Джон Стайнбек
Луната залезе (3)

Глава 3

По улиците на града хората ходеха навъсени. Искрата на изненадата беше угаснала в очите им, а на нейно място все още не светеше искрата на гнева. В галериите на мината работниците бутаха вагонетките навъсени. Дребните търговци стояха зад щандовете и обслужваха хората, но никой не говореше. Разменяха се само едносрични думи. И всички мислеха за войната, мислеха за себе си, мислеха за миналото и за това как всичко внезапно се промени.

В приемната на кметската резиденция гореше малък огън и лампите светеха, защото навън денят беше сив, а въздухът мразовит. Самата стая изглеждаше различно. Покритите с дамаска столове бяха бутнати назад, малките масички — отместени, да не пречат, а през вратата отдясно Джоузеф и Ани се мъчеха да вкарат голяма квадратна маса за хранене. Бяха я обърнали на една страна. Джоузеф стоеше в приемната, а през вратата се подаваше зачервеното лице на Ани. Джоузеф наклони масата настрани и викна:

— Не бутай повече, Ани! Спри!

— Спирам — рече сърдито Ани, със зачервен нос и зачервени очи. Тя все си беше по малко гневна, а войниците и окупацията не подобряваха настроението й. Нещо повече, онова, което в продължение на години се смяташе за лош характер, внезапно се превърна в родолюбиво чувство. Като плисна гореща вода по войниците, Ани си спечели едва ли не славата на борец за свобода. Би я плиснала по всекиго, който се мотае из задния двор, но стана така, че се превърна в героиня; и тъй като в основата на успеха й стоеше гневът, Ани се понесе към нови успехи, подклаждайки у себе си непрестанно нарастващ гняв.

— Не я тътри отдолу — рече Джоузеф. Масата се заклещи във вратата. — Не шавай! — предупреди Джоузеф.

— Не шавам.

Джоузеф се отдръпна и огледа масата, а Ани скръсти ръце и се вторачи свирепо в него. Той побутна единия от краката с думите:

— Не бутай! Не бутай толкова силно! — И вкара масата, докато тя го следваше със скръстени ръце. — Сега да я изправим. — Най-сетне Ани му помогна да я обърне на четирите й крака и да я премести в средата на стаята.

— Готово — каза тя. — Ако не ми беше наредил негово превъзходителство, нямаше да го направя. Те какво право имат да разместват маси?

— А какво право имаха изобщо да идват?

— Никакво.

— Никакво — повтори Джоузеф. — Тъй както го разбирам, те нямат никакво право, но го правят с автоматите и парашутите си. Правят го Ани.

— Нямат право. За какво им е всъщност масата тук? Това да не е трапезария.

Джоузеф сложи един стол до масата и го постави точно на определено разстояние от нея, после го донамести.

— Ще правят съд — рече той. — Ще съдят Александър Мордън.

— Мъжа на Моли Мордън?

— Мъжа на Моли Мордън.

— Задето цапардоса оня с търнокопа?

— Точно така.

— Та той е свястно момче. Нямат никакво право да го съдят. Той подари на Моли за рождения й ден хубава червена рокля. Какво право имат те да съдят Алекс?

— Брей! — опъна се Джоузеф. — Та нали утрепа оня!

— Че какво като го е утрепал. Оня командувал Алекс. Чух за това. Алекс не обича да го командуват. Алекс беше общински съветник, и баща му също. А Моли Мордън прави хубави кейкове — рече снизходително Ани. — Само дето глазурата им става прекалено корава. Какво ще правят с Алекс?

— Ще го разстрелят — отвърна мрачно Джоузеф.

— Не могат да го направят.

— Донеси тук столовете, Ани. Могат да го направят. Могат, и още как.

Ани размаха силно изпънатия си пръст под носа му.

— Помни ми думата — рече разярена тя, — че хората ще се ядосат, ако направят нещо на Алекс. Хората обичат Алекс. Налитал ли е на някого преди? Кажи де?

— Не е.

— На, виждаш ли? Ако направят нещо на Алекс, хората ще побеснеят, а и аз ще побеснея. Няма да търпя такова нещо.

— А какво ще направиш?

— Какво ли… И аз ще убия няколко от тях.

— Тогава и теб ще разстрелят.

— Нека! Казвам ти, Джоузеф, много ми дойде вече. Влизат и излизат по всяко време, а и нощем разстрелват хора.

Джоузеф намести един стол начело на масата и по някакъв неведом начин се преобрази в съзаклятник. Рече тихо:

— Ани!

Тя спря за миг и като усети тона му, се приближи. Той попита:

— Знаеш ли да пазиш тайна?

Ани го изгледа с някакво възхищение, защото никога преди не беше имал тайни.

— Да. Какво има?

— Това, че снощи избягаха Уилям Дийл и Уолтър Догъл.

— Избягаха ли? Че къде?

— В Англия, с лодка.

Ани въздъхна от удоволствие и приятно очакване.

— Знаят ли го всички?

— Е, не всички. Всички, освен… — И Джоузеф посочи бързо с палец към тавана.

— Кога тръгнаха? Защо не съм разбрала за това?

— Имаше работа. — Лицето и гласът на Джоузеф бяха хладни. — Нали знаеш, че Коръл…

— Зная.

Джоузеф се приближи до нея.

— Мен ако питаш, няма дълго да остане жив.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами хората говорят.

Ани въздъхна с напрежение.

— Аха!

Най-сетне Джоузеф имаше свое мнение.

— Хората се събират — рече той. — Не им харесва да са покорени. Тепърва ще стават разни неща. Дръж си очите отворени, Ани. Ще има работа и за теб.

— А негово превъзходителство? — попита тя. — Какво ще прави той? На чия страна е?

— Никой не знае. Той нищо не казва.

— Няма ли да е против нас?

— Не казва.

Бравата на вратата отляво се превъртя и в стаята влезе бавно кметът Ордън. Изглеждаше уморен и стар. Зад него вървеше доктор Уинтър. Ордън рече:

— Така е добре, Джоузеф. Благодаря ти, Ани. Много добре изглежда.

Двамата излязоха и преди да затвори вратата, Джоузеф се обърна.

Ордън се приближи до огъня и се обърна гърбом, за да се постопли. Доктор Уинтър дръпна стола до масата и седна.

— Чудя се, докога ще се задържа на поста си? — рече Ордън. — Народът не ми вярва напълно, врагът също. Чудя се дали това е за добро.

— Не зная. Ти вярваш в себе си, нали? Не те мъчат колебания?

— Колебания ли? Не. Аз съм кмет. Много неща не разбирам — рече той и посочи към масата. — Не зная защо трябва да устройват процеса тук. Ще съдят Алекс Мордън за убийство. Помниш Алекс, нали? Женен е за онова хубавичкото момиче, Моли.

— Спомням си я. Преподаваше в прогимназията. Да, спомням си я. Толкова е хубава, че когато стана нужда да сложи очила, не искаше да ги носи. Но Алекс наистина уби един офицер. Никой не го оспорва.

Кметът рече с горчивина:

— Никой не го оспорва. Защо тогава ще то съдят? Защо не го разстрелят? Това не е въпрос на съмнение или сигурност, правда или неправда. За такова нещо не става и дума. Защо трябва да го съдят — и то в моята къща?

— Предполагам, за да дадат урок. В това има някакъв умисъл. Ако се изпълнят всички формалности във връзка с нещо, то придобива форма и понякога хората се задоволяват с нея. Имахме армия… войници с пушки… но това не беше никаква армия, разбираш ли? Завоевателите устройват процес и се надяват да убедят хората, че става дума за правосъдие. Все пак Алекс наистина уби капитана.

— Да, разбирам.

Уинтър продължи:

— Ако това става в твоята къща, откъдето очакват да се раздава правосъдие…

Вратата отдясно се отвори. Влезе млада, около трийсетгодишна, и много хубава жена. Държеше очилата си в ръка. Облечена беше просто и спретнато и личеше, че е много възбудена. Тя бързо изрече:

— Ани ми каза направо да вляза, господин кмете.

— Да, разбира се. Ти си Моли Мордън, нали?

— Да, господин кмете. Говори се, че Алекс щял да бъде съден и разстрелян.

Ордън погледна към пода и Моли продължи:

— Говори се, че вие сте щели да го осъдите. С вашата присъда щял да бъде пратен на разстрел.

Ордън вдигна сепнат очи.

— Това пък какво е? Кой го говори?

— Хората в града. — Застана изпъната и попита и умолително, и настойчиво: — Няма да направите такова нещо, нали, господине?

— Как хората могат да знаят нещо, което самият аз не зная?

— Това е голяма загадка — обади се доктор Уинтър. — Загадка, която винаги е смущавала управниците по света: как хората научават. Чувам, че сега нашествениците се смущават от това как въпреки цензурата всичко се узнава, как истината за нещата не се поддава на контрол. Това е безспорно голяма загадка.

Младата жена вдигна поглед, защото в стаята внезапно притъмня и тя се стресна.

— Облак е — рече. — Казват, идвал сняг, а пък е рано.

Доктор Уинтър отиде до прозореца и присви очи към небето.

— Да, голям облак е, може би ще премине.

Кметът запали още една лампа, но тя хвърли само малък кръг светлина. Загаси я и каза:

— Денем запалената лампа изглежда самотна.

Моли се приближи до него.

— Алекс не е такъв, да убива хора — рече тя. — Сприхав е, но никога не е нарушавал закона. Всички го уважават.

Ордън сложи ръка на рамото и.

— Познавам Алекс от малко момче. Познавах баща му и дядо му. Едно време дядо му беше ловец на мечки. Знаеше ли това?

Моли не му обърна внимание.

— Нали няма да осъдите Алекс?

— Не. Как бих могъл да го осъдя?

— Хората казват, че сте щели да го осъдите заради реда.

Кметът застана зад един стол и впи ръце в облегалката му.

— А хората искат ли ред, Моли?

— Не зная, искат да са свободни.

— Хубаво, ами знаят ли какво трябва да правят? Знаят ли какъв начин да използуват срещу въоръжен противник?

— Не, струва ми се, не знаят.

— Ти си умно момиче, Моли. Ти знаеш ли?

— Не, господин кмете, но мисля, че хората живеят с чувството, че не са покорени. Те искат да покажат на тези войници, че не са покорени.

— Те не са имали възможност да се сражават. Не е бой това да вървиш с голи ръце срещу автомати — рече доктор Уинтър.

— Моли, ще ми кажеш ли, когато разбереш какво искат да правят? — попита Ордън.

Тя го изгледа подозрително.

— Да…

— Искаш да кажеш „не“. Не ми вярваш.

— Ами Алекс? — попита тя.

— Аз няма да го осъдя. Не е извършил престъпление срещу нашия народ — отвърна кметът.

Сега Моли се поколеба.

— А те… те ще убият ли Алекс?

Той се вгледа в нея.

— Мило дете, мило мое дете!

Тя застина.

— Благодаря ви.

Ордън се приближи до нея и тя каза безпомощно:

— Не ме докосвайте! Моля ви, не ме докосвайте! Моля ви, не ме докосвайте! — И ръката му се отпусна. За момент жената остана неподвижна, после сковано се обърна и излезе.

Тъкмо беше затворила вратата, когато се появи Джоузеф и съобщи:

— Извинете ме, господин кмете, но полковникът иска да ви види. Казах му, че сте зает, знаех, че тя е тук. И госпожата иска да ви види.

— Помоли госпожата да дойде — рече Ордън.

Джоузеф изчезна и веднага влезе госпожата.

— Не зная как да се оправям с тази къща — започна тя. — Хората са толкова много, че тя не може да ги побере. Ани е все сърдита.

— Шшт! — прекъсна я Ордън.

Госпожата го погледна слисано.

— Не мога да разбера…

— Шшт! — повтори той. — Сара, искам да отидеш в къщата на Алекс Мордън. Разбираш ли? Искам да останеш с Моли Мордън, докато тя има нужда от теб. Не говори, просто стой при нея.

— Имам куп неща… — започна госпожата.

— Сара, искам да останеш с Моли Мордън. Не я оставяй сама. Върви веднага.

Полека-лека тя схвана какво става.

— Добре. Отивам. Кога ще привършат?

— Не зная. Ще изпратя Ани, когато е време.

Тя го целуна леко по бузата и излезе. Ордън отиде до вратата и извика:

— Джоузеф, сега ще приема полковника.

Влезе Лансър, облечен в нова, огладена униформа, с малък параден кортик на колана. Започна с думите:

— Добро утро, ваше превъзходителство. Искам да разговарям неофициално с вас. — Погледна към доктор Уинтър. — Бих желал да разговаряме насаме.

Уинтър се отправи бавно към вратата и когато стигна до нея, Ордън рече:

— Докторе!

Уинтър се обърна.

— Да?

— Ще дойдеш ли пак довечера?

— Имаш нещо за мен ли?

— Не… не. Просто не бих искал да съм сам.

— Ще дойда.

— И освен това, докторе, смяташ ли, че Моли изглеждаше добре?

— О, да. Почти истерична, но соят й е добър. Произлиза от добър, здрав род. Знаеш, че тя е от рода Кендърли.

— Бях забравил. Да, точно така, тя е Кендърли.

Доктор Уинтър излезе и тихо затвори вратата зад себе си. Лансър учтиво изчака. Проследи как се затвори вратата, после погледна към масата и столовете около нея.

— Няма защо да ви казвам, господин кмете, колко съжалявам за това. Ще ми се да не беше ставало.

Кметът се поклони и Лансър продължи:

— Вие, господин кмете, ми харесвате и аз ви уважавам, но трябва и да си върша работата. Вие, разбира се, съзнавате това.

Ордън не отговори. Гледаше Лансър право в очите.

— Ние не действуваме сами или по наша собствена преценка.

Между изреченията Лансър изчакваше за отговор, но не го получи.

— Трябва да изпълняваме устава, изготвен в столицата. Този човек е убил офицер.

Най-сетне Ордън се обади:

— Защо тогава не го разстреляхте на място? Тогава му беше времето да го направите.

Лансър поклати глава.

— Дори да съм съгласен с вас, това нищо няма да промени. Не по-зле от мен знаете, че наказанието има за цел преди всичко да възпре потенциалните престъпници. А след като наказанието е предназначено за други, а не за наказвания, трябва да му се дава гласност. То дори трябва да се драматизира. — Пъхна пръст отзад в колана си и побутна кортика.

Ордън се обърна и погледна през прозореца към тъмното небе. После рече:

— Тази вечер ще вали.

— Господин кмете, вие знаете, че имаме изрични нареждания. Трябва да доставяме въглища. Ако хората ви не поддържат реда, ние ще възстановим този ред със сила. — В гласа му прозвуча сурова нотка. — Ако е необходимо, ще разстрелваме. Ако искате никой да не пострада, трябва да ни помагате да поддържаме реда. А нашето правителство смята, че е по-добре наказанията да се налагат от местните власти. Това допринася за въвеждането на по-добър ред.

— Значи хората наистина са знаели. Колко загадъчно — промълви Ордън, после каза високо: — Искате в края на делото да произнеса смъртна присъда над Александър Мордън?

— Да. И ако го направите, ще предотвратите по-нататъшно голямо кръвопролитие.

Ордън отиде до масата, дръпна големия стол и седна. И изведнъж сякаш се превърна съдия, а Лансър — в подсъдим. Потропа пръсти по масата.

— Вие и вашето правителство не разбирате. Вашето правителство и вашият народ са единствените на този свят, чиято история в продължение на векове бележи поражение след поражение. И всеки път затова, че не разбирате народите. — Замълча за момент. — Този принцип не е валиден. Първо, аз съм кмет… Нямам правото да налагам смъртно наказание. Никой тук няма такова право. Ако го извърша, ще наруша като вас законите.

— Ние кога сме нарушили законите?

— Когато дойдохте и убихте шестима души. Съгласно нашите закони всички вие заедно сте извършили убийство. Защо говорите безсмислици за законност, господин полковник? Между вас и нас няма закони. Това е война. Не разбирате ли, че ще трябва всички ни да избиете или след време ние всички ви ще избием? Когато дойдохте, сложихте край на нашата законност и въдворихте нова на нейно място. Не го ли разбирате?

— Мога ли да седна? — попита Лансър.

— Защо питате? И това е лицемерие. Ако искате, можете да ме накарате да стоя прав.

— Не. Ако щете, вярвайте, но е така. Уважавам вас и вашата длъжност. — Лансър сложи за момент ръка на челото си. — Вижте какво, господин кмете, това, какво мисля аз, човек на определена възраст и с определени спомени, няма значение. Може да съм съгласен с вас, но това нищо няма да промени. Във военната и политическата система, за която работя, съществуват определени тенденции, определена практика и те са неизменни.

— И тези тенденции и тази практика са се оказвали погрешни във всички случаи, откак свят светува.

Лансър горчиво се засмя.

— Аз, отделният човек с определени спомени, бих могъл да се съглася с вас, бих могъл да добавя, че една от особеностите на мисленето и устройството на военните е неспособността им да се учат, неспособността им да виждат по-далеч от това, което им е работата — да убиват хора. Но аз не съм човек, подчинен на спомените си. Миньорът трябва да бъде публично разстрелян, защото според теорията това ще накара другите да се въздържат да убиват наши хора.

— Тогава няма какво повече да приказваме.

— Напротив, трябва да приказваме. Искам да ни помогнете.

Ордън замълча за момент, а после рече:

— Ето какво ще направя. Колко души обслужваха картечниците, които убиха нашите войници?

— Предполагам, не повече от двайсет.

— Добре тогава. Ако вие ги разстреляте, аз ще осъдя Алекс Мордън на смърт.

— Не говорите сериозно!

— Съвсем сериозно говоря.

— Това няма да стане и вие го разбирате.

— Да. И това, което вие искате, няма да стане.

— Знаех си го. В края на краищата Коръл ще трябва да стане кмет — промълви Лансър. Вдигна бързо поглед. — Ще останете ли за делото?

— Да, ще остана. Така Алекс няма да е съвсем сам.

Лансър го погледна и каза с известна тъга:

— Захванали сме се с една такава работа, нали?

— Да, с най-невъзможната работа на този свят, с онова, което никога няма да стане.

— А именно?

— Да прекършите завинаги човешкия дух.

Главата на Ордън клюмна леко към масата и той добави, без да вдига очи:

— Започва да вали. Не дочака нощта. Обичам сладкия хладен дъх на снега.