Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (16) (Разказ за Ерик)

13.
Преследване

Кръчмарят вдигна поглед.

Кръчмата бе пълна и при нормално положение на нещата никой влизащ не би привлякъл вниманието му. Но жената, която се появи на прага, не приличаше на обикновен клиент, както и кръчмарят не беше обикновен кръчмар.

Беше висока и стройна, с бърза походка, облечена в широка наметка от здрава тъкан, достатъчно фина, за да я отличи от обикновено момиче от улицата, но не толкова елегантна, за да я приемат за благородна дама. За момент кръчмарят помисли, че след нея ще се появят мъже, ескорт, необходим, за да я предпазва от грубите закачки по улицата, но след като не се появи никой, той се убеди, че тази жена съвсем не е обикновена. Тя се огледа, сякаш търсеше някого, после впери поглед в него.

Свали с бързо движение качулката на наметалото си и се видя младо лице — мъжът на тезгяха знаеше много добре колко много лъже понякога външният вид — с тъмна коса и зелени очи. Не беше красива, но правеше впечатление с пълната си чувствена уста и с изящните си черти. В очите й обаче имаше нещо опасно. Много мъже щяха да я намерят за красавица, но малцина биха проумели колко опасна би могла да бъде.

Един млад смелчак се опита да я пресрещне още преди да е стигнала до тезгяха. Беше в разцвета на младостта си и в него напираше и кръвта, и бирата. Беше висок, с рамене, уголемени от метала на бронята, и с достатъчно белези, които гарантираха, че малцина биха се осмелили да преценят хвалбите му като лъжливи.

— Ей! — викна той с пиянски смях и бутна назад шлема си, за да вижда по-добре. — Какво прави тук толкова хубава мома без компания?

Това предизвика смях у двамата му приятели и неодобрителния поглед на една курва, която се надяваше и на тримата, за да си осигури добра печалба. Жената спря, когато младият воин застана пред нея, и го огледа от краката до главата. После тихо каза:

— Моля?

Младежът се ухили, отвори уста да каже нещо, но усмивката му угасна и той се вгледа в жената озадачено и дори притеснено. После каза:

— Извинете.

И й направи път.

Приятелите му го изгледаха учудено и единият стана и понечи да каже нещо, но кръчмарят измъкна малък арбалет и го постави на тезгяха със стрела, насочена към недоволстващия.

— Я по-добре седни и си допий пиенето!

— Стига, Таберт. Изхарчихме цял куп злато тука. Не ни заплашвай.

— Роко, напил си се с евтино вино на пазара, идваш тук да закачаш момичета ми и да бърникаш под полите им, а нямаш пари да платиш и половината за нейната компания!

Момичето, което беше седнало с тримата, стана и рече:

— А и от евтиното вино не им е останало никакво желязо в мечовете.

Това предизвика буря от смях и обиди от останалите клиенти. Третият войник, който държеше уличницата през кръста, докато тя бе станала на крака, каза:

— Арлет! Мислех, че ни обичаш!

— Покажи си златото и тогава ще те обичам, сладък — отвърна тя с усмивка, в която нямаше никаква сладост.

— Момчета — каза Таберт, — защо не отскочите до кръчмата на Кинджики да позакачате малко и неговите момичета? Той има цуранска кръв и е по-търпелив от мен.

Двамата се спогледаха, готови да оспорват предложението, но първият, който бе се опитал да спре жената, кимна и нагласи шлема си.

— Хайде. Можем да се забавляваме и на друго място. — Приятелите му се опитаха да протестират, но той избухна: — Казах нещо! — Внезапната му ярост ги стресна и те безмълвно го последваха навън.

Жената стигна до тезгяха. Кръчмарят знаеше въпроса й още преди да го бе задала и каза:

— Не съм го виждал.

Тя повдигна въпросително вежда.

— Когото и да търсиш, не съм го виждал — повтори кръчмарят.

— Защо мислиш, че търся някого?

Кръчмарят бе набит здравеняк с рунтави бакенбарди и оредяваща коса.

— Има само един тип мъже, които биха накарали жена като теб да ги търси, и такъв напоследък не е идвал.

— А за каква жена ме вземаш ти? — попита го посетителката.

— Която вижда неща, които другите пропускат да забележат.

— Много си наблюдателен за кръчмар — отвърна му тя.

— Повечето кръчмари са такива, макар че не го показват. От друга страна, не съм като повечето.

— Как се казваш?

— Таберт.

— Надникнах във всяка скапана кръчма и във всяка пивница в Ла Мут — тихо каза тя — и вече съм сигурна, че е тук. Досега срещах само тъпи погледи и объркано бърборене. — Понижи гласа си още и добави: — Къде е Пътят?

— В задното помещение — каза мъжът с усмивка.

Поведе я през една малка стая, после надолу по няколко стъпала.

— Това складово помещение е свързано с другите под града — каза той. Отвори една врата в края на стълбите и я въведе в някаква изба. Нямаше голяма врата, само една малка преграда, скрита под парче плат, провесено от метална пръчка. Като стигна до него, Таберт каза: — Ще разбереш какво ти казвам, когато пристъпиш оттатък. Не мога да ти помогна. Мога само да ти покажа входа.

Миранда кимна, макар че не беше много сигурна в това, което й казваше, и се наведе, за да мине през ниския вход. Почувства енергията, излъчвана от това място. В първия момент зърна малко складово помещение, натъпкано с празни сандъци, шишета бира и вино и някакви делви, но незабавно разбра думите на кръчмаря, настрои се на вълната на енергиите, струящи от металната пръчка над малкия вход, и миг по-късно се озова на непознато място.

 

 

Залата беше безкрайна. Или най-малкото никой не би открил къде свършва. Отстрани имаше врати — правоъгълници от светлина, наредени покрай стените на Пътя на световете. Между входовете погледът потъваше в нищото. Бе светло, но не се виждаше никакъв източник на светлина. Миранда промени възприятията си и незабавно съжали. Мракът, в който потъна, беше така непрогледен, че моментално я обзе отчаяние. Тя се обърна отново към магическото си изкуство и отново започна да различава нещата около себе си. Разбра думите на кръчмаря. „Ще разбереш какво ти казвам. Не мога да ти помогна. Мога само да ти покажа входа.“ Той знаеше за магическия портал към Пътя на световете, но не можеше да даде сила и мощ на този, който се осмелеше да прекрачи вътре. Само надарените като Миранда и още няколко души от Мидкемия притежаваха способността да влязат тук и да оцелеят.

Тя се обърна и погледна към вратата, откъдето беше влязла, за да я запомни и да я различи от другите, когато решеше да се върне. Отначало нищо необикновено не отличаваше прохода, но след малко тя забеляза слаби рунически знаци, които едва забележимо просветваха над вратата. Запомни вида и подредбата им и ги преведе като „Мидкемия“. Срещу вратата се простираше сива празнота. Другите врати, които се виждаха отляво и отдясно, не бяха разположени едни срещу други. Тя тръгна напред и видя, че знаците на вратата от другата страна на Пътя имат различен вид. Запомни и тях. Ако по някакъв начин се объркаше, запомнените надписи щяха да й бъдат от полза.

После тръгна напред — след като нямаше никаква информация, едната посока бе също толкова подходяща, колкото и другата.

 

 

Фигурата в далечината напомняше на човек, но можеше да е член на която и да било раса. Миранда спря и впери очи натам. Имаше възможност да се защитава, но смяташе, че е разумно да избягва стълкновения. Една врата отдясно й осигуряваше евентуално отстъпление, макар че тя нямаше представа какво има зад нея.

Като че ли четеше мислите й, фигурата размаха ръка, облечена в ръкавица, за да покаже, че не носи оръжие. Жестът не беше много успокоителен, защото съществото беше натоварено с толкова много оръжия, че Миранда се зачуди как може да стои изправено. Забралото на шлема напълно скриваше лицето му, тялото беше покрито с някакъв метал, който изглеждаше твърд като стомана, но очевидно беше гъвкав. Цветът му бе мътен, бледосребрист, почти бял и не блестеше като повечето полирани брони. Създанието носеше на гърба си кръгъл щит, което го правеше да прилича на костенурка. Над едното му рамо се подаваше дръжката на дълъг меч, а над другото се показваше нещо, прилично на арбалет. На десния му хълбок имаше къса сабя; на кръста му бяха окачени какви ли не ножове и боздугани плюс един дълъг бич от лявата страна. Носеше и огромна торба.

Миранда викна на езика на Кралството:

— Виждам, че не носиш нищо в ръка… поне засега.

Фигурата се придвижи внимателно и каза нещо на съвсем различен език. Миранда отвърна на кешийски, а бавно крачещият арсенал й отвърна на друг непознат език.

Накрая Миранда заговори на един рядък диалект от езика на кралството на Ролдем и съществото каза:

— А, ти си от Мидкемия! Стори ми се, че преди малко долових езика на делкианците, но очевидно съм ръждясал. — Той — защото гласът му звучеше като на мъж — допълни: — Исках да ти кажа, че ако се готвиш да отскочиш през тая врата, няма да е зле да можеш да дишаш метан.

— Имам средства да се предпазвам от смъртоносни газове — отговори Миранда.

Мъжът бавно се приближи и махна шлема си. Видя се почти момчешка физиономия — луничаво лице със зелени очи, обрамчено от сноп червеникава коса и приятелски усмихнато.

— Малцина, които минават през Пътя на световете, не ги притежават — но притеснението е направо ужасно. На Тедисио тежиш поне двеста пъти повече, отколкото нормално — това е името, дадено от жителите на онзи свят — и дори най-малкото движение ти струва огромни усилия.

— Благодаря ти — каза Миранда.

— За пръв път ли си на Пътя? — попита мъжът.

— Защо питаш?

— Ами, макар че си много по-могъща, отколкото изглеждаш — а аз съм първият, който би потвърдил, че външността подвежда — обикновено откриваме по Пътя на световете да се скитат без компания само дошлите за пръв път.

— Ние?

— Тези от нас, които живеем тук.

— Живеете на Пътя на световете?

— Несъмнено ти е за пръв път. — Той остави торбата си на пода. — Казвам се Гневливия.

— Интересно име — каза Миранда развеселено.

— Е, родителите ми не са ме кръстили така, но аз съм наемник и в моя занаят трябва да изглеждаш заплашително. Трудно е да се повярва, но това е животът. Освен това — той посочи лицето си — мога ли с тоя вид да внушавам ужас?

— Прав си, не можеш. — Миранда се усмихна. — Можеш да ме наричаш Миранда. Да, за пръв път идвам тук.

— Можеш ли да се върнеш в Мидкемия?

— Ако се обърна и мина назад двеста и двайсет врати, ще намеря нужната.

Гневливия поклати глава.

— Това е дълъг път. Има врата, която ще те отведе в град Илти в света, наречен Ил-Джаобон. Ако успееш да минеш два квартала до друг вход, без да те пресрещнат местните, ще намериш врата, водеща обратно към Пътя, съседна до вратата, която води към… Забравих коя точно е вратата на Мидкемия, но е една от тях. — Той се наведе, отвори торбата и извади бутилка. Порови още и откри две метални чаши. — Ще ми направиш ли компания да изпием по чаша?

— Благодаря — каза Миранда. — Наистина съм малко жадна.

— Когато за пръв път стъпих на Пътя на световете — каза мъжът, — беше преди около сто и петдесет години — скитах, докато почти не умрях от глад. Един мил крадец ми спаси живота в замяна на безкрайни поредици от напомняния за това, обикновено придружавани с молба да му направя услуга. Но пък ми спести големи неприятности. Знанието как да се движиш из тази зала е много полезно. А това е знание, което с най-голямо удоволствие ще споделя с теб.

— В замяна на…

— Бързо схващаш — ухили се Гневливия. — Нищо на Пътя не е безплатно. Понякога можеш да направиш нещо и да накараш другите да са ти задължени, но обикновено не става така просто. Има три вида същества, които ще срещнеш по Пътя на световете: едните ще се опитат да те избегнат и да си останат сами, други ще се опитат да се пазарят, а трети ще се опитат да извлекат полза от тебе. Втората и третата групи не са задължително едно и също нещо.

— Мога да се грижа за себе си — каза Миранда предизвикателно.

— Както вече казах, не би могла да бъдеш тук, ако нямаш някакви особени заложби. Но помни, че това се отнася за всеки друг, когото ще срещнеш. О, понякога се повяват и случайни бедни душици без никакви сили, таланти или възможности. Никой не знае как точно. Но те бързо минават през грешната врата, тичат към примамливо изглеждащи неща или стъпват в нищото.

— Какво се случва като стъпят в нищото?

— Ако знаеш точното място, попадаш в залата на огромен хан, известен под много имена. Държи го Джон. Ханът се казва просто „Ханът“ и Джон е известен с различни прозвища: Джон Клетвопазача, Джон Честния, Джон Точния, Джон Почтения и още дузина такива гръмки титли, така че кръчмата към хана се нарича обикновено „При Честния Джон“. Според последните изчисления има хиляда сто и седемнайсет известни входа към салона му. Е, ако не знаеш точното място… никой не знае, защото още нито един не се е върнал, за да разкаже какво има в празнотата. Това просто си е пустош.

Миранда се успокои. Любезното поведение на наемника я караше да мисли, че едва ли ще се опита да й направи нещо лошо.

— Ще ми покажеш ли някои от тези входове?

— Разбира се. Срещу определена цена.

— Какво да бъде? — попита тя и повдигна вежди.

— В залата има много ценни неща. Обикновено злато и други благородни метали, диаманти, скъпоценни камъни, актове за собственост на недвижими имоти, роби или различни дипломи, и разбира се, преди всичко информация. Има и необичайни неща: уникални вещи, лични услуги, обработване на действителността, души на онези, които никога няма да се родят, такива ми ти работи.

— А ти какво би желал? — попита Миранда.

— А ти какво имаш?

И пазарлъкът започна.

 

 

Два пъти за един ден Гневливия доказа колко е ценен. Миранда се смяташе за късметлийка, че той беше първият, когото видя, вместо някой отряд търговци на роби, работещи в различни измерения, които срещнаха след няколко часа. Лично тя изпитваше отвращение към робската институция.

Гневливия умъртви четирима стражи и търговци, които ги нападнаха, въпреки че те се опитаха да минат мирно край тях. Миранда смяташе, че би могла да се справи и сама, но бе впечатлена как Гневливия разбра точно момента, когато преговорите се провалиха и просна долу двама от пазачите още преди тя да се е настроила на защитна вълна. Преди да бе успяла да се обгради с предпазна аура, конфликтът приключи.

Освободиха робите — което изискваше много упорство и доводи от страна на Миранда, защото тя трябваше да заплати цената, която наемникът щеше да получи, ако прибереше робите и ги продадеше. Миранда изтъкна, че тъй като сега той е нает от нея, на практика действа като неин агент и тя може да прави с робите това, което й се понрави. Гневливия прие това твърдение като относително вярно и след като разсъди върху трудностите по изхранването и грижата за робите, реши, че получаването на още един бонус от Миранда може би е по-добро решение.

Втората среща беше с друга група наемници, които, изглежда, бяха склонни да не пречат на техния път, но Миранда бе сигурна, че биха действували по друг начин, ако беше сама.

Докато вървяха, тя постоянно научаваше нови неща.

— Значи, ако знаеш местата на Съединяващите врати, пътуването по Пътя може да бъде съкратено, така ли?

— Естествено — каза Гневливия. — Зависи от света и от това колко входове съществуват и как са разположени спрямо другите портали в залата. Тандероспейс например — той кимна към една врата, покрай която минаваха — има само този портал, който за нещастие се отваря в една жертвена камера в най-свещения храм на едни хуманоиди — канибали, склонни да излапат всяко същество, озовало се в тяхната светая светих. Това е свят, който рядко се посещава.

— Мерлин, от друга страна — той посочи друга врата малко по-напред от тях, — е търговски свят, който си служи с цели шест портала, които се използуват като комерчески канали, както между тамошните държави, така и от другите светове от Пътя. Знам, че светът, откъдето идваш — Мидкемия — има най-малко три врати. Ти коя от тях използва?

— Под кръчмата в Ла Мут.

— Аха, тази на Таберт. Добра храна, прилична бира и развалени жени. Обичам такива места. — Май се усмихна под шлема си. Миранда не можа да разбере как усети това. Може би от някакво мимолетно движение на тялото на наемника или от някаква нотка в гласа му.

— Как може да се научат тези входове? Има ли карта?

— Има — каза Гневливия. — В „При Честния Джон“. На стената на общата зала. Там могат да се видят известните граници на Пътя на световете. Последният път като бях там, имаше около трийсет и шест хиляди открити и подредени в списък врати или нещо такова.

— Онези, които откриват нови врати, по-късно предават съобщения в хана — или от Пътя, или от света, където е открит нов проход — продължи той. — Дори има някакъв легендарен скитник — забравих му името, — който изследва най-далечните и праща съобщения, които понякога пътуват години, за да стигнат при Джон. Той се е отдалечил толкова много от хана, че се е превърнал в мит.

— И колко дълго продължава всичко това? — замислено попита Миранда.

— Мисля, че Пътят на световете съществува от зората на времето — вдигна рамене Гневливия. — Тук хората и другите създания живеят от столетия. Изисква се известна дарба да оживееш в залата, така че това е примамливо за всички, които търсят… по-високи залози.

— А ти? — запита Миранда. — Би могъл да живееш добре в мнозина светове с таксата, която взе от мене.

— Не го правя толкова за богатство — каза мъжът, — колкото заради вълнението, което изживявам. Трябва да призная, че докато растях, ми беше малко скучно. Има светове, където мога да управлявам като крал, но това не ме привлича. В действителност се чувствам по-щастлив при обстоятелства, които биха влудили повечето разумни хора. Войни, убийства, кланета, интриги — това са нещата, с които търгувам, и малцина могат да се мерят с мен по умения. Това не е хвалба, защото вече си взех комисионата от теб, но да ти кажа простичко, ако веднъж свикнеш да живееш по Пътя, няма друг начин на живот.

Миранда кимна. Мястото наистина беше зрелищно: това буквално беше сборният пункт, кръстовището на всички познати и неизвестни светове.

— Колкото и да се радвам на компанията ти, Миранда — каза наемникът, — и колкото и да съм доволен от богатството, което ми обеща, аз все пак се уморявам. Макар че времето тук е без значение, умората и гладът са реални във всички измерения — поне в тези, които съм посещавал. А и ти все още не си ми казала накъде си се запътила.

— Това е защото наистина не знам къде отивам — каза Миранда. — Търся един човек.

— Мога ли да попитам кого?

— Един магьосник. Пъг от Звезден пристан.

— Никога не съм чувал за него — каза Гневливия. — Но ако има място, където нашите две желания могат да се срещнат, то това е ханът.

Миранда се чувстваше несигурна и се чудеше на вътрешната съпротива да приеме очевидното. Ако имаше център за общение по Пътя, тогава сигурно Пъг бе минал през хана и това беше най-логичното място да го търси. Но тя се страхуваше, че и други също го търсят и се интересуват от неговия маршрут, и предполагаше, че той полага усилия да прикрива следите си. Все пак предложението на наемника бе по-добро, отколкото да се скитат безцелно.

— Далече ли сме от хана?

— Всъщност не — отвърна мъжът. — През двете врати, които видяхме, има много къс път. — Той й кимна да го последва и след като минаха два портала, посочи празнотата.

— Първия път е много трудно. — Той посочи вратата срещу пустошта. — Забеляза ли надписа?

Тя кимна.

— Това е Халиали, красиво място, ако обичаш планините. Един от входовете, водещ „При Честния Джон“, се намира там. Просто стъпваш напред и чакаш да срещнеш стъпала или нещо такова в края на пустотата. — И като изрече тия думи, той навлезе в сивата празнота и изчезна.

Миранда пое дъх и се постара да повтори движението му. „Стъпало нагоре или надолу?“

 

 

Залитна напред: стъпалото беше надолу. Подхванаха я здрави ръце и тя широко отвори очи при вида на бялата вълна по тях.

Опита се да запази спокойствие, докато се освобождаваше от помощника си — триметрово създание, покрито със снежнобяла козина. В иначе идеално бялото покритие се отвориха тъмни дупки — две огромни сини очи и една уста. Чу се плачливо изохкване, после гласът на Гневливия:

— Ако имаш някакви оръжия, трябва да ги предадеш.

Тя забеляза, че той бързо се разтоварва от целия си арсенал, включително от някакви абсолютно непознати предмети, скрити по дрехите му. Миранда имаше само две ками, едната на кръста, другата прикрепена към вътрешната страна на прасеца на десния й крак, и бързо ги предаде.

— Собственикът се е научил още преди векове — каза наемникът, — че неговото заведение ще остане недокоснато, докато е неутрална територия за всекиго. Куад гарантира, че всеки, който е започнал безредици, няма да остане в салона по-дълго, отколкото е необходимо.

— Куад?

— Рунтавият приятел пред теб — отвърна Гневливия и когато минаха през вратата към салона, продължи: — Куад е от Коропабан — те са по-здрави от всички живи същества, почти неподатливи на магия; а и най-смъртоносните отрови трябва да се прилагат поне седмица, за да ги убият. Те са невероятни бодигардове, но едва ли ще можеш да накараш някого да напусне своя свят.

Миранда спря и зяпна. Салонът беше огромен, дълъг поне двеста и широк двайсет метра. Покрай дясната стена имаше един-единствен тезгях с десетки кръчмари, които бързо обслужваха клиентите. Покрай другите три стени имаше по два етажа галерии, една върху друга, натъпкани с маси и столове, осигуряващи удобни места, за да могат онези, които хапват и пийват там, да гледат към основния салон долу.

Тук се играеше на всички познати видове комар — от няколкото вида игри на зарове до забиването на ножове в каца с пясък. През тъпканицата се промушваха най-невероятни създания — и се поздравяваха, тъй като очевидно се срещаха понякога тук.

Други същества бързаха с подноси, отрупани с различни гърнета, кастрони, купи и чинии. Някои от ястията бяха поднасяни на невероятни същества — поне дузина от вечерящите в огромната зала създания бяха пълзящи — факт, който я караше да се чувства много неудобно. Но по-голямата част от клиентелата беше хуманоидна, макар че се мяркаха насекомоподобни или приличащи на кучета, ходещи на два крака.

— Добре дошла в „При Честния Джон“ — каза Гневливия.

— Къде е той? — попита тя.

— Ей там. — Наемникът посочи дългия тезгях. В близкия му край стоеше човек, облечен в странен костюм от блестяща тъкан и блестящи черни ботуши с остри върхове. Сакото му бе отворено отпред и откриваше бяла риза с дантели и перлени копчета. Под заострената яка имаше яркожълта връзка. На главата си носеше широкопола бяла шапка с червена панделка. Говореше свойски със същество, което приличаше на човек, само че с допълнителен чифт очи на челото.

Наемникът махна с ръка и Джон каза нещо на четириокия, който кимна и се отдалечи.

— Гневлив! Може би има една година, а? — каза Джон с широка усмивка.

— Не съвсем, Джон. Но почти толкова.

— Как измервате времето на Пътя? — попита Миранда.

Джон погледна наемника и той обясни:

— Моят сегашен работодател, Миранда.

С театрален жест Джон смъкна шапката си, наведе се и улови ръката на Миранда като за целувка, но устните му въобще не я докоснаха.

Тя бързо отдръпна ръката си — почувства нещо неприятно при контакта.

— Добре дошли в скромното ми заведение — каза Джон.

Внезапно очите на Миранда се разшириха.

— На какъв език говорите — вие да не сте…

— Разбирам, че това е първото ви посещение — каза съдържателят на хана. — Всъщност едва ли бих могъл да забравя такава прекрасна гостенка като вас. — Той им посочи една близка маса и хвана един стол. Миранда примигна за миг, преди да разбере, че я канят да седне. Не беше свикнала с това странно поведение, но като отчиташе разнообразието от обичаи, реши да не се засяга и му позволи да я настани.

— Говоря едно от малкото магически наречия, които са разрешени. То е не само полезно, но и необходимо. Ще призная, че нерядко имаме доста странни посетители, чиято личностна рамка е толкова чужда на повечето от нас — съществата с нормални усещания, — че дори съвсем елементарното общуване е невъзможно и затова прибягваме до подобна хитрост.

— Така си е — засмя се Гневливия.

— Но да се върнем към въпроса ви — продължи Джон. — Измерването на времето е просто. Извън Пътя на световете времето си върви както навсякъде другаде във Вселената, доколкото ми е известно. Но за да ви разясня какво имам предвид — това е измерение според времето на моя собствен свят. Суетно е, но тъй като съм собственик на заведението, мое право е да установявам правилата. Мога ли да знам от кой свят идвате?

— От Мидкемия.

— А, тогава времето ви е много близко до това, което използуваме тук. Разликата е може би само няколко часа в годината — достатъчно, за да затрудни летописци и философи, но в течение на един нормален живот разликата не е съществена — ще откриете, че между двата календара има само няколко дни разлика до вашия рожден ден.

— Когато за пръв път чух за Пътя — каза Миранда, — си мислех, че това е магическа порта, през която мога да видя другите светове. Нямах представа…

— Малцина имат — кимна Джон. — Но човеците, към които смятам, че принадлежите, са като повечето интелигентни създания — свикват бързо. И откриват полезни неща и после ги използуват. Също като нас, онези, имащи привилегията да ходят по Пътя на световете — ние също се приспособяваме лесно. Има твърде много причини да се стои на Пътя, твърде много облаги за онзи, който намери посоката към него, като не говоря за нас, ние сме станали жители на Пътя на световете, като сме изоставили предишните си връзки или най-малкото ги пренебрегваме.

— Облаги?

Джон и Гневливия се спогледаха.

— За да не ви досаждам, скъпа, ще ми кажете ли какво знаете за Пътя на световете? — попита Джон.

— Няколко пъти — отвърна Миранда — по време на мои пътувания чувах за Пътя. Известно време търсех начин да открия входа. Зная, че това е средство за пътуване през пространството, за достигане на далечни светове.

— А също така и през времето — намеси се наемникът.

— През времето ли? — попита тя.

— За да стигнете някъде далече, понякога е нужен цял живот. Пътят на световете намалява този период на дни, понякога и на часове.

— Но да се спрем на същността на въпроса — продължи Джон. — Пътят съществува независимо от обективната действителност, както сме свикнали да я определяме, когато стоим на повърхността на нашите собствени светове. Той свързва светове, които могат да се намират в различни вселени, в различни космически епохи, поради липса на по-точно понятие. Няма начин да узнаем. Поради това Пътят може да свързва светове от различни времена. Моят свят, една не особено впечатляваща сфера, обикаляща край едно незабележимо слънце, може би е умрял от старост преди вашият свят да е бил роден, Миранда. Откъде можем да знаем? Ако се движим през обективното пространство, защо да не го правим и през обективно време?

Той се усмихна.

— Точно поради тази причина тук, на Пътя, имаме всичко. Или ако не е точно така, то поне имаме всичко, което един смъртен би могъл да си пожелае. Ние търгуваме с чудеса, а също и с прозаични неща — всяка стока или подправка, всяка услуга или дълг. Ако може да си представите, че има място, където всичко се намира, то това е тук.

— Какви са другите облаги?

— Ами, за някои това, че на Пътя на световете не се старее.

— Безсмъртие?

— Или нещо много близо до това, за да се търси разликата — каза Джон. — Може да се приеме, че ние, които вече сме открили Пътя, притежаваме тази дарба, или по-точно, че като живеем тук, избягваме ледената ръка на Смъртта. Но все пак печалбите във времето не са нещо обикновено и малцина се отказват от тях доброволно. — Той махна с ръка към горните галерии. — Сред онези, които обитават стаите ми за гости, има неколкостотин, които се боят да напуснат Пътя и водят делата си в личните си помещения. Други пристигат тук като в единственото убежище от всички беди и опасности, докато трети прекарват част от дните си в други светове и част — тука. Но никой от посетителите на Пътя на световете не би се отказал от своите знания, след като е разбрал за облагите.

— Какво ще кажете за Черния Макрос?

При споменаването на това име и двамата мъже се спогледаха притеснено.

— Той е особен случай — отвърна Джон след малко. — Може би е агент на някоя висша сила, а може би самият той е висша сила; в крайна сметка е нещо извън това, което ние, смъртните тук, бихме могли да разберем. Малцина могат да кажат колко от това, което се говори, е истина и колко е легенда. Какво знаете за него?

— Само това, което са ми разказвали в Мидкемия.

— Това не е светът, където е роден — каза Джон. — В това съм почти сигурен. Но защо намесихте името му в разговора?

— Само защото е специален случай, както казахте и вие. Сигурно има и други.

— Може би.

— Като например Пъг от Звезден пристан?

Джон отново я погледна притеснено.

— Ако търсите Пъг, не бих могъл да ви помогна много.

— И защо?

— Намина тук преди няколко месеца. Беше решил да разгледа един странен свят, чието име не си спомням. Каза, че искал да направи някакво проучване, но се страхувам, че това беше просто измама.

— Защо мислите така?

— Защото нае няколко от приятелите на Гневливия, за да попречат на всеки, който би искал да тръгне подире му.

— Кого? — попита наемникът и огледа салона.

— Уилям Заклещващия, Джеремия Червения и Еланд Скарлет, Сивия убиец.

— Тия тримата — каза Гневливия — могат да направят доста бели. — Той се наведе към Миранда. — Мога да пренебрегна Джеремия: репутацията му е повече основана на слухове. Но Уилям и Еланд са опасни, а ако работят заедно — направо страшни.

— Приличам ли на пантатийка? — каза Миранда.

— Скъпа — каза Джон, — след толкова много животи, които прекарах на Пътя, външният вид е най-малкото, на което се доверявам. Вие например, заедно с очевидните си прелести, може да се окаже, че сте ми прадядо и това едва ли ще ме изненада — макар че искрено се надявам старецът да е мъртъв, защото го погребахме, когато бях на четиринайсет. — Той поклати глава. — Пъг от Звезден пристан е още един като Макрос, който не е от Пътя, а го използва от време на време. Но думата му тежи, както и златото му. Той си плаща и получава такава защита, каквато желае. Съветът ми е да не позволявате на никой друг в тази зала да разбере, че го търсите, и да откриете други начини за проследяване. В противен случай бихте могли да срещнете двама от най-известните наемници по Пътя на световете и един от най-страшните убийци само минута след като напуснете това приятно помещение.

— Моля, пийнете нещо освежаващо. — Честния Джон махна на някакъв дребен мъж да ги обслужи. — Ако искате помещения за известно време, ще видите, че цените ни са разумни. Ако не, надявам се, че ще прекарате приятно времето си, докато сте тук, и скоро ще ни посетите отново. — Той се поклони, докосна периферията на шапката си и се върна до тезгяха, за да продължи разговора си с четириокия мъж.

— Какво ще правим? — попита наемникът.

— Смятам да се поогледам. Надявам се, че Пъг не е в беда.

— Защо мислиш така?

— Никога не сме се срещали. Знам го само по име. Но знам, че няма да ме сметне за опасна.

— Аз също не съм го виждал, но Джон веднага се сети за него. Това означава, че репутацията му се шири все повече, а по Пътя това може да стане само ако имаш особено големи дарби. Чудно е, че се опасява от преследване… — Той повдигна замислено рамене.

Миранда бе склонна да приема наемника без особени резерви, защото нищо от казаното досега не я караше да го подозира. Но залозите бяха твърде големи и трябваше да внимава.

— Ако той не е искал да го преследват — подхвърли тя — и е склонен на такива крайни мерки, кой би могъл да го проследи?

— Има някои оракули… — почна Гневливия.

— Питах Оракула на Аал.

— Ако той не знае, значи никой не знае — отбеляза той. — Освен Куклоправача, разбира се.

— Кой е той?

— Създател на определени устройства. Някои от тях могат да се използуват за шпиониране на хора, мъчещи се да останат незабелязани. Но той си е малко шантав и непредсказуем. Не може да му се вярва много…

— Кой друг?

Сервитьорът дойде и постави студена кана с нещо прилично на бира пред наемника и голяма кристална чаша пред, Миранда, после направи истинско представление, докато разгъваше салфетките и ги поставяше в скута на Миранда и върху коленете на наемника.

— От господаря — каза той и се оттегли.

Виното беше превъзходно. Миранда отпи голяма глътка и усети, че е много жадна — и гладна.

— Има и един друг, казва се Куерл Дагат — изсумтя наемникът. — Занимава се само с информация. И колкото по-невероятно звучи едно съобщение, толкова повече му харесва. Поради тази причина е една крачка пред всички други събирачи на слухове.

Миранда повдигна салфетката, за да избърше устните си, и на пода падна едно сгънато листче. Тя го погледна, после вдигна поглед към Гневливия, който се наведе, взе го и й го подаде неразгънато.

Тя го взе, разгъна го и прочете единствената дума, написана на него. После попита:

— Кой е Мустафа?

— Най-подходящият човек, когото трябва да видим. — Гневливия се огледа и добави: — Там, горе. — И посочи към галериите.

Станаха и тръгнаха между масите, покрай непознати по вид и форма същества. Стигнаха до една стълба и се качиха до първата от двете галерии. Миранда с учудване разбра, че всъщност това са дълги балкони, от които навътре водят десетки коридори.

— Това част от хана ли е?

— Разбира се — отговори наемникът.

— Колко е голям?

— Само Честния Джон знае. — Той я поведе край редица магазинчета, предлагащи всевъзможен избор от стоки и услуги, някои развратни, други толкова извън закона, колкото Миранда не бе виждала на друго място, а много бяха просто неразбираеми. — Според слуховете Джон бил притежател на заведение в своя свят и избягал от родния си град след някакъв голям скандал. Тамошните хора го преследвали и той се вмъкнал във входа към Пътя и така се озовал в центъра на друга битка. Като видял това и не знаел как да постъпи, се хвърлил в пустошта срещу вратата, откъдето влязъл, и по този начин открил първия проход към това спокойно и сигурно място, където сега е изграден ханът.

Гневливия я поведе по един коридор и продължи:

— Мотал се в странната тъмнина, после по някакъв начин открил посоката назад към Пътя на световете, промъкнал се отново в родния си свят и като се убедил, че враговете му са се махнали, се прибрал в града си. После години наред е идвал отново на Пътя, изучавал го и търгувал. Когато понаучил повече за обществото тук, решил, че един хан ще го направи богаташ. Сключил няколко договора, наел работници и дошъл да направи малко заведение. Постоянно го разширявал и сега то е колкото цяло градче.

— И как е успял?

— Какво?

— Да стане толкова богат.

Гневливия се засмя и Миранда отново се смая колко момчешки изглежда.

— Според мен Джон може би е най-богатият човек във вселената. Той е в състояние да купува и продава световете, които е избрал. Но като много от нас, той е открил, че в крайна сметка богатствата са средство, за да може човек да се забавлява или да събира данни за това колко добре му върви в различните игри и финансови операции на Пътя на световете.

Стигнаха до врата, пред която висеше завеса, и Гневливия тихо подвикна:

— Мустафа, тук ли си?

— Кой пита?

Гневливия звънко се засмя, дръпна настрани завесата и с жест покани Миранда да влезе. Тя пристъпи и се озова в малка стая с една-единствена маса, на която гореше свещ. Иначе нямаше нищо забележително — нито картини по стените, нито други мебели, само още една врата, разположена точно срещу тази, през която бяха влезли.

Зад масата седеше мъж. Лицето му беше почти черно и приличаше на стара омазнена кожа. Брадата му беше бяла, но горната му устна беше избръсната, а главата му беше покрита със зелен тюрбан.

— Мир вам — каза той на езика на Джал-Пур и сведе глава.

— Мир и на теб — отвърна Миранда.

— Търсиш Пъг от Звезден пристан, нали? — попита той.

Миранда кимна. После погледна Гневливия и повдигна въпросително вежда.

— Мустафа е гадател — обясни наемникът.

— Трябва да преминеш през дланта ми със злато — каза Мустафа и протегна ръка. Миранда бръкна в пояса си, извади монета и я пусна в шепата му. Той я мушна в кесията си, без да я поглежда.

— Какво търсиш?

— Току-що го каза.

— Трябва да го кажеш ти, и то високо! — поясни Мустафа.

— Искам да открия Пъг от Звезден пристан — рече Миранда, като се опита да надвие раздразнението от спектакъла, предназначен да убеждава лековерници.

— Защо?

— Това си е моя работа — отвърна тя. — Но въпросът е сериозен.

— Мнозина го търсят. Той е взел предпазни мерки срещу тези, които го търсят и с които не желае да се среща. Как да знам, че не си една от тях?

— Един човек може да гарантира за мен — каза Миранда. — Но той е на Мидкемия. Томас, приятел на Пъг.

— Ездачът на дракони — кимна Мустафа. — Това е име, което онези, целящи да навредят на Пъг, едва ли знаят.

— Как мога да го открия?

— Той търси съюзи и е отишъл да говори с боговете. Потърси го в Небесния град, в Залата на Божията чакалня.

— Как да отида там? — попита Миранда.

— Върни се на Мидкемия — отговори Мустафа — и отиди в страната Новиндус. В планините, Стълповете небесни. Намери Залите на мъртвите, дома на загиналите богове. Там, на върха на тези планини, боговете очакват да се преродят. Отиди там.

Миранда стана и излезе, а Гневливия попита Мустафа:

— Истина ли е това? Или просто й разигра едно от представленията си?

— Не знам кое е истина — вдигна рамене Мустафа. — Казах само това, за което ми платиха да кажа.

— Кой ти плати?

— Пъг от Звезден пристан. — Старецът махна тюрбана си и се видя почти голо теме. Той се почеса и добави: — Предполагам, че това е фалшива следа. Останах с впечатлението, че Пъг е човек, който не иска да бъде открит.

— Става интересно — каза Гневливия. — Ще тръгна с нея. Може да има нужда от помощ.

— Не зная дали ще го намери, или не, но имам чувството, че ще й трябва доста помощ преди всичко това да свърши — поклати глава Мустафа. — Някакъв идиот е отворил критична порта към царството на демоните и в резултат на това две битиета започват да се смесват. — Той се прозя.

Гневливия понечи да попита какво означава всичко това, но се сети, че Миранда може да се отдалечи твърде много, така че бързо излезе.

В следващия миг другата врата се отвори и влезе дребен, но жилав човек с кестенява коса и тъмни очи. Лицето му бе обрамчено от късо подрязана брада и беше облечен в проста черна роба. Той бръкна в кесията на пояса си, извади няколко златни монети, подаде ги на Мустафа и каза:

— Справи се добре.

— Както винаги. Какво ще правиш сега?

— Мисля да организирам малко изпитание.

— Добре — каза Мустафа. — И ми съобщи, ако положението с царството на демоните се промени. Нещата могат да се усложнят, ако на свобода излязат повече, отколкото е нужно.

— Непременно. Сбогом, Мустафа — каза мъжът и потри ръце.

— Сбогом, Пъг — отвърна Мустафа, но докато изричаше тези думи, Пъг вече бе изчезнал.