Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (15) (Разказ за Ерик)

12.
Пристигане

Ерик примигна от болка.

Ритникът, който му бе нанесъл Накор при удар със завъртване, наистина беше силен.

— Продължаваш да нападаш като разярен бик — озъби се исаланецът. Лицето му беше като набръчкана кожа, но в очите му имаше младежка живост. Шо Пи наблюдаваше внимателно как неговият сънародник се завърта отново, но Ерик неочаквано се отдръпна — тъкмо навреме, за да избегне нов удар в гърдите и да успее да се завърти и да заеме защитна поза.

— Защо? — извика нервно Накор. — Защо се дръпна?

Ерик издиша шумно, после жадно пое въздух. Потта се лееше по лицето и тялото му.

— Защото… щях да изляза… от равновесие.

Накор се ухили и Ерик още веднъж бе поразен от този странен човек, който само преди месец се бе качил на кораба им и вече бе обикнат от всички. Разказваше небивали истории, почти със сигурност измислени, а това, че побеждаваше постоянно на карти, караше Ерик да мисли, че сигурно шмекерува. Но ако имаше лъжец и измамник на карти, на който можеше да се вярва, то това беше Накор.

Шо Пи застана до Накор.

— Добре е да знае кога да се преустрои и кога да атакува. — Той се поклони и Ерик отвърна на поклона. В началото Ерик, както и другите, смяташе този ритуал за странен и му се надсмиваше, но сега, също като останалите, го изпълняваше, без да се замисля. Вече бе разбрал, че ритуалите му помагат да се съсредоточи.

— Учителю… — започна Шо Пи.

— За последен път ти казвам да не ме наричаш учител!

Мъжете се разсмяха. През първата седмица от идването на Накор Шо Пи бе решил, че именно дребният човек е учителят, когото е трябвало да търси по съвет на монасите на Дала. Накор най-енергично отричаше и нелепите им отношения продължаваха и сега. Най-малкото веднъж при всеки разговор Шо Пи наричаше Накор „учителю“, а дребосъкът го молеше да престане.

— Мисля, че трябва да покажем на хората ши-то-ки — каза Шо Пи, без да обръща внимание на думите на сънародника си.

— Ами покажи им — кимна Накор. — Аз се уморих. Ще седна ей там и ще изям един портокал.

Ерик размърда лявото си рамо, което се бе вдървило от ритника. Шо Пи забеляза това и попита:

— Боли ли?

— Тук ме стяга — кимна Ерик, като посочи малко по-долу от десния гръден мускул — но чувствам болка през целия врат, до лакътя. Рамото ми е вдървено.

— Ела тук — каза Шо Пи.

Накор наблюдаваше и кимна утвърдително, когато Шо Пи накара Ерик да коленичи, направи жест с дясната си ръка, после положи длани върху раменете на младежа. Очите на Ерик се разшириха от учудване, когато почувства топлина от дланите на Шо Пи. Туптенето в рамото му бързо затихна.

— Какво направи? — попита той.

— В страната ми това е известно като рейки — каза Шо Пи. — В тялото има изцеляваща енергия. Точно тя ни помага да се възстановим от рани или болести.

Когато топлината отпусна ударения мускул, Ерик каза:

— Можеш ли да ме научиш на това?

— Ще отнеме доста време и…

— Ха! — кресна Накор, надигна се от мястото си, захвърли полуизядения портокал и каза: — Пак монашески дрънканици! Рейки не е тайнствена медитация; не е и молитва. Това е нещо съвсем естествено. Всеки може да го прави!

После махна на Шо Пи да се отмести и застана над Ерик.

— Искаш да можеш да правиш това ли?

— Да — отвърна младежът.

— Дай си дясната ръка — каза Накор.

Ерик си подаде ръката и Накор я обърна с дланта нагоре. После затвори очи, направи някакви знаци и го удари много силно по ръката. Очите на младежа се насълзиха и той попита:

— Защо ме удари така?

— Събуждам енергиите — отвърна Накор. — Сега постави ръката си тук. — Той премести ръката върху рамото му и Ерик почувства, че от неговата ръка се излъчва същата топлина като от тази на Шо Пи.

— Това протича без молитви или медитация — каза Накор. — Винаги е така — когото и да докоснеш, ще лекуваш. Сега ще ти покажа как да поставяш ръката си. — После се обърна към Шо Пи. — Мога да науча тези хора да използват силата си за два дни, момче. Без твоите мистични глупости. Храмът твърди, че това е магическа сила, но това не е дори и добър фокус. Дължи се просто на факта, че повечето хора са достатъчно глупави и не знаят, че сами разполагат със силата и че могат да я използват.

— Да, учителю. — Шо Пи погледна Накор сериозно, но в очите му имаше весели искрици.

— И не ме наричай „учителю“! — кресна Накор.

Нареди на мъжете да седнат в кръг около него и започна да им говори за естествените лекуващи енергии на тялото. Ерик бе силно впечатлен. Спомни си за времето, когато беше лекувал коне — едните, въпреки полаганите усилия, не се подобряваха, а други се възстановяваха от раните си против всички разумни очаквания. Навремето много беше разсъждавал колко голямо значение има духът за лечебния процес.

— Тази енергия е изградена от елементите на живота — обясняваше Накор. — Мисля, че не сте глупави хора, но същевременно смятам, че не обръщате много внимание на нещата, които намирам за поразителни. Затова няма да се спирам и да ви разяснявам кои според мен са елементите на живота. Като оставим тази тема, само ще обобщим, че тази енергия е навсякъде, във всички живи същества.

Калис излезе на палубата и хвърли поглед към Накор. Нещо безмълвно премина между тях и дребният мъж рече:

— Всички живи същества са свързани. — Ерик погледна Ру и разбра, че приятелят му също е доловил безмълвната размяна на мисли.

Накор продължи с обясненията за това как човешкото тяло може самостоятелно да се загрява, но мнозина не знаят как да приемат собствената си сила. Показа някои неща, които трябваше да се научат, за да се възползват пълноценно от рейки — къде е най-добре да поставят ръцете си, за да постигнат желания ефект, как да разпознават различните ранявания и болести — но очевидно енергията винаги присъстваше, независимо дали докосваха себе си или друг, след като Накор бе „събудил силата“ в ръцете им.

Към пладне всички мъже бяха шляпнати силно по ръката и бяха пратени да упражняват изцеление с часове, като използуваха енергията си за своите другари.

Накор и Шо Пи им показаха серия упражнения, предназначени да откриват източниците на обичайните проблеми и как да разпознават токовете на енергията в друго тяло. По време на обяда хората се шегуваха за методите на лечение чрез пряк допир, но очевидно бяха впечатлени от възможността това просто действие да премахва болките, да намалява възпаление и, общо взето, да ги накара да се чувстват по-добре.

След храна Ерик и Ру отидоха да сменят моряците от дневната вахта, които трябваше да се нахранят. Докато дърпаха въжето на едно платно, което капитанът бе наредил да се свие заради засилилия се вятър, Ру подхвърли:

— Какво мислиш за всичко това?

— За това, което ни разказа Накор ли? Полезно е — отвърна Ерик. — И не ми пука за думите на Шо Пи, че било мистично действие. Върши ми работа и аз го прилагам. — И с почти замечтана нотка в гласа допълни: — Бих искал да владея това умение, когато се грижех за кобилата на Грейлок. Можех да й помогна да проходи много по-бързо.

— Всички знания, с които помагаме на здравето си, са добро — заключи Ру.

Ерик кимна. Между мъжете се забелязваше мрачно нежелание да обсъждат целта на пътуването си. След като Калис им бе съобщил намерението да се присъединят към атакуващия враг, накратко бе очертал и конкретните им задачи.

Щяха да слязат на едно закътано местенце на брега, край опасен морски нос, който корабите обикновено заобикаляха. Трийсет и шестимата затворници и петдесетте и осем оцелели от последната военна операция, заедно с Фостър, дьо Лунвил, Накор и Калис щяха да изкачат носа, да тръгнат навътре в сушата и да се срещнат с някакви съюзници на Калис. След това щяха да се отправят към град Хайпур и да пресрещнат нашествениците. Задачата им бе да открият слабите им места, ако има такива. Калис и Накор бяха хората, които трябваше да разгадаят уязвимите зони на противника. Но когато разкриеха евентуалната слабост, задачата на всеки мъж беше да се завърне по някакъв начин в Града на Змийската река с информацията, да се качи на „Тренчард Отмъстителя“ и да занесе жизненоважната информация на принц Николас.

Ако откриеха начин да попречат на победния щурм преди нашествениците да успеят да наберат достатъчно голяма войска, за да пресекат морето и да нападнат Кралството, още по-добре. Но Калис всекидневно им повтаряше, че над всички тегне огромна опасност. Ерик изтръпваше при спомена за думите му по този повод: „Никой няма да може да се изплъзне. Тази нашественическа чума е само първата част от разрушението. После ще използуват черна магия, която е толкова могъща, че няма да сме в състояние да я разберем, и където и да се намира живо същество — скрито в най-дълбоката пещера в най-далечните планини на Северните земи, или на самотен остров всред далечно море, непременно ще бъде осъдено на гибел. Изборът е един: или да победим, или да умрем.“

Сега вече Ерик разбираше защо Робер дьо Лунвил се нуждаеше от „отчаяни глави“, от хора, които не биха се спрели пред никакви трудности и опасности, защото иначе ги чакаха примките. Ерик разсеяно попипа тази, която все още носеше на врата си.

— О, богове! — възкликна Ру и го стресна.

— Какво има?

— Говориш за призраци и те се появяват. Виж там, на палубата на „Рейнджър“ — не е ли това блестящият перчем на Оуен Грейлок?

Ерик се взря в слабата фигура на близкия кораб.

— Възможно е. Почти същият ръст, и косата му блести като сребро.

— Защо не го забелязахме на брега?

— Може би не е слязъл на сушата. — Ерик опъна следващото въже. — Може би вече знае задачите, които ни предстоят.

— Във всичко това все още не разбирам нещо — каза Ру. — Коя все пак беше онази Миранда? Всеки от мъжете, който я е срещал, споменава различни имена. В същото време Грейлок май е на оня кораб — а той ти беше приятел. Дали има нещо общо с нашето залавяне?

— Ако това наистина е Грейлок — повдигна рамене Ерик, — ще разберем, когато слезем на сушата. А за останалото, какво значение има? Ние сме тук и имаме да вършим работа. Ако мислим за други неща, положението ни няма да се промени.

— Много лесно се примиряваш, приятелю. — Ру изглеждаше напрегнат. — Когато всичко това свърши и оцелея, смятам да стана богат. В Крондор има търговец с мома за женене вкъщи. Може би аз съм точно подходящият ерген.

— Ти си амбициозен и за двама ни, Ру — засмя се Ерик.

Продължиха да работят и когато Ерик отново погледна към „Рейнджър“, фигурата, която може би беше Оуен, беше изчезнала.

 

 

Седмиците минаваха. Преминаха през Тъмните проливи без злополуки, макар че времето беше доста бурно. За пръв път Ерик усети какво означава да си на кораб и да висиш на реите, когато вятърът беснее. Старите кримки се шегуваха, че времето в Проливите било съвсем прилично за този сезон и разтягаха истории за непосилни премеждия с километрични облаци и вълни, огромни като замъци.

Преминаването отне три дни и когато всичко свърши, Ерик и другите мъже от групата почти изпоприпадаха на койките си. Опитните моряци можеха да спят по време на буря, когато не бяха на вахта, но бившите затворници не бяха свикнали с такива преживявания.

Когато животът на кораба влезе в обичайното си русло, отношенията между хората станаха други. По цели дни бяха в състояние да обсъждат бъдещите опасности, после дни наред не проронваха и дума. Предположенията водеха до спорове, последвани от мълчаливото признание, че всеки е изплашен посвоему.

Старите войници, който идваха от „Рейнджър“, за да се упражняват със затворниците, или бяха склонни да подхващат дълги разкази за предишните приключения на юг, или пък упорито мълчаха. Зависеше от човека и настроението му.

Ерик откри едно нещо: Калис не бе човешко същество, ако се вярваше на старите бойци. Много по-убедителни от разказите на Джедоу и Джером за прословутата му сила бяха думите на един стар войник, бивш ефрейтор от Карс, който казваше, че за пръв път срещнал Калис преди двайсет и четири години, когато самият той бил новобранец, и оттогава до ден-днешен външният вид на Калис не бил мръднал.

Ру се учеше да овладява нервите си, ако не изцяло, то поне да ги контролира. Няколко пъти започваше караници, но само веднъж се стигна до размяна на удари и всичко свърши бързо, след като Джером Хенди го вдигна, отнесе го на палубата и заплаши, че ще го хвърли през борда. Екипажът се смееше, докато Ру се извиваше над водата, а Джером го бе провесил надолу с главата, като го държеше за глезените.

Ру по-скоро беше притеснен, отколкото разгневен от инцидента, и когато Ерик по-късно подхвана разговор на тази тема, само вдигна рамене. Но каза нещо, което порази Ерик:

— Каквото и да се случи вече, аз съм претръпнал към страха, Ерик. Плаках като малко дете и напълних гащите, когато ме водеха към ешафода. След всичко това от какво повече бих могъл да се страхувам?

Ерик харесваше морето, но не мислеше, че би станал моряк. Мъчно му беше за ковачницата и за конете. Знаеше, че ако оживее в предстоящите битки, точно това ще е личният му избор: ковачница и може би, един ден, жена и деца.

Мислеше си за Розалин и за майка си, за Мило и Рейвънсбърг. Чудеше се как я карат и дали знаят, че е жив. Манфред може би бе споменал нещо на някой пазач и той може би беше разказал някому в града. Но едва ли имаше човек, който да се загрижи наистина новината да стигне до майка му или до Розалин. Мислите му за Розалин, за негово собствено учудване, бяха доста безразлични. Обичаше я, но когато си представяше съпруга и деца, Розалин не се вместваше в тази картина.

Ру вече беше решил, че ще се върне в Крондор и ще се ожени за дъщерята на Хелмут Гриндъл. Всеки път, когато го повтаряше, Ерик избухваше в смях.

Дните минаваха. Мъжете се превръщаха във все по-добри професионалисти и ставаха все по-ловки в бойните изкуства. Разказите на оцелелите от последната експедиция войници и техният пример, мрачната им решимост да успеят, окуражаваха бившите затворници да постигат най-доброто в ученията. Още след като се качиха на кораба, постоянно се упражняваха с мечовете, а в спокойни и безветрени дни Калис ги занимаваше и със стрелба с лък. Избраното оръжие беше малък лък, използуван от джешандите — конниците в степите на Източните земи. В каютата си Калис имаше дълъг лък, но боравеше с лекота и с късото оръжие. Ру беше по-добър от Ерик, но и двамата не бяха между трийсетте най-добри стрелци. На тях Калис каза, че ще им бъдат дадени и мечове, но искаше всеки човек все пак да е достатъчно запознат с този вид оръжие.

Това, изглежда, беше основният момент в обучението. Дьо Лунвил и Фостър ги обучаваха в боравене с всякакво оръжие — от дългите бойни пики до острите къси ками. В един дневник отбелязваха качествата и недостатъците на всеки, но никой не бе отстраняван от ученията, дори и в часовете, когато бе показал, че не може да се справя добре. Това, което бе започнато в лагера край Крондор, продължи на борда на кораба. Всеки ден Ерик прекарваше половин вахта, за да се обучава с меч, копие или лък, с нож, с бокс или просто с голи ръце, и всеки ден от него очакваха по-добри резултати.

За Ерик часовете с Шо Пи и Накор станаха най-важният период през деня, другите също като че ли се наслаждаваха на тези упражнения. Отначало медитацията му бе странна, но сега го освежаваше и му позволяваше да спи по-добре.

 

 

Ерик се запали по борбата с голи ръце, както наричаше мислено странния танц от Исалани. Учеше ги Шо Пи. Независимо от това колко странни им се струваха тези движения отначало, те съдържаха в себе си система от хватки и контрахватки и често пъти Ерик, без да мисли, съвсем неочаквано намираше най-верния удар, за да парира противника си. Веднъж, когато използуваха ножове, едва не прободе Луис, който изруга на родезийски, а после се разсмя:

— Твоят „танц на жерава“ се превърна в „ноктите на тигъра“. — И двете движения му бяха предадени от Шо Пи и той ги извършваше автоматично.

Ерик се чудеше в какво се е превърнал.

 

 

— Земя на хоризонта! — викна вахтеният.

През последните два дни напрежението на кораба се бе повишило. Моряците бяха казали, че корабите приближават точката, където би трябвало да оставят хората, и сега всеки чувстваше колко много се е привързал към своя плуващ дом. Големите тримачтови военни кораби бяха пригодени отлично за четиримесечното пътуване, но храната вече беше изсъхнала, твърда и безвкусна. Само несвършващите портокали на Накор бяха свежи.

Ерик се покатери на мачтата, готов да свива платната, докато капитанът прекарваше кораба между опасни редици от рифове. Водата бе съвсем прозрачна и като погледна надолу. Ерик видя нещо, което приличаше на останки от кораб, полегнал на морското дъно, на няколко метра под тях.

Един от старите моряци, казваше се Марстин, който бе застанал близо до него, рече:

— Това е „Хищната птица“, момко. Старият кораб на капитан Тренчард, наречен впоследствие „Кралският орел“. По онова време ние, моряците на краля, се превърнахме в пирати. — Той посочи каменистия бряг. — Шепа от нас се добрахме до брега преди двайсет и четири години, заедно с младия Калис, със сегашния принц на Крондор — Николас и с херцог Марк от Крудий.

— И ти си бил в тая група, така ли? — попита Ру, който стоеше от другата му страна.

— Само неколцина от нас са живи до днес. За мен това беше първото пътуване, бях юнга в Кралската флота, но имах късмета да служа на най-добрия кораб и под командуването на най-невероятния капитан.

Ру и Ерик вече бяха чули няколко версии за първото пътуване на Калис към южния континент.

— Накъде ще тръгнат корабите, когато слезем на брега?

— Към Града на Змийската река — отвърна Марстин. — „Отмъстителя“ ще чака там, а „Рейнджър“ само ще попълни запасите си и ще се завърне у дома с текущите новини. Така поне чух.

Във флотата наричаха новината, пренасяна от ухо на ухо, „пробойна“, но така или иначе войниците бяха чули тези слухове. По-нататъшните разговори бяха прекъснати от заповедта за свиване на платната и Ерик и Ру се захванаха за работа.

Почти бяха свършили, когато забелязаха, че корабът е спрял близо до дълъг пуст бряг, в подножието на стени от каменни ридове, високи трийсетина метра. Вълните на прибоя и пенещата се на места вода показваха, че наоколо е пълно с подводни скали, и Ерик беше впечатлен от лекотата, с която капитанът бе успял да направи опасната маневра.

— Сбор на палубата! — чу се отривиста команда. Ерик и Ру се спуснаха от мачтата и се строиха заедно с останалите. Дьо Лунвил изчака да дойде и последният и изкрещя:

— Тука слизаме, момци. Имате десет минути да си съберете нещата и да се строите пак. Лодките ще бъдат пуснати незабавно на вода. Няма да се мотаем. Никой няма да бъде забравен, така че не се подавайте на внезапни хрумвания като например да се мушнете в сандъците за въжетата.

Ерик беше убеден, че предупреждението е излишно. Разговорите, които беше водил с различни хора от командата, го караха да смята, че всеки от мъжете знае, че не може да избяга. Някои може би не вярваха, че всичко е така, както го обясняваше Калис, но думите на Накор, изглежда, бяха стигнали до всички и каквато и да беше истината, този отряд от отчаяни мъже щеше да се изправи лице в лице с нея.

 

 

На ръба на платото чакаха конници. Изкачването беше относително лесно, тъй като пред скалите беше пусната въжена стълба с дървени стъпала. Човек с недобро здраве сигурно би срещнал затруднения при дългото катерене, но след четири месеца служба на кораба, в някои отношения по-тежка и от упражненията в лагера, Ерик с лекота се изкачи с торба на гърба и с оръжията си.

На върха на скалите младият мъж видя приятен оазис с езерце, обградено от палми и друга зеленина. Зад оазиса се простираше пустинята.

— Богове! — възкликна той.

— Какво има? — попита Ру. Биго и другите също се изкачиха и погледнаха натам, където сочеше Ерик.

— Виждал съм Джал-Пур — каза Били Гудуин. — Но там е самата майчина нежност в сравнение с това.

Пясък и скали се простираха във всички посоки, докъдето стигаше погледът. Имаше само един цвят — унило сиво, нашарено с по-тъмните петна на скалите. Дори в този късен следобеден час топлината караше въздуха да трепти като чаршаф, проснат на въже. Внезапно Ерик усети, че е жаден.

— Не бих пожелал това на никого — каза Биго.

— Добре, момчета, стига сте зяпали — викна Фостър. — Има време. Даже ще ви омръзне. Строй се!

Строиха се пред дьо Лунвил. Той посочи група от шестима мъже, която включваше Джером и Джедоу Шати. Ерик ги познаваше и беше говорил с тях по време на дългото пътуване.

— Това е най-старата шесторка, която имам, — каза сержантът. — Те са тренирани три години. — После посочи Ерик и неговата група. — Това е най-новата ни група. Те са тренирани само няколко седмици.

Погледна Ерик и каза:

— Наблюдавайте ги. Правете това, което правят те. Ако изпаднете в беда, те ще ви помогнат. Ако се опитате да избягате, ще ви убият.

Без да каже нищо повече, се обърна, повика Фостър и нареди хората да се строят и да потеглят в походен строй.

Конниците поговориха малко с Калис, после потеглиха нанякъде. Наблизо имаше оставени големи вързопи, обвити грижливо и прикрепени към земята с колчета и въжета. Фостър нареди на десетина мъже да ги отворят и когато свършиха работата си, Ерик видя, че вътре има оръжия и брони.

Калис вдигна ръка и викна:

— Чуйте ме! Вие сте наемници, така че някои ще трябва да се облекат като парцаливци, а други като принцове. Не искам разправии кой какво да вземе. Оръжията са по-важни от хубавите дрешки. Оставете тук произведените в Кралството оръжия и вземете тези от вързопите…

— Да бяха ни казали да не ги мъкнем всичките тия железа нагоре по рида — прошепна Ру.

— Помнете, това е само маскарад — продължи Калис, — нищо повече. Нашата истинска цел не е плячката.

Мъжете се събраха по-нагъсто, защото Калис рядко се обръщаше към тях и те все още не знаеха какво точно им предстои.

— Помните какво ви беше казано — продължи той. — Сега ще узнаете и останалото. В древни времена е била създадена една раса, змиехората от Пантатия.

Всички слушаха мълчаливо и напрегнато, защото си даваха сметка, че животът им зависи от това да знаят колкото се може повече за предстоящите опасности.

— Тази раса има вярвания, толкова древни, колкото са и Войните на Хаоса. Смятат, че съдбата им е да управляват този свят и да унищожат всичко друго, което го обитава. — Като огледа продължително хората пред себе си, като че ли искаше да запомни лицата им, младоликият елф продължи: — Мисля, че разполагат с такива средства. Всъщност нашата задача е да разберем дали наистина е така.

— Някои от нас вече са идвали тук преди двайсетина години. — Той кимна към шепата ветерани. — Тогава мислехме, че задачата ни е по-проста: да помогнем на нашите съюзници и да прогоним завоевателите. Сега познаваме нещата по-добре.

Всички закимаха в знак на съгласие.

— Какъвто и да е планът на тези създания, той е нещо повече от обикновено завоюване на територии и нападения за плячка. Преди двайсет години те се изправиха срещу малкия град в края на този континент Ирабек и оттогава всяка земя, завладяна от тях, изчезва зад завеса от смърт и пожарища. Нямаме никакво съобщение от местата, завоювани от тях. Онези от нас, които се срещнаха лице в лице с противника при стените на Хамса, имат представа какво са те всъщност. На пръв поглед настъпателната вълна се води от наемнически отряди, за каквито ще се представяме и ние, но зад тях вървят змиехора, които яздят коне, високи по пет метра.

Ерик примигна. Най-големият боен кон, който бе виждал в кавалерията на барон Ото, беше висок доста под три метра. Беше чувал, че има и по-големи, използувани от Кралските бронерицари, но чак петметрови?

— Не можахме да видим тези създания — продължи Калис, — но получихме достоверни доклади. А след тях вървят жреците им. — Разбрахме, че някои хора биват издигани на високи постове във военните отряди. Но всички те доброволно служат на онези, които искат да завладеят тази земя. Задачата ни не е сложна. Трябва да се промъкнем по-близо до сърцето на тази армия и да открием възможно повече неща. После, след като сме научили всичко възможно, ще се измъкнем към Града на Змийската река и оттам у дома, така че принц Николас да може да се подготви за предстоящото нахлуване.

— Значи това е всичко, което трябва да направим, и след това се прибираме у дома, така ли? — попита Ру.

Разнесе се смях. Ерик усети, че и той не може да се сдържи. Ру се мъчеше да изглежда сериозен, но след малко и той се захили.

Калис изчака малко, после отново вдигна ръка за тишина.

— Мнозина няма да се завърнат. Но онези, които успеят, ще са спечелили свободата си и благодарността на краля. И ако успеем да разгромим тези смъртоносни змии, ще можете да живеете както си искате. Сега се облечете и се въоръжете. Предстои ни дълъг поход през пустинята.

Мъжете се нахвърлиха върху дрехите и оръжията като деца на подаръци по време на Средзимния празник и скоро се разнесоха забележки, закачки и обиди.

Ерик откри вехта, но годна за носене синя туника, над която надяна нагръдна броня, на която бе изобразена лъвска глава. Обикновен кръгъл щит, дълъг кинжал на пояса и добре изработен дълъг меч допълваха въоръжението му. Докато останалите ровичкаха и разхвърляха струпаните неща, в краката му се изтърколи островръх шлем с предпазител за носа. Той се наведе и го взе. Имаше и каишка за закрепване под брадата. Пробва го. Беше му по мярка.

Когато вече привършваха, Калис вдигна ръце и викна:

— Сега сте Пурпурните орли на Калис. Ако някой знае това прозвище, вие сте мъже от Островите на залеза. Онези, които са служили преди, могат да ви кажат какво трябва да се знае за Орлите, ако някой ви разпитва. Вие сте най-яростните бойци и не се плашите ни от човек, ни от дявол. Предния път ни разгромиха, но това беше преди много години и се съмнявам, че дори един на хиляда е оцелял от ония години и може да си спомни нещо. Така че оформете редиците — ние сме наемници, но не разпасана тълпа — и си проверете провизиите. Ще вървим нощем и ще спим през деня. И си вземете вода.

Слънцето залязваше. Фостър и дьо Лунвил подредиха хората по отряди. Калис се обърна на запад и ги поведе през пустинята.

 

 

Ерик никога не се бе чувствал така уморен и жаден. Болеше го вратът, но не можеше да намери сили да вдигне ръка и да го разтрие. Първата нощ мина относително леко. Въздухът за броени часове от горещ стана прохладен, а призори вече бе студено. Но това беше сух студ и жаждата започна. Както им бе наредено, те пийваха позволената от Фостър и дьо Лунвил глътка всеки час.

Пред изгрев-слънце им наредиха да направят лагер — вдигнаха бързо малките палатки, всяка за по шестима мъже, легнаха и веднага заспаха.

След няколко часа Ерик внезапно се събуди с чувството, че в гърдите му има въздух само колкото да оцелее. Пое дълбоко дъх и усети дробовете си сухи — усещането бе почти болезнено. Отвори очи и видя трептящия от топлината на твърдата спечена земя въздух. Мъжете около него също се размърдаха. Някои бяха решили да свалят палатките с надеждата, че горещината вън ще бъде по-поносима от тази, проникваща през брезента, но бързо се отказаха от намеренията си и отново потърсиха спасение под тъничкото укритие на плата. Сякаш прочел мислите им, Фостър викна, че ако някой бъде хванат да пие вода, ще бъде нашибан с камшици.

Втората нощ беше по-тежка, а следващият ден — направо ужасен. Вече не можеха да намерят спасение от палещата горещина, само лежаха неподвижно, за да изразходват по-малко енергия, и не помръдваха. Нощта не предложи облекчение, защото и студеният сух въздух изсмукваше влагата от телата им почти така бързо, както и дневната топлина.

Фостър и дьо Лунвил държаха всички под око, за да са сигурни, че някой не е припаднал по пътя или изоставен сам. Ерик беше уверен, че те всъщност държат да не изгубят нито един мъж и нито едно от жизненоважните оръжия.

На третия ден Ерик отчаяно мислеше, че никога вече няма да види вода и сянка. Към това се прибавяше и страшната умора от прехода — местността постепенно ставаше все по-стръмна. В началото това почти не се усещаше, но сега той имаше чувството, че изкачват висок хълм.

Напред, в челото на колоната, Калис спря и им махна да се приближат към него. Когато се изкачиха до билото, Ерик видя, че пред тях има зелени ливади и че малки купчинки зеленина водят до сенчести гъсталаци и дървета с широки корони, милостиво предлагащи укритие. В далечината криволичеше редица тополи и Калис посочи натам.

— Това е Змийската река. Сега може да пиете до насита.

Ерик надигна меха си и опита да отпие, но разбра, че в него са останали само няколко капчици. Учуди се: мислеше, че има повече вода — нали не им позволяваха да пият достатъчно, за да изпразнят трите кожени мяха, които носеше всеки.

Калис погледна дьо Лунвил и рече:

— Поне дотук мина лесно.

 

 

Конете цвилеха неспокойно. Калис разговаряше с двама търговци. Ветераните вече бяха идвали тук — в процъфтяващия търговски център Шингази. Един от войниците каза, че преди двайсет и четири години, когато с Калис били за пръв път тук, градът бил изгорен до основи, но после го възстановили. И макар Шингази да бе загинал в пламъците преди много време, новите стопани бяха запазили името му.

Войниците се насладиха на приветливата гостилница „Брек“ във възкръсналия град. Храната бе проста, но им дойде добре след ограничените дажби от последните три дни, а виното и бирата бяха в изобилие. Мъжете, които ги бяха посрещнали на брега, не ги очакваха тук. Те бяха конници на джешанди, научи Ерик, а тези, които ги подслониха сега — поданици на Града на Змийската река.

С тях бе настанен и стражеви отряд, чийто капитан бе познат на Калис. Двамата влязоха в кръчмата да си поговорят, а „наемниците“ останаха отвън да се оправят сами. Всички се бяха изкъпали в реката и сега почиваха преди да яхнат доведените им коне.

Ерик разглеждаше животните с любопитство — винаги проявяваше интерес към всичко, свързано с тях.

Видя Фостър, който минаваше наблизо, и го извика:

— Ефрейторе.

— Какво има? — попита Фостър.

— Ей онзи кон не е здрав.

— Какво?

Ерик се промуши между прътите на оградата и тръгна между неспокойно движещите се коне. Един от търговците му викна нещо. На кораба Ерик бе учил езика на тези земи и разбра, че човекът му нарежда да се махне, но не посмя да му отговори, а само му махна, като че ли отговаряше на поздрава му.

Стигна до въпросния кон и вдигна левия му преден крак.

— Копитото му е пукнато.

— Майната им на тия алчни копелета! — изръмжа Фостър.

Конярят пак закрещя да оставят животните на мира.

— Още не сте ги платили! Не са ваши!

Фостър го сграбчи за ризата с огромната си ръка, повдигна го на пръсти и му изкрещя в лицето:

— Ще ти изям черния дроб на обяд! Викни господаря си и му кажи да е тук, преди да съм се ядосал. Ще заколя и него, и всеки лъжлив курвенски син в града ви и на десет километра оттук!

Човекът побягна да търси шефа си.

Разправията не остана незабелязана от пазачите, които придружаваха търговците на коне, и внезапно отвсякъде изникнаха въоръжени мъже, готови за схватка.

— Ефрейторе, да не сбъркахме нещо? — попита Ерик.

Фостър само се ухили.

След няколко минути се появи и търговецът и попита кой е нападнал неговия човек.

— Нападнал? Трябва да ви набуча главите на копия! Вижте ей онзи кон! — кресна Фостър.

Търговецът погледна коня и попита:

— Какво му е?

— Кажи какво му е? — викна Фостър на Ерик.

Внезапно младежът се оказа в центъра на вниманието на всички. Огледа се и забеляза, че Калис и началникът на градската стража излизат от кръчмата — очевидно някой ги бе предупредил какво става.

— Копитото — каза Ерик. — Счупено е и е възпалено, и е подковано отгоре, за да изглежда здраво.

Мъжът енергично започна да протестира, но Калис попита:

— Вярно ли е това?

— Това е стар номер — каза Ерик, пристъпи към коня и погледна в очите му, после в устата му. — Той е упоен. Не знам с какво, но има няколко билки, които могат да облекчат болката достатъчно, за да не куца известно време. Но каквото и да са му дали, въздействието отминава. Скоро ще почне да накуцва.

Калис се обърна към търговеца на коне.

— Ти си получил тази поръчка от нашия приятел Регин от Лъвския клан, нали?

— Да, — отговори мъжът и започна да увърта. — Всички от Града на Змийската река до Западните земи знаят, че държа на думата си. Ще открия кой от моите нещастни помощници е отговорен и ще наредя да го нашибат с пръчки. Не искам да мамя добрите си приятели!

— Добре — хладно каза Калис. — Ще проверим животните поред и за всяко, което отхвърлим, ще бъдеш глобяван цената на един здрав кон. Това е първият и искам за него един здрав кон за езда.

Човекът погледна притеснено капитана на стражевия отряд, който придружаваше търговците, но той се усмихна уклончиво и каза:

— Според мен е справедливо, Мугаар.

— Добре — съгласи се търговецът.

— Хатонис, това е Ерик фон Даркмоор — каза Калис на капитана, докато търговецът се отдалечаваше. — Той ще прегледа всяко животно. Ако се постараеш да не му пречат, ще ти бъда задължен.

Ерик протегна ръка. Мъжът я стисна здраво. Беше воин на средна възраст, як и очевидно опитен боец.

— По-скоро баща ми ще излезе от гроба, за да залови оня, който би хвърлил позор върху нашия клан — каза капитанът на стражата.

— Можеш ли да огледаш над сто коня до първи петли? — обърна се Калис към младежа.

— Ако трябва. — Ерик повдигна рамене.

— Трябва — каза Калис и си тръгна.

Фостър погледа за момент замислено, после се обърна към Ерик.

— Добре, не стой така. Хващай се на работа!

Ерик въздъхна примирено, после повика няколко души, за да му помагат. Не можеше да очаква още един специалист да се появи като по чудо, но му трябваха хора да водят животните и да преместват прегледаните на друго място.

Пое дълбоко дъх и започна от най-близкия кон.