Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (3) (Разказ за Ерик)

Пролог
Избавление

Барабаните отекваха гръмовно.

Воините на Сааур пееха бойните си химни, подготвяйки се за предстоящата битка. Дрипави бойни флагове висяха отпуснато по окървавените пики в плътния дим, забулващ небето от хоризонт до хоризонт. Зелени лица, боядисани с жълти и червени краски, наблюдаваха небесата на запад, където пламъците хвърляха тъмночервени и жълтеникави отблясъци върху черния димен саван, като закриваха залязващото слънце и познатата дантела на западните вечерни звезди.

Джарва, ша-шахан на Седемте нации, Владетел на Империята на зелените пасища, Господар на Деветте океана, не можеше да откъсне поглед от тази разруха. Цял ден беше гледал как горят големите пожарища и дори от това разстояние дочуваше воя на победителите и стоновете на жертвите. Ветровете, разнасяли нежния аромат на цветя или мириса на пикантни подправки от пазарищата, сега довяваха острата миризма на овъглено дърво и горяща плът. Без дори да се обръща, той знаеше, че бойците зад него са се подготвили за предстоящото изпитание и дълбоко в сърцата си са приели, че битката ще бъде загубена и че расата ще изчезне.

— Господарю — каза Каба, неговият щитоносец и отдавнашен другар.

Джарва се обърна към най-стария си приятел и видя, че тревогата е очертала кръгове около очите му. За всички други, освен за Джарва, Каба беше неразгадаема маска; ша-шаханът можеше да го разбере така, както шаманът може да разчита сложните свитъци на учението.

— Какво има?

— Пантатиецът е тук.

Джарва кимна, но остана неподвижен. Могъщите му длани се свиха от притеснение върху дръжката на бойния му меч Туалмасок — Кръвопиец, това означаваше името му на древния език — и той бе много повече символ на властта, отколкото короната, която носеше само при редки държавни събития. Той заби върха на меча в земята на любимия Табар, най-стария народ в света Шила. Вече седемнайсет години беше отблъсквал нападателите, които връхлитаха с ордите си в сърцето на Империята на зелените пасища.

Беше поел меча на ша-шахан още съвсем млад. Воините на Сааур маршируваха за преглед тогава, изпълнили древния каменен път, който прехвърляше Такадорската теснина, канала, свързващ морето Такадор и океана Кастак. Сто конници — една центурия — минаваха подредени един до друг, сто центурии оформяха един джатар: десет хиляди воини. Десет джатара правеха воинство, а десет воинства — орда. Във върха на могъществото си бойните рогове на Джарва призоваваха седем орди — седем милиона воини. Винаги в движение, конете им препускаха из Империята на зелените пасища, а децата растяха и възмъжаваха, докато си играеха на войници сред фургоните и шатрите на Сааур, разпънати от град Сибул до най-далечната граница, на разстояние двайсет хиляди километра. Това беше огромна империя — ако група ездачи галопираха, без да спират, за да стигнат от столицата до границата, щеше да им е нужно време, равно на едно и половина завъртване на луната, и два пъти повече, ако трябваше да минат от граница до граница.

Всеки сезон една орда оставаше близо до столицата, докато другите се придвижваха по границите на огромната държава, като осигуряваха мира и побеждаваха всички, които отказваха да се подчинят. Покрай бреговете на девет големи океана хиляди градове пращаха храни, богатства и роби за двора на ша-шахана. И веднъж на десет години първенците на седемте орди се събираха на големите игри в Сибул, древната столица на Империята на зелените пасища. Векове наред тя беше събирала всички от Шила под знамената на ша-шахана, всички освен най-далечните народности, живеещи на края на света. Джарва мечтаеше да осъществи лелеяната мечта на предците си и да приобщи и последния град към Империята, да владее целия свят.

Четири големи града бяха паднали пред ордите на Джарва, а други пет се бяха предали без бой, като по този начин извън границите на империята оставаха по-малко от дузина.

И тогава конниците от ордата Патха стигнаха до вратите на Ахзарт, града на жреците. И злочестините не се забавиха.

Джарва стоеше вкаменен под звуците на агонията, носещи се в сумрака. Хората му крещяха, водени към рововете на пиршеството. Малцината, успели да се измъкнат, казваха, че пленените, незабавно убити, са може би щастливци, заедно с онези, паднали в битката. Защото нашествениците можели да пленяват душата на умиращия и да я използуват като играчка, като по този начин завинаги я обричали на мъчение, защото на сенките на жертвите бе отказвано последното място сред предците им, яздещи в редиците на Божествената орда.

Застанал на ръба на платото, Джарва погледна надолу към древния дом на своя народ. Тук, на платото, разположено на половин ден езда от Сибул, лагеруваха жалките остатъци от някога мощната му армия. Присъствието на ша-шахана караше воините да стоят изправени и горди дори и в най-мрачния час за Империята на зелените пасища. Но независимо от войнствената стойка на бойците, ша-шаханът виждаше нещо в очите им, нещо, което Господарят на Деветте океана никога досега не бе забелязвал у никого от воините на Сааур: страх.

Джарва въздъхна и се обърна, за да се върне в шатрата си. Знаеше отлично, че не му остава друг избор, но все още не можеше да преглътне мисълта за среща с извънземния. Спря за миг пред шатрата и каза:

— Каба, нямам доверие на жрец от друг свят.

Каба кимна. Люспите му бяха посивели от годините тежък живот върху конския гръб и в служба на ша-шахана.

— Знам, че имате съмнения, господарю. Но виночерпецът ви и велемъдрият са на същото мнение. Нямаме избор.

— Винаги има избор — прошепна Джарва. — И ние избираме да умрем като истински воини!

Каба докосна нежно Джарва по ръката — фамилиарност, която би струвала незабавната смърт на всеки друг воин на Сааур.

— Стари приятелю — каза той, — жрецът предлага рай за нашите деца. Ние може да се борим, да умрем и да оставим лютите ветрове да пеят в памет на Сааур. Но кой тогава ще остане, за да пее химни, възхваляващи нашия подвиг пред Божествената орда, докато дяволите ядат плътта ни? А можем и да изпратим останалите женски и младите мъжки деца в безопасност. Нима имаме друг избор?

— Но той не е като нас.

— Има нещо… — въздъхна Каба.

— Кръвта му е студена — прекъсна го Джарва.

Каба направи кръстен знак.

— Студенокръвните са същества от легендите.

— А какви са ония? — попита Джарва, като посочи далечния пожар, поглъщащ столицата.

Каба само повдигна рамене.

Джарва не каза нищо повече и поведе стария си приятел в шатрата.

Шатрата беше по-голяма от всички други в лагера — всъщност бе огромен павилион, съшит от много палатки. Като се огледа вътре, Джарва почувства как студ обгръща сърцето му. Толкова много от неговите най-мъдри съветници и най-могъщи велемъдри липсваха. Тези, които все още бяха живи, го гледаха с надежда. Той беше ша-шахан и негово задължение беше да избави народа си от бедата.

После погледът му се спря на извънземния и той отново се зачуди кой избор е по-мъдрият. Съществото приличаше много на хората от Сааур — зелени люспи покриваха ръцете и лицето му, но бе облечено в провиснала пелерина, която скриваше тялото му по-добре, отколкото бронята на воините или робата на велемъдрите. За стандартите на Сааур беше дребен, висок по-малко от два разтега на ръце, а муцуната му беше два пъти по-къса, очите му — черни, а не с червен ирис сред бяло, каквито бяха очите на народа на Сааур. Вместо с тънки бели нокти пръстите му завършваха с черни закривени израстъци като на хищна птица. Произношението му беше съскащо, защото езикът му беше раздвоен. Джарва свали шлема от главата си, подаде го на един прислужник и произнесе гласно това, което всеки воин или велемъдър в шатрата си бе помислил:

— Змия.

Създанието кимна, като че ли това беше приветствие, а не смъртна обида.

— Да, милорд — изсъска то в отговор.

Няколко от воините на Джарва стиснаха оръжията си, но старият виночерпец, вторият по важност след Каба в двора, каза:

— Той е наш гост.

Легендите за змийския народ отдавна живееха сред Сааур, гущерския народ на Шила. Понеже не бяха като топлокръвните сааурци, това бяха създания, с които майките плашеха непослушните деца вечер. Изяждащи собствения си вид и снасящи яйца съществата от змийския народ пораждаха такъв страх и толкова омраза, подсилена с расистка страст, каквато нямаше равна на себе си дори и в най-отдалечените спомени на велемъдрите от Сааур. Според легендата и двата народа бяха създадени от Богинята в зората на времето, когато се бяха излюпили първите конници от Божествената орда. Служителите на Богинята — Зелената господарка, Владетелката на нощта — змиите бяха останали в нейните владения, докато сааурците бяха продължили да яздят с нея или с нейните богоравни братя и сестри. Изоставени в този свят от Богинята, сааурците бяха процъфтели, но споменът за другите, за змиите, беше останал. Само велемъдрият знаеше коя история е истинска и коя мит, но Джарва помнеше ясно едно: още от рождение ша-шаханските наследници бяха учени, че не може да се вярва на змиите.

— Господарю, порталът е готов — каза змиежрецът. — На пируващите с телата на сънародниците ви угощението ще омръзне и когато нощта напредне и силите им се възстановят, те ще бъдат тук.

Като пренебрегна думите му за момент, Джарва се обърна към хората от свитата си и попита:

— Колко джатара оцеляха?

— Четири и малка част от петия — отвърна Таско, шахан на Ватири. И с нотка на обреченост допълни: — Няма незасегнат джатар. Последните са събрани от остатъците на Седемте орди.

Джарва овладя подтика да потъне в отчаяние. Четирийсет хиляди конници и част от други десет хиляди. Това беше всичко останало от Седемте велики орди на Сааур.

Усети как сърцето му потъва в мрак. Спомни си каква ярост го обхвана, когато от ордата Патха му съобщиха, че жреците отказват да плащат данъци и се съпротивляват. Джарва бе яздил седем месеца, за да ръководи лично последната атака срещу Ахзарт, града на жреците. За момент усети чувство на вина да срязва дълбоко душата му; после се успокои: можеше ли някой владетел да предположи, че безумните жреци от Ахзарт са готови по-скоро да разрушат всичко, отколкото да позволят на Сааур да обедини света под единно ръководство? Лично лудият висш жрец Мита беше отключил портала и беше пропуснал първия демон. Малко беше утешението, когато разбраха, че първата работа на демона е била да плени душата на Мита за бъдещи мъчения, докато е откъсвал главата от тялото му. Един оцелял от Ахзарт твърдеше, че сто воини-жреци атакували демона, докато той разкъсвал Мита, и нито един не оцелял.

Десет хиляди жреци и велемъдри, а и седем милиона воини бяха загинали в опита си да задържат демонските създания, докато те напредваха с бой от най-отдалечената граница на империята към сърцето й, война, обхванала половината свят. Сто хиляди демони бяха загинали, но унищожението на всеки един от тях беше платено със скъпоценна кръв, докато хиляди воини безстрашно се хвърляха срещу тайнствените създания. Велемъдрите бяха използували магическите си изкуства и постигаха временни успехи, но демоните винаги се завръщаха. През годините на борбата сраженията преминаха четири от деветте океана. В лагера на ша-шахана се раждаха деца, които възмъжаваха и умираха в битките, а демоните все така продължаваха да настъпват. Велемъдрите напразно търсеха средство за затваряне на портала и за обръщане на сражението в полза на Сааур.

Откъм другата страна на света те отбиваха нападенията, отстъпвайки към Сибул, докато демоните връхлитаха от портала между световете — а сега беше отворен портал, друг портал, предлагащ надежда за Сааур: надежда чрез изгнание.

Каба внимателно прочисти гърлото си и Джарва отново усети отчаяние. Вече нищо не можеше да спечели битката — и както беше казал щитоносецът му, нямаше избор.

— Джатък — рече Джарва и един млад воин пристъпи напред. — От седемте ми сина, които командуваха ордите, ти остана последен — горчиво продължи той.

Младият воин не отвърна нищо.

— Ти си джа-шахан — каза Джарва, като официално определи наследника на трона си. Младежът се бе присъединил към баща си само преди десет дни, като бе яздил бясно към ша-шаханския лагер, придружен от личната си свита. Беше едва осемнадесетгодишен, завършил учебната си подготовка преди малко повече от година — участник само в три сражения, откакто бе на фронта. Джарва осъзна, че почти не познава най-малкия си син, защото той беше бил пълзящо бебенце, когато той бе напуснал дома си, за да постави на колене Ахзарт.

— Кой язди от лявата ти страна? — попита той.

— Монис, другар от рождение — каза Джатък и посочи спокойно гледащия младеж, който гордо носеше белег на лявата си ръка.

— Той ще бъде твоят щитоносец — кимна Джарва. После се обърна към младежа: — Помни, че твой дълг е да пазиш своя господар с живота си; нещо повече — твой дълг е да опазиш честта му. Никой няма да бъде толкова близо до Джатък, колкото ти — нито приятел, нито дете, нито велемъдър. Винаги говори истината, дори когато той не иска да я чуе.

— Той е твоят щит — обърна се той отново към Джатък. — Винаги търси мъдростта му, защото да пренебрегнеш своя щитоносец е все едно да влезеш в битка с една вързана ръка, сляп с едно око, глух с едно ухо.

Джатък кимна. На Монис беше оказана най-високата чест, получавана от някого, който не е от управляващото семейство; той щеше да изразява мнението си без страх от наказание.

Монис отдаде чест. Свитият му десен юмрук удари лявото му рамо.

— Ша-шахан! — каза той, после сведе поглед към земята: знак на пълно подчинение и уважение.

— Кой охранява масата ти?

— Чига, другар по рождение — каза Джатък.

Джарва кимна. Подбрани от една и съща детска ясла, тези тримата щяха да се познават така добре, както самите себе си. Такава връзка щеше да е по-здрава от всяка друга.

— Ти ще предадеш оръжието и бронята си — каза Джарва на упоменатия воин — и ще останеш в тила.

Честта беше примесена с горчивина, защото постът на виночерпец беше много висок, но изискваше отказ от битката — много труден за всеки воин.

— Защитавай своя господар от крадлива ръка и от ласкателства, прошепнати след много пиене от фалшиви приятели.

Чига отдаде чест. Както и Монис, и той можеше да говори вече свободно на своя господар, без страх от наказание, защото като виночерпец трябваше да предпазва Джатък от всичко толкова, колкото и воинът, който яздеше от страната на щита на джа-шахана.

Джарва се обърна към своя велемъдър, заобиколен от няколко ученици.

— Кой е най-надареният между тях?

— Шаду — каза велемъдрият. — Той помни всичко.

— Тогава вземи скрижалите и реликвите, защото сега ти, Шаду, ще си главният пазач на вярата — каза Джарва на младия жрец-воин. — Ти ще бъдеш велемъдрият на своя народ.

Очите на ученика се разшириха, докато неговият господар му подаваше древните скрижали — големи пергаментови листи, изписани с мастило, избледняло от времето, пазени между твърди корици. Това бе голяма отговорност, но много повече от това беше отговорността да припомня учението, тълкуванията и традициите, хиляди думи в паметта допълваха всяка дума, изписана с мастило от древна ръка.

— Онези, които са служили с мен отначало — каза Джарва, — сега ще чуят последното ми нареждане. Скоро врагът ще дойде за последен път. Няма да оцелеем. Пейте високо предсмъртните си песни и знайте, че имената ви ще живеят в паметта на децата ни в един далечен свят, под чуждо небе. Не знам дали техните песни ще помогнат да не изчезне споменът за Божествената орда, или ще бъде поставено начало на нова Божествена орда на този чуждоземен свят, но тъй като демоните идват, нека всеки воин знае, че плътта от нашата плът ще продължи да живее в безопасност в една далечна земя.

— Джатък, изчакай ме. — Каквото и да чувствуваше ша-шаханът сега, то оставаше скрито зад непроницаемата му маска. — Останалите да заемат определените им места. — После се обърна към змиежреца. — Отиди на мястото, където работи твоята магия, и знай, че ако заблуждаваш моя народ, сянката ми ще се измъкне от която и да е адска дупка и ще прекоси пролива на времето, за да те преследва, ако потрябва и десет хиляди години.

— Господарю, моят живот и моята чест са твои — просъска змиежрецът и се поклони. — Оставам, за да окажа скромна помощ на вашия ариергард. По този скръбен начин изказвам уважението на моя народ и желанието да заведа младите от Сааур, които толкова ни приличат, в нашия дом.

Дори да беше впечатлен от жертвата, Джарва не го показа. Той кимна на най-младия си син да излезе пред шатрата. Младежът последва баща си до склона и погледна надолу към града в далечината, превърнат в ад от огньовете на демоните. Слаби писъци като от гърло на умиращ разкъсваха вечерната тишина и младият водач трябваше да се пребори с желанието си да извърне лице.

— Джатък, по това време утре на отдалечения свят ще бъдеш ша-шахан на Сааур.

Младежът знаеше, че това е истина, независимо от това дали го иска, или не, и не се опита да протестира фалшиво.

— Нямам доверие на змийското духовенство — прошепна Джарва. — Те могат да ни приличат, но винаги помни, че в жилите им тече студена кръв. Нямат страсти и езикът им е раздвоен. Помни също старото учение за последното им посещение при нас и не забравяй легендите за предателството от времето, когато нашата Майка е родила топлокръвните и студенокръвните.

— Татко.

Джарва стисна силно рамото на сина си с ръка, набраздена от възрастта и битките, загрубяла от годините, през които бе въртял меч. Усети твърдите млади мускули и в него заблещука искрица надежда.

— Аз положих клетва, но ти ще трябва да защитиш обещаното с честта си. Не прави нищо, с което може да опозориш предците си или своя народ, пази се от предателството. Нашето задължение е едно поколение да служим на змиите: трийсет обиколки на този чужд свят. Но помни: ако змиите първи нарушат клетвата, свободен си да действуваш както намериш за добре.

И като пусна рамото на сина си, той махна на Каба да се приближи. Щитоносецът пристъпи напред с шлема на своя господар — голямо надиплено покривало за главата на ша-шахана, а един слуга доведе бодър кон. Големите стада бяха унищожени и най-доброто, което беше останало, щеше да иде в новия свят с децата на Сааур. Джарва и неговите воини трябваше да се справят с това, което оставаше. Животното беше дребно, високо около метър и деветдесет, голямо толкова, колкото едва да поеме тежестта на бронята на ша-шахана.

„Няма значение — помисли Джарва. — Битката ще е кратка.“

Зад тях, на изток, избухна заряд от енергия, като че ли просветнаха хиляди светкавици, озаряващи небето. Секунда по-късно отекна силен гръм и всички се обърнаха да видят сиянието в небесата.

— Пътят е отворен — каза Джарва.

— Господарю, вижте! — Змиежрецът изтича напред и посочи надолу.

Джарва се обърна на запад. На фона на далечните пламъци се виждаше как към тях летят някакви малки фигури. Джарва разбираше, че това е само въпрос на перспектива. Демоните бяха с ръста на възрастен сааурец, а някои бяха и по-големи. Кожените им криле плющяха във въздуха, а писъците, които можеха да подлудят всеки воин, скоро щяха да изпълнят нощта.

— Дай ми меча си — каза Джарва на сина си.

Младежът се подчини и Джарва подаде оръжието на Каба. После измъкна Туалмасок от ножницата и го подаде с дръжката напред на сина си.

— Вземи своето наследствено право и тръгвай.

Младежът се поколеба за миг, после сграбчи дръжката. Този път нямаше велемъдър да извади древното оръжие от тялото на бащата, за да го предаде на наследника. За пръв път в паметта на сааурците един ша-шахан доброволно предаваше своя наследствен меч, докато в сърцето му още биеше живот.

Без да промълви дума повече, Джатък отдаде чест на баща си, обърна се и тръгна към очакващата го свита. С късо движение на ръката им посочи да яхнат конете и да препуснат натам, където тълпи от сааурци се събираха, за да се понесат към един далечен свят.

Четири джатара щяха да препускат към портала, докато останалата част от петия, както и всички стари другари и велемъдри на Джарва щяха да останат, за да посрещнат демоните на ръба на урвата. Химнопения изпълниха въздуха и внезапно той избухна в сини пламъци и стена от енергия препречи небето. Демоните, попаднали в клопката, изпищяха от болка и гняв — огньове заблизаха телата им, докато велемъдрите използваха уменията си. Тези, които бързо завиха встрани, се спасиха, но другите, проникнали дълбоко в енергийното поле, обгоряха и от пламтящите им рани изригна гаден пушек. Няколко от най-мощните същества успяха да достигнат до хребета и воините на Сааур без колебание се хвърлиха срещу тях. Джарва знаеше, че това не е истинска победа и че само демоните, ранени сериозно от магията, могат да бъдат сразени.

— Тръгват, господарю — обади се змиежрецът.

Джарва хвърли поглед през рамо и видя огромния сребърен портал, увиснал във въздуха — змията го бе нарекла разлом. През него яздеше цветът на сааурската младеж и за миг Джарва си представи, че вижда как синът му изчезва от поглед, макар да знаеше, че само така му се иска. Разстоянието беше твърде голямо, за да забележи такава подробност.

После отново насочи вниманието си към мистичната бариера, която сега искреше в огненобяло там, където демоните показваха изкусните си умения. Знаеше, че летящите са по-скоро досадни, отколкото опасни: тяхната скорост ги правеше смъртоносни за самотни ездачи, за по-слаби или болни, но един здрав воин можеше да разсече противника си без затруднения. Но тези, които идваха след летящите гадини, щяха да отнемат живота му.

Тук-там по бариерата се появяваха пробиви в енергията и през тях Джарва можеше да мерне приближаващите се противници. Огромни демони, които не можеха да летят, магически неуязвими, които тичаха по земята с най-добрата скорост на сааурски кон, и ездачи, чиито ревове се прибавяха към звуците на битката. Змиежрецът протегна ръка и там, където един демон се опитваше да мине през пролука в бариерата, избухнаха пламъци. Джарва видя как змиежрецът трепери от усилието.

Като знаеше, че краят ще настъпи след броени минути, Джарва рече:

— Кажи ми едно нещо, змиежрецо: защо избра да умреш тук, с нас? Ние нямахме избор, а ти беше свободен да си заминеш с нашите деца. Нима смъртта от ръцете на онези — той кимна към приближаващите демони — не ти вдъхва ужас?

Със смях, който Владетелят на Империята на зелените пасбища можеше да сметне само за подигравка, змиежрецът каза:

— Смъртта е свобода и вие скоро ще разберете това. Ние, които служим в двореца на Изумрудената кралица, го знаем отдавна.

Джарва присви очи. Значи древните легенди бяха истина. Това създание беше от онези, които бе родила Майката Богиня. Обзет от ярост, Джарва разбра, че неговата раса е предадена и че това същество им е също такъв върл противник, като онези, които бързаха да се нахранят с душата му. С вик на безсилен гняв ша-шаханът измъкна меча на сина си и отсече главата на пантатиеца.

А после демоните се смесиха с воините от ариергарда и Джарва можа да намери само още миг, за да помисли за сина си и неговите придружители — деца, залутани на далечен свят, под чуждо слънце. И докато се обръщаше, за да срещне лице в лице своя противник, господарят на Деветте океана отправи мълчалива молитва към предците си, към конниците от Божествената орда, с молба да се грижат за децата на Сааур.

Една фигура се извиси над останалите и докато се приближаваше, по-дребните се отстраниха. Фигурата — два пъти по-висока от най-високия сааурец, щръкнала повече от осем метра, се движеше право към Джарва. Могъщото тяло приличаше на телата на сааурците — широки рамене над тесен кръст, големи ръце и добре оформени крака — но на гърба му висяха огромни криле, като че ли направени от смачкана кожа, а и главата му… Триъгълен череп, приличащ на конски, покрит с тънка кожа, като че ли изопната над костите. Зъбите му бяха оголени, остри и наредени плътно един до друг, а очите бяха ями, в които светеше червен огън. Около главата му танцуваха пламъци, а смехът му смрази кръвта на Джарва.

Демонът разбута по-дребните си братя, без да обръща внимание на онези, които бързаха да защитят ша-шахана. Удряше и разкъсваше плътта така лесно, както сааурците разчупваха хляба. Джарва беше готов — знаеше, че всеки момент, спечелен до мига на смъртта му, помага на повече деца да минат през разлома.

А после демонът се наведе над Джарва както воин би се навел над дете. Ша-шаханът замахна с все сила с меча на сина си към протягащата се ръка на създанието. Демонът нададе вой, но пренебрегна болката и черните му криви нокти, големи като лопати, сграбчиха Джарва, прониквайки през бронята в тялото.

Демонът вдигна управника на Сааур пред очите си и когато погледът на Джарва започна да гасне, се засмя и каза:

— Ти си владетел на нищото, глупав смъртен. Душата ти е моя, малко създание от плът! И след като те изям, все още ще агонизираш, за да ме развеселяваш между две хапвания!

За пръв път след раждането си Джарва, ша-шахан на Седемте нации, Владетелят на Империята на зелените пасища, Господар на Деветте океана позна ужаса. И докато съзнанието му крещеше, тялото му се прекърши.

От някакво място, извън собствената си плът, той усети как духът му се въздига, за да отлети към Божествената орда, но нещо все още го задържаше и той не можеше да напусне. Видя как собственото му тяло бива поглъщано от демона и в духовното си съзнание долови, че той казва:

— Аз съм Тугор, Първи служител на Маарг Великия, Управител на Петия кръг, а ти си моя играчка.

Джарва извика, но нямаше глас. Опита се да се бори, въпреки че нямаше тяло. Духът му бе окован от магически вериги, които го притискаха както желязото — плътта. Оплакващи безплътни гласове му съобщаваха, че хората от свитата му също гинат. Със силите, които му бяха останали, той насочи вътрешния си взор към далечния разлом и видя как последното от децата му напуска. Докато гледаше към разлома, който внезапно изчезна в нощта, сянката на Джарва, намерила малко успокоение, си пожела синът му и неговият народ да пристигнат благополучно и да се защитят от змийското вероломство в далечния свят на пантатийците, наречен Мидкемия.