Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (13) (Разказ за Ерик)

10.
Преход

Проехтя сигнал за тревога.

Забиха барабаните и лагерът се разбуди. Минали бяха три дни, откакто Ерик бе подслушал разговора под прозорците на Калис, и затворниците се упражняваха до краен предел, като внимаваха да вършат необходимите неща, за да останат живи. Фостър ставаше все по-тираничен, като на всяка стъпка ги обиждаше, а дьо Лунвил ги наблюдаваше внимателно, като следеше дали по някакъв начин няма да се отклонят от командите.

Сега новият ден започваше с внезапен обрат. Измъкнаха ги половин час по-рано от палатките и те видяха, че всички в лагера бързо се отправят към офицерската постройка. Последваха ги и бяха пресрещнати от един войник — казваше се Пери и беше от Уиткомб.

— Стройте се зад мен. Без разговори!

Шестимата се наредиха в обичайния ред — Биго начело, Шо Пи накрая, между тях Били, Луис, Ру и Ерик. Стигнаха до сградата точно когато вратата се отвори и излязоха Калис и дьо Лунвил.

Дьо Лунвил вдигна ръка за тишина и каза:

— Всички да слушат!

— Разкрити сме — каза Калис. — Тази нощ са убили двама от нашите постови.

Между мъжете в черно се разнесе мърморене и дьо Лунвил отново махна за тишина. Калис продължи:

— Всички знаете какво да правите. Веднага вдигаме лагера.

Трийсетте мъже в черно се спуснаха към палатките, повечето от войниците също се разтичаха. Фостър се обърна към Пери, даде му нареждания и войникът махна на шестимата затворници и викна:

— Хайде с мен, разбойници такива!

Отведе ги до една голяма палатка до ковачницата и нареди:

— Намерете си дрехи по мярка. Бързо!

Влязоха и видяха какви ли не дрехи. Ерик събу ботушите, панталоните и туниката си, захвърли станалото на парцали сиво облекло и се присъедини към останалите, които ровичкаха из купа, като търсеха подходящи облекла. Луис и Били, както и Шо Пи, намериха бързо какво да облекат, защото бяха средни на ръст. Но Ру, заради дребния си ръст, а Биго и Ерик поради грамадните си размери, търсиха по-дълго, докато успеят да намерят нещо подходящо. Накрая всички бяха облечени в чисти дрехи. Ерик откри тъмносиня блуза с отворена яка и дълги ръкави и моряшки панталони — единственото нещо, което му бе по мярка. След няколко опита се отказа да набута широките крачоли в ботушите и ги остави да висят отвън.

Избухналият смях го накара да се обърне. Всички бяха наобиколили Ру.

— Само това ми става! — каза той. Ризата му — с ярък червен цвят — беше отворена до кръста. Нещата се влошаваха и от това, че панталоните му също бяха яркочервени.

— Тогава вземи нещо, което не ти е по мярка — каза Ерик и се помъчи да не се разсмее.

Ру захвърли циркаджийската риза, потърси нещо друго и откри бяла туника, която му беше малко широка. Натъпка я в панталона си и Ерик кимна.

— Вече изглеждаш само малко, а не ужасно смешен.

— Червеното е любимият ми цвят — каза Ру и се засмя.

— Излизайте! — викна Пери и шестимата се измъкнаха от палатката. — Вървете до ковачницата и се качете на последния фургон. След вас ще има двама конници с лъкове, така че не си въобразявайте, че ще можете да се измъкнете. И скрийте тия примки под дрехите си. — Той се обърна и тръгна нанякъде.

Шестимата затворници бяха свикнали — както се изискваше от тях — да носят през цялото време въжените клупове над облеклата си. След смяната на дрехите ги бяха сложили отново, но сега се постараха да ги скрият.

Биго едва натика примката под тясната си туника.

— Малко издува яката ти, за да си напълно по модата, приятелю — каза Луис. — Но и така става.

Ерик бе забелязал, че Луис освен арогантен и с избухлив характер е и доста суетен, но все пак харесваше родезиеца. Луис беше обръснал сивата си брада, но бе оставил мустаците и дългата си до раменете коса. Въобще се държеше малко като паун — дрехите му бяха избрани по модата въпреки ограничения избор и Ерик подозираше, че Луис неслучайно говори толкова за мода и че сигурно е бил близък до някой двор, преди лошият му нрав да го провали. Луис не говореше нищо за миналото си, но веднъж бе споменал, че бил приятел със сина на херцога на Родез.

Тръгнаха към ковачницата и Ерик видя как бързо изнасят наковалнята и другите инструменти — накъдето и да погледнеха, хората бързо заличаваха всички следи от човешко присъствие. В лагера бяха дошли и работници — може би от Крондор, — които вече разрушаваха трите сгради. Фостър ги чакаше при ковачницата и им посочи да се качат в определения фургон. Двама пазачи седнаха на капрата, а други двама се качиха след затворниците и седнаха. Трета двойка стражници на коне — застана зад фургона и потеглиха.

Ерик огледа другарите си. Ру изглеждаше уплашен от значимостта на това, което ставаше. Луис и Биго наблюдаваха всичко внимателно. Били беше някак развеселен, а Шо Пи бе вперил поглед в празното пространство.

Някои от мъжете, в които Ерик разпозна хората, облечени в черно, сега бяха нагласени, както и затворниците, в различни цивилни дрехи — от почти парцаливи облекла до благороднически костюми. Някои яздеха, други пътуваха в колите, а десетина напуснаха лагера пеша. Приближиха още двама конници и Ерик видя, че това са Робер дьо Лунвил и ефрейтор Фостър.

Сержантът дойде плътно до фургона и каза:

— Слушайте сега. Говорихме с Калис да ви обесим всичките тази сутрин, но нямаше време. Нищо не ми разваля така закуската, както едно прибързано бесене. Калис се съгласи с мен, че можем да го направим и по-късно, когато сме по-свободни и сме свършили задачата си. Така че ще живеете още няколко дни. Но не мислете, че сме се влюбили във вас — двете момчета с лъковете, които яздят отзад, имат заповед да стрелят незабавно, ако някой е достатъчно глупав да се опита да слезе от фургона. Разбрано?

— Тъй вярно, сержант! — отвърнаха всички.

— И още нещо. Докато не ви наредя отново, няма повече да викате: „Тъй вярно, сержант“. Само привличате вниманието. Така че си дръжте устата затворена и правете каквото ви се каже, докато стигнем там, за където сме се запътили. — Без да добави нищо друго, смуши коня си и препусна напред. Фостър го последва.

Ерик погледна другите и видя, че никой не рискува да си спечели стрела, като каже или направи нещо, така че се отпусна колкото можеше по-удобно в друсащата се кола и се опита да дремне.

По пътя към Крондор срещаха групи пешеходци, мнозина облечени като обикновени наемници, фермери или работници, други се возеха в каруци и гледаха съсредоточено пред себе си, трети бяха на коне — но всички като че ли не се интересуваха от околните.

По шосето се появяваха нови и нови пътници и всички се стичаха към столицата на Западното кралство. Селски каруци, натоварени догоре с късната лятна реколта или с първите плодове на есента, скрибуцаха към Крондор, имаше и пълни със стока търговски фургони и благороднически карети.

По пътя нямаше бариери и потокът бързо се придвижваше към южната порта награда — тази, която беше най-близко до двореца. На ярката дневна светлина дворецът, издигнат над пристанището, изглеждаше прекрасно: на кулите се вееха знамена и градът царствено се разстилаше около древния хълм, на който по заповед на принца, основал Крондор, бе построена първата сграда.

При южната порта пазачите им махнаха да преминат и фургонът започна мъчително пътуване по калдъръмените градски улици. Най-после навлязоха в пристанищната зона близо до един беден квартал и Фостър внезапно се появи и тихо изръмжа:

— Хайде, боклуци, слизайте и се качвайте на ей оная лодка там. — Затворниците бързо слязоха на кея по стръмните каменни стълби, моряците хванаха веслата и лодката пое към един кораб.

Ерик не разбираше нищо от кораби, но този надминаваше значително всички наоколо. Имаше три мачти, издигащи се високо в небето, като оголени дървета, и бе боядисан в черно. Другите наоколо бяха зелени, червени, сини или дори тъмножълти и придаваха на черния кораб още по-мрачен и внушителен вид. Лодката стигна десния борд и Фостър нареди:

— Хайде, нагоре. — И посочи една мрежа, спусната от перилата. Ерик се изправи, сграбчи мрежата и започна да се катери като по стълба. Тежестта на другите под него опъваше въжетата и това му пречеше, но той се добра успешно до перилата на кораба и моряците го подхванаха и го прехвърлиха на борда.

Мъж със странна униформа — синьо палто, срязано до кръста, бели панталони и кортик, висящ на позлатена верижка, прехвърлена през рамото му, му кимна да застане встрани. Когато всички се озоваха на борда, Фостър викна:

— Тия мръсници да бъдат държани заедно, господин Колинс!

Мъжът в странната униформа се наведе над перилата и попита:

— Заедно с другите ли?

— Да — отвърна Фостър. Лодката вече се отдалечаваше. — Но да не се смесват с тях!

— Разбрано, ефрейтор Фостър.

После Колинс се обърна към затворниците и каза:

— Последвайте ме.

Спуснаха се по тясна стръмна стълба в широк трюм, намиращ се пред главната мачта, който очевидно трябваше да им служи за жилищно помещение. Вътре имаше двайсет триетажни койки, разположени по десет от двете страни по дължината на кораба. Между тях оставаше тясно пространство.

В края на триетажните дървени легла имаше сандъци, завинтени за пода, и другите мъже от лагера вече поставяха имуществото си в тях. Колинс махна на шестимата затворници да го последват и ги заведе до две тройки, разположени в най-далечния край откъм десния борд.

— Тук ще спите. Ще се храните на палубата, докато времето съвсем не се развали, после ще ядете тук. В тези два сандъка може да оставите вещите си. — Той посочи сандъка най-близо до напречната греда и този между двете койки.

— Нямаме вещи — каза Ру.

— Ще ме наричаш господин Колинс или „сър“, когато се обръщаш към мен — каза мъжът. — Аз съм втори помощник-капитан на „Тренчард Отмъстителя“. Първи помощник е господин Роупър, а капитан е… Ще го наричате „капитане“, ясно ли е?

— Да, господин Колинс — каза Ру. — Но не ни дадоха никакви вещи, сър.

— Това не е мой проблем. Сигурен съм, началникът ви ще ви даде това, от което се нуждаете. Пътуването ще е дълго и ще има време да се организира всичко. Сега стойте тук, докато не ви викнат, — отсече той и напусна.

Биго зае една от долните койки, над него се настаниха Шо Пи и Били Гудуин. Ру, Ерик и Луис заеха другите три.

— И какво ще правим сега? — попита Ру.

— Нищо — ухили се Биго. — Лично аз съм за едно хубаво спане!

Ерик осъзна, че и той се чувства изморен, макар да бе малко напрегнат пред неизвестността. Полюляването на кораба скоро успокои нервите му и той заспа.

Събуди го скърцане, идващо отгоре, и усещане за движение. Ерик се надигна и седна, като удари главата си в горната напречна греда. Намръщи се от болка и почти стъпи върху Ру, за да слезе на пода.

Скърцането продължаваше — корабът очевидно се движеше — отгоре долитаха различни команди. Шестимата стояха, несигурни какво да правят. Трийсетте мъже в другия край на трюма изглеждаха почти развеселени от притеснението им.

Един от тях — едър почти колкото Биго — каза:

— Защо не изтичате горе да кажете на Боби дьо Лунвил, че е постъпил глупаво, като не ви е казал, че потегляме!

Това предизвика взрив от смях.

— Защо не го попиташ знае ли кой е баща ти? — отвърна заядливо Луис. — Майка ти сигурно не знае.

Мъжът скочи и понечи да тръгне към Луис, но Шо Пи му препречи пътя.

— Момент, приятелю.

— Не си ми приятел — тросна се едрият мъж, очевидно готов да се сбие с всекиго, и бутна Шо Пи в гърдите, за да го отмести.

В следващия миг обаче се озова на колене — Шо Пи бе извил болезнено ръката му. От гърлото на човека се чуваше само хриптене.

— Предполагам — каза Шо Пи, — че това ще е доста дълго и уморително пътуване и в наш интерес е да запазим спокойствие и мир. И да се съобразяваме с чувствата на околните. Сигурен съм, че приятелят ми ще се извини за това, че е оскърбил майка ти, ако ти великодушно му простиш.

Сега Луис бе наистина развеселен и с жест, като че ли сваляше несъществуваща шапка, се поклони изящно и каза:

— Сър, бях невъзпитан, държах се грубо и глупаво. Срам ме е от държането ми. Моля за вашето извинение.

Човекът, който дишаше тежко, отговори:

— Извинен си! — Думите едва се различаваха от болезненото стенание.

Шо Пи пусна ръката му и мъжът се свлече облекчено на пода. Били му помогна да се изправи и го заведе при приятелите му, като се мъчеше да не се засмее. Мъжът продължаваше да разтърква ръката си, като че ли се опасяваше да няма нещо счупено, но всичко беше наред. После я размаха няколко пъти, а Били се върна в другия край на трюма.

Люкът отгоре се отвори и две фигури заслизаха надолу — дьо Лунвил и Фостър.

— Слушайте всички! — викна Фостър.

Дьо Лунвил спря по средата на стълбата, така че да обхване цялата група с поглед.

— Ние пътуваме, както несъмнено всеки от вас знае, освен ако не е в безсъзнание или по-глупав, отколкото мисля. Ще бъдем между деветдесет и сто дни в морето, ако времето позволи. Има много работа за вършене и няма да позволя да дебелеете само защото не сте моряци. Освен това, докато пристигнем, може да се появи нужда от персонал — той за секунда впери поглед напред, като че ли това значеше нещо повече от казаното — така че може да се окаже полезно, ако опознаете кораба. По-късно ще дойде господин Колинс и ще ви назначи на определените служби. Не искам излишни въпроси. Той има ранг на рицар-капитан от кралската армия, макар че прилича на обикновен моряк, така че не забравяйте това.

После слезе по стълбата, отиде до шестимата затворници и им кимна да се съберат около него.

— Няма да ви повтарям още веднъж. Може би Господарката на късмета Рутия ви обича, след като успя да ви запази живи толкова дълго. Бяха ми дадени две седмици, за да отсъдя дали сте годни да живеете, и както вървяха нещата, всички се бяхте запътили към ешафода. — Огледа ги поред. — Но успях да убедя Калис, че със същия успех мога да ви обеся и на мачтите, както и на ешафода в Крондор, така че спечелихте малко време, но нищо друго. Следващите три месеца ще бъдат трудни. Ще изкарвате една пълна смяна като всеки на този кораб и още толкова време ще отделяте за някои учебни подготовки, които не сте преминали както другите на борда. — Той посочи с палец през рамото си към останалите в другия край на помещението.

— Можем ли да разберем защо? — любезно попита Биго за изненада на всички.

— Какво защо? — попита дьо Лунвил.

— Защо е тази продължаваща загадка, драги сър. Вие не харчите златото на принца и не викате конници от всички краища на Кралството, само за да спасите убийци и крадци от полагащото им се правосъдие. Искате нещо от нас и в замяна сте готови да пощадите живота ни. Напълно справедливо и няма защо да се задават въпроси, но хора, далеч по-глупави от мен, биха казали, че ще е по-добре, ако знаем какво ни очаква и да свикваме с това знание, вместо да развихряме ужасеното си въображение, което може да ни накара да направим нещо глупаво. Ако сами се осъдим на смърт, това няма да е добре нито за нас, нито за вас.

Дьо Лунвил за момент огледа лицето на Биго, после устните му се разтегнаха в злобна усмивка.

— Повече те харесвах, когато се правеше на глупак, Биго. — Той тръгна към стълбата и добави: — Останете живи достатъчно дълго и ви обещавам, че ще разберете повече, отколкото бихте искали да знаете.

И преди да се отправи към каюткомпанията, подхвърли:

— Но засега номерът е да оцелеете.

Заизкачва стълбите. Фостър, както винаги, го последва. Когато люкът хлопна, Биго каза:

— Е, не беше точно това, което исках да чуя.

— Как мислиш? — рече Луис. — Дали искаше да ни сплаши?

— За съжаление едва ли — намеси се Шо Пи. — Смятам, че въпросът е там, че се опитва с все сили да не ни уплаши.

Дните минаваха. Първия път, когато им разрешиха да се качат на палубата, Ерик видя, че след тях, на неголямо разстояние, плува друг кораб. Един моряк им каза, че това е „Фрийпорт Рейнджър“, другият кораб под командуването на Калис. Ерик го попита що за име е това — нали всички кораби от Кралството се наричат „Кралски еди-какво си“, но морякът не му отговори.

Ерик не се притесняваше много от работата — все пак беше на открито и въпреки ранната есен времето беше меко. Ру обаче я мразеше, защото имаше проблем с височините, но пък много ловко се движеше по палубата, нещо, което Биго и Ерик невинаги успяваха. Луис и Били имаха сръчни ръце, а Шо Пи изпълняваше възложените му задачи със същата лекота, която бе показал и в лагера.

След две седмици Ерик вече имаше мазоли на ръцете и краката — беше свалил ботушите, защото бяха опасни за ходене по палубата, а освен това солената вода разваляше кожата. Само офицерите носеха ботуши, но те никога не се катереха по мачтите. Ерик и другите мъже ходеха боси като моряците и учеха моряшкия занаят в движение.

Сухоземен плъх от най-лошия вид, Ерик вече не се смущаваше от изрази като „развий шкота“ или „укрепи нока“. Както и в лагера, тежката работа бе придружена от обилна и хубава храна, факт, забелязан от всички. Това, че се хранеха по-добре от нормалното, допадаше на Ерик и той често се шегуваше, че към тях се отнасят като към расови коне, готвени за състезание. Реши да не споменава, че подобни състезания често завършват с паднали животни, заради счупен крак, или с хвърлен ездач, тежко ранен или загинал.

Дори и при Ру, отявлен противник на тежката работа през целия си живот, личаха резултатите от активната физически упражнения и добрата храна. Вече бе оформил жилести мускули и се движеше много по-уверено. Често се смееше като дете, но в смеха му се долавяше и опасна нотка и хуморът му често биваше жесток. Сега изглеждаше повече зает с текущите задачи, като че ли постепенно разбираше какво означава животът, като противовес на разяждащия страх, че смъртта е някъде наблизо. Ерик усещаше, че нещо в Ру се е променило, но не можеше да схване точно какво.

Шо Пи отбеляза, че за каквото и да ги вика дьо Лунвил, той иска да са във форма и готови. Всеки ден беше смесица от тежка работа и бойни упражнения.

Още на втория ден, след като им позволиха да излизат, Шо Пи започна да упражнява на палубата някакви странни движения, които приличаха на особен танц. Бяха нежни и грациозни, но в тях имаше стаена сила и заплаха, защото само едно бързо движение бе достатъчно, за да ги превърне в смъртоносни удари. Когато свърши и се върна в трюма, Луис го попита:

— Какво беше това, което правеше горе, кешиецо?

— Аз съм исаланец — поправи го Шо Пи, изтегна се на койката си и каза: — Нарича се ката и е сърцевината на изкуството, което практикувам. Това е усещане за движение и то изгражда сила около теб, дава ти равновесие и те улеснява в момента, когато трябва да се възползуваш от тази сила.

— Това ли е номерът, с който си обезоръжил стражника? — попита Ерик.

— Да. Тъжно е да го призная, но това не е номер. Това е древно изкуство, което се използва, за да бъдеш в хармония със себе си и с вселената, както и за самозащита.

— Ако ми покажеш как срита дьо Лунвил, ще ми е много интересно да се науча — рече Биго.

— Това ще е обида към изкуството — каза Шо Пи. — Но ако искаш да се упражняваш с мен, добре си дошъл. Ката ще те отпусне, ще те успокои и ще те освежи.

— Да бе — каза Били. — Изглеждаше страшно отпуснат и спокоен, когато срита дьо Лунвил.

— Но пък беше освежаващо! — ухили се Луис.

Всички се засмяха. Внезапно Ерик изпита топло чувство към тези мъже. Всички те бяха убийци, отпадъци на обществото — но във всеки от тях имаше нещо, което предизвикваше добри чувства. Никога досега не бе изпитвал подобни чувства и това го смути много, защото усещаше, че е напълно естествено. Той се излегна на койката си и се замисли над тази странна промяна.

В края на следващата седмица Ерик и останалите се присъединиха към Луис, който взимаше уроци от Шо Пи. Час след вахтата шестимата заставаха сред сравнително голото пространство между главния люк и фокмачтата и следваха указанията му. Ерик откри приятното и пречистващо чувство да мисли за светла точка, за лек ветрец или за някаква красива гледка, докато се движеше старателно по време на дългите серии на класическите, на пръв поглед безсмислени исалански движения. С времето откри спокойствието, за което говореше Шо Пи. Въпреки дългите, тежки часове на работа, допълнителните упражнения не го уморяваха, а го разведряваха и освежаваха. Ерик никога в живота си не бе спал по-добре.

Един моряк, син на цурански воин, помоли да се присъедини към тях. Твърдеше, че много от преподаваните от Шо Пи движения са подобни на това, което баща му му бил показвал като дете и което било част от наследствения цурански „път на воина“.

След около седмица едрият мъж, когото Шо Пи бе победил в мълниеносната схватка, дойде да наблюдава и каза:

— Ще ми покажеш ли как го направи това с извиването на ръката?

— То е част от упражненията — каза Шо Пи. — Стига да се упражняваш, ще научиш много неща.

Мъжът кимна и застана до Ерик, който му показа стойката и обясни:

— Сега балансирай теглото си така, че да не бъде нито много напред, нито много назад, а точно по средата, разпределено върху двата крака.

— Казвам се Джером Хенди — каза новодошлият.

— Ерик фон Даркмоор.

Шо Пи им показа четири движения, които трябваше да повторят, и започна да се разхожда между тях и да поправя стойката и равновесието им.

Фостър и дьо Лунвил ги наблюдаваха от квартердека.

— Какво ще кажете за това? — попита Фостър.

— Трудно е да се определи, Чарли — повдигна рамене сержантът. — Може би е игра за убиване на времето. Или начин да се спаси някой и друг живот. Тоя кешиец лесно можеше да ме довърши, след като ме зашемети с ритниците си. Но спря, макар че го бях вбесил. — Замълча за момент, после добави: — Кажи на другите, че нямам нищо против, ако някой последва примера на Хенди. Време е вече последните ни шест птички да се присъединят към ятото.

Постепенно през следващите няколко дни се присъединяваха все повече от другите трийсет мъже, докато в края на третата седмица всички практикуваха ката под наблюдението на Шо Пи.

— Всички ли сте затворници? — попита Луис невярващо.

— Разбира се — отвърна му един чернокож мъж, родом от Долината на сънищата. Казваше се Джедоу Шати. — Всеки тук е участвал в малката постановка на Боби дьо Лунвил. И всеки от нас е погледнал в очите Богинята на смъртта, или поне е бил на път. — Той се ухили и Ерик почувства, че му отвръща със същото. Усмивката на мъжа имаше необикновено влияние — като че ли цялата слънчева светлина и щастие се отразяваха в снежнобелите му зъби, които контрастираха силно с тъмната му кожа, най-черната, която Ерик бе виждал. Откакто се бе запознал с Джедоу, младежът бе открил способността му да намира нещо комично в почти всяка ситуация. И в крайна сметка успяваше да извърти нещата така, че Ерик винаги се разсмиваше.

— Тогава защо се държахте толкова гадно, когато пристигнахме в лагера? — попита Ру.

Всички бяха насядали около койките. През последните няколко дни, покрай упражненията с Шо Пи, мъжете бяха започнали да си говорят и бариерата между шестимата, за които Ерик бе свикнал да мисли като за „ние“, и останалите трийсет души, които смяташе за „тях“, бе започнала да пада.

Джедоу заговори на диалекта на Долината — ничия територия, оспорвана на няколко пъти от империята на Велики Кеш и Кралството, където езиците, кръвта и верноподаничеството като че ли се смесваха. Това беше музикален говор, много по-мек от твърдия език в Кралството, но не и така гърлен както в Горни Кеш.

— Това е част от подготовката, не разбрахте ли? Всеки път, когато дойдеше нова група, трябваше да им правим живота черен! Заповед на Боби. Докато не се увери, че не трябва да ни беси, той и с нас се държеше не по-добре, отколкото с калта под ботушите си, разбирате ли? После вече можехме да смъкнем проклетите примки от шиите си. Чак тогава повярвахме, че може да живеем и по-дълго.

— Джедоу и аз бяхме в първата шестица — каза Джером Хенди, който бе седнал срещу Ерик. Той бе най-едрият мъж в групата след Биго и дори с по-широки рамене от него. — Четирима от другарите ни умряха. Двама се опитаха да прескочат стените и ги пронизаха като пъдпъдъци. — Той размаха ръце и изобрази падаща ранена птица. Ерик с възторг разбра, че такъв груб и страшен човек като Хенди може да е забавен в компания. — Друг си изпусна нервите и умря при едно учение с мечове. Последният… — Той погледна Джедоу.

— Да, лошо стана. Казваше се Роджър — каза мъжът от Долината на сънищата.

— Точно така, Роджър. Обесиха го, защото уби един войник при опит да избяга.

— Преди колко време беше това? — попита Ерик.

— Преди повече от година — каза Джедоу и прокара ръка по голия си череп, който всяка сутрин бръснеше на сухо.

— Година! — възкликна Били Гудуин. — Прекарали сте в лагера цяла година?

— Че каква друга възможност имахме? — ухили се Джедоу. — Храната беше добра, а компанията — той погледна Джером насмешливо — разнообразна, ако не друго. И колкото по-дълго стояхме там…

— Какво? — попита Ру.

— Толкова по-дълго — каза Биго — са ги готвили за това, към което сега ни водят дьо Лунвил и Орела.

— Точно така.

— Значи сте си играли на войници цяла година, така ли? — попита Луис.

— И повече. Но не наричай игра това, което уби толкова от нас — намеси се един от мъжете — казваше се Питър Блай.

— Ние трийсетимата — допълни Джером — останахме от общо седемдесет и осем, минали през фалшивото бесене миналата година.

— Е — каза Шо Пи, — това обяснява защо ефрейтор Фостър и… какъв всъщност е истинският ранг на Робер дьо Лунвил — когато го видях за пръв път, го взех за благородник — дали някой не знае?

— Сержант, това е всичко, което съм чул — поклати глава Джером. — Но съм го виждал да дава заповеди на рицар-капитан от кралската гвардия. След елфа той е втори по ранг.

— Елф ли? — възкликна Ерик.

— Имам предвид Орела — каза Луис. — Твърдят, че не е човек.

— Наистина изглежда малко странно — каза Ру.

— Виж ти, кой говори за странности — засмя се Джером.

Ру се изчерви от притеснение и заобяснява какво е искал да каже.

— Имах предвид, че не прилича на нас.

— Никой не прилича на нас — каза Шо Пи.

— Разбирам какво искаш да кажеш — обади се друг мъж. Ерик не му знаеше името.

— Никога не съм бил на запад — каза Джедоу, — но баща ми се е бил срещу цураните във Войната на разлома. Било страшна битка. Видял е и елфи в битката при долината на Сивите кули, когато елфите и джуджетата нарушили договора. Казваше, че елфите са високи и красиви и че косите и очите им били като нашите. Но и че в тях имало нещо необикновено и се държали с някаква особена грация — като че ли танцуват, докато ние останалите ходим и изглеждаме по-тромави — това ми е разказвал.

— Орела е точно такъв — каза Шо Пи. — Не бих искал да се сблъскам с него.

— Ти ли? — попита Ерик. — Ти можеш да отнемеш меча от ръцете на въоръжен боец. От какво можеш да се плашиш?

— Отнемал съм меча от ръцете на въоръжен боец, Ерик. Но никога не съм твърдял, че не ме е било страх, когато съм го правил. — Изражението му стана замислено. — В този Калис има нещо много опасно.

— Много по-силен е, отколкото изглежда — каза Джером озадачено. — В началото, по време на упражненията, преди да остави всичко в ръцете на Боби дьо Лунвил, реших да го преборя и той така лошо ме хвърли, че помислих, че съм си строшил черепа.

— Много си дебел, човече, много дебел — каза Джедоу и всички се засмяха.

— Не, нямам предвид това. Гордея се, че мога да нанасям страхотен удар, но никога не съм изтърпявал такова нещо и бях много изненадан. — Той погледна Шо Пи. — Така изненадан, както когато ми изви палеца. Същата работа. Хвърлих се напред и внезапно се оказах по гръб, а главата ми звънеше като храмов гонг.

— Той не успя да види удара, разбирате ли? — каза Джедоу. — И в интерес на истината, и аз не видях нищо. Калис е страшно бърз.

— Той не е човешко същество — каза друг и всички се съгласиха.

Откъм люка се чу скърцане и всички се отправиха към койките си — идваше ефрейтор Фостър.

— Гасете светлините! — изкрещя той. — Кажете лека нощ на любимите си и заспивайте. Утре ви чака тежък ден.

Ерик се изтегна по гръб и се замисли какво е да живееш в един лагер цяла година, да срещнеш мъже, които не познаваш, и да ги видиш как умират. После си спомни нещо, което бе казал Шо Пи.

— Шо Пи — прошепна Ерик.

— Какво?

— Какво имаше предвид, когато започна да обясняваш защо Фостър и дьо Лунвил се държат така, и прекъсна, за да питаш за ранга на дьо Лунвил?

— Исках да кажа, че след като толкова мъже са се провалили, макар че са подбирани и преди, и след процеса, дори и след като жената е надниквала в съзнанията им, това в крайна сметка обяснява защо се безпокоят толкова за нас шестимата.

— Какво имаш предвид?

— Повечето от половината мъже, свалени от ешафода, са умрели преди да отидем в лагера. Според нормата трима или четирима от нас — ти, аз, Ру, Били, Биго и Луис — не би трябвало да бъдат на борда на този кораб. Би трябвало да са мъртви. Дьо Лунвил си пробва късмета, разбираш ли? Все още може да се провалим.

— Разбирам — рече Ерик.

Сънят идваше бавно и въпросите се преплитаха: „Да се провалим в какво?“