Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bonehunters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 49гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Ловци на кости

Серия Малазанска книга на мъртвите, №6

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2007 г.

ИК „Бард“ ООД, 2007 г.

ISBN: 978-954-585-792-8

История

  1. —Добавяне

9.

Ако небесен гръм може да бъде уловен и затворен в камък, и всичките му ярки последствия бъдат отнети от времето, и десетки хиляди години бъдат заделени, за да терзаят и дращят по този изтерзан образ, то първото спиране на погледа върху него ще разкрие ужасния му смисъл. Такива бяха мислите ми тогава, такива са и сега, макар десетилетия да изтекоха от мига, когато очите ми за последен път се спряха върху онази трагична руина, тъй страстна беше древната й претенция за величие.

 

Изгубеният град Пат’Апур

Принц И’фарах от Бакун, 987–1032 от Съня на Бърн

Беше отмил повечето засъхнала кръв и след това дълго беше гледал как спадат отоците. Ударите по главата, разбира се, бяха по-проблематични и от тях беше дошла треската, а с треската демоните в ума бяха легион, битките безкрайни и нямаше отдих от тях. Просто жарта на войната, но накрая и това беше отминало — и малко преди обяд на втория ден видя как очите се отвориха.

Объркването трябваше да изчезне бързо, но се задържа и това, реши Таралак Вийд, бе точно както го очакваше. Наля чаша билков чай, докато Икариум бавно се надигаше.

— Заповядай, приятелю. Дълго беше в несвяст.

Джагът взе калаената чаша, изпи я и я подаде за още.

— Жажда, да — отрони разбойникът грал и напълни отново чашата. — Нищо чудно. Загуба на кръв. Треска.

— Бихме ли се?

— Да. Внезапна, необяснима атака. Д’айвърс. Конят ми беше убит и ме хвърли от седлото. Когато се свестих, беше ясно, че си прогонил нападателя ни, но един удар в главата те беше довел до несвяст.

Замълча, след което добави:

— Имахме късмет, приятелю.

— Боят. Да. Това си го спомням. — Нечовешкият поглед на Икариум се взря в очите на Таралак Вийд — питащ, търсещ.

Гралът въздъхна.

— Това се случва често напоследък. Не помниш, нали, Икариум?

— Ммм… не съм сигурен. Спътник…

— Да. Вече от много години. Твоят спътник. Таралак Вийд, някога от племето грал, но вече заклет в по-висша кауза.

— И тя е?

— Да вървя редом с теб, Икариум.

Джагът зяпна в чашата в ръцете си.

— Вече от много години, казваш. По-висша кауза… не го разбирам. Аз съм… нищо. Никой. Изгубен съм… — Вдигна очи и повтори: — Изгубен съм. Нищо не знам за по-висша кауза, която да те накара да оставиш своя народ. Да вървиш редом с мен, Таралак Вийд. Защо?

Гралът си плю в дланите, разтърка ги и приглади косата си назад.

— Ти си най-великият воин, който светът е виждал някога. Но си прокълнат. Да бъдеш, както каза, изгубен завинаги. И затова трябва да си имаш спътник, който да ти напомня за великата задача, която те чака.

— И каква задача е това?

Таралак Вийд се изправи.

— Ще разбереш, когато дойде времето. Тази задача ще ти се разкрие толкова ясно, така съвършено, че ще разбереш, че си бил създаден — от самото начало, — за да дадеш отговор. Жалко, че не мога да ти помогна повече, Икариум.

Погледът на джага обходи малкия бивак.

— А, виждам, че си прибрал лъка ми и меча.

— Да. Достатъчно ли се оправи за път?

— Да, поне така мисля. Макар че съм… гладен.

— Имам пушено месо в торбата. Можем да ядем по пътя.

Икариум бавно стана.

— Да. Наистина изпитвам някаква спешност. Все едно… все едно, че съм търсил нещо. — Усмихна се на грала. — Може би собственото си минало…

— Когато откриеш какво търсиш, приятелю, цялото знание за миналото ти ще се върне у теб. Така е предречено.

— А. Добре, приятелю Вийд, имаме ли някаква посока наум?

Таралак вдигна багажа си.

— На север и на запад. Търсим дивия бряг срещу остров Сепик.

— Спомняш ли си защо?

— Инстинкт, както каза ти. Чувството, че си… длъжен. Довери се на тези инстинкти, Икариум, както си правил и в миналото. Те ще ни преведат, каквото и да се изпречи на пътя ни.

— Защо трябва нещо да се изпречва на пътя ни? — Джагът окачи меча си, взе чашата и допи последните капки чай.

— Имаш врагове, Икариум. Дебнат ни, дори и в този миг, затова не можем повече да се бавим тук.

Икариум вдигна лъка, пристъпи да подаде чашата на грала и промълви:

— Ти си ме пазил, Таралак Вийд. Чувствам… чувствам, че не заслужавам такава вярност.

— Не е голямо бреме, Икариум. Вярно, липсва ми жената, децата ми. Племето ми. Но не можеш да се отдръпнеш от такава отговорност. Правя каквото съм длъжен. Ти си избран от всички богове, Икариум, за да освободиш света от голямо зло, и знам в сърцето си, че няма да се провалиш.

Воинът въздъхна.

— Да можех само да споделя вярата ти в моите способности, Таралак Вийд.

— Е’напата Н’апур — това име не разбужда ли спомените ти?

Икариум се намръщи и само поклати глава.

— Град на злото — обясни Таралак. — Преди четири хиляди години — с един като мен, който стоял до рамото ти — ти извади страховития си меч и тръгна към залостените му врати. Пет дни, Икариум. Пет дни. Толкова ти трябваха, за да убиеш тиранина и всеки войник в онзи град.

Ужас се изписа на лицето на Икариум.

— Аз… Какво съм направил?

— Разбра необходимостта, Икариум, както си я разбирал винаги, когато се изправиш пред такова зло. Разбра също, че на никого не трябва да се позволи да носи спомена за онзи град. И защо беше необходимо да убиеш всеки мъж, жена и дете в Е’напата Н’апур. Да не оставиш никого да диша.

— Не. Не съм бил длъжен. Таралак, не, моля те — няма такава ужасна необходимост, която да ме принуди да извърша такова клане…

— Ах, скъпи ми спътнико — отвърна с безкрайна скръб Таралак Вийд. — Това е битката, която си длъжен да водиш винаги, и тъкмо затова някой като мен трябва да е на твоя страна. Да те придържа към истината за света, истината за собствената ти душа. Ти си Убиецът, Икариум. Вървиш по Кървавия път, но този път е прав и верен. Най-хладното правосъдие, но чисто. Толкова чисто, че и ти се ужасяваш от него. — Отпусна ръка на рамото му. — Хайде, можем да поговорим повече по пътя. Изричал съм тези думи много и много пъти, приятелю, и всеки път ти си един и същ, съжаляваш с цялото си сърце, че не можеш да избягаш от себе си, от онова, което си. Уви, не можеш, и затова трябва за сетен път да се научиш да бъдеш твърд.

— Врагът е зъл, Икариум. — Той въздъхна. — Лицето на света е зло. Ето защо, приятелю, твоят враг е…

Воинът извърна глава и Таралак Вийд едва чу шепота му:

— Светът.

— Да. Ще ми се да можех да скрия тази истина от теб, но нямаше да мога да твърдя, че съм твой приятел, ако направех такова нещо.

— Нямаше, вярно. Добре, Таралак Вийд, нека, както казваш, поговорим за това по пътя си на запад. Към брега срещу остров Сепик. Да, чувствам, че… там има нещо. Очаква ни.

— Трябва да си готов за това — каза гралът, а Икариум кимна.

— Ще бъда, приятелю.

 

 

Всеки път завръщането беше по-трудно, по-мъчително и много, много по-несигурно. Имаше неща, които уж трябваше да го улеснят. Първо — това, че знаеш къде си бил, второ — че знаеш къде трябва да се върнеш. „Връщане към… здравомислието?“ Но Хеборик Призрачните ръце вече нямаше ясна представа какво е здравомислието, как изглежда, какво е на допир, на мирис. Възможно бе да не го е знаел никога.

Скалата беше кост. Пръстта — плът. Водата беше кръв. Множество наслоени утайки, превърнали се в пластове, а върху тези пластове — още и още, и още, докато се сътвори свят, докато всичката тази смърт стане годна да удържи нозете ти там, където стоиш, и да се вдига, за да срещне всяка твоя стъпка. Здраво ложе, на което да лежиш. Толкова за света. „Смъртта ни крепи.“ А сетне бяха диханията, които изпълваха, което правеха въздуха, издуващите и отпускащи гърдите утвърждения, бележещи потока на времето като резки по дъгата на един живот, на всеки живот. Колко ли от тези дихания бяха последни? Последното издъхване на звяр, на насекомо, растение, на човек, с мътната ципа, забулваща гаснещите очи? Тогава как, как можеше изобщо някой да вдишва този въздух в дробовете си? Щом знае колко е изпълнен със смърт, колко наситен е с покруса и поражение?

Този въздух го задавяше, изгаряше гърлото му, вкусът му бе като на най-люта киселина. Разтваряше го и го поглъщаше, докато не се превърне само в… утайка.

Колко млади бяха неговите спътници. Нямаше как да са разбрали мръсотията, по която, в която, през която газеха. И която поемаха в себе си, за да изхвърлят отново част от нея, примесена този път със собствената им гнусота. А когато спяха, всяка нощ, бяха като някакви празни неща. Докато Хеборик се бореше да надвие ужасното знание, че светът вече не диша. Не. Вече не. Светът се давеше.

„И аз се давя с него. Тук, в тази прокълната пустиня. В пясъка, зноя и прахта. Давя се. Всяка нощ. Давя се.“

Какво можеше да му даде Трийч? Този дивашки бог с ненаситния му глад, страсти и нужди. С безумната му жестокост, сякаш можеше да върне и отново да вдиша всеки дъх в зверските си дробове и с това — да се опълчи на света, на стареещия свят и неговия смъртен потоп. Грешно беше избран, всички призраци му казваха това — не с думи, но с непрестанното си тълпене, с надигането си, със смазващите си обвинителни погледи.

А имаше и още. Шепотите в сънищата му, гласовете, надигащи се умолително от море от нефрит. Той беше странникът, дошъл сред тях; направил беше нещо, което никой друг не беше правил досега: проникнал бе в зеления затвор. И те му се молеха, молеха го да се завърне. Защо? Какво искаха?

Не искаше отговори на тези въпроси. Искаше да върне този прокълнат нефритов дар, тази чужда сила. Искаше да я запокити обратно в пустошта и да се свърши.

Да се вкопчи в това означаваше да опази разума си. Ако този страдалчески живот можеше да се нарече здравомислие. „Давя се, давя се и все пак… тези проклети котешки дарби, това гъмжило от усещания, толкова щедри, толкова великолепни… чувствам как се мъчат да ме изкусят. Да ме върнат в този мимолетен свят.“

На изток слънцето пълзеше бавно към небето, като резец на огромен железен меч, току-що изваден от наковалнята. Загледа се в червеното сияние, прорязало мрака, и се зачуди на странното усещане за заплаха, стаило предутринния въздух.

Откъм купчината одеяла, където спеше Сцилара, се чу стон, а след него:

— Край на блажената отрова.

Хеборик потръпна, пое си дълбоко дъх и бавно въздъхна.

— Коя ще да е тази блажена отрова, Сцилара?

Нов стон. Тя бавно се надигна.

— Боли ме, старче. Гърбът, бедрата, навсякъде. И сън не ме хваща — както и да се наместя, ми е неудобно, а и трябва да пикая непрекъснато. Това… това е ужасно. Богове, защо го правят жените? И не спират, и не спират — полудели ли са всички?

— Би трябвало да го знаеш по-добре от мен — отвърна Хеборик. — Но ще ти кажа, мъжете не са по-малко необясними. В това, което мислят. В това, което правят.

— Колкото по-рано изхвърля този звяр от себе си, толкова по-добре — рече тя и сложи ръце на издутия си корем. — Само ме виж, отпуснала съм се цялата. Навсякъде. Отпусната плът.

Другите също се събудиха, Фелисин зяпна Сцилара ококорено — с разкритието, че е бременна, доскоро беше изпитвала преклонение. Изглежда, бе дошъл ред на разочарованието. Кътър стана да разпали огъня. Демонът не се виждаше никакъв. Сигурно беше излязъл на лов.

— Ръцете ти изглеждат особено зелени тази сутрин, старче — подхвърли Сцилара.

Той не си направи труда да потвърди наблюдението й. Достатъчно добре усещаше чуждия напор.

— От призраците е — отвърна той. — Ония отвъд булото, от самите дълбини на Бездната. О, как плачат. Сляп бях някога. Да можех сега да съм глух.

Изгледаха го странно — както правеха често, след като проговореше. Истини. Неговите истини, онези, които те не можеха нито да видят, нито да проумеят. Все едно. Знаеше каквото знаеше.

— Днес ни очаква един огромен мъртъв град. Жителите му са били избити. Всички. От Икариум, преди много време. На север е имало друг град — град побратим. Когато чули какво се е случило, дошли тук, за да видят сами. И тогава, млади мои приятели, решили да погребат Е’напата Н’апур. Целия град. Погребали го непокътнат. Хиляди години са изтекли и ветровете и дъждовете вече са разровили този дебел покров. Старите истини отново са оголени.

Кътър сипа вода в калаеното котле, окачено на куката, провиснала от желязна тринога.

— Икариум. Пътувах с него по едно време. С Маппо и Фидлър. — Намръщи се. — И с Искарал Пъст, оня побъркан пор. Разправяше, че бил Върховен жрец на Сянка. Върховен жрец! Ако това е най-доброто, което може да направи Сенкотрон… — Кътър поклати глава. — Икариум беше… хм… ами, беше трагичен, предполагам. Но си мисля, че… не би нападнал един град без причина.

Хеборик се изсмя горчиво.

— Момче, причини на този свят колкото щеш. Кралят залостил портите и отказал да го пусне. Твърде много мрачни приказки съпътстват името на Икариум. Някакъв войник на бойниците изстрелял предупредително стрела. Рикоширала от един камък и забърсала левия крак на Икариум, после се забила дълбоко в гърлото на спътника му — горкият кучи син се удавил в собствената си кръв — и гневът на Икариум се отприщил.

— Щом не е имало оцелели, откъде знаеш всичко това? — попита Сцилара.

— Призраците бродят наоколо — отвърна Хеборик. Махна с ръка. — Тук някога е имало ферми, преди да настъпи пустинята. — Огледа ги с усмивка. — Всъщност днес е пазарен ден и пътищата — само аз мога да ги видя — са пълни с ръчни колички, каруци с волове, мъже и жени. Деца и кучета. От двете страни джелепи потропват с криваците си да подкарат стадата си овци и кози. От бедните стопанства най-близо до града старици излизат с кошовете си да събират торта за нивите си.

— Виждаш ли всичко това? — прошепна Фелисин.

— Да.

— Сега?

— Само глупците мислят, че миналото е невидимо.

— А тези призраци, те виждат ли те? — попита Фелисин.

— Може би. Онези, които ме виждат, хм, те знаят, че са мъртви. Другите не знаят и не ме виждат. Осъзнаването на смъртта е ужасно нещо; те бягат от него, връщат се към илюзията си — тъй че се появявам и изчезвам, не съм нищо повече от мираж. — Хеборик се изправи. — Скоро ще се приближим до самия град и там ще има войници, и тези призраци ще ме видят, о, да, и ще въззоват към мен. Но как мога да отвърна, като не разбирам какво искат? Зоват ме, като в признание…

— Ти си дестраянтът на Трийч, Тигъра на лятото — каза Кътър.

— Трийч беше Първи герой — отвърна Хеборик. — Соултейкън, спасил се от Избиването. Като Риландарас и Риктер, Толен и Денесмет. Нима не разбираш? Тези призрачни войници — те не са почитали Трийч! Не, техният бог на войната е бил от Седмината, които един ден стават Светите. Един от облиците на Дессимбелакис, нищо повече. Аз не съм нищо за тях, Кътър, но те няма да ме оставят на мира!

Кътър и Фелисин се присвиха от избухването му, но Сцилара се беше ухилила.

— Смешно ли ти е? — попита я той сърдито.

— Да. Виж се. Бил си жрец на Финир, а сега си жрец на Трийч. И двамата — богове на войната. Хеборик, колко лица според теб има богът на войната? Хиляда. А в старите векове? Десетки хиляди? Всяко проклето племе, старче. Все различни, но един и същ. — Запали лулата си, димът замъгли лицето й, и продължи: — Не бих се изненадала, ако всички богове са просто аспекти на един бог и цялата тази борба е просто доказателство, че този единствен бог е побъркан.

— Побъркан? — Хеборик се разтрепери. Усещаше как сърцето му блъска като някакъв освирепял демон на вратата на душата му.

— Или може би просто объркан. Всичките тези дърлещи се негови поклонници, всичките убедени, че тяхната версия е вярната. Представи си да приемаш молитви от десет милиона вярващи и нито един от тях не вярва в същото, в което вярва коленичилият до него. Представи си всичките Свещени книги, нито една от които не съвпада в нищо с другите, но всички настояват, че те са словото на единствения бог. Представи си две армии, които се унищожават взаимно, и двете — в името на същия този бог. Кой не би се побъркал от всичко това?

— Е — промълви Кътър в тишината, възцарила се след думите на Сцилара. — Чаят е готов.

 

 

Сивожаб клечеше на една плоска скала над тях и ги гледаше. Коремът му беше пълен, но пък дивата коза все още подритваше вътре. „Мрачно. Не се погаждат. Трагичен списък, повтарян апатично. Издута от дете прелест е измъчена от болки и дискомфорт. По-млада прелест се чувства стъписана, уплашена, самотна. Ала навярно ще отхвърли нежна утеха, предложена от обожаващ Сивожаб. Угрижен убиец обзет от нетърпение, а за какво — не знам. И ужасен жрец. Ах, какво злощастно съжителство! Каква нерадост! Отчаяние! Навярно мога да избълвам коза обратно, че да споделим въпросна чудесна храна. Чудесна, още ритаща храна. Айй, какво ужасно храносмилане!“

— Сивожаб! — подвикна отдолу Кътър. — Какво правиш там?

„Приятел Кътър. Дискомфорт. Разкаяние за рогата.“

 

 

Дотук, прецени Сеймар Дев, знаците на картата се бяха оказали точни. От трънлив пущинак до равнини, а сега — най-сетне — петна широколистна гора, разхвърляни между блатисти долчини и упорити останки от истинска степ. Два, може би три дни още път на север и щяха да стигнат леса.

Тази дива земя се делеше от пътуващи на малки дружини ловци на бедерини. Видели бяха такива дружини отдалече и се бяха натъквали на следи от биваци, но беше ясно, че дивите номади не държат да се срещат с тях. Едва ли беше изненадващо — Карса Орлонг беше достатъчно плашещ, яхнал своя джагски кон, с настръхналите оръжия и зацапаната с кръв бяла кожа, заметната на широките му рамене.

С наближаването на обраслите с трепетлика земи стадата бедерини се бяха пръснали на по-малки групи. Нямаше много смисъл в преселението на тези огромни зверове, доколкото Сеймар Дев можеше да прецени. Вярно, сухият горещ сезон беше към края си и нощите ставаха хладни, достатъчно, та листата на дърветата да станат ръждивочервени, но зимата на Седемте града изобщо не беше люта. Повече дъжд може би, макар че и той рядко стигаше навътре в сушата — в края на краищата Джаг Одан на юг си оставаше непроменен.

— Мисля, че това е някакъв древен спомен — каза тя.

— На мен по-скоро ми прилича на гора, жено — изсумтя Карса.

— Не, тези бедерини — големите изгърбени туловища ей там, под дърветата. Мисля, че някакъв древен инстинкт ги води на север в тези гори. От време, когато зимата е навявала сняг и вятър.

— Дъждовете ще направят тревата тучна, Сеймар Дев — отвърна теблорът. — Идват тук, за да трупат тлъстина.

— Това звучи доста разумно. Браво на ловците обаче.

Преди няколко дни бяха минали покрай място на голямо клане. Част от стадо бедерини беше заделена и подкарана към ръба на стръмна урва. Четири-пет дузини ловци се бяха събрали и сечаха месо, жените поддържаха огньовете за опушване и нанизваха на шишове едрите късове месо. Полудиви псета — по-скоро вълци, отколкото псета всъщност — подгониха Сеймар Дев и Карса, когато се доближиха прекалено, и тя видя, че са без кучешки зъби — сигурно им ги бяха извадили като малки, но те и така представляваха достатъчна заплаха и двамата предпочетоха да не се приближават повече.

Впечатлиха я тези диви племена, живеещи тук сред пущинаците. Подозираше, че нищо не се е променило за тях от хиляди години; о, железните оръжия и сечива бяха довели до някаква форма на търговия с по-цивилизованите народи на изток, но коне не използваха, което й се стори странно. Но пък впрягаха кучетата в шейни от два пръта. И използваха предимно кошове вместо делви от печена глина, което беше обяснимо, след като пътуваха пеш.

Тук-там самотни високи дървета се издигаха сред степта и всичките като че ли бяха средоточие на някакъв култ към духове, ако се съдеше по фетишите, навързани по клоните, еленовите рога и бедеринските черепи, набити в чаталите — някои бяха толкова стари, че дървото беше израснало около тях. И близо до дърветата — самотни стражи — винаги имаше гробище, издигнати дървени платформи и увити в кожа трупове на тях, и, разбира се, грачещите по клоните врани.

Карса и Сеймар избягваха да нарушават границите на тези свети места. Сеймар подозираше, че за теблора щяха да са добре дошли малко боеве, колкото да убият скуката от пътуването. Но въпреки цялата си войнственост Карса Орлонг се беше оказал добър спътник, макар и мълчалив и склонен към размисъл. Но каквото и да го терзаеше, нямаше нищо общо с нея, нито пък беше склонен да си го изкарва на нея — рядко и ценно качество сред мъжете.

— Мисля си — изведнъж каза той и я сепна.

— За какво, Карса Орлонг?

— Бедерините и онези ловци, в подножието на пропастта. Двеста мъртви бедерина най-малко, а те ги оголваха до кокал и след това варяха и кокалите. А ние ядем само зайци и от време на време — по някоя сърна. Мисля си, Сеймар Дев, че и ние трябва да си убием някой бедерин.

— Не се заблуждавай, Карса Орлонг. Много по-бързи са, отколкото изглеждат. И пъргави.

— Да, но са стадни животни.

— Какво от това?

— Мъжкарите ще се грижат повече да опазят десет женски и телетата им, отколкото за една женска, отделена от другите.

— Може би. И как смяташ да отделиш една? Само не забравяй, тази женска няма да е кротка — може да те събори с коня ти, ако й се удаде шанс. И после да те стъпче.

— Не аз трябва да се притеснявам от това. Ти трябва да се притесняваш, Сеймар Дев.

— Защо аз?

— Защото ти ще си стръвта, примамката. Тъй че гледай да си бърза и да си нащрек.

— Стръв? Чакай малко…

— Бърза и нащрек. За другото ще се погрижа аз.

— Не ми харесва това, Карса Орлонг. Всъщност съм си доволна със зайците и сърните.

— Аз обаче не съм. И искам кожа.

— За какво? Колко кожи смяташ да носиш?

— Намери ни някоя малка група животни — не се плашат от коня ти толкова, колкото от моя.

— Това е, защото джагските коне отвличат телета понякога. Така четох… някъде.

Теблорът се озъби, все едно беше много смешно.

Сеймар Дев въздъхна.

— Има едно малко стадо, ей там, напред и вляво — преместиха се от тази поляна, когато се приближихме.

— Добре. Като стигнем при следващата, искам да препуснеш към тях.

— Това ще привлече бика, Карса — колко очакваш да се доближа до тях?

— Достатъчно, за да те подгонят.

— Няма. Това няма да доведе до нищо…

— Женските ще се разбягат, жено. И от тях ще си избера жертва. Колко смяташ, че ще те гони бикът? Ще се обърне да си събере харема…

— И ще нападне теб.

— Стига приказки.

Запровираха се през тополи и трепетлика, конете газеха през високи до гърдите им храсталаци. Малко по-напред имаше друга поляна, издължена, тъмните туфи издаваха влагата отдолу. От другата страна, може би на четиридесет крачки, под клоните на дърветата се виждаха двадесетина тъмни изгърбени туловища.

— Тук е блатисто — отбеляза Сеймар Дев. — Може би да намерим друго…

— Препускай, Сеймар Дев.

Тя дръпна юздите на коня си.

— А ако не искам?

— Упорито дете. Ще те оставя тук, разбира се — бездруго само ме бавиш.

— Чувствата ми ли трябваше да нарани това, Карса Орлонг? Искаш да убиеш бедерин само за да си докажеш, че си по-добър от ловците. Без пропаст, без маскировка или огради, без глутницата полувълци, които да подкарат бедерините. Не, искаш да скочиш от коня си и да се сбориш с някой от тях, да го събориш на земята и да го удушиш, или може би да го запокитиш в някое дърво, или просто да го вдигнеш и да го въртиш, докато не умре от замайване. И смееш да ме наричаш мен дете? — Изсмя се. Защото знаеше много добре, че смехът ще го ужили.

Но никакъв гняв не помрачи лицето му, а очите му я изгледаха съвсем кротко. А след това й се усмихна.

— Гледай.

И излезе на поляната. Мастилено тъмна вода се плисна под копитата на джагския кон, звярът нададе някакво ръмжене и препусна в галоп към стадото. Бедерините се пръснаха с пращене на скършени храсти и клони. Два обаче се понесоха право срещу Карса.

Грешка, осъзна в този миг Сеймар Дев — допускането, че мъжкият е само един. Единият явно беше по-млад от другия, но и двете животни бяха огромни, с кървясали от ярост очи; водата кипна около тях, щом се понесоха срещу нападателя.

Хавок изведнъж свърна настрани, присвил предните си крака под корема, после се хвърли върху гърба на по-едрия бик. Но бедеринът се оказа по-бърз, изви се и надигна масивната си глава, за да прониже с рога корема на коня.

И този замах нагоре го уби, защото главата му се натъкна на върха на каменния меч на Карса и той се хлъзна в мозъка под основата на черепа и отсече по пътя си повечето от гръбнака.

Хавок скочи сред пръски тиня от другата страна на падащия звяр, далеч извън обхвата на втория мъжкар, който зави смайващо бързо и се втурна да догони Карса.

Воинът завъртя коня наляво, копитата заудряха в мократа земя и Хавок препусна покрай дърветата, подгонил няколко женски и телета, изскочили на поляната. Вторият бик ги догонваше бързо.

Кравите и телетата се пръснаха, една побягна в посока, различна от останалите. Хавок свърна след нея и след миг вече препускаше редом до подивялото животно. Зад тях вторият мъжкар се беше отдръпнал, за да пази другите женски, след това цялата група навлезе с трясък в гората.

Карса Орлонг се наведе на една страна, замахна с меча и посече животното в гръбнака, малко пред задницата.

Задните крака на женската се подвиха, затънаха в тинята.

Карса мина от лявата страна на женската, замахна и острието се вряза в сърцето й.

Животното рухна на една страна, изрита два пъти и замря.

Карса скочи от коня и без да се обръща, подвикна на Сеймар Дев:

— Направи бивак.

Тя го зяпна.

— Страхотно! Показа ми, че всъщност не съм нужна. Поне на теб. Какво сега? Очакваш да ти направя бивак, а след това, предполагам, и да ти помогна да изкормиш тая крава. Може би и да легна тази нощ под теб, за да се закръгли всичко?

Той вече беше извадил нож и клекна сред блатната вода до кравата.

— Ако искаш…

„Варварски кучи син… какво пък, не трябваше и да очаквам нещо друго, нали?“

— Добре де, все пак това месо ще ни трябва — в земята с камъни и езера на север оттук безспорно ще има дивеч, но не толкова обилен и много по-неуловим.

— Аз ще взема кожата на бика — рече Карса, докато срязваше корема на бедерина. Вътрешностите се изсипаха. Наоколо вече бръмчаха стотици насекоми. — Искаш ли кожата на кравата, Сеймар Дев?

— Защо не? Ако някой ледник падне отгоре ни, поне няма да замръзнем.

Той я погледна през рамо.

— Ледниците не падат, жено. Те пълзят.

— Зависи кой ги е направил, Карса Орлонг.

Той се озъби.

— Легендите за Джагът не ме впечатляват. Ледът винаги е бавно движеща се река.

— Ако вярваш в това, Карса Орлонг, значи знаеш много по-малко, отколкото си мислиш.

— Цял ден ли смяташ да седиш на този кон, жено?

— Докато намеря сухо място за бивака, да.

„Гледай, каза той. И преди го е казвал, нали? Някакъв племенен обичай има в това. Е, добре, гледах. Както и онзи дивак, дето се криеше в сенките, в другия край на поляната. Дано местните не се чувстват собственици на тези бедерини. Иначе приключенията ни ще са безкрайни и на Карса сигурно ще му хареса. Колкото до мен, най-вероятно ще съм мъртва, докато това не свърши.“

„Е, малко е късно за такива тревоги.“

А после се зачуди на колцина прежни спътници на Карса Орлонг са им минавали през главите подобни мисли. Преди теблорът отново да се окаже сам на пътя си.

 

 

Разядените зъбери на рида мятаха плетеница от сенки по скалната издатина малко по-долу, а в тези сенки пет чифта змийски очи се взираха надолу към виещата се стена прах по равнината. Търговски керван, седем фургона, две карети, двадесет души конна охрана. И три бойни кучета.

Доскоро бяха шест, но три бяха усетили миризмата на Дежим Небрал и нали си бяха глупави същества, спуснаха се да убият Т’ролбарала. Успели бяха да намерят д’айвърса и кръвта им сега пълнеше коремите на петте останали звяра.

Треллът беше зашеметил Дежим Небрал. Да прекърши един от вратовете му — това не беше по силите дори за Тартено… а един се беше опитал, преди много време. След това да довлече другия, да го хвърли през ръба на урвата, за да издъхне долу сред назъбените канари. Тази дързост беше… непростима. Изтощен и ранен, Дежим Небрал избяга от мястото на засадата и скита полуобезумял от гняв и болка, докато не се натъкна на дирята на този керван. Колко дни и нощи бяха изтекли, нямаше представа. Имаше го само глада, нуждата да се изцери — и тази неотменна потребност изпълваше ума на д’айвърса.

И ето, че спасението вече бе тук, пред Дежим Небрал. Достатъчно кръв, за да наплоди нови на мястото на онези, които бе загубил в засадата; може би достатъчно, за да сътвори и още един, осми.

Щеше да удари по здрач, в мига, в който керванът спреше за нощувка. Първо щеше да избие охраната, после останалите кучета, а накрая тлъстите слаби създания, возещи се в жалките си карети. Търговеца с неговия харем смълчани деца, оковани едно за друго и тътрещи се след каляската. Търговец в смъртна плът.

На Дежим Небрал почти му прилоша. Такива отвратителни същества бе имало и по време на Първата империя и покварата така и не беше изчезнала. Щом обаче наложеше властта си над тази земя, над осквернителите на плът щеше да се въздаде ново правосъдие. Дежим щеше да се храни първо с тях, а после — и с други престъпници: с убийците, с насилниците на безпомощните, с хвърлячите на камъни, с мъчителите на духа.

Създателят му беше замислил той и неговият вид да са стражите на Първата империя. Оттук — и смешението на кръв, за да е силно, богоподобно чувството за това съвършенство. Твърде силно, разбира се. Т’ролбарал нямаше да търпят властта на несъвършен господар. Не, щяха да властват те, защото само така можеше да се въздаде истинска справедливост.

Справедливост. И… разбира се… естествен глад. Нуждата ковеше свои закони и тези закони бяха неотменими. Щом наложеше своята власт, Дежим Небрал щеше да сътвори равновесие между двете господстващи сили в душата на д’айвърс, а ако смъртните глупци страдаха под бремето на тази справедливост — така да е. Заслужаваха истината за своята вяра. Заслужаваха острите като нокти ръбове на възхваляваните от самите тях достойнства. Достойнствата не бяха само думи, бяха оръжия. И беше повече от справедливо оръжията да се обърнат срещу своите владелци.

Сенките вече се спускаха от стръмнината тук, в завета на гаснещото слънце. Дежим Небрал ги последва надолу, пет чифта очи, един ум. И всичко това съсредоточено в едно, неумолимо едно.

Блажена касапница. Изумително червено, в чест на зловещия слънчев пламък.

Щом се понесе над равнината, чу лая на псетата.

Миг на жалост към тях. Колкото и глупави да бяха, разбираха необходимостта.

 

 

Беше голяма борба, но все пак успя да се смъкне, с много стонове, заради схванатите стави, от широкия гръб на мулето. И въпреки това нито капка не разля от драгоценното си ведро. Затананика си под нос някакво заклинание — беше забравил откъде го беше измъкнал от огромния том на „Свети песнопения“, а и важно ли беше всъщност? — понесе ведрото към сияещите тъпи усмивки на вълните на морето Рараку и навлезе сред нежно вихрещия се пясък и жадно тръпнещите тръстики.

Изведнъж спря.

Огледа се трескаво, подуши влажния въздух. Ново озъртане, очите му пробягваха отчаяно насам-натам, оглеждаха всяка сянка, ушите се вслушваха във всяко странно шумолене на тръстика и трънливи храсти. След това се наведе, клекна в плитчините и намокри опърпания си халат.

Сладки, стоплени от слънцето води.

Последно недоверчиво озъртане на всички страни — повечко предпазливост никога не вреди, — след което тържествуващ и доволен топна ведрото в морето.

И загледа с блеснали очи как десетките малки рибки се разбягаха във всички посоки. Е, не точно се разбягаха, поседяха си по-скоро на място известно време, сякаш стъписани от свободата. Или навярно беше някакъв временен шок от промяната в температурата или от множеството невиждани богатства, с които щяха да се тъпчат, за да станат тлъсти, гладки и изпълнени с блажена енергия.

Първата риба в морето Рараку.

След това Искарал Пъст се изправи и захвърли ведрото.

— Стягай си гърба, муле! Сега ще скоча и ще те възседна, о, да, и не ми се изненадвай, като изведнъж се усетиш, че препускаш в галоп — о, повярвай ми, муле, знаеш ти как да препускаш в галоп, край вече на онова тъпо подрусване в тръс, дето ми разклати горките зъби! О, не, ние с теб ще сме като вятъра! Не някакъв си вял, полъхващ на пресекулки ветрец, а силен, бурен вятър, гръмовен вихър, който препуска през целия свят по дирята на нашата небивала скорост, ох, как ще се размазват копитцата ти в очите на всички!

Стигна до мулето и скочи във въздуха.

А то стреснато се дръпна встрани.

Искарал Пъст изврещя и изпъшка, щом тупна на земята и се изтъркаля в прахта и камънаците, мокрите пешове на халата тежко изплющяха и пръснаха пясък, а мулето изтича на безопасно разстояние, обърна се да изгледа господаря си и примига с дългите си ресници.

— Отвращаваш ме, животно! И се обзалагам, че мисълта е взаимна при това! Но дори да си мислиш това, какво пък, ще се съглася с теб! Напук! Ще ти хареса ли това, ужасно същество такова? — Върховният жрец на Сянка се надигна и изтупа пясъка от халата си. — То си мисли, че ще го ударя. Ще го прасна с някоя дебела тояга. Глупаво муле. О, не, аз съм много по-хитър. Ще го изненадам с доброта… докато не се успокои и не приспя цялата му бдителност, и тогава… ха! Ще го фрасна по муцуната! Няма ли да се изненада! Никое муле не може да се мери по ум с мене. О, да, много са се опитвали и почти всички са се проваляли!

Докара добродушна усмивка на сбръчканото си лице и бавно се приближи към мулето.

— Трябва да препуснем — замърмори му кротко, — двамата с теб. Да бързаме, приятелю, че да не закъснеем много, никак няма да е добре, ако закъснеем много. — Спря на ръка разстояние от юздите, провиснали под главата на мулето, и срещна очите му. — Охо, миличкият ми слуга, виждам злост в този тъй кротък поглед, нали? Искаш да ме ухапеш. Колко лошо. Аз съм единственият наоколо, който може да хапе. — Сграбчи юздите, като едва избегна щракналите зъби, и непохватно се покатери на широкия гладък мулешки гръб.

Двайсет крачки от брега — и светът около тях се раздвижи, сля се в мътна вихрушка от сенки, затварящи се от всички страни. Искарал Пъст кривна глава, подсмихна се и доволно се отпусна.

 

 

Стотина мига след като Върховният жрец на Сянка се скри в своя лабиринт, една трътлеста чорлава далхонийска жена изпълзя от храстите. Мъкнеше голямо буре за ейл. Пълно беше обаче с вода, не с ейл.

Запъхтяна, Могора с мъка довлече бурето в плитчините. Наклони го на една страна и с почти беззъба усмивка на сбръчканото лице загледа как няколкото малки акули се хлъзнаха като змии в морето Рараку.

После изрита бурето настрана и изгази от водата. От устата й се изтръгна кикот. С няколко бързи жеста тя отвори лабиринт и се гмурна в него.

 

 

Като диплеше сянка след сянка, Искарал Пъст бързо остави зад себе си двадесетина левги. Наполовина виждаше, наполовина — усещаше пустинята, хаотичните гънки на деретата и каньоните, през които минаваше, но всичко това не го интересуваше много, докато, след почти цял ден пътуване, не зърна пет лъскави фигури да прекосяват долината напред и вляво от него.

Спря мулето, присви очи и се вгледа. Нападаха нечий керван.

— Нагли палета — измърмори той и заби пети в хълбоците на мулето. — Атака, казвам! Атака, дебел муден кучи сине!

Мулето затича надолу по склона с гръмък рев.

Чуха го и извърнаха глави. Като един. И петимата Т’ролбарал се спуснаха срещу Искарал Пъст.

Ревът на мулето се извиси до кресчендо.

Д’айвърс се развърнаха и безшумно се понесоха над земята. Ярост и жажда за кръв изригнаха пред тях в почти видима, извита в дъга вълна, силата запращя и замята искри между лабиринта на Сянка и отвъдния свят.

Зверовете от двете страни възвиха, за да заобиколят във фланг, а трите в центъра се разредиха, за да връхлетят заедно.

Искарал Пъст едва успя да се съсредоточи, толкова силно се друсаше и подскачаше на гърба на мулето. Щом Т’ролбарал се доближиха на тридесетина крачки, мулето изведнъж закова на място. А Върховният жрец на Сянка изхвърча напред, през главата на животното. Присви се, превъртя се на кълбо и тупна на гръб сред пръсналия се чакъл и прах.

Първото същество скочи, изпънало ноктести ръце, прелетя във въздуха и се приземи там, където беше паднал Искарал Пъст… и разбра, че го няма. Вторият и третият звяр за миг се объркаха, щом плячката им изчезна, след това усетиха присъствието му отстрани. Рязко извърнаха глави, но се оказа късно, магическата вълна се стовари върху тях. Изкованата от Сянка сила изпращя като мълния и съществата изфучаха във въздуха, след тях се размазаха мъгливи облаци кръв. Паднаха на земята на петнайсетина крачки и се загърчиха.

Двата д’айвърс по фланговете нападнаха. И щом Искарал Пъст изчезна, се блъснаха, гърдите им изтътнаха като гръм, зъби и нокти се забиха в кожите. Отдръпнаха се един от друг, засъскаха и заръмжаха.

Появил се отново зад Т’ролбарал, Искарал Пъст отприщи нова вълна от магия, видя я как порази и петте звяра поред, видя как се плисна кръв и телата се затъркаляха, заритаха в паника, докато магията заплиташе около тях искрящи мрежи. Камъни заподскачаха и се разхвърчаха по земята, пясък заизригва на гейзери и навсякъде се разхвърча кръв.

Т’ролбарал изчезнаха, изхвърлени от лабиринта на Сянка — навън в света, и се пръснаха, забравили напълно за кервана, паниката стискаше гърлата им в невидимите си ръце.

Върховният жрец на Сянка изтупа прахта от дрехите си и се приближи до заковалото се на място муле.

— То пък и от теб една помощ! Можехме вече да сме ги избили до един, но не, о, ти си уморен от тичане. Който си е въобразил, че мулетата заслужават четири крака, е бил идиот! Ти си съвсем безполезен! Ба! — Млъкна и вдигна пръст пред сбръчканите си устни. — Но чакай, ами ако наистина се бяха ядосали? Ако бяха решили да се бият докрай? Тогава какво? Щяхме да я оплескаме тогава, о, и още как. Не, по-добре да ги оставим някой друг да се оправя с тях. Не бива да се разсейвам. Представи си обаче! Да предизвикат Върховния жрец на Сянка в целите Седем града! По-тъпи са от котки тия Т’ролбарал. Капка съчувствие не изпитвам.

Качи се отново на гърба на мулето.

— Е, все пак беше забавно, нали? Тъпо муле. Май ще хапнем мулешко на вечеря този път, какво мислиш? Идва часът на сетната саможертва за теб, а? Какво мислиш? Уф, на кой му пука какво мислиш. Е, а сега накъде? Слава на боговете, че един от нас поне знае накъде да вървим. Натам, муле, и бързо. Бегом, проклето да си, бегом!

Искарал Пъст заобиколи кервана — кучетата още лаеха — и отново задипли сенките.

 

 

Когато стигнаха крайната си цел, светът извън лабиринта вече бе потънал във вечерен сумрак.

Сред нападалите камънаци подскачаха лешояди и се трупаха около една цепнатина, но не можеха или все още не искаха да пропълзят надолу. Единият ръб на пукнатината беше зацапан с изсъхнала кръв, а сред камънаците отстрани се виждаха останки от мъртъв звяр — беше изкълван от лешоядите, но не беше трудно да се разпознае. Един от Т’ролбарал.

Лешоядите изразиха хорово възмущението си, щом Върховният жрец на Сянка слезе и се приближи. Като ръсеше злобни проклятия, той разгони грозните като Могора същества и се вмъкна в цепнатината. Миришеше на кръв и гниеща плът.

На малко повече от един човешки бой надолу цепнатината се стесни и той видя заклещено тяло. Провря се до него и опря длан на широкото рамо, но по-настрана от явно натрошената ръка.

— От колко дни, приятелю? Ах, само Трелл може да преживее това. Първо ще трябва да те измъкнем оттук, а за това си имам здраво вярно муле. А после — е, после ще видим, нали?

 

 

Нито беше чак толкова здраво, нито особено вярно, а и неохотата му да съдейства забави значително работата с ваденето на Маппо Рънт, така че вече съвсем се беше стъмнило, когато Искарал Пъст издърпа трелла от цепнатината и го извлече на равния откос пясък.

Двете лоши счупвания в лявата ръка бяха най-малкото от ужасните наранявания на грамадния Трелл. Счупени бяха и двата крака, а единият ръб на цепнатината беше отпрал парче кожа и плът от гърба на Маппо — оголеното месо вече гъмжеше от личинки, а провисналата тъкан явно не можеше да се изцери, посивяла в средата и почерняла и замирисала на гнило по краищата. Искарал Пъст я отряза и я хвърли в пукнатината.

След това се наведе и се вслуша в дишането на трелла. Плитко, но бавно — още ден без грижи и щеше да е умрял. Но и с грижи можеше да умре.

— Билки, приятелю — заговори Висшият жрец, щом почна да почиства раните. — И мазила на Висшия Денъл, еликсири, отвари, мехлеми, лапи… дали не забравих нещо? Не, мисля, че не. Вътрешни рани, о, да, счупени ребра, цялата тази страна. Толкова вътрешно кървене, но явно недостатъчно да те убие на място. Забележително. Ти си почти толкова инат, колкото слугата ми тук. — Вдигна глава. — Ей, звяр, бързо да вдигнеш шатрата и да ни напалиш огън! Направи го и може и да те нахраня, а ако не, хи-хи, да се нахраня с теб

— Идиото с идиото! — Викът проехтя в тъмното от едната му страна и след миг Могора се появи от сумрака.

„Сумракът, да, това обяснява всичко.“

— Какво правиш тук, дърто?

— Спасявам Маппо, разбира се.

— Какво? Аз вече го спасих!

— От тебе го спасявам! — Тя се дотътри до него. — Каква е тая стъкленица в ръката ти? Това е отрова от паралт! Проклет идиот, ще го убиеш с това! След всичко, което е изтърпял!

— Паралт ли? Вярно, жено, паралт е. Ти дойде и се канех да го изпия.

— Видях, че се справи с оня Т’ролбарал, Искарал Пъст.

— Видя? — Замълча и наведе глава. — Обожанието й вече е пълно! Как би могла да не ме обожава? Аз съм си вече почти за обожание. Тя затова ме е последвала чак дотук. Не може да ми се нарадва. Все едно и също с всички — просто не могат да ми се нарадват…

— Най-могъщият Върховен жрец на Сянка — прекъсна го Могора, докато вадеше разни целебни мазила от торбата си, — не може да оцелее без добра жена до него. Като си нямаш добра, имаш си мене, тъй че свиквай, магьоснико. Хайде, дръпни се, че да мога да се погрижа за този беден окаян Трелл.

Искарал Пъст се дръпна.

— И сега какво да правя аз? Безполезен ме направи, жено!

— Това е лесно, мъжо. Вдигни бивака.

— Вече казах на мулето да го направи.

— То е муле, идиот такъв… — Думите й бързо заглъхнаха, щом забеляза мигащата светлина от огън от едната страна. Обърна се и огледа голямата платнена шатра, опитно изпъната, и ограденото с камъни огнище, на което под триногата вече вреше котле с вода. Мулето стоеше наблизо и зобеше от торбата си овеса. Могора се намръщи, поклати глава и се върна към работата си. — Погрижи се за чая тогаз. Да си полезен.

— Аз бях полезен! Докато не дойде ти и не обърка всичко! Най-могъщият Върховен жрец в Седемте града няма нужда от жена! Всъщност това е най-малкото, което му трябва!

— Ти не можеш един забрал нокът да изцериш, Искарал Пъст. Този Трелл има черна отрова в жилите. Ще ни трябва повече от Висш Денъл за това…

— О, пак се почна! Вещерските ти глупости. Висшият Денъл ще надвие черната отрова…

— Сигурно, но мъртвата плът ще си остане мъртва, ще е сакат, полупобъркан, сърцата му ще отслабнат. — Замълча и го изгледа навъсено. — Сенкотрон те прати да го намериш, нали? Защо?

Искарал Пъст се усмихна мило.

— О, сега пък ми е подозрителна, нали? Но няма да й кажа нищо. Само намек, най-скромният намек за огромните ми знания. О, да, познавам аз ума на скъпия ми бог — извратен, хаотичен, лукав ум, и още как. Всъщност толкова много знам, че думи нямам — ха, виж я само как подозрително е присвила тези черни оченца като бръмбари, все едно смее да е наясно за дълбокото ми невежество по всички неща, свързани с моя прескъп видиотен бог. Смее и се кани открито да ме предизвика. И аз да рухна пред този удар, разбира се. — Замълча, усмихна се мило, разпери ръце и каза: — Скъпа ми Могора, Върховният жрец на Сянка трябва да има своите тайни, скрити дори от жена му, уви. Ето защо те моля да не ме притискаш по този въпрос, че да не те сполети капризният гняв на Сенкотрон…

— Ти си пълен глупак, Искарал Пъст.

— Нека да си мисли така — рече той и придружи думите си с кикот. — Ето, че ще се чуди защо съм се изсмял — не, не изсмял, а изкикотил, което, общо взето, е още по-притеснително. В смисъл, прозвуча като кикот, тъй че трябваше да е било, макар да го опитвам или чувам за пръв път, между другото. Докато едно кискане, е, щеше да е друго. Обаче не съм достатъчно дебел за кискане, уви. Понякога ме е яд…

— Иди седни там до огъня на мулето ти — рече Могора. — Трябва да си подготвя ритуала.

— Виж как я притесни кикотенето ми! Разбира се, скъпа моя, иди си поиграй с твоето малко ритуалче, мила. Аз пък ще направя чай за мен и мулето ми.

 

 

Стоплен от пламъците и чая от трялб, Искарал Пъст загледа — доколкото можеше да види нещо в тъмното — как Могора се захвана за работа. Първо събра разни камъни, повечето остри, и ги нареди по пясъка в елипса около изпруженото тяло на трелла. След това почна да пикае върху камъните, правеше го с необичайно полурачешко, полупатешко клатушкане, широко разкрачена; движеше се обратно на часовниковата стрелка, докато не стигна там, откъдето беше тръгнала. Искарал се възхити на върховния контрол над мускулите, да не говорим за обема, с който Могора явно разполагаше. През последните няколко години собствените му усилия с уринирането се натъкваха на съмнителен успех, а напоследък самото започване и спиране като че ли се превръщаше във върховно изпитание за вътрешностите му.

Задоволена от пишкането си, Могора почна да скубе косми от главата си. Нямаше много, а онези, които подбираше, като че ли все се оказваха с толкова дълбок корен, че Искарал очакваше да си съдере скалпа с всяко дръпване. Очакването му обаче да види нещо такова му донесе само разочарование, след като, със седем дълги сиви косъма в едната ръка, Могора пристъпи в елипсата и се разкрачи над трелла. Замърмори нещо вещерско и хвърли космите в мастилената чернилка над главата си.

Инстинктът привлече погледа на Искарал нагоре след сребристите косми и той дори малко се притесни, като видя, че звездите горе изчезнаха. Докато далече ниско над хоризонта си оставаха ярки и светли.

— Богове, жено! Какво направи?

Без да му обръща внимание, тя излезе от елипсата и започна да пее на Женския език, който, разбира се, беше неразбираем за ушите на Искарал. Също както Мъжкия език — който Могора наричаше дуднене — беше напълно непонятен за нея. Причината за това бе, Искарал Пъст го знаеше, че Мъжкият език наистина беше дуднене, измислен специално за да обърква жените. „Факт е, че мъжете нямат нужда от език, но жените имат. Ние си имаме пениси в края на краищата. На кого му трябват думи, щом си има пенис? Докато при жените има две цици, което подканва към разговор, точно както един добър задник предлага съвършена целенасоченост, нещо, което знае всеки мъж.“

„Какво му е сбъркано на света? Попиташ някой мъж и той ти рече: «Не ме питай.» Попиташ жена и ще си умрял от старост, преди да е свършила. Ха. Ха-ха.“

Странни ефирни нишки започнаха да се спускат над тялото на трелла.

— Какво са това? — попита той. После се сепна, щом една го забърса по челото, и видя, че е паешка коприна и че в единия й край има паяк, дребен колкото кърлеж. Погледна разтревожено към небето. — Паяци ли има там горе? Що за лудост е това? Какво търсят горе?

— Млъкни.

— Отговори ми!

— Небето е пълно с паяци, мъжо. Носят се на ветровете. Вече ти отговорих, тъй че я затвори тая твоя уста, да не пратя няколко хиляди от сестрите ми в нея.

Зъбите му изщракаха и той седна до огнището. „Горете, гадни твари. Горете!“

Нишките паяжина вече покриваха трелла. Хиляди — десетки, стотици хиляди… паяците увиваха цялото тяло на Маппо Рънт.

— А сега — заяви Могора — е време за луната.

Чернилката в небето изчезна сред внезапно лумналата сребриста светлина. Искарал Пъст изпищя и падна по гръб — толкова стъписваща беше метаморфозата, и се озова зяпнал право нагоре в огромна пълна луна, надвиснала толкова ниско, че сякаш можеше да я докосне. Ако посмее. Не посмя.

— Ти си смъкнала луната! Луда ли си? Тя ще ни смачка!

— О, я стига. Само изглежда така — е, може и да съм я дръпнала малко — но ти казах, че това е сериозен ритуал, нали?

— Какво си направила с луната?!

Тя изграчи с налудничав смях.

— Това е просто малкото ми ритуалче, скъпи. Харесва ли ти?

— Накарай я да се махне!

— Уплашен ли си ми? Би трябвало! Аз съм жена! Вещица! Тъй че защо просто не си завлечеш мършавия задник в онази шатра и да си траеш там, скъпи ми съпруже? Това тук е истинска сила, истинска магия!

— Не е! В смисъл, това не е вещерска магия, нито далхонийска — не знам какво е това…

— Прав си. Не знаеш. Хайде, бъди добро момченце и си лягай да спиш, Искарал Пъст, докато се мъча да спася жалкия живот на този трелл.

Искарал помисли да възрази, но се отказа. Вмъкна се в шатрата.

А отвън се чу:

— Ти ли дуднеш така, Искарал?

„О, я млъкни!“

 

 

Лостара Юил отвори очи.

До каменен сводест портал с гръб към нея стоеше загърната в сиво наметало фигура. Грубо иззидани стени, оформящи кръгла камера, и Лостара — положена върху олтар в центъра. Пред фигурата струеше лунна светлина и като че ли се хлъзгаше видимо. Сякаш луната отвън се спускаше от небето.

— Какво… — понечи да попита тя, но се закашля неудържимо, защото рязка болка прониза дробовете й. Съвзе се, примига да махне сълзите от очите си, огледа се отново.

Той вече се беше обърнал към нея.

„Танцьорът на Сянка. Богът. Котильон.“

Сякаш в отговор на първоначалния й въпрос, той заговори:

— Не знам. Някакво дръзко чародейство, някъде сред пустинята. Лунната светлина беше… открадната. Признавам, че никога не бях виждал такова нещо.

Докато го изричаше, спомените на Лостара се върнаха на порой. Ю’Гатан. Огньове навсякъде. Изпепеляващ зной. Жестоки изгаряния — о, как крещеше от болка плътта й…

— Какво… какво е станало с мен?

— А, това ли имаше предвид? Моите извинения, Лостара Юил. Е, с две думи, измъкнах те от пожара. Вярно, рядкост е един бог да се намеси, но Т’рисс първа изрита вратата…

— Т’рисс?

— Кралицата на сънищата. Създаде прецедента. Повечето ти дрехи бяха изгорели — извинявам се, ако новите се окажат не по твоя вкус.

Тя погледна грубата тъкан, покриваща тялото й.

— Риза на послушница — каза Котильон. — Ти си в храм на Рашан, таен. Изоставен с въстанието, мисля. Намираме се на левга и половина от доскорошния Ю’Гатан, на около четиридесет разтега северно от пътя за Сотка. Храмът е добре прикрит. — Махна с облечената си в ръкавица ръка към арката. — Това е единственият изход и вход.

— Защо… защо си ме спасил?

Той се поколеба.

— Ще дойде време, Лостара Юил, когато ще се изправиш пред избор. Ужасен избор.

— Какъв избор?

Тоя я изгледа за миг, после попита:

— Колко дълбоки са чувствата ти към Перла?

Тя се сепна. После сви рамене.

— Моментно увлечение. Мина, за щастие. Освен това напоследък той е неприятна компания.

— Това мога да го разбера — отвърна Котильон малко загадъчно. — Ти ще трябва да избираш, Лостара Юил, между своята вярност към адюнктата… и всичко, което представлява Перла.

— Между адюнктата и императрицата? Но това е безсмислено…

Той вдигна ръка да я прекъсне.

— Не си длъжна да решаваш веднага, Лостара. Всъщност бих те посъветвал да не бързаш. Засега те моля само да обмислиш въпроса.

— Какво става? Какво знаеш, Котильон? Да не би да замисляш отмъщение срещу Ласийн?

Той повдигна вежди.

— Не, нищо такова няма. Всъщност аз не съм пряко замесен в този… ъъ, проблем. Поне засега. Истината е, че само предвиждам определени неща, някои от които може и да се случат, други — не. — Извърна отново лице към арката. — До олтара има храна. Изчакай до съмване и тогава излез. Долу на пътя. Там ще намериш… приятни спътници. Версията ти е следната: успяла си някак да излезеш от града, след това, заслепена от пушека, си се спънала, ударила си си главата и си загубила съзнание. Когато си се свестила, Четиринадесета вече си е била отишла. Паметта ти е разстроена, разбира се.

— Така си е, Котильон.

Той се подсмихна.

— Боиш се, че вече си ми длъжница, Лостара Юил. И че един ден ще дойда при теб и ще поискам да си платиш дълга.

— Не правят ли точно така боговете?

— Някои от тях. Но виждаш ли, Лостара Юил, това, което направих за теб преди четири дни в Ю’Гатан, беше моето отплащане, за дълг, който ти дължах.

— Какъв дълг?

Около Котильон вече се трупаха сенки и тя едва успя да чуе отговора му:

— Забравяш. Веднъж те гледах как танцуваш…

След което изчезна.

А след него се изсипа лунна светлина, като живак.

 

 

Тихо похъркване откъм шатрата. Могора седеше на един плосък камък на пет крачки от тлеещия огън. Ако се беше събудил, Искарал Пъст щеше да въздъхне облекчено. Луната се беше върнала на мястото си. Не че я беше местила всъщност. Това вече щеше да е доста трудно, а и щеше да привлече твърде много внимание. Но беше извлякла от силата й, малко, за миг, достатъчно, за да предизвика по-дълбокото изцеряване, от което имаше нужда треллът.

Някой пристъпи от сенките. Бавно обиколи в кръг отпуснатия в сън Маппо, после спря и я погледна.

Тя се навъси, рязко кимна към шатрата.

— Искарал Пъст ви е Магът на Върховен дом Сянка.

— Впечатляващо лечение, Могора — отбеляза Котильон. — Ти естествено разбираш, че тази дарба може всъщност да е проклятие, нали?

— Ти прати Пъст тук да го намери!

— Сенкотрон всъщност, не аз. По тази причина не мога да кажа дали милостта се брои за нещо.

Могора отново хвърли поглед към шатрата.

— Маг… Този бъбрив идиот!

Котильон се втренчи в нея и след малко рече:

— А ти си на Ардата, нали?

И тя се разсипа на купчина паяци.

Богът погледа как побягнаха да се скрият във всяка дупка и цепнатина — след няколко мига ги нямаше. Въздъхна, огледа за последен път наоколо, срещна за миг кротките очи на мулето и изчезна сред вихрушка от сенки.