Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (14) (Разказ за Ерик)

11.
Преминаването

Ерик се прозя.

Макар че дните на „Тренчард Отмъстителя“ никога не си приличаха, скуката понякога го измъчваше и сега той се чувстваше точно така. Беше завършил упражненията на палубата заедно с другите мъже, с които образуваха, както вече бе разбрал, шепата „отчаяни“, група, създадена от Робер дьо Лунвил след дълги усилия.

Вече бяха вечеряли и докато другите се изтягаха върху койките си в трюма, Ерик излезе на палубата, застана близо до бушприта и се вслуша в звуците на морето.

Дежурният офицер викна на вахтените и наблюдателят от върха на мачтата отговори, че всичко е чисто. Ерик се усмихна. Как дежурният можеше да види, че наоколо няма нищо, освен ако не използваше вълшебство, което би позволило очите на обикновен смъртен да погледнат в мрака?

Но все пак това не беше цялата истина. Имаше безброй звезди и малката луна бавно се появяваше на изток, а средната и голямата луни щяха да се издигнат преди разсъмване. Блясъкът на звездите хвърляше сребристи отблясъци върху водата. На половин миля отдясно бе „Фрийпорт Рейнджър“ и светлините на носа, кърмата и върховете на мачтите му се виждаха ясно. Всеки друг кораб през нощта би трябвало да се движи също с такива светлини, така че ако имаше някой наблизо, щеше да примигва като маяк.

— Поразително, нали?

Ерик се обърна, изненадан, че не е чул стъпки. На няколко крачки от него стоеше Калис, загледан в небето.

— Бил съм на кораб много пъти и винаги когато никоя от луните още не е изгряла, а звездите блестят така, нещо ме кара да се загледам и да им се възхищавам.

Ерик не знаеше какво да каже. Този мъж бе говорил много рядко с тях и много от хората се плашеха от него. Дьо Лунвил, изглежда, също полагаше усилия, за да се стряскат от него. Разказите на Джедоу и Джером също спомагаха в това отношение.

— Аз само… — каза Ерик.

— Остани — каза Калис, като се приближи към перилата до Ерик. — Боби и Чарли играят карти, а на мен ми се прииска да подишам свеж въздух. Виждам, че не само на мен.

— Е, долу е доста тесничко — каза Ерик.

— А и понякога човек иска да е сам със собствените си мисли, нали, Ерик?

— Понякога — отвърна младежът. Не знаеше какво друго да каже. — Но не обръщам много внимание на тези неща. Не съм свикнал. Ру например се безпокои за баща си, но…

— Но какво?

— Е, и аз си мисля за майка ми — каза Ерик и внезапно почувства колко му липсва. — Тя винаги се тревожеше за най-различни работи, но, разбира се, навремето не се замислях за тези неща.

— Нямал ли си някакви желания?

— Само някой ден да имам собствена ковачница.

— Почтена цел — каза Калис.

— А вие? — Ерик изведнъж се притесни от любопитството си, но Калис се засмя.

— Моите цели? — Той се наведе над парапета и се втренчи в мрака. — Трудно е да се обясни.

— Опитвах се да се моля… сър — каза Ерик.

— Започни да ме наричаш „капитане“, Ерик — каза Калис. — Боби е нашият сержант, а Чарли — нашият ефрейтор, и ние принадлежим към най-страховитата наемническа банда в нашата страна — Пурпурните орли.

— Не разбирам… — каза Ерик.

— Ще пристигнем съвсем скоро — каза Калис. И без да откъсва поглед от хоризонта, добави: — Наистина скоро.

— Къде, капитане?

— На Острова на чародея. Там трябва да говоря с един стар приятел.

Ерик не знаеше какво да каже.

— Защо не слезеш долу при приятелите си? — каза Калис.

— Слушам, капитане — каза Ерик и тръгна, но спря. — Господин капитан, трябва ли да ви отдавам чест или нещо такова?

Калис му отвърна със странна усмивка — Оуен Грейлок би я нарекъл иронична.

— Ние сме наемници, а не армия, момче.

Ерик кимна и слезе в трюма. Джедоу забавляваше останалите с разкази за жените, с които бил спал. Ерик го слушаше с половин ухо, все още впечатлен от думите на Калис.

 

 

— Капитане!

Ерик, който затягаше едно въже, спря. В гласа на наблюдателя звучеше тревожна нотка.

— Какво има? — попита капитанът.

— Нещо пред нас, сър. Светлини или светкавици, не мога точно да кажа.

Ерик бързо затегна възела и погледна напред. Беше още сумрачно и слънцето, виснало пред носа, пречеше да се вижда ясно.

Той присви очи и успя да зърне нещо — слаб сребрист отблясък.

— Какво е това? — попита Ру.

— Мисля, че е светкавица — отвърна Ерик.

— Огромна е. Сигурно има буря — каза Ру. Досега — вече почти месец, откакто бяха напуснали Крондор — плаването им беше било приятно. Един от моряците бе казал, че се движат по курс, който бил три пъти по-дълъг.

— Вие нямате ли какво да правите, момчета? — чу се зад тях познат глас и Ерик и Ру незабавно пак хванаха такелажа, преди ефрейтор Фостър да съобщи на господин Колинс, че трябва да им се намери работа.

Започнаха да обтягат въжета, които въобще не се нуждаеха от обтягане. Просто искаха да позяпат приближаващата се буря. Пред тях не се виждаха облаци, но младежите ясно съзираха изкривени дъги с невероятен блясък.

— Какво е това? — попита Ру.

— Сигурно нищо добро — отвърна Ерик и закрачи по палубата.

— Къде отиваш?

— Да докладвам на господин Колинс, че съм затегнал въжетата, и да получа нови заповеди. Няма смисъл да зяпаме това нещо, Ру. Бездруго скоро ще стигнем до него.

Ру продължи да гледа как ярките светлини прескачат през потъмняващия хоризонт — сребърни стрели, забиващи се в небесата. Представяше си оглушителни гръмотевици и съскащи мълнии.

 

 

През нощта се приближиха до Острова на чародея и сутринта вече можеха да се чуят пращящите звуци, придружаващи разреждането на огромни енергии.

Сред екипажа се пръсна слух за мястото, където отиваха, макар че Ерик не беше казал никому онова, което е научил от Калис. Островът на чародея, домът на легендарния Черен магьосник. Някои го наричаха Макрос, други твърдяха, че името му било цуранско, трети обясняваха, че се занимавал с черна магия. Никой не знаеше истината, но всеки казваше, че познавал някого, който от своя страна имал друг познат, който пък научил от трети, който бил оцелял след посещението на острова.

Разправяха се страшни истории за осакатяване и насилия, толкова кошмарни, че смъртта беше наистина избавление.

Ерик почти не можа да сдържи възклицанието си пред гледката, която се появи пред очите му, когато се качи на палубата. Откъм десния борд се виждаше скалист остров. На най-високата точка над каменните грамади се издигаше черен замък — зловеща постройка с четири кули и каменни стени — издигаше се високо в небето. Беше изградена върху масивна скала, отделена от останалата територия на острова от дълбока пропаст, непреодолима като крепостен ров. Подвижен мост съединяваше замъка с острова, но сега той бе вдигнат.

И именно замъкът беше източник на ужасните енергийни дъги, на сребърните стрели, политащи високо в небето и изчезващи в облаците, придружени от остро съскане.

Сини светлини блеснаха от един прозорец високо в една от кулите и на Ерик му се стори, че забелязва някакво движение.

— Фон Даркмоор! — Гласът на Робер дьо Лунвил извади младия ковач от унеса му.

— Да, сержант? — викна Ерик.

— Ти, Биго, Джедоу и Джером идвате с Калис и с мен. Спуснете лодката.

Ерик и останалите, подпомогнати от четирима опитни моряци, откачиха лодката и бързо я спуснаха във водата. Калис се появи на палубата и без да каже и дума, слезе по въжената стълба в лодката. След него слязоха дьо Лунвил и двама моряци, после Ерик поведе определените затворници.

Когато стигна до перилата, ефрейтор Фостър му подаде меч и щит. Ерик преметна кожения ремък през рамо, закрепи щита на гърба си и също се спусна по стълбата. За пръв път му даваха оръжие извън часовете на тренировка и това го напрегна.

Лодката се насочи към малкия плаж под скалистия връх, върху който бе кацнал замъкът. Моряците бяха опитни, а Ерик и Биго достатъчно яки, така че бързо стигнаха брега.

Когато слязоха на сушата, Калис каза:

— Бъдете нащрек. Никога не се знае какво може да се случи тук.

— Това е самата истина — съгласи се Робер дьо Лунвил с крива усмивка.

Внезапно на близкия хребет се появи фигура, застанала на тясната пътечка. Създанието беше високо над три метра, облечено в черно, и размахваше дългите си ръце, скрити в широки ръкави. Изпод качулката, криеща лицето му, се чу призрачен глас:

— Нещастници! Всеки, който стъпи на Острова на чародея, е осъден на гибел!

Ерик настръхна. Биго направи знак за прогонване на зли сили, а Джедоу и Джером измъкнаха мечовете си и приклекнаха.

Калис остана неподвижен. Робер дьо Лунвил посочи създанието с пръст и викна:

— Защо не слезеш тук да те цункам?

Калис се усмихна. Създанието се заклати, като че ли думите на дьо Лунвил го бяха накарали да загуби равновесие, и Ерик учуден видя, че то се строполява.

Изпод дългата черна роба се подадоха кокили, после се показа някакъв дребен човек, кривокрак, очевидно исаланец, облечен в измачкана оранжева роба.

— Боби? — извика той радостно. — Калис! — Затича се към пясъчния бряг и се хвърли в прегръдките на дьо Лунвил. Ерик помисли, че двамата мъже са оглупели от радост, като ги гледаше как се тупат по гърбовете.

Калис също прегърна дребния мъж.

— Страхотен спектакъл, Накор.

Лицето на дребосъка се озари от усмивка и изведнъж Ерик осъзна, че стои с изваден меч. Огледа се и видя, че и другите стоят с оръжие в ръка.

— Преди няколко години имах малки неприятности с квегански пирати — каза Накор. — Синята светлина не ги уплаши, така че добавих и тия светкавици. Впечатляващо е, нали? — добави той самодоволно. — Те започват, когато някой кораб се приближи достатъчно, за да забележи острова на хоризонта. Но когато продължихте да плавате насам, реших да сляза и да ви доуплаша. — Той посочи черната роба и кокилите.

— Черният чародей, а? — каза Робер.

— Беше едно време — каза Накор и се ухили. После погледна останалите четирима и рече: — Кажи на твоите хора, че няма да им сторя зло.

Калис се обърна към тях и махна с ръка.

— Приберете оръжията. Това е стар приятел.

— Къде е Пъг? — попита дьо Лунвил.

— Замина — отвърна Накор. — Преди три години. Каза, че щял да се върне скоро.

— Знаеш ли къде е отишъл? — попита Калис. — Много е важно.

— Винаги е важно, когато става дума за Пъг. — Дребосъкът вдигна рамене. — Затова и замина, ако ме питате. С тия неприятности на юг…

— Знаеш ли вече? — попита Калис.

— Е, знам нещичко — засмя се Накор. — Ти ще ми кажеш останалото. Искате ли да хапнете нещо топло?

Калис кимна утвърдително и Накор махна с ръка да го последват. Калис се обърна към двамата моряци.

— Вземете лодката и я откарайте обратно до кораба. Кажете на капитана да действа така, както съм го инструктирал. И нека да прати съобщение до „Рейнджър“. — После каза на Ерик и останалите: — Последвайте ни и не се тревожете, ако видите нещо странно. Наоколо има различни странни създания, но няма да ви причинят вреда.

Накор поведе Калис и дьо Лунвил нагоре по пътечката. Ерик и останалите поеха след тях. Стигнаха до горната част на ниския рид и вместо да продължат по пътеката, водеща към замъка, спряха. Накор затвори очи, размаха ръце във въздуха и светкавиците внезапно угаснаха. Той сложи за момент ръка на челото си и рече:

— Ох, когато ги прекъсвам, винаги ми се появява главоболие. — После се обърна и поведе групата по друга пътека, която очевидно водеше към малка долина, зад която имаше рядка горичка.

Внезапно горичката изчезна и Ерик почти се препъна от изненада. Вместо редките дървета пред него се откри просторна ливада, която продължаваше може би два километра. В средата й имаше голямо стопанство — ниска бяла постройка с покрив от червени керемиди и няколко спомагателни сгради, опасани от каменна ограда.

В далечината Ерик видя коне и добитък, а може би и нещо като елени или лосове. Около стопанството се движеха фигури, които не приличаха напълно на хора. Но като спазваше напътствието на Калис, той реши да се довери на водача и последва останалите.

Стигнаха до малък двор пред главната къща и Накор отвори портичката в ниската каменна стена. Влязоха и от вратата на къщата се появи невероятно създание. Ерик погледна към Джедоу, Джером и Биго и видя, че и те са учудени колкото него.

Създанието беше високо колкото човек, имаше синя кожа, големи уши и костеливо тежко чело. То се усмихна, като откри внушителен ред големи зъби; очите му бяха черни, с жълти зеници. Ерик не беше сигурен, но създанието много приличаше по описанията на таласъм.

Беше облечено по последна дворцова мода: прилепнало по тялото синьо сако, стигащо до кръста, бяла риза с широки, бухнали ръкави, напъхана в широк пояс от черна коприна. Тесен сив клин и ботуши на висок ток завършваха облеклото му и съществото малко се различаваше от дворцовите контета в замъка на принц Николас.

— Закуската е сервирана — каза създанието.

— Здравей, Гатис, — поздрави го Калис.

— Добре дошли, Калис — отвърна Гатис. — Много хубаво е че ви виждам отново. Много време мина от предишното ви посещение. И господин Робер. Радвам се да видя и вас.

— Пъг те остави да командваш тук, нали, Накор? — попита Калис.

— Не — отвърна с едва забележима усмивка дребният мъж. — Гатис управлява всичко. Аз съм само гост.

— Гост? — поклати глава Калис. — След двайсет години?

— Има много неща за обясняване — вдигна рамене Накор. — Много неща за обсъждане и разбиране. Тия глупаци от Звезден пристан ще получат запек от правилата си, маниите си за секретност и всички останали глупости. — Той направи отсечено движение с ръка. — Тук се осъществява истинското учение.

— Несъмнено — каза Калис.

— Ще се погрижа за вашата стража, сър — каза Гатис.

Когато Калис и Робер влязоха, последвани от Накор, съществото се обърна към Ерик и другите и каза:

— Последвайте ме.

Заобиколиха сградата и младежът беше учуден, като разбра, че тя е много по-голяма, отколкото му се бе сторила отначало. Всъщност сградата беше голям квадрат с врати от всяка страна. От тази, през която влязоха, се виждаше, че има вътрешен двор с бликащ фонтан, издигнат сред градина от пъстроцветни растения.

Срещу тях забързаха двама странно изглеждащи мъже — черни като сажди и с червени очи. Новодошлите спряха, но Гатис рече спокойно:

— След мен, моля. — Поведе ги към съседната сграда и им посочи да влязат вътре. — Може да видите много неща, които да ви се сторят странни или страшни, но всичко тук е напълно безопасно.

Имаха нужда от подобно успокоение, защото като се озоваха в постройката, се оказаха лице в лице с нещо, което според Ерик си беше чист демон. Джедоу понечи да извади меча от ножницата си, но съществото се обърна, перна го през пръстите с дълга дървена лъжица и каза с дълбок, гъргорещ глас:

— Остави това на мира.

Джедоу хлъцна и махна ръка от дръжката на оръжието.

— Боли! — каза той, като смучеше ожулените си кокалчета.

— Не говорете с пълна уста — посъветва ги създанието и им посочи да седнат около масата.

Ерик се огледа и разбра, че се намират в кухня. „Демонът“ беше червено създание, високо колкото Джером, и изглеждаше така, като че ли кожата му е два-три пъти по-голяма от необходимото — тя се спускаше на гънки по тялото му. Върху голямата плешива глава имаше два рога, които се извиваха назад.

Очевидно създанието беше голо, с изключение на широка бяла престилка, вързана на кръста му. То донесе голяма купа с плодове от един шкаф, сложи я на масата и рече:

— След минута супата е готова.

— Алика ще се погрижи за вашите нужди — каза Гатис — и ще изпрати някой да ви покаже къде ще спите. — Когато готвачът се отдалечи в другия край на стаята, Гатис понижи глас: — Тя е много чувствителна, така че кажете добра дума за яденето й. — После бързо се отдалечи.

— Тя? — каза Биго с нисък глас. Джедоу се ухили и вдигна рамене, взе голяма круша от купата и я захапа с удоволствие. Притвори очи и изсумтя доволно.

От ароматите на кухнята Ерик внезапно огладня — въздухът бе изпълнен с мирис на подправки и той си спомни каква беше на вкус студената храна на кораба. Взе една ябълка и отхапа — бе свежа, сочна и сладка.

После се появи Алика с голям поднос хляб и сирене и го остави на масата. Ерик се поколеба за миг, после каза:

— Благодаря ви.

— Няма защо — промърмори създанието.

Скоро четиримата хапваха така сладко, както навремето в лагера, но с много по-голямо удоволствие, докато готвачката им сервираше фина супа от стрити зеленчуци с подправки, по цяло печено пиле за всеки и задушени зеленчуци, полети с масло и чудесно подправени. На масата се появи студена пенлива бира в ковани чаши, поставени до лакътя на всеки мъж, и Ерик не си спомни да е пил нещо, утоляващо жаждата толкова бързо.

Между две хапки Биго каза:

— Мисля, че ако някой ми бе казал, че има такова същество и така добре готви, едва ли щях да му повярвам.

— Човече — каза Джедоу, — много по-лесно е да се измислят зловещи духове и черна магия вместо това. „И казваш, че това създание можеше да готви?“ — Той изобрази някой, който го разпитваше. „Да бе, човече, можеше да готви по-добре и от собствената ми майка!“

Другите се засмяха. Джером се обади:

— Чудя се защо дойдохме тук?

— Чуденето не е добро за здравето — рече Джедоу.

— Едно нещо научихме в лагера — намеси се Джером. — Ако изпълняваш заповедите, оставаш жив. Не се натягай доброволно, не причинявай смут. Всеки ден след бесилото ти е подарен.

Ерик кимна. Все още потреперваше, когато си припомняше онзи ужасен ден.

Готвачката се появи с още хляб и Биго рече:

— Алика?

— Да? — попита тя след моментно мълчание.

— А бе, каква си ти?

Създанието се втренчи в Биго с тесните си очи, като че ли преценяваше въпроса, после отвърна:

— Ученичка. Работя, за да се обучавам.

— Не, исках да кажа, откъде си?

— От Таргари.

— Никога не съм чувал за Таргари — каза Джедоу.

— Много далеч е — каза тя и се върна към работата си.

След това продължиха да се хранят мълчаливо.

Когато привършиха, дойде младо момиче, което изглеждаше на не повече от десет-единайсет години, със сива коса и кестеняви очи, и ги придружи до една стая. С глас, в който се долавяха непознати нотки, каза:

— Спите тук. Вода тук. — Показа им един леген и кана. — Вън се облекчавате. — Тя направи жест с ръка, за да им покаже, че трябва да излизат навън. — Ако се нуждаете. Викате. Идвам.

Поклони се и си тръгна, а Биго се обади:

— Кълна се, че краката на това дете не докосваха земята.

Ерик остави меча си до стената и седна на най-близкото легло с дебел пухен дюшек, две възглавници и мека завивка.

— Вече нищо не може да ме учуди — каза той и се просна на леглото. — Това е първото легло, в което съм… — Той спря и се ухили на приятелите си. — Това е първото истинско легло, в което лягам!

— Никога не си спал в легло, така ли? — засмя се Биго.

— Спал съм — при майка ми, като дете, но толкова дълго съм спал на сламеник, че друго не помня. После затворът, лагерът, корабът…

— Е, карай си кефа тогава, Ерик фон Даркмоор — каза Джером, докато лягаше на своето легло. — Смятам да спя, докато някой не ми намери работа. — След това затвори очи и покри лицето си с ръка.

— Умна забележка — рече Джедоу.

Ерик и Биго последваха примера им и скоро стаята утихна, чуваше се само тежко дишане и похъркване.

 

 

Ерик се събуди от звука на гласове. Надигна се, седна и в първия момент не можа да си спомни къде е. Гласовете идваха през прозореца, който гледаше към градината.

Познатият глас на Робер дьо Лунвил долиташе в нощта: той и още някой друг приближаваха.

— Никога не съм го виждал такъв.

— Нещо му тежи на съвестта — каза другият; Ерик позна по гласа, че това е техният домакин Накор.

— Трудно понесе последната акция. И преди сме били отблъсквани, но никога не е било такова нещо. Ако не ме бе мъкнал половината път, така и щях да си умра край бреговете на река Ведра. Отидохме общо две хиляди души, а се върнахме само шейсет.

— Да, чух, че е било много тежко.

Ерик се почувства неудобно. Нямаше намерение да подслушва, но беше настанен в тази стая, а и Накор и Робер не се тревожеха много дали ще ги чуе някой.

— Подочух това-онова — каза Накор и Ерик разбра, че те са спрели почти до прозореца.

— Така или иначе, това беше най-жестоката битка. Калис нареди да се присъединим към Червените ястреби на Хаджи и към няколко други отряда, които обикновено служеха в Източните земи. Съединихме се и с другите защитници при Кизма-хал, град между Хамса и Килбар. Влязохме в схватка със Западната армия и в началото ги отблъснахме. Но предните им отряди ни прегазиха и стигнаха до вратите на града. Подсилихме гарнизона и отблъснахме три нападения, направихме и няколко атаки, подпалихме им обоза и причинихме доста беди. После се появи втората вълна на пехотата от Западните земи и бяхме обсадени.

— Двеста шейсет и пет дни обсада, Накор — продължи дьо Лунвил. — И онези проклети магьосници. Не могат да се сравнят с това, което са правили ония цурани по време на Войната на разлома, но бе достатъчно, за да намрази човек всякаква магия. Магьосниците на краля на Хамса в повечето случаи ни предпазваха от най-лошото — светкавиците, огньовете, смразяващите ветрове. Но не бяха в състояние да ни защитават от останалото, а то не беше по-добро: мухи и комари, появяващи се отникъде. Всички бурета с вино в града се вкиснаха. След първите сто и петдесет дни ядяхме само клисав хляб и пиехме застояла вода, но оцеляхме. След двеста дни преминахме на червясало месо и разни буболечки и дори бяхме доволни, когато ги хванехме. Можехме да изядем и смъртта си.

— После, когато градът се предаде, вместо да постигне споразумение и да се присъедини към нашествениците, Калис продължи съпротивата. — Ерик долови горчивина в тона на Робер. — Половината от хората ни бяха ранени или болни. Искам да кажа, половината от тези, които все още бяха живи. Дадоха ни срок един ден; после пратиха кавалерията след нас. Ако бяхме потеглили на юг по реката, сигурно щяха да ни унищожат. Но ние свихме на изток и се укрихме. — Робер замълча за момент и когато заговори отново, Ерик можеше да долови в гласа му разбудени чувства, като че ли досега не бе разправял историята на никого. — Убихме ранените, за да не ги изоставим. После се отправихме към степите. Джешандите прикриха отстъплението ни и змиите бяха достатъчно умни да не почват война с тях на собствената им територия. Джешандите ни нахраниха, излекуваха ни и се върнахме към Града на Змийската река.

— Спомням си първото ни посещение преди двайсет и пет години — каза Накор. За момент настъпи тишина. — Тогава Калис беше съвсем млад. Той и сега си е млад по мерките на неговата раса. Но сега има по-голяма отговорност, а му липсват Арута или Николас, за да му дават напътствия. При това и новият план е доста опасен.

— Отчаяна работа — каза Робер дьо Лунвил. — Дълго време го планирахме, пък и се оказа, че намирането на подходящи хора за тази работа е по-трудно, отколкото предполагахме.

— Тия мъже, „отчаяните“, ще могат ли да свършат това, което толкова много опитни воини не можаха?

Последва дълго мълчание. Накрая дьо Лунвил каза:

— Не знам, Накор. Наистина не знам.

Двамата мъже тръгнаха и след малко думите им вече не се чуваха добре.

Ерик отново си легна и дълго се опитваше да разгадае значението на това, което неволно бе дочул. Никога не бе чувал за тия места, Хамса или Килбар, и не знаеше, какви са тия джешанди, но в гласа на дьо Лунвил имаше нотка, която не бе долавял никога преди. Загриженост и може би и страх. Сънят бавно се върна и дори когато младежът се унесе, тревожните мисли продължиха да го смущават.

 

 

Накор, с пътна торба, преметната през рамо, чакаше заедно с Калис, докато Робер дьо Лунвил извика Ерик и другите да излязат. Четиримата не казаха нищо и се наредиха зад Калис.

Накор продължаваше безкрайния си разказ за неща, случили се в дългия период след предишното посещение на Калис и дьо Лунвил. От това, което чу, Ерик остана с впечатление, че дребният мъж и Калис се познават много отдавна. Младежът си припомни, че през нощта Накор бе казал, че са ходили заедно някъде преди двайсетина години, което изглеждаше твърде невероятно, защото в момента капитанът не изглеждаше по-възрастен от двайсет и четири. После младежът се досети за забележката на Накор относно „неговата раса“, а сетне и другите подхвърляния за това, че той не принадлежал изцяло към човешкия род.

Беше така погълнат от тези разсъждения, че едва забеляза как изкачиха пътеката от долината и пресякоха каменистия рид. С изненада видя, че плажът е покрит с хора — там бяха мъжете, с които пътуваше на кораба, както и цял отряд войници от „Фрийпорт Рейнджър“. Всички стояха и чакаха спокойно. Ерик разпозна някои лица от „Рейнджър“ — на хора, които преди бяха служили като пазачи в лагера, но сега и те, както всички останали, бяха облечени в различни пъстри облекла — също като бойната група от „Отмъстителя“.

Дьо Лунвил кимна на Ерик и другите да застанат до останалите и се качи на един камък до пътеката. Оттам виждаше всички.

— Слушайте сега! — викна той.

Калис зае мястото му върху камъка и каза високо:

— Някои от вас ме познават добре, други никога не са говорили с мен. Повечето знаете кой съм, а други мислят, че знаят. — Той огледа внимателно лицата на мъжете. — Казвам се Калис. Служа на принц Николас, както преди и на баща му. Някои ме наричат Орела на Крондор, а други — Грабливата птица на принца.

Изглеждаше, че се забавлява от тези титли.

— Преди двайсет и четири години срещу Далечния бряг бе извършено жестоко нападение. Някои може да си спомнят за разрушаването на Крудий, Карс и Тулан.

Няколко от войниците на „Рейнджър“ кимнаха.

— Тези събития ни накараха да преплуваме половината свят, за да стигнем до земята, наречена Новиндус.

Някой от мъжете на „Рейнджър“ се обади, а хората около Ерик се спогледаха с ням въпрос.

— Тишина! — кресна дьо Лунвил.

— Това, което открихме, е, че се готви заговор за разрушаване на Кралството.

Отново между някои от „Тренчард Отмъстителя“ се усети раздвижване, но никой не проговори.

— Два пъти пътувах до онази далечна земя — продължи Калис, — втория с някои от хората сред вас.

Мъжете от „Тренчард Отмъстителя“ почти като един се обърнаха към стражите от лагера, ветерани от много различни гарнизони в Кралството. Те стояха като Калис с напрегнат вид, като че ли разбираха точно за какво става дума.

— За да знаят тези, които не са били с нас, ще ви кажа някои неща. Преди десет години до принц Арута достигна вест, че в един район на Новиндус се събира голяма войска, в района на Западните земи. Армията се е появила неизвестно откъде, покрай брега на така нареченото Зелено море. Първият град, който падна, беше Пойнт Пюнт. В онези земи няма такова нещо като нашата кралска армия. Градовете може да разполагат с опълчение или милиция, но повечето от битките се водят от наемници. Има установени правила за това как се отнасят победителите в една военна схватка с победените. Победителите дадоха на защитниците на Пойнт Пюнт избора да служат или да се изтеглят след един ден. Това беше съвсем нормално. Ненормалното бе, че всеки мъж в града бе принуден да служи като войник или да наблюдава как пред очите му избиват съпругата и децата му, майка му и баща му. След първите екзекуции цялото мъжко население се съгласи да служи на нашествениците. После армията тръгна към град Ирабек и след люта битка и този град падна. После Порт Султ и всички градове по поречието на река Манстра.

Ерик никога не бе чувал за тези места, но слушаше с огромно внимание.

— От Пойнт Пюнт организираха настъпление по крайбрежието на река Дии, като се опитваха да навлязат в район, познат като Средните земи, и без съпротива стигнаха до подножието на планината Ратх’Гари. Джуджетата — същества, подобни на онези, живеещи в западната част на Кралството — ги прогониха за три години. В крайна сметка тази армия от нашественици изгради стабилна граница от военни укрепления и потърси друг път на юг през Новиндус.

— Те се промъкнаха през гората Ирабек, по-тъмна и по-страшна от нашата, позната като Зеленото лоно — продължи Калис. — Много умряха по време на похода, но в крайна сметка успяха и удариха град Хамса. Кралят на Хамса воюваше вече пет години с тази армия и нае наемници чак от Града на Змийската река, на другия край на континента. Поддържаме отношения с този град от времето, откакто научихме за армията на нашествениците.

— Принц Арута — Калис спря за момент — подозираше кой би могъл да стои зад това нашествие и прати агенти, за да разбере дали подозренията ни са правилни. От трийсетте души се завърна един — и потвърди най-лошите ни страхове. Така че преди шест години под мое командване бяха събрани две хиляди души и потеглихме да подсилим отбраната на град Хамса.

Всички мъже стояха неподвижно и слушаха Калис. Само лекият шум на вълните, разбиващи се в подножието на замъка, и крясъкът на морските птици нарушаваше напрегнатата тишина.

— Има раса от създания, които живеят някъде из Новиндус. Някои от вас може би са чули за тях, като за създания от легендите. Наричат се пантатийци.

Ерик се обърна към другарите си и видя, че Джедоу прави заклинателен знак. Пантатийците бяха наричани „ходещите змии“ и бяха създания от приказките, с които плашеха малките деца. За разлика от тролите и таласъмите, които бяха естествени създания, живеещи в далечните диви райони по границата, змиехората бяха легенда, както драконите и кентаврите, и никой не вярваше, че те наистина съществуват.

— Това не е легенда — каза Калис, сякаш прочел мислите на младежа. — Аз съм ги виждал, а също и онези хора там. — Той кимна към отряда от кораба „Фрийпорт Рейнджър“. — Вие, които пътувате на борда на „Тренчард Отмъстителя“, ще имате възможност по време на пътуването да говорите с тези хора, вашите бивши пазачи, и да извлечете поуки от техните знания. Те ще споделят с вас своя горчив опит за това колко истински са пантатийците.

— Две хиляди души на десет кораба отплуваха на юг към Новиндус, далеко от дома, за да се бият с врага — продължи разказа си Калис. — От тях се върнаха само шейсет. Ако искате да чуете всички подробности, има хора, които ще ви ги разкажат. От тези шейсет все още живите са петдесет и осем и всички са тук.

За момент Калис погледна право към Ерик, после огледа другите и продължи:

— Завърна се само един от всеки двайсет, които тръгнаха тогава. Сега — пет години по-късно — ние потегляме отново. Само че този път сме по-подготвени и по-нащрек. Всеки град, който те побеждаваха, или се присъедини към тях, или загина. Когато Хамса падна, от шест хиляди защитници, четири хиляди се заклеха във вярност към нападателите. — На останалите им беше даден ден преднина преди да започнат да ги преследват. Тази армия иска да завладее целия Новиндус. Нещо повече, готвят се да доплуват до Кралството и да ни покорят. Може би някои от вас мислят, че при подобен хаос ще се появи чудесната възможност да избягате.

Ерик погледна встрани и видя, че израженията на нечии лица потвърждават думите на Калис.

— Ако някой от вас се опита без разрешение да се отклони от която и да е точка на нашия поход, Робер дьо Лунвил и аз лично ще го обесим на най-близкото дърво. Ако все пак успеете да избягате, знайте, че ще се радвате кратко на откраднатото време, защото по всяка вероятност онази армия ще ви открие в някоя част на Новиндус, където сте се скрили, и ще трябва или да й служите, или ще ви убият. Така че защо не опитате да умрете сега, вместо да отлагате за по-късно?

Той замълча за малко, докато мъжете обмисляха въпроса.

— Защото — продължи Калис — онези същества, змиехората, няма да се спрат след победата. По всяка вероятност ще разрушат всичко и вие ще загинете.

Чу се мърморене и изведнъж се обади Накор.

— Вие, глупаци! — каза кривокракият дребосък. — Чуйте ме. Виждал съм какво правят онези същества. Вече двайсет и пет години се опитват да ни изпратят чума. Те търсят начин да унищожат всичко в Кралството.

— Защо някой ще иска да направи подобно нещо? — осмели се да попита Джером.

— Бих ти казал — повдигна рамене Накор, — но се страхувам, че няма да ме разбереш.

Джером, чийто нрав не бе по-добър от този на Луис, присви очи и се втренчи в исаланеца:

— Мога да понасям обиди от моите офицери, дребосъко, но не съм толкова глупав, колкото си мислиш. Ако говориш достатъчно бавно, може и да те разбера.

Накор погледна Калис и той му кимна.

— Добре — каза исаланецът. — Пантатийците не са естествени същества. — Когато Джером Хенди го погледна втрещено, Накор допълни: — Ще говоря съвсем бавно.

Някои от мъжете се изсмяха, но в смеха им се долавяше нервност. Калис подхвърли:

— Продължавай.

— Преди векове на този свят е съществувала раса, наречена Господарите на драконите или валхеру.

Някои от хората направиха заклинателен знак срещу злото, други се подсмихнаха открито.

— Това са легенди! — викна някой.

— Да — каза Калис. — Легенди, но основани на исторически събития. Тези същества някога са властвали над света.

— И една от тях, могъщ член на тяхната раса, е създала пантатийците като свои слуги — продължи Накор. — Те са също много древна раса — създадени са от змиите в тресавищата на Новиндус. Отначало всичко е било изкуствено, но те се развивали, продължили да се раждат и размножават, за да служат. Тази валхеру се наричала Алма-Лодака. Когато Господарите на драконите изчезнали, племето на тези създания повярвало, че расата им трябва да продължи да съществува, за да чака господарката си да се завърне. Със средства, които не искам да обсъждам, те са намерили начин да я повикат. Нещастното последствие от това действие е, че целият живот на този свят ще бъде унищожен.

— Това не е възможно! — викнаха няколко души.

— Как пък ще стане това? — невярващо попита друг.

— Не е възможно ли? — повтори Накор. — А какво е възможно? — Той бръкна в торбата си и извади оттам един портокал. Подхвърли го на Джером. После извади друг и го хвърли на Ерик, и трети — на друг мъж. След минута вече бе раздал десетина портокала.

— Нали вадеше ябълки — каза Калис.

— Върнах се към портокалите преди няколко години — отвърна Накор, като продължи да вади портокали от малката си торба. После я обърна наопаки и показа на всички, че е празна. След това бръкна в нея и продължи да хвърля нови плодове на войниците.

— Е, възможно ли е? — попита той.

Пристъпи към Джером Хенди, погледна едрия мъж изотдолу и попита:

— Мислиш ли, че е възможно с една ръка да те накарам да клекнеш на колене?

Очите на Джером се присвиха и лицето му почервеня.

— Не вярвам!

Ерик се изкашля и Джером се обърна да го погледне — младежът кимна към Шо Пи, който стоеше зад него. Младият исаланец само сви рамене. Джером пак се обърна към Накор и каза:

— Но може би ще успееш с две.

Накор погледна Шо Пи и се ухили. После отново се обърна към всички и рече:

— Ще се оправя и само с една.

— Повярвайте, вие, отчаяни мъже — продължи той високо. — Онези, пантатийците, могат да го правят: те могат да прекъснат живота, който познаваме в този свят. Нито една птичка няма да запее, за да поздрави зората, нито едно насекомо няма да забръмчи от цвете на цвете. Нито едно зърно няма да покълне. Нито едно бебе няма да заплаче за майчина гръд, и нищо, което плува, върви или лети, няма да оцелее.

— И защо ще извършат такава лудост? — попита Дейвид Гифин — млад мъж, когото Ерик не познаваше добре.

— Защото мислят, че Алма-Лодака е богиня. Тя е могъщо същество, но не и богиня. Разбира се, за онези слаби същества, които е създала от змиите, сигурно е богиня. Наричат я Майката-Богиня. И вярват, че ако я върнат в този безжизнен свят, ще получат нейното благоволение и тя ще ги направи първи измежду новите същества, които ще създаде. В това вярват и това правят. И срещу това ще трябва да се опълчим.

— Как можем да се справим? — попита Били Гудуин.

— На този въпрос не може да се отговори — каза Калис. — Ще кажа само, че кралят и няколко от приближените му знаят тайната. Другите няма нужда да я знаят. Всичко, което трябва да знаем, е, че задачата ни е да ги спрем.

— И как? — попита Биго. — От това, което казахте, се разбра, че сте загубили почти две хиляди души и че сега армията им е два пъти по-голяма от онази, срещу която сте воювали. Как тогава?

— Ние не отиваме в Новиндус, за да се изправим срещу тази победоносна армия, Биго. — Калис огледа бойците си. — Ние отиваме в Новиндус, за да се присъединим към нея.