Стивън Ериксън
Ловци на кости (9)

4.

Всичко, което К’рул е сътворил, разбираш ли, е породено от любовта на Древния бог към възможностите. Мириади пътеки на магия са изпредени от множество нишки, всички — лудо потръпващи като косми на вятъра, разрошени по туловището на странстващия звяр. И К’рул е бил този звяр, ала самият той е бил пародия на живот, защото кръвта е била неговият нектар, пропиляният дар, червените сълзи на болката, и всичко, което е бил, е било предопределено от тази единствена жажда.

При все това жаждата е нещо присъщо на всички нас, нали?

 

Беседа на Бруто и Нулит, в Последната нощ на Нулит

Бруто Парлет

Земята беше необятно просторна, но не и пуста. Някакъв древен катаклизъм беше раздрал излъсканата скала, насякъл я беше на цепнатини нашир и надлъж. И да беше покривал пясък някога това място, дори да беше запълвал процепите, вятър или вода го бяха помели до последното зрънце. Камъкът изглеждаше излъскан и слънчевата светлина отскачаше от него в яростен блясък.

Примижал, Маппо Рънт поклати глава.

— Никога не съм виждал това място, Икариум. Сякаш съвсем наскоро нещо просто е обелило кожата на света. Тези цепнатини… как е възможно да преминават в толкова случайни посоки?

Полукръвният джаг, застанал до него, помълча, светлите му очи оглеждаха сцената, сякаш търсеха форма. После се наведе и вдигна парче откъртена скала.

— Огромни налягания — заговори той тихо. — А след това… насилие. — Изправи се и хвърли камъка настрана. — Цепнатините не вървят произволно — виждаш ли най-близката? Реже точно през фугата в камъка. Заинтригуван съм, Маппо.

Треллът остави на земята конопената си торба.

— Искаш ли да проучим?

— Искам. — Икариум го погледна с усмивка. — Нито едно мое желание не те изненадва, нали? Не е преувеличение, че познаваш ума ми по-добре от мен. Жалко, че не си жена.

— Ако бях жена, Икариум, щях сериозно да се разтревожа от вкуса ти към жени.

— Вярно, че си доста космат — отвърна Икариум. — Рунтав всъщност. При този ръст, вярвам, че можеш цял бик бедерин да тръшнеш на земята.

— Стига да имам причина за това… макар че не ми хрумва такава.

— Хайде да огледаме.

Маппо последва Икариум по обжарената равнина. Зноят беше жесток, изпепеляващ. Скалата под ходилата им беше огъната безразборно, знак за невероятни противоборстващи налягания. Никакъв лишей не се виждаше, вкопчен в камъка.

— Това дълго е стояло заровено.

— Да, и е оголено едва наскоро.

Приближиха се до острия ръб на най-близката пропаст. Слънчевата светлина стигаше едва докъм средата; разкриваше проядени стръмни стени, но дъното тънеше в мрак.

— Виждам пътека надолу — каза Икариум.

— Надявах се, че ще ти убегне — отвърна Маппо, беше видял същия улей, с удобното съчетание на издатини и пукнатини за хващане с ръце и стъпенки. — Знаеш колко мразя камънаците.

— Допреди да го споменеш, не знаех. Е, ще го направим ли?

— Чакай да си взема торбата — рече Маппо и се обърна. — Най-вероятно ще изкараме нощта долу.

Тръгна обратно. Наградите от удовлетвореното любопитство бяха намалели за Маппо през годините, откакто се бе заклел да тръгне с Икариум, и сега сърцето му бе здраво стегнато в примката на страха. Търсенето на отговори от Икариум не беше безнадеждна кауза, уви. И ако истината се разкриеше, щеше да е като лавина, а Икариум нямаше, не можеше да понесе разкритията. За себе си. За всичко онова, което бе сторил. Щеше да се опита да отнеме живота си, ако никой друг не посмееше да му даде тази милост.

Двамата се бяха озовали пред тази бездна не много отдавна. „И аз измених на клетвата си.“ В името на приятелството. Беше се пречупил и все още изпитваше срам от това. Нещо по-лошо, да вижда състраданието в очите на Икариум, това за Маппо бе като меч в сърцето, неизцерима рана.

Но любопитството беше и нещо капризно. Отвличанията поглъщаха време, отклоняваха Икариум от пътя, от който нямаше връщане. „Времето, да. Забавянията. Следвай го натам, където ще поведе, Маппо Рънт. Нищо друго не можеш да сториш. Докато… Докато какво?“ Докато накрая не се провали. А след това щеше да дойде друг, стига да не се окажеше твърде късно, за да поднови голямата заблуда.

Беше уморен. Самата му душа бе изтощена от цялата тази шарада. Твърде много лъжи го бяха водили по този път, твърде много лъжи го бяха задържали тук, до ден-днешен. „Никакъв приятел не съм. Наруших клетвата си… в името на приятелството? Поредната лъжа. Не. Прост, жесток егоизъм, слабостта на себичните ми желания.“

А Икариум го наричаше „приятел“. Жертва на ужасно проклятие, но ето, че си оставаше все така доверчив, доблестен, изпълнен с радостта на живота. „И ето ме и мен, с радост го откланям настрана, отново и отново.“ О, думата за това наистина беше срам.

Усети се, че е застанал пред пътната си торба. Колко беше стоял тук, замръзнал и невиждащ — не знаеше. „Ах, и това ако не е справедливо. Самият аз започвам да се губя.“ Въздъхна, вдигна я и я метна през рамо. „Моля се дано не пресечем ничий път. Без заплахи. Без рискове. Дано никога не намерим изход от пропастта.“ Но на кого ли се молеше? С горчива усмивка на устните, Маппо тръгна обратно. В нищо не вярваше и нямаше да си позволи самозаблудата да придаде лик на забвението. Тъй че празни бяха молитвите, изречени от един празен човек.

— Добре ли си, приятелю? — попита го Икариум, щом се върна.

— Води — отвърна Маппо. — Аз първо трябва да си оправя торбата.

Нещо, наподобяващо загриженост, премина по лицето на Икариум, после той кимна, приближи се до началото на процепа, прехвърли се през ръба и се скри от погледа му.

Маппо извади малка кожена кесия и разхлаби връзките й. От нея извади друга кесия и я разви, беше по-голяма от първата. От втората кесия извади трета, пак по-голяма, след като бе развита. После, с известно усилие, напъха пътната си торба в последната кожена кесия. Стегна каишките. Тази кесия натика в по-малката и след това, с повечко натиск, нея пък прибра в най-малката, която върза на кръста си. Неудобно, макар и временно. Нямаше да има бърз досег до оръжията си, ако се появеше някаква опасност, поне докато траеше спускането. Не че бездруго щеше да може да се бие, вкопчен като пияна коза в стръмнината.

Приближи се до улея и надникна от ръба. Икариум напредваше бързо, вече се беше спуснал на петнадесетина или повече човешки ръста.

Какво ли щяха да намерят долу? „Камънаци. Или нещо, което е трябвало да си остане погребано за вечни времена.“ Започна да се спуска.

Скоро слънцето се отдалечи и отнесе цялата светлина от урвата. Продължиха в дълбок сумрак, въздухът стана студен и застоял. Не се чуваше никакъв звук, освен когато ножницата на Икариум изстържеше по скалите някъде долу, единственият знак, че джагът още е жив, че не е пропаднал, защото изтървеше ли се и полетеше ли надолу, Маппо знаеше, че няма да извика.

Ръцете на трелла започнаха да се уморяват, прасците го боляха, пръстите му изтръпваха, но той продължаваше упорито надолу, с чувството на някаква странна неумолимост, сякаш това спускане беше безкрайно и той жадуваше да го докаже, а единственото възможно доказателство бе да продължи. Вечно. Нещо многозначително имаше в това желание, ала не бе подготвен да разсъждава над това.

Въздухът стана още по-студен. Маппо гледаше как облачетата от дъха му покриват със слана скалата срещу него и тя блещукаше с някаква смътна, вълшебна светлина. Надушваше вече древен лед някъде долу и шепот на безпокойство учести дъха му.

Една ръка на петата на левия му, изпънат надолу крак го стресна.

— Стигнахме — промълви Икариум.

— Бездната да ни вземе дано — изпъшка Маппо, избута се от стената и стъпи с отмалели крака върху хлъзгаво наклонено дъно. Изпъна ръце настрани да запази равновесие и се изправи. — Сигурен ли си? Може би този склон е само издатина и ако се подхлъзнем…

— Ще се намокрим. Хайде, тук има нещо като езеро.

— А, виждам го. То… блести…

Пристъпиха предпазливо към неподвижната водна шир. Смътна зеленикавосиня светлина, прозираща отдолу, разкриваше дълбините. Можеха да видят дъното, навярно на десетина човешки ръста долу, грубо и затрупано с гнили пънове и счупени сталагмити, бледозелени и облети с бяло.

— Спуснахме се цяла третина левга заради това? — отекна гласът на Маппо, последван от смях.

— Вгледай се по-навътре — подкани го Икариум и треллът долови възбуда в гласа на спътника си.

Пъновете продължаваха четири-пет разтега навътре, след което свършваха. Отвъд тях сред водата клечеше нещо масивно и тромаво. Смътни шарки покриваха видимите страни и върха на тялото. Откъм задната му страна се протягаха странни изпъкналости, наподобяващи крака на паяк. Дъхът излезе на съсък от устата на Маппо.

— Живо ли е? — попита той.

— Някакъв механизъм — отвърна Икариум. — Металът е почти бял, виждаш ли? Никаква ръжда. Изглежда направено едва вчера… но съм убеден, приятелю, че е древно.

Маппо се поколеба, преди да попита:

— От твоите ли е?

Икариум го погледна с блеснали очи.

— Не. И точно това му е удивителното.

— Не е? Сигурен ли си? Намирали сме и други…

— Сигурен съм. Не знам как, но в ума ми няма съмнение. Това е построено от някой друг, Маппо.

Треллът клекна, натопи дланта си във водата и бързо я дръпна.

— Богове, това му се вика студ!

— Не е пречка за мен — рече усмихнат Икариум и долните му бивни лъснаха.

— Смяташ да доплуваш до него и да го огледаш? Все едно, отговорът е ясен. Е, аз ще потърся равен терен и ще вдигна бивака.

Джагът вече смъкваше дрехите си.

Маппо закрачи бавно по склона. Бе достатъчно светло от струящото от водата сияние, за да е сигурен във всяка стъпка, която правеше, нагоре и нагоре, лявата му ръка опипваше студената каменна стена. След петнадесетина крачки ръката му се шмугна в тясна цепнатина и след като се опря отново в камъка, той моментално забеляза промяна в структурата и формата на повърхността под мазолестите си пръсти. Спря и се вгледа внимателно.

Този камък беше базалт. Прояден и изпъкнал. Наклонът под стъпалата му намаляваше, а накрая изчезваше. Остри пукнатини започваха от наклонения под и продължаваха към езерото, черните им резки отново се появяваха по дъното му. Базалтът се беше натрапил по някакъв начин, заключи Маппо. Може би цялото дефиле бе възникнало с пристигането му.

Маппо седна, опря гръб в скалата и се вгледа в развълнуваната вече водна повърхност. Извади тръстика и почна да си чисти зъбите. Обмисляше проблема. Не можеше да си представи естествен процес, който да предизвика такова натрапване. Колкото и противодействащи да бяха земните налягания дълбоко под повърхността, в тази част на субконтинента не съществуваха скални плочи, които да образуват подобни неща при сблъсъка си.

Тук беше имало портал и базалтовото образувание бе дошло през него. Катастрофално. От своя свят… в здравата скална основа на този.

Какво беше това? Но той знаеше.

„Небесна крепост.“

Стана и отново се обърна към ръбатата базалтова повърхност. „А онова, което Икариум оглежда сега на дъното на езерото… е дошло от това. От което следва, че трябва да има някакъв портал, нали? Път през него.“ Сега вече любопитството му наистина се изостри. Що за тайни се криеха тук? Сред ритуалите на втълпяване, които бяха изпълнили Безименните, докато Маппо полагаше клетвата си, имаше приказки за небесни замъци, страховитите крепости на К’Чаин Че’Малле, които се реели като облаци из въздуха. Нашествие някакво, според Безименните, във векове преди възхода на Първата империя, когато хората, които един ден щели да я основат, все още не правели нищо друго, освен да се скитат на малки групи — не дори и племена все още, не много по-различни всъщност от смъртните Имасс. Нашествие, което поне в този район се бе провалило. Приказките не казваха почти нищо за това кой им се е опълчил. Джагът навярно. Или Форкрул Ассаил, или самите Древни богове.

Чу плясък и присви очи към сумрака. Икариум се измъкваше на брега. Маппо стана и се приближи.

— Мъртъв — изпъшка Икариум и Маппо видя, че спътникът му целият е разтреперан.

— Механизмът ли?

Джагът поклати глава.

— Омтоуз Феллак. Тази вода… мъртъв лед. Мъртва… кръв.

Маппо го изчака да се съвземе. Огледа кипналата вече повърхност на езерото, зачуден кога ли за последен път тази вода е усетила движение, топлина на живо тяло. Колкото за второто, явно бе зажадняла.

— Има един труп в онова нещо — каза след малко джагът.

— К’Чаин Че’Малле.

— Да. Как разбра?

— Намерих небесната крепост, от която е излязло. Част от нея е останала открита, изпъкнала от стената.

— Странно същество — измърмори Икариум. — Никакъв спомен нямам да съм виждал такова преди, но знам името му.

— Доколкото знам, приятелю, никога не си се натъквал на тях в странстванията си. Но все пак знаеш за тях.

— Трябва да помисля над това.

— Да.

— Странно същество — повтори той. — Толкова… змийско. Съсухрено, разбира се, както може да се очаква. Могъщо е било, мисля. Задните крайници, мишците. Огромни челюсти. Къса опашка…

Маппо вдигна очи.

— Къса опашка. Сигурен ли си за това?

— Да. Звярът беше полуизлегнат, с някакви лостове до предните му крайници — управлявал е действието на механизма.

— Имаше ли някакъв люк, през който да надникнеш?

— Не. Белият метал ставаше прозрачен, където погледнех.

— И се виждаше вътрешното устройство на механизма?

— Само пространството, където седи К’Чаин Че’Малле. Нещо като колесница, мисля, средство за транспорт и наблюдение… но не е било предназначено за под вода; не е било и устройство за разкопаване — механичните пипала са недостатъчни за това. Не, разтварянето на Омтоуз Феллак го е заварило неподготвено. Погълнато, оковано в лед. Джагъти са дошли, Маппо, да се уверят, че никой не се е спасил.

Маппо кимна. Описанието на Икариум го накара да стигне до извода за същата последователност на събитията. Като самата небесна крепост, механизмът е бил построен за летене, да се рее високо, понесен от някаква неведома магия.

— Ако ще си търсим равно място за бивак, ще трябва да е в крепостта.

Джагът се усмихна.

— Това в очите ти не е ли блясък на очакване? Подозирам, че започвам да виждам стария Маппо. Памет или не, не си ми чужд и много бях притеснен напоследък, като те гледах толкова отчаян. Разбирам го, естествено — би ли могло да е иначе? Аз съм това, което те мъчи, приятелю, и това ме натъжава. Е, дали да не влезем все пак в тази ужасна крепост?

Икариум тръгна. Маппо бавно извърна очи да го проследи.

„Икариум, Строителят на механизми. Откъде са дошли тези умения?“

Боеше се, че скоро ще го разберат.

 

 

Манастирът се намираше сред напукана пуста земя, без нито едно село или колиби на десетки левги в двете посоки по едва различимата диря на пътя. На картата, която Кътър бе купил в Г’данисбан, присъствието му бе отбелязано с една-единствена завъртулка с червеникавокафяво мастило, едва видима върху протритата кожа. Символът на Д’рек, Червея на есента.

Самотна увенчана с купол постройка се издигаше насред правоъгълния, ограден с нисък зид двор. Небето над него беше осеяно с кръжащи лешояди.

Присвит в седлото си, Хеборик Призрачните ръце се изплю и каза:

— Развала. Гниене. Разпад. Онова, което е действало някога, изведнъж рухва. И като пеперуда, душата изпърхва и отлита. В тъмното. Есента чака, а сезоните са объркани, кривят се и се гърчат, за да избегнат оголените ножове. Но пленниците на крантата, о, те са оковани вечно. Там, в собствените им спорове. Свади, крамоли, невидимото отвъд мироздание — пет пари не дават, глупците. Носят невежеството си като броня и размахват жлъч като мечове. Какво съм аз за тях? Антика. По-малко и от това. Тъй че това е един рухнал свят, защо да ме интересува изобщо? Не съм молил за това, за нищо от това…

Продължи, но Кътър престана да го слуша. Хвърли поглед през рамо към двете жени след тях. Равнодушни, безразлични, изсушени от зноя; ребрата им се виждаха под прашните опърпани кожени наметала. Встрани от тях газеше Сивожаб, дебел и мазен както винаги, заобикаляше отстрани ездачите с привидно безгранична енергия.

— Трябва да влезем в манастира — рече Кътър. — Да се възползваме от кладенеца, а ако се намери и някаква храна…

— Всички са мъртви — изграчи Хеборик.

Кътър изгледа стареца и изсумтя.

— Това обяснява лешоядите. Но все пак ни трябва вода.

Дестраянтът на Трийч му отвърна с неприятна усмивка.

Кътър не разбираше смисъла на тази усмивка. Започваше да става безсърдечен, неподатлив на хилядите ужаси в този свят. Един манастир, пълен с мъртви жреци и жрици, беше… нищо. А старецът можеше да види това, да прозре в душата му. „Новият му бог е Тигърът на лятото, Господарят на войната. Хеборик Призрачните ръце, Върховният жрец на битките, разбира колко студен съм станал. И му е… смешно.“

Подкара коня по страничната пътека, отвеждаща към манастира. Другите го последваха. Даруджистанецът дръпна юздите пред портите — бяха затворени — и слезе.

— Хеборик, усещаш ли някаква опасност за нас?

— Имам ли такъв талант?

Кътър го изгледа мълчаливо.

Дестраянтът се смъкна от коня си.

— Нищо не живее там. Нищо.

— Призраци?

— Нищо. Тя ги е взела.

— Коя?

— Нечаканата гостенка, коя. — Засмя се, вдигна ръце. — Все играем игрите си. Никога не очакваме… обида. Гняв. Можех да им го кажа. Да ги предупредя, но нямаше да чуят. Заблудата поглъща всички. Само една сграда може да се превърне в цял свят, умовете се тълпят и се блъскат, после дращят и дерат. Трябва само да излязат навън, но не. Забравили са, че „навън“ съществува. О, всички тези места за преклонение, и ни едно от тях не е за истинско преклонение. Цялото това усърдие, служещо само на демонските омерзения вътре. Жлъч, страх и злоба. Можех да им го кажа.

Кътър тръгна към стената, повел коня си. Качи се на гърба му и полека се изправи. Вдигна ръце и лесно стигна до ръба на стената. Покатери се. В двора зад зида — трупове. Десетина, с почерняла кожа, повечето голи, нападали по спечената побеляла земя. Примижа. Телата като че ли… кипяха, плувнали в пяна, стапяха се. Поклащаха се пред очите му. Измести поглед от тях. Двукрилата врата на куполния храм зееше. Вдясно имаше ниска ограда около дълга пристройка, кирпичените тухли на две трети от лицевата стена бяха неизмазани. Корита с вар и сечива намекваха за изоставена, недовършена работа. На плоския покрив бяха накацали лешояди, но никой не смееше да се спусне долу за пир.

Кътър скочи в двора. Отиде до портите и махна железния лост, после дръпна крилата и ги отвори.

Сивожаб чакаше от другата страна.

„Обезсърчение и отчаяние. Толкова много неприятности, Кътър, в това злокобно място. Отчаяние. Никакъв апетит.“

Мина покрай него и заситни предпазливо към най-близкия труп.

„Ах! Те кипят! Червеи, гъмжат от червеи. Плътта е гнусна, гнусна дори за Сивожаб. Отврат. Да се махаме от това място!“

Кътър видя кладенеца — беше в ъгъла между пристройката и храма. Излезе при другите.

— Дайте ми меховете. Хеборик, можеш ли да провериш в онази пристройка за храна?

Хеборик се усмихна.

— Добитъкът така и не са го пускали навън. От дни. Горещината е избила всичко. Десетина кози, две мулета.

— Просто провери дали има нещо за ядене.

Дестраянтът тръгна към стопанската пристройка.

Сцилара слезе от коня си, откачи меховете от седлото на Фелисин Младшата и с нейния на рамо се приближи до Кътър.

— Дръж.

Той я изгледа замислено.

— Чудя се дали това не е предупреждение.

Веждите й леко се вдигнаха.

— Толкова ли сме важни, Кътър?

— Е, нямах предвид нас точно. Исках да кажа, може би трябва да го приемем като предупреждение.

— Мъртви жреци?

— Нищо добро не носи един култ.

Тя му отвърна със странна усмивка и му подаде меховете.

Кътър се изруга наум. Рядко се получаваше нещо смислено, когато се опиташе да заговори с тази жена. Казваше неща, които можеше да каже само глупак. Беше от подигравателния поглед в очите й, от физиономията, в очакване на усмивка веднага щом отвореше уста да проговори. Замълча си, взе меховете и се върна в двора.

 

 

Сцилара го погледа за миг, после се обърна към Фелисин, която се смъкваше от коня си.

— Водата ни трябва.

Младата жена кимна.

— Знам. — Оправи с ръка разрошената си коса, вече пораснала дълга. — Непрекъснато ги виждам онези разбойници. А сега — още мъртъвци. И онези гробища, покрай които вървеше пътят вчера цял ден, онова поле от кости. Имам чувството, че сме нагазили в кошмар и всеки ден влизаме все по-дълбоко. Горещо е, но непрекъснато ми е студено и става по-студено.

— Това е от обезводняване — отвърна Сцилара и извади лулата си.

— Това нещо не излиза от устата ти по цял ден — рече Фелисин.

— Отбива жаждата.

— Наистина?

— Не, но така си повтарям непрекъснато.

Фелисин извърна очи.

— Това го правим вече много често, нали?

— Кое?

Тя сви рамене.

— Повтаряме си разни неща. С надеждата, че ще ги превърнем в истина.

Сцилара дръпна силно от лулата, издуха облак дим и загледа как се разнася.

— Толкова здрава изглеждаш — каза Фелисин. — А всички останали сме изцедени.

— Без Сивожаб.

— Да, без Сивожаб.

— Той говори ли много с тебе?

Фелисин поклати глава.

— Не. Освен когато се събудя нощем, след лошите си сънища. Тогава ми пее.

— Пее ти?

— Да, на езика на своя народ. Песни за деца. Казва, че трябвало да ги упражнява.

Сцилара я стрелна с очи.

— Нима? Каза ли защо?

— Не.

— На колко години беше, Фелисин, когато майка ти те продаде?

Ново свиване на рамене.

— Не помня.

Това можеше да е лъжа, но Сцилара не настоя. Фелисин пристъпи към нея.

— Ще се грижиш ли за мен, Сцилара?

— Какво?

— Имам чувството, че се връщам назад. Чувствах се… по-възрастна. Там, в Рараку. Сега, с всеки ден, се чувствам все повече дете. По-малка, все по-малка.

Притеснена, Сцилара отвърна:

— Никога не ме е бивало много в грижите.

— Не мисля, че и Ша’ик я биваше. Тя беше… обсебена.

— Все пак добре се оправяше с теб.

— Не, беше най-вече Леоман. Дори Тоблакай. И Хеборик, преди Трийч да го вземе. Не се интересуваше за мен и затова Бидитал…

— Бидитал е мъртъв. Получи си топките, натикани в собственото му съсухрено гърло.

— Да. Ако това, което казва Хеборик, наистина е станало. Тоблакай…

Сцилара изсумтя.

— Помисли за това, Фелисин. Ако Хеборик беше казал, че Л’орик го е направил, или Ша’ик, или дори Леоман, е, можеше да имаш повод за съмнение. Но Тоблакай? Трябва да го повярваш. Богове подземни, как да не можеш?

Въпросът събуди лека усмивка на устните на Фелисин и тя кимна.

— Права си. Само Тоблакай може да го е направил. Само Тоблакай би го убил… по този начин. Кажи ми, Сцилара, нямаш ли още една такава лула?

— Резервна лула? Какво ще кажеш за десетина? Та да ги пушиш всичките наведнъж?

Фелисин се засмя.

— Не, само една. Ще се грижиш за мен, нали?

— Ще се опитам.

И може би щеше. Като Сивожаб. Упражнение. Бръкна да потърси другата лула.

 

 

Кътър издърпа ведрото и надникна във водата. Изглеждаше чиста, не миришеше на нищо особено. Все пак се подвоуми. Чу стъпки зад себе си.

— Намерих храна — каза Хеборик. — Повече, отколкото можем да носим.

— Мислиш ли, че тази вода е наред? Какво е убило жреците?

— Чудесна е. Казах ти какво ги е убило.

„Нима?“

— Да погледнем ли в храма?

— Сивожаб вече е там. Казах му да намери пари, скъпоценни камъни, храна, която още не се е развалила. Не се зарадва много, тъй че очаквам да побърза.

— Добре. — Кътър отиде до едно от празните корита, изля в него водата и се върна при кладенеца. — Мислиш ли, че ще можем да вкараме вътре конете?

— Ще се опитаме. — Но Хеборик не мръдна от мястото си.

Кътър го изгледа и видя, че странните очи на стареца са се приковали в него.

— Какво има?

— Нищо. Всъщност нещо. Имаш определени качества, Кътър. За водач, първо.

Даруджистанецът се намръщи.

— Ако ти искаш да командваш — чудесно, давай.

— Не ти забивам нож, момче. Казах го сериозно. Ти пое командването и това е добре. Имаме нужда от това. Аз никога не съм бил водач. Винаги съм следвал. Това е проклятието ми. Но не искат да го чуят. Не и от мен. Не, искат да ги водя, да ги изведа. Към свободата. Непрекъснато им казвам, че нищо не знам за свободата.

— Те? Кои те? Сцилара и Фелисин?

— Ще доведа конете — каза Хеборик, обърна се и закрачи към портата със странната си жабешка походка.

Кътър отново напълни ведрото и го изля в коритото. Щяха да нахранят тук конете с онова, което нямаше да могат да вземат със себе си. Да се запасят с вода. „И храма да оплячкосаме дори.“ Какво пък, нали беше крадец някога, преди толкова време. Освен това мъртвите не се интересуваха от богатство, нали?

Чу зад себе си цепещ, разкъсващ звук, откъм средата на двора. Звукът на разтварящ се портал. Рязко се обърна, вече с два ножа в ръцете.

От магическата порта се появи ездач, в пълен галоп. Дръпна рязко юздите, копитата заораха сред облаци прах, тъмносивият кон бе като чудовищно привидение, с раздрана на места кожа, оголила сухожилия, засъхнали мускули и жили. Очите му бяха две зейнали дупки, гривата, дълга и мазна, изплющя, щом звярът разтърси глава. Ездачът беше още по-страховит. Черна, пищно украсена някога броня, покрита с петна тъмнозелена патина, очукан шлем без набузници, откриващ лице, от което бе останало повече кокал, с няколко ивици плът, провиснали от ръбовете на скулите, и с почернели остри зъби.

В краткия миг, докато конят стоеше на задните си крака и тръскаше глава сред вдигналия се облак прах, Кътър видя по ездача повече оръжия, отколкото можеше да изброи. Мечове на гърба му, метателни брадви, дръжки, стърчащи от кании по седлото му, нещо като копие за глигани с бронзов връх, дълъг колкото къс меч, бе стиснато в облечената му в метална ръкавица лява ръка. Дълъг лък, къс лък, ножове…

— Къде е той? — разнесе се дивашки, изпълнен с ярост рев. Парчета броня се затъркаляха по земята, щом ездачът се завъртя в седлото да огледа двора. — Проклет да си, Гугло! Бях по дирята! — Видя най-сетне Кътър и изведнъж млъкна, вцепенен. — Оставила е един жив? Съмнявам се. Ти изобщо не си от палетата на Д’рек. Пий дълбоко от тази вода, смъртни, все едно е. Бездруго си мъртъв. Ти и всяка проклета, швиреща кръв жива твар на този свят, и на всеки друг!

Обърна рязко коня си към храма, където се бе появил Сивожаб — носеше топове коприна, кутии, храни и съдове за готвене.

— Жаба, която обича да готви в удобства! Лудостта на Великия край е надвиснала над нас! Хайде, ела насам, демоне, че да нанижа краката ти и да ги опека на огън — мислиш, че вече не ям? Прав си, но ще те пека на зъл шиш, капещ от ирония… ха! Това ти хареса, нали? — Обърна се отново към Кътър. — Това ли искаше той да видя? Отвлече ме от дирята… заради това?

Кътър прибра ножовете си. От портите влизаше Хеборик Призрачните ръце, повел конете. Като видя ездача, старецът спря и каза:

— Много късно, войник. Или много рано!

И се изсмя.

Ездачът вдигна копието си за поздрав.

— Трийч е направил грешка, както виждам, но все едно, трябва да те поздравя.

— Грешка ли? Да, съгласен съм, но нищо не мога да направя за това. Разбирам неохотата, с която ми отдаваш чест. Какво те води насам?

— Питай Гуглата, ако искаш отговор на това! — Обърна копието и го заби в земята, после скочи от седлото и още парчета броня затропаха по двора. — Предполагам, че трябва да огледам, сякаш не виждам вече всичко, което има за виждане. Пантеонът е разкъсан, какво от това?

Хеборик задърпа конете към коритото, заобикаляше воина отдалече. Приближи се до Кътър и сви рамене.

— Войникът на Гуглата, Върховен дом Смърт. Няма да ни притеснява, мисля.

— Той ми заговори на дару — каза Кътър. — А на тебе на малазански.

— Да.

Войникът беше висок и сега Кътър видя нещо провиснало от широкия му, отрупан с ножове колан. Емайлирана маска, напукана, зацапана, с една само ивица червена боя през едната буза. Очите на младия даруджистанец се ококориха.

— Беру да пази! — прошепна той. — Сегюле!

При тези думи Войникът рязко се обърна и се приближи.

— Дару, далече си от дома! Кажи ми, децата на Тирана още ли управляват Даруджистан?

Кътър поклати глава.

— Гледаш като обезумял, смъртни. Какво те мъчи?

— Аз… Чувал съм, че… Сегюле обикновено нищо не казват… на никого. Но ти…

— Трескавият фанатизъм още държи смъртните ми събратя, а? Идиоти! Армията на Тирана още върлува из града значи?

— Кой? Какво? Даруджистан се управлява от съвет. Никаква армия нямаме…

— Гениално безумство! Няма Сегюле в града?

— Няма! Само… истории. Легенди, искам да кажа.

— Къде се крият тогаз моите маскирани, въртящи се на колци родственици?

— Един остров, разправят, далече на юг, срещу брега, отвъд Морн…

— Морн? Аха, започвам да схващам. Държат ги там в готовност. Съветът на Даруджистан — магове, всички до един, нали? Немрящи, потайни, обзети от параноя магове! Присвили са се ниско, че да не се върне Тиранът, а той ще се върне един ден! Връща се — и си търси армията! Ха! Съвет!

— Това не е съветът всъщност — рече Кътър. — Ако говориш за магове, това трябва да е кабалът Т’орруд…

— Т’орруд? Да, умно. Наглост! Баруканал, Деруданит, Травалегра, Мамолтенан? Тези имена бъркат в душата ти, нали? Виждам го.

— Мамът беше мой чичо…

— Чичо! Ха! Абсурд! — Завъртя се на място. — Достатъчно видях! Гугло! Напускам! Направила си е отровата чиста като лед, нали? Гугло, глупако проклет, не ти трябвах аз за това! Сега пак трябва да му търся дирята, проклети да са дъртите ти кокали! — Тръгна към немрящия кон.

Хеборик подвикна откъм дървеното корито:

— Войнико! Може ли да попитам — кого гониш в своя лов?

Наточените зъби лъснаха в безмълвен смях.

— Лов? О, да, всички сме на лов, но аз съм най-близо! Да му пикая на Гуглата на костеливите крака! Космите от носа му да оскубя и зъбите в мордата да му наритам! Копие да му забия в задника пъпчив и да го пратя на върха на ветровита планина! О, ще му намеря жена аз някой ден, заложи монета за това! Но първо да свърша лова!

Хвана юздите и обърна коня. Порталът се отвори.

— Скинър! Чуй ме, проклетнико Вречен! Измамнико на смърт! Ида! — Кон и ездач се гмурнаха в процепа, изчезнаха, а след миг изчезна и самият портал.

Внезапната тишина прокънтя като траурна песен в главата на Кътър. Той вдиша хрипливо и потръпна.

— Беру да пази — повтори. — Той беше чичо ми…

— Ще нахраня конете, момче — каза Хеборик. — Иди при жените. Сигурно са чули викове и не знаят какво става. Върви, Кътър.

Младият дару кимна и тръгна към портата. „Баруканал. Мамолтенан…“ Какво беше разкрил Войникът? Що за ужасна тайна се криеше в думите на привидението? „Какво общо трябва да имат Барук и другите с Тирана? А Сегюле? Тиранът се връщал?“

— Богове, трябва да се върна у дома.

Фелисин и Сцилара седяха на пътя. И двете пушеха ръждивец. Фелисин изглеждаше пребледняла, но в очите й имаше решителност и непокорство.

— Спокойно. Не го вдишва — каза Сцилара.

— Тъй ли? Ти откъде знаеш? — Фелисин я погледна учудено.

— Нямате ли въпроси? — попита Кътър.

Двете го изгледаха.

— За какво? — попита Сцилара.

— Не чухте ли?

— Какво да чуем?

„Не са чули. Не е трябвало. Но ние трябваше. Защо?“ Сгрешил ли беше Войникът в предположенията си? Пратен от Гуглата не за да види мъртвите жреци и жрици на Д’рек… „А за да говори с нас.“

Тиранът ще се върне. Казано на един син на Даруджистан.

— Богове — прошепна отново. — Трябва да се върна у дома.

Гласът на Сивожаб извика в черепа му. „Приятел Кътър! Изненада и тревога!“

— Сега пък какво? — попита той, обърна се и видя излезлия пред портата демон.

„Войникът на Смърт. Удивително. Той остави копието си!“

Кътър зяпна оръжието, стиснато между зъбите на демона.

— Добре, че не ти трябва устата да говориш.

„Тържествено съгласие, приятел Кътър! Въпрос. Харесват ли ти тези коприни?“

 

 

Порталът в небесната цитадела налагаше леко изкачване. Маппо и Икариум стояха на прага, зяпнали сводестата кухина. Подът беше почти равен. Смътна светлина сякаш струеше от каменните стени.

— Можем да лагеруваме тук — каза треллът.

— Да — съгласи се Икариум. — Но дали първо да не проучим?

— Разбира се.

Залата побираше още три механизма, идентични на потъналия в езерото, поставени на магарета като кораби в сух док. Люковете зееха отворени и се виждаха облицованите седалки. Икариум пристъпи до най-близкия и заоглежда вътрешността.

Маппо развърза кесийката на колана си и започна да вади по-голямата отвътре. След това подреди навитите на рула постелки, храната и виното. После извади от торбата си обкован с желязо боздуган, не любимия си, а друг, заменим, след като не притежаваше чародейни качества.

Икариум се върна при него.

— Безжизнени са. Енергията, вложена първоначално в тези механизми, се е изцедила и не виждам начин да се възстанови.

— Не е много изненадващо, нали? Подозирам, че тази крепост е стояла тук от доста време.

— Съвсем вярно, Маппо. Но представи си, че можехме да съживим някой от тези механизми! Бихме могли да пътуваме по-бързо и удобно! Един за теб и един за мен, ах, това е трагично. Но виж, тук има проход. Хайде да поровим в по-голямата загадка, която ни поднася тази крепост.

Понесъл само боздугана си, Маппо влезе след приятеля си в широкия коридор.

От двете страни на прохода се редяха складове, но всичко вътре се бе превърнало в купища слегнала се прах.

След шестдесет крачки стигнаха пресечка. Пред тях имаше някаква сводеста преграда, като вертикално езеро от живак. Коридорите продължаваха надясно и наляво, и двата сякаш се извиваха навътре в далечината. Икариум извади от кесията си монета и Маппо го досмеша, като видя, че е сечена преди цели пет века.

— Ти си най-жалкият скъперник на света, Икариум.

Джагът се усмихна и сви рамене.

— Май си спомням, че никой не иска да приема заплащане от нас, колкото и големи да са разходите за предложената услуга. Не е ли точен този спомен Маппо?

— Точен е.

— Е, как може тогава да ме обвиняваш в скъперничество? — Подхвърли монетата към сребристата преграда. Тя изчезна. Вълни се разляха навън, минаха през каменната рамка и се върнаха.

— Пасивна демонстрация — поясни Икариум. — Кажи ми, чу ли монетата да се удари в нещо от другата страна?

— Не. Нито чух някакъв звук, когато влезе през… ъъъ… вратата.

— Изкушавам се да мина през нея.

— Това може да се окаже нездравословно.

Икариум се поколеба, после извади нож и вкара острието в преградата. Последваха малки вълнички. Издърпа го. Острието изглеждаше непокътнато. Нищо от веществото не бе полепнало по него. Икариум опипа желязото с върха на пръста си.

— Никаква промяна в температурата.

— Дали да я пробвам с пръст, който няма да ми липсва много? — попита Маппо и вдигна лявата си ръка.

— И кой ще да е той, приятелю?

— Не знам. Предполагам, че ще ми липсва, който и да е.

— Само върхът?

— Звучи благоразумно. — Маппо сви ръката си в юмрук, освен последния пръст, кутрето, приближи се още малко и пъхна пръста до първата свивка в искрящата врата. — Поне не боли. Струва ми се, че е много тънко. — Издърпа ръката си и огледа свивката. — Здрав е.

— При състоянието на пръстите ти, Маппо, как можеш да си сигурен?

— А, виждам промяна. Никаква мръсотия не е останала, дори събралото се под нокътя.

— Да минеш през това значи да бъдеш пречистен. Не мислиш ли?

Маппо бръкна отново, този път с цяла ръка.

— Усещам въздух от другата страна. По-хладен, по-влажен. — Издърпа ръката си и я огледа. — Чиста. Прекалено чиста. Притеснен съм.

— Защо?

— Защото ме кара да разбера колко мръсен съм станал.

— Чудно, дали ще направи същото и с дрехите ни?

— Би било хубаво, макар че може да има нещо като праг. Окаже ли се твърде мръсно, просто унищожава вредоносния материал. Може да се появим от другата страна голи.

— Сега аз съм притеснен, приятелю.

— Разбирам. Е, какво да правим, Икариум?

— Имаме ли някакъв избор? — И с тези думи Икариум прекрачи през преградата.

Маппо въздъхна и го последва.

И Икариум го сграбчи за рамото и го дръпна назад от втората крачка — която, видя той, щеше да е във въздуха.

Пещерата пред тях беше огромна. Някогашен мост беше свързвал скалната издатина, на която стояха, с носеща се във въздуха крепост на стотина крачки срещу тях. Части от каменната дъга бяха останали на мястото си, като че ли без опора, но други се бяха откъртили и се рееха неподвижни във въздуха.

Далече, зашеметяващо далече долу, пещерата тънеше в непроницаем мрак. А над тях — смътно блещукащ купол от черен, грубо одялан камък, като нощно небе. Покрай вътрешните стени се редяха терасовидни сгради с редици черни прозорци, но без тераси. Прах и камъни забулваха въздуха, но всичко сякаш бе неподвижно. Маппо мълчеше, замаян от гледката.

Икариум го тупна по рамото и посочи нещо мъничко, което се рееше точно пред тях. Монетата. Но не стоеше неподвижна, както изглеждаше отначало. Бавно се отдалечаваше. Джагът се пресегна, хвана я и си я прибра в кесията.

— Ценно възвръщане на инвестицията ми — измърмори. — Щом съществува инерция, значи можем да пътуваме. Да се хвърлим от тази издатина. И да заплуваме към крепостта.

— Стабилен план — отвърна Маппо. — Ако не бяха препятствията на пътя.

— Прав си.

— Може да има здрав мост, от другата страна. Можем да тръгнем по някой от страничните коридори зад нас. Ако има такъв мост, сигурно ще е белязан със сребърна преграда като този.

— Никога ли не ти се е искало да летиш, Маппо?

— Като дете, може би. Искаше ми се, сигурен съм.

— Само като дете?

— Мечтите за летене са за детството, Икариум. Дали да не проучим коридорите?

— Е, добре. Макар че, да ти призная, надявам се да не намерим мост.

 

 

Безброй помещения, проходи и ниши по стените, сводест коридор, подовете — покрити с гъста лепкава прах, избледнели символи, врязани над вратите, навярно някаква цифрова система. Въздухът беше застоял и смътно щипещ. Никакви мебели не се бяха съхранили в стаите. Нито имаше трупове, забеляза Маппо — като онзи, който Икариум беше открил в механизма на дъното на езерото. Организирана евакуация? Ако беше така, къде бяха отишли Късоопашатите тогава?

Натъкнаха се на нова сребриста врата. Минаха предпазливо през нея и се озоваха на прага на тесен мост. Беше непокътнат и водеше към летящата във въздуха крепост, надвиснала много по-близо над този, точно срещу мястото, откъдето я бяха видели за първи път. Черната стена на острова-крепост изглеждаше много по-груба, с прозорци като вертикални резки, разположени в привидно безредие по грозните издатини, криви кухини и извити кули.

— Необичайно — промълви тихо Икариум. — Какво ли разкрива за своите създатели това скрито лице на лудостта? За тези К’Чаин Че’Малле?

— Известно напрежение може би?

— Напрежение?

— Между реда и хаоса — обясни Маппо. — Вътрешна дихотомия, противоречиви импулси…

— Противоречието е видно във всички форми на разумен живот — отвърна Икариум, пристъпи на моста, после размаха ръце и литна.

Маппо се пресегна и едва успя да го сграбчи за крака. Дръпна го обратно и изсумтя:

— Хм. Това наистина беше интересно. Нищо не тежеше, когато те хванах. Лек като прашинка.

— Доста притеснително беше. Май в края на краищата все пак ще ни се наложи да летим.

— Защо са строили мостове тогава?

— Представа нямам. Освен ако механизмът, предизвикващ тази безтегловност, се разваля. Губи прецизност.

— И се е налагало мостовете да се изоставят? Възможно. Все едно, виждаш ли перилата? Изпъват се навън, а не нагоре. Скромно, но достатъчно, за да се държиш, ако трябва да пълзиш.

— Да. Е, ще пробваме ли?

Усещането не беше никак приятно, реши Маппо, щом се добра до средата, с придвижващия се пред него Икариум. Гадене, световъртеж, странен подтик да се пуснеш и да се избуташ назад, заради инерцията от собствените ти мускули. Всякакво усещане за горе и долу беше изчезнало и на моменти Маппо беше убеден, че се изкачват по стълба, вместо да пълзят повече или по-малко хоризонтално по моста.

Там, където мостът се съединяваше с крепостта, пред тях зейна тесен, но висок вход. Пред него във въздуха неподвижно се рееха парчета от някогашната врата. Онова, което я беше разбило, бе дошло отвътре.

Икариум се добра до входа и се изправи. След малко и Маппо застана до него и двамата се взряха в тъмното.

— Надушвам… голяма… смърт.

Маппо кимна. Извади боздугана, погледна увенчаната с шипове желязна топка и отново напъха дръжката в кожения клуп на колана си.

Влязоха в крепостта.

Коридорът беше тесен колкото самия вход, с неравни стени от черен базалт, мокър от кондензираната пара, подът — неравен, с издутини и дупки, хлъзгави от леда, който пращеше и се изместваше под краката им. Продължаваше общо взето в права посока четиридесетина крачки. Докато стигнат до края, очите им се приспособиха към тъмнината.

Нова огромна камера, сякаш сърцевината на цитаделата беше изкорубена отвътре. И в нея — гигантски кръст от черно дърво, а на него — прикован дракон. Отдавна мъртъв, замръзнал, но без да гние. Железен шип, дебел колкото торса на Маппо, бе забит в гърлото на дракона, точно над гръдните кости. Кръв с цвета на аквамарин се беше изляла от раната и още капеше тежка и зловонна върху каменния под на тътнещи монотонно капки с големината на юмрук.

— Познавам този дракон — прошепна Икариум.

„Как? Не, не питам!“

— Познавам този дракон — повтори Икариум. — Соррит. Аспектът му беше… Серк. Лабиринтът на небето. — Вдигна ръце към лицето си. — Мъртъв. Те са го убили…

 

 

— Ужасно вкусен трон. Не, не вкусен. Прегорчив, мръсен, ужасен на вкус, какво си мислех?

— Ти не мислиш, Кърдъл. Никога не мислиш. Не мога да си спомня за никакъв трон. Какъв трон? Тук трябва да има някаква грешка. Не-Апсалар е чула погрешно, това поне е очевидно. Съвсем погрешно, абсолютна грешка. Освен това някой седи в него.

— Вкусно.

— Казах ти, нямаше никакъв трон…

Разговорът се точеше вече от половин нощ, докато пътуваха по странните пътища на Сянка, лъкатушещи през призрачен пейзаж, който постоянно се местеше между два свята, макар и двата да бяха раздрани и опустошени. Апсалар се удивляваше на необятността на този фрагмент от селението на Сянка. Ако наследените й от Котильон спомени бяха точни, селението странстваше необвързано със света, който тя наричаше свой, и нито Въжето, нито Сенкотрон нямаха никаква власт над произволните му странствания. Още по-странно бе, че от самия фрагмент се протягаха нещо като пътища, извиваха се и криволичеха през огромни пространства като корени или пипала, и движенията им понякога се оказваха независими от по-големия фрагмент.

Като този, по който вървяха сега. Той повече или по-малко следваше източния път, извеждащ от Ерлитан, покрай тънката ивица кедри, отвъд които беше морето. И щом търговският път възвиеше на север към крайбрежието, Пътят на Сянка се сливаше с него и се стесняваше до ширината му.

Без да обръща внимание на несекващото дърдорене на двата пърхащи зад нея призрака, Апсалар продължаваше упорито напред, мъчеше се да надвие умората и да покрие колкото може повече разстояние, преди да е изгряло слънцето. Властта й на Пътя на Сянка ставаше все по-слаба — изчезваше с всяко разсейване. Накрая тя спря.

Лабиринтът около тях се разпадна. Небето на изток изсветляваше. Стояха нагазили в коловозите на търговския път, в подножието на полегат склон. Около тях прехвърчаха ризани.

— Слънцето се връща! О, не, пак ли! Телораст, трябва да се скрием! Някъде!

— Не, не трябва, идиотко. Само ще виждаме по-трудно, нищо повече, освен ако си си изгубила ума. Разбира се, че си си изгубила ума, Кърдъл, тъй че чакам с нетърпение да се разпаднеш с жалък хленч. Мир, най-сетне. За известно време поне…

— Ти си зла, Телораст! Винаги съм го знаела, още преди да се нахвърлиш с оня нож върху…

— Млъкни! Не съм се нахвърляла върху никого с оня нож.

— И си лъжкиня отгоре на това!

— Само го повтори и ще те промуша!

— Не можеш! Аз се разпадам!

Апсалар прокара длан по челото си. Ръката й лъсна от пот.

— В тази нишка на Сянка нещо… не беше наред — промълви тя.

— О, да — отвърна Телораст, шмугна се и се сви пред нея на вихрещо се сиво петно. — Болнава е. Всички външни краища са такива. Отровени, гният от хаос. Ние виним Сенкотрон.

— Сенкотрон? Защо?

— А защо не? Защото го мразим.

— И това достатъчно основание ли е?

— Най-достатъчното от всички.

Апсалар огледа лъкатушещия нагоре път.

— Мисля, че сме близо.

— Добре. Великолепно. Уплашена съм. Хайде да спрем тук. Хайде да се върнем. Веднага.

Апсалар прекрачи през призрака и тръгна нагоре.

— Това беше много злобно — изсъска зад нея Телораст. — Ако те бях обладала, нямаше да го направя това на себе си. Нито на Кърдъл дори. Е, на нея може би, ако съм ядосана. Ти не си ми ядосана, нали? Моля те, недей да си ми ядосана. Ще правя всичко, което поискаш, докато не умреш. А после ще танцувам върху вонящия ти подут труп, защото точно това ще искаш да правя, нали? Аз щях, ако бях ти и ако ти беше мъртва, и ако аз се бях задържала достатъчно дълго, за да танцувам върху трупа ти, което бих и направила.

Апсалар стигна билото и видя, че пътят продължава по рида още двеста крачки, а после отново почва да се извива надолу. Хладен утринен вятър забърса потта от лицето й с въздишка, лъхнала от огромната черна пелерина на морето от лявата й страна. Тя погледна надолу и видя тясна пясъчна ивица, затрупана с плавей. По пътя вдясно, някъде на отсрещния край, горичка криви дървета оформяше ниша в склона, а сред дърветата се издигаше каменна кула. Беше почти цялата варосана, освен най-горната третина, където грубо издяланите камъни бяха голи.

Тя тръгна към нея. Първите стрели на слънцето вече прорязваха хоризонта.

Никой не се виждаше и Апсалар не чу нищо отвътре, когато спря пред вратата.

Достигна я тихият шепот на Телораст:

— Не е хубаво това. Някой непознат живее тук. Трябва да е непознат, щом никога не сме се срещали. А ако не е непознат, значи е някой, когото познавам, което ще е още по-лошо…

— Млъкни — сряза я Апсалар и се пресегна да потропа на вратата… но после спря, отстъпи и се вторачи в огромния череп на влечуго, прикован над прага. — Дъх на Гуглата!

Телораст тихо скимтеше и ахкаше зад нея. Апсалар пое дъх и потропа по грубото дърво с облечената си в стоманена ръкавица ръка.

Чу как издрънча нещо, после чу стъпки на ботуши, скърцащи по пясък и чакъл. Издърпаха лост и вратата широко се разтвори навътре сред облак прах.

Мъжът изпълваше целия вход. Напанец, с огромни мускули, грубо лице и малки очи. Черепът му беше обръснат и побелял от прах. Вадички пот лъщяха над рунтавите му вежди.

Апсалар се усмихна.

— Здравей, Урко.

— Урко удавил — изсумтя мъжът. — Всички удавили.

— Точно липсата на въображение те издаде — каза тя.

— Коя си ти?

— Апсалар.

— Не, не си. Апсалар беше Имасс.

— Не Господарката на крадците. Това е просто името, което избрах…

— Адски нахално от твоя страна.

— Може би. Все едно, нося ти поздрави от Танцьора.

Вратата се затръшна в лицето й.

Апсалар се закашля от лъхналата я прах, отстъпи и избърса песъчинките от очите си.

— Хи-хи — подвикна зад нея Телораст. — Можем ли да си ходим вече?

Апсалар потропа отново.

След дълга пауза вратата се отвори пак. Мъжът се беше намръщил.

— Опитах се да се удавя веднъж, знаеш ли.

— Помня, помня. Беше пиян.

— Не можеш да помниш нищо — тебе те нямаше. Освен това не бях пиян.

— О. Тогава… защо?

— Защото той ме подразни, затова. Точно като тебе в момента.

— Трябва да говоря с теб.

— За какво?

Тя изведнъж осъзна, че няма какво да му отговори.

Той присви очи.

— Той наистина ли си е помислил, че съм бил пиян? Какъв идиот!

— Ами, предполагам, че алтернативата е била твърде потискаща.

— Изобщо не знаех, че е такъв чувствителен глупак. Ти дъщеря ли си му? Нещо… в стойката ти…

— Може ли да вляза?

Той се отмести от вратата. Апсалар влезе, после отново спря, вторачена в огромния безглав скелет, доминиращ над всичко вътре, чак до тавана на кулата. Двукрак, с дълга опашка, с кокали с лъскав кафеникав цвят.

— Какво е това?

— Каквото и да е било, могло е да глътне цял бедерин наведнъж — каза Урко.

— Как? — попита Телораст зад нея. — Че то няма глава.

Мъжът чу въпроса и се намръщи отново.

— Имаш си спътник. Какво е това, приятел или какво? Не го виждам и това не ми харесва. Никак.

— Призрак.

— Трябвало е да го пратиш при Гуглата. На призраците мястото им не е тук, те затова са призраци.

— Той е зъл! — изсъска Телораст. — Ония там какво са?

Апсалар едва успя да различи сянката, понесла се във въздуха към дългата маса вдясно. На нея имаше по-малки варианти на скелета-гигант. Три бяха колкото врани, макар че вместо клюнове имаха дълги зурли с остри като игли зъби. Костите бяха стегнати със сухи черва и стояха изправени като настръхнали на стража мийр-рати.

Урко се беше вторачил в Апсалар, на грубото му лице с изпъкнали скули бе изписано странно изражение. После сякаш се сепна и рече:

— Сварил съм чай.

— Би било чудесно, благодаря ти.

Той отиде за чаши.

— Не че не искам гости… е да де, не искам гости. Винаги носят неприятности. Танцьора има ли какво да ми каже още?

— Не. И освен това вече се нарича Котильон.

— Знам го. Не съм изненадан, че е Покровителят на убийците. Беше най-опасният убиец в империята. Повече от Въслата, която беше просто коварна. Или Топър, който беше просто жесток. Сигурно тия двамата още си въобразяват, че са спечелили. Глупаци. Кой крачи сега сред боговете, а? — Донесе й глинена чаша. — Местни билки. Малко отровно, но не фатално. Противоотрова срещу ухапване на змии, което е добро, копеленцата мръсни станаха напаст наоколо. Оказа се, че съм си вдигнал кулата до гнездото им.

Един от малките скелети на масата се катурна, а после отново се надигна треперливо, с щръкнала опашка и тяло, наклонено почти хоризонтално.

— Един от спътниците ми призраци току-що облада онова същество — каза Апсалар.

Втори скелет залитна на масата и застина в странна поза.

— Богове на Бездната — прошепна Урко. — Виж ги как стоят! Разбира се! Точно така трябва да е! Разбира се! — Извърна глава и зяпна изкопаемия скелет. — Всичко е сбъркано! Те се навеждат напред — за равновесие!

Телораст и Кърдъл бързо овладяваха новите си тела, щракаха с челюсти и подскачаха насам-натам по масата.

— Подозирам, че няма да искат да освободят скелетите — рече Апсалар.

— Могат да си ги задържат — като отплата за това откритие! — Урко замълча, огледа се и промърмори: — Ще трябва да съборя някоя стена…

Апсалар въздъхна.

— Май трябва да сме благодарни, че някой от тях не си избра по-голямата версия.

Урко я изгледа малко недоверчиво, после изсумтя:

— Пий си чая — отровата става по-силна, щом изстине.

Тя отпи. И усети как устните и езикът й изведнъж изтръпнаха. Урко се усмихна.

— Идеално. Така разговорът става кратък и можеш по-скоро да си тръгнеш по пътя.

— Матард.

— Ще мине. — Взе си едно столче и седна срещу нея. — Ти си дъщеря на Танцьора. Би трябвало да си, макар да не забелязвам лицеви прилики — майка ти трябва да е била красива. В походката ти е, и в стойката. Негова рожба си, а той е бил достатъчно себичен, за да обучи тебе, детето си, в тънкостите на убийството. Забелязвам, че това те безпокои. Вижда се в очите ти. Наследството те измъчва — чувстваш се хваната в капан, затворена в клетка. Вече има кръв по ръцете ти, нали? Той гордее ли се с това? — Намръщи се и се изплю на пода. — Трябваше да го удавя още тогава. Ако бях пиян, щях да го направя.

— Грешиш.

— Греша ли? Аз? Греша?

Тя кимна, мъчеше се да надвие гнева си заради подлостта му. Беше дошла да поговори с него, а той я бе лишил от способността да оформя думите.

— Н-не дъффтеря. Оффеввена.

Той се намръщи.

Апсалар посочи двата гущерски скелета, които вече ситнеха по засипания с камъни под.

— Оффевване.

— Обсебване. Той те е обсебил? Богът те е обсебил? Гуглата топките му да откъсне и бавно да ги сдъвче дано! — Урко се надигна, стиснал юмруци. — Дръж се, момиче. Имам противоотрова за противоотровата. — Намери една стъкленица, разклати я, докато се оформи лъскаво петно с червеникавоземлист цвят. — Ето това. — Взе друга чаша и я напълни. — Пий.

Беше много сладко, после стана горчиво и щипещо.

— Ох. Това беше… бързо.

— Моите извинения, Апсалар. Неприятен тип съм повечето пъти, признавам. И откакто дойде, приказвах повече, отколкото съм приказвал от години. Тъй че спирам вече. Как мога да ти помогна?

Тя се поколеба, после извърна очи.

— Не би могъл всъщност. Не трябваше да идвам тук. Още ме чакат задачи.

— Негови?

Тя кимна.

— Защо?

— Защото му дадох думата си.

— Нищо не му дължиш, освен може би нож в гърба.

— След като приключа… искам да изчезна.

Той отново седна.

— Аха. Е, да.

— Мисля, че едно случайно „удавяне“ няма да се задържи задълго, Урко.

Лека усмивка.

— Беше си наша шега. Всички се договорихме… да се удавим. Никой не го получи. Никой не го получава. Сигурно никога няма да го получи.

— Ти го получи. Танцьора също. Дори Сенкотрон, струва ми се.

— Не и Въсла. Тя никога не е имала чувство за хумор. Все рови в подробностите. Могат ли такива хора изобщо да са щастливи? Способни ли са изобщо на това? Какво вдъхновява живота им, впрочем? Дадеш им твърде много, и те се оплакват. Дадеш им твърде малко, и те още повече се оплакват. Дадеш им колкото трябва — и половината се оплакват, че е твърде много, а другата половина — че е твърде малко.

— Нищо чудно, че си се отказал да се разбираш с хората, Урко.

— М-да, предпочитам кости напоследък. Хората. Твърде много станаха, мен ако питаш.

— Танцьора искаше да те стресне. Защо?

Напанецът не отговори.

Апсалар изпита смътно безпокойство.

— Той знае нещо, нали? Това искаше да ти каже с онзи простичък поздрав.

— Винаги съм харесвал Танцьора, нищо, че е убиец. Особено за това, че може да си държи устата затворена.

Двата гущерски скелета подскачаха към вратата. Апсалар ги изгледа за миг.

— Изчезване… от бог?

— М-да, няма да е лесно.

— Той каза, че мога да напусна, щом приключа. И няма да ме преследва.

— Повярвай му, Апсалар. Танцьора не лъже и подозирам, че дори божествеността не е променила това.

„Мисля, че точно това исках да чуя.“

— Благодаря ти.

Тръгна към вратата.

— Толкова скоро? — попита Урко.

Тя го погледна през рамо.

— Твърде много или твърде малко?

Той присви очи и се изсмя.

— Права си. Почти идеално е — трябва да помня какво съм поискал.

— Да — отвърна тя. „И това Танцьора също искаше да ти го напомни, нали?“

— Все едно, проклет да е дано — въздъхна Урко.

Апсалар се усмихна и отвори вратата. Телораст и Кърдъл излазиха бързо навън. След миг ги последва и тя.

 

 

Плювна в шепите си и грижливо разтри храчката. После се изправи, срита пясък върху малкия огън и вдигна торбата си на рамо. Взе ловния си лък и го изпъна.

Не беше трудно да проследи дирята по обраслата с трънаци земя. Коза, пустинна яребица или гущер мамлак, все щеше да свърши работа — омръзнали му бяха изсушените от слънцето парчета бедерин, а последната фурма беше изял преди две нощи. Грудки, разбира се, имаше колкото щеш, но беше преял с тях и половин ден трябваше да клечи над припряно изровената дупка.

Демонът д’айвърс догонваше жертвата си и беше съдбоносно Таралак да остане близо, за да е сигурен в изхода. Бяха му платили добре за задачата, която му предстоеше — и това бе главното. Злато, а с него — и властта да събере цял отряд наемници. После — да се върне в селото и да въздаде така заслуженото правосъдие на онези, които го бяха предали. Тогава щеше да получи мантията на боен главатар и да поведе гралите към слава. Съдбата му лежеше пред него и всичко беше наред.

Дежим Небрал не се отклоняваше от пътя си. Бе възхитително праволинеен, верен на подтиците си. Отклонения нямаше да има, защото създанието жадуваше за свободата си, която щеше да е възнаграждението за изпълнената задача. Това бе верният начин за сключване на сделки и Таралак неволно изпита възхищение към Безименните. С колкото и ужас да бяха изпълнени приказките, които бе слушал за тайния култ, личните му отношения с Безименните се бяха оказали чисти, точни и доходни.

Култът бе преживял малазанското завоевание, а това все пак говореше нещо. Старият император бе проявил необичайно умение в това да внедри свои хора в неизброимите култове, от които гъмжеше в Седемте града, след което безмилостно да избие следовниците им.

Това също заслужаваше възхищение.

Тази далечна императрица обаче се оказваше съвсем не толкова впечатляваща. Правеше твърде много грешки. Таралак не можеше да уважава такова същество и ритуално проклинаше името й всяка утрин и всяка привечер, с почти същия плам, с който проклинаше другите свои седемдесет и четирима заклети врагове.

Съчувствието беше като вода в пустинята. Кътана като съкровище, споделяна с неохота, капка по драгоценна капка. А той, Таралак Вийд, можеше да извърви хиляда пустини с една-едничка капка.

Това го налагаха законите на света. Познаваше се достатъчно добре, за да знае, че чарът му е чар на пепелянка, опияняващ, хипнотизиращ и в крайна сметка — гибелен. Пепелянка, навестила гнездо на мийр-рат, как могат да я винят заради естеството й? В края на краищата беше убил съпруга в служба на сърцето й. Сърце, което го бе погълнало изцяло. Така и не беше подозирал, че тя след това щеше да го отхвърли, че просто щеше да го използва, че друг мъж беше чакал в сянката на колибата, за да утеши изтерзания дух на скърбяща вдовица. Не бе повярвал, че и тя притежава чара на пепелянка.

Спря край един балван, извади от торбата си мях и издърпа широката глинена запушалка. Придърпа набедрената си препаска, клекна и се изпика в меха. В посоката, в която го водеше д’айвърсът, нямаше извори на петнайсет или повече левги. Пътеката по някое време щеше да се слее с търговския път, разбира се, но дотогава имаше още седмица или повече. Д’айвърс Дежим Небрал явно не изпитваше смазващото бреме на жаждата.

Възнаграждението идва заради волята, знаеше го много добре. Воля, достойна за подражание, доколкото физически бе възможно. Таралак се изправи, запуши меха, метна го на рамо и продължи отмерения си ход.

 

 

Под блещукащите звезди и смътнобледото петно на изток Сцилара се смъкна на колене върху твърдата земя и избълва остатъка от вечерята си. Накрая остана само жлъчка, която я разтърси на вълни. Най-сетне спазмите спряха. Задъхана, тя изпълзя малко по настрана, седна и опря гръб на един камък.

Демонът Сивожаб я зяпаше от десетина крачки и леко се поклащаше от крак на крак.

Гледката щеше да предизвика ново гадене, затова тя се извърна, извади лулата си и почна да я пълни.

— Толкова дни — замърмори. — Мислех, че трябва да съм свикнала вече. Проклятие…

Сивожаб бавно се затътри към повърнатото, подуши го и зарина с крак пясък да го зарови.

Сцилара зачатка искри с кремъка и огнивото над лулата. Стритата ситно сладника, примесена с горчивеца, прихвана и задимя.

— Добре, Жабок. Покриваш дирята ми… Чудно как все още не си казал на другите. Уважаваш интимните ми тайни, а?

Съвсем предсказуемо, Сивожаб не отвърна.

Сцилара прокара длан по издутия си корем. Как бе възможно да дебелее и да дебелее така, след като повръщаше всяко трето ядене вече от седмици? Нещо проклето имаше в цялата тази работа с бременността. Все едно си имаше свой демон, свит там, в корема й. Какво пък, колкото по-скоро излезеше навън, толкова по-бързо щеше да го продаде на някой сводник или господар на харем. Там да яде, да расте и да се учи на просешкия занаят.

Повечето жени, които изобщо си правеха труда да раждат, спираха на второто или на третото, знаеше тя, а вече и разбираше защо. Знахарки, вещици и дойки пазеха достатъчно добре бебетата здрави, а светът след това щеше да ги научи на законите си. Страданието беше в носенето, в мъкненето на това растящо бреме, в тайните му претенции към резервите и.

А и още нещо ставаше също така. Нещо, което доказваше вроденото у детето зло. Вече много пъти се беше улавяла, че се отнася в някакво полусънено, приятно състояние, събуждащо глупава усмивка, която, съвсем естествено, я ужасяваше. Какво толкова му беше щастливото в това? Светът не беше приятен. Не вдъхваше доволство. Не, отровната съблазън, прокрадваща се в душата й, целеше заблуда, блажено оглупяване — а това на нея вече й беше омръзнало. Нечестива като дъранг бе тази гибелна сласт.

Знаеше, че издуващият й се корем скоро ще проличи. Освен ако не се опиташе да надебелее още повече. Имаше нещо утешително в това наедряло тяло… но не, това отново бе измамното изкушение, намерило си нова пътека към мозъка й.

Е, гаденето май беше отминало напълно, най-сетне. Сцилара се изправи и тръгна към бивака. Шепа въглени, тлеещи още в огнището, над което се виеха тънки струи дим, и три фигури, свити по земята и загърнати в одеяла. Сивожаб се появи зад нея, подмина я тихо и приклекна до огнището. Плесна една пеперуда във въздуха и я натика в широката си уста. После погледна Сцилара с мътнозелените си очи.

Тя отново натъпка лулата. Всъщност защо точно жените трябваше да имат бебета? Сигурно все пак някоя възнесла се вещица можеше да е поправила вече тази несправедливост? Или може би изобщо не беше недостатък, а някакво предимство? Не че й хрумваха някакви явни предимства. Освен това странно, подозрително блаженство, което непрекъснато се прокрадваше в нея. Тя дръпна силно от горчивеца. Бидитал беше превърнал прекъсването на удоволствието в първия ритуал сред момичетата в своя култ. Харесала му беше идеята да не се изпитва нищо, да се премахне опасното желание за чувственост. Вече не можеше да си спомни дали изобщо бе изпитвала някога такива чувства.

Бидитал й бе втълпил религиозен екстаз, състояние на битие, както вече подозираше, неизмеримо по-егоистично и себично от задоволяването на собственото си тяло. Бременността нашепваше за подобен екстаз и това я безпокоеше.

Внезапно движение встрани от нея. Обърна се и видя как Кътър се надига рязко.

— Какво има? — попита го тихо.

Той се извърна към нея и въздъхна треперливо.

— Нищо. Лош сън.

— Скоро ще съмне — каза Сцилара.

— А ти защо си будна?

— Не ми се спи.

Той отметна одеялото, стана и се приближи до огнището. Наведе се, хвърли малко прахан върху тлеещите въглени, изчака да се разгорят и почна да трупа парчета суха тор.

— Кътър, какво мислиш, че ще стане на остров Отатарал?

— Не знам. Старият малазанец не е много ясен по въпроса, нали?

— Той е дестраянт на Тигъра на лятото.

— Въпреки волята си обаче.

Тя сложи в лулата и ръждивец.

— Не иска последователи. А и да искаше, нямаше да сме ние. Е, аз поне нямаше да съм, нито Фелисин. Ние не сме воини. Виж, ти си по-вероятен кандидат.

— Не. Аз не, Сцилара. Изглежда, следвам друг бог.

— Изглежда?

Едва успя да различи в тъмното как сви рамене.

— Човек среща това-онова.

„Жена. Какво пък, това обяснява много.“

— Не по-лоша причина от всяка друга — отвърна тя зад облачето дим.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че не виждам основание човек да следва който и да е бог или богиня. Ако си привлякъл интереса им, те просто те използват. Знам какво е да те използват, а повечето отплати не струват нищо, макар да изглеждат добри за момента.

— Е, някой те е възнаградил — отвърна той след кратко мълчание.

— Така ли го наричаш?

— Кое? Изглеждаш толкова… здрава. Пълна с живот, искам да кажа. И не си мършава като преди. — Помълча и добави припряно: — А това е добре. Разбира се. Да си примряла от глад не ти отива, на никого не отива, разбира се. Включително и на теб. Все едно, това е.

Тя седеше, подръпваше от лулата и го гледаше замислено в усилващата се предутринна светлина.

— Голямо бреме сме за теб, а, Кътър?

— Не! Ни най-малко! Аз трябва да ви придружа, задача, която приех с най-голяма радост. И това не се е променило.

— Не мислиш ли, че Сивожаб е достатъчен, за да ни защити?

— Не. В смисъл, да, може би е. Все пак той е демон и това усложнява нещата — не е като да влезе ей така в някое село или град, нали? Или да преговаря за продукти, за преминаване и такива неща.

— Фелисин го може. Както и аз всъщност.

— Добре. Искаш да кажеш, че не ви трябвам?

— Искам да кажа, че ние не ти трябваме. Което не е същото, Кътър. Освен това ти се справи добре с воденето на тази малка странна компания, макар да е очевидно, че не си свикнал да го правиш.

— Виж, ако искаш ти да командваш, нямам нищо против.

„Аха. Някоя жена, която не е искала да се подчинява значи.“

— Не виждам причина да променяме каквото и да било — отвърна тя небрежно.

Беше я зяпнал и тя на свой ред го изгледа с толкова равнодушно изражение, колкото можа да докара.

— Какво целиш с всичко това? — попита той сърдито.

— Да целя ли? Нищо не целя. Просто разговаряме, Кътър. Освен ако… няма нещо по-специално, за което искаш да говорим.

Забеляза как се присви — всякак освен физически, — преди да отвърне:

— Не. Няма нищо.

— Просто не ме познаваш достатъчно, това ли е? Е, ще имаме достатъчно време.

— Познавам те… мисля. Всъщност… о, права си, изобщо не те познавам. Не познавам жените, това имам предвид. И как бих могъл? Невъзможно е да се опитвам да следя мислите ти, да се опитвам да разгадавам онова, което казваш, което остава скрито зад думите ти…

— Това специално за мен ли се отнася, или за жените изобщо?

Той хвърли още тор в огъня.

— Не. За нищо особено не искам да говорим.

— Добре. Но аз имам няколко теми…

Той изпъшка.

— Казваш, че са ти дали задача. Да ни придружиш, нали? Кой ти даде тази задача?

— Един бог.

— Но не богът на Хеборик.

— Не.

— Значи има поне двама богове, които се интересуват от нас. Това не е добре, Кътър. Призрачните ръце знае ли за това? Не, не би трябвало, нали? Няма причина да му се казва…

— Не е трудно да се досети. Аз ви чаках. В храма на Искарал Пъст.

— Малазански богове. Сенкотрон или Котильон. Но ти не си малазанец, нали?

— Виж, Сцилара — отвърна отегчено Кътър, — трябва ли да го обсъждаме това точно сега?

— Освен ако любимата ти е била — продължи тя. — Малазанка де. Първоначалната поклонничка на тези богове.

— О, главата ме заболя… — изломоти той. — Как… не, не искам да знам. Все едно. Не ме интересува.

— Та къде е тя сега?

— Стига вече!

Сцилара замълча. Извади ножче с тясно острие и взе да чисти лулата си.

Той изведнъж стана.

— Ще взема да направя закуската.

Мило момче, реши тя. Като мокра глина в женски ръце. На жена, която знае какво прави де. „Въпросът е само дали трябва да го правя?“ В края на краищата Фелисин обожаваше Кътър. „Но пък винаги можем да си го разделим.“

 

 

„Смешно наблюдение. Пухкава едрогърда жена иска да натиска плът с Кътър.“

„Не сега, Сивожаб“, отвърна той наум, докато вадеше храна от торбата.

„Тревога. Не сега, да. Други се събуждат от неспокойни свои сънища. Ще последва неловкост и отчаяние, особено с Фелисин Младша.“

Кътър застина. „Какво? Но… но тя едва е навършила годините! Не може да бъде. Разубеди я, Сивожаб!“

„Набези на Сивожаб нежелани. Обезвереност и униние. Ти, Кътър, надарен да посее семе, способен да създаде рожба. Старо разкритие. Жени-човек носят в кореми раждащо езеро. Но едно яйце оцелява, само едно. Ужасен риск! Трябва напълниш езеро със семе колкото може по-бързо, преди да се появи съперник самец и ограби твоя съдба. Сивожаб ще защити твое право. Храбра саможертва, като Кръгови стражи при наш вид. Алтруистично просветление за взаимност и отложена задълго награда, или дори многократно отказана. Показател за по-висша интелигентност и признание на общностни интереси. Сивожаб вече Кръгов страж на закръглена едрогърда богиня-човек.“

„Богиня ли? Какво значи това «богиня»?“

„Сластна въздишка, достойна за преклонение. Ценни показатели в мъж-човек замъгляват езерни води в ум на Сивожаб. Твърде дълга асоциация. За щастие. Сексуални желания дълго сдържани. Нездравословно.“

Кътър сложи котлето с вода на огъня и хвърли вътре шепа билки. „Какво каза преди малко за неспокойни сънища, Сивожаб?“

„Наблюдение, плъзгащо се по езерата на ум. Тревожност. Приближаваща опасност. Има предупредителни знаци.“

„Какви предупредителни знаци?“

„Явни. Неспокойни сънища. Достатъчни сами за себе си.“

„Не винаги, Сивожаб. Понякога ни обсебват неща от миналото. Това е всичко.“

„А. Сивожаб ще помисли над това. Но първо Сивожаб гладен.“

 

 

Далечните стени едва прозираха през сивата мъгла от горещината и прахта. Леоман от Вършачите яздеше в челото на разкъсаната колона, Коураб Билан Тену’алас беше до него. Отряд конници се приближи към тях от портите на Ю’Гатан.

— Онзи там — посочи Коураб, — предният ездач вдясно от знаменосеца, това е Фалад Ведор. Изглежда… нещастен.

— Няма да е зле да започне да се примирява с това чувство — изръмжа Леоман, вдигна облечената си в тежка метална ръкавица ръка и колоната зад него забави и спря.

Загледаха бавно приближаващия се отряд.

— Командире, дали да не ги посрещнем двамата по средата? — попита Коураб.

— Не, разбира се — отсече Леоман.

Коураб си замълча. Водачът му беше в мрачно настроение. Една трета от воините му яздеха по двама. Обичана от всички стара вещица знахарка беше издъхнала тази заран и бяха затиснали тялото й под каменна плоча, та да не я намери някой скитащ дух. Самият Леоман беше плюл в осемте посоки да освети гроба и проля от собствената си кръв, като сряза лявата си длан над прашния камък и изрече благослова в името на Апокалипсиса. После плака. Пред очите на всички свои воини, които стояха безмълвни, поразени от скръбта и любовта, показани от Леоман в този миг.

Фаладът и войниците му приближиха и спряха на пет крачки пред Леоман и Коураб.

Коураб изгледа бледото хлътнало лице на Ведор и помътнелите му очи и разбра колко пристрастен е към мака д’баянг. Ръцете му с изпъкнали вени трепереха върху рога на седлото, а когато стана явно, че Леоман няма да заговори пръв, се намръщи и каза:

— Аз, Фалад Ведор на Ю’Гатан, Първия Свещен град, те посрещам с добре дошъл, Леоман от Вършачите, бежанецо от Падането на Ша’ик в Рараку, и твоите разбити следовници. Приготвили сме добри помещения за воините ви и ви чакат трапези, отрупани с храна и вино. Ти, Леоман, и оцелелите ти офицери ще бъдете гости на Фалада в двореца толкова, колкото е нужно, докато не бъде осигурена войската ви и не отпочине след бягството ви. Уведомете ни коя е крайната ви цел и ще пратим напред ездачи да възвестят за идването ви всяко село, градче и град по вашия път.

Коураб усети, че е затаил дъх. Леоман сръга коня си напред, докато се озове редом до Фалада.

— Дошли сме в Ю’Гатан — заговори тихо Леоман. — И в Ю’Гатан ще останем. Тук ще дочакаме идването на малазанците.

Устата на Ведор се раздвижи за миг, без да издаде звук, после от нея се изтръгна хриплив смях.

— Като острие на нож е чувството ти за хумор, Леоман от Вършачите! Точно както гласи легендата за теб!

— Легендата за мен? Тогава и това няма да те изненада. — Ножът кетра блесна ослепително в широк замах, за да погали гърлото на Ведор. Швирна кръв, главата на Фалада отхвърча, тупна върху задницата на стъписания кон, подскочи и се затъркаля в прахта на пътя. Леоман задържа обезглавения труп, седящ още в седлото, и отри острието в копринените роби.

Нито звук не последва от конния отряд на града, нито движение. Знаменосецът, младок, петнадесетгодишен навярно, зяпна безглавото тяло.

— В името на Дрижна на Апокалипсиса — заяви Леоман, — оттук насетне аз управлявам Първия свещен град Ю’Гатан. Кой тук е най-старшият офицер?

Една жена подкара коня си напред.

— Аз съм. Капитан Дънспароу.

Коураб я изгледа примижал. Грубовато лице, волеви черти, светлосиви очи. Двадесет и пет годишна някъде. Под простата телаба прозираше лъскава плетена ризница.

— Ти си малазанка — каза Коураб.

Хладните й очи се спряха върху него.

— Какво от това?

— Капитане, твоят отряд ще ни предшества. Разчистете пътя до двореца за мен и воините ми. Подсигурените казарми, за които спомена покойният Фалад, ще се използват за онези войници в градския гарнизон и двореца, които може да не са склонни да следват заповедите ми. Погрижете се наистина да са подсигурени. След като свършите тези неща, се явете в двореца за по-нататъшни заповеди.

— Ваше благородие, рангът ми е недостатъчен, за да изпълня това…

— Вече не. Вие вече сте моят Трети, след Коураб Билан Тену’алас.

Погледът й бързо пробяга към Коураб, хладен и неразгадаем.

— Както заповядате, Леоман от Вършачите, Фалад на Ю’Гатан.

Дънспароу се извърна в седлото и ревна на бойците си:

— Кръгом! И много изрядно, свинари проклети! Предшестваме пристигането на новия Фалад!

Конят на Ведор се обърна с другите и тръгна в тръс, а безглавото тяло заподскача в седлото.

Коураб видя как след двадесетина крачки конят на мъртвия Фалад се изравни с капитана. Тя го забеляза, замахна с ръка и трупът се изтъркаля край пътя.

— Идеална е — изсумтя Леоман.

„Малазанка.“

— Имам опасения, командире.

— Разбира се, че имаш. Нали затова те държа до себе си. — Изгледа го през рамо. — Заради тях, и дърпането на Богинята. Е, хайде, да влезем в своя нов град.

Смушиха конете. Останалите поеха зад тях.

— Нашият нов град — повтори с широка усмивка Коураб. — Ще го браним с живота си.

Леоман го изгледа странно, но не отвърна нищо.

Коураб се замисли над това. „И други опасения имам, командире…“