, която служеше и за мост над рова. После започнаха да трамбоват вала. Ру и още няколко души забиваха дървени пръти, завършващи с железни шипове, на еднакви разстояния по ръба на вала. Когато всичко беше готово, се заеха с вдигането на шестместните палатки — правеха ги от платнищата, които всеки носеше със себе си. Оставиха вътре навитите си на руло постелки и се върнаха в средата на плаца — супата вече вреше.

По време на похода се хранеха със сух хляб, плодове и когато беше възможно, зеленчукова супа. Отначало Ерик и някои от новаците мърмореха заради липсата на месо, но после се съгласиха с по-старите войници, които твърдяха, че тежката храна пречи в похода и боя. Ерик разбираше, че макар мислите за горещото печено месо, овнешкия бут или месните пайове на майка му да карат устата му да се пълни със слюнка, никога не се е чувствал така здрав.

Засърбаха горещата супа от зеленчуци, говежда мазнина и брашно, което я правеше по-гъста. Ру се обади:

— Ще ми се да имаше и малко мек хляб, а не да топя тоя камък в паницата.

— На грешниците в ада сигурно им се ще студено питие или поне вода, момче — каза Фостър, който минаваше наблизо. — Радвай се на това, което имаш. Утре сме на пътни дажби.

Мъжете започнаха да мърморят. Сушените плодове и сухарите бяха хранителни, но безвкусни и се преглъщаха трудно. Това обаче, което липсваше най-много на Ерик, беше виното. Той бе израснал в Даркмоор и виното бе за него нещо естествено като водата. Качеството на виното, произвеждано в района, беше почти легендарно и най-евтиното трапезно вино бе много по-добро от виното от другите краища на Кралството. Преди да отиде в Крондор той нямаше и представа, че виното, което не бе достатъчно скъпо, за да оправдае транспортните разходи, може да струва толкова скъпо в кръчмите в града на принца.

Той сподели това с Ру, който рече:

— Точно това може да бъде началният старт за едно предприемчиво момче като мен.

— Какво? — попита Биго, който седеше от другата страна на огъня. — Смяташ да мъкнеш бутилки в Крондор и да губиш пари?

— Когато моят тъст Хелмут Гриндъл ме снабди с достатъчно злато — присви очи Ру, — ще доставям най-доброто вино на всяка маса в Западните владения.

— Дори още не си видял момичето! — засмя се Ерик. — Докато се върнем, тя може би ще се е омъжила и ще има цяла сюрия деца!

— Ако се върнем — изръмжа Джером Хенди.

Внезапно настъпи мълчание.

 

 

Ерик бе натоварен да ръководи превеждането на неоседланите коне през планините заедно с още петима души. Една от изненадите беше, че Накор сам се предложи за тази цел. Повечето хора биха преценили язденето след конете като неприятно поне заради праха, но любопитният исаланец намираше работата за много интересна. За облекчение на Ерик се оказа, че е достатъчно вещ познавач на конете.

На два пъти трябваше да се спускат по стръмни сипеи и конете или трябваше да се запъват с предните си крака — една от позите, които най-малко обичаха — или да се научат да хвърчат.

Ерик замери една кобила с камък и кресна:

— Кранта с кранта! Искаш да те кълват гарваните ли?

Накор винаги яздеше най-близо до ръба от всички и когато Ерик го предупреди, че рискува да стане на кайма, дребният мъж се усмихна и каза:

— Няма страшно. Макар че кобилите понякога са много глупави. Особено в горещо време.

— Те нямат достатъчно ум дори когато се заплождат. Добре, че нямаме с нас жребци.

— Някога имах жребец — каза Накор. — Голям черен жребец. Подари ми го императрицата на Велики Кеш.

Ерик го погледна.

— Това е… интересно. — Също като другите, които вече познаваха Накор, той не искаше да го нарича лъжец, макар че много от нещата, които дребосъкът разказваше, бяха направо невероятни. Но той никога не казваше, че може да направи нещо, което не можеше да докаже, така че хората постепенно бяха почнали да вярват дори и на най-невероятните му истории.

— Но той умря — каза Накор. — Беше чудесен кон. Тъжно ми бе да го гледам как си отива. Яде някаква отровна трева и се поду.

Вик от предните редици предупреди Ерик, че стадото се струпва на едно място, и той изпрати Били Гудуин да пази конете, докато минават през тясното дефиле. Щом го преминеха, можеха да започнат спускането към долината на Ведра.

След малко стигнаха билото, изчакаха да минат всички и Ерик се присъедини към Били и Накор в края на групата.

— Е, свършихме — каза Били.

Внезапно кобилата на Накор захапа коня му и той отскочи.

— Внимавай! — кресна Накор.

Били изпусна юздите и тежко падна на земята. Ерик скочи от коня си и се затича да го вдигне. Конят на Били се запъти в тръс след хергелето.

Били бе втренчил очи в небето. Главата му лежеше върху голям ръбест камък и под нея се разширяваше тъмночервено петно.

— Как е Били? — викна Накор.

— Мъртъв е — отвърна Ерик.

След миг мълчание Накор тихо каза:

— Ще наглеждам конете. Вземи го, за да го погребем, когато е възможно.

Ерик се наведе, за да нарами Били, и внезапно се сети как бе влачил мъртвия Тиндал.

— По дяволите — каза той и сълзите потекоха по страните му.

Спомни си, че от тези, които бяха осъдени на обесване в Крондор, Били трябваше да умре първи.

— По дяволите — повтори той и стисна юмруци. — Защо?

Питаше боговете.

Преди миг Били бе седял на коня си; в следващия беше мъртъв. И причината за това беше внезапното движение на един зле обучен кон, ухапан от една побъркана от жегата кобила…

Ерик пое дълбоко дъх и се наведе да вдигне покойника. Тялото беше изненадващо леко.

Прехвърли трупа на Били през гърба на коня, точно пред седлото, после яхна коня си и бавно пое след отряда.

— Проклятие! — прошепна отново, като се опитваше да надвие страха и безпомощния си гняв.

 

 

На мястото на Били в палатката им дойде Натомби, кешиец. Държаха се с него дружески, но все пак с известна официалност. Макар че беше нов в групата, ученията бързо ги сближиха — той знаеше точно какви задължения има, без да трябва да му се казва.

Два дни след като прехвърлиха хребета, Кирзон и синовете му им посочиха пътя надолу и си тръгнаха.

Ерик се върна към обичайните си задачи, макар че трудното спускане западно от планините му отнемаше почти цялото време и не му оставаше време да мисли. Помъчи се да погребе всички спомени за Били и да продължи напред.

Пет дни след като пресякоха планините отново се изправиха пред високи възвишения. Ерик тръгна напред с Калис, за да разузнаят дали пътят е чист. Пътуването със седемдесет и пет конници и още трийсет коня в резерв беше трудна работа дори и при най-благоприятните условия, а при такъв терен бе почти невъзможно.

Изкачиха една височина и Ерик възкликна:

— Да ни пазят боговете!

В далечината на север се издигаше гигантски стълб дим, който забулваше слънцето.

— Колко далеч е това? — попита младежът.

— Поне сто километра — отвърна Калис. — Сигурно палят всяко селище и ферма на една седмица път от Хайпур. Вятърът духа на изток, иначе бихме усетили и саждите.

— Вече почти ги усещам. — Очите на младежа леко го засмъдяха.

— Ще стане още по-лошо, като наближим — каза Калис със странната си крива усмивка.

Поеха обратно да намерят по-лек път от този, по който бяха дошли.

— Капитане — каза Ерик, — каква е възможността да оцелеем и да се приберем?

Калис се засмя.

— Ти си първият, който не удържа и реши да попита. Чудех се кой ли ще бъде.

Младежът не каза нищо.

— Мисля — продължи сериозно Калис, — че шансовете ни да се приберем са такива, каквито ги направим. Само боговете знаят колко налудничав е този план.

— Защо не накарате някого да се промъкне в редиците им, да разузнае и после да се върне и да докладва?

— Добър въпрос — рече Калис. — Опитахме се. И то на няколко пъти. — Той се огледа, като че ли разузнаването му бе станало навик. — На нашата земя има постоянни армии — и в Кралството, и в Кеш. Тук или си боец на семейството или на клана, или си дворцова стража на някой градски владетел, или пък си наемник. По принцип армиите са наемнически.

— Но след като всички са наемници, значи е лесно да внедрим наш човек.

— Отделният човек привлича внимание, особено ако не знае обичаите — каза Калис спокойно. — Съвсем друго е, когато става дума за отряд наемници от далечен край. По тези земи това не е нищо необикновено. И дори доста се цени. Така че аз съм Калис, а вие — Пурпурните орли, а и тук никой не се заглежда в елф, живеещ сред хората. „Дълговечен“ начело на подобен отряд е рядкост, но все пак не е нещо нечувано. Ако се появиш по тукашните земи сам, Ерик, това ще се приеме като резултат на магия или на предателство. Но като член на моя отряд никой не би се усъмнил в тебе. — Той помълча, като гледаше заоблените хълмове, които се спускаха към речната долина. — Красиво е, нали?

— Да — отвърна Ерик.

— За пръв път дойдох по тези земи преди двайсет и четири години — каза Калис. — След това идвах още два пъти, веднъж начело на армия. Оставил съм след себе си толкова гробове, колкото не можеш да си представиш.

— Подочух нещо от дьо Лунвил и Накор, когато бяхме на Острова на чародея — отговори Ерик. — Било е ужасно.

— Да, наистина беше ужасно. Много войници бяха избити. До един опитни бойци. Фостър, дьо Лунвил и малцина други успяха да избягат заедно с мен, и то само защото имахме късмет да тръгнем в посока, в която врагът не предполагаше, че ще се насочим. — Калис отново замълча. — Ето защо се съгласих с плана на Боби и убедих принц Арута, че само отчаяни мъже, решени да живеят на всяка цена, биха могли да се справят с такава задача. Войниците загиват за родината или за слава, но ние се нуждаем от мъже, които ще направят всичко възможно, за да останат живи, и няма да ни предадат.

— Да, от войници не стават наемници — каза Ерик.

— Това също. Ще срещнем хора, които ще променят представата ти на какво е способно човечеството, и това, че ги познавате, няма да ви направи по-добри. — Той се вгледа в младежа, като че ли го изучаваше. — Ти си част от една странна група. Внимателно търсехме хора, които да обучим така, че да са агресивни, да не се колебаят заради празни идеали, да бъдат толкова груби и твърди, колкото тези, между които ще се озовем — но търсехме хора, които да са нещо повече от обикновения престъпен боклук. Търсехме мъже, които да изпълняват командите, когато му дойде времето, а не да побегнат.

Той се усмихна, сякаш нещо го беше развеселило.

— Или в крайна сметка да побегнат, но натам, накъдето трябва, и да запазят духа си и информацията, която са научили. Знаеш ли, мисля, че трябва да наглеждам по-добре хората от вашата група. Повечето от мъжете, които сме подбрали, са главорези, които с готовност биха убили бабите си за един петак, но вие сте хора със странни характери. Ако приятелят ти Биго започне да говори за Богинята на смъртта — това е ужасен образ по тези земи, наречен Хали-ши, на която се молят само тайно и насаме — или ако Шо Пи започне да обсъжда философски проблеми с някой тъп пияница, с каквито неминуемо ще се запознаем, ще трябва да плащаме с кръвта си. Ще кажа на дьо Лунвил като правим довечера лагера, вие шестимата да сте по-близо до моята палатка.

Ерик не отговори нищо. Беше учуден, че Калис знае толкова много за тях — даже беше разбрал за теориите на Биго за Богинята на смъртта и за житейските възгледи на Шо Пи. Не беше сигурен и дали това, че ще са близо до капитана, дьо Лунвил и Фостър ще е удобство или неприятност за тях.

 

 

Минаха няколко дни, през които внимателно се спуснаха по планината и накрая се озоваха в долините. На петия ден, откакто бяха напуснали планините, приближиха едно село, разположено на главния път между Ланада и Хайпур. Селяните бяха избягали, защото всеки военен отряд обикновено ограбваше завоюваните земи. Калис зачака на празния площад в центъра на селището, докато войниците пояха конете на една стара чешма.

От близките дървета излезе млад мъж и попита:

— От кой отряд сте?

Явно беше готов да побегне при първия знак за опасност.

— Ние сме Пурпурните орли на Калис. Кое селище е това?

— Уенат. На кого служите?

— Ние сме свободен отряд.

Селянинът не беше много доволен от отговора. Викна нещо на някого в горичката, изслуша отговора и после каза:

— Ние сме подчинени на жреца-крал на Ланада.

— На какво разстояние оттук се намира Ланада?

— На един ден езда по южния път.

— Слезли сме по на юг, отколкото исках, но рано или късно ще срещнем армията — каза Калис на дьо Лунвил.

— Или тя ще ни срещне — отвърна сержантът.

— Разположете лагера на поляната от източната страна на селото — нареди Калис. После се обърна към селянина, който всеки момент бе готов да побегне. — Предлагаме сделка. Трябва ни храна: брашно, месо, плодове, зеленчуци и вино. Плащаме в брой.

— Бедни сме. Нямаме нищо за продан — каза младият човек и отстъпи към дърветата.

Групата на Ерик беше застанала точно зад Калис и Биго, който слушаше разговора, се обади:

— Ха, нямали нищо! Това е богат край! Сто на сто са скрили доста неща из тукашните гори.

— И сто на сто към нас са насочени доста лъкове — допълни Луис.

— Плащаме в злато — провикна се Калис, извади една кесия, обърна я и от нея на земята паднаха десетина златни монети.

Като по сигнал се появиха група мъже, всички въоръжени. Ерик ги огледа. Бяха фермери, но държаха оръжията си уверено. Очевидно често им се налагаше да се бият, за да защитават имуществото си, и младежът беше доволен, че Калис е човек, който предпочита да плаща, а не да граби.

Водачът на жителите — възрастен накуцващ мъж с дълъг меч зад гърба, се наведе, събра златните монети и попита:

— Ще се разберем с мир, нали?

— Дадено! — каза Калис и му протегна ръка.

Иззад дърветата заизлизаха мъже, последваха ги жени и деца. След малко на малкия площад се оформи типичен селски пазар.

— И къде крият всичко това? — попита Ру, като сочеше гърнетата с мед, стомните с вино и кошниците с плодове, които се появиха сякаш от нищото.

— Често са нападани и са научили как да крият нещата си — отбеляза Биго.

— Имат вид на добри бойци, макар да са селяни — обади се Шо Пи.

— Мисля, че сме в красива, но доста сурова страна — каза Ерик.

 

 

Калис чакаше. Никой не знаеше какво чака. Селяните се отнасяха предпазливо към наемниците — пазаряха се с готовност, но не бяха радушни. В селището нямаше кръчма, но един от местните вдигна нещо като павилион и продаваше нелошо вино и бира. Фостър предупреди да не вижда пияни и заяви, че ще нашиба с камшик всеки, който не може да стане сутрин.

Всеки ден изучаваха нови умения и практикуваха нови хватки. След седмица един от стражите, поставен в северния край на селището, викна:

— Конници!

Фостър се развика и учебните мечове незабавно бяха заменени със стоманени. Онези, които бяха определени да стрелят с лъкове, на бегом се насочиха към позицията, от която можеха да контролират селището — с тях отиде и Фостър, — а дьо Лунвил и Калис заедно с останалата част от отряда заеха защитни позиции в северния край на селото.

— Бързо се приближават — каза Калис.

Няколко конници препускаха към селото. Когато се приближиха, всички видяха метала, проблясващ по тях.

— Не биха бързали толкова, ако не знаеха, че сме тук — отбеляза Биго.

— Погледнете селото — обади се Ру.

Ерик се обърна и с учудване забеляза, че селото отново е празно.

— Ама знаят как да се крият, нали?

Групата конници наближи съвсем и изведнъж Калис извика:

— Праджи!

Водачът на конниците вдигна ръка и зави към него. Хората му го последваха. И шестимата бяха наемници, или най-малкото облечени като такива, а човекът, който ги водеше… Ерик никога не бе виждал толкова грозен човек. Лицето му беше сякаш от грубо ощавена кожа, с огромен нос и рунтави вежди. Дългата му коса, почти побеляла, беше вързана на опашка.

Грозникът скочи от коня и се приближи към защитните позиции.

— Калис!

Капитанът пристъпи напред и двамата се прегърнаха, като се затупаха тежко по гърбовете. После мъжът каза:

— Не си се състарил и с един ден, по дяволите! Проклети дълговечни копелета — свивате всички хубави жени, после идвате отново и сваляте дъщерите им.

— Очаквах да те видя на мястото на срещата — каза Калис.

— Няма да има среща там — каза Праджи. — Хайпур е превзет.

— И аз така чух.

— Точно затова сме тук, а не вървим по бреговете на Змийската река.

Фостър кимна на Ерик и на другарите му да се погрижат за конете на новодошлите. Докато вземаха юздите, те успяха да ги огледат — бяха корави мъже, но адски уморени.

— Направо ни съсипаха — каза Праджи. — Излязох на разузнаване с малка група; приближихме се до обсадата, колкото е възможно по-близо, но зеленокожите имаха по-добри ездачи и ни подгониха яко. Даже нямах време да им кажа, че търсим работа. Няма преговори. Или си с тях, или те нападат. — Той посочи хората си. — Като ни притиснаха, бяхме принудени да се пръснем. Половината от момчетата побягнаха към джешанди с Вая. Смятахме, че ще се насочите натам, но предположих, че може да сте поели към Махарта, и реших да мина по този път. Надявах се да сте пратили съобщение къде се намирате. Дайте да пийна нещо — гърлото ми залепна от прахоляка, докато дойдем от Хайпур.

— Пийнете — каза Калис. — Ще поговорим по-късно.

Той заведе мъжете до павилиона и селяните постепенно започнаха да се появяват. Ерик и другите се заеха с конете. Бяха яздени безжалостно, дишаха тежко и бяха потънали в пот. Свалиха им седлата и почнаха да ги разхождат — трябваше да се поохладят преди да им дадат да пият или да се хранят, иначе щяха да им се подуят коремите.

После Ерик ги прегледа да провери дали някой не е окуцял. Прибра се в палатката си едва когато се увери, че всички коне са наред.

 

 

Другарите му се излежаваха. Той знаеше, че само след секунда може да последва нова команда, затова използва удобния момент и се отпусна на постелката си.

— Легионерите — каза Натомби — винаги използуват възможността за почивка, дори и само за минутка.

— Кои? — попита Луис.

— Вие им казвате воините-псета — каза кешиецът. — В стари времена са ги държали далеч от градовете, вързани като кучета, и са ги пускали само срещу враговете на империята.

Като Джедоу, така и Натомби си бръснеше главата и тъмната му кожа подчертаваше блестящо белите му зъби и живите му очи. Почти черните му ириси караха Ерик да си мисли за скрити тайни.

— Много подробности знаеш, май и ти си бил псе, така ли? — попита Биго насмешливо.

Всички се разсмяха.

— Не, глупаци, аз бях легионер — изсумтя Натомби и седна на постелката си. Главата му почти докосваше тавана на палатката. Той постави юмрук на гърдите си. — Служех в Девети легион, от низината Оверн.

— Е, голяма работа — каза Луис небрежно, все едно това въобще не го впечатляваше.

— В моята страна Кеш е в сърцето на империята — обади се Шо Пи. — Аз съм исаланец, но ние сме под управлението на Велики Кеш. Легионерите са сърцето на армията. Как един легионер се е озовал толкова далече?

— Късмет — повдигна рамене Натомби.

— Това не е много добро обяснение — засмя се Биго.

— Охранявахме един човек — много известна личност, благородник. Пътувахме към Дърбин. И там изпаднах в немилост.

— Жени, комар или какво? — попита Биго, очевидно заинтересуван. Натомби беше нещо като загадка за тях, макар да споделяха палатката си с него повече от седмица, след като Били загина.

— Допуснах охраняваният да умре от ръцете на убиец. Бях разжалван и избягах.

— Допуснал си да умре? — попита Ру. — Беше ли на пост?

— Бях капитан на Легиона.

— А аз — кралицата на Летния празник — изсмя се Биго.

— Истина е. Но сега съм като вас — престъпник, живеещ времето, подарено му от друг. Моят живот свърши и сега живея чужд живот.

— Това не ни прави особено ценни — отбеляза Биго.

— Как беше в Легиона? — попита Ру.

— Знаеш — усмихна се Натомби. — Нали и ти живееш като легионер.

— Какво искаш да кажеш? — Ру изглеждаше притеснен.

— Това е типичен легионерски лагер — отвърна Натомби.

— Вярно е — съгласи се Шо Пи. — Поделенията, походите, ученията — всичко е като в Легиона.

— Калис, нашият капитан, е много умен човек — каза Натомби. — Учи ни да оцеляваме, защото, мъжки казано, няма армия на тоя свят, която може да се изправи срещу Легиона от Оверн и да оцелее. Нито една от армиите тук не се е изправяла срещу Легиона на Кеш. Когато се сблъскаш с някого, хубаво е да го биеш с тактика, която не е срещал. Това значително увеличава шанса да останеш жив.

Луис, който си почистваше ноктите с върха на камата си, я изправи на върха на един от пръстите си, после я пусна надолу, сграбчи я за дръжката и я заби в прахта. Втренчи се в нея, докато още трептеше от удара, и каза:

— Точно това е въпросът, нали, приятели? Оцеляването.