Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moon Is Down, 1942 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветан Петков, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nknikolov(2010)
Издание:
Джон Стайнбек. Луната залезе
Библиотека „Панорама“ 197
ДИ „Народна Култура“, София, 1988
История
- —Добавяне
Глава 4
Към единайсет часа снегът валеше силно, на големи меки парцали, и небето съвсем не се виждаше. Хората претичваха през падащия сняг, а той се трупаше пред вратите и по статуята на градския площад, по релсите от мината към пристанището. Снегът се трупаше и малките колела на вагонетките се хлъзгаха по релсите. И над целия град висеше нещо черно, което беше по-тъмно от облака, и тегнеше навъсена и суха, нарастваща ненавист. Хората не се задържаха по улиците, а влизаха през вратите и те се затваряха, а зад завесите сякаш гледаха очи и когато патрулът минаваше по главната улица, те се вторачваха в него, студени и смръщени. И онези, които отиваха в магазините да купят по нещо за обяд, плащаха и получаваха покупките си, без да разменят дори „добър ден“ е продавачите.
Лампите в малката приемна на резиденцията бяха запалени и светлината им блестеше на падащия вън сняг. Съдът заседаваше. Лансър стоеше начело на масата. От дясната му страна бяха Хънтър, после Тондър, а на другия край капитан Лофт с малка купчина листове пред себе си. Отляво на полковника седеше кметът, а до него Пракъл, който дращеше в своя бележник. До масата стояха двама войници с надянати на пушките щикове и с каски на главите — досущ малки дървени фигурки. Между тях стърчеше Алекс Мордън, едър мъж с широко, ниско чело, дълбоко поставени очи и дълъг, остър нос. Имаше волева брадичка и чувствена голяма уста. Беше широкоплещест, с тесен таз. Окованите му в белезници ръце се свиваха и отпускаха. Носеше черен панталон, синя, разкопчана на врата риза и тъмно, излъскано от носене сако.
Капитан Лофт четеше от листа пред себе си:
— „Когато му се нарежда да се върне на работа, той отказва, а когато заповедта е повторена, подсъдимият напада капитан Лофт с търнокопа, който носи. Капитан Бентик се препречва…“
Кметът се покашля и когато Лофт спря да чете, каза:
— Седни, Алекс. Охраната! Я някой от вас двамата да му даде стол.
Единият войник се обърна и придърпа послушно стола.
— Прието е подсъдимият да стои прав — възрази Лофт.
— Нека седне. Само ние ще знаем. Можете да докладвате, че е стоял прав.
— Не е редно да се подправят доклади — настоя Лофт.
— Седни, Алекс — повтори кметът. Едрият млад мъж седна и окованите ръце замърдаха неспокойно в скута му.
Лофт започна:
— Това е противно на всички…
Полковникът се намеси:
— Нека седи!
Лофт се покашля.
— „Капитан Бентик застава между тях й получава удар по главата, който му счупва черепа.“ Има приложено медицинско заключение. Искате ли да го прочета?
— Не е необходимо — рече Лансър. — Карайте колкото се може по-бързо.
— „Тези действия са наблюдавани от няколко наши военнослужещи, чиито показания са приложени. Военният съд намира подсъдимия за виновен за извършеното убийство и препоръчва смъртна присъда.“ Искате ли да прочета показанията на войниците?
— Не — въздъхна Лансър, после се обърна към Алекс: — Вие не отричате, че сте убили капитана, нали?
Алекс се усмихна тъжно.
— Ударих го — каза той. — Не зная дали съм го убил.
— Браво, Алекс! — обади се кметът и двамата се погледнаха като приятели.
— Да не искате да намекнете, че го е убил някой друг?
— Не зная. Аз само го ударих, а след това някой удари мен.
— Ще дадете ли някакво обяснение? — попита полковникът. — Едва ли нещо би могло да промени присъдата, но ще ви изслушаме.
— Позволявам си да отбележа — обади се Лофт, — че господин полковникът не трябваше да казва такова нещо. Излиза, че съдът не е безпристрастен.
Ордън сухо се засмя. Полковникът го погледна й леко се усмихна.
— Ще кажете ли нещо за свое оправдание? — попита той.
Алекс понечи да махне с ръка, но другата я последва. Смути се и сложи ръце обратно скута си.
— Бях вбесен — започна той. — Много съм сприхав. Той каза, че трябвало да работя. Аз съм свободен човек. Побеснях и го ударих. Предполагам, че здравата съм го цапардосал. Но не исках него да ударя. — Посочи Лофт пръст. — Ей този исках да цапна, този.
— Няма значение кого сте искали да ударите — каза Лансър. — Същото щеше да е с всекиго. Съжалявате ли, че сте го направили? — Хвърли косо поглед към масата. — В доклад би звучало добре, ако каже, че съжалява.
— Да съжалявам? Не съжалявам. Той ми каза да вървя да работя — на мен, свободния човек! Аз съм бил общински съветник. Каза ми, че трябвало да работя.
— Но ако присъдата е смъртна, няма ли тогава да съжалявате?
Алекс отпусна глава и се помъчи честно да помисли.
— Не — рече той. — Искате да кажете дал бих го направил отново?
— Точно това имах предвид.
— Не — рече замислено Алекс. — Струва ми се, не съжалявам.
— Отбележете в протокола, че подсъдимия е бил смазан от съжаление. Присъдата е автоматична, разбирате ли? — попита Лансър. — Съдът няма друг избор. Съдът ви намира за виновен и ви осъжда на незабавен разстрел. Не виждам никаква причина да продължавам да ви измъчвам по този начин. Капитан Лофт, нещо да съм забравил?
— Мен забравихте — обади се Ордън. Изправи се, бутна назад стола си и пристъпи към Алекс. А Алекс, по навик, стана от уважение. — Александър, аз съм избраният кмет.
— Зная, господин кмете.
— Алекс, тези хора са нашественици. Те завзеха нашата страна чрез предателство и сила.
— Господин полковник, такова нещо не бива да се допуска — възрази капитан Лофт.
— Мълчете! — сряза го Лансър. — По-добре е да чуем. Или предпочитате да се шушука?
Ордън продължи, сякаш не го бяха прекъсвали:
— Когато те дойдоха, хората бяха объркани. Объркан бях и аз. Не знаехме какво да правим и какво да мислим. Твоята беше първата ясна постъпка. Личният ти гняв разпали обществения. Зная, в града се говори, че работя за тези хора. На града аз мога да докажа, но на теб… ти ще умреш. А искам да знаеш.
Алекс отпусна глава, после я вдигна отново.
— Зная, господин кмете.
— Готов ли е взводът? — попита Лансър.
— Отвън е, господин полковник.
— Кой ще го командува?
— Лейтенант Тондър, господин полковник.
Тондър вдигна глава, брадичката му изразяваше решимост, той сдържаше дъха си.
— Страхуваш ли се, Алекс? — тихо попита Ордън.
— Да, господин кмете.
— Не мога да ти наредя да не се страхуваш. И аз бих се страхувал, а и тези млади… богове на войната.
— Повикайте взвода си — нареди Лансър.
Тондър стана бързо и отиде към вратата.
— Те са тук, господин полковник. — Отвори вратата и през нея се видяха войници с каски.
— Върви, Алекс! — каза кметът. — И знай, че тези хора няма да имат мира, нито миг спокойствие, докато не си отидат или не загинат. Ти ще обединиш народа. Това е тъжно като факт и не е особено голямо утешение, но е така. Нито миг спокойствие!
Алекс стисна здраво очи. Кметът се наведе към него и го целуна по бузата:
— Довиждане, Алекс.
Охраната хвана Алекс за ръцете, а младият мъж държеше очите си затворени. Изведоха го. Взводът се обърна кръгом и замарширува. Навън снегът приглуши стъпките му.
Хората около масата мълчаха. Ордън погледна към прозореца и видя как някой бързо направи кръгче в снега по стъклото. Загледа се натам като хипнотизирай, а после мигновено отмести погледа си. Сетне се обърна към полковника.
— Надявам се, знаете какво правите?
Капитан Лофт събра листовете си и Лансър попита:
— На площада ли, капитане?
— Тъй вярно, на площада. Трябва да е публично — отвърна Лофт.
А Ордън повтори:
— Надявам се, че знаете…
— Човече — отвърна полковникът, — независимо дали зная, или не, това трябва да се направи.
В стаята се възцари тишина и всеки от мъжете се заслуша. Не за дълго. В далечината отекна трясъкът на залпа. Лансър въздъхна дълбоко. Ордън сложи ръка на челото си. Пое си дълбоко дъх. После отвън се чу изстрел. Стъклото на прозореца се строши и лейтенант Пракъл бързо се извърна. Сложи ръка на рамото си и се загледа в нея.
Лансър скочи и викна:
— Значи започва се! Тежко ли сте ранен, лейтенанте?
— В рамото — отвърна Пракъл.
Лансър пое командуването:
— Капитан Лофт, в снега сигурно за останали следи. Искам всички къщи да се претърсят за огнестрелно оръжие. Искам всеки мъж, у когото се намери оръжие, да бъде взет за заложник. Вие, господин кмете — обърна се той към Ордън, — сте поставен под домашен арест. И разберете, моля ви, ще разстрелваме по пет, по десет, по сто за един.
Ордън проговори тихо:
— Човек с определени спомени.
Лансър прекъсна на средата една заповед. Обърна се бавно към кмета и двамата се разбраха с поглед. А после полковникът изправи рамене.
— Човек без спомени! — отсече той. И добави: — Искам да бъде събрано всичкото оръжие в града. Арестувайте онези, които се съпротивляват. Побързайте, преди снегът да заличи следите.
Хората от щаба намериха каските си, разкопчаха кобурите на пистолетите си и тръгнах навън. А Ордън отиде до счупения прозорец и каза тихо:
— Сладкият, хладен дъх на снега.