Стивън Ериксън
Ловци на кости (23)

18.

Истината е тежест и виждам как ви кара всички да се отдръпвате. Но, приятели мои, от истината няма измъкване.

 

„Годината на десет хиляди лъжи“

Кайесан

Ризанът, прилепен в отпуснатите гънки на имперския щандарт, забравил глада си, животът му — затаила се искрица в мъничкото телце, слушаше напрегнато целия този разговор.

Един дромон се провираше към пристаните между транспортните съдове, влачеше на буксир гладък и лъскав черен боен кораб; а от брега наблюдаваха адюнктата и адмирал Нок, Юмрук Кенеб, Бързия Бен и Калам Мекхар. Почти не говореха, докато не дойдоха сержант Геслер и ефрейтор Сторми. В този момент нещата вече станаха интересни.

— Адюнкта — каза за поздрав Геслер. — Това е корабът ни. Това е „Силанда“.

Адмирал Нок гледаше съсредоточено морския пехотинец със златистия тен.

— Сержант, разбирам, че твърдите, че можете да плавате на този пренеприятен съд.

— С няколко отделения, да — отвърна Геслер. — Колкото до екипажа на греблата… ами, когато ни потрябва да гребат — ще гребат.

Сторми добави:

— Живяхме с тях достатъчно дълго и вече не ни плашат, сър, даже и Геслер, а той подскача всеки път, щом погледне в онова негово шантаво сребърно огледало. А и ония глави… и от тях вече не ни настръхват кожите…

— Престанете да говорите като моряк, адютант Сторми — прекъсна го Нок.

В отговор — широка усмивка иззад рошавата червена брада.

— Вече не съм адютант, адмирале.

Нок повдигна вежда.

— Титлата сама по себе си прави ли притежателя й по-умен?

— И още как, сър. Точно затова Геслер е сержант, а аз ефрейтор. С всяка година затъпяваме все повече.

— А Сторми се гордее с това — каза Геслер и потупа приятеля си по гърба.

Адюнктата потърка очи. Загледа се в кожените си ръкавици и бавно започна да ги смъква.

— По ватерлинията виждам, че „Силанда“ е напълно снабдена с провизии…

— В този трюм храната не се разваля — каза Нок. — Това поне установиха маговете ми. Нещо повече, няма никакви плъхове или други твари. — Замълча и въздъхна. — Все едно, не бих могъл да намеря моряци, които доброволно да се включат в екипажа на „Силанда“. И нямам никакво намерение да решавам въпроса с принуда. — Сви рамене. — Адюнкта, ако наистина го желаят…

— Добре. Сержант Геслер — вашето отделение и още две.

— Четвърто и Девето, адюнкта.

Тя го изгледа с присвити очи, после се обърна към Кенеб.

— Юмрук? Това са възкресените ви войници.

— Четвърто… беше май на Стрингс…

— В името на Гуглата — възкликна адюнктата. — Името му е Фидлър. Това е най-лошо пазената тайна в тази армия, Кенеб.

— Разбира се. Моите извинения, адюнкта. Значи, Фидлър, а Девето… чакайте, да, отделението на сержант Балм. Бездната да ни вземе, Геслер, каква ръмжаща пасмина негодници си избрал.

— Да, сър.

— Добре. — Кенеб се поколеба, после се обърна към Тавори. — Адюнкта, позволете да предложа „Силанда“ винаги да стои на фланга на вашия флагман.

На лицето на Геслер се изписа насмешливо изумление, той тупна Сторми по рамото и каза:

— Съмняват се в нас, Сторми.

— Показва колко знаят, нали?

— Точно. Проклет да съм, по-умни са, отколкото мислехме.

— Сержант Геслер — каза адюнктата. — Вземете си ефрейтора и се махайте.

— Слушам, адюнкта.

Двамата морски пехотинци бързо се отдалечиха.

Адмирал Нок се изсмя тихо и рече:

— Адюнкта, трябва да ви кажа, че съм… облекчен.

— Че оставяте „Силанда“ на тези идиоти?

— Не, Тавори. Неочакваното пристигане на още оцелели от Ю’Гатан, с войници като Фидлър, Кътъл, Геслер и Сторми сред тях, и… — Обърна се към Бързия Бен и Калам, — и вие двамата също. Преображението в армията ви, адюнкта, беше… осезаемо. Нещо често забравяно от командирите — значението на легендарни ветерани, особено сред младите, неизпитани войници. Като се добави и необикновената история за оцеляването им под улиците на Ю’Гатан… — Поклати глава. — Общо взето, нещата се развиха доста окуражително.

— Съгласна съм — каза адюнктата и хвърли поглед през рамо към Кенеб. — Всъщност точно тези войници още в самото начало приеха нещо, което можеше да изглежда ужасна поличба, и го превърнаха в сила. Никой от нас не беше съвсем наясно тогава, но го имаше там, при Ейрън, на онзи първи парад, когато се родиха Ловците на кости.

Всички я гледаха зяпнали.

Тавори леко повдигна вежди.

Кенеб се окашля.

— Адюнкта, Ловците на кости може наистина да са се родили в онзи ден в Ейрън, но поеха първия си дъх едва вчера.

— Какво имаш предвид?

— Чудехме се откъде дойде отличителният знак — заговори Калам. — Този, който го поднесохте, със собствената си ръка, на капитан Фарадан Сорт и вещицата Синн.

— А, да. Е, за това нямам претенции. Т’амбър измисли знака и го направи. В семейството й е имало майстори на накити, доколкото разбрах, и на младини е изкарала няколко години като чирак. Все едно, не разбирам с какво тази церемония е допринесла с нещо към вече съществуващото.

— Адюнкта — заговори Юмрук Кенеб, — нужно беше вашето потвърждаване. За да стане истинско. Не искам да ви обиждам, но преди това вие бяхте просто Адюнктата. Бяхте на Ласийн. Нейна собственост.

Лицето й изведнъж се изопна, опасно.

— А сега каква съм, Юмрук?

Но вместо него отговори Калам:

— Сега сте на Четиринадесета.

— Сега сте наша — каза Кенеб.

Мигът трябваше да свърши с това. И на всички щеше да им е добре. Повече от добре. Щеше да е идеално. Но вместо това видяха как на лицето на Тавори се изписа… изумление. И страх. В началото сякаш и двете нямаха смисъл.

Освен ако…

„Освен ако е неспособна да отвърне на такава вярност.“

Така съмнението изпълзя като новородени отровни змийчета, измъкнали се от купчината яйца, и малките гибелни зъбчета се впиха в душите на всички, които стояха там, свидетели на онова, което разкри лицето й.

„Разкри. И то от жена, чийто проклет самоконтрол е почти нечовешки.“

Събудил се отново за живот, ризанът се пусна, направи кръг над ивицата пясък и кацна на белия хълбок на огромен дървен ствол, изхвърлен на брега от някоя отминала буря, с широко разтворени крачета, с коремчето надолу, с леко потръпващи хълбочета. Стреснат и уплашен, Ботъл се пресегна и го погали с пръст между очите, жест, който трябваше да донесе на съществото утеха, докато отпускаше хватката си над жизнената му искра. Дребната твар отлетя, размахала крилца, опашчицата й плющеше във въздуха…

А сега, пет дни по-късно, Ботъл стоеше на фордека на „Силанда“, зяпнал назад към покритата с насмолен брезент купчина отсечени глави, които Сторми наричаше своя „мозъчен тръст“. Забавно, да, но Ботъл знаеше, че немрящите очи пронизват изтърканата тъкан на платнището и го наблюдават. „Защо? Проклети да сте, не мога да ви помогна, глупаци. Трябва да разберете това!“

Освен това точно сега си имаше твърде много други грижи. Всъщност толкова много, че не знаеше откъде да започне.

Видял беше отличителния знак, който адюнктата беше поднесла на Фарадан Сорт, уж на своя военен съд, и на нямото дете Синн — не че наистина беше няма, знаеше той. Хлапето просто вече нямаше много за говорене, освен със своя брат Шард. Знакът… в сребро, крепостна стена, над която се издигаха рубинени пламъци, и скосена могила пред стената, грамада от златни човешки черепи. Ехото от знака на Подпалвачите на мостове не беше случайност. „Направо си е гениално. Геният на Т’амбър.“

В края на същия ден се извадиха железните игли и златните конци и мазолести пръсти заработиха с различна степен на дарование, и нечии военни наметала в Четиринадесета армия се сдобиха с нова украса. Редом с полюшващите се кокалчета от пръсти тук-там по някой птичи череп и огладен зъб.

Дотук — всичко много добре. През по-голямата част от деня, докато Ботъл и останалите си отдъхваха, идваха войници само за да ги погледат. Изнервящо беше всичкото това внимание и той все още се мъчеше да проумее какво беше видял в онези зяпнали очи. „Живи сме, да. Невероятно, вярно, но все пак е истина. Е, какво толкова виждате все пак?“

Спомените за времето под града бяха като натрапчив рефрен зад всяка изречена дума, споделена между Ботъл и оцелелите му приятели. Захранваха ужасяващите им сънища нощем — свикнал беше вече да се буди от приглушения плач на някой член на отделението — от Смайлс, от Кътъл, от Коураб Билан Тену’алас. От викове, отекващи смътно от другите отделения.

Вещите им бяха отарашени надлежно в тяхно отсъствие, снаряжение и сечива — преразпределени според обичая, и в същия онзи първи ден войниците дойдоха да върнат каквото бяха взели. По залез-слънце всеки войник разполагаше с много повече неща, отколкото бе имал — и единственото, което им оставаше, бе да гледат развеселени купищата джунджурии, токи, каишки и талисмани; закърпените куртки, излъсканите подплънки за броня и шлемове, почистените кожени връзки и оръжейни колани. И ками. Много ками, най-личното и най-скъпоценното от всички оръжия… „Последното убежище на боеца. Оръжието, с което, ако се наложи, можеш да посегнеш на живота си пред лицето на нещо много по-лошо. Е, и какъв смисъл трябва да извлечем от това?“

Приклекнали до него на фордека, Корик и Тар играеха играта на кокалчета, която първият беше намерил между подаръците в пътната си торба. Беше моряшкият вариант, с дълбока дървена кутийка, за да не отскачат игралните фигури от полето, дъното направено здраво, с обковани с желязо орлови нокти на ъглите, достатъчно остри, за да захапят в дървото на пейка в трюма или на палубата. Дотук Тар беше изгубил всички игри — над двадесет — от Корик и от Смайлс, но още се инатеше. Ботъл в живота си не помнеше да е познавал човек, толкова напиращ да търпи поражения.

В капитанската каюта се изтягаха Геслер, Сторми, Фидлър и Балм, разговорът им вървеше откъслечно и безцелно. Дълбоко в сенките под дългата правоъгълна маса за карти се беше присвил Ю’Гатан, плъхът на Ботъл — „моите очи, моите уши… болящите ме зърна“.

Нямаше никакви други плъхове на кораба и без неговия контрол над Ю’Гатан и котилото й те също отдавна щяха да са скочили през борда. Магията, погълнала този кораб, беше мръсна, наситена с лудост. Мразеше всичко живо, всичко непокорно на хаотичната й воля. И особено мразеше… „Мен.“

„Само че… Геслер и Сторми, те сякаш са й неподвластни. Кучите му синове, дето ни принудиха да дойдем с тях на тази злокобна, омразна плаваща гробна могила.“

Помисли дали да не поговори с Фидлър за това, но бързо се отказа. Фидлър беше като Калам, а той пък беше като Апсалар, а тя — като Бързия Бен. Всички… зли.

„Е, добре, не точно зли, но… нещо. Не знам. Онова в Сянката… какво се канеха да направят? И Калам, готов да забие ножовете си в Апсалар. И Апсалар, която сякаш искаше точно това. После дойде Бързия Бен, застана между двамата, все едно това беше някакъв стар спор, стари, отворили се наново рани.“

Тавори бе пожелала Бързия Бен, Калам и Апсалар за свой антураж на флагманския кораб, „Бясната вълчица“ — строен в Кюон дромон, изработка на майстори от Мапау, килът и металният обков — някъде съвсем от другаде. „Фенн… едва ли може да се намерят сред жалките им останки повече от шепа майстори на корабни килове и ковачи, но те направиха и кила, и сглобките, и всичко в работата им е точно и изпипано.“ Все едно, Ботъл се радваше, че тримата са на онзи кораб, препускащ по издутите вълни на три разтега на щирборд. Не достатъчно далече, за да е спокоен, но трябваше да е достатъчно. Можеше да си представи скелетите-влечуги, щъкащи из трюма да ловят плъхове…

— Гръб значи? — подхвърли Фидлър на Геслер в каютата.

Под масата ушите на Ю’Гатан щръкнаха.

— Да бе. Онова хлапе, на Кенеб. Казаха, че знаел, че идваме. Може и да го повярвам. Или пък не. Но беше първото, което чух.

— Толкоз по-добре — рече Сторми и се чу как се почеса по брадата. — Като у дома си се чувствам тука…

— Майтапиш се — прекъсна го Геслер. — Последния път, когато бяхме на тоя кораб, Сторми, повечето време трепереше сврян в ъгъла.

— Просто ми трябваше малко време да свикна, нищо повече.

— Вижте какво ми е оставил някой умник в плячката — измърмори Фидлър и нещо тупна на масата.

— Богове долни! — възкликна тихо сержант Балм. — Пълна ли е?

— Трудно е да се каже. Има карти, които не бях виждал досега. Една за Апокалипсиса — Необвързана — и има нещо, наречено Дом на Войната, на старшата му карта е нарисуван трон от кости, незает, с два вълка от двете страни. И в този Дом има карта, наречена Наемника, и друга — нарисувана е от друга ръка — мисля, че името й е нещо като Стражата на мъртвите, показва призрачни войници, стоящи насред горящ мост…

Миг мълчание, след което Геслер проговори:

— Разпознаваш ли лица, Фид?

— Не ми се щеше да я разглеждам много внимателно тая. Има го и Дом на Вериги, а Кралят седи на трон. Сцената е много тъмна, погълната е от сенки, но съм готов да се закълна, че горкият кучи син крещи. А погледът му…

— Друго какво? — попита Балм.

— Престани да разпитваш толкова припряно, далхонийска скална жаба такава.

— Добре де, Фидлър, като толкова не харесваш новия си подарък, дай ми го на мен.

— Да бе. И сигурно ще почнеш да редиш полето още тука, на тоя кораб.

— И какво?

— Такова. Искаш да отвориш врата към тоя кошмар от лабиринти на Тайст и Телланн, нали? И към Сакатия бог, нали?

— О!

— Все едно, има още Необвързани. Господар на Колодата, и да, него го разпознавам. И Верига — възел в средата, с брънки, които се изпъват във всички посоки. Тая никак не ми харесва.

— Голям подарък, Фид.

— Аха. Като камък, хвърлен по давещ се моряк.

— Скрий я — каза Геслер.

Плъхът чу как прибраха Колодата от масата.

— Имаме проблем — продължи Геслер.

— Само дето не знаем какъв е — добави Сторми. — Знаем само, че нещо е уплашило Кенеб и онзи убиец, твоя приятел, Фид. И Бързия Бен. Смутило ги е всички.

— Адюнктата — каза Фидлър. — Калам и Бързака не говореха, но не изглеждаха никак весели. — Замълча за миг. — Може да е само заради това как изчезна Перла, точно след Ю’Гатан, сигурно право при императрицата. Поредният оперативен Нокът с донесението си? Може би. Но дори това оставя горчив вкус в устата — много бързо се задейства, много бързо стигна до заключения — сякаш това, което си е помислил, че стана при Ю’Гатан, само е потвърдило подозренията, които вече е имал. Помислете над това — смятате ли наистина, че в такова донесение ще се съдържа нещо добро?

— Тя уби Ша’ик — отвърна Балм отегчено. — Разби онова гнездо на оси в Рараку и нищо не избръмча навън. Спипа Корболо Дом и го върна с пранги. И всичко това го направи, без да изгуби никой, или почти никой от нас — шкартото по пътя си се очакваше, а и не беше изобщо толкова, колкото можеше да е. После погна Леоман до Ю’Гатан. Ако нямаш някой от другата страна да ти открехне портата, обсадите струват скъпо, особено когато нападащите нямат време за чакане. А ние нямахме, нали? Онзи шибан мор ни беше по петите!

— Успокой малко — спря го Фидлър. — Всичко това все пак го преживяхме, нали?

— Да де. Обаче някой от нас изобщо помисли ли си, че Леоман ще опече така хората си? Че ще превърне целия скапан град в купчина от пепел и реки разтопено олово? Казвах само, Фид, че се справихме не чак толкова зле, нали?

— Балм е прав — рече Сторми и се почеса отново. — Фидлър, в тая Колода, дето си я получил, онзи Дом на Война… надушваш ли Трийч там? Тия вълци… накараха ме да се зачудя.

— Много ме съмнява тази версия — отвърна Фидлър. — Целият този Дом всъщност. Мисля, че художничката нещо се е объркала, или може би онова, което е видяла, е било объркано…

— Мислиш, че е жена ли?

— Да. Освен фалшивата — Стражите на Смърт. Тя е мъжка работа, със сигурност.

В гласа на Сторми изведнъж се долови напрежение.

— Я пак ги извади, Фид. Дай да го видим този Дом на Война — всичките карти.

Последва тихо шумолене.

— Добре, ще ви ги покажа една по една. Не на масата, все пак в дланта ми, нали? Една по една. Колкото до названията, просто чета какво пише по ръбовете. — Кратка пауза. — Властелините на Война. Два вълка, един мъжки и един женски. Което ми подсказва, че името е сбъркано. Но важното тук е множественото число. Означава, че незаетият трон не е толкова важен. Добре, следващата. Ловецът. И да, това е Трийч…

— А това посечено тяло на преден план? Този старец без ръце?

— Представа нямам, Геслер.

— Следващата — подкани Сторми.

— Стражи на Мъртвите…

— Чакай да я огледам… добре. Задръж…

— Какво мислиш, че виждаш, Сторми? — попита Балм.

— Коя е следващата? — попита строго ефрейторът фалариец. — Бързо!

— Армията или Войникът — не знам — две са имената за тази, което сигурно се определя от контекста, или нещо такова.

— Други?

— Две, и точно те никак не ми харесват. Ето, Убиец на Живот…

— Джагът?

— Полуджагът — отвърна глухо Фидлър. — Знам кой е — с роговия лък и с меча. Убиец на Живот е Икариум. Обаче пазителя му, Маппо Рънт, го няма никакъв.

— Това го остави — каза Сторми. — Последната карта каква е?

— Противоположна на Икариум един вид. Убиец на Смърт.

— Кой в името на Бездната трябва да е пък този? Това е невъзможно.

Фидлър изсумтя кисело и отвърна:

— Кой ли? Ами, чакай да видим. Жалка колиба от кожи и пръти, мангал, от който се вдига дим, някакво изгърбено същество в колибата, с крайници, вериги, затънали в земята. Хм, кой ли ще да е?

— Това е невъзможно! — отрони Геслер, повтаряйки думите на Сторми. — Не може да е две неща наведнъж!

— Защо не? — Фидлър въздъхна. — Е, това е. Сторми, какво запали този пламък в очите ти?

— Знам кой е направил тези карти.

— Сериозно? — Фидлър не изглеждаше убеден. — И как разбра?

— Картата на Стражите, нещо в зидарията на моста. После онези, последните две, черепите — адски добре огледах почетния знак на Фарадан Сорт. Тъй че виждам приликата, ако ме разбираш.

Последва дълго, много дълго мълчание.

И Ботъл зяпна, щом изводите се утаиха в ума му — утаиха се само за миг, след което изригнаха като пясъчни демони, един след друг. „Адюнктата иска тази Драконова колода да е в ръцете на Фидлър. Или тя, или Т’амбър — или може би Нил и Недер, или някой друг — кипи отвътре от древно знание и не се бои да го използва. Виж, Фид… Фид никога не реди тези карти. Не. Той измисля игри.“

„Адюнктата знае нещо. Точно както знаеше за призраците в Рараку… и за потопа. Но тя носи меч отатарал. А двамата уикци вече не са каквото бяха, или така поне смятат всички. Трябва да е Т’амбър.“

„Какво ни очаква?“

„Затова ли Бързия Бен и другите бяха толкова уплашени… Ами ако…“

— Нещо току-що се отри в крака ми… какво? Плъх ли е това? Точно под масата ни?

— Никакви плъхове няма на „Силанда“, Сторми…

— Казвам ти, Гес… ето го!

Фидлър изруга и викна.

— Това е плъхът на Ботъл! Дръжте го!

— Дръжте го!

Разхвърчаха се столове, издрънчаха счупени грънци, чу се пъшкане и тропот на ботуши.

— Измъква се!

Толкова много места има на всеки кораб, знаеше Ботъл, до които само плъх може да стигне. Ю’Гатан се измъкна въпреки всички ругатни и трополене.

След малко Фидлър излезе на палубата. Ботъл извърна глава миг преди търсещият поглед на сержанта да се спре на него и чу — уж взрян в морските вълни — как се приближава.

„Туп, туп, туп…“ По стъпалата, към фордека.

— Ботъл!

Той примига, извърна глава.

— Сержант?

— О, не, няма да ме заблудиш, войник… Ти шпионираше! Подслушваше!

Ботъл махна с ръка към Корик и Тар, които бяха вдигнали глави от играта и ги гледаха.

— Питай ги. Седя си тука, нищо не правя от повече от камбана. Питай ги тях.

— Плъхът ти!

— Ю’Гатан ли? Загубил съм й дирята от снощи, сержант. Дори не дойде да си нахрани малките.

Геслер, Сторми и Балм вече се бяха струпали зад Фидлър, който сякаш беше готов да си оскубе брадата от безсилие.

— Ако ме лъжеш… — изсъска Фидлър.

— Лъже, разбира се — каза Балм. — На негово място и аз щях да те лъжа в очите.

— Съгласен съм, сержант Балм — отвърна Ботъл. — Но не сте на мое място и в това е съществената разлика. Защото между другото ви казвам самата истина.

Фидлър изръмжа, обърна се и тръгна към средната палуба. Другите го последваха, Балм хвърли последен, наистина гневен поглед на Ботъл… сякаш едва сега беше разбрал, че са му се подиграли.

След като се махнаха, Корик изсумтя:

— Ботъл, случайно те погледнах преди малко — преди да се качи Фидлър — и Гуглата да ме вземе дано, поне петдесет изражения се изредиха по лицето ти, едно след друго.

— Тъй ли? — отвърна кротко Ботъл. — Може да е било от облаците, минаващи пред слънцето, Корик.

— Твоят плъх още ли си кърми плъшетата? — попита Тар. — През целия поход си ги носил значи. Аз ако ги носех, щях да ги изям едно по едно. Хоп в устата, скръцнеш, сдъвчеш. Сладко и вкусно.

— Ама аз ги носех, не ти, нали? Защо всеки иска да е бил на мое място, между другото?

— Не щем — измърмори Тар и се загледа отново в играта. — Просто се опитваме да ти кажем, че според нас си идиот, Ботъл.

Ботъл изсумтя.

— Тъй ли? В такъв случай предполагам, че двамата не ви интересува какво си говореха преди малко в каютата.

— Я ела насам — изръмжа Корик. — Гледай ни играта и разправяй, Ботъл, иначе ще идем да кажем на сержанта.

— Не, благодаря — отвърна Ботъл и се протегна. — Мисля да му подремна. Може би по-късно. А и тая игра ми е досадна.

— Мислиш, че няма да кажем на Фидлър ли?

— Разбира се, че няма.

— Че защо не?

— Защото това ще е последният път — последният, — в който сте получавали вътрешна информация от мен.

— Лъжлив, лицемерен, подъл кучи син…

— Хайде, хайде. По-кротко.

— Ставаш по-лош и от Смайлс.

— Смайлс ли? — Ботъл спря на стъпалата. — Тя къде е, между другото?

— Занася се някъде с Коураб сигурно — отвърна Тар.

„Нима?“

— Не бива да го прави.

— Защо?

— Защото не е сигурно, че късметът му се простира и над хората край него, затова.

— Какво значи пък това?

„Значи, че много говоря.“

— Няма значение.

— Ще ти го спипат този плъх, Ботъл! — подвикна зад него Корик. — Рано или късно.

„Никой тук не мисли с главата си. Богове, Корик, все още си мислиш, че малките са безпомощни розови гадинки. А те вече са способни сами да се оправят навсякъде. Така че имам повече от един допълнителен чифт очи и уши, приятели. Да. Малкият Корик, малката Смайлс, малкият Тар, малкото… е, другите ги знаете…“

Стигнал беше почти до люка, когато прозвуча сигналът за тревога — отекна като демонски писък над издутите вълни, а вятърът донесе миризма… не миризма, воня.

 

 

„Гуглата да ме вземе дано, мразя да не знам нещо.“ Калам се метна по такелажа, без да обръща внимание на люлеенето и подскачането на палубата, докато „Бясната вълчица“ рязко възвиваше на нов курс към коридора, който — поради некадърност или немарливост — се беше отворил между два дромона от ескорта. Докато се катереше бързо нагоре, убиецът успя да зърне за миг чуждите кораби, появили се зад този коридор. Платна, които можеше да са били черни някога, ала сега бяха сиви, избелели от слънце и сол.

Сред зазвучалите объркани сигнали за тревога една истина се открояваше с ужасяваща яснота: бяха се натъкнали на засада. Кораби на север, строени в дъга, с тесни мъртви коридори помежду им. Друг полумесец, този път издут срещу малазанците, бързо се приближаваше пред вятъра от североизток. Трета редица оформяше настръхнала преграда на юг от плитчините покрай брега на запад и навън, в клинообразен строй на изток, след което дъгата се извиваше на север.

„Бойният ни ескорт е ужасно малоброен. Транспортните са наблъскани с войници като блеещи овци в кланица.“

Калам спря. Беше видял достатъчно. „Които и да са, спипали са ни в челюстите си.“ Заслиза надолу, усилие почти толкова рисковано, колкото и изкачването. По палубите щъкаха хора, моряци и морска пехота, офицери притичваха напред-назад и подвикваха.

Флагманският кораб на адюнктата, със „Силанда“ плътно до него откъм левия борд, плуваше точно към коридора. Ясно беше, че Тавори е решила да влезе в сражение с настъпващия полумесец. Всъщност нямаха голям избор. С вятъра зад гърба им атакуващите щяха да се врежат като острие на копие сред тромавите транспортни кораби. Адмирал Нок командваше предния ескорт на север и щеше да се опита да пробие през противника, преграждащ пътя им, и да изведе толкова транспортни, колкото успее — „Но вражеските кораби трябва само да ги притиснат към брега, към подводните скали в плитчините.“

Калам скочи на палубата и хукна напред. На носа стояха един до друг адюнктата и Бързия Бен, вятърът плющеше в наметалото на Тавори. Калам спря зад тях и Върховният маг го погледна през рамо.

— Скъсиха платната, дръпнаха юздата или каквото там моряците наричат забавяне.

— Защо? — учуди се Калам. — Безсмислено е. Кучите му синове трябваше да карат срещу нас на пълен ход.

Бързия Бен кимна мълчаливо.

Убиецът погледна адюнктата. Погледът й, вторачен във вражеската линия кораби, не издаваше нищо.

— Адюнкта… може би е време да извадите меча си.

— Още не — отвърна Тавори. — Там става нещо.

Калам проследи погледа й.

„Богове подземни, какво е това?“

 

 

На „Силанда“ сержант Геслер беше надул костената свирка и редиците гребла вече се полюшваха ритмично, безразлични към издутите вълни. С всеки нов тласък корабът изскърцваше тежко и с лекота поддържаше скоростта на флагманския дромон. Отделенията бяха изпънали платната и бяха по палубата, подготвяха броня и оръжие.

Фидлър клечеше до дървения сандък и се мъчеше да укроти вечното си гадене. „Богове, мразя го морето, проклетото подскачане напред-назад и нагоре-надолу. Когато умра, искам краката ми да са сухи. Това и нищо повече. Никакви други условия. Само краката сухи, проклятие…“ Най-сетне разхлаби каишките и вдигна капака. Морантските муниции бяха грижливо наредени в гнездата си.

— Кой може да хвърля? — изръмжа той и изгледа през рамо отделението си.

— Аз — отзоваха се в хор Корик и Смайлс.

— Защо питаш? — рече Кътъл.

Коураб Билан Тену’алас седеше, присвил колене до гърдите си. Толкова зле му беше, че не можеше да помръдне, камо ли да отговори на въпроса на Фидлър.

Тар сви рамене и каза:

— Ако е точно пред мене, може и да улуча, сержант.

Но Фидлър едва чу всичко това — очите му бяха приковани в Ботъл, който стоеше вцепенен, зяпнал към вражеската линия кораби.

— Ботъл? Какво има?

Лицето на Ботъл беше пепеляво.

— Лошо, сержант. Те… привличат.

 

 

Сеймар Дев се дръпна и гърбът й опря в коравото безчувствено дърво. Пред нея, от двете страни на главната мачта, стояха четирима Тайст Едур, от които изригваше пращяща във въздуха яростна магия, плющеше между тях като разкъсани вериги, кипеше и разцъфваше с бликащи сиви пламъци… а зад поклащащия се нос се надигаше тежка вълна, гърчеше се като гигантска натегната пружина, извисяваше се към небето…

Настръхналите вериги сила изплющяха от четиримата магьосници, извиха се на дъги наляво и надясно, навън и се сляха с посестримите си от корабите от двете страни на командния на Ханради Халаг, а след това литнаха напред, към другите кораби, и въздухът, който вдиша Сеймар Дев, й се стори мъртъв, нещо жизненоважно в него сякаш беше унищожено. Тя изохка, смъкна се безсилно на палубата, притисна колене до гърдите си. Закашля се, затрепери…

Въздух, пълен с живот, нахлу отново в дробовете й… някой стоеше вляво от нея. Извърна глава, погледна нагоре.

Карса Орлонг, неподвижен, зяпнал надигащата се вълна от магия.

— Какво е това? — попита навъсено.

— Древна магия — отвърна тя хрипливо. — Искат да ги унищожат. Искат да разкъсат над десет хиляди души… на парчета.

— Кой е врагът?

„Какъв е този дъх на живот, който носиш, Карса?“

— Малазанската имперска флота — чу Сеймар отговора на таксилианеца и видя, че е излязъл на палубата с Пернатата вещица и Преда Ханради Халаг. Тримата гледаха ужасяващата стихия.

Тоблакаят скръсти ръце.

— Малазанци. Те не са мои врагове.

Ханради Халаг се обърна към Карса Орлонг и каза дрезгаво:

— А Тайст Едур врагове ли ти са?

Очите на великана се присвиха в тънки цепки, взрени в магическата вълна, от която вече се носеше усилващ се рев, като от милион гневни гърла.

— Не.

— Тогава малазанците са ти врагове — отвърна Преда.

Тоблакаят извърна поглед към Преда и Сеймар Дев успя да долови, с трепет в душата, презрението му. Но той си замълча и седна на палубата до нея.

— Още малко и щеше да го наречеш глупак — прошепна му тя. — Радвам се, че не го направи — тези Тайст Едур не понасят критика.

— Което ги прави още по-големи глупаци — изръмжа великанът. — Но ние го знаехме, Сеймар Дев. Те вярват, че императорът им може да ме надвие.

— Карса…

Странен хор от викове изригна от магьосниците и всички те се сгърчиха, все едно нечия огнена ръка се бе пресегнала към телата им, свила се беше здраво и жестоко около гръбнаците им — очите на Сеймар Дев се разшириха… „Този ритуал, огъва ги… о, колко болка…“

Огромната стена изведнъж се издигна над внезапно затихналата морска повърхност. Извиси се още и още нагоре — а в пространството под нея, в откроилата се противно на всякаква нормалност ивица се виждаха малазанските кораби, с настръхналите им платна, всеки понесъл се напосоки от паниката, обзела горките кучи синове… освен онези двата в челото, бойният дромон и плътно до него откъм открито море — корабът с черния корпус, чиито гребла бляскаха от двете страни.

„Какво?“

Ханради Халаг пристъпи напред, зърнал най-сетне черния кораб, но Сеймар, присвита долу на палубата, не можеше да види лицето му, само тила — но видя как изведнъж високата му фигура се напрегна и застина.

А след това започна още нещо…

 

 

Магическата вълна се изтръгваше от повърхността, повличаше бели пръски кипнала вода, която се разкъсваше и падаше, докато прорязаната със сиви пламъци стихия я издигаше все по-нагоре. Ревът се носеше напред, силен и яростен като връхлитаща рат.

Гласът на адюнктата прозвуча тихо. Бездушно.

— Бързи Бен…

— Не са лабиринти. — Магът беше изумен. — Древна е. Крепости, но прорязани с Хаос, с гнило…

— Сакатият бог.

Магьосникът и убиецът извърнаха очи към нея.

— Пълна сте с изненади — отбеляза Бързия Бен.

— Можеш ли да отвърнеш?

— Адюнкта?

— Тази Древна магия, маг… можеш ли да й отвърнеш?

Погледът, който Бързия Бен хвърли на Калам, стъписа убиеца, но напълно подобаваше на отговора, който последва:

— Ако не мога, значи всички сме мъртви, адюнкта.

„Кучи сине… напипал си нещо…“

— Нямаш много време — рече адюнктата и добави: — Аз обаче имам меча си.

И тръгна по палубата. Калам, с разтуптяно сърце, се взря в тътнещата пенеста стихия, затулила небето на север.

— Бързак, нямаш много време, нали знаеш. Върне ли се с меча си…

— Съмнявам се, че ще е достатъчен — прекъсна го чародеят. — Или може би за този кораб и само за него. Колкото до останалите — забрави.

— Направи нещо тогава!

А Бързия Бен му отвърна с усмивка, която убиецът бе виждал толкова пъти, стотици пъти, и този блясък в очите — толкова познат, така…

Чародеят плю на ръцете си, потърка ги и изсумтя:

— Щом ще си играете с Крепостите… значи аз…

— Стиска ти обаче — обади се Калам.

— За кое?

— „Пълна сте с изненади“ й каза.

— Да. Е, отвори ми малко място сега. Преди доста време беше. Може да съм малко… поръждясал.

„Толкова познато… толкова… плашещо.“

 

 

На борда на „Силанда“, четири галса на юг, Ботъл усети как нещо изопна всичките му сетива. Извърна рязко глава и погледът му се впи в мостика на „Бясната вълчица“. Бързия Бен, сам, изправен на носа с изпънати настрани ръце, като в проклет жест на жертвоприношение…

… а около Върховния маг закипяха пламъци с цвета на прошарена със злато кал, потекоха напред и нагоре, бързо — „Толкова бързо, свирепо — боговете да ме вземат — не, повече търпение, глупако! Ако те…“

Ботъл зашепна молитва, хвърли цялата си воля в извличането на Върховния маг — „По-бавно, глупако! По-бавно! Ето така, насити го цвета, по-плътен, сега го разлей по двете страни, просто обратно кално свлачище, всичко върви обратно нагоре по склона, пламъци като дъжд, езици от златиста грозна ярост, да, точно така…“

„Престани да се бориш с мен, проклет да си. Не ме интересува колко си уплашен — паниката ще съсипе всичко. Внимавай!“

Изведнъж главата на Ботъл се изпълни с миризма… на козина. Нежният допир на две не съвсем човешки ръце — и отчаяните му усилия да усмири безумния ентусиазъм на Бързия Бен изведнъж престанаха да означават каквото и да било, щом волята му бе забърсана с един замах, като паяжина…

 

 

Калам, приклекнал на стъпалата към мостика, видя как Бързия Бен, широко разкрачен, бавно се повдигна от палубата все едно някаква сила го беше стиснала с невидими ръце за предницата на куртката, придърпа го и след това го разтърси.

— Какво, в името на Гуглата…

Магията, надигнала се в отговор на сивия кипнал щорм срещу тях, бе като земен вал, прорязан с горящи коренища, кипеше, издуваше се и се сриваше навътре, свирепата взривна сила все по-здраво се стягаше към нещо още по-мощно — „И когато се влее в онова, другото… Гуглата да ме вземе, никой няма да го преживее…“

 

 

Ханради Халаг беше зяпнал, замръзнал на място десетина мига, докато дивият хаос на Древна магия в страховито предизвикателство срещу тази на магьосниците Едур — на близо сто магьосници на Едур — и, осъзна Сеймар Дев, взряна в предния малазански дромон, всичко това идваше от един мъж, от онзи чернокож мъж, зареян високо над корабния нос, с широко разперени ръце и крака.

Преда сякаш се олюля, после се стегна и закрещя заповеди — и пак залитна като пиян назад към маговете си.

А те рухнаха, западаха по палубата като съборени от ударите на гигант и останаха да лежат, гърчеха се и от устите им бликаше пяна.

А извисилата се, напираща напред, ревяща сива стена се пръсна, огромни пипала изплющяха във въздуха и се стопиха, или западаха по кипналата вече морска повърхност, отпращаха към небето гейзери сред облаци нажежена пара. Грохотът заглъхна.

Магията се разби, веригите, свързали маговете на всеки кораб, угаснаха или се разкъсаха с тежко дрънчене, все едно бяха наистина от железни брънки.

Палубата се разлюля бясно под краката им и всички залитнаха — освен Карса Орлонг.

Сеймар Дев извърна погледа си от него и отново се взря в земния вал от магия — той също се слягаше — „Да, може би тези глупаци Едур не изпитват никакво разкаяние да отприщват такива страхотии, когато им се противопоставят… но тази глупост не важи и за теб, малазанецо, който и да си.“

Ханради Халаг — изобщо не обръщаше внимание на маговете си, които се гърчеха по палубата в собствената си мръсотия — ревеше команди, а ледерийските моряци, с пребледнели лица и мълвящи молитви, бързаха да обърнат кораба на нов курс, на изток.

„Оттегляме се. Малазанецът отвърна на блъфа им. Опълчи им се — о, чародеецо, бих те разцелувала — много повече бих направила. Богове, бих…“

— Какво казва едурът? — попита строго Карса Орлонг.

Намръщен, таксилианецът сви рамене и отвърна:

— Те не вярват…

— Не вярват? — изграчи Сеймар Дев. — Те са потресени, таксилианецо. Ужасно.

Мъжът кимна и хвърли поглед към Пернатата вещица, която ги гледаше свъсено.

— Тоблакай, Едур казват, че тези малазанци… имат на борда си Цеда.

Карса се навъси.

— Не я знам тази дума.

— Аз я знам — намеси се Сеймар Дев. Усмихна се, щом слънчев лъч ненадейно проби през сивите облаци и окъпа лицето й с топлина. — Кажи им, че са прави, таксилианецо. Имат. Цеда. Малазанците имат Цеда и каквото и да очакваха Едур от този ден, тези малазанци не се боят. Това им кажи, таксилианецо. Кажи им го!

 

 

Калам коленичи до Бързия Бен, огледа отпуснатото му лице, затворените очи. И зашлеви шамар на магьосника. Силен.

Бързия Бен отвори очи и го погледна с яд.

— Трябва да те смачкам като буболечка, Калам.

— Точно сега, мисля, една пръдня на буболечка може да те издуха от този кораб, Бързак — избоботи в отговор убиецът.

— Млъкни. Не може ли просто да си полежа още малко?

— Адюнктата идва. Бавно, вярно. Идиот, твърде много извлече…

— Стига, Калам. Трябва да помисля, и то сериозно.

— Откога си играеш с Древна магия?

Бързия Бен го погледна в очите.

— Откога? Никога не съм се занимавал с Древна магия, идиот с идиот.

— Какво?!

— Беше проклета от Гуглата илюзия. Слава на боговете, че точно тогава се бяха изпокрили по вилите си и тия кретени налапаха въдицата — но чуй, не беше само това. Имах помощ. А след това имах помощ!

— Какво значи това?

— Не знам! Остави ме да помисля!

— Няма време — отвърна Калам. — Адюнктата идва.

Ръката на Бързия Бен рязко се изпъна, спипа Калам за предницата на ризата и го дръпна.

— Богове, приятелю… Никога не съм бил толкова уплашен! Не разбираш ли? Започнах го като илюзия. Да, но после…

Гласът на Тавори се чу зад тях:

— Върховен маг. Трябва да поговорим.

— Не беше…

— Бен Адефон Делат, трябва да поговорим. Веднага.

Калам се изправи и понечи да се отдръпне, но спря при жеста на Тавори.

— О, не, убиецо. Вие също.

Калам се поколеба, после отвърна:

— Адюнкта… разговорът, който предлагате, не може да е еднопосочен.

Тя го погледна намръщено, помисли и кимна.

 

 

Фидлър стоеше над Ботъл, който се беше проснал на палубата.

— Войник.

Ботъл беше затворил очи и при думите на Фидлър ги стисна още по-здраво.

— Не сега, сержант. Моля те.

— Войник — повтори Фидлър. — Ти… ъъъ… си се оцапал. Доста. По чатала, разбираш ли.

Ботъл изстена.

Фидлър погледна през рамо към другите от отделението. Всички — заети със себе си, засега. „Добре.“ Наведе се.

— Проклятие, Ботъл, изпълзи някъде и се почисти — ако те видят… Чакай, първо искам да разбера нещо. Искам да разбера какво толкова възбуждащо намери във всичко това?

Ботъл се обърна на една страна и измърмори:

— Не разбираш. Тя обича да го прави това. При всяка възможност. Не знам защо. Не знам.

— Тя ли? Коя? Нямаше жена до теб, Ботъл!

— Тя си играе с мен. С… разбираш.

— Някой го прави, явно — каза Фидлър. — Хайде, слизай долу и се почисти. Смайлс само да го види това, ще те тормози цял живот.

Сержантът изгледа редника, докато изпълзя от палубата. „Възбуден. За малко щяха да ни унищожат. Всички, до един. А тоя си фантазира за някое старо гадже.“

 

 

Таралак Вийд огледа намръщено суматохата по палубата. Томад Сенгар крачеше нервно напред-назад, докато воините Едур идваха един след друг със съобщения, предавани със сигнали от привидно неизброимите кораби на Едур. Нещо беше нанесло почти физически удар на Томад Сенгар — не ритуалната магия, отвърнала на тяхната, а някаква вест, пристигнала малко по-късно, докато малазанската флота се мъчеше да се изтръгне от обкръжението. Корабите се подминаваха на една стрела разстояние, хората на тях се гледаха с нещо като облекчение — Таралак дори видя как един малазански войник им махна с ръка. Малко преди войникът до него да го събори на палубата с юмрук в главата.

Междувременно двете флотилии на Едур се съединяваха — нелека задача предвид неспокойните води, многобройните съдове и гаснещата светлина в края на деня.

А на лицето на Томад Сенгар, адмирала на тази огромна плаваща армия — терзание, което можеше да е причинено само от новина за много лична трагедия. За ужасна загуба. Любопитно наистина.

Въздухът бе натежал, все още душен и вонящ от едурската магия. Изчадия бяха тези Едур, така нагло да отприщят подобна сила. Да си въобразят, че могат да боравят с нея като с оръжие от студено равнодушно желязо. Но при Древните сили — с хаоса — тъкмо тези сили я владееха.

А малазанците бяха отвърнали подобаващо. Зашеметяващо откровение, най-неочаквано разбулване на тайнствено познание. Да, нямаше спор, силата на малазанския ритуал надвишаваше тази на десетки и десетки магьосници Едур. Невероятно. Ако Таралак Вийд не го беше видял със собствените си очи, щеше да смята, че такава способност в ръцете на Малазанската империя просто е нещо немислимо. Иначе защо не бяха я използвали досега?

Само миг размисъл, и той намери отговора. „Малазанците може да са кръвожадни тирани, но не са безумци. Разбират от предпазливост. От сдържаност.“

Докато Тайст Едур, за жалост, не разбираха.

Жалко за тях.

Видя Туайлайт, Атри-преда, сред своите войници ледерии. Казваше им по някоя успокоителна дума или тиха команда и вълните на тревога след нея сякаш затихваха.

Гралът тръгна натам.

Тя срещна погледа му и кимна леко за поздрав, после попита:

— Как е спътникът ви долу?

— Храни се. Силата му се връща, Атри-преда. Но колкото за този ден и странните събития преди малко — безразличен е.

— Скоро ще бъде изпитан.

Таралак сви рамене.

— Това не го притеснява. Какво измъчва Томад Сенгар? — попита по-тихо.

Тя помълча, после отвърна:

— Пристигна вест, че сред малазанската флота има съд, който е бил пленен преди време, в друг океан, от Едур. И този кораб е бил даден да го командва един от синовете на Томад — експедиция в Новороденото, мисия, за чийто характер не е било съобщено на император Рулад.

— И Томад е убеден, че синът му е мъртъв.

— Не може да има друга възможност. И губейки един син, той всъщност губи двама.

— Какво имаш предвид?

Тя го погледна и поклати глава.

— Няма значение. Но това, което се породи днес в душата на Томад Сенгар, Таралак Вийд, е изгаряща омраза. Към тези малазанци.

Гралът сви рамене.

— Изправяли са се срещу много врагове, Атри-преда. Каладън Бруд, Сорел Таурит, К’азз Аворски, Аномандър Рейк…

При последното име очите на Туайлайт се разшириха и тя като че ли понечи да каже нещо, но погледът й леко се измести покрай лявото рамо на Таралак Вийд. Зад него се чу мъжки глас:

— Това е невъзможно.

Гралът се обърна.

— Това е Алрада Ан — рече Туайлайт и гралът долови някакво скрито разбиране между двамата, докато тя изричаше името на едура. — Също като мен, той научи езика ви — даже по-бързо от мен.

— Аномандър Рейк — каза едурът. — Чернокрилият господар, който живее при Портите на Мрака.

— Последното, което чух — отвърна Таралак Вийд, — е, че живееше на летяща крепост, наречена Лунния къс. Сражавал се е с магия с малазанците на един далечен континент, над град, наречен Пейл. И Аномандър Рейк е бил победен. Но не и убит.

Стъписване и неверие се смесиха по обветреното набраздено лице на воина Едур.

— Трябва да ми разкажеш повече за това. Онзи, когото наричаш Аномандър Рейк, как го описват?

— Малко знам за това. Висок, чернокож, сребриста коса. Носи някакъв проклет двуръчен меч. Дали тези подробности са точни? Не зная… Но виждам в погледа ти, Алрада Ан, че трябва да са. — Таралак замълча, премисляше колко още да разкрие — следващите му думи щяха да включат тайно знание, информация, неизвестна за мнозина. И все пак… „Я да видим какво ще донесе това.“ Мина на ледерийски и заговори: — Аномандър Рейк е Тайст Андий. Не Едур. Но ако се съди по реакцията ти, бих си помислил, че и ти като Томад Сенгар си уязвен по някакъв начин от нежелано разкритие.

За миг в очите на воина се долови страх. Той хвърли поглед към Туайлайт, обърна се и се отдалечи.

— Има неща, за които не си в течение, и най-добре е да си остане така — каза му Атри-преда. — Невежеството те пази. Но не беше разумно да разкриваш, че знаеш ледерийския език.

— Убеден съм, че Алрада Ан няма да е склонен да съобщи за разговора ни на никого — отвърна гралът. Погледна я в очите и се усмихна. — Както и вие, Атри-преда.

— Непредпазлив си, Таралак Вийд.

Той плю на ръцете си, прокара ги през косата си и за пореден път се учуди на неприязнения й поглед.

— Кажи на Томад Сенгар следното, Атри-преда. Той е този, който рискува много с настояването си силата на Икариум да бъде подложена на изпитание.

— Прекалено уверен изглеждаш.

— За кое?

— Че спътникът ти е най-страховитата заплаха, срещу която се е изправял някога император Рулад. Уви, както неизменно се доказваше, всички други, които са вярвали в същото, вече са мъртви. А бяха толкова много, Таралак Вийд. Томад Сенгар трябва да бъде убеден. Трябва да бъде накаран да го повярва, преди да реши да отведе приятеля ти да застане срещу неговия син.

— Неговият син?

— Да. Император Рулад е най-малкият син на Томад Сенгар. Всъщност вече е единственият син, който му остана. Другите трима изчезнаха или са мъртви. Вероятно всички вече са мъртви.

— В такъв случай — отвърна гралът — може би това, което Томад иска да оцени, е не силата на Икариум, а липсата й. В края на краищата кой баща би желал смъртта на последния си жив син?

Туайлайт само го изгледа продължително. После се обърна.

И го остави сам, още по-намръщен и объркан.

 

 

Сержант Хелиан беше намерила моряшки ром и сега обикаляше по палубите с добродушна усмивка на лицето. Няма и преди половин камбана беше запяла някаква мрачна траурна песен от Картуул — точно когато самата Бездна се бе отприщила в небесата пред тях.

Масан Гилани, смъкнала вече бронята и загърната в дебелото наметало против ледения вятър, седеше с още няколко войници общо взето встрани от пътя на моряците. Вражеската флота вече беше някъде на юг, скрита в предвечерния сумрак — и прав им път.

„Вече си имаме Върховен маг. Истински. Онзи, Бързия Бен, бил е Подпалвач на мостове в края на краищата. Истински Върховен маг, който току-що ни спаси кожите. Това е добре.“

Нов знак красеше наметалото й, от сребърни, пурпурни и златни конци — много се гордееше с изделието си. „Ловци на кости. Да, мога да го изтърпя това име.“ Вярно, не беше толкова яко като Подпалвачите на мостове. Всъщност смисълът му беше малко замъглен, но това си беше на място, след като историята на Четиринадесета армия дотук бе не по-малко мътна. Или поне достатъчно размътена, та нещата да изглеждат объркани и несигурни.

„Като това накъде вървим. Какво предстои? Защо ни отзова императрицата? Не че Седемте града не се нуждаят от възстановяване — или от малазанци, да попълнят опразнените гарнизони.“ Но пък чумата сега беше стиснала земята за гърлото и още я давеше до смърт.

„Но пък си имаме Върховен маг.“

Младото момиче, Синн, се присви, разтреперано от студ, и Масан Гилани отгърна наметалото си. Синн се пъхна в топлата й прегръдка, сгуши се и отпусна глава на гърдите й.

Близо до тях сержант Корд още ругаеше Кръмп, който глупаво беше махнал на един от подминаващите ги вражески кораби малко след така и несъстоялата се битка. Кръмп беше този, който бе забъркал кашата при стената на Ю’Гатан, припомни си тя. Дето бягаше и коленете му стигаха чак до големите му клепнали уши. И който слушаше сега сержанта с широка идиотска усмивка и лицето му потръпваше от чиста наслада всеки път, щом тирадата на Корд стигнеше до нови висоти на въображение.

Ако всичко това продължеше още малко, подозираше Масан Гилани, сержантът като нищо щеше да се нахвърли на Кръмп и да стисне дългия му мършав врат с голямата колкото юмрук подскачаща ябълка. Само за да разкара тъпата усмивка от идиотското му конско лице.

Малката ръка на Синн се заигра с едната гърда на Масан, показалецът закръжи около зърното.

„Що за компания ми предлага това малко дяволче?“ Лекичко избута ръката, но тя се върна. „Добре. Какво толкова. Но проклятие, колко студена е ръката й.“

— Всички са мъртви — измърмори Синн.

— Какво? Кои всички са мъртви, момиче?

— Всички са мъртви… харесва ли ти това? Мисля, че ти харесва.

— Пръстът ти е студен. Кои всички са мъртви?

— Големите.

Пръстът се отдръпна, смени го топла влажна уста. Танцуващ език.

„Дъх на Гуглата! Какво пък, мога да се сетя и за по-лоши начини за край на този ужасен ден.“

— Сестра ми ли се крие там?

Масан Гилани вдигна очи към ефрейтор Шард.

— Да.

На лицето му се беше изписало малко болезнено изражение.

— Не иска да ми каже… какво се е случило в имението. Какво е станало… с нея. — Поколеба се за миг. — Твоето наметало не е първото, под което се пъхва тази нощ, Масан Гилани. Макар че си първата жена.

— А, разбирам.

— Искам да знам какво е станало. Разбираш ли? Трябва да знам.

Масан Гилани кимна.

— Мога да го разбера — продължи Шард, извърна се и потърка лицето си. — Всички се справяме по свой начин…

— Но ти си брат й — отвърна тя и кимна. — И искаш да си сигурен, че никой няма да й направи нещо, което не бива.

Той въздъхна тежко.

— Благодаря ти, Масан. Всъщност от теб не се притеснявах…

— Съмнявам се, че трябва да се притесняваш от който и да е от нас. Не и от отделенията тук.

— Знаеш ли — заговори той и тя видя, че по бузите му се стичат сълзи. — Точно това ме изненадва. Тук, с тези хора — всички ние, които се измъкнахме изпод града — всички казаха същото, каквото и ти току-що.

— Шард — каза тя. — Ти още ли си от Ашокския полк? Ти и другите?

Той поклати глава.

— Не. Вече сме Ловците на кости.

„Това е добре.“

— Останали са ми още малко конци. Сигурно ще мога да ви заема наметала… някой по-топъл ден…

— Шиеш хубаво, Масан Гилани. Ще кажа на другите, ако може.

— Може. Бездруго няма какво друго да правим на тези тумбести морски кончета.

— Благодаря ти. Искам да кажа — за всичко.

— Иди да поспиш, ефрейтор. Ако съдя по дъха на сестра ти, тя вече прави точно това.

Той кимна и се отдалечи.

„А ако някой още не го е схванал и се опита да се възползва от това дете, жив ще го одерем.“

Четири деца затичаха по палубата, едното се разпищя от смях. Сгушена в прегръдката й, Синн леко се размърда, после се отпусна отново, с устни, впити в гръдта й. Далхонийката гледаше децата, щастлива, че са се съвзели от похода, че и те са започнали изцеряването си. „Всички се справяме по свой начин, да.“

Та какво беше видяла Синн, когато каза, че всички са мъртви?

„Богове долни, не мисля, че държа да го знам. Не и тази нощ поне. Нека поспи. Нека другите си поиграят, а после да се сгушат под одеялата някъде долу. Нека всички поспим. Бързия Бен е дар за всички ни. За всички ни.“

 

 

Братът и сестрата стояха на носа, плътно загърнати в наметалата си и загледани в звездите, изпълнили нощния мрак на север. Скърцащи въжета, пращене на изопнати платна. На запад планинска верига, по-черна от небето, очерта полуостров Олфара.

Сестрата наруши дългото мълчание.

— Трябваше да е невъзможно.

Брат й изсумтя.

— Беше невъзможно. Това е целият проблем.

— Тавори няма да получи каквото иска.

— Зная.

— Свикнала е с това.

— Трябва да се справи с нас, да.

— Знаеш ли, Нил. Той спаси всички ни.

Отвърна й кимване, невидимо в мрака.

— Особено Бързия Бен.

— Съгласен съм. Значи — продължи Нил — и двамата сме съгласни, че е добре, че е с нас.

— Така излиза — отвърна Недер.

— Само че го казваш, защото го харесваш, сестро. Харесваш го, както жена харесва мъж.

— Не ставай идиот. Но онези сънища… и каквото му прави тя…

Нил изсумтя отново.

— Учестява ти дъха, нали? Онази животинска ръка, като го стисне здраво…

— Престани! Не това имах предвид. Просто… да, хубаво е, че той е с армията. Но тя с него… ами, не съм сигурна.

— Ревнива си, искаш да кажеш.

— Братко, това детинско дразнене ми омръзва. Има нещо, хм… натрапчиво в начина, по който го използва.

— Добре, за това ще се съглася. Но за нас двамата, сестро, остава един жизненоважен въпрос. Ерес’ал е проявила интерес. Преследва ни като чакал.

— Не нас. Него.

— Точно. И точно в това е същината на въпроса. Ще й го кажем ли? Ще го кажем ли на адюнктата?

— Какво да й кажем? Че някакъв си войник с мокър чатал в отделението на Фидлър е по-важен за нея и армията й от Бързия Бен, Калам и Апсалар, взети заедно? Слушай, първо изчакваме да видим какво ще каже Върховният маг на адюнктата — за случилото се преди малко.

— В смисъл, ако каже малко или се направи, че не е разбрал нищо…

— Или си го припише и почне да се перчи като Първи герой — тогава ще решим как да отвърнем, Нил.

— Добре.

Помълчаха няколко мига, после Нил каза:

— Не бива да се безпокоиш прекалено, Недер. Една полужена-полуживотно, цялата покрита с миризлива козина, не може да е сериозна съперничка за сърцето му, нали?

— Но не беше моята ръка… — Тя изведнъж млъкна, след което засипа низ от най-люти уикски ругатни.

А Нил се усмихваше в тъмното. Благодарен все пак, че сестра му не може да го види.

 

 

Трюмът беше пълен с морски пехотинци, излегнати или присвити под одеялата, толкова много, че Апсалар изпитваше безпокойство, все едно се бе озовала в някоя войнишка гробна могила. Избута завивките си и стана. Два фенера се поклащаха от таванските греди, с почти догорели фитили. Въздухът бе натежал и мръсен. Тя закопча наметалото си и тръгна към люка.

Излезе на средната палуба. Нощният въздух беше хапливо студен, но блажено свеж. Видя двама души на носа, Нил и Недер, така че се обърна и се заизкачва към кърмата. Там също имаше човек опрян на перилото. Войник, нисък, набит, с гола глава въпреки ледения вятър. Плешив, с кръг дълги сиви сплъстени кичури около темето, плющяха под напора на вятъра. Не го познаваше.

Апсалар се поколеба за миг, после сви рамене и отиде до него.

— Просиш си болест, войник. Вдигни си поне качулката.

Старият мъж само изсумтя.

— Казвам се Апсалар.

— И искаш да чуеш моето име, нали? Но ако ти го кажа, е свършено. Само мълчание. Винаги става така.

Тя се загледа в кипналата зад кърмата вода. Бяла фосфоресцираща пяна.

— Не познавам Четиринадесета армия.

— Едва ли щеше да има разлика. Това, което съм правил, не е тайна за никого.

— Едва наскоро се върнах в Седемте града. — Замълча. — Все едно, не си само ти обременен от неща, които си правил преди.

Той я погледна.

— Много си млада, за да те тормози миналото.

— А ти, войник, си твърде стар, за да ти пука за твоето.

Той се изсмя горчиво и отново се загледа в морето.

Облаците на изток се махнаха от лунния лик, но светлината си остана смътна, приглушена.

— Погледни — заговори той. — Очите ми са здрави, но тази луна е като в мъгла. И не е замъглена от облаци. Далечен свят, нали? Друго селение, с други армии, които пълзят насам-натам през мъглата, избиват се едни други, извличат деца на улиците, секат с кървавите си мечове. И бас слагам, че от време на време поглеждат нагоре, ядосват се на цялата прах, която са вдигнали, че им пречи да видят онзи, другия свят в небето.

— Като дете вярвах, че там има градове, но не и войни — отвърна Апсалар. — Само красиви градини и цветята винаги са разцъфтели и всеки сезон, денем и нощем, изпълват въздуха е възхитителен аромат… Знаеш ли, веднъж го казах всичко това на едного. По-късно той ми призна, че се влюбил в мен в онази нощ. С този разказ. Беше млад, разбираш ли.

— А сега той е само тази празнота в очите ти, Апсалар.

Тя трепна.

— Ако продължаваш с подобни наблюдения, ще ти науча името.

— Но това само ще развали всичко. Всичко. В момента съм просто аз, просто един войник като всички други. Разбереш ли кой съм, всичко се разпада. — Намръщи се и се изплю в морето. — Е добре. Нищо не трае вечно, дори незнанието. Аз съм Скуинт.

— Не искам да уязвявам егото ти — колкото и да е изтерзано, — но името ти не разкрива кой знае какво.

— Не лъжеш ли? Хм, виждам, че не. Е, това изобщо не го очаквах, Апсалар.

— Тъй че нищо не се променя, нали? Нищо не знаеш за мен, нито аз — за тебе.

— Забравил съм го онова чувство. Този млад мъж — какво стана с него?

— Не знам. Оставих го.

— Не го ли обичаше?

Тя въздъхна.

— Сложно е, Скуинт. Намекнах за миналото си. Истината е, че го обичах прекалено много, за да мога да понеса да го видя затънал в живота ми, в онова, което бях — и все още съм. Той заслужава нещо по-добро.

— Проклета глупачка. Виж ме мен. Аз съм сам. Някога изобщо не бързах да променя това. А после… един ден се събудих и беше много късно. Сега самотата ми дава покой, но не е приятен този покой. Вие двамата сте се обичали — имаш ли представа колко рядко и ценно е това? Разбила си живота си и неговия — също, според мен. Слушай… иди и го намери, Апсалар. Намери го и го дръж до себе си — е, чие его се самоизтезава, а? Ето, мислиш си, че промяната може да е само в едната посока.

Сърцето й биеше силно. Не можеше да проговори, всеки контрааргумент, всяко опровержение сякаш се стапяше. По кожата й изби студена пот.

Скуинт извърна очи.

— Богове долни, това ако не е истински разговор. Откровен и жесток… самият живот. Слизам долу — главата ми изтръпна. — Замълча. — Едва ли ще поискаш да поговорим пак. Просто Скуинт и Апсалар, които нямат нищо общо, освен че нищо не знаят един за друг.

Тя кимна и промълви:

— На мен… ще ми е хубаво, Скуинт.

— Добре.

Вслуша се в заглъхващите му стъпки. „Горкият човек. Постъпи добре, че отне живота на Колтейн, но е единственият, който не може да го понесе.“

 

 

Докато слизаше към трюма, Скуинт спря за миг, с ръце на въжетата от двете страни на стръмните стъпала. Можеше да й каже повече, но представа нямаше, че толкова лесно ще прониже защитата й. Тази уязвимост беше… неочаквана.

„Човек, който е бил обсебен от бог, би трябвало да е по-твърд, нали?“

 

 

— Апсалар.

Тя позна гласа и затова не се обърна.

— Здравей, Котильон.

Богът се приближи и се опря на перилото до нея.

— Не беше лесно да те намеря.

— Изненадана съм. Правя каквото поиска все пак.

— В сърцето на Малазанската империя. Тази подробност не я предвиждахме.

— Жертвите не стоят на едно място да дочакат ножа. Макар и да не подозират, са способни да променят всичко.

Той замълча и Апсалар усети ново напрежение. На смътната лунна светлина лицето му изглеждаше уморено, а очите горяха трескаво.

— Апсалар, аз бях… равнодушен…

— Котильон, ти можеш да си всякакъв, но чак пък равнодушен…

— Непредпазлив тогава. Нещо се е случило — трудно е да се сглоби картината. Все едно, че необходимите подробности са разхвърляни в кална локва и нищо повече не можех да направя, освен да опипвам слепешком, без дори да съм сигурен какво търся.

— Кътър.

Той кимна.

— Имало е нападение. Засада, мисля — дори спомените, утаили се в земята, където се е проляла кръвта, са накъсани — много малко успях да разчета.

„Какво е станало?“ Искаше да зададе този въпрос. Веднага, да среже през този негов бавен предпазлив подход… „Не е предпазливост… той увърта.“

— Близо до мястото има малко селце — те са разчистили всичко.

— Той е мъртъв.

— Не знам — тела нямаше. Един гроб, но беше отворен и мъртвецът — изровен… не знам защо ще го прави някой. Все едно, загубих връзка с Кътър и това ме безпокои повече от всичко.

— Загубил си връзка — повтори унило тя. — Значи е мъртъв, Котильон.

— Честно, наистина не знам. Но има други две неща, за които съм сигурен. Искаш ли да ги чуеш?

— Важни ли са?

— Това ти ще прецениш.

— Добре.

— Една от жените, Сцилара…

— Да?

— Тя е родила — поне за това е доживяла и детето сега е под грижата на селяните.

— Това е добре. Друго?

— Хеборик Леката ръка е мъртъв.

При тези думи тя се обърна — но с гръб към него, загледа се над морето към далечната смътна луна.

— Призрачните ръце.

— Да. Силата — аурата — на този старец гореше като зелен огън, носеше свирепата ярост на Трийч. Беше безпогрешна…

— И вече я няма.

— Да.

— Имаше още една жена, момиче.

— Да. Искахме я, двамата със Сенкотрон. Жива е и всъщност се появява точно там, където искахме да е, с една съдбоносна разлика…

— Че не вие със Сенкотрон я контролирате.

— Напътствие, не контрол — не бихме си позволили контрол, Апсалар. За жалост, същото не може да се каже за новия й господар, Сакатия бог. — Поколеба се за миг и добави: — Фелисин Младша е Ша’ик Преродената.

Апсалар кимна.

— Като меч, убиващ създателя си… има цикли на справедливост.

— Справедливост ли? Бездната да ме вземе, във всичко това изобщо няма справедливост, Апсалар.

— Нима? — Тя се обърна към него. — Отпратих Кътър, защото се боях, че ще умре, ако остане с мен. Отпратих го и точно това го уби. Ти искаше да използваш Фелисин и сега тя се оказва пионка в ръката на друг бог. Трийч искаше дестраянт, да поведе поклонниците му на война, но Хеборик е убит, без да е постигнал нищо. Като тигърче, счупило черепа си с лапа — целият този потенциал, тази възможност — край. Кажи ми, Котильон, каква задача беше възложил на Кътър в групата им?

Той не отговори.

— Възложил си му да пази Фелисин Младшата, нали? И той се е провалил. Жив ли е? За него самия може би най ще е добре да не е.

— Не го мислиш сериозно, Апсалар.

Тя затвори очи. „Да, не го мисля. Богове, какво да правя… с тази болка? Какво да правя?“

Котильон бавно се пресегна. Ръката му — черната кожена ръкавица беше смъкната — се доближи към лицето й. Усети как пръстът му погали страната й, усети хладната бразда, останала от сълзата, която изтри. Сълза, която така и не бе разбрала, че е там.

— Замръзнала си — промълви той.

Тя кимна. Поклати глава, щом всичко отвътре се срути… и беше в прегръдката му, и плачеше неудържимо. А богът проговори:

— Ще го открия, Апсалар. Заклевам се. Ще открия истината.

„Истините, да. Една след друга, един камък полита надолу, после друг. И друг. Затулват светлината, мракът се сгъстява, пясък и пръст се сипят. И тишина, щом и последният застине на мястото си. Е, мило ми глупаче, опитай се сега да вдишаш. Единствен дъх.“

Облаци се струпаха около луната. И — една по една — градините умряха.