Кои ли бяха тези странници тогава, с познатите лица?

Изникнали внезапно сред тълпите, с очите равнодушни

и със кръвта, която капеше от дланите.

Бе скрито дотогава, маскирано под благодушна

незлобливост, ала разкриха се чертите изопнати

в пожар от злост и жертвите им стъпкаха нозете.

Кой водеше и кой го следваше, и пламъците как

тъй лумнаха във мрака, за да зяпнат всички, изтръпнали и

неразбиращи на заранта, в наследството на бликналата злоба?

Не могат воплите на ужас да ме заблудят.

Не могат да ме трогнат ридания и скръб.

Защото помня аз нощта зловеща,

мой беше взорът, блеснал във огрените от пламък локви кръв.

Кой беше странникът тогава с познатото лице?

Стопил се в лудата вълна на побеснялата тълпа

и забушувалата в черепа ми кръв кипеше лудо,

когато гмурнах се да сея гибел сред невинни,

като обърнат купел бе омразата към слабостта им,

а в мен самия давеше се този странник, този странник…

„Утрото на моето самоубийство“

Уикският погром

Кайесан

Лодката от флагманския кораб на джакатанския флот се долепи до корпуса и командирът и четирима морски пехотинци бързо се качиха на борда на „Бясната вълчица“.

Бяха от Унта, всички до един, с лъскави скъпи брони, командирът им — висок, с рехава брадичка, с воднист изнервен поглед и светлите очи. Отдаде чест първо на адмирал Нок, след това на адюнктата.

— Очаквахме ви след месеци, адюнкта Тавори.

Скръстил ръце, Юмрук Кенеб стоеше малко по-назад, опрял гръб на главната мачта, и гледаше бойците. „Парадна униформа ли е това, което носите?“ А после забеляза презрението и омразата, щом войниците извърнаха очи към Нил и Недер.

Адюнктата заговори:

— Вашето име, командир?

Лек поклон.

— Моля за извинение, адюнкта. Ексент Хадар, от дома Хадар в Унта, първороден…

— Зная фамилията — прекъсна го много рязко Тавори. — Командир Хадар, кажете на войниците си, че ако видя само още една ръка да посегне към дръжката на меча, ще плуват обратно до кораба ви. Без лодка.

Светлите очи на командира пробягаха към адмирал Нок, но той замълча.

Кенеб се отпусна — беше готов кожите да съдере на тези глупаци. „Адюнкта Тавори, нищо не ти убягва, нали? Никога. Защо продължаваш да ме изненадваш? Не, това беше погрешно — защо аз постоянно се изненадвам?“

— Моите извинения — отвърна Хадар, неискреността му бе явна, и махна с ръка към охраната си. — Имаше поредица от, хм, разкрития…

— Разкрития за какво?

— Уикското съучастничество в избиването на вярната армия на Пормквал при Ейрън, адюнкта.

Кенеб го зяпна слисано.

— Съучастничество? — Гласът му излезе толкова хриплив, че думата едва се чу.

Лицето на адюнктата се беше изкривило от такава ярост, каквато Кенеб не беше виждал у нея досега, но пръв заговори адмирал Нок.

— Що за безумие е това, командир Хадар? Верността и службата на уикците беше и си остава безукорна.

Свиване на рамене.

— Казах вече, адмирале. Имаше разкрития.

— Да оставим това — отсече адюнктата. — Командире, защо патрулирате в тези води?

— Императрицата заповяда да разширим обхвата си — отвърна Хадар. — По две причини. Първо, имаше нападения от неизвестен противник, на черни бойни кораби. Досега сме имали шест сблъсъка. Първоначално корабните ни магове не бяха в състояние да се противопоставят на магията на черните кораби и поради това пострадахме в сраженията. Оттогава обаче увеличихме състава и калибъра на кадрите. Отказът от магия в битките значително изравни нещата.

— Кога беше последният сблъсък?

— Преди два месеца, адюнкта.

— А другата причина?

Нов лек поклон.

— Да посрещнем вас, адюнкта. Както казах обаче, не ви очаквахме още доста време. Най-странното е, че точната ни позиция в момента дойде от пряка заповед на самата императрица, преди четири дни. Излишно е да казвам, че срещу този ненавременен шквал ни беше особено трудно да се озовем тук навреме.

— Навреме за кое?

Ново свиване на раменете.

— Ами, за да посрещнем вас, както се оказва. Очевидно е — добави той снизходително, — че императрицата е засякла ранното ви пристигане. В такива неща тя е всезнаеща, което, разбира се, може да се очаква.

Адюнктата се замисли, след което каза:

— И вие ще сте нашият ескорт до Унта?

— Не, адюнкта. Заповядано ми е да ви предам да промените курса на имперската флота.

— Накъде?

— Към град Малаз.

— Защо?

Командир Хадар само поклати глава.

— Кажете ми, ако знаете, къде е сега императрицата? — каза Тавори.

— Ами, предполагам, в Малаз, адюнкта.

— Виждаш ли оня морски пехотинец вляво? — попита шепнешком Калам.

— И какво? — попита безразлично Бързия Бен.

— Нокът е.

Стояха на носа и наблюдаваха разиграващото се долу. Въздухът беше свеж, топъл, морето — изненадващо кротко въпреки силния постоянен вятър. Почти като проклет рай, помисли си убиецът, след онези ужасни три дни в бурния, неспокоен лабиринт на Тогг и Фандърей. Корабите на флотата, освен катамараните на Периш, бяха доста разбити, особено транспортните. Никой не бе потънал за щастие, нито бяха изгубили някой моряк или морски пехотинец. Няколко десетки коня, уви, бяха счупили крака по време на щормовете, но такива щети бяха очаквани, пък и никой не възнегодува особено срещу прясното месо в котлите с яхния. Сега, стига този вятър да останеше зад гърба им, остров Малаз бе само на два дни път, най-много някоя и друга камбана повече.

Жалката припряност на командир Хадар беше явна и нито адюнктата, нито адмиралът, изглежда, не бяха склонни да удължат престоя му.

Щом гостите се върнаха в лодката си, един глас тихо заговори зад Калам и Бързия Бен.

— Добре ли чух? Сега плаваме към град Малаз?

Калам едва се удържа да не потръпне — нищо не беше чул. „Отново.“

— Апсалар…

Но Бързия Бен се обърна мълниеносно и я изгледа с тревога и гняв.

— Как, в името на Гуглата, се озова тук, Апсалар? Да ни дишаш в проклетите вратове!

— И двамата бяхте разсеяни — отвърна канийката и бадемовите й очи примигаха вяло. — Кажи ми, Калам Мекхар, имаш ли някакви хипотези защо агент на Нокътя придружава джакатанския командир?

— Много имам. Но с тебе няма да споделя нито една.

Тя го изгледа за миг.

— Още си нерешителен, нали?

„О, как ми се ще да я ударя. Точно тук, сега.“

— Не знаеш за какво говориш, Апсалар. Аз също.

— Е, това едва ли е логично…

— Права си — сопна се Бързия Бен, — не е. Сега се разкарай от сенките ни, проклета да си.

— Върховен маг, струва ми се, че нещо сте се заблудили. Хрътките на Сянка, в Г’данисбан, преследваха вас.

— Уместно!

— Определено, ако си направите труда да го повярвате. Във всеки случай от това трябва да следва, дори за имунизиран за логиката като вас, че тогава аз се задействах. Сама. Изборът беше мой, Върховен маг, и само мой.

— За какво говори тя, Бързак? — попита Калам.

Но приятелят му се беше смълчал и я гледаше. След това попита:

— Защо?

Тя се усмихна.

— Имам си причини, но в момента не виждам причина да споделям нито една с вас.

После се обърна и си тръгна.

— Точно това е, нали? — измърмори Бързия Бен.

— Какво имаш предвид?

— Нерешителни, Кал. Всички сме нерешителни. Нали? — Обърна се и отново се загледа надолу към адюнктата.

Тавори и Нок говореха, но тихо, вятърът отвяваше думите им.

— А тя дали е? — продължи Бързия Бен.

„Нерешителна? Не за всичко, изглежда.“ Калам направи гримаса.

— Град Малаз. Не беше много забавно при последното ми гостуване. Настръхва ли ти кожицата, Бързак? Моята — да. Настръхва лошо.

— Забелязваш ли нещо? — попита магьосникът. — Този командир — дума не обели за перишките кораби с нас. Виж, Нокътят трябва вече да е направил донесението си, по лабиринт, до Топър или до самата императрица. Тъй че…

— Тъй че тя знае, че водим гости. Може би точно затова не иска да влезем в пристанището на Унта.

— Да бе, императрицата е шашната.

— Току-що се сетих още нещо…

— Какво?

— Адюнктата прати дестраянта в каютата си. И не направи официална покана на командира, както се полагаше — не, накара ги всички да обсъдят нещата тук навън, на открито. Може би не е искала командирът или Нокътят да видят Рун’Турвиан и да говорят с него за каквото и да било.

— Не е глупава.

— Някаква проклета игра на „Нощви“ между тях, а? Бързак, какво става все пак?

— Ще разберем, Кал.

— Кога?

Върховният маг се навъси и отвърна:

— В момента, в който престанем да сме нерешителни, приятел.

На борда на „Силанда“ Фидлър изпълзя от люка като куц плъх, разчорлен, пребледнял и мръсен. Забеляза Ботъл и агонизиращо бавно се помъкна към него. Ботъл беше метнал въдица. Наоколо имаше плитчини и беше видял риби да скачат над водата, побягнали от нещо, което ги гонеше. Един от джакатанските кораби се плъзгаше покрай левия борд, на хвърлей камък, отделението се беше строило като за парад.

Ботъл поклати глава и попита:

— По-добре ли си?

— Май да. Богове, това кошмарно селение ме изцери.

— Не изглеждаш добре.

— Благодаря, Ботъл. — Фидлър изгледа отделението и избухна: — Дъх на Гуглата, какво правите?!

Корик, Смайлс, Кътъл и Тар се бяха присламчили към Детсмел, Троутслитър и Уидършинс. Всички стояха в изпъната редица, вперили погледи в подминаващия дромон, а под лявата мишница на всеки имаше отрязана глава на Тайст Андий.

Геслер и Сторми се появиха на палубата — явно бяха чули вика на Фидлър.

Ботъл видя как двамата обхванаха сцената с един поглед, след което Геслер изрева:

— Махайте им!

Войниците се подчиниха и замахаха ухилени на струпалите се отсреща моряци, пехотинци и — той примижа — и офицери.

— Всичко е точно, сержант — каза Смайлс. — Просто решихме, че ще им хареса малко смяна на пейзажа.

— На кого?

— Ами на главите, разбира се.

А Сторми изведнъж затича към кърмата, смъкна си бричовете, клекна над перилото, оголил задник, и с дивашко сумтене започна да сере.

Ботъл се слиса от ужасния възторг на отсечените глави. „Тези усмивки…“ Въдицата в ръцете му трепна, но изведнъж го сви корем.

И той побягна към другото перило.

Капитан Кайндли се окашля задавено и каза:

— Отвратително.

Лейтенант Поурс кимна.

— И аз така мисля. Богове, какво е ял този човек, та да изсере толкова?

На палубата се трупаше тълпа, пехотинци и моряци се смееха и гледаха клоунадата на „Силанда“. Джакатанският дромон вече беше откъм левия борд, зрителите, струпани по палубите, гледаха онемели.

— Адски необичайно — подхвърли Поурс. — Не се хващат на въдицата.

— Изглеждат слисани от страх — отбеляза Кайндли.

— Значи тези морски пехотинци си имат колекция от глави — подхвърли Поурс равнодушно.

— Идиот. Тия глави са живи.

— Какво?!

— Живи, лейтенант. Знам го от надеждни източници.

— И така да е, сър, откога малазанците са станали толкова мекушави?

Кайндли го изгледа все едно, че е нанизана на вилицата мръвка.

— Наблюдателните ти способности са отчайващо жалки. Този кораб е пълен с унтийци. Глезени благородни палета. Виж им скапаните униформи. Единствените петна по тях са от курешки на чайки и то само защото чайките ги бъркат с умрели подути тюлени.

— Това беше добро, сър.

— Още един такъв коментар и ще накарам кърпача да ти зашие устата, лейтенант. Ха, сменяме курса.

— Сър?

— В името на Гуглата, какво правят тези глупаци?

Поурс се обърна, накъдето гледаше капитанът, към кърмата, и видя двама от тежката пехота; бяха клекнали, със смъкнати гащи.

— Бих рискувал да предложа, сър, че Ханфено и Сени са решили да прибавят лептата си.

— Бягай и им кажи да спрат, лейтенант. Веднага!

— Сър?

— Чу ме! И веднага да ми се явят на рапорт!

— Да ги спра ли, сър? Как да го направя?

— С тапи, ако щеш. Действай!

Поурс забърза към кърмата.

„Моля ви се, моля ви, свършете, преди да съм дошъл. Моля ви…“

Сбогуването с джакатанския флот обхвана всеки малазански кораб — кавалкада от дрисъци, която привлече чайките от левги околовръст с безумен крясък, кръжене и гмуркане. Адюнктата не беше останала дълго на палубата, но и не издаде заповеди процедурите да се прекратят. Не го направи и адмирал Нок, макар Кенеб да забеляза, че моряците по ескортиращите дромони и на транспортните не взеха участие. Жестът остана запазена марка само на Четиринадесета армия.

И може би това беше важно. Трудно беше да се каже за такива неща, Кенеб го знаеше.

Вятърът ги тласкаше все напред, вече на изток-югоизток, и преди да прокънти четвърт камбана, джакатанците вече бяха далече назад.

Дестраянт Рун’Турвиан се беше появил малко по-рано и беше видял безобразията на морските пехотинци. Погледа ги намръщено, после забеляза Кенеб и се приближи.

— Сър. Малко съм объркан. Съществува ли някакво почитание между частите на малазанската военна система?

— Почитание? Не бих казал, дестраянт. Съперничеството осигурява жизнената кръв, макар че в този случаи нещата са малко еднопосочни, а за да разберете причината за това, е достатъчно да погледнете към „Силанда“.

Дестраянтът кимна умно.

— Разбира се, корабът е втъкан в магии, където самото време е отречено.

— Знаете ли какво е естеството на тези магии, дестраянт?

— Куралд Емурлан, Телланн, Телас и утайка от Тоблакай, макар че в последния случай произходът на силата е… несигурен. Разбира се — добави той, — в това няма нищо необичайно. Сред древните Тоблакай — според нашите исторически хроники — е било възможно да се появят индивиди, воини, които се превръщат в нещо като лабиринт сами по себе си. Такава сила варира в ефикасността си и привидно такъв вид вроден талант е угасвал в последните поколения на тоблакайската цивилизация, ставал е все по-слаб. Тъй или иначе — добави дестраянтът и сви рамене, — както казах, утайката е останала на тази „Силанда“. Тоблакай. Което е доста интересно, тъй като се вярваше, че тази великанска раса е изчезнала.

— Казват, че има останки — подхвърли Кенеб. — В планините на Фенн, на север от Кюон Тали. Диви, изолирани…

— О, да — отвърна Рун’Турвиан. — Знаят се примери със смесена кръв, значително смалени, разбира се. Племето на Трелл например, и друго едно, известно като баргасти. Забравили за древното величие, както намеквате. Юмрук, може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Адюнктата Тавори. Изглежда, отношенията й с императрицата са станали напрегнати. Правилна ли е догадката ми? Ако е така, новината е смущаваща предвид онова, което ни очаква.

Кенеб извърна очи и се окашля.

— Дестраянт, нямам представа какво ни очаква, но изглежда, вие имате. Колкото до императрицата — не съществува нищо, което според мен би могло да събуди взаимно недоверие. Адюнктата е Ръката на императрицата. Продължение на волята на Ласийн.

— Следователно императрицата няма да е склонна да отсече тази ръка, да? Облекчен съм, че го чувам.

— Добре… но защо?

— Защото — каза дестраянтът и извърна поглед — вашата Четиринадесета армия няма да е достатъчна.

Ако дървото може да се умори от непрекъснато напрежение, то корабите на имперската флота бяха на ръба на пълното си изтощение на две камбани от остров Малаз, в нощта на втория ден, когато вятърът изведнъж затихна, въздухът захладня и всеки кораб сякаш грохна, затънал сред вълните. Но ето, че на мястото на топлия и сух напорист вятър залъха по-мек бриз.

Калам Мекхар крачеше нервно по палубата, стомахът му се беше стегнал на възел. Когато закрачи обратно към кърмата за тридесети път след стъмване, Бързия Бен се появи до него.

— Ласийн ни чака — каза Върховният маг. — И Тайсхрен е там, като скорпион под камък. Кал, всичко, което усещам…

— Знам, приятел.

— Същото като пред Пейл.

Обърнаха се и бавно закрачиха напред. Калам се почеса по брадата.

— Там разчитахме на Уискиджак. Дори на Дужек. Но сега… — Изръмжа тихо и разкърши рамене.

— От доста време не бях го виждал това, Кал. Това твое кършене на рамене.

— Е…

— Точно това си мислех. — Върховният маг въздъхна, после се пресегна и стисна убиеца за ръката, когато в тъмното пред тях изникна фигура.

Адюнктата.

— Върховен маг — заговори тя тихо, — искам да се прехвърлите на „Силанда“, през лабиринт.

— Сега?

— Да. Това проблем ли е?

Калам долови безпокойството на приятеля си и се окашля.

— Адюнкта. Имперският Върховен маг Тайсхрен, ъъъ… е точно пред нас.

— Той не души — отвърна тя. — Нали, Бързи Бен?

— Не. Как разбрахте?

Тя пренебрегна въпроса му.

— През лабиринт, веднага, Върховен маг. Трябва да вземете Фидлър и войника Ботъл. Уведомете сержанта, че часът настъпи.

— Адюнкта?

— За игра. Той ще разбере. След това тримата трябва да се върнете тук, където ще останете с мен, Калам, Юмрук Кенеб, Т’амбър и Апсалар, в моята каюта. Калам, елате с мен, моля.

„Поредната игра на Фидлър.“

„Богове подземни, игра!“

Някой срита Ботъл в хълбока. Той изпъшка, надигна се, замига.

— Ти ли си, Смайлс? Не сега… — Но не беше Смайлс. Сърцето му заби като дивашки барабан. — О… Върховен маг, ъъъ… Хм. Какво има?

— Стани — изсъска Бързия Бен. — И тихо, проклет да си.

— Много късно — измърмори Корик от постелята си.

— Гледай да не е, войник — прошепна магьосникът. — Още един звук от тебе и ще ти натикам главата в първия срещнат задник.

Една глава се надигна от одеялата.

— Само да не е моят… сър. — И се отпусна отново.

Ботъл се изправи, смразен и в същото време — изпотен.

И зяпна пребледнелия Фидлър, който стоеше зад Върховния маг.

— Сержант?

— Просто ела с нас на кърмата, Ботъл.

Тръгнаха.

Във въздуха имаше някаква странна миризма, усети Ботъл. Позната и все пак…

— Сержант, носите онази ваша Колода…

— Ти и проклетият ти плъх — измърмори Фидлър. — Знаех си, лъжлив кучи сине.

— Не бях аз — почна Ботъл и млъкна. „Богове, дори за мене е тъпо. Пробвай нещо по-добро.“ — Просто ви търсех, сержант. Вашият ашик в дупката, това съм аз.

— Ха, къде ли съм го чувал това, Бързак?

— Тихо, двамата. Прехвърляме се.

Ботъл примига… и се озова на друга палуба, а точно пред тях надолу водеха стъпала. „Бездната да ме вземе, това ако не беше бързо. Бързо и… плашещо.“ Бързия Бен ги подкани с ръка и се спусна през люка, направи две-три крачки по коридора и почука на една врата вляво. Тя се отвори мигновено.

Беше Т’амбър. Очите й, оправдаващи името й^[1], обхванаха тримата мъже, струпани в тесния коридор.

Адюнктата стоеше зад стола си до масата за карти. Останалите бяха насядали и Ботъл слисано запремества поглед от един на друг. Юмрук Кенеб. Апсалар. Калам Мекхар.

Фидлър тихо простена.

— Сержант — каза адюнктата. — Имате своите играчи.

„Играчи?“

„О.“

„О, не.“

— Наистина не мисля, че е умно — каза сержантът.

— Може би — отвърна адюнктата.

— Съгласна съм — заяви Т’амбър. — Или по-точно, моето участие… като играч. Както вече казах, Тавори…

— Все едно — прекъсна я адюнктата, придърпа празния стол срещу запазения за Фидлър и седна. — Обяснете правилата.

Фидлър замята безпомощни, отчаяни погледи към Калам и Бързия Бен. Но никой от двамата не срещна очите му — и двамата изглеждаха някак гузни. Сержантът бавно пристъпи към последния стол. Седна.

— Точно това е, адюнкта, че няма никакви правила, освен ония, които аз измислям мимоходом.

— Добре. Започнете.

Фидлър се почеса по прошарената брада, без да откъсва очи от Т’амбър, която седеше вляво от адюнктата, точно срещу Кенеб.

— Това е вашата колода — каза той, вдигна я да им я покаже и я постави на масата. — В нея има нови карти.

— В смисъл? — попита младата жена.

— Само това. Коя, в името на Гуглата, си ти?

Свиване на рамене.

— Има ли значение?

Калам Мекхар, вдясно от Кенеб, изсумтя. След убиеца, от същата страна и вляво от Фидлър, беше Апсалар. Ботъл седеше вдясно от сержанта, Върховният маг бе до него. „Единственият, на когото мястото му наистина не е тук, съм аз. Къде е Блистиг? Нок? Темъл, Нил и Недер?“

— Последен шанс — обърна се Фидлър към адюнктата. — Това го спираме веднага…

— Започнете, сержант.

— Ботъл, намери вино.

— Сержант?

— Първо правило. Вино. За всеки по чаша. Освен за раздаващия. За него — ром. Действай, Ботъл.

Щом младият войник стана, Фидлър взе картите.

— Играчът вдясно от раздаващия трябва да поднася питиетата по време на първата ръка. — Метна една от картите с лицето надолу, тя се хлъзна треперливо по масата и спря пред Бързия Бен. — Върховният маг има последната карта. Последната карта се раздава първа, но се показва накрая.

Ботъл се върна с чаши. Постави първата пред адюнктата, после пред Т’амбър, Кенеб, Бързия, Калам, Апсалар, Фидлър и накрая — една пред празния си стол. Когато се върна с две шишета, едното с вино, а другото с фаларийски ром, Фидлър вдигна ръка и го спря.

И с бързи движения разхвърля карти по реда, по който Ботъл беше поставил чашите.

Осем карти с лицето нагоре очертаха полето, а Фидлър даде знак на Ботъл да му налее ром и заговори:

— Раздаващият получава Войник на Върховен дом Живот, но това е горчиво-сладко, в смисъл, че е за него и само за него, предвид късния час. Празният стол получава Тъкач на Живот и се нуждае от баня, но никой не е изненадан от това. Тъй че за начало имаме двама от Живот. — Изчака Ботъл да му налее. — И поради това Калам гледа към Необвързана. Обелиск, Спящата богиня — получаваш обърнато поле, Кал, съжалявам, но нищо не може да се направи. — Изгълта рома и подаде отново чашата си, като спря опита на Ботъл да напълни останалите с вино. — Апсалар получи Убиец на Върховен дом Сянка, о, то пък голямата изненада. Единствената карта, която получава.

— Искаш да кажеш, че печеля ли? — попита тя и повдигна насмешливо вежда.

— И губиш същевременно. Добър ход, да ме прекъснеш така, започваш да схващаш. Не, никой повече да не казва и едно скапано нещо, освен ако не искате да вдигате мизата. — Пресуши и втората чаша. — Горкият Бързак, той ще трябва да се оправя с Животоубиец и това го поставя в дупка, но не дупката, в която си мисли че е — друга дупка. Сега Т’амбър, тя е открила играта с оная карта. Трон, и той се мести насам-натам. Шарнирна карта значи…

— Какво е шарнирна карта? — попита Ботъл и най-после седна на мястото си.

— Копеле — знаех си, че не мога да разчитам на теб. Тя е центърът, разбира се. Допий го това вино — вече трябва да пиеш ром. Умен си, нали? Сега Юмрук Кенеб, виж, това е любопитно. Властелин на Вълци, тронната карта на Върховен дом Война, и изглеждат застрашително, нали… Юмрук, къде се крие Гръб напоследък?

— На кораба на Нок — отвърна Кенеб стъписано и някак странно уплашено.

— Добре, това ви изхвърля от играта, макар че получавате още четири карти, тъй като направихме корекция в курса и североизточният нос вече е на два хвърлея на щирборд. До седемдесет секунди ще сме възможно най-близо до оня скалист бряг, а корабът на Нок ще е още по-близо и Гръб ще скочи през борда. Той има трима приятели, които живеят в пещерите в скалата, и ето ги техните карти… — Още три се хлъзнаха малко извън центъра на масата. — Корона, Скиптър, Сфера. Хмм, нека да ги пренебрегнем засега.

Кенеб се надигна от стола си.

— Ще се хвърли през борда?!

— Спокойно, ще се върне. Така. Стигаме до картата на адюнктата. Дом на Война, Стражи на Пътя, или Мъртвите — името е несигурно, така че си изберете. — Хвърли друга карта и тя се хлъзна върху предишната. — Опонн. Както си мислех. Тепърва трябва да се вземат решения. Дали ще е Бутването, или Дръпването? И какво има то общо с тази? — Поредната прелетя и кацна в средата, срещу Калам и Бързия Бен. — Херолд на Върховен дом Смърт. Явно неактивна и остаряла карта в това поле, но виждам Ръждива ръкавица…

— Какво? — попита Калам Мекхар.

— Точно пред мен. Ново питие, което Ботъл в своето пиянско състояние току-що изобрети. Ром и вино — петдесет на петдесет, войник, сипи и на нас — ти също, заради тая физиономия, дето я направи.

Кенеб се потърка по лицето. Беше отпил само глътка от виното, но се чувстваше пиян. „Горещо е тук.“ Сепна се, когато четири карти се появиха в редица пред едната, спряла се вече пред него.

— Предач на Смърт, Кралица на Мрак, Кралица на Живот и, хо, Кралят във Вериги. Като подскачане от камък на камък през потока, а? С жена си ли очаквате да се видите скоро, Юмрук? Забравете. Зарязала ви е заради един унтски благородник и божичко, ако не е Екзент Хадар. Обзалагам се, че тогава си е извърнал очите, вероятно ви е пренебрегнал грубо, това е и гузна съвест, и самодоволство, знаете. Слабият характер трябва да е пленил сърцето й — но погледнете се, сър, изглеждате адски облекчен и тази ръка ни захлупва всички, и макар че бяхте аут при печеленето, сте вътре в губенето, но в този случай печелите губейки, тъй че отпуснете.

— Ми, дано д-дано да не п-печеля в тия ръце — изломоти Ботъл.

— Няма — обърна се Фидлър към него. — Ти го даваш леко. Тя играе и прибира, тъй че… — Една карта издрънча пред облещения войник. — Смъртоубиец. Вече можеш да спиш, Ботъл, съвсем си свършил за тая нощ.

Очите на Ботъл се затвориха, столът му изстърга назад и той се прекатури. Кенеб чу как главата му дрънна на дъсчения под. „Да, това би било хубаво. Екзент Хадар. Богове, жено, наистина ли!“

— А Калам как стига от Херолд на Смърт до Обелиск? Да видим. А, Крал на Върховен дом Сянка! Тая мазна хлъзгава тапа, о, вижте го само колко е самодоволен! Въпреки потта на горната му устна… Кой се е смразил тука? Вдигнете ръце, моля.

Неохотно… Калам, Т’амбър, след тях и Апсалар.

— Добре, това става все по-гадно… сега бутилките са при теб, Апсалар, след като Ботъл вече е затапен. Тази е за тебе, Т’амбър. Дева на Смърт, това ти се пада. Ти си аут, тъй че отпусни. Калам е изстинал, но не получава друга карта, щот’ не му трябва, а вече знам кой го бутат и кой го дърпат, и ще добавя името в поменика, скоро. Сега за тия с горещата кръв. Бързия Бен получава Консорт във Вериги, но той е от Седемте града и наскоро спаси живота на сестра си, тъй че не е толкова зле, колкото би могло. Все едно, толкова за вас. Е, кой напуска?

Мълчание. Кенеб вдигна натежалата си глава и объркано огледа разпилените по масата карти.

— Май ще сме аз и ти, сержант — каза тихо адюнктата.

— Студено ли ви е? — попита Фидлър и пресуши поредната чаша „Ръждясала ръкавица“.

— Не.

— Горещо?

— Не.

Фидлър кимна и тресна празната чаша пред Апсалар да му я допълни с вино и ром.

— Добре. — Метна една карта надлъж по масата и тя се спря точно върху първата. — Господар на Колодата. Гъноуз Паран, адюнкта. Брат ви. Дори хладното желязо, Тавори Паран, трябва да се кали. — Вдигна още една карта и я постави пред себе си. — Жрец на живот, ха, името си го бива. Играта свърши.

— Кой печели? — попита шепнешком адюнктата, беше пребледняла като платно.

— Никой — отвърна Фидлър. — Такъв е животът. — Стана рязко, залитна и се затътри към вратата.

— Чакай! — подвикна след него Бързия Бен. — Обърнатата карта пред мене, какво правим с нея? Каза, че тя затваря играта!

— Току-що го направи — измърмори сержантът през рамо.

— Да я обърна ли тогава?

— Не.

Фидлър залитна навън и Кенеб се заслуша в заглъхващите му колебливи стъпки към стъпалата за палубата. Юмрукът тръсна глава, изправи се и огледа другите.

Никой не беше помръднал.

После Апсалар изсумтя, стана и излезе. И да беше пияна, с нищо не го издаде.

Миг след това я последваха Бързия Бен и Калам.

Ботъл хъркаше под масата.

Бавно, Кенеб осъзна, че адюнктата и Т’амбър са се втренчили в необърнатата карта. Накрая Тавори изсъска отчаяно, пресегна се и я завъртя. След миг се надигна и се наведе над масата да прочете името.

— Рицар на Сянка. Изобщо не бях чувала за такава карта. Т’амбър, кой… какво си…

— Не съм — прекъсна я Т’амбър.

— Какво не си?

Жената вдигна очи.

— Тавори, никога не съм виждала тази карта и определено не съм я рисувала аз.

Двете отново замълчаха, зяпнали странната карта. Кенеб се помъчи да се съсредоточи в размътения образ.

— Това е един от ония, сивокожите.

— Тайст Едур — промълви Т’амбър.

— С копие. Сивокож, като онези, дето ги видяхме на черните кораби… — Кенеб се отпусна в стола замаян. — Зле ми е.

— Моля останете за момент, Юмрук. Т’амбър, какво според теб се случи тук преди малко?

Тя поклати глава.

— Не бях виждала поле да се нарежда така. Беше… хаотично — извинявам се, нямам предвид в елементарния смисъл. Като камък, затъркалял се по стръмното, удря тук-там, но където удари, удря точно.

— Някакъв смисъл можеш ли да извлечеш?

— Не много. Засега. — Поколеба се и огледа пръснатите по цялата маса карти. — Присъствието на Опонн беше… неочаквано.

— Бутането или дърпането — каза Кенеб. — Някой е нерешителен за нещо, така каза Фидлър. Кой?

— Калам Мекхар — отвърна адюнктата. — Но Херолдът на Смърт се намесва…

— Не е Херолдът — прекъсна я Т’амбър. — Неактивна версия, подробност, която вярвам, че е съдбоносна.

Горе се чуха приглушени викове. Видели бяха пристанището на Малаз. Адюнктата се обърна към Кенеб.

— Юмрук, заповедите ви за тази нощ. Поемате командването на Четиринадесета. Никой да не слиза на брега освен тези, за които аз ще се разпоредя лично. С изключение на „Бясната вълчица“ всички кораби да останат на котва в залива — всички заповеди за акостиране на кейовете да се пренебрегват, освен ако аз не разпоредя друго.

— Адюнкта, ако до мен стигнат такива заповеди, те ще са лично от императрицата. Трябва ли да ги пренебрегвам?

— Трябва да не ги разбирате, Юмрук. Подробностите с неразбирането оставям на въображението ви.

— Вие къде ще бъдете, адюнкта?

Изгледа го мълчаливо за миг.

— Юмрук Кенеб, императрицата ме очаква в Твърдината на Мок. Очаквам да ми отправи поканата си преди разсъмване. Войниците на Четиринадесета армия не се завръщат като герои, изглежда. Няма да изложа живота им на ненужни рискове. Имам предвид особено уикците и Изгорените сълзи на хундрилите. Колкото до перишите, характерът на съюза ни с тях зависи от разговора ми с императрицата. Освен ако обстоятелствата не наложат промяна, допускам, че положението им зависи от Ласийн, но трябва да изчакам нейното мнение за това. В крайна сметка, Юмрук, зависи от Смъртен меч Кругава — дали перишите ще слязат на брега и ще се представят на императрицата, както постъпиха с нас, или, ако събитията се развият неблагоприятно, ще си тръгнат. Искам да кажа, Кенеб, че трябва да им бъде оставена свобода на избор.

— Мнението на адмирал Нок?

— С него сме единодушни.

— Адюнкта, ако императрицата реши да се опита да задържи перишите, може да се стигне до бой в залива Малаз. Малазанци срещу малазанци. Това може да предизвика проклета гражданска война.

Тавори се намръщи.

— Не очаквам нещо толкова крайно, Юмрук.

Но Кенеб настоя.

— Простете, но мисля, че не сте разбрала добре. Перишите се заклеха да служат на вас, не на императрицата.

— Тя не иска и да чуе за това — намеси се Т’амбър с неочаквано безсилие в гласа, стана и отиде при спящия Ботъл. Срита го, той изпъшка и се закашля. — Станете, войник — каза Т’амбър с привидно безразличие към разгневения поглед, който й хвърли Тавори.

„Глупак си, Кенеб. Не е безразличие.“

— Получихте заповедите си, Юмрук.

— Слушам, адюнкта. Желаете ли да измъкна този пехотинец?

— Не. Трябва да поговоря с Ботъл насаме. Сега си вървете, Кенеб. И благодаря за присъствието ви тази нощ.

„Просто нямах избор.“ При вратата погледна още веднъж през рамо към картите. Господар на Вълци, Предач на Смърт, Кралици на Тъма и Живот и Крал във Вериги.

„Господар на Вълци… Това трябва да са перишите.“

„Богове подземни, мисля, че се започва.“

Перла стоеше на стената на Твърдината на Мок и гледаше тъмните очертания на имперския флот, който бавно навлизаше в тихите води на залива. Огромни транспортни съдове, като гигантски бедерини, и ескортиращите ги по фланговете дромони, длъгнести и подвижни като вълци. Очите на Нокътя се присвиха към чуждестранните кораби. Огромни, двукорпусни… Страховити. И бяха доста.

Как бяха дошли толкова бързо? И как бе разбрала императрицата, че ще дойдат? Единственият възможен отговор на първия въпрос бе: чрез лабиринт. Но кой от обкръжението на адюнктата можеше да сътвори портал с такава мощ и мащаби? Бързия Бен? Едва ли. Кучият му син обичаше тайните си и обичаше да се прави едновременно на слабак и на нещо много опасно, но и двете заблуди не можеха да впечатлят Перла. Не, Върховният маг на Тавори не притежаваше нужното, за да отвори такъв гигантски разлом.

„С което остават проклетите чужденци.“ А това наистина беше доста обезпокоително. Моментът вероятно щеше да се окаже подходящ за някой изпреварващ таен ход. Напълно възможно, след като и императрицата бе дошла. И целесъобразно. „Защото представа нямаме кой е дошъл сред нас, в самото сърце на империята. Чуждестранен флот, дошъл, без да срещне буквално никаква съпротива, на опасно близко разстояние от самата императрица.“

Нощта щеше да е доста натоварена.

— Перла.

Гласът прозвуча тихо, но не беше нужно да се обръща, за да разбере кой говори. Знаеше също, че императрица Ласийн ще се намръщи неодобрително, ако се извърне към нея. Стари навици. „Не, просто параноя.“

— Добър вечер, императрице.

— Тази гледка радва ли те?

Той отвърна с гримаса:

— Тя пристигна. Общо взето навреме. За всички заинтересовани.

— Очакваш с нетърпение да я видиш отново?

— Доста време бях в компанията й, императрице.

— И?

— И в отговор на въпроса ви съм… безразличен.

— Моята адюнкта не вдъхва ли чувство за вярност?

— Не и у мен, императрице. Нито у войниците на Четиринадесета армия, мисля.

— И все пак, Перла, кога ги е провалила? Макар и веднъж?

— В Ю’Гатан…

Безтелесният сякаш глас го прекъсна:

— Не ставай глупак. Сега си говорим насаме, Перла. Съвсем насаме. Случилото се в Ю’Гатан не можеше да се предвиди. От никого. При това обстоятелство действията на адюнкта Тавори бяха правилни и дори похвални.

— Чудесно — отвърна той и си спомни онази нощ с пламъците… далечните писъци, които чуваше в палатката си… „Когато уязвен и сърдит се скрих като дете.“ — Като се оставят фактите настрана, императрице, всичко е въпрос на възприятие.

— Несъмнено.

— Адюнкта Тавори рядко излиза неопетнена от някое събитие — независимо дали е благоприятно, или непредвидено. Не разбирам защо трябва да е така.

— Наследството на Колтейн.

Той кимна в тъмното. После се намръщи. „А, разбирам.“

— И тъй, мъртвият ни герой е… развенчан. Името му се превръща в проклятие. Подвизите му — в лъжа. — „Не, проклет да си. Достатъчно близо бях, за да знам, че не беше така. Не беше.“ — Императрице, това няма се получи.

— Нима?

— Няма. Опетнени сме всички. Вяра и преданост изчезват. Всичко, което ни носи гордост, е опетнено. Малазанската империя престава да има герои, императрице, а без герои ние се самоунищожаваме.

— Липсва ти вяра, Перла.

— В какво по-точно?

— В жилавостта на една цивилизация.

— Вярата, която препоръчвате, по-скоро прилича на упорито отричане, императрице. Отказ да се признаят симптомите, защото така е по-лесно. Самодоволството служи само на разпада.

— Може да съм всякаква, но не и самодоволна — отвърна Ласийн.

— Простете, императрице. Не намеквах това.

— Флотата катамарани — каза след пауза тя. — Доста злокобно изглежда. Усещаш ли силата, която излъчва?

— Донякъде.

— От тази внушителна гледка не следва ли, Перла, че за да се съюзят с адюнкта Тавори, чужденците са доловили у нея нещо, което на нас ни се губи? Какво ли би могло да е то?

— Не мога да си представя мотивите им, императрице. Все още не съм се срещал с тях.

— Желаеш ли го, Перла?

„Точно както очаквах.“

— Честно казано, тези мотиви не ме интересуват особено.

— Напоследък май нещо ти липсва, Перла. Интересът.

„И кой ли все пак ти е донесъл, императрице?“ Сви рамене и замълча.

— Флотата остава на котва в залива — изведнъж промълви Ласийн, доближи се до парапета и облечените й в ръкавици длани се отпуснаха на грубия камък. — Ето, само два кораба идват да пристанат. Какво си мисли тя, че издава такава заповед? И по-важното — защо адмирал Нок не й се противопостави — сигналните флагове са вдигнати в края на краищата. Заповедта ми е изрична и ясна.

— Няма достатъчно кейове за тази флота в пристанището, императрице. Може би ще пристават в определен ред…

— Не.

Той замълча отново, но усети как потта изби под дрехите му.

— Първият й ход — прошепна Ласийн. В тона й имаше някаква възбуда — или мрачно задоволство.

Ветропоказателят на кулата зад тях вяло изскърца и Перла потръпна. „Да, в такава безветрена нощ…“ Погледна към града долу и видя огрени от факли улици. „Искрите се разпалват. Вестта за пристигането в залива препуска от уста на уста, жадно като похот. Уикците са се завърнали и тълпата вече се събира… събужда се яростта.“

„Затова искаш корабите да се доближат, императрице. Въжетата да се стегнат здраво.“

„Жертвите ти трябва да слязат, пламъците — да забушуват.“

Тя се обърна.

— Последвай ме.

Покрай наблюдателницата, през прохода, до самата цитадела. Крачеше твърдо, почти нетърпеливо. Минаха през сводестия вход между двата загърнати и закачулени силуета на Нокти; той усети разтворените им лабиринти, невидимата сила, кипнала в невидимите им длани.

След това — дълъг слабо осветен коридор с разкъртени каменни плочи по огромната пукнатина, раздрала цялата крепост. „Някой ден цялото това проклето място ще се срути в залива, и толкова по-добре.“ Разбира се, инженерите и маговете бяха уверили всички, че рискът от това ще дойде чак след половин столетие. „Толкова по-зле.“

Императрицата поведе наляво — о, да, тя познаваше всичко тук много добре. Нали тук преди години беше убила императора и Танцьора. „Убийство. Ако може да се нарече така. По-скоро неволно подпомогнато.“ После друг коридор, накрая — вратите на заседателната зала. Пред тях стояха други двама Нокти, онзи вляво се обърна, щом ги видя, и отвори вратата тъкмо навреме, та императрицата да влезе, без да забави крачка.

Перла я последва и щом прекрачи прага, спря.

Пред него имаше дълга Т-образна маса. Подредба за трибунал. В челото на оста бе поставен трон, а от двете страни вече седяха двама души — и двамата станаха, щом видяха Ласийн.

Малик Рел.

И Корболо Дом.

Перла с усилие потисна отвращението си. Точно пред него бяха гърбовете на три стола, на късата страна. Той се поколеба, после попита:

— Къде трябва да седна, императрице?

Тя се настани бавно на трона, изгледа го и повдигна вежда.

— Перла, не очаквам да присъствате. В края на краищата не изразихте някакъв интерес да видите отново адюнктата, така че ще ви освободя от това бреме.

— Разбирам. Тогава какво се очаква да направя?

Джисталският жрец се окашля и заговори:

— Обременителна, но важна мисия ви се пада, Перла. Нужна е организация, нали? Изпращане на Ръка, която ще намерите събрана при Портата. Единично убийство. Пияница, който посещава гостилницата „Обесения“ на Кууп. Името му: Банашар. След това можете да се върнете в квартирата си и да чакате нови заповеди.

Очите му останаха приковани в императрицата. Тя го гледаше съсредоточено, но не издаваше нищо, сякаш го предизвикваше да зададе въпроса, който толкова копнееше да изрече: „Откога един Нокът получава заповеди от джисталски жрец на Маел? Докаран тук в окови не толкова отдавна?“ Но знаеше, че мълчанието й му дава отговор. Откъсна погледа си от нея и се вгледа мълчаливо в Корболо Дом. Напанският кучи син носеше отличителните знаци на Върховен юмрук. Видя самодоволното му, презрително изражение и ръцете го засърбяха. „Два ножа, любимите ми. Бавно режат това лице — цялото — богове, остави това — мога да забия нож точно в този миг в проклетото му гърло — може да се окажа достатъчно бърз, а може би не. Това е проблемът. Скритият в тази зала Нокът ще ме ликвидира, естествено, но може би не го очакват… не ставай глупак, Перла.“ Погледна отново. Ласийн и нещо в погледа й му подсказа, че разбира изцяло желанието, с което се бори… и че й е смешно.

Все пак се поколеба. Сега бе моментът да възрази. Да се опита да я убеди, че е поканила двама лешояди, кацнали на раменете й, и че те са гладни не за онези, които скоро щяха да седнат срещу тях — не, искаха трона, край който седяха. „И те ще те убият, Ласийн. Ще те убият.“

— Можете да напуснете — изсъска му Малик Рел.

— Императрице — заговори Перла с усилие, — моля, преценете добре думите на Тавори тази нощ. Тя е вашата адюнкта и нищо не е променило това. Никой не може да промени това…

— Благодаря ви за съвета, Перла.

Той отвори уста да добави още нещо, но замълча. Поклони се на своята императрица, обърна се и напусна залата.

„И тъй, Перла, хвърляш го в нозете на Тавори. Всичко. Проклет страхливец.“

„Все пак кой уби Лостара Юил? Е, адюнкта, такива злодеяния рано или късно се плащат.“

Така да бъде. Тази нощ беше тяхна. Корболо Дом щеше да оправи в друга нощ, когато му е удобно. Точно така. И може би онзи хилещ се гущер жрец също. Защо не? Топър го нямаше, навярно беше мъртъв. Тъй че Перла щеше да действа. В името на Империята. Не в името на Ласийн, а на Империята, а това беше случай по-ясен от всеки друг, който можеше да измисли — на сблъсък между двете вярности. „Но както винаги с Нокътя, както беше и с теб преди време, императрице, изборът е очевиден. И наложителен.“

При цялата дързост на мислите му, докато слизаше към двора, друг глас не преставаше да шепне, да се врязва в ума му дълбоко. Една дума. Разяждаше като киселина, една дума само…

Страхливец.

Навъсен, Перла слизаше по етажите към изхода на цитаделата. Чакаше го Ръка, за да й се даде задачата да убият един пиян бивш жрец. И в това също така беше изчаквал твърде дълго. Можеше да направи така, че нещата да излязат на открито, да се добере до Тайсхрен — кучият му син буквално се беше самопогребал въпреки гнездото скрити помагачи. О, имперският Върховен жрец държеше да е близо до нещата. „Само да не е въвлечен.“

Горкият Банашар. Измъчен, объркан схолар, който само искаше да поговори с един стар приятел. Но Малик Рел държеше Тайсхрен да не бъде обезпокояван. „Защото джисталският жрец си има свои планове.“

Ласийн наистина ли беше глупава? Нямаше как да им се е доверила. Тогава кое беше ценното в поставянето на двамата в онази зала? Да извади от равновесие Тавори? „Да я извади от равновесие? По-скоро шамар в лицето. А необходимо ли е това, императрице? Да оставим Тавори, ти просто не можеш да използваш хора като Малик Рел и Корболо Дом. Те ще се обърнат срещу теб като лешояди, каквито са.“

Рискът с пускането на лъжливи слухове бе когато се окажат прекалено успешни и лъжецът попадне в капана на собствената си лъжа. И Перла започваше да схваща нещо… като възможност. За да се съсипе името на Колтейн, трябваше да се въздигне това на врага му. Корболо Дом, от предател — в герой. Някак… „Не, не искам да знам подробностите.“ След това Ласийн нямаше да може да екзекутира или затвори един герой, нали? Всъщност щеше да й се наложи да го повиши. „Влязла си сама в капана, императрице. Но не мога да повярвам, че не го съзнаваш…“

Забавиха крачка. Беше стигнал на приземния етаж, на десет стъпки от задната врата, която щеше да го изведе покрай основата на стената, до загърнатата в сенки пътека към Портата.

„Какво тогава искаш да кажеш на адюнктата? За крайната опасност, в която си изпаднала? Ще помолиш Тавори… за помощ? Тя като влезе в залата, ще бъде ли в състояние да види и разбере молбата ти? В името на Гуглата, Ласийн, това може ужасно, ужасно да се обърка.“

Спря. Можеше да направи нужното, точно сега. Да иде до източната кула и да отвори с ритник вратата на Тайсхрен. Да каже тоя глупак онова, което трябваше да чуе. Можеше да…

Две качулати фигури пристъпиха пред него. Нокти. Поклониха се, после мъжът отляво заговори:

— Нокът. Осведомени сме, че обектът ни се е настанил в гостилницата „Обесения“. В уличката зад нея има отходен ров, който ще посети през нощта.

— Да — отвърна той, почувства се изведнъж изтощен. — Това ще е идеално.

Двамата пред него изчакаха.

— Друго има ли?

— За подобни неща вие трябва да заповядате.

— Кои неща?

— Убийство на нежелани лица, сър.

— Да. Продължете.

— Просто това, сър. Обектът ни беше посочен от… другаде. От един, който очакваше безрезервно подчинение.

Перла присви очи.

— Убийството тази нощ… Няма да се подчините без пряката ми заповед.

— Искаме… потвърждаване.

— Не потвърди ли самата императрица думите на джисталеца?

— Не, сър. Тя… нищо не каза.

— Но присъстваше.

— Да.

„Как да го разбирам това?“ Дали просто не му даваше достатъчно свобода? Или и тя беше уплашена от Тайсхрен и затова с радост оставяше на Малик Рел да ликвидира Банашар? „Проклятие! Не знам достатъчно.“ Значи нямаше избор… засега.

— Добре. Заповедта е дадена.

„Нокътят не е твой, Малик Рел. А императрицата се… въздържа. Не, изглежда, че докато — и ако — Топър се върне, Нокътят е мой. И колко удобно, че доведе със себе си шестстотин души, Ласийн…“

Двамата убийци се поклониха и излязоха през задната врата.

Но пък защо ли имаше чувството, че е използван? И нещо по-лошо — защо като че ли това вече не го притесняваше? Не, всичко беше наред. Днес нямаше да мисли, просто щеше да се подчини. Виж, утре е друга работа, нали? „Утре ще изгазя каквото остана. И ще реша каквото трябва да се реши. Точно така, императрице. Утре новият Старши на Нокътя разчиства къщата. И може би… може би точно това искаш от мен. Или вече го поиска, защото не само заради адюнктата събра този трибунал, нали? Ти току-що ми даде власт над шестстотин убийци-магове, нали? За какво друго могат да служат те?“

Истината беше, че не можеше да разгадае ума на императрица Ласийн, а в това отношение определено не беше сам.

Стомахът му изведнъж се сви от страхове, които не можеше да обясни.

„Шестстотин…“

„Преглътни го, Перла. Не адюнктата уби Лостара. Ти я уби. Ти я отпрати и тя загина. Толкова.“

„Но това нищо не променя. Няма отношение към въпроса какво да правя сега.“

„Всички да мрат.“

Обърна се и се запъти към квартирата си. За да чака нови заповеди. „Шестстотин убийци ще се развихрят… но срещу кого?“

Хелиан реши, че мрази рома. Искаше нещо друго, нещо не толкова сладко, по да пасва на характера й. Беше тъмно, топлият влажен вятър почти затихваше, а пристанището на Малаз шепнеше сякаш подкана, като дъх на любовник в тила й.

Стоеше и гледаше как „Бясната вълчица“ се придвижи пред другите кораби, със „Силанда“ след нея. Но отвсякъде се чуваше дрънченето на спускащи се котвени вериги, а и техният беше спрял. Хелиан се завъртя побесняла и изруга.

— Ефрейтор.

— Аз ли? — попита Тъчи зад нея.

— Аз? — попита Бретлес.

— Ти, да. Какво става? Виж, по кейовете има войници и посрещачи. Защо не влизаме? Махат ни. — Хелиан им махна в отговор, но едва ли щяха да я видят — по корабите нямаше никакви светлини. — От мрачно по-мрачно — измърмори сержантът, — все едно сме някакво пребито псе, куцащо към къщи.

— Или все едно, че си доста позакъснял — каза Бретлес, — и не е трябвало да си с приятелката на майка си, изобщо, особено когато мама знае и те чака с нащърбения сатър, но понякога, знаеш ли, по-възрастните жени ти се нахвърлят като демони, и какво можеш да направиш?

— Изобщо не прилича на това, идиот — изсъска Тъчи. — По-скоро е като с дъщерята на жрец и, богове подземни, бягаш, но няма спасение от такива проклятия, не и от жрец всеки случай, което значи, че си обречен завинаги, все едно на Бърн изобщо й пука, че спи, нали?

Хелиан се обърна и зяпна в празното точно между двамата.

— Слушай, ефрейтор, събери си ума, макар че все ми е тая. Не ме интересуваше. Зададох въпрос и ако не можеш да отговориш, не казвай нищо.

Двамата се спогледаха и Бретлес сви рамене.

— Няма да приставаме, сержант. Преди малко го съобщиха.

— Те луди ли са? Разбира се, че слизаме — току-що изминахме милион левги. Пет милиона даже. Минахме през огньове и бури, и зелени светлини в небето, и нощи, в които всичко се тресе и пращят челюсти, и оная проклета ризанска пикня, дето я наричат вино. Това там е град Малаз, ей там, и аз отивам там, ефрейтор Брети Тъчлес, и не ми пука колко ръце имаш, отивам, и толкова!

Прехвърли се през перилото и изчезна.

Чу се плисък и Бретлес и Тъчи се спогледаха отново.

— Сега какво? — попита ядосано Тъчи.

— Ами тя се удави, нали?

— Да вземем да докладваме на някой.

— Направим ли го, сме в голяма беда. Тука бяхме все пак. Ще кажат, че ние сме я бутнали.

— Ама не сме!

— Все едно. Дори не се опитваме да я спасим, нали?

— Не мога да плувам!

— И аз!

— Тогава да вдигнем тревога, а?

— Ти я вдигай.

— Не, ти.

— Може би просто да слезем долу, да кажем, че сме я търсили, но така и не сме я намерили.

Замълчаха и се огледаха. Няколко моряци се движеха из тъмното, вършеха си моряшките работи.

— Никой нищо не е видял, нито чул.

— Така изглежда. Е, това е добре.

— Нали. Значи слизаме долу, нали? И нищо не казваме.

— Точно това имах предвид. Не каквото имам предвид де, в смисъл, че скочи през борда, такива неща.

Зад тях се чу глас:

— Вие двамата, какво правите на палубата?

Двамата ефрейтори се обърнаха и отвърнаха в хор:

— Нищо.

— Слезте долу и стойте там.

Те затичаха.

— Трима на брега — каза младият размъкнат мъж, приковал очи в ашиците, току-що спрели да се въртят на изтъркания камък.

Близначката му се взираше към надвисналата грамада на Твърдината на Мок, нощният вятър развяваше ярките коприни по стройното й тяло.

— Виждаш ли как се отиграва? — попита брат й и с едно помитане на ръката прибра ашиците. — Кажи ми честно, имаш ли си представа изобщо колко мощно се борих да задържа картата ни по време на оная ужасна игра? Още съм замаян. Той непрекъснато се мъчеше да ни изхвърли. Убийствено беше.

— Героично, наистина — промълви тя, без да се обърне.

— Трима на брега — повтори той. — Колко… неочаквано. Мислиш ли, че беше виновно онова страховито падане над остров Отатарал? В смисъл, за онова, което иде? — Изправи се и се доближи до сестра си.

Стояха на една пригодна за това кула, издигаща се над град Малаз, на юг от реката. За повечето жители на града кулата изглеждаше срутена, но това бе илюзия, поддържана от чародея, обитаващ долните й покои, чародей, който сега като че ли спеше. Боговете близнаци, известни под името Опонн, държаха за себе си платформата — и цялата гледка от нея.

— Определено е възможно — съгласи се тя. — Но нали точно в това е чарът на игрите ни, любими? — Посочи към залива вдясно. — Те дойдоха и ето, че се размърдаха онези нещастни тленни по корабите, особено на „Силанда“. Докато в пропуканата Твърдина отсреща гнездото се събужда. Работа ще ни се отвори тази нощ.

— О, да. И за двама ни. Дърпай, бутай, дърпай, бутай. — Потърка ръце. — Нямам търпение.

Изведнъж тя се обърна към него и го погледна.

— Можем ли да сме сигурни, че разбираме всички играчи, братко? Че ги знаем всички? А ако някой се крие от нас? Само един… непредвидим, стихиен, страховит… в беда можем да изпаднем. Можем… да умрем.

— Беше онзи проклет войник — изръмжа брат й. — Силата ни окраде! Каква наглост, да ни присвои в собствената ни игра! Искам кръвта му!

Тя се усмихна в тъмното.

— Ах, какъв плам има в гласа ти. Така да бъде. Хвърли тогава ашиците — за съдбата му. Хайде. Хвърли ги!

Той се вторачи в нея и се ухили. Разтърси ръка, ашиците паднаха, заподскачаха, завъртяха се, спряха.

Близнаците задъхани притичаха и се наведоха да погледнат хвърленото.

И тогава, ако имаше някой, който да ги види, щеше да забележи смутените физиономии, изписали се на съвършените им лица. Все по-намръщени, объркване в безсмъртните им очи, а след миг, малко преди да свърши тази нощ — чист ужас.

И тогава несъществуващият свидетел щеше да поклати глава.

„Никога, скъпи богове. Никога не се забърквайте със смъртни.“

— Гръб и трима приятели си играят в пещера. Соултейкън с откраднат меч. Тогг и Фандърей, и проклети прокуденици…

Затворен в една каюта, голяма колкото килер, на борда на „Бясната вълчица“ след гадаенето на Фидлър, Ботъл доизкусуряваше куклата, положена в скута му. Заповедта на адюнктата беше абсурдна… но не, поправи се той навъсено, не на адюнктата. Това — всичко това — идваше от онази жълтоока красавица, Т’амбър. „Коя, в името на Гуглата, е тя? О, все едно. Само дето за хиляден път си зададох този въпрос. Но е заради онзи поглед в очите й, нали се сещаш. Онзи вещ поглед, все едно се е гмурнала дълбоко-дълбоко, право в сърцето ми.“

„А тя дори не харесва мъже, нали?“

Огледа куклата и се намръщи още повече.

— Ти. Изобщо не съм те виждал досега, знаеш ли? Но ето те тук, с желязната стружка, забита във вътрешностите ти — богове, сто на сто боли, реже и реже вътре. Ти, господине, си някъде в град Малаз и тя иска да те намеря, и толкова. Цял град, представи си, а до разсъмване трябва да те спипам.

Тази кукла щеше да помогне, разбира се. Донякъде. Само нещастникът да се окажеше достатъчно близо, та Ботъл да се взре в очите му и да види същата болка, белязана тук с неравните късчета черупка от стрида. Както и резките от стари белези по ръцете — само дето много хора имат белези, нали?

— Помощ ми трябва — промълви той.

Отгоре се разнесоха викове — корабът влизаше в пристанището.

„Предадени сме. Всички.“

Вратата зад него изскърца.

Ботъл затвори очи.

Адюнктата заговори:

— Близо сме. Върховният маг е готов да те прехвърли — ще го намериш в каютата ми. Вярвам, че си готов, войник.

— Да, адюнкта. — Обърна се и се вгледа в лицето й. Само бръчките около очите издаваха напрежението й. „Отчаяна е.“

— Нямаш право на провал, Ботъл.

— Адюнкта, шансовете са срещу мен…

— Т’амбър казва, че трябва да потърсиш помощ. Казва, че знаеш как.

„Т’амбър. С проклетите й очи. Като на лъвица. Какво им е на тези очи, проклятие?“

— Адюнкта, коя е тя?

Някакво съчувствие пробяга в погледа й.

— Тя е… много повече от онова, което е била, войник.

— А вярвате ли й?

— Вяра. — Усмихна се леко. — Колкото и да си млад, Ботъл, трябва да знаеш. Вярата е в щриха. Винаги.

Не знаеше. Нито разбираше. Нищичко. Въздъхна, стана и напъха парцалената кукла под кожения жакет до ножа в канията, под лявата мишница. Никаква униформа, никакви знаци, които да издават, че е войник на Четиринадесета — липсата на фетиши го караше да се чувства гол и уязвим.

— Добре.

Тя го отведе до каютата и спря на прага.

— Действай. Аз трябва да се кача на палубата.

Ботъл се поколеба, после измърмори:

— Пазете се, адюнкта.

Очите й леко се разшириха. Тя се обърна и се отдалечи.

Калам стоеше на кърмата и се взираше с присвити очи в тъмното към останалите на котва транспортни кораби. Беше му се сторило, че чува скърцане на макара, като че ли спускаха лодка, на няколко хвърлея от брега. „Въпреки всички проклети заповеди на адюнктата тази нощ.“

Е, и той самият не беше доволен от тези заповеди. Бързия Бен беше отворил един тънък портал — дори и тази резка можеше да се засече, а това щеше да е лошо за горкия Ботъл. Беше стъпил в гнездо на Нокти. Нямаше шанс. А и неизвестно кой можеше да нахълта от другата страна.

Прекалено рисковано. Прекалено… крайно.

Разкърши рамене да облекчи напрежението. Но много скоро мускулите му отново се стегнаха. Дланите го засърбяха под изтърканите кожени ръкавици. „Решавай, проклет да си. Просто реши.“

Нещо изшумоля по дъските вдясно от него. Убиецът се обърна и видя висок до пищяла му скелет на влечуго. Беше кривнало дългата си зурлеста глава и празните очни кухини се бяха вперили в него. Сегментираната опашка се поклати.

— Ама миришеш хубаво! — изсъска съществото и челюстите му изтракаха. — Не мирише ли хубаво, Кърдъл?

— О, да — отвърна друг тънък глас, този път вляво от Калам, и той се завъртя и видя друго скелетче, кацнало на кърмовия парапет почти на ръка разстояние. — Кръв, сила, воля и ум, почти неотстъпващи на любимата ни. Представи си как воюват помежду си, Телораст. Няма ли да е страхотна гледка?

— А тя къде е? — изръмжа Калам. — Къде се крие Апсалар?

— Изчезна — отвърна Кърдъл и главата й клюмна.

— Какво?!

— Няма я — изписука Телораст и отново поклати опашка. — Само двете с Кърдъл се крием сега. Не че се налага, разбира се.

— Целесъобразност — поясни Кърдъл. — Страшничко е навън тази нощ. Представа си нямаш. Изобщо.

— Знаем кои са тук, разбираш ли. Всички.

И ето, че от тъмните води Калам чу скърцането на гребла. Някой наистина беше спуснал лодка и беше тръгнал към брега. „Проклети глупаци — тази тълпа ще ги разкъса.“ Обърна се и тръгна към средната палуба.

Огромният кей се появи откъм десния борд, а корабът се завъртя и започна да се доближава. Убиецът видя, че адюнктата излиза на палубата, и пристъпи към нея.

— Имаме неприятност. Някой тръгна към брега, с лодка.

Тавори кимна.

— Уведомиха ме.

— О? И кой?

Т’амбър до нея отвърна:

— В това има определена… симетрия. Доста горчива, уви. В лодката, Калам Мекхар, са Юмрук Тене Баралта и неговите Червени мечове.

Убиецът се намръщи.

— Предвид вероятността, може би — продължи Т’амбър, — нашият ескорт, слизащ от Твърдината на Мок, да се окаже неефикасен срещу тълпата. — Но гласът й не прозвуча особено убедително. Сякаш знаеше някоя по-дълбока истина и го подканваше сам да я отгадае.

— Червените мечове винаги трябва да утвърждават своята вярност — каза адюнктата.

„… своята вярност…“

— Калам Мекхар — продължи Тавори и го погледна в очите, — надявам се да ми разрешат съвсем минимален ескорт по мой избор. Т’амбър, разбира се, и вие, ако се съгласите.

— Не е ли заповед, адюнкта?

— Не — отвърна тя тихо, почти с трепет, и зачака.

Калам извърна очи. „Дракон е спипал Гуглата за космите в носа…“ Едно от наблюденията на Фид в една от игрите му. Преди години. Къде беше, в Леса на Черния пес ли? Май да. Защо се сети за това сега? „Защото разбирам какво трябва да е изпитвал Качулатия, затова.“

„Чакай. Мога да реша за това, без да решавам за нищо друго. Нали? Разбира се, че да.“

— Добре, адюнкта. Ще ви придружа и аз. Ще ви отведем до Твърдината на Мок.

— До Твърдината, да. Точно за това ви помолих.

Обърна се, а Калам извърна очи към Т’амбър, която го гледаше намръщено, сякаш я беше разочаровал.

— Има моменти, в които търпението на адюнктата надминава и моето — каза му. — Може и да не го знаеш, но това все пак говори нещо.

„Бясната вълчица“ бавно подходи към кея.

От другата страна на същия кей десантната лодка изстърга в хлъзгавите каменни блокове. Въжетата се стегнаха в металните халки в зида и Лостара Юил загледа как един от по-пъргавите Червени мечове се закатери от халка на халка, като изпъваше въжената стълба. След малко вече беше горе и привърза стълбата за други халки.

Тене Баралта се изкачи първи — бавно и тромаво, пъшкаше при всяко напъване нагоре по стъпенките.

Лостара го последва със свит стомах, готова всеки момент да го хване, ако залитне или се подхлъзне.

„Това е лъжа. Всичко.“

Стигна горе, изправи се и заоправя оръжейния колан и пелерината.

— Капитане. Стройте хората да изчакаме адюнктата — нареди Баралта.

Тя погледна надясно и видя отряда на Имперската гвардия — пробиваше си път през гъстата тълпа.

Тене Баралта също ги забеляза.

— Недостатъчно. Както подозирах. Ако тази тълпа надуши кръв…

Лостара се обърна към ротата Червени мечове. Лицето й остана безизразно, но беше готова да се изсмее презрително. „Както кажеш, Юмрук. Само не очаквай да повярвам на всичко това.“

В същия миг грохот раздра въздуха и небето над залива лумна ярко.

Банашар огледа примижал тълпата през облаците дим и изсумтя:

— Не е тука. Всъщност не съм го виждал от дни… струва ми се. А ти, старши сержант?

Брейвън Тут сви равнодушно рамене на въпроса на Мъдслингър.

Войникът погледна мълчаливия Гентур и рече:

— Просто е така, старши. Първо ги губим, после чуваме едно друго и събираме нещата, нали?

Косматият ветеран се озъби.

— О, да, Мъдслингър. Сега се разкарай, преди да съм вързал пълно буре на гърба ти и да те пратя на бегом да обиколиш пристанището.

— Не може да го направи, нали? — попита Гентур приятеля си.

Но Мъдслингър беше пребледнял.

— Изобщо не забравяте, нали, сър?

— Обясни го на приятеля си. Но не тука. Пробвай в задната улица.

Двамата войници заотстъпваха смутено към масата си.

— Винаги съм обичал да си мисля, че гадната репутация обикновено е незаслужена. Дължи се на вроденото съмнение и може би на някаква искрица вяра в човечността, която припламва от време на време. Но с теб, Брейвън Тут, подобен оптимизъм явно се оказва заблуда.

— Прав си. И какво?

— Нищо.

Чуха викове отвън на улицата. Скоро заглъхнаха. Така вървеше през цялата вечер. Блуждаещи банди тъпаци, които търсеха кого да тероризират. Настроението в града беше мрачно и гадно и ставаше все по-зле с всяко отекване на камбана, и като че ли без никаква причина. Макар че, напомни си Банашар, това вече се беше променило.

Е, може би нямаше определена причина. Само дето беше дошла… жертва.

— Някой ръга с нож — изръмжа Брейвън Тут.

— Заради имперската флота е — отвърна Банашар. — Ненавреме, с всичките уикци на корабите, и другите чужденци с тях, според мен.

— Не пиеш много, Банашар. Болен ли си нещо, или какво?

— По-лошо — отвърна той. — Взех решение. Есента дойде. Човек може да го усети във вятъра. Червеите пъплят към брега. Това е сезонът на Д’рек. Тази нощ ще говоря с имперския Върховен маг.

Старши сержантът го изгледа навъсено.

— Май каза, че такъв опит ще ти донесе бърза смърт. Освен ако не искаш точно това, разбира се.

— Смятам да се измъкна от преследвача си в тълпата — каза тихо Банашар, надвесен над масата. — Ще хвана по крайбрежната, поне до моста. Чувам, че там имало градска стража, избутват безмозъчните кретени от кейовете — богове, докъде може да стигне човешката глупост! Това на тия кораби е армия!

— Някой ръга, както казах. Гледай само да го срещнеш. Та да мога да натикам юмрука си в лицето му и да видя как ще излезе през тила. Мръсно ще е, но бързо, а кучият син си го заслужава.

— За какво говориш?

— Няма значение.

— Е — каза бившият жрец с повече дързост, отколкото изпитваше всъщност, — сега или никога. Утре ще те черпя бутилка малазанско тъмно…

— Което ме подсеща — ти май винаги намираш пари. Как става тая?

— Храмови хазни, Брейвън Тут.

— Крал си от храма на Д’рек тука?

— Хе, това беше добро. Тука, да. И от всички други, които съм посещавал. Намирах ги къде са скрити, само аз можех да се добера до тях. Проблемът е, че се чувствам гузен всеки път, щом щипна от тях. Никога не взимам много — няма смисъл да привличам крадци, нали. Но това е само извинението ми. Както казах, гузен съм.

— Значи ако те убият тази нощ…

Банашар се ухили и вдигна ръце.

— Пуфф! Всичкото. Изчезва. Завинаги.

— Добър номер.

— Искаш ли да ти го оставя?

— Гуглата да ме вземе, не! Какво ще правя със сандъци пари?

— Сандъци ли? Скъпи ми старши сержант, цели стаи по-скоро. Все едно, утре ще се видим… или няма. Ако не — радвам се, че се запознахме, Брейвън Тут.

— Забрави го това. Утре, както каза.

Банашар кимна, обърна се и се запровира през гъмжилото към изхода.

Останал сам на масата, Брейвън Тут бавно вдигна халбата, почти затворил очи. За всеки на повече от крачка-две от него щяха наистина да изглеждат затворени, тъй че фигурата, която припряно стана и се шмугна като пепелянка след Банашар, не забеляза изобщо съсредоточения поглед на старши сержанта. Малките очички я проследиха за миг, преди Брейвън Тут да довърши бирата на три бързи глътки. След това огромният космат мъж се надигна тромаво, олюля се и се подпря на масата.

Докрета до масата на Мъдслингър и Гентур — и двамата го погледнаха някак гузно и със страх, сякаш бяха обсъждали неприятни неща. Брейвън Тут се наведе над тях и изръмжа тихо:

— Слушайте, тъпаци…

— Ама ние само чакаме Чужденеца — отвърна опулено Мъдслингър. — Нищо друго. Изобщо не сме…

— Млъкни. Виж оная змия там, при стъпалата на входа — бързо!

— Тъкмо излезе — отвърна Гентур примижал. — Змия, казваш. Според мен по-скоро е…

— И си прав. А жертвата не е кой да е, а Банашар. Е, навити ли сте да изненадате един Нокът тази нощ? Направете го и ще почна да мисля хубави неща за вас.

Двамата вече бяха станали.

Гентур си плю на ръцете и разтри длани.

— Мечтаел съм си за такива нощи. Хайде, Мъд. Да не го изтървем.

— По крайбрежната — каза след тях Брейвън Тут. — И после на север, към Стъпалата, ясно?

Двамата се изнизаха през задната врата.

Мъдслингър, знаеше сержантът, бе доста по-корав, отколкото изглеждаше. А и Нокътят едва ли щеше да си помисли, че някой е по петите му. А и при всичките тези тълпи… едва ли щяха да имат големи неприятности. „Войниците обичат да трепят убийци.“

Някой хвърли ашици в дъното на задимената гостилница.

И Брейвън Тут изведнъж потръпна.

„Май съм започнал да се размеквам.“

Сред тълпата имаше много въоръжени, събираха се покрай пристанището, макар че засега оръжията оставаха скрити под тежките наметала, и тези подбрани агенти се придвижваха на определените места. Кимваха си бегло, прошепваха си по някоя дума.

Градската стража стоеше в рехава редица, войниците поклащаха нервно пиките в запотените си ръце, по-дръзките градски биячи пристъпваха напред, с ругатни и закани.

Там, на корабите, имаше уикци.

„И ние ги искаме.“

Предатели до един, а наказанието на предатели беше народно дело. Та нали самата императрица беше тук, в Твърдината на Мок? За да види имперския гняв. „Правила го е и преди, още когато командваше Нокътя.“

„Нищо, че чакате офицер, тъпаци, сигналните огньове са запалени и ние не сме глупави — казват на онези кучи синове да дойдат. Да акостират. Да слязат. Вижте ги, страхливците! Знаят, че е дошъл часът да отговарят за измяната си!“

„Повярвайте ни, ще напълним този залив с уикски глави — няма ли да е хубава гледка на заранта?“

„Богове подземни! Какво е това!“

Хор от гласове изрева последното или нещо подобно, вдигнаха се ръце, пръсти засочиха, очи проследиха яркото огнено кълбо, което профуча през половината небе на запад — оставяше след себе си опашка сиво-синкав дим, като дирята на змиорка по черен пясък. Ставаше все по-голямо, с обезпокоителна бързина.

После… скри се… и миг след това някъде отвъд залива изригна свиреп пукот, вдигна се облак пара.

„Много близо! Една трета левга някъде, нали?“

„По-малко.“

„Ударът не беше силен обаче.“

„Трябва да е било малко. По-малко, отколкото изглеждаше.“

„Мина точно над главите ни…“

„Поличба беше! Поличба!“

„Уикска глава! Видяхте ли я? Беше уикска глава! Хвърлена от боговете!“

За миг разсеян от огнената топка, която сякаш падна точно отвъд залива, Нокътят Сейген Марал отново се запровира напред. Доволен беше от гъстото човешко гъмжило, което вече започваше да се успокоява, макар и още по-настръхнало в очакване.

Някъде пред него същата тази тълпа беше забавила крачките на бившия жрец, което бе добре, тъй като нищо вече не вървеше според плана. Жертвата трябваше да е отседнала за през нощта в странноприемницата на Кууп и Ръката сигурно се събираше в задната улица, за да изчака срещата с него… за нужните подробности.

„Сочене на черепа“ го наричаха обикновено. Посочването на обекта на място, лично. Подобаваща награда за следенето на глупака вече от толкова седмици — да видиш същинското убийство. Все едно, както се обръщаха нещата, май тази нощ сам щеше да си накървави ръцете, след като бе взето решение пияницата да се убие.

Удобно съчетаване на раздвоената му преданост. Сейген Марал беше обучаван от дете в Имперския нокът — още откакто го прибраха, докато стоеше до мъртвата си майка, след Чистката на Восъчните вещици в Мишия квартал преди толкова години. Неприязънта му към императрицата се появи много по-късно, а и ако не беше джисталският старши, така и нямаше да намери фокус или цел. Разбира се, това, че му разкриха как точно е загинала майка му, помогна значително.

Империята беше прогнила дълбоко и той знаеше, че не е единственият Нокът, който съзнава това; също както не беше единственият, който вече изпълняваше заповедите на Джисталеца — повечето хора от Ръката, тръгнали от Твърдината на Мок, се числяха към фантомната Черна ръкавица, името на призрачната организация на Малик Рел. Всъщност нямаше как да се разбере колко от Имперския нокът са минали на негова страна — всеки агент знаеше само за други трима, с които оформяха клетка — класическата структура на Нокътя.

Все едно, Старшият на Нокътя, Перла, бе потвърдил заповедта за убийството на Банашар. Удобно.

Задържа се на десет крачки зад бившия жрец, надушваше остро къкрещата жажда за насилие сред тази тълпа — окуражавана от идиотските крясъци „Поличба!“, „Уикска глава“ — но носеше по себе си някои неща, с вложена магия в тях, които да отклонят вниманието и да смекчат мигновения им гняв, колкото и грубо да ги разбутваше с лакти.

Вече бяха близо до кейовете и агентите на Джисталеца бяха сред тълпите, настройваха ги още по-войнствено с добре премерени подвиквания. Не повече от петдесет войници на Градската стража стояха срещу кипящата маса, вече наброяваща стотици и стотици, нищожно присъствие, координирано грижливо, като се разчиташе на некадърността на няколко подбрани офицери в близката казарма.

Забеляза свита по-тежко въоръжени, ескортираща старши офицер на централния кей, пред който вече се извисяваше флагманският кораб на адюнктата. Капитанът носеше много добронамерени имперски заповеди, знаеше Сейген Марал. А те на свой ред щяха неизбежно да доведат до нощ на клане, каквото този град не беше преживявал досега. Дори Чистката в Мишия не можеше да се сравни.

Убиецът се усмихна.

„Добре дошла, адюнкта.“

Дъхът му изведнъж секна, щом усети лекото боцкане на лявото рамо под дрехите си. Малката метална стружка, вкарана под кожата, се беше разбудила — съобщаваше му, че го следи някой със зъл умисъл. „Непохватно. Един убиец трябва винаги да прикрива тези мисли. В края на краищата Мокра е съвсем обикновен естествен талант, няма нужда от специално обучение — шепнещото вътрешно безпокойство, внезапното настръхване — много хора ги притежават тези неща.“

Все едно, дори и непохватният убиец трябваше да знае, също като Сейген Марал, че въпреки всички умения и подготовка „дръпването“, на богинята може понякога фатално да се препъне в „бутането“ на бога.

Вече само на петнайсет крачки напред, Банашар се измъкваше от тълпата и Сейген усети магията му. „Мокра, да. Носи му онова, което на мен ми дават талисманите. Безразличие в началото, после — внезапен импулс, объркване — колкото по-остър е умът, толкова по-уязвим е за такива усещания.“ Разбира се, за да бъде човек убиец, трябваше да се пази от такава издаваща магия. Достатъчен беше усетът за поставения капан, ако питаха Сейген. Задачата му беше проста.

Трябваше първо да отстрани преследвачите си.

Банашар се беше запътил към Стъпалата. Рискът да се позабави малко не беше голям. Зърна входа на задънената уличка вляво, където тълпата се беше разредила. Убиецът тръгна натам и след като подмина и последния човек, бързо сви наляво и се шмугна в уличката.

Тъмно, смет под краката, крива пътека напред. Продължи още пет стъпки, намери една ниша и се скри в нея.

— Готви се да свали пияния — изсъска Гентур. — Ще заобиколи и…

— Тогава след него — изшепна Мъдслингър и побутна приятеля си напред.

Влязоха в уличката и запристъпваха тихо.

Сенките, загърнали нишата, бяха твърде тъмни и непроницаеми, за да са естествени, и двамата войници я подминаха, без да помислят.

Нещо изсвистя тихо покрай лявото рамо на Мъдслингър и Гентур изпъшка, залитна напред, разперил ръце, и рухна. Мъдслингър се обърна светкавично и се сниши, но недостатъчно, и втората малка стрела го удари в гърдите, точно при сърцето. Той падна тежко и тилът му изпращя в мръсните камъни.

Сейген Марал огледа още за миг двете неподвижни тела, после зареди отново двата миниатюрни арбалета, затегнати на китките му. „Първи изстрел, основата на черепа. Втори изстрел, сърцето — този извади късмет, защото се целих ниско в корема. Сигурно не е искал толкова болка. Колко лошо. Все едно… Какво си мислеха те, да ме оберат? Все едно, приключи.“ Оправи ръкавите си да скрие оръжията и продължи след Банашар.

Една шеста камбана по-късно убиецът разбра, че е изгубил жертвата си. Започна да търси с нарастваща паника. Хладният бриз помиташе сухите листа и ги въртеше на вихрушки по калдъръма.

Грамадните буфери от навито въже, висящи от кея, се свиха, щом „Бясната вълчица“ притисна хълбока си в тях, после корабът за миг се отлепи, но въжетата, стегнати здраво за държалата на кея, се изопнаха и го спряха. Подвижното мостче издрънча и тупна на плочите. Гарнизонният капитан и стражите му вече се приближаваха, пренебрегнали демонстративно застаналия „мирно“ отряд на Червените мечове с едноръкия им и едноок командир.

Току-що нещо беше паднало в морето зад залива с останалия на котва флот и грохотът от удара все още отекваше, макар нощният мрак вече да заличаваше светлината от яркото огнено кълбо. Въздухът бе натежал от миризмата на нажежена пара.

Липсата на реакция спрямо това събитие, от страна на адюнктата и на Т’амбър поне, се беше сторила странна на Кенеб. Моряците бяха реагирали с много викове, жестове „да пази зло“ и оживени приказки, но пък това трябваше да се очаква.

„Да си го признаем, моментът не беше много благоприятен.“ Нищо чудно, че хилядната тълпа, която ги чакаше, крещеше за някакви поличби.

Юмрукът отново насочи вниманието си към приближаващия се отряд.

Тавори се готвеше да слезе, но Кенеб я спря:

— Канят се да дойдат на борда, адюнкта.

Тя се намръщи, после кимна и отстъпи. Т’амбър застана вляво от нея.

По дъсченото мостче изтропаха ботуши и капитанът спря на стъпка от палубата. Огледа се нерешително. Кенеб пристъпи напред.

— Добър вечер, капитане. Аз съм Юмрук Кенеб, Осми легион, Четиринадесета армия.

Миг колебание, после капитанът отдаде чест.

— Юмрук Кенеб. Нося заповед за адюнкта Тавори Паран. Може ли да се кача на борда?

— Разбира се.

Откъм тълпата, напираща зад редицата войници на пристанището, долитаха викове, повечето неразбираеми, но общо взето — ругатни и закани по адрес на Червените мечове. Капитанът леко потръпна, после пристъпи напред и спря пред адюнктата.

— Императрицата ви очаква. В Твърдината на Мок. Във ваше отсъствие командването на Четиринадесета армия временно се възлага на мен, във връзка с дебаркирането и разквартируването.

— Разбирам — каза Тавори.

Капитанът неловко помръдна на място, сякаш беше очаквал възражение, сякаш липсата на реакция от нейна страна беше последното, което бе предвидил.

— Струва ми се, че транспортните кораби стоят на котва в залива, адюнкта.

— Да, така изглежда, капитане.

— Ще се наложи това да се отмени незабавно.

— Капитане… как се казвате всъщност?

— Адюнкта? Моля за извинение. Ринаг. Капитан Ринаг, от Имперската гвардия на Унта.

— А, значи сте придружили императрицата до острова. Обичайното ви местопребиваване е в Дворцовата гвардия.

Ринаг се окашля.

— Вярно е, адюнкта, въпреки че междувременно отговорностите ми се разшириха…

— Т’амбър — прекъсна го Тавори. — Моля, доведете Калам Мекхар. Смятам, че ще го намерите на кърмата. — Изгледа продължително капитана и го запита: — Императрицата заповядва да се явя при нея сама?

— Ъъъ, не беше изрична…

— Добре…

— Извинете ме, адюнкта. Както казах, не беше изрична, с едно изключение.

— Какво?

— Върховният маг Адефон Делат трябва да остане на борда, докато не бъде заповядано друго.

Тавори за миг се намръщи, после повтори:

— Добре.

— Мисля, че говорех за отмяна на заповедта за закотвяне…

— Това го оставям на вас, капитан Ринаг — отвърна адюнктата. В същия миг дойде Т’амбър, с Калам след нея. — Ще се възползваме от вашия ескорт, както и на Червените мечове на Юмрук Баралта, за да осигурят преминаването ни през тълпата. — Махна отсечено на Т’амбър и убиеца да я последват и тръгна по мостчето.

Объркан, капитанът ги изгледа как слизат на кея. Няколко кратки заповеди на строените долу имперски стражи, небрежен жест към Тене Баралта и войниците му да ги последват, и двете групи нервно се престроиха от двете страни на Тавори и двамата й спътници и тръгнаха.

Ринаг се обърна към Кенеб.

— Юмрук?

— Да?

— Ами…

— Нещата не тръгнаха според плана ли, капитане? — Кенеб пристъпи към него и го потупа по рамото. — Помислете, можеше да е и по-лошо. Поправка. То е много по-лошо.

— Вече не — сопна се офицерът, най-после ядосан. — Сега аз командвам Четиринадесета армия, Юмрук Кенеб, и заповядвам следното: дайте сигнал на адмирал Нок. Ескортните да се оттеглят и незабавно да отплават за Унта. Сигнализирайте на чуждата флота да излязат на котва извън залива, отсам плитчините северно от Твърдината на Мок. Ще ги насочи лоцман. После: сигнал за транспортните — ще установим номерация. След това на групи по петнадесет ще вдигат котва и ще подхождат към определените пристани. Дебаркирането ще започне колкото може по-скоро, Юмрук. След това войниците трябва да се разоръжат и снаряжението им да се предостави за транспортиране.

Кенеб почеса брадясалата си буза.

— Защо стоите така и не действате, Юмрук Кенеб?

— Мъча се да реша откъде да започна, капитане.

— В смисъл?

— Добре, все едно. Първо, независимо дали командвате Четиринадесета армия, или не, вие не надвишавате по ранг адмирал Нок. Сигнализирайте му колкото си щете. Той ще постъпи така, както реши.

— Дадени са ми заповеди от императрицата…

— Той ще трябва да ги види тези заповеди, капитане. Лично. Адмиралът е много прецизен по въпросите на протокола. Вярвам, че разполагате с въпросните заповеди?

— Разбира се, че разполагам! Сигнализирайте му да дойде на борда!

— Уви, той няма да се подчини.

— Какво?

— Виж, колкото до перишите — чуждия флот, капитан Ринаг — единственото командване, което те признават при тези обстоятелства, е собственото им. Отправете им своята покана, разбира се, но гледайте наистина да е покана. За да не се обидят, а ви уверявам, капитане, едва ли желаете да се обидят.

— Не ми оставяте никакъв избор, освен да ви освободя от командването, Юмрук.

— Моля?

— Дадох ви заповедите си, а вие продължавате да стоите тук…

— Ами точно в това е проблемът, капитане. Нито една от вашите заповеди не може да се изпълни, защото императивът, стоящ над тях, не може да бъде отменен нито от вас, нито дори от самата императрица.

— За какво говорите?

— Моля, последвайте ме, капитане — отвърна Кенеб.

Отидоха при кърмата. Огромните транспортни кораби в залива се поклащаха като гигантски задрямали зверове.

— Вярно, че тъмнината засега го скрива — заговори Кенеб. — Затова е разбираемо, че все още не сте схванали. Но позволете да ви насоча погледа, капитане, към най-високия сигнален флаг по най-близките кораби. Флаг, идентичен с този на дромоните на Нок. След малко, щом онзи облак се отдръпне от луната, с благословията на Опонн ще има достатъчно светлина, с чиято помощ да видите. Има си указ, капитане, свързан със самото оцеляване. Изглежда, забравяте, че Четиринадесета армия и имперската флота идват от Седемте града.

Облакът леко се хлъзна встрани от замъглената призрачна луна и достатъчно светлина облиза вълни, кораби и флагове, та Ринаг да може да види. Капитанът затаи дъх. И ахна:

— Богове подземни!

— А Седемте града — кротко продължи Кенеб — беше поразен от изключително опасна чума. Която, както сигурно вече разбирате, неизбежно е донесена с нас. Тъй че, капитане, разбирате ли вече защо не можем да се подчиним на заповедите ви?

Ринаг се обърна към него, очите му бяха изпълнени с ужас и паника, и попита хрипливо:

— А този проклет кораб? А другите, които слязоха току-що? Юмрук Кенеб…

— Не са заразени, капитане. Както и корабът, от който дойдоха Червените мечове. В противен случай нямаше да пристанем. Все едно, освен сигналните флагове между корабите няма никакъв контакт. По ясни причини. Предполагам, ако смятате, че императрицата все пак ще настои всички ние да слезем на брега, независимо от убийствената напаст, която присъствието ни ще донесе на остров Малаз — и на целия континент, неизбежно — можете да настоите общият ни жест на състрадание и милост да бъде отменен. Безспорно името на капитан Ринаг ще добие легендарен статут, поне сред поклонниците на Полиел — нищо лошо да се погледне позитивно на нещата, не мислите ли?

Приближаваха се в стегнат строй към преградилата улицата стража. Калам охлаби дългите ножове в каниите, погледна наляво и видя до себе си капитан Лостара Юил.

— Съветвам ви да извадите оръжията си — каза й. — Това би трябвало да ги накара да се отдръпнат.

— И ще почнат да хвърлят тухли и камъни — тросна се тя.

— Съмнявам се. Ние сме за императрицата, не за тях. Онези, които жадуват да изтрепят, са на транспортните. Уикците. Хундрилските Изгорени сълзи.

— Много хитро беше това, с флаговете — изсумтя Лостара.

— Юмрук Кенеб.

— Наистина?

— Да. — Калам се усмихна. — Предач на Смърт. По-хубава лъжа не можеш да измислиш. Фид сигурно си е сцепил устата от хилене. Ако не се дави де.

— Да се дави ли?

— Скочил е през борда, преди „Силанда“ да прибере греблата. Според мен Геслер и Сторми също са с него.

Стигнаха редицата на градската стража и тя се раздвои, за да ги пропусне.

Оръжията изсъскаха от ножниците и стена от щитове се стегна около Червените мечове.

И точно както беше предсказал Калам, тълпата се смълча настръхнала и заотстъпва от двете страни, за да пропусне ескорта.

— Е — измърмори убиецът, — очертава се дълъг и скучен път. Разумна идея беше, между другото, капитане — Юмрукът ви да реши да действа по свое усмотрение.

Тя го сряза с такъв поглед, че той чак се изпоти, и попита:

— Нима, Калам Мекхар?

— Ами…

Тя отново погледна напред и прошепна:

— Юмрукът още не е започнал.

„Хм… О, това хич не е добре.“

Зад въоръжения отряд тълпата отново се сгъсти и се разнесоха нови викове, този път — на ужас.

— Флагове за чума! На транспортните в залива! Чума!

Войнствеността се отцеди като пикня по крак и ужасът сякаш сграбчи тези крака, стисна здраво, и хората започнаха да се разпръскват във всички посоки, всички на ръба на неподправената, трескава паника. Калам скри усмивката си.

Макар и едва доловимо, потропването на търкалящи се и подскачащи ашици беше предупредило Банашар. Червеят се беше пробудил тази нощ, а с него се възвръщаха и старите сетива на бившия жрец към шепота на магия. Оттогава в бърза последователност, щом се отклони от пътя си и се сви с разтуптяно сърце в някаква задънена уличка, той усети учестения пулс на чародейството… портал, тънка резка, прорязала битието, яростното разгръщане на невидим гоблен… а после, най-сетне — тръпнещи стъпки, все едно нещо страховито и огромно току-що бе стъпило на този остров.

Замаян от вълните на злокобната сила, Банашар се изправи, подпря се за миг на мръсната стена, а после отново тръгна към пристанището.

„Никакъв избор, никакъв. Трябва да видя… да разбера…“

Още щом се приближи, надуши паниката във въздуха, кисело-горчива. И мигновено в сумрака се появиха забързали се покрай него смълчани фигури — началото на отстъпление. Изкривени от страх лица, други — помръкнали от безсилен гняв — сякаш всичките им планове изведнъж се бяха разбили и все още нямаха време да се прегрупират, нямаха време дори да спрат и да обмислят нещата.

„Нещо е станало.“

„Може би е свързано с падналия камък от небето, или каквото беше там.“

Едно време при такова събитие, и то в навечерието на есента, навечерието на идването на Д’рек на тленната земя… „Хм, щяхме да сме излезли на улиците. Да извисим гласовете си до небесата: И съкровищниците щяха да се препълнят, защото с нищо не може да се сбърка…“

Усети в устата си вкус на пепел. „Такива глупаци бяхме. Небесата пропадат, земята се тресе, водите помитат всичко. Нищо от това — нищо! — не е свързано с нашите скъпи богове!“

Стигна до широката крайбрежна улица. Пълно беше с хора. И да беше останала ярост в душите им, беше размътена, безпосочна. Някаква необятна страст беше… заглъхнала.

Някаква старица мина покрай него и Банашар я хвана за ръката.

— Какво се е случило?

Тя го изгледа свирепо и се дръпна, сякаш допирът му можеше да я зарази, и изсъска:

— Чумави кораби! Махни се от мен!

Той я пусна, спря и зяпна корабите в залива.

„Аха. Флаговете…“

Подуши въздуха.

„Полиел? Изобщо не мога да те усетя тук. Нито никъде, впрочем.“ Присви очи. И после бавно се усмихна.

В този момент една тежка ръка тупна на лявото му рамо, рязко го завъртя и…

Някой изпищя.

Измъкна се от кипналата черна мръсна вода. Изправи се, чакъл и тиня се свлякоха, змиорки кръвопийци запляскаха и се загърчиха по калните камъни, натрошените грънци и тухлените парчетии под дървения кей. Стъпка напред, после още една, и още една, тежки, стържещи.

Точно пред него — груба стена, оголила пластове от улични нива, крепостни зидове, стари дренажни дупки чак от най-ранната младост на града — преди човеците да са изковали първото желязо, — когато каналната система е била превъзходна, ефикасна подземна мрежа под равни улици. Премного места за хващане и стъпване при достатъчно решимост, сила и воля.

Застаналият пред тази стена имаше и от трите в изобилие.

Още няколко стъпки.

И катерене.

В град Малаз бе дошъл чужденец.

Тя изпъшка и се подпря на някаква стена. Каква грешка: да се опита да преплува с цялата тази броня. А след това — онези гадни змиорки! Беше излязла от водата, цялата покрита с проклетите твари. Ръце, рамене, крака, врат, глава и лице, гърчеха се и шаваха, и сигурно всички бяха пияни, както и да е, не беше никак забавно, докато ги махне една по една. Стиснеш по-силно и плискаха кръв, черна такава, миризлива. Но трябваше да стискаш, да ги хванеш добре, защото зъбатите им усти държаха здраво — и оставяха кръгли ранички.

После взе да залита по брега като някоя вещица на червеите или демон — ха, онова улично псе, дето я подуши, побягна, нали? Тъпо псе.

Каналната шахта беше доста стръмна, но пък имаше железни стъпенки, по които да се издърпа, после катеренето, което едва не я преби, но нямаше начин. Жаждата е властен господар. Най-властният. Но си беше смъкнала бронята там, затънала до колене в тинестото дъно, а килът на проклетия кораб едва не й отсече главата — шлема го отпра, нали? И ако каишката му не се беше скъсала навреме… Все едно, дори оръжейния си колан беше захвърлила. Нищо нямаше, което да заложи, а това беше лошо. Освен този нож, единственият останал й нож.

Беше жадна. Трябваше да махне от устата си вкуса на пристанищната тиня, особено при онова първо вдишване, след като с мъка успя да излезе на повърхността, когато засмука с главата напред подутия труп на гадния плъх — това вече наистина за малко щеше да я убие — ами ако се беше оказал жив и беше пропълзял в гърлото й? Имала беше подобен кошмар веднъж. При едно „сухо“ заклинание, но те това и правеха — припомняха на човек, че светът е ужасен и гаден, и отвратителен, и че има неща, които искат да те спипат. Паяци. Плъхове. Гъсеници.

Някаква тълпа ли беше имало тук, горе? Малко бяха останали вече. А и тези, които се доближаваха до нея, все врещяха и побягваха, обзети от някаква шантава паника. Потърка засърбелите я рани по лицето, примига да махне мръсотията от очите си, вдигна глава и се огледа.

„Я… Това пък кой е?“

Изведнъж изтрезня, изведнъж се избистри умът й, нажежен до бяло пламък прониза мозъка й и знае ли човек какво още.

„Чакай, чакай, чакай… я, а това там кой е? Точно там, о… не, не се обръщай, късно е. Много, много, много късно!“

Заситни напред, колкото можеше по-тихо, озова се точно зад него. Извади ножа с дясната си ръка, изпъна напред лявата. Само още пет крачки…

Сейген Марал пристъпи от уличката. Жертвата беше побягнала назад. Кучият му син. Но ето го отново, няма и на десет крачки, с няколко души наоколо. Удобно. Нямаше вече да се крие. Понякога си струваше да се напомни на гражданите, че Нокътят винаги е тук. Винаги готов да извърши нужното.

Убиецът бързо измъкна намазана с паралт кама изпод наметалото си и тръгна напред.

Някаква жена беше зяпнала Банашар — мокра и грозна, една змиорка бе увиснала под лявото й ухо, жена с кървави рани по оголената плът — всички се дръпваха, щом я видеха. „Да, изглежда все едно е чумава, но не е. Все едно.“

Отново насочи вниманието си към гърба на жертвата, запристъпва пъргаво напред, без да издава звук. Щеше да завърти глупака, да види смъртта в очите му. Така удоволствието винаги беше по-пълно, този прилив на сила, нахлула в убиеца, когато очите се срещнат и наред с болката внезапно лумне осъзнаването на неизбежната смърт.

Знаеше, че е пристрастен към това. Но пък не беше единственият, нали?

Сейген Марал се усмихна, пристъпи зад пияницата, пресегна се и го спипа за рамото, завъртя го, а камата в другата ръка се измъкна изпод наметалото, той замахна…

От тъмната уличка се разнесе писък.

Дръпнаха го, Банашар се обърна и видя на лицето на непознатия пред себе си стъписване и ужас.

Една жена го беше стиснала за ръката — ръка, в която блестеше лъскав нож — и пред смаяния поглед на все още неразбиращия нищо Банашар удари с изпънатата си длан лакътната сгъвка на същата ръка и я счупи. Ножът изхвърча, завъртя се във въздуха и издрънча на плочника, а жената изръмжа, дръпна надолу счупената ръка и заби коляното си в лицето на мъжа.

Последва дивашки пукот, плисна кръв и главата се отметна с опулени очи, а жената изви ръката на мъжа и го натисна с лице надолу в камъните. Смъкна се върху него, хвана го за косата с две ръце и започна да блъска главата му в камъните.

И между всяко пращене от гърлото й се изтръгваха думи:

— Не…

Хряс!

— Ти…

Хряс!

— Няма!

Хряс!

— Той е…

ХРЯС!

— Мой!

Сащисан, Банашар се пресегна, хвана ужасното привидение за ръката и го дръпна.

— В името на Качулатия, жено! Пръсна му черепа! На каша стана! Спри! Спри!

Тя се обърна към него с удивителна плавност и връх на нож се опря точно под дясното му око. Раздраното й, плувнало в кръв мръсно лице се озъби.

— Ти! Най-после! Арестуван си!

И някой изпищя от уличката. Отново.

На трийсет крачки оттам Фидлър, Геслер и Сторми бяха зяпнали свадата. Опит за убийство, прекъснат — с фатална жестокост — от някаква жена…

Геслер изведнъж стисна ръката на Фидлър.

— Ей, това е Хелиан!

„Хелиан? Сержант Хелиан?“

После я чуха, че обяви арест.

В същото време малко по-надалече въздухът се цепеше от писъци, хора затичаха като полудели от брега. „Добре де, за какво е всичко това? Все едно.“ Очите му не се откъсваха от Хелиан, която влачеше след себе си горкия човечец, който изглеждаше не по-малко пиян от нея… „Мъжът й?“ Фидлър се поколеба и поклати глава.

— Няма начин.

— Прав си — каза Геслер. — Е, Фид, среща след една камбана, нали?

— Аха.

Тримата се разделиха. Геслер и Сторми завиха на юг по път, който щеше да ги отведе през реката на първия мост, а Фидлър тръгна на запад, към Централния квартал.

Остави зад гърба си паническите викове откъм северния край на Централния пристан. Те обаче сякаш се приближаваха, въпреки бързия му ход.

„Чумата. Умен ход, Кенеб. Чудно само колко ще издържи тази измама?“

Скоро стигна познатите улици и го заля радост.

„Ей. У дома съм си. Представи си! У дома.“

А после, след десетина крачки, видя дюкяна — тясна врата под порутената стряха, от която се полюшваше лъскав тенекиен диск с ецван с киселина символ. Горяща мишка. Фидлър спря и потропа. Вратата беше много по-здрава, отколкото изглеждаше. Той удари още няколко пъти с юмрук, после чу скърцането на резета от другата страна. Вратата се открехна. Две малки гуреливи очи го изгледаха за миг и се отдръпнаха.

Той бутна и вратата се отвори широко.

Пристъпи вътре. Площадка и водещо нагоре стълбище. Собственикът вече се беше качил до средата, влачеше единия си вкочанен крак, тъмносиният му халат пък се влачеше след него. В едната му ръка имаше фенер, поклащаше се и мяташе дивашки сенки. Сержантът го последва.

Дюкянът на горния етаж беше претъпкан с домъкната плячка от стотици битки, стотици превзети градове. Оръжия, броня, драгоценни накити, гоблени, топове скъпа коприна, знамена на победени армии, статуи на незнайни герои, крале и кралици, на богове, богини и демонски духове. Фидлър се огледа — старецът палеше още два фенера — и каза:

— Добре се оправяш, Так.

— Изгуби го, нали?

Сержантът потръпна.

— Съжалявам.

Так мина зад широката лъскава маса и полека седна в един плюшен стол, който можеше да е тронът на някой дребен крал в Кюон.

— Небрежен дребосък си ти, Фидлър. Знаеш, че ги правя само по един. Пазар няма, нали… да, спазвам си обещанията с тях. Рожби на любов, всеки път, но такава любов не пълни стомаха, не храни жените и всички онези изтърсаци, които даже не приличат на мен. — Очичките му лъснаха като траурни монети. — Е, и къде?

Фидлър се намръщи.

— Под Ю’Гатан.

— Ю’Гатан. По-добре той, отколкото ти.

— И аз си помислих така.

— И след това премисли?

— Виж, Так, не съм вече опулен новобранец. Можеш да престанеш да се държиш с мен, все едно съм проклет чирак, а ти си майсторът ми.

Двете рунтави вежди се вдигнаха.

— Ама, Фид, изобщо не правех такова нещо. Ако се чувстваш така, то е, защото нещо ти се е поразмърдало в тъпия череп. Стари навици и прочие. Казах го сериозно. По-добре той, отколкото ти.

— Карай — изръмжа сержантът и седна на един стол. — Както казах, добре се оправяш, Так. Обаче как така и не успя да го оправиш тоя крак?

— Разсъждавам по следния начин — отвърна старецът. — Куцането печели симпатия — близо пет процента. И понеже изобщо не се оплаквам, мислят, че съм нещо като ветеран. От клиентите ми от войската това са още пет процента. После са домашните. Жените са по-щастливи, като знаят, че не мога да ги хвана…

— Жените? Защо изобщо се съгласи да направиш това?

— Ами, четири жени се събират и решават, че искат да се оженят за мене, малко трудно е да откажа, нали? Вярно, не беше заради мъжествения ми вид, нито заради кривия майстор на бебета между краката ми. Беше заради този нов дюкян и заради всички тия неясно откъде дошли пари, дето ми помогнаха да се вдигна на крака. Заради къщата тука, в Централния квартал. Мислиш ли, че съм единственият, който загуби всичко в Мишия?

— Е, добре, щом те прави щастлив. Значи си запазил куцането. И си спазил обещанието. Е?

Так се усмихна. Бръкна под масата, издърпа две резета и Фидлър чу как скритото чекмедже изстърга по жлебовете. Старецът избута трона назад, бръкна в чекмеджето и внимателно извади нещо, увито в парцали. Сложи го на масата и разви парцалите.

— Малко подобрения — измърка доволно. — По-добър обхват например.

Вперил очи в необичайния арбалет, Фидлър попита:

— Колко по-добър?

— Двайсет разтега отгоре според мен. Още не съм го пробвал. Но виж го само. Десет железни шини, извити заедно. Най-вътрешната държи повечето пружина, по-навън се отпускат. Тетивата е четиристотин жички, усукани в двайсет, след това са увити в черво от бедерин и киснати в мас от денрабъ. Старият ти беше двеста жички по десет. Сега виж ложето — имах само глинени имитации на проклетии, острилки и подпалвачки, претеглих ги точно, колкото можех…

— Острилки и подпалвачки?

Старецът кимна и каза малко припряно:

— Защо само проклетии, запитах се? Ами защото това се искаше и така го направихме ложето, нали? Но макетите ми дадоха идея. — Бръкна отново в чекмеджето и извади глинен модел на граната с големина колкото проклетия. — Тъй че в този направих ложета в това, да съберат пет острилки или три подпалвачки — теглото на трите групи е близко, между другото — морантите винаги са точни в тия неща. — Докато говореше, вдигна глинения предмет с едната ръка отгоре и другата отдолу, завъртя в противоположни посоки, докато се чу стържене, и след малко държеше двете половини на кухия макет. — Подобрения, както казах. Сега можеш да зареждаш както ти хареса, без да се налага да сменяш ложето на арбалета. Имам десет готови от тия. Празни, хубавички и леки, няма да изхвърчиш през Портата на Гуглата, ако случайно някоя вземе, че се счупи в торбата ти.

— Ти си гений, Так.

— Кажи ми нещо, дето не го знам.

— Колко искаш за всичко това?

Старецът го изгледа намръщено.

— Не ставай идиот, Фидлър. Ти спаси живота ми, двамата с Дужек ме измъкнахте от Мишия само с едно счупено бедро. Дадохте ми пари…

— Так, искахме да правиш арбалети, като стария бижутер преди тебе. Но той беше мъртъв, а ти — не.

— Няма значение. Наречи го възмездна гаранция, доживотна.

Фидлър поклати глава, бръкна в торбата си и извади истинска граната „проклетия“.

— Да видим как пасва, а?

Очите на Так лъснаха.

— О, да! После вдигни оръжието, провери баланса — виждаш ли тая скоба тук? Тя е за укрепване на прицела и изравняване на тежестта. Ръцете ти няма да се уморяват. — Стана. — Ей сега се връщам.

Фидлър кимна разсеяно. Намести гранатата в ложето на оръжието и нагласи отгоре подплатения кош. В предната част се вдигна назъбена решетка, за да попречи на снаряда да се изхлузи, когато оръжието се държи наведено надолу. Решетката, от своя страна, беше свързана със спусъка, който я смъкваше да се изравни с ложето, за да може при натискане снарядът да излети.

— Много умно, Так — измърмори сержантът.

Старецът ровеше в някакъв сандък в дъното на дюкяна.

— Я ми кажи, колко такива си направил? — попита Фидлър.

— Това е. Единственият.

— Ясно. Другите къде са?

— В кафеза над главата ти.

Фидлър погледна нагоре и видя дългия сандък, закрепен между две почернели греди.

— Колко са?

— Четири.

— Същите като тоя?

— Общо взето.

— Други?

— Много. За после. Като ги загубите тези.

— Искам четирите над мен, Так, и ще си платя за тях…

— Взимай ги, не ти искам парите. Взимай ги и гърми по хора, които не ти харесват. — Старецът се изправи и се върна при масата.

Държеше нещо, от което очите на Фидлър се ококориха.

— Богове подземни, Так…

— Преди година я намерих. Рекох си — о, да, винаги има шанс. Четири медни полумесеца ми струваше.

И тикна цигулката в ръцете на Фидлър^[2].

— Ограбили са те — каза Фидлър. — Това е най-грозният боклук, който съм виждал.

— Че каква разлика? Ти бездруго не ги плащаш проклетите неща!

— Прав си. Ще я взема.

— Две хиляди жълтици.

— Имам дванайсет диаманта.

— Стойност?

— Към четири хиляди някъде.

— Добре. Значи, шест за цигулката. Лъка искаш ли го?

— Защо не?

— Това са още две хиляди. Виждаш ли конския косъм? Бял е. Знаех го този кон. Теглеше талиги с боклук от храма на Гуглата в Стария горен квартал. После един ден на талигаря сърцето му се пръсна и паднал под копитата на животното. Изпаднало в паника и драснало, точно през стената със замрежените прозорци отсам четвъртия мост…

— Чакай! Оня голям преден прозорец? Четвърти мост?

— Фасадата на склада за новобранци, да…

— Точно! Старият храм…

— И няма да повярваш кой стоял там с половин дузина скапани новобранци, когато побърканият кон връхлетял в помещението…

— Брейвън Тут!

Так кимна.

— А той да вземе да се обърне, само го погледнал и го фраснал с юмрук точно между очите. Животното рухнало на място. Само че да вземе да падне върху крака на едно от хлапетата, счупил го и оня да почне да врещи. После, без да му обръща внимание, старши сержантът се обърнал към опуления интендант — заклевам се, това го чух лично от новобранците — и вика: „Тия жалки мийр-рати се връщат в Ашок и се зачисляват в полка им. Погрижи се да получат мехове, които не текат.“ И поглежда заека със счупения крак и му вика: „Името ти вече е Лимп^[3]. Не е много творческо, знам, но това е. Ако не можеш да чуеш смеха на Гуглата, е, аз го чувам.“ Та оттам ми е тоя конски косъм.

— Две хиляди жълтици? За лъка?

— С такава история — да. Добра сделка.

— Готово. Хайде, сваляй го тоя кафез — сандъкът не ми трябва. Ще ги окача на гърба си.

— Без пружини са, както и тоя.

— Ще им сложим. Тетиви имаш ли?

— По три за всеки. Макетите искаш ли ги?

— Абсолютно. Нося и острилки и подпалвачки в тази торба, тъй че давай да ги заредим, да проверим тежестта и каквото още трябва. Но по-бързо.

— Фидлър, тук вече никак не е хубаво, знаеш ли? Особено тази нощ. Мирише на стария Миши.

— Знам. Точно затова не искам да изляза навън, без тая проклетия да е заредена.

— Ти се радвай, че не си уикец.

— Първия мразещ уикците, който ми падне, това яйце му го бутам в трапезарията. Я кажи, Брейвън Тут още ли живее в Долния? До Кулата на Обо?

— Там си е.

Хелиан влачеше Банашар по криволичещата уличка — поне изглеждаше криволичеща, както се блъскаха от стена в стена. И говореше:

— Мислеше си, че си се измъкнал, нали? Няма начин. Не, със сержант Хелиан си имаш работа ти. Мислил си, че няма да те преследвам из половината свят? Проклет глупак…

— Идиотка. Половината проклет свят?! Аз просто се върнах на пристанището и отплавах за Малаз.

— И мислеше, че ще ме изиграеш, нали? Забрави. Вярно, следата беше изстинала, но не чак толкова. И си ми в ръцете. Заподозрян, търсен за разпит.

Излязоха на по-широка улица. Вляво имаше мост. Хелиан се намръщи и забута пленника си към него.

— Казах ти го още първия път, сержант! — сопна се Банашар. — Нищо общо нямам с онова клане — същото се беше случило във всеки проклет храм на Д’рек и то точно по едно и също време. Не разбираш — трябва да стигна до Твърдината на Мок. Трябва да се видя с Имперския маг…

— Оная змия! Знаех си — заговор! Е, с него ще се оправя по-късно. Един масов убиец по един, винаги го казвам.

— Това е лудост, сержант! Пусни ме — мога да обясня…

— Спести си обясненията. Първо имам няколко въпроса към теб, и гледай да им отговориш!

— С какво? — изсмя се той. — С обяснения?

— Не. С отговори. Има разлика…

— Нима? Каква е разликата?

— Обяснения са това, дето хората го използват, когато трябва да излъжат. Винаги можеш да ги познаеш, щот’ изглежда уж че са изяснили нещата, а всъщност е точно обратното и те го знаят, и ти го знаеш, и те знаят, че го знаеш, и ти знаеш, че те знаят, че ти го знаеш, и те те знаят, и ти ги знаеш, и може да излезете да му ударите една кана — обаче кой плаща сметката? Ей това искам да знам.

— Е, а отговорите?

— Отговорите са това, дето получавам, когато задавам въпроси. Отговори са, когато нямаш избор. Аз питам, ти казваш. Пак питам и ти казваш още. После ти чупя пръстите, щот’ не ми харесва т’ва дет’ казваш, щото тия отговори не обясняват нищо!

— А! Значи всъщност искаш обяснения!

— Не и преди да ми дадеш отговорите!

— Тогава какви са ти въпросите?

— Кой е казал, че имам въпроси? Всъщност все едно, аз вече знам какви са ти отговорите. Няма смисъл от въпроси, наистина.

— И няма нужда да ми чупиш пръстите, сержант, вече се предавам.

Хелиан го задърпа отново. Спря, огледа се и се намръщи.

— Къде сме?

— Зависи. Накъде ме водеше?

— При корабите.

— Идиотка. Тръгнахме в грешна посока. Трябваше да се обърнеш още там, където ме хвана…

— Но не съм, нали? Какво е онова там?

Банашар погледна намръщено към мрачното неосветено здание точно зад ниската стена, покрай която вървяха, и изруга.

— Скръбният дом.

— Кръчма ли е?

— Не. И да не си и помислила да ме влачиш там.

— Жадна съм.

— Имам идея, сержант. Може да идем при Кууп…

— Далече ли е?

— Право напред и…

— Забрави. Това е капан. — Задърпа го надясно и продължиха покрай фасадата на Скръбния дом, после по къса задна уличка с неизмазани стени, след това наляво. Хелиан спря и посочи през улицата. — Това там какво е?

— Пивницата на Смайли. По-добре не влизай там, плъховете ходят там да мрат…

— Идеално. Черпиш едно пиене. После отиваме при корабите.

Банашар се почеса по темето.

— Както искаш. Разправят, че бирата, дето варят там, е с вода, течаща от Скръбния дом, а и собственикът…

— Какво?

— Свързан бил със стария мъртъв император, разправят — кръчмата била на самия Келанвед, разбираш ли.

— Императорът е имал кръчма?

— Да, Танцьора му бил партньор. И една слугиня имали, викали й Въслата…

Тя го разтърси.

— Това, че зададох въпроси, не значи, че искам отговори, особено такива, тъй че млъкни!

— Извинявай.

— Едно пиене и се връщаме при корабите и плуваме…

— Какво?!

— Спокойно. В залива няма удавени паяци.

— Няма, да. Само змиорки кръвопийци! Като тая, дето виси зад ухото ти. Вече е изсмукала всичката кръв от половината ти лице. Черепът ти не е ли изтръпнал вече от едната страна?

Тя го изгледа ядосано.

— Не съм ти давала разрешение да задаваш въпроси. Това го правя аз. Запомни. — След това тръсна глава. Нещо дълго и подуто я плесна по врата. Хелиан посегна, докопа змиорката и я откъсна. — Оу! — Изгледа с яд гърчещата се в шепата й твар, после я пусна на земята и я смаза с пета. Лигава черна слуз плисна настрани. — Видя ли, Банашар? Само да ми създадеш неприятност, това ще ти се случи.

— Ако увисна от ухото ти? Наистина, сержант, това е нелепо…

Чуха глухо мърморене от улицата зад тях и се обърнаха. Трийсетина от местните, запътили се бяха към Крайбрежната. Някои носеха лъкове и тенекии с горящ катран.

— Какво се канят да правят?

— Мислят, че флотата е чумава — отвърна бившият жрец. — Предполагам, че се канят да подпалят поне няколко транспортни кораба.

— Чума ли? Няма никаква чума…

— Знаем го аз и ти. Обаче има друг проблем — добави Банашар, щом тълпата ги видя и няколко души се отделиха от нея и бавно и застрашително закрачиха към тях. — Тия рани по тебе, сержант — лесно ще ги сбъркат с признаци на чума.

— Какво? Богове долни, давай да влизаме в тая кръчма.

След миг се вмъкнаха през вратата.

Посрещна ги синкав мрак, накъсан само от пламъчетата на няколко лоени свещи, запалени по черните маси. Имаше само един посетител, жена, седнала близо до задната стена. Таванът беше нисък, подът — осеян с боклуци. Душният въздух миришеше на плесенясало сирене.

Вдясно от тях се появи собственикът — тънък като клечка далхониец, очите му гледаха в различни посоки — нито едно не се спря на Хелиан или Банашар, но пък за сметка на това той се заусмихва мазно и закърши ръце.

— О, сладка любовна срещичка, да? Моля! Имам свободна маса, да! Запазена точно за такива като вас!

— Затваряй си мръсната уста или ще ти я зашия — каза Хелиан. — Покажи ни я тая проклета маса и дай кана с к’вото и да е, стига да не ни излезе през носовете.

Мъжът закима, изкуцука до една маса, пресегна се сто пъти, докато докопа столовете, и много показно ги издърпа по мръсотията.

Банашар понечи да седне, но изведнъж се дръпна.

— Богове подземни, тази свещ…

— О, да! — ухили се далхониецът. — Малкото останали вещици на восъка са прещедри с „При Смайли“. Заради историята, нали?

Отвън при входа се разнесоха викове и кръчмарят примижа.

— Неканени гости. Един момент, само да ги отпратя. — И закуцука към вратата.

Хелиан най-после пусна бившия жрец и се тръшна на стола срещу него.

— Да не си се опитал да бягаш — изръмжа му. — Не съм в настроение.

Собственикът открехна вратата зад нея. Няколко кротки думи, последвани от още по-шумни закани.

Хелиан видя как очите на Банашар пробягаха над нея — имаше добра гледка към онова, което ставаше при входа — после той се дръпна в стола си ококорен, — а сред тълпата отвън се разнесоха крясъци, последвани от панически бяг.

Хелиан се намръщи и се обърна.

Собственикът беше изчезнал. Вместо него на прага стоеше демон, с гръб към тях, толкова голям, че изпълваше цялата рамка. В грамадните му лапи се гърчеше жертва… и пред очите на сержанта демонът отпра главата на пищящия мъж, подаде се навън и я запокити сред разбягалите се граждани. После хвърли натам и безглавия труп.

Гледката странно се замъгли, в кръчмата нахлу сладък, уханен аромат и след миг демонът изчезна и на мястото му изникна старият далхониец, изтупа ръцете си и предницата на мръсната риза, обърна се и закуцука обратно към масата.

Под разногледите очи пак лъсна усмивка.

— От най-хубавата бира значи, кана. Ей сега идва!

Хелиан се обърна към жената до задната стена. Очевидно курва. Изсумтя и подвикна:

— Ей! Как е клиентелата?

— На кой му пука?

— Тука си права, знаеш ли.

— Млъкнете! — извика Банашар, все едно някой го душеше. — Това е демон Кенрил’а!

— Не е лош — каза курвата: — Като го опознаеш…

Иззад тезгяха се чу трясък на грънци и ругатня.

На малки групички, на банди, на отряди в раздърпан строй тълпите отново започнаха да прииждат по крайбрежната около Централните кейове. Този път се мяркаха повече оръжия, някои носеха и лъкове. В тъмното проблясваха факли, разнасяха се команди.

Подпрян на носовото перило на „Силанда“, привързана точно зад дългата лодка, с която бяха дебаркирали Червените мечове, Корик погледа ставащото на брега, след което се обърна.

— Сержант Балм.

— Какво?

— Скоро ще си имаме неприятности.

— Типично — изсъска ядосано Балм. — Фид духва нанякъде, Геслер изчезва. Оставам само аз, а свирка нямам, нали? Детсмел, иди да кажеш на Юмрук Кенеб. Виж там какво ще се иска от нас.

Ефрейторът сви рамене и тръгна.

Тар тъкмо се качваше, вече навлякъл бронята.

— Сержант, долу имаме сандъка с муниции на Фид…

— Ташаци на Гуглата, вярно! Кътъл, бягай долу. Острилки и подпалвачки, всичко, което можеш да вземеш. Троутслитър, ти какво правиш там?

— Мислех да се мушна в оная тълпа — отвърна войникът от перилото, тъкмо беше прехвърлил единия си крак и се канеше да скочи в мръсната вода. — Не звучи добре, нали? Там има водачи — Нокти сигурно, знаеш колко обичам да трепя такива. Мога да пообъркам нещата, та да станат, както трябва да са…

— На парчета ще те разкъсат, идиот. Стой тук, бездруго сме малко.

Корик се сви до Тар и Смайлс.

— Фид непрекъснато го прави това, нали?

— Спокойно — рече Тар. — Ако се наложи, аз и тежките на Геслер ще задържим кея.

— Чакаш го с нетърпение, нали? — обвини го Смайлс.

— Че защо не? Откога уикците са заслужили тази съдба? Тази сган жадува за Четиринайсета. Чудесно, защо да ги разочароваме?

— Щото заповядаха да стоим тука на борда — рече Смайлс.

— По-лесно е да държим кея, вместо ония да се качат на борда.

— Ще скочат обратно — предсказа пророчески Корик. — Само като видят ония глави.

— Досърбяло ме е за бой, Корик.

— Хубаво. Тар, иди горе и се приготви. Аз, Смайлс и Кътъл ще сме точно зад теб, с няколко дузини острилки.

Коураб Билан Тену’алас се появи до тях. Нахлузваше кръгъл щит на лявата си ръка.

— Поемам фланга, ефрейтор Тар. Намерих една секира, имам опит с това оръжие.

— Добре си дошъл — отвърна Тар и погледна през рамо към Шортноус, Флашуит, Уру Хела и Мейфлай, които намъкваха бронята си. — Шестима, всичко. Първа линия. Да се опитат да минат през нас.

Кътъл се появи, мъкнеше голям сандък.

— Раздай ги, сапьор — нареди Балм. — След това всички горе и залп срещу тълпата.

Корик зареди арбалета си и потупа Тар по рамото.

— Да идем да огледаме. В настроение съм да убия някой.

Ефрейторът се изправи и плю на дъските.

— Не сме ли всички така?

Бележки

[1] Кехлибар. — Б.пр. ↑

[2] Цигуларя. — Б.пр. ↑

[3] Куция. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Ловци на кости (27)

Метаданни

Данни

Ловци на кости

Информация

История

Сваляне / Връзки

22.

Стивън Ериксън
Ловци на кости (27)