Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moon Is Down, 1942 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветан Петков, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nknikolov(2010)
Издание:
Джон Стайнбек. Луната залезе
Библиотека „Панорама“ 197
ДИ „Народна Култура“, София, 1988
История
- —Добавяне
Глава 1
В десет и четирийсет и пет всичко беше свършило: градът окупиран, защитниците — победени, войната — приключена. Нашественикът беше подготвил своята кампания също така грижливо, както и други, по-големи. В тази неделна утрин пощальонът и полицаят излязоха за риба с яхтата на господин Коръл, уважавания от всички бакалин. Той им даде добре поддържаната си яхта за целия ден. Пощальонът и полицаят се намираха на няколко мили навътре в морето, когато забелязаха покрай тях да минава тъмно боядисан транспортен кораб, натоварен с войници. Като общински служители това съвсем определено ги засягаше и двамата обърнаха към брега, но, разбира се, докато стигнат в пристанището, батальонът вече беше завладял града. Полицаят и пощальонът дори не успяха да влязат в канцелариите си в кметството, а когато настояха на правата си, ги взеха в плен и ги хвърлиха в градския затвор.
В тази неделна утрин цялата местна войска, на брой дванайсет души, също не беше в града, защото уважаваният от всички бакалин господин Коръл даде безплатен обяд, мишени, патрони и награди за състезание по стрелба, предвидено да се проведе на седем-осем километра от града, горе в планината, в една чудесна долчинка, собственост на същия господин Коръл. Местните войници, едри, тромави момчета, чуха самолетите, видяха в далечината парашутите и тръгнаха в ускорен марш обратно към града. Когато пристигнаха, завоевателят беше разположил картечници от двете страни на пътя. Тромавите войници, почти без опит в боя и никакъв опит в поражението, започнаха да стрелят с пушките си. Картечниците изтракаха и в миг шестима от тях се превърнаха в мъртви, надупчени вързопи, трима — в полумъртви надупчени вързопи, а останалите трима избягаха в планината с пушките си.
В десет и трийсет духовата музика на нашествениците свиреше красиви, сантиментални мелодии на градския площад, докато гражданите слушаха, застанали наоколо, с полуотворени уста и зяпаха сащисани мъжете със сиви каски на главите и автомати в ръцете.
В десет и трийсет и осем шестимата надупчени бяха погребани, парашутите сгънати и войниците настанени в склада на господин Коръл, който се намираше при кея и по чиито рафтове имаше одеяла и походни легла за целия батальон.
Към десет и четирийсет и пет кметът, старият Ордън, получи от страна на полковник Лансър, командуващия нашествениците, официално искане за аудиенция, определена точно за единайсет часа в петстайната резиденция на кмета.
Приемната на резиденцията беше много уютна и приветлива. Позлатените столове с износена тапицерия стояха подредени край стените, като излишни слуги без работа. В сводестото мраморно огнище имаше малка скара с червена жарава, а пред нея — ръчно изрисувана кофа за въглища. На полицата над огнището, между две тумбести вази, се мъдреше голям къдрав порцеланов часовник, отрупан с херувими. Тапетите бяха тъмночервени със златни фигури, а дървената облицовка — бяла, красива и чиста. Картините по стените представяха най-вече удивителния героизъм на големи кучета, които спасяват деца в опасност. Човек оставаше с впечатлението, че нито едно дете няма да загине от наводнение, пожар или земетресение, стига наоколо да има голямо куче.
Край огнището седеше старият доктор Уинтър, брадат, делничен и добродушен — историограф и лекар на града. Той гледаше с изумление в скута си, където палците му се премятаха неспирно един през друг. Видът му беше толкова благ, че само проницателен човек би могъл да схване колко проницателен е всъщност той. Докторът вдигна поглед, за да разбере дали Джоузеф, слугата на кмета, е забелязал чудното въртене на палците му.
— Единайсет ли? — попита доктор Уинтър.
Джоузеф отвърна разсеяно:
— Да, господине, в бележката пишеше „единайсет“.
— Ти чете ли бележката?
— Не, господине. Негово превъзходителство ми я прочете.
И Джоузеф продължи да проверява дали някой от позлатените столове не се е преместил, откак ги подреди там за последен път. Имаше навика да се мръщи на мебелите, като че ли очакваше от тях да се държат неприлично, да правят бели или да са прашни. С една дума, докато кметът Ордън ръководеше хората, Джоузеф властвуваше над мебелите, сребърните прибори и чиниите. Беше възрастен, слаб, сериозен и животът му изглеждаше толкова сложен, че само един проницателен човек би могъл да прозре колко прост е всъщност той. Не намираше нищо удивително във въртящите се палци на доктор Уинтър; нещо повече, дразнеше се от тях. Джоузеф подозираше, че след като в града има чужди войници, а местната армия е избита или пленена, значи става нещо доста важно. Рано или късно Джоузеф трябваше да си състави мнение за всичко това. Той не намираше за уместно каквото и да е лекомислие, въртене на палци или пък разни номера от страна на мебелите. Доктор Уинтър премести стола си с няколко сантиметра. Джоузеф нетърпеливо зачака да настъпи моментът, когато ще може да го върне на определеното му място.
— Единайсет часът, а? — повтори докторът. — И бъди сигурен, че ще са тук навреме. Тези хора знаят цената на времето.
— Да, господине.
— На времето и на машините.
— Да, господине.
— Втурнали са се към съдбата си, сякаш тя няма да ги чака. С раменете си подбутват света да се върти по-бързо.
Тук слугата отвърна: „Точно така, господине.“ Защото му беше омръзнало да казва: „Да, господине.“
Джоузеф не одобряваше такъв вид разговори, понеже те не му помагаха да си състави мнение за каквото и да е. Ако подхвърлеше по-късно пред готвачката: „Хора, които знаят цената на времето, Ани“ — би прозвучало безсмислено. Тя щеше да запита: „Кой?“, а после: „Защо?“ — и най-сетне да отсече: „Това са глупости!“ Джоузеф се беше опитвал да вмъкне приказките на доктора в разговорите си с нея и това винаги завършваше по един и същи начин — Ани неизменно ги намираше за глупави.
Доктор Уинтър вдигна поглед от палците си и се загледа как слугата въвежда ред сред столовете.
— Какво прави кметът?
— Облича се, да приеме полковника, господине.
— И ти не му помагаш? Сам няма да успее да се облече както трябва.
— Помага му госпожата. Госпожата иска той да изглежда възможно най-добре. Тя… — Тук Джоузеф леко се изчерви. — Госпожата му почиства космите от ушите, господине. Това го гъделичка. На мен не ми позволява да го правя.
— Разбира се, че гъделичка.
— Госпожата настоява.
Докторът се изсмя. Стана и протегна ръце към огъня, а Джоузеф ловко се шмугна зад него и върна стола на място.
— Чудесни сме. Страната ни загива, градът ни е завзет, кметът се готви да приеме завоевателя, а госпожата държи съпротивляващия се кмет за врата и му почиства космите от ушите.
— Много беше обрасъл — рече Джоузеф. — Веждите му също. Негово превъзходителство понася още по-малко да му подстригват веждите. Твърди, че боляло. Съмнявам се дали и госпожата ще успее да го направи.
— Ще се опита.
— Иска й се той да изглежда възможно най-добре, господине.
През стъклото на входната врата надникна лице с каска и след това се почука. Сякаш топлата светлина от стаята си отиде и на нейно място се вмъкна някаква сивота.
Доктор Уинтър погледна часовника.
— По-рано идват. Отвори им, Джоузеф.
Джоузеф отиде до вратата и я отвори. Беше облечен в шинел войник. Имаше каска, а на рамото му висеше автомат. Огледа се бързо и влезе. Зад него на вратата застана офицер. Униформата му беше като на всички останали и чинът личеше само по пагоните.
Офицерът влезе и погледна към доктор Уинтър. Външността му натрапчиво напомняше за английски джентълмен: отпуснат, с червено лице, с дълг, но все пак приятен на вид нос. Изглеждаше притеснен от униформата си, както е с повечето британски генерали. Застана до вратата, вперил поглед в доктор Уинтър, и попита:
— Вие ли сте кметът Ордън, господине?
Доктор Уинтър се усмихна.
— Не, не съм.
— В такъв случай сте чиновник?
— Не, аз съм градският лекар и съм приятел на кмета.
Офицерът попита:
— Къде е кметът Ордън?
— Облича се, за да ви приеме. Вие сте полковникът?
— Не, не съм. Аз съм капитан Бентик. — Поклони се и доктор Уинтър му отвърна с лек поклон. Капитан Бентик продължи, сякаш леко смутен от онова, което имаше да каже: — Според нашия устав сме длъжни да претърсваме за оръжие всяко помещение, в което ще влиза командуващият. В това няма нищо обидно, господине. — После викна през рамо: — Сержант!
Сержантът се приближи бързо към Джоузеф, потупа го с ръце по джобовете и съобщи:
— Нищо, господин капитан.
Капитан Бентик се обърна към доктора:
— Надявам се, ще ни извините. — Сержантът отиде при Уинтър и го потупа по джобовете. Ръцете му се задържаха при вътрешния джоб на сакото. Бръкна бързо, извади оттам малка черна кожена чанта и я занесе на капитана. Бентик отвори чантичката и видя няколко прости хирургически инструмента: два скалпела, хирургически игли, щипки, игла за подкожни инжекции. Затвори чантичката и я подаде на доктора, който рече:
— Вижте, аз съм селски лекар. Един път ми се наложи да оперирам апандисит с кухненски нож. Оттогава винаги нося тези неща със себе си.
— Доколкото зная, тук има огнестрелно оръжие — каза капитан Бентик и извади от джоба си малък бележник с кожена подвързия.
— Нищо не пропускате.
— Да, от известно време тук работи наш човек.
— Едва ли ще ми кажете кой е той.
— Вече си е свършил работата. Не виждам какво може да стане, ако ви кажа. Името му е Коръл.
Доктор Уинтър зяпна от изумление.
— Джордж Коръл? Как! Това ми се струва невъзможно. Той направи толкова много за града. Дори отпусна награди за състезанието по стрелба тази сутрин. — Каза го и по очите му пролича, че започва да схваща какво всъщност се е случило. После добави: — Сега ми е ясно защо устрои състезанието по стрелба. Да, разбирам. И все пак, Джордж Коръл! Струва ми се невъзможно!
Вратата отляво се отвори и влезе кметът Ордън; човъркаше с малкия си пръст в дясното ухо. Беше с официалния си редингот, а около врата му висеше медальон — символ на длъжността му. Имаше големи рунтави бели мустаци и още два по-малки — над всяко око по един. Бялата му коса беше току-що сресана и космите започваха да се стремят към свобода, мъчеха се да се изправят. Дългогодишен кмет на града, той се беше превърнал в олицетворение на управник. Дори възрастните хора, когато видеха написана думата „кмет“, си представяха Ордън. Беше се слял с длъжността си. Тя му придаваше достойнство, а той на нея — топлота.
Отзад се появи госпожата — дребна, сбръчкана и свирепа. Тя живееше с чувството, че е скроила този човек от цяло парче плат и го е създала; живееше с дълбокото убеждение, че ако би могла да започне всичко отначало, би свършила по-добра работа. Само веднъж или дваж през живота си беше успяла да го разбере напълно, но онази част от него, която познаваше, познаваше добре и в цялата й сложност; и най-малкият му апетит или болка, невнимание или лошотия не й убягваха; нито една негова мисъл или мечта, или пък копнеж не достигаха до нея. И въпреки това няколко пъти през живота си бе имала своите звездни мигове.
Тя заобиколи кмета, хвана го за ръката, измъкна пръста от възмутеното му ухо и го дръпна настрана, тъй както би измъкнала пръста от устата на бебе.
— Не мога да повярвам, че боли толкова, колкото твърдиш — каза тя. После се обърна към доктор Уинтър: — Не ми дава да му оправя веждите.
— Боли — обади се кметът.
— Е, добре, щом държиш да изглеждаш така, с нищо не мога да ти помогна. — Тя оправи вече съвсем добре наместената му вратовръзка и се обърна към Уинтър: — Радвам се, че си тук, докторе. Колко души според теб ще дойдат? — Едва сега вдигна очи, забеляза капитан Бентик и възкликна: — О, полковникът!
— Не, госпожо — каза капитанът, — само подготвям нещата за полковника. Сержант!
Сержантът, който в това време обръщаше възглавници и надничаше зад картини, се приближи бързо до кмета и прокара ръце по джобовете му.
Бентик се извини.
— Съжалявам, господин кмете, но уставът го изисква. — А после погледна в малкия си бележник. — Ваше превъзходителство, известно ми е, че тук имате огнестрелно оръжие. Доколкото зная, два броя.
Кметът се учуди.
— Огнестрелно оръжие ли? Предполагам, имате предвид пушки. Да, имам ловджийска и спортна пушка. — После добави с тон на извинение в гласа: — Знаете ли, вече не ходя много на лов. Все се готвя да отида, а после, като се открие сезонът, не излизам. Не ми прави същото удоволствие както едно време.
Капитан Бентик настоя:
— Къде са пушките, ваше превъзходителство?
— Ами струва ми се… — започна кметът и се обърна към госпожата: — Не бяха ли отзад, в шкафа в спалнята, при бастуните?
— Да, и всички дрехи в този шкаф миришат на смазка. Да беше ги сложил някъде другаде.
Капитанът изкомандува: „Сержант!“ И сержантът се втурна в спалнята.
— Неприятно задължение, съжалявам — рече Бентик.
Сержантът се върна, носейки ловна двуцевка и доста хубава спортна пушка с ремък. Подпря ги до входната врата.
— Това е всичко. Благодаря ви, ваше превъзходителство! Благодаря ви, госпожо!
Бентик се обърна и се поклони леко на доктор Уинтър.
— Благодаря ви, докторе! Полковник Лансър ей сега ще дойде. Довиждане.
И излезе през вратата, последван от сержанта, който носеше двете пушки в лявата, а автомата — в дясната си ръка.
— За момент помислих, че е полковникът. Приятен младеж — каза госпожата.
Доктор Уинтър се обади язвително:
— Не, той само охранява полковника.
А госпожата се питаше: „Колко ли офицери ще дойдат?“ Погледна към Джоузеф и го видя как безсрамно подслушва. Поклати глава и се намръщи, а той се залови да върши дребните неща, с които се занимаваше преди. Започна отново да бърше праха от всичко.
Госпожата попита:
— Според вас колко от тях ще дойдат?
Докторът ядосано придърпа стол и отново седна с думите:
— Не зная.
— Ами… — Тя се намръщи по посока на Джоузеф. — Ние обсъждахме. Дали да им предложим чай или по чаша вино? Ако трябва да ги черпим, не зная колко от тях ще дойдат, а ако не трябва, тогава какво ще правим?
Доктор Уинтър поклати глава и се усмихна.
— Не зная. Толкова отдавна не сме побеждавали никого, а и нас не са ни побеждавали. Не зная кое е редно.
Кметът отново зачовърка с пръст в сърбящото го ухо. Той се намеси:
— Аз пък не смятам, че трябва. Не смятам, че хората ще одобрят. Не искам да пия вино с тях. Не зная защо.
Госпожата потърси подкрепа от доктора.
— Нали в древни времена хората — имам предвид водачите — са се поздравявали и са пили по чаша вино?
Доктор Уинтър кимна.
— Да, наистина са го правили. — Поклати глава. — Може би тогава е било различно. Кралете и принцовете са играели на война, тъй както англичаните си играят на лов. Когато убият лисица, се събират на ловна закуска. Но кметът вероятно е прав. Може хората да не одобрят това, че той пие със завоевателя.
— Хората са долу и слушат музиката. Ани ми каза. Щом те могат да го правят, защо ние да не се държим прилично?
Кметът впери поглед в нея и каза троснато:
— Госпожо, смятам, с ваше разрешение, да не пием вино. Сега хората са объркани. Живели са толкова време в мир, че не могат напълно да повярват във войната. Ще свикнат и няма повече да са объркани. Затова именно са ме избрали — за да не са объркани. Тази сутрин бяха убити шестима младежи от града, нямам намерение да правим ловна закуска. Народите не водят война за спорт.
Госпожата се поклони леко. Няколко пъти досега съпругът й се беше държал като кмет. Научила се бе да не смесва кмета със съпруга.
Ордън погледна часовника си и когато Джоузеф влезе с малка чашка кафе, я взе разсеяно.
— Благодаря — рече и отпи. — Трябва да ми стане ясно — обърна се той към доктор Уинтър, сякаш се извиняваше. — Аз трябва… знаеш ли колко са нашествениците?
— Не са много — отвърна докторът. — Според мен не повече от двеста и петдесет души, но всички са с автомати.
Кметът пак отпи от кафето и поде:
— А какво е положението в останалата част от страната?
Докторът сви рамене и после ги отпусна.
— Никъде ли не е имало съпротива? — продължи кметът без надежда в гласа си.
И отново докторът повдигна рамене.
— Не зная. Връзките са прекъснати или завзети. Няма вести.
— А нашите момчета. Войниците?
— Не зная — отвърна докторът.
Джоузеф се намеси:
— Чух… всъщност Ани е чула…
— Какво, Джоузеф?
— Шестима били убити, господин кмете, с картечниците. Ани казва, че трима били ранени и заловени.
— Но те бяха дванайсет.
— Ани чула, че трима са избягали.
Кметът рязко се обърна и попита:
— Кои са избягали?
— Не зная, господин кмете. Ани не е чула.
Госпожата провери с пръст дали няма прах по масата и рече:
— Джоузеф, когато дойдат, стой близо до звънеца. Може нещичко да ни дотрябва. Освен това, Джоузеф, сложи си другото сако. Онова с копчетата. — Замисли се за момент. — И, Джоузеф, щом свършиш онова, което са ти казали да направиш, излизай от стаята. Лошо впечатление прави, когато висиш наоколо и слушаш. Намирисва на провинция, разбираш ли?
— Да, госпожо.
— Няма да сервираме вино, Джоузеф, но можеш да сложиш някоя и друга цигара в малката сребърна кутия. И да не вземеш, когато палиш цигарата на полковника, да драснеш клечката на подметката си. Драсни я на кутията.
— Добре, госпожо.
Кметът разкопча редингота и извади часовника си, погледна го, сложи го обратно и пак се закопча, но с едно копче по-нагоре. Госпожата отиде при него и го закопча както трябва.
Доктор Уинтър запита:
— Колко е часът?
— Единайсет без пет.
— Хора, които знаят цената на времето — рече докторът. — Ще бъдат точни. Искаш ли да си отида?
Ордън погледна сепнато.
— Да си отидеш ли? Не… не, остани. — Засмя се тихо. — Малко съм изплашен — рече той, сякаш се извиняваше. — Е, не точно изплашен, но съм нервен. — И добави безпомощно: — Много отдавна не са ни побеждавали… — Спря и се ослуша. В далечината се чуваше духова музика. Свиреше марш. Всички се обърнаха в тази посока и се заслушаха. — Ето ги, идват — продума госпожата. — Надявам се, че няма да дойдат много наведнъж. Стаята не е голяма.
Доктор Уинтър рече саркастично:
— Може би госпожата би предпочела залата с огледалата във Версай?
Тя присви устни и се огледа. Вече мислено разполагаше нашествениците.
— Стаята е съвсем малка — повтори госпожата.
Духовата музика отекна по-силно, после заглъхна. На вратата леко се почука.
— Кой ли пък ще е това? Джоузеф, виж кой е и му кажи да дойде по-късно. Много сме заети.
Отново се почука. Джоузеф отиде до вратата и я отвори, отначало малко, после по-широко. Появи се сива фигура, с каска и ръкавици.
— Полковник Лансър поднася почитанията си — рече влезлият — и моли за аудиенция при ваше превъзходителство.
Джоузеф отвори широко вратата. Войникът с каската влезе вътре, огледа бързо стаята и отстъпи встрани.
— Полковник Лансър — обяви той.
В стаята влезе още един военен с каска. И неговият чин личеше единствено по пагоните. Последва го нисичък човек в черен всекидневен костюм. Полковникът беше на средна възраст, посивял, стегнат и с уморен вид. Имаше изправените рамене на военен, но очите му не гледаха с празен поглед, както е обикновено при военните. Дребният човек до него беше плешив, с розови бузи, с малки черни очички и чувствени устни.
Полковник Лансър свали каската си. Поклони се отривисто.
— Ваше превъзходителство! — Поклони се на госпожата: — Госпожо! — После нареди: — Затворете вратата, ефрейтор!
Джоузеф бързо затвори вратата и изгледа победоносно ефрейтора.
Лансър обърна въпросителен поглед към доктора и кметът поясни:
— Това е доктор Уинтър.
— Служебно лице? — попита полковникът.
— Лекар, господин полковник, и, бих могъл да добавя, местният историограф.
Лансър леко се поклони.
— Доктор Уинтър, не искам да съм неучтив, но може би във вашата история ще има страница…
А докторът се усмихна.
— Може би много страници.
Полковник Лансър се извърна леко към спътника си.
— Смятам, че познавате господин Коръл.
— Джордж Коръл? Разбира се, че го познавам. Как си, Джордж?
Доктор Уинтър побърза да се намеси. Той заяви много официално:
— Ваше превъзходителство, нашият приятел Джордж Коръл е подготвил града за нашествието. Нашият благодетел Джордж Коръл изпрати войниците ни в планината. Нашият гост на вечеря Джордж Коръл е направил списък на всяко огнестрелно оръжие в града. Нашият приятел, Джордж Коръл.
— Работя за онова, в което вярвам — рече Коръл гневно. — В това няма нищо непочтено.
Ордън зяпна. Беше сащисан. Погледна безпомощно първо Уинтър, после Коръл.
— Не мога да повярвам. Джордж, нали това не е истина? Седял си на моята маса, пил си порто с мен. Та нали ти ми помогна да направя плана на болницата. Това не е вярно!
Взря се в Коръл, но той му отвърна с войнствен поглед. Настъпи мълчание. После лицето на кмета се изпъна, стана много официално, а тялото му се вдърви. Обърна се към полковник Лансър:
— Не желая да разговарям в присъствието на този господин.
Коръл се възпротиви:
— Аз имам право да съм тук. И аз съм войник като останалите. Само дето не нося униформа.
Кметът повтори:
— Не желая да разговарям в присъствието на този господин.
— Ще ни оставите ли, господин Коръл? — попита Лансър.
Коръл настоя:
— Имам право да съм тук.
Лансър повтори рязко:
— Ще ни оставите ли, господин Коръл? Или имате по-висок чин от мен?
— О, не, господин полковник.
— Моля ви, господин Коръл, вървете си.
И Коръл погледна кмета гневно, а после се обърна и излезе. Доктор Уинтър се изсмя тихо.
— Това си струва да бъде отбелязано в моята история.
Полковник Лансър му хвърли бърз поглед, но нищо не каза.
Вратата отдясно се открехна и се показа разгневеното лице на сламенокосата Ани. Очите й бяха зачервени.
— На задната врата стоят войници, госпожо — рече тя. — Висят там без работа.
— Те няма да влязат — съобщи полковникът. — Просто такъв е военният ред.
— Ани — каза госпожата е леден глас, — ако имаш нещо да кажеш, изпращай Джоузеф.
— Отде да знам дали няма да се опитат да влязат — настоя Ани. — Подушиха кафето.
— Ани!
— Да, госпожо.
— Мога ли да седна? — попита полковникът и обясни: — Отдавна не сме спали.
Кметът от своя страна сякаш се събуди от сън.
— Да — каза той, — разбира се, заповядайте.
Полковникът погледна към госпожата, тя седна и той се отпусна уморено на един стол. Кметът остана прав, все още като унесен.
Полковникът започна:
— Бихме искали да се разбираме колкото се може по-добре. Господин кмете, трябва да знаете, че това е преди всичко един делови ход. Имаме нужда от тукашните каменни въглища и от риболова. Ще се постараем да минем с възможно по-малко търкания.
— Нямам вести — каза кметът. — Какво е положението с останалата част от страната?
— Цялата е завзета — отвърна полковникът. — Всичко беше добре планирано.
— Никъде ли не е имало съпротива?
Полковникът го изгледа съчувствено.
— По-добре да не беше имало. Да, оказаха известна съпротива, но тя само доведе до кръвопролития. Много внимателно подготвихме плановете си.
— И все пак е имало съпротива? — настоя Ордън.
— Да, но е било глупаво да се съпротивляват.
Доктор Уинтър схвана донякъде защо кметът упорствува с този въпрос.
— Вярно — каза той, — глупаво е било, но са се съпротивлявали.
— Само някои и тях вече ги няма — отвърни Лансър. — Като цяло населението е спокойно.
— Населението все още не разбира какво е станало — рече доктор Уинтър.
— Започва да разбира — настоя Лансър. — Повече няма да постъпват глупаво. — Покашля се и тонът му стана делови. — А сега, господин кмете, да пристъпим към работа. Наистина съм много уморен, но трябва всичко да уредя, преди да легна и да поспя. — Премести се по-напред на стола си. — Аз съм по-скоро инженер, отколкото военен. Всичко това е по-скоро инженерна, отколкото военна операция. Въглищата трябва да се копаят и да се транспортират по море. Имаме техници, но местните хора ще продължат да работят в мината. Това ясно ли е? Не искаме да бъдем сурови.
— Да, това е съвсем ясно — рече Ордън. — Но да предположим, че те не пожелаят да работят в мината?
— Надявам се, че ще искат, защото е необходимо. Имаме нужда от тези въглища — отвърна полковникът.
— Но ако все пак не искат?
— Трябва. Те са дисциплинирани хора. Няма да им се ще да имат неприятности. — Изчака отговора на кмета, но такъв не последва. — Не е ли така, господин кмете?
Кметът нави веригата на медальона око ле пръста си.
— Не зная, господин полковник. Те са дисциплинирани при собствената си власт. Не зная дали ще са дисциплинирани при вашата. Това не е известно. Изграждали сме нашата власт в продължение на четиристотин години.
— Това ни е известно — побърза да каже полковникът, — ето защо ще запазим вашата власт. Вие ще си останете кмет, вие ще издавате заповедите, вие ще присъждате наградите и наказанията. По този начин те няма да ни създават неприятности.
Ордън погледна към доктор Уинтър.
— Ти какво мислиш?
— Не зная — отвърна докторът. — Ще бъде интересно да видим. Бих очаквал неприятности. Може и да се ожесточат.
— И аз не зная. — Ордън се обърна към Лансър: — Господин полковник, произлизам от този народ и въпреки това не зная какво ще направят. Може би вие знаете. Някои народи приемат наложените им ръководители и им се подчиняват. Но моите хора са ме избрали. Та са ме издигнали, те могат и да ме свалят. Може би ще го сторят, ако сметнат, че съм минали на ваша страна. Просто не зная.
— Ще им направите добро, ако поддържате реда сред тях — рече полковникът.
— Добро ли?
— Да, добро. Ваш дълг е да ги защитавате от беди. Ако се бунтуват, ще изпаднат в беда. На нас въглищата ни трябват, разбирате ли? Нашите ръководители изискват от нас да ги осигурим, без да ни казват как. А вие трябва да пазите хората си. Трябва да ги накарате да работят и по този начин да ги опазите.
— Да предположим, че не искат да бъдат опазени?
— Тогава вие трябва да мислите вместо тях.
— Моят народ не обича друг да мисли вместо него — заяви кметът не без известна гордост. — Може би по това се отличава от вашия. Колкото и да съм объркан, в това поне съм сигурен.
В същото време влезе бързо Джоузеф и остана приведен, преливайки от желание да заговори. Госпожата попита:
— Какво има, Джоузеф? Дай сребърната кутия за цигари.
— Извинете ме, госпожо — каза Джоузеф. — Извинете ме, ваше превъзходителство.
— Какво има? — попита кметът.
— Ани, господин кмете. Започва да се гневи.
— Какво става? — поиска да знае госпожата.
— На Ани не й харесва това, че войниците стоят на задния вход.
— Нещо лошо ли, правят? — попита полковникът.
— Гледат през вратата към Ани. А тя не обича това.
— Изпълняват заповеди. Нищо лошо не правят — поясни полковникът.
— Но Ани не обича да я зяпат.
— Джоузеф, предупреди Ани да внимава — нареди госпожата.
— Да, госпожо — отвърна слугата и излезе.
Полковникът уморено примижа.
— И още нещо, ваше превъзходителство. Възможно ли е аз и моят щаб да се настаним тук?
Кметът се замисли.
— Къщата е малка. Има по-големи и по-удобни от нея.
В същия момент слугата се върна със сребърната кутия за цигари, отвори я и я поднесе на полковника. Когато той взе цигара, Джоузеф церемониално му я запали. Лансър смукна дълбоко.
— Не е там работата — поясни той. — Установили сме, че нещата са по-спокойни, когато щабът е настанен под покрива на местната власт.
— Искате да кажете, хората остават с впечатлението, че е установено сътрудничество.
— Да, предполагам така е.
Кметът погледна безпомощно към доктори Уинтър, но последният не можа да му предложи нищо друго освен кисела усмивка. Ордън тихо попита:
— Имам ли възможност да се откажа от честта?
— Съжалявам — отвърна полковникът. — Не. Такива са нарежданията на моя Водач.
— Това няма да се хареса на народа — рече Ордън.
— Все този народ! Народът е разоръжен. Народът няма думата.
Кметът поклати глава.
— Нищо не разбирате, господин полковник.
Отвън се разнесе сърдит женски глас, чу се удар и мъжки вик. Джоузеф се вмъкна вътре.
— Лисна му вряла вода — каза той. — Много е гневна.
През вратата долетяха команди и тропот на крака. Полковник Лансър тежко се надигна и попита:
— Нямате ли власт над слугите си, господин кмете?
Ордън се усмихна.
— Много малко. Когато е в настроение, тя е добра готвачка. Някой пострада ли? — обърна се той към Джоузеф.
— Водата беше вряла, господин кмете.