Джани Родари
Джелсомино в Страната на лъжците (6)

Джакомоне произнася реч несполучлива и Дзопино след това насила си отива

Призори Дзопино се събудил от някакъв страшен шум.

„Дали докато съм спал, не е станало наводнение?“ — попитал се той. След това погледнал от върха на колоната и видял площада, претъпкан от народ. Не му трябвало много да разбере, че тези хора се били събрали, за да четат изрисуваните от него надписи по фасадата на двореца:

Мяу!

Крал Джакомоне от яд се пука.

Знаем ний всички, че носи перука!

В Страната на лъжците и най-малката истина предизвиквала по-голям шум, отколкото атомна бомба. От всички улици продължавали да прииждат хора, привлечени от шума и смеховете. Новодошлите смятали, че има някакво празненство.

— Какво се е случило? Да не сме победили в някаква война?

— Нещо повече, нещо повече!

— Да не се е родило момче на Негово величество?

— Нещо повече, нещо повече!

— Тогава сигурно са отменени данъците.

След това и новодошлите започвали да четат надписите на Дзопино и избухвали в смях. Виковете и смеховете достигнали до спалнята на крал Джакомоне и го събудили. Владетелят изтичал до прозореца и потрил радостно ръце:

— Каква красота! Гледайте колко много ме обича народът. Хората масово са се стекли да ми кажат лека нощ. Бързо! Бързо! Придворни и адмирали, донесете ми мантията и скиптъра! Искам веднага да изляза на балкона и да произнеса реч!

Но придворните проявили безпокойство, подозирайки, че може да се е случило нещо неприятно.

— Да изпратим най-напред някой да провери какво се е случило.

— Ваше Величество, ами ако е избухнала революция?

— Какво, революция ли? Та не виждате ли колко са весели хората.

— Е, да, но защо ли са толкова весели?

— Ясно е: защото след малко ще произнеса реч. Къде е секретарят ми?

— Ето ме, господарю!

Секретарят на крал Джакомоне винаги носел под мишница тежка чанта с готови за произнасяне речи. При това най-различни: поучителни, вълнуващи, забавни, но всички — от първата до последната, — пълни с лъжи. Той отворил чантата и извадил папка с надпис: „Реч по въпроса за отглеждането на ориза“.

— Не, в никакъв случай не искам реч по хранителни въпроси. На някой може да му хрумне, че е гладен, и ще ме слуша с нежелание.

— „Реч за откриването на дървеното конче“ — прочел друго заглавие секретарят.

— Това може и да влезе в работа. Всички знаят, че люлеещото се дървено конче съм го измислил аз. Преди да стана крал, дървените кончета не се люлееха.

— Ваше Величество, имам реч и за цвета на косите.

— Чудесно! Точно това е, което ми трябва! — възкликнал Джакомоне и погалил перуката си.

След това грабнал папката и изтичал към балкона. При появата на Негово величество избухнало нещо, което можело да бъде буря от аплодисменти или от неудържим смях. На повечето от придворните се сторило, че се касае за смях и подозрението им още повече се засилило. Джакомоне обаче взел шума за предизвикан от аплодисменти, поблагодарил на поданиците си с ведра усмивка и започнал да чете речта си. Не очаквайте, че ще можете да я прочетете тук така, както я произнесъл; не бихте разбрали нищо от нея, тъй като всичко било казано, разбира се, обратно. Аз сам ще ви я резюмирам и ще преведа значението, позовавайки се на паметта на Джелсомино. Крал Джакомоне започнал горе-долу така:

— Какво е главата без коса? Градина без цветя!

— Браво! — викал народът. — Истина е! Истина е! Думата „истина“ възбудила подозрението и на онези придворни, които досега не подозирали нищо. Но Джакомоне най-спокойно продължил речта си:

— Преди да стана крал на тази страна, хората си скубеха косите от отчаяние. Един след друг гражданите ставаха плешиви и фризьорите оставаха безработни.

— Браво! — възкликнал един гражданин. — Да живеят фризьорите, да живеят перуките!

Джакомоне за миг останал смаян. Споменаването на думата „перуки“ го засегнало дълбоко в сърцето. Във всеки случай той отхвърлил подозренията и продължил да чете речта си:

— Граждани, сега ще ви кажа защо косите с оранжев цвят са по-красиви от косите със зелен цвят.

В този миг един обезпокоен царедворец дръпнал Джакомоне за ръкава и му пошепнал на ухото:

— Ваше Величество, случило се е нещо ужасно!

— Казвай бързо какво се е случило!

— Обещайте ми най-напред, че няма да заповядате да ми отрежат езика, ако ви кажа истината.

— Добре, обещавам.

— Някой е написал по стените, че носите перука и затова именно хората се смеят.

Джакомоне изпуснал от ръцете си листовете, които, полюшквайки се, литнали над народа. Децата се спуснали да ги събират. Той нямало да се разгневи повече, ако му били казали, че се е запалил дворецът. Джакомоне тутакси заповядал на гвардията си да разгони хората от площада, а след това наредил да отрежат езика на придворния, който бил слязъл да види какво става и бил донесъл новината. Нещастникът в бързината си бил помолил да не му отрязват езика, като бил забравил, че за да запази езика си, трябвало да моли да не му режат носа. Тогава най-много можело да му отрежат носа, а езикът му щял да си остане. Гневът на Джакомоне не стихнал и след това. По цялото кралство била разпространена прокламация, с която се обещавали сто хиляди талера, фалшиви, разбира се, на този, който посочи автора на обидата, нанесена на Негово величество. На площада пред двореца, точно до колоната, издигнали гилотина, готова да отсече главата на дръзкия опозорител.

— Майчице! — извикал Дзопино, оттегляйки се по средата на капитела, и опипал шията си. — Не зная как се казва страх на езика на лъжците, но ако се казва смелост, тогава много съм смел.

От благоразумие той останал целия ден в своето убежище. Привечер, когато бил достатъчно сигурен, че не ще има лоша среща, той слязъл от колоната и тръгнал, като се оглеждал сто пъти, преди да направи всяка крачка. Когато слязъл на земята, задните му крака искали веднага да хукнат да бягат, но ето че отново почувствал онзи неприятен сърбеж в предния десен крак.

— Пак се наредих! — измърморил Дзопино. — За да се освободя от този сърбеж, пак трябва да напиша нещо неприятно за Джакомоне. Вижда се, че щом идвам от зида, не ще мога да мина ден от живота си, без да драскам наляво и надясно. А при това тук не виждам стени. Тогава ще пиша хей там.

И именно върху ножа на гилотината с червения тебешир на крака си написал следното ново съобщение за крал Джакомоне:

Мяу!

Истината се разкрива:

на владетеля главата е плешива!

Сърбежът му минал, но Дзопино с безпокойство забелязал, че кракът му се е скъсил с няколко милиметра.

— Аз и така съм си без един крак — измърморил той, — а ако изхабя и другия като писател, тогава с какво ще ходя?

— Междувременно ще ти помогна аз! — обадил се някакъв глас зад гърба му.

Ако бил само глас, Дзопино веднага би могъл да удари на бяг, но гласът бил съпроводен с две твърде здрави ръце, които веднага го хванали за врата. Ръцете и гласът били на една възрастна жена, висока почти два метра, суха и строга…

— Леля Панокиа!

— Именно аз! — казала старата жена. — Сега ще дойдеш с мен. Ще те науча аз как се краде храната на моите котки и как се Драска с тебешир по стените.

Дзопино се оставил да бъде завит в палтото на леля Панокиа, без да протестира, още повече че на входа на двореца се появили няколко стражи.

„Добре че леля Панокиа дойде навреме — помислил си той. — По-добре да съм в нейните ръце, отколкото в ръцете на Джакомоне.“