Ярет Ганатан, безмълвният град, пръв и сетен

на стария път на завоя, извит в полукръг, там са

кулите пясъчни, гъмжащи от власт на империи,

армии в марш, знамената — крилете прекършени,

и телата, посечени в тесните улици, стават

на сградите скелета, воините са строители;

устоява вечно градът, приютява

орди безбройни на твари, о, кулите,

тъй гордо възправени, извисени под

знойния лъх на слънцето, Ярет Ганатан.

Град престолен, императрица, жена и любима,

старица и чедо на Първата империя,

и аз вечно съм тук, сред всички свои ближни,

костите в стените, костите

под пода, костите, които мятат тази

ласкава сянка — пръв и сетен,

виждам бъдното, всичко отминало,

и глината на моята плът е усетила твоите длани,

древен топлик на живота, че градът,

моят град устоява безмълвен, устоява,

устоява — вечно безмълвен.

„Кости в стените“

(фрагмент от надгробна стела, ок. Първа империя)

Автор неизвестен

— Мога да бъда тази урна.

— Не държиш да бъдеш точно тази урна.

— Тя си има крака.

— Като пънчета. И не мисля, че се движат. Те са само за показ. Помня разни такива неща.

— Но е хубава.

— И тя пикае в нея.

— Пикае? Сигурна ли си? Виждала ли си я да пикае в нея?

— Погледни, Кърдъл. Точно тя пикае в нея. Не държиш да си точно тази урна. Трябва ти нещо живо. Истински живо, с крака, които вършат работа. Или криле…

Още си шепнеха, когато Апсалар махна и последната дъска на прозореца и я остави на пода. Качи се на перваза, изви се на една страна и се пресегна към най-близката таванска греда.

— Къде отиваш? — попита настойчиво Телораст.

— На покрива.

— Да дойдем ли с теб?

— Не.

След няколко мига Апсалар вече стоеше присвита на спечената от слънцето глина. Звездите бляскаха отгоре. Утрото не беше далече и градът бе притихнал и неподвижен като нещо мъртво в края на нощта. Ерлитан. Първият град, до който бяха стигнали в тази земя, градът, от който бе започнало точно това пътуване, на група, обречена да се разпадне под натиска на безброй тежести. Калам Мекхар, Фидлър, Крокъс и тя самата. О, Крокъс се бе ядосал не на шега, когато разбра, че спътниците им са дошли със скрити мотиви — не просто за да я придружат до дома, не просто за да поправят една стара злина. Толкова наивен се беше оказал.

Зачуди се как ли е той сега, помисли да попита Котильон при следващото посещение на бога, накрая реши да не го прави. Нямаше да е добре да си позволи да се тревожи за него; дори да мисли за него, без да може да постигне нищо повече, освен да отвори шлюзовете на копнежа, страстта и съжалението.

Други, по-неотложни проблеми трябваше да се обмислят. Мебра. Старият шпионин беше мъртъв, точно както бе поискал Сенкотрон, макар причината да убягваше на Апсалар. Вярно, Мебра бе работил за всички страни, служил беше в един момент на Малазанската империя, а после — на каузата на Ша’ик. А след това… на някой друг. Самоличността на този някой друг беше важна и, подозираше тя, това бе истинската причина за решението на Сенкотрон.

Безименните? Дали убиецът семк не беше изпратен, за да прикрие някоя следа? Възможно. А и изглеждаше логично. „Никакви свидетели“, беше казал. На какво? Що за служба можеше да е предложил Мебра на Безименните? „Откажи се да търсиш отговор на това. Кой друг?“

В Седемте града несъмнено бяха останали последователи на стария култ към Сянка, оцелели след чистките, придружили завоеванието. Друг възможен платец на многобройните дарби на Мебра и по-вероятно бе той да е привлякъл вниманието на Сенкотрон, както и гнева му.

Бяха й казали да убие Мебра. Не й бяха казали защо, нито й бяха казали да предприеме някакви свои разследвания. Което предполагаше, че Сенкотрон смята, че знае достатъчно. Същото трябваше да е вярно и за Котильон. Или обратното — двамата просто бяха в пълно неведение, а Мебра просто беше превключвал от една страна на друга твърде често.

В списъка й имаше още цели — безразборна колекция имена, всичките можеше да се намерят в спомените на Котильон. От нея просто се очакваше да продължава от една цел към друга, и към последната — най-предизвикателната от всички… но това най-вероятно отстоеше месеци напред и щеше да й се наложи да извърши ловка маневра, за да се доближи достатъчно за удара, бавно, много предпазливо прокрадване до много опасен индивид. Към когото не изпитваше никаква враждебност.

„Точно това прави професионалният убиец. А обсебването на Котильон ме превърна в убийца. Това и нищо друго. Убивах и ще продължавам да убивам. Не трябва да мисля за нищо друго. Просто е. Би трябвало да е просто.“

И щеше да го направи просто.

Все пак какво бе накарало един бог да реши да убие някакъв си долен смъртен? Дребното камъче в обувката, дразнещо стъпалото. Клонката, плеснала го по лицето на горска пътека. Кой се замисля толкова, когато извади камъчето и го хвърли настрана? Или се пресегне и счупи клонката? „Аз май го правя, защото съм ръката на бога в това.“

„Стига. Край вече на тази слабост… на тази… несигурност. Изпълни си задачите и се отдръпни. Изчезни. Намери си нов живот.“

„Само че… как го прави човек това?“

Имаше един, когото можеше да попита — знаеше, че не е далече, след като си бе подбрал своята идентичност от спомените на Котильон.

Седеше на ръба на покрива, краката й се полюшваха в празното. Някой вече седеше до нея.

— Е? — попита Котильон.

— Убиец семк на Безименните изпълни мисията ми вместо мен.

— Тази нощ?

— Срещнах го, но не можах да го разпитам.

Богът кимна замислено.

— Пак Безименните. Това е неочаквано. И нежелано.

— Значи не те бяха причината за убийството на Мебра.

— Не. Раздвижване на стария култ. Мебра се гласеше да стане Върховен жрец. Най-добрият кандидат — за другите не се притеснявахме.

— Разчистване на къщата.

— Налага се, Апсалар. Боклук ни чака. Голям.

— Разбирам.

Помълчаха малко, след това Котильон се окашля.

— Все още не съм имал време да го нагледам, но знам, че е здрав, макар и разбираемо обезсърчен.

— Добре.

Сигурно усети, че тя иска да оставят въпроса дотук, затова замълча. После каза:

— Освободила си два призрака…

Тя сви рамене.

Котильон въздъхна и я погали по черната коса.

— Знаеш ли какви бяха някога?

— Крадци, мисля.

— Да, точно.

— Тайст Андий?

— Не, но доста дълго се задържаха над онези две тела и… попиха някои есенции.

— Аха.

— Сега са агенти на Еджуокър. Любопитен съм да видя какво ще направят.

— Засега, изглежда, са доволни само да ме придружават.

— Да. Мисля, че интересите на Еджуокър включват и тебе, Апсалар, заради нашата минала… връзка.

— Чрез мен — към теб.

— Явно съм предизвикал любопитството му.

— Еджуокър. Това привидение изглежда доста пасивно — отбеляза тя.

— За първи път го срещнахме в нощта на възнесението ни — отвърна замислено Котильон. — Нощта, в която преминахме в селението на Сянка. Мравки сякаш ме полазиха по гърба тогава, и оттогава всеки път ме полазват.

Тя го погледна накриво.

— Толкова си непригоден за бог, Котильон, знаеш ли го това?

— Благодаря за вота на доверие.

Тя се пресегна и потърка с длан брадичката му, жест много близък до милувка. Долови как той си пое дъх стъписан, очите му леко се разшириха, но не я погледна. Апсалар отдръпна ръката си.

— Съжалявам. Нова грешка. Напоследък май само грешки правя.

— Няма нищо — отвърна той. — Разбирам.

— Нима? О, да, разбира се.

— Довърши мисията си и всичко, за което си помолена, ще приключи. Няма да получиш повече искания от мен. Или от Сенкотрон.

В тона му имаше нещо, което я накара леко да потръпне. Нещо като… угризение.

— Разбирам. Това е добре. Уморена съм. От това, което съм, Котильон.

— Знам.

— Мислех малко да се поотклоня. Преди следващата ми задача.

— О?

— По крайбрежния път, на изток. Само няколко дни през Сянка.

Изгледа я, а тя забеляза смътната му усмивка и остана неизразимо доволна.

— Ах, Апсалар… Сигурно ще е забавно. Предай му поздравите ми.

— Настина ли?

— Абсолютно. Има нужда от малко разтърсване. — Той стана. — Трябва да тръгвам. Вече е почти призори. Внимавай и не се доверявай на онези призраци.

— Не са добри лъжци.

— Е, аз познавам един Върховен жрец, който прилага подобна тактика, за да обърква другите.

„Искарал Пъст.“ Този път се усмихна Апсалар, но нищо не каза, защото Котильон си бе отишъл.

Хоризонтът на изток бе лумнал в пламъци с изгрева на слънцето.

— Къде отиде тъмнината? — попита Кърдъл сърдито.

Апсалар стоеше до леглото си и опипваше пъстрата си колекция скрити оръжия. Трябваше да легне да поспи — може би следобед, — но първо щеше да се възползва от дневната светлина. Нещо важно имаше в онова убийство на Мебра от семк. Тази подробност беше потресла Котильон. Макар да не беше я помолил да го проучи, все едно, щеше да го направи, поне за ден-два.

— Слънцето изгря, Кърдъл.

— Слънцето? Кълна се в Бездната, на този свят има слънце? Те полудели ли са?

Апсалар се обърна към присвилия се от ужас призрак. Разтваряше се в прашливите лъчи светлина. Свита в сянката наблизо, Телораст гледаше ококорена, онемяла от страх.

— Кой да е полудял? — попита Апсалар.

— Ами те, кои! Тези, които са го създали това място!

— Ние чезнем! — изсъска Телораст. — Какво значи това? Ще престанем да съществуваме ли?

— Не знам — отвърна Апсалар. — Вероятно ще изгубите малко вещество, ако изобщо имате такова, но мисля, че ще е временно. По-добре да останете тук и да си траете. Ще се върна привечер.

— Привечер! Да, чудесно, ще чакаме тук до привечер. После — нощ, и тъмно, и всичките сенки, и разни неща за обсебване. Да, ужасна жено, ще те чакаме тук.

Тя слезе долу, плати за още една нощ и излезе на прашната улица. Тръгващите рано на пазар граждани вече се бяха раздвижили, продавачи дърпаха натоварени мулета, гъмжеше от коли, натоварени с кафези с птици, дъски с нарязано месо и буренца със зехтин или мед. Старци, изгърбени под вързопи дърва за огрев, кошове с грънци. По средата на улицата важно крачеха двама Червени мечове — страховити стражи на реда и закона, появили се отново, след като присъствието на империята беше преутвърдено така убедително. Бяха се запътили в същата посока като Апсалар — и като повечето хора всъщност — към огромното пространство на кервансарая извън градската стена, на юг от залива.

Червените мечове отваряха около себе си широк коридор, поклащащата им се походка, с ръцете в стоманените ръкавици, небрежно отпуснати на дръжките на прибраните в ножниците, но не и увити в бялата лента на мира тълвари внушаваха нагло, преднамерено провокативно предизвикателство. Но никой сякаш не ги виждаше.

Малко преди да ги настигне, Апсалар свърна вляво — маршрутите до становете на керваните все пак бяха повече от един.

Някой търговец, наемащ охранители парду и грал и явно проявяващ необичаен интерес към присъствието на танцьор на Сянка в града, можеше на свой ред да се превърне в предмет на интерес. Можеше просто да излезе, че търговецът (мъж или жена) е купувач или продавач на сведения, но дори това можеше да се окаже полезно за Апсалар — не че мислеше да плаща за каквито и да било сведения. Племенните охранници предполагаха продължително пътуване между отдалечени градове и по рядко използвани пътища. Този търговец щеше да знае някои неща.

Както и въпросните охранници, впрочем.

Стигна до окрайнините на първия стан. Погледнат отвисоко, кервансараят сигурно щеше да изглежда нашарен, след като търговци идваха и тръгваха в непрекъснат поток от фургони, конници, псета и камили. Външните му краища приютяваха по-дребни търговци, местата им изглеждаха предопределени по някаква неведома йерархия, докато керваните с по-висок ранг заемаха центъра.

Апсалар тръгна по главното платно между шатрите и започна дългото си издирване.

Някъде към обед видя един продавач на тапу и седна на една от малките масички под чергилото да хапне шиша с плодове и месо, мазнината потече на горещи вадички по ръцете й. В търговските станове, които бе посетила досега, бе открила подновена енергия. Смутовете и вълненията явно се отразяваха зле на търговията. Завръщането на малазанското управление беше благословено за нея, в целия й обичаен алчен блясък, и тя беше забелязала ликуването навсякъде. Парите течаха на хиляди потоци.

Три фигури привлякоха погледа й. Стояха пред входа на голяма шатра и като че ли спореха за една клетка с кученца. Бяха двете жени парду и един от мъжете от племето грал, които беше видяла в таверната. Бяха твърде залисани, за да са я забелязали, надяваше се. Избърса ръце в бедрата си, стана и тръгна, придържаше се към по-сенчестите места и по-далече от пазачите и шатрата на търговеца.

Достатъчно беше, че ги е открила, засега. Преди да се заеме с разпитването на търговеца или пазачите му, я чакаше друга задача.

Дългият път обратно до хана мина без произшествия. Беше вече следобед и умът й бе изпълнен с мисли за сън.

— Тя се върна!

Гласът, на Кърдъл, дойде откъм дървеното легло.

— Тя ли е? — попита от същото място Телораст.

— Познавам й обущата, виждаш ли вшитите железни ръбове? Не е като другото лице.

Апсалар спря и докато сваляше кожените си ръкавици, попита:

— Кое друго?

— Онова, дето дойде по-рано, преди камбана…

— Камбана? — учуди се Телораст. — О, ония камбани, разбрах. Измерват изтичането на времето. Да, Не-Апсалар, преди една камбана. Ние нищо не казахме. Мълчахме си. Лицето така и не разбра, че сме тук.

— Ханджията ли?

— Ботуши, изтъркани от шпори и обшити с бронз, обиколиха тук-там — наведе се да погледне и тука отдолу, но нас изобщо не ни видя, разбира се, нито пък нещо друго видя, защото ти никакъв багаж не си оставила да рови…

— Мъж беше, така ли?

— Не го ли казахме? Не го ли казахме, Кърдъл?

— Мисля, че да. Мъж, с ботуши, да.

— Колко се задържа? — попита Апсалар, оглеждаше стаята. Нищо нямаше за крадене. Ако беше крадец, разбира се.

— Стотина удара на сърцето му.

— Сто и шест, Телораст.

— Сто и шест, да.

— Влезе и излезе през вратата?

— Не, през прозореца — ти нали махна дъските, забрави ли? От покрива слезе, нали, Телораст?

— Или се качи от задната улица.

— Или пък от някоя от другите стаи, ей тъй, по стената — по стената, отдясно или отляво.

Апсалар се намръщи и скръсти ръце.

— През прозореца ли влезе изобщо?

— Не.

— Значи през лабиринт?

— Да.

— И не беше мъж — добави Кърдъл. — Демон беше. Голям, черен, космат, с остри нокти на ръцете и краката.

— И с ботуши — каза Телораст.

— Точно. Ботуши.

Апсалар дръпна ръкавиците и ги плесна на облегалката на леглото. Просна се на леглото.

— Събудете ме, ако се върне.

— Разбира се, Не-Апсалар. Можеш да разчиташ на нас.

Когато се събуди, беше тъмно. Изруга и се надигна от леглото.

— Кой час е?

— Тя е будна! — Сянката на Телораст се зарея близо до нея, с размазани в тъмното контури и смътен блясък в очите.

— Най-после! — изшепна Кърдъл откъм перваза на прозореца, където се беше свила, и извъртя глава да погледне Апсалар. — Две камбани след смъртта на слънцето! Искаме да разгледаме!

— Чудесно — отвърна тя и стана. — Елате с мен тогава.

— Докъде?

— В Джен’раб.

— О, онова окаяно място!

— Няма да се бавим много.

— Добре.

Тя взе ръкавиците си, провери отново оръжията по себе си — десетките болежки от дръжки на ножове и кании свидетелстваха, че си стоят затегнати по тялото й — и тръгна към прозореца.

— Широкия път ли ще използваме?

Апсалар спря и изгледа Кърдъл.

— Какъв широк път?

Призракът се сви на ръба на перваза и посочи навън.

— Онзи там.

Подобие на акведукт, загърнато в сянка, се изпъваше от прозореца над улицата и постройката отвъд нея, а после завиваше в лека дъга — към центъра на Джен’раб. Изглеждаше от камък, Апсалар можеше да види дори чакъла по платното и парчета натрошена зидария.

— Какво е това?

— Не знаем.

— От селението на Сянка е, нали? Трябва да е. Иначе нямаше да мога да го виждам.

— О, да. И ние така мислим. Нали, Телораст?

— Абсолютно. А може и да не е.

— Откога е тук? — попита Апсалар.

— Петдесет и три удара на твоето сърце. Ти се въртеше, докато не се събуди, нали, Кърдъл? Въртеше се.

— И стенеше. Е, само един стон. Тих. Съвсем тихичък.

— Не, това бях аз — рече Телораст.

Апсалар се качи на перваза, после, без да се пуска от ръбовете на стената, предпазливо стъпи на призрачния път. Беше си съвсем истински.

— Добре — каза тя малко стъписано. — Спокойно можем да го използваме това.

Тръгнаха над задната уличка и жилищната сграда, над следващата улица и най-сетне — над купищата отломки на руините. Някъде в далечината се издигаха призрачни кули. Град от сянка, ала съвсем различен от предната нощ. Над развалините долу се бяха изпънали постройки със смътни контури… канали, лъскавина, като от вода. По-ниски мостове пресичаха каналите. На няколко хиляди крачки в далечината, на югоизток, се издигаше огромен дворец, а до него имаше нещо, което трябваше да е езеро или пък широка река. Кораби пореха водите, с квадратни платна и лъскави, от катраненочерно дърво. Апсалар видя и някакви високи фигури, вървяха по един мост на петдесет крачки от тях.

Телораст изсъска:

— Познавам ги!

Апсалар се присви, изведнъж се почувства ужасно уязвима.

— Тайст Едур!

— Те могат ли да ни видят?

„Не знам.“ Поне никой не вървеше по пасажа, на който се намираха те… засега.

— Хайде, не е далече. Искам да се махнем оттук.

— Съгласни, о, да, съгласни.

Кърдъл се поколеба.

— Но пък, от друга страна…

— Не — отсече Апсалар. — Никакви опити, призрак.

— Просто долу в канала има един труп и…

„Проклятие!“ Наведе се над ниския парапет и погледна.

— Това не е Тайст Едур.

— Не е — потвърди Кърдъл. — Съвсем сигурно не е, Не-Апсалар. По-скоро е като теб, да, като теб. Само че по-подут, отскоро е умрял — искаме го…

— Не очаквай да се опитвам да ви помагам, ще привлече внимание.

— О, тя е права, Кърдъл. Хайде, отдалечава се от нас! Почакай! Не ни оставяй тук!

Апсалар стигна до стръмните стъпала и бързо заслиза. И щом стъпи върху бледата прашна земя, призрачният град изчезна. Двете привидения се появиха след нея, едва кретаха.

— Най-ужасно място! — възкликна Телораст.

— Но е имало трон — извика Кърдъл. — Усетих го. Най-великолепен трон!

— Великолепен? — Телораст изсумтя. — Ума си си загубила. Само болка. Страдание. Злочестини…

— Тихо — заповяда им Апсалар. — Ще ми кажете повече за този трон, дето го усетихте и двете, но по-късно. Пазете този вход.

— Това го можем. Ние сме много опитни пазачки. Някой е умрял тука, нали? Може ли да вземем трупа?

— Не. Стойте тук. — Апсалар влезе в полусрутения храм.

Залата не беше такава, каквато я бе оставила. Тялото на семка го нямаше. Трупът на Мебра беше разсъблечен, дрехите бяха разкъсани и разхвърляни. Малкото вещи, които бяха изпълвали помещението, бяха разчистени старателно. Апсалар изруга тихо и пристъпи до входа към вътрешното помещение — завесата, която го прикриваше, беше откъсната. В малката стая зад прага — обиталището на Мебра — търсачът или търсачите също бяха проявили изключително старание. Някой беше търсил нещо тук или преднамерено бе заличил следи.

Замисли се за появата на убиеца семк предната нощ. Беше заключила, че я е видял да притичва през развалините и затова се е принудил да се върне. Но сега се зачуди. Може би го бяха върнали, след като се бе оказало, че е изпълнил задачата си едва наполовина. Така или иначе, не беше действал сам онази нощ. Беше проявила немарливост, че си бе помислила друго.

Откъм външното помещение се чу колеблив шепот:

— Къде си?

Апсалар се върна през прохода.

— Какво правиш тук, Кърдъл? Казах ви да…

— Идват двама. Жени, като тебе. И като нас, да. Забравих. Да, всички тук сме жени…

— Намери някоя сянка и се скрий — прекъсна я Апсалар. — Същото важи и за Телораст.

— Не искаш ли да ги убием?

— Можете ли?

— Не.

— Скрийте се.

— Добре, че решихме да пазим вратата, нали?

Без да обръща повече внимание на призрака, Апсалар застана до входа. Извади ножовете си, опря гръб на килнатия каменен зид и зачака.

Чу забързаните им стъпки, дращенето на ботушите им, щом спряха отвън, дъха им. После първата пристъпи вътре, със затворен фенер в едната ръка. Направи още няколко стъпки, отвори един от капаците и лъч светлина зашари по отсрещната стена. Зад нея влезе втората, с изваден от ножницата и насочен напред ятаган. Двете кервански охраннички парду.

Апсалар пристъпи безшумно, заби острието на едната кама в ставата на лакътя на ръката с оръжието, а с дръжката на другата кама я удари в слепоочието.

Жената се смъкна на пода.

Другата се обърна рязко.

Апсалар я изрита в челюстта. Тя залитна, фенерът излетя от ръката й и се пръсна в стената.

Апсалар прибра ножовете й пристъпи към замаяната охранничка. Ударът с юмрук в слънчевия сплит я преви на две. Охранничката се смъкна на колене, после падна на хълбок, присвита от болка.

— Така ще е по-удобно — тихо каза Апсалар. — Бездруго мислех да ти задам няколко въпроса.

Върна се при първата да провери състоянието и. Беше в безсъзнание и вероятно щеше да остане така за известно време. Все пак изрита ятагана в ъгъла и извади ножовете й — бяха скрити под мишниците. Върна се при втората парду, изгледа я за миг отгоре, наведе се и я изправи.

Сграбчи дясната й ръка, изви я рязко и я изкълчи в лакътя.

Жената изпищя от болка.

Апсалар я стисна за гърлото и я натресе в стената толкова силно, че главата й изпука. Жената повърна и бълвочът плисна по кожената ръкавица на убийцата.

— Сега ще отговориш ли на въпросите ми?

— Моля ви!

— Без молби. Лигавщините само ме озлобяват. Дай ми задоволителни отговори и може да ви оставя живи с приятелката ти. Разбираш ли ме?

Парду кимна, лицето й беше оплискано с кръв, под дясното око вече се издуваше издължен оток — там беше ударил железният ръб на обувката.

Апсалар усети появата на двата призрака и се извърна. Бяха надвиснали над тялото на другата парду.

— Една от двете ни би могла да я вземе — прошепна Телораст.

— Лесно — съгласи се Кърдъл. — Умът й е размътен.

— Угаснал.

— Изгубен в Бездната.

Апсалар се поколеба, после отвърна:

— Давай.

— Аз! — изсъска Кърдъл.

— Не, аз! — изръмжа Телораст.

— Аз!

— Аз стигнах първа!

— Не си!

— Аз избирам — прекъсна ги Апсалар. — Прието?

— Да.

— О, да, ти избираш, прескъпа господарке…

— Пак се слагаш!

— Не се слагам!

— Кърдъл — изсъска Апсалар. — Вземи я.

— Знаех си, че ще избереш нея!

— Търпение, Телораст. Нощта още не е свършила.

Жената парду пред нея примига, облещила очи.

— На кого говориш? Що за език е това? Кой е там… нищо не ви…

— Фенерът ти угасна. Все едно. Кажи ми за вашия господар.

— Богове подземни, боли…

Апсалар отново изви изкълчената ръка.

Жената изпищя и рухна с подкосени крака, в несвяст.

Апсалар я остави да се хлъзне по стената, до седешком. После отвори манерката и плисна вода в лицето й.

Очите на жената се отвориха, съзнанието й се върна, с него — и ужасът.

— Не искам да чувам какво боли и колко — изсъска Апсалар. — Искам да чуя за търговеца. За работодателя ви. Е, ще пробваме ли отново?

Другата парду — вече седеше до входа — изсумтя, после се закашля и изплю кървава слюнка.

— А! — извика Кърдъл. — По-добре е! Ох, всичко боли, ох, ръката!

— Млъкни — заповяда й Апсалар и отново прикова вниманието си в жената пред себе си. — Не съм от търпеливите.

— Търговска гилдия Тригали — изстена жената.

Апсалар бавно се отпусна и седна. Съвсем неочакван отговор.

— Кърдъл, излез веднага от това тяло.

— Какво?!

— Веднага!

— Ами добре, тя бездруго не струва. Ах, пак съм на свобода! Няма болка… така е по-добре! Бях глупачка…

Телораст се изсмя.

— И продължаваш да си, Кърдъл. Можех да ти го кажа, знаеш ли. Тя не ставаше за теб.

— Стига приказки — сряза ги Апсалар.

Трябваше да помисли за това. Центърът на действията на Търговска гилдия Тригали беше Даруджистан. Доста време беше минало, откакто бяха посетили този сектор от селението на Сянка с муниции за Фидлър, стига да бяха същият керван. А тя подозираше, че са. Като доставчици на стока и сведения вече изглеждаше безспорно, че до Седемте града ги беше довеждала повече от една мисия. От друга страна, тук в града едва ли правеха нещо повече, освен да се посъвземат след убийствените маршрути през лабиринтите, а търговецът маг бе наредил на охранниците си да му донасят всякаква по-необичайна информация. Все пак трябваше да се увери.

— Търговец от Тригали… Мъж е, нали? Какво го е довело в Ерлитан?

Отокът вече беше затворил дясното око на парду.

— Да, мъж е.

— Името му?

— Карполан Демесанд.

Като чу името, Апсалар леко кимна.

— Ние, ъъъ, извършвахме доставка… охранниците, нали притежаваме дялове…

— Знам как действа Търговска гилдия Тригали. Доставка, казваш.

— Доставка. За Колтейн. За Кучешката верига.

— Това беше доста отдавна.

— Да. Съжалявам, много боли. Боли, като говоря.

— Ще боли повече, ако мълчиш.

Лицето на парду се изкриви в гримаса и едва след миг Апсалар осъзна, че това е усмивка.

— Не се съмнявам в теб, Танцьорке на Сянка. Да, има още. Алтарски камъни.

— Какво?

— Дялани камъни, за едно свещено езеро…

— Тук, в Ерлитан?

Жената поклати глава, потръпна и отвърна:

— Не. В Ю’Гатан.

— Натам ли сте тръгнали, или се връщате?

— Връщаме се. Пътуванията навън са през лабиринти. Ние… такова… почиваме…

— Значи интересът на Карполан Демесанд към Танцьорка на Сянка е само мимоходом?

— Той обича да знае… всичко. Информацията ни купува предимства. Никой не обича да има ариергард по Друсането.

— Друсането?

— През лабиринтите. Ужасно е.

„Предполагам.“

— Кажи на господаря си, че на тази Танцьорка на Сянка не й харесва вниманието му.

Жената парду кимна.

Апсалар се изправи.

— С теб приключих.

Жената се присви до стената и вдигна лявата си ръка пред лицето.

Убийцата я изгледа отгоре, зачудена какво толкова я е уплашило.

— Вече разбираме езика — каза Телораст. — Тя си мисли, че ще я убиеш, а ти ще го направиш, нали?

— Не. Би трябвало да е ясно, след като трябва да занесе съобщение на господаря си.

— Тя не мисли ясно — отвърна Кърдъл. — Пък и какъв по-добър начин да си пратиш съобщението от този с два трупа?

Апсалар въздъхна и отново заговори на жената парду:

— Какво ви доведе тук? При Мебра?

Жената отвърна, приглушено зад вдигнатата си ръка:

— Купуване на информация… но той е мъртъв.

— Каква информация?

— Всякаква. Всичката. Това-онова. Всичко, което продава. Но ти уби Мебра…

— Не бях аз. В знак на мир между мен и господаря ви ще ти кажа следното. Убиец на Безименните уби Мебра. Не е имало изтезания. Просто убийство. Безименните не са търсили информация.

Здравото око на охранничката парду, над вдигнатата ръка, се вторачи в нея.

— Безименните? Седемте Свети да ни опазят дано!

— Така. — Апсалар извади ножа си. — Сега ми трябва малко време. — Натресе дръжката в слепоочието й, видя как окото се завъртя и я изчака, докато се свлече.

— Ще живее ли? — попита обнадеждено Телораст, докато се присламчваше.

— Не я пипай.

— Може да се събуди, без да помни какво й каза.

— Все едно — отвърна Апсалар, докато прибираше ножа в канията. — Господарят й все едно ще разбере каквото му трябва.

— Магьосник. А, пътуват през лабиринтите значи. Рисковано. Този Карполан Демесанд трябва да е могъщ маг. Опасен враг си спечели.

— Съмнявам се, че ще ни преследва, Телораст. Оставих съдружниците му живи, а и му осигурих информация.

— А табличките? — попита Кърдъл.

Апсалар се обърна.

— Какви таблички?

— Ония. Скритите под пода.

— Покажи ми.

Сянката се люшна към голия труп на Мебра.

— Тук. Под него. Скривалище, под каменната плоча. Суха глина. Безкрайни списъци, може би не значат нищо.

Апсалар обърна тялото. Лесно откърти каменната плоча и се удиви на нехайството на търсачите. Но пък може би Мебра беше искал да умре точно тук. Лежеше точно над скривалището. Отдолу имаше грубо изкопана яма, пълна с глинени плочки. В единия ъгъл лежеше торба от зебло, пълна с мека глина и половин дузина костени писци, стегнати с връв.

Стана и взе фенера. Капакът му се беше затворил при удара в стената, но пламъкът вътре продължаваше да гори. Тя дръпна горния пръстен, за да открехне капаците, върна се при тайния склад, извади най-горните десетина таблички, седна на пода и започна да чете.

На Великия съвет на култа на Рашан се явиха Бритхок от Г’данисбан, Септун Анабин от Омари, Срадал Пурту от Ю’Гатан и Торахавал Делат от Карашимеш. Глупци и шарлатани до един, макар че трябва да кажем, Срадал е опасен глупак. Торахавал е кучка, нищо няма от хумора на братовчед й, нито от убийствения му нрав. Залага само на това и на нищо друго, но от нея ще излезе добро парче, Върховна жрица с изкусителен чар, тъй че поклонниците ще се стичат на рояци. За Септун и Бритхок, вторият е най-близкият ми съперник, здраво се обляга на родословието си от онзи безумец Бидитал, но вече знам добре къде е слабостта му и скоро по нещастно стечение ще бъде елиминиран от последния вот. Септун е поклонник и за него няма нищо повече какво да се каже.

Двама от тези поклонници на култа бяха в списъка й за жертви. Апсалар запомни и другите имена, в случай че се появи възможност.

Втората, третата и четвъртата таблички съдържаха списък с контакти, установени през последната седмица, с бележки и наблюдения, от които ставаше ясно, че Мебра доста енергично беше заплитал мрежата си на изнуда между рояка си от жертви с размътени мозъци. Търговци, войници, жадни за любов съпруги, крадци и улични главорези.

Петата плочка се оказа интересна.

Срибин, моят най-доверен посредник, го потвърди. Обявеният извън закона грал Таралак Вийд е бил в Ерлитан миналия месец. Лице, което наистина вдъхва страх, най-тайната кама на Безименните. Това само подсилва подозрението ми, че са направили нещо, пуснали са на воля някакъв древен, ужасен демон. Точно както каза странникът хундрил, тъй че не е било лъжа, онази ужасна приказка за гробната могила и излетелия дракон. Започнал е лов. И все пак кой е дивечът? И каква е ролята на Таралак Вийд във всичко това? О, дори само името, изписано тук на меката глина, изпълва костите ми с лед. Дессимбелакис да прокълне Безименните дано. Никога не играят честно.

— Колко още ще се занимаваш с това? — попита сърдито Кърдъл.

Без да обръща внимание на призрака, Апсалар продължи да рови из табличките, търсеше името на Таралак Вийд. Призраците се рееха около нея, сумтяха от време на време над двете изпаднали в несвяст парду, току се измъкваха навън и се връщаха, мърмореха на някакъв незнаен език.

В ямата имаше тридесет и три таблички и когато вдигна последната, забеляза на дъното нещо странно. Приближи фенера. Натрошени парчета засъхнала глина. Фрагменти, изписани с почерка на Мебра.

— Той ги унищожава — промълви Апсалар. — Периодично. — Огледа последната табличка в ръката си. Беше много по-прашна от другите, писмото — по-изтъркано и полузаличено. — Но тази я е запазил. — Отново беше списък. Само че този път имената й бяха познати. Апсалар зачете на глас: — Дюйкър най-сетне е освободил Хеборик Леката ръка. План, провален от въстанието, и Хеборик е изгубен. Колтейн е в поход със своите бежанци, но между малазанците има усойници. Калам Мекхар е пратен при Ша’ик, Червените мечове го следват. Калам ще връчи Книгата в ръцете на Ша’ик. Червените мечове ще убият кучката. Напълно съм доволен. — Следващите няколко реда бяха издраскани в глината, след като се беше втвърдила, буквите изглеждаха криви и изписани набързо. — Хеборик е с Ша’ик. Знаят го като „Призрачните ръце“ и в тези ръце е силата, която ще ни унищожи всички. Целия този свят. И никой не може да го спре.

Написано в ужас и паника. И все пак… Апсалар погледна другите таблички. Нещо трябваше да се е случило, за да предизвика такава откровеност. Дали Хеборик вече беше мъртъв? Не знаеше. Дали някой друг се беше натъкнал на дирята му, някой, осъзнал заплахата? И как, в името на Гуглата, Хеборик — дребен историк от Унта — се беше оказал в компанията на Ша’ик?

Червените мечове явно се бяха провалили в опита си да я убият. В края на краищата адюнкта Тавори я беше убила, нали? И то пред десет хиляди свидетели.

— Тази тук се свестява.

Апсалар се обърна към Телораст. Сянката бе надвиснала над охранничката парду до входа.

— Добре. — Апсалар избута табличките в ямата и намести камъка отгоре. — Напускаме.

— Най-после! Навън вече е почти светло!

— Моста няма ли го?

— Нищо, само руини, Не-Апсалар. О, това място толкова много прилича на родния свят!

— Млъкни, Телораст, тъпачко такава! — изсъска Кърдъл. — За това не говорим, забрави ли?

— Съжалявам.

— Щом се върнем в стаята, ще ми разкажете за онзи трон.

— Тя си го спомня.

— Аз не — заяви Кърдъл.

— И аз не. Трон ли? Какъв трон?

Апсалар изгледа двата призрака и въздъхна:

— О, добре. Все едно.

Фаладът беше с цяла глава по-нисък от Сеймар Дев — а тя бе само среден ръст — и навярно тежеше по-малко от единия й крак, ако се отрежеше горе от бедрото. Неприятен образ, помисли си тя, но ужасно близо до реалността. Жестоката поквара се беше просмукала до костите и бяха нужни четири вещици, за да задържат отровата. Това беше предната нощ и тя все още се чувстваше изнемощяла и със замаяна глава, а стоенето тук, под знойното слънце, влошаваше нещата още повече.

Колкото и нисък, и слаб да беше Фаладът, полагаше голямо усърдие да изобрази благородна, дори импозантна особа, кацнала на гърба на дългокраката си кобила. Уви, животното под него трепереше и се дърпаше уплашено всеки път, щом грамадният жребец на Карса Орлонг тръснеше глава и завъртеше заканително очи към кобилата. Фаладът стискаше с две ръце предния рог на седлото си, тънките му тъмни устни се бяха свили и очите му шареха боязливо. Пищната му, обшита с драгоценни камъни телаба беше раздърпана, а кръглата мека копринена шапка на главата му се беше кривнала на една страна, докато гледаше оногова, когото всички знаеха като Тоблакая, доскорошния поборник на Ша’ик. Същият, който, застанал до коня си, все още можеше, ако реши, да изгледа отвисоко владетеля на Угарат.

Петдесет дворцови стражи придружаваха Фалада и никой от тях не беше спокоен, конете им също.

Тоблакаят оглеждаше масивното здание, известно като Цитаделата Моравал. Цяло скалисто плато беше издълбано, стените бяха оформени като внушителни укрепления. Дълбок ров със стръмни брегове обкръжаваше цитаделата. Морантски муниции или магия бяха унищожили обрамчващия го каменен мост, а портите зад него, очукани и овъглени, бяха от здраво желязо. Виждаха се няколко разпръснати прозореца, високо над стените и без украса, всичките запушени с железни врати, прорязани с тесни коси амбразури за стрелите.

Лагерът на обсадителите беше занемарен, с няколкостотин войници — седяха или стояха около готварските огньове и поглеждаха към крепостта с леко преситен интерес. Отстрани, малко на север от тесния път, се простираше гробище от стотина импровизирани, високи до глезените дървени платформи с по един увит в плат труп на всяка.

Най-сетне тоблакаят се обърна към Фалада:

— Кога за последен път е видян малазанец на бойниците?

Младият владетел се сепна и го изгледа намръщено.

— Към мен се обръщат — заговори с тънкия си детински глас — по начин, подобаващ на сана ми на Свещен Фалад на Угарат…

— Кога? — повтори настоятелно тоблакаят и лицето му потъмня.

— Ами, ъъъ, то… капитан Инашан, отговорете на този варварин!

Капитанът бързо отдаде чест и закрачи към войниците в лагера. Сеймар видя как заговори на половин дузина от обсадителите, видя как завдигаха рамене на въпроса му, видя и как Инашан изправи гръб и чу как повиши глас. Войниците взеха да спорят помежду си.

Тоблакаят изсумтя и се обърна към коня си.

— Ти стой тук, Хавок. Не убивай никого.

После закрачи към ръба на рова.

Сеймар Дев се поколеба, но го последва.

Спря до него и той я погледна през рамо.

— Тази крепост ще я щурмувам сам, вещице.

— Не се и съмнявам — отвърна тя. — Дойдох само да погледам отблизо.

— Едва ли ще има много за гледане.

— Какво си намислил, тоблакай?

— Аз съм Карса Орлонг, от Теблор. Знаеш името ми и ще се обръщаш към мен с него. За Ша’ик бях Тоблакай. Тя е мъртва. За Леоман от Вършачите бях Тоблакай, а той все едно, че е мъртъв. За бунтовниците бях…

— Добре, разбрах. Само мъртви или почти мъртви хора са те наричали тоблакай, но трябва да знаеш, че само това име те е опазило да не гниеш до края на живота си в дворцовите ями.

— Онова пале на белия кон е глупак. Мога да му счупя гръбнака с една ръка…

— О, убедена съм. А армията му?

— Те са глупаци. Свърших с приказките, вещице. Гледай.

И тя загледа.

Карса се спусна в рова. Натрошена зидария, потрошени оръжия, обсадни камъни, полуразложени тела. Гущери пълзяха по скалите, хищни пеперуди се вдигаха като бели листа, подети от порива на вятъра. Добра се до едно място точно под масивните железни порти. Дори с неговия ръст едва можеше да достигне до тясната скална тераса в основата им. Огледа отломките от моста покрай себе си и започна да трупа камъни, избираше най-едрите, за да изгради груби стъпала.

Най-сетне остана доволен. Извади меча си, качи се по стъпалата и се озова на едно равнище с широкия занитен заключващ механизъм. Вдигна каменния меч с две ръце и намести върха в тесния процеп между двете крила там, където прецени, че трябва да е резето. Изчака за миг, докато положението на ръцете и ъгълът на острието се наместят в ума му, после вдигна меча, изви се назад колкото можеше върху импровизираната каменна платформа, и замахна.

Ударът беше точен, несъкрушимият халцедонов ръб се вряза в процепа между двете железни крила. Инерцията на замаха спря със стържещ звук, щом острието се стовари върху невидимия здрав железен лост. Откатът разтърси ръцете на Карса до раменете.

Той изпъшка, изчака болката да се отцеди, после изтръгна оръжието с металическо стържене. Отново замахна.

Усети и чу едновременно как изпращя лостът.

Изтръгна меча и натисна портите с рамо.

Нещо зад тях падна с шумно дрънчене и дясното крило на портата се люшна назад.

От другата страна на рова Сеймар Дев гледаше вторачена. Току-що бе станала свидетелка на нещо… необичайно.

Капитан Инашан пристъпи до нея.

— Седмината да ни пазят дано… Той току-що посече желязна врата.

— Да.

— Трябва да…

Тя го погледна.

— Какво трябва, капитане?

— Трябва да го махнем от Угарат. Далече. Колкото може по-скоро.

Фуниеобразният проход тънеше в мрак — коси стени, шахти и амбразури. Някакъв механизъм беше снишил сводестия таван и стеснил стените — виждаше се, че висят, може би на пръст разстояние да се съберат горе и да стъпят на павирания под. Двайсет убийствени крачки до вътрешната порта — беше открехната.

Карса се вслуша, но не чу нищо. Въздухът вонеше, лют и горчив. Примижа към амбразурите. Бяха тъмни, скритите помещения зад тях от двете страни бяха неосветени.

Карса стисна меча и влезе в цитаделата.

Никакъв нажежен пясък от улеите, никакви стрели, хвърчащи от прорезите, никакво вряло масло. Стигна до вътрешната порта. Зад нея — двор, една трета окъпан в бяла слънчева светлина. Закрачи напред и погледна нагоре. Скалата наистина беше изровена отвътре — отгоре имаше правоъгълник синьо небе, жаркото слънце изпълваше единия ъгъл. Стените от четирите страни бяха терасирани с укрепени платформи, балкони и безброй прозорци. Успя да различи входове по терасите, някои със зейнали врати, други затворени. Преброи двадесет и две нива на стената отсреща, осемнадесет на тази отляво, седемнадесет на дясната, зад него — външната стена — дванадесет в центъра, ограден от двете страни с издатини, всяка с по шест отгоре. Цитаделата си беше същински град. И безжизнен като че ли.

Някаква зейнала яма, скрита в сянката в единия ъгъл на двора, привлече вниманието му. Каменната настилка беше разчистена, камъните бяха струпани отстрани и бе изкопано нещо като шахта, стигаща до основите. Приближи се към нея.

Разкопвачите бяха разчистили тежките камъни на настилката, за да стигнат до нещо, което приличаше на скална основа, но се беше оказало само каменен купол, дебел може би половин разтег и покриващ куха подземна камера. Тук вече наистина вонеше.

Надолу в шахтата водеше дървена стълба.

Импровизирана отходна яма, предположи той. Обсадителите сигурно бяха запушили отходните канали към рова с надеждата да предизвикат мор или нещо такова. Непоносимата воня определено подсказваше, че това тук е използвано за отходна яма. Но пък защо беше стълбата?

— Странни интереси имат тези малазанци — промърмори той. Дланите му усещаха напрежението, трупащо се в каменното острие — пленените духове на Байрот Гилд и Делъм Торд изведнъж бяха станали неспокойни. — Или случайно откритие — добави тихо. — За това ли ме предупреждавате, мои духове ближни?

Погледна намръщено стълбата.

— Е, както кажете, братя. Спускал съм се и в по-лошо.

Прибра меча и заслиза.

Стените бяха зацапани с изпражнения, но дървените стъпала бяха чисти, за щастие. Провря се през счупената каменна коруба и малкото чист въздух, процеждащ се отгоре, бе надмогнат от гъстата, непоносима воня. Но в нея се долавяше нещо повече от човешка мръсотия. Нещо друго…

Щом стигна дъното на камерата, Карса зачака, затънал до глезени в лайна и локви пикня, очите му да се нагодят към сумрака. След малко вече можеше да различи стените — окръглени, с хоризонтално изпъкнали камъни, но неогладени. Куполна гробница значи, но не в стила, който беше виждал. Първо — много голяма, а и нямаше следи от платформи или саркофази. Никакви гробни дарове, нито надписи.

Не можеше да види никакъв вход. Загази през мръсотията, за да огледа зидарията по-внимателно, и за малко не пропадна, щом единият му крак се хлъзна от невидимата издатина — беше стоял върху леко издигната плоча, изпъната малко над основата на стените. Върна се и предпазливо застъпва по обиколката й. Междувременно се натъкна на шест потънали под мръсотията железни шипа, набити дълбоко в камъка на две групи по три. Бяха по-дебели от китката му.

Върна се към центъра и застана до основата на стълбата. Ако легнеше изпънат със средния шип от всяка двойка под главата, нямаше да може да достигне крайните два с изпънати ръце. Още една половина от ръста му щеше да стигне. Значи, ако нещо е било приковано към тях, трябваше да е огромно.

И за жалост, шиповете като че ли не бяха успели да го…

Леко движение в натежалия душен въздух, през смътната, цедяща се надолу светлина пробяга сянка. Карса посегна към меча си.

Някаква огромна длан се впи в гърба му, по един нокът се заби в раменете му, други два под ребрата му, единият, по-широк, се вряза и заора малко под лявата ключица. Пръстите се свиха и го повлякоха право нагоре, стълбата мина пред очите му като в мъгла. Мечът беше затиснат на гърба му. Карса посегна с две ръце и те се вкопчиха около люспеста китка, по-дебела от ръката му над лакътя.

Изхвърча нагоре през дупката в купола, дърпането и късането в мускулите му подсказаха, че звярът се катери нагоре по стената на ямата, ловък като бок’арал. Нещо тежко и люспесто се хлъзна през ръцете му.

И после се озова горе, под ярката слънчева светлина.

Звярът го запокити през каменния двор. Карса падна тежко и се плъзна по плочите.

Изплю кръв, изправи се, залитна и се подпря на нажежения от слънцето камък.

До ямата срещу него стоеше влечуго-чудовище: двукрако, с дълги провиснали ръце, ноктите им дращеха в каменната настилка. Беше опашато — с къса дебела опашка. Широките, издадени напред челюсти бяха пълни с редове остри, дълги като ножове зъби, издутите бузи над тях и костния челен ръб предпазваха двете хлътнали дълбоко очи, които лъщяха като влажни камъни на речен бряг. Назъбено било прорязваше на две плоския издължен череп, бледожълт над мътнозелената козина. Звярът се издигаше половин ръст над тоблакая.

Неподвижно като статуя, чудовището го изгледа с влажните си очи. От ноктите на лявата му ръка капеше кръв.

Карса си пое дълбоко дъх, измъкна меча и го захвърли настрана.

Главата на съществото се завъртя, странно килване на една страна, след което то връхлетя с изпънато напред туловище.

А Карса се хвърли право срещу него.

Озова се зад огромните, дращещи във въздуха нокти и под щракащите челюсти. Заби право нагоре с глава и тя изпращя в долната кост на челюстта; после бързо се сниши и плъзна дясната си ръка между краката, изви я около десния. Заблъска с рамо в търбуха, докато дланите му се вкопчваха здраво отзад в бедрото. Напъна се — от гърдите му се изтръгна рев — и надигна съществото от земята, докато то не взе да залита на един крак.

Ноктестите ръце го заблъскаха по гърба, задраха в паника през мечата кожа и в плътта му.

Карса подпря десния си крак зад левия на звяра и натисна здраво в същата посока.

Съществото се строполи и той чу как изпращяха кости.

Късата опашка зашиба из въздуха и го улучи в гърдите. Въздухът изригна от четирите дроба на Карса и той отново изхвърча във въздуха, преди да рухне върху каменната настилка. Охлузи си кожата от рамото и бедрото върху коравия камък, докато се хлъзгаше бясно четири-пет крачки…

Към брега на ямата. И надолу! Падна на ръба на каменния купол, натроши го още, пльосна по лице в смрадта в гробницата, падащи камъни запляскаха в тинята около него.

Надигна се, изплю воняща слуз, закашля задавено и изпълзя до едната страна на гробницата, по-далече от отвора в тавана.

След няколко мига успя да възстанови дишането си. Тръсна мръсотията от главата си и надникна към лъча светлина, спускащ се около стълбата. Звярът не беше дошъл подире му… или не го беше видял, че пада.

Отиде до стълбата. Погледна право нагоре и не видя нищо освен слънчева светлина.

Закатери се. Щом се изравни с ръба на ямата, забави, после леко се надигна, колкото да може да огледа двора. Съществото не се виждаше никакво. Бързо се изкачи и стъпи на каменните плочи. Изплю се отново, отърси се и тръгна към вътрешния вход на цитаделата. Не чу никакви писъци откъм рова и реши, че звярът не е тръгнал натам. С което оставаше самата цитадела.

Двукрилата врата зееше. Той влезе и се озова в широка зала с останки от фрески, сиви като призраци по стените.

По пода се въргаляха парчетии броня и зацапани с кръв раздрани дрехи. От прашасал ботуш стърчаха два оголени кокала.

Точно срещу него, на двайсет разкрача, имаше друг вход, двукрилата врата беше разбита и съборена. Карса запристъпва към нея и замръзна, щом чу стържене на нокти по каменните плочи зад прага. Вляво от него, близо до входа. Отстъпи десет крачки назад, засили се и затича с все сила. През прага. Две ръце изплющяха след него и той чу зад гърба си отчаяно съскане… докато рухваше върху някакъв нисък диван, който го отпрати още напред, върху ниска маса. Дървените крака се пръснаха под тежестта му. Превъртя се напред, някакъв стол с висок гръб се затъркаля встрани от пътя му, хлъзна се по килим и чу усилващия се тътен на тежките стъпала, щом чудовището се хвърли след него.

Карса скочи на крака, хвърли се настрани и отново успя да избегне спускащите се нокти. Докопа друг стол, тежък. Сграбчи го за краката, надигна го на пътя на съществото — беше скочило след него във въздуха. Столът улучи двата изпънати крака и отклони чудовището.

То се строполи, главата му се натресе в пода, разхвърчаха се натрошени плочи.

Карса го изрита с все сила в гърлото.

Звярът го удари с крак в гърдите и той отхвърча отново назад и падна върху някакъв шлем до стената.

Гърдите му бумтяха от болка. Карса отново се изправи.

Звярът също се изправяше, бавно, главата му се люлееше, дъхът излизаше на тежки хрипове, прорязани от остра, накъсана кашлица.

Карса се хвърли срещу него. Ръцете му се вкопчиха в дясната китка и той се мушна отдолу, изви ръката със себе си, завъртя се още веднъж и я усука, докато тя не изпука при рамото.

Съществото изскимтя.

Карса се метна на гърба му, юмруците му заблъскаха в купола на черепа. Всеки удар разтърсваше костите на звяра. Зъби защракаха, главата клюмваше надолу с всеки удар, надигаше се бързо, за да срещне следващия.

Карса продължаваше да бие, юмруците му бяха изтръпнали от ударите.

Най-сетне чу как черепът изпращя.

Раздран дъх — негов или от гърдите на звяра, така и не разбра — след което съществото залитна.

От гърлото на Карса се изтръгна рев и той стисна с всичка сила с крака шипестия гръбнак. Влечугото падна настрани и затисна левия му крак. Карса се пресегна и стисна тресящия се врат под мишницата си.

Съществото се превъртя още, освободи лявата си ръка, вдигна я нагоре и замахна. Ноктите се впиха в лявото рамо на Карса. Напор с невероятна мощ повлече тоблакая и го отпрати в отломките на счупената маса.

Ръката на Карса докопа един от краката й и той замахна с все сила към дращещата във въздуха ръка на звяра.

Дървото се строши, ръката се дръпна и звярът изсъска.

Карса отново връхлетя.

Посрещна го ритник, високо в гърдите.

Внезапен мрак.

Отвори очи. Тишина. Сумрак. Воня на изпражнения, слягаща се прах. Простена, надигна се и седна.

Трясък, някъде далече. Някъде отгоре.

Огледа се и видя странична врата. Изправи се и закуцука към нея. Широк коридор водеше към някакво стълбище.

— Писък ли беше това, капитане?

— Не съм сигурен, Фалад.

Сеймар Дев, примижала на ярката светлина, го погледна. Капитанът мърмореше, откакто тоблакаят беше разбил желязната порта. Каменни мечове, желязо и лостове като че ли бяха в центъра на тихия му монолог, подправян периодично с подбрани пиперливи ругатни. И нуждата да отпратят тоблакая колкото може по-далече от Угарат.

Тя изтри потта от челото си и отново насочи вниманието си към входа на цитаделата. Все така нищо.

— Преговарят — каза Фаладът и се размърда неспокойно на седлото. Слугите от двете му страни се редуваха да размахват големите ветрила от папирус, за да разхлаждат възлюбления владетел на Угарат.

— Наистина прозвуча като писък, пресвети — отвърна колебливо капитан Инашан.

— Значи преговорите са войнствени, капитане. Какво друго може да продължи толкова дълго? Ако всички бяха измрели от глад, онзи варварин вече щеше да се е върнал. Освен ако няма плячка, разбира се. Ха, дали греша в това? Не мисля! Той е дивак в края на краищата. Откъснал се е от каишката на Ша’ик, нали? Защо не е умрял, докато я брани?

— Ако приказките са верни, Ша’ик е поискала личен двубой с адюнктата, Фалад — отвърна притеснено Инашан.

— Много нагласени неща има в тази приказка. Разправяна от оцелели, които са я изоставили. Не съм сигурен в този Тоблакай. Прекалено див е.

— Да, Фалад. Спор няма — отвърна Инашан.

Сеймар Дев се окашля.

— Пресвети, никаква плячка не може да се намери в цитаделата Моравал.

— О, нима, вещице? И откъде си толкова сигурна?

— Сградата е древна, по-стара е от самия Угарат. Вярно, преустроявали са я от време на време… всички стари механизми са били непонятни за нас, Фалад, до ден-днешен, едва шепа неща знаем за тях. Дълго съм проучвала тези неща и съм научила много…

— Отегчаваш ме, вещице. Така и не обясни защо няма плячка.

— Съжалявам, Фалад. Да ви отговоря: цитаделата е проучвана безброй пъти и така и не е било намирано нищо ценно, освен онези разглобени механизми…

— Жалък боклук. Много добре, значи варваринът не плячкосва. Преговаря с мърлявите зли малазанци — пред които ще се наложи да коленичим отново. Подложен съм на унижение от страхливите бунтовници на Рараку. О, човек на никого не може да разчита в днешни времена.

— Така излиза, Фалад — промърмори Сеймар Дев.

Инашан я погледна рязко.

Сеймар отново изтри потта от челото си.

— О! — изведнъж извика Фаладът. — Разтопих се!

— Чакайте! — каза Инашан. — Това не беше ли някакъв рев?

— Може би изнасилва някого!

Видя съществото да залита в дъното на коридора, главата му се полюшваше, блъскаше се в едната стена и в другата. Карса затича след него.

То сигурно го чу, защото рязко се обърна и разтвори със съсък челюсти миг преди да го е доближил. Тоблакаят избута бясно встрани разтрепераната му ръка и удари с коляно звяра в корема. Влечугото се преви на две, гръдната му кост изпращя в дясното рамо на Карса. Той заби изпънатия си палец нагоре под мишницата му, в меката като сърнешка кожа тъкан. Проби я и пръстът му се хлъзна навътре, между мускули и сухожилия. Карса стисна ръка и дръпна рязко.

Остри като ками зъби задращиха слепоочието му и отпраха ивица кожа. Кръв швирна в лявото око на Карса. Той задърпа още по-силно и се хвърли назад.

Звярът залитна след него и падна. Карса се изви на една страна и едва успя да се измъкне от смазващата тежест.

Чудовището се помъчи да се изправи, но Карса се оказа по-бърз. Възседна го отново и юмруците му заудряха по черепа като ковашки чукове. С всеки удар долната челюст изпращяваше в пода и той усещаше как плоските кокали хлътват под юмруците му. Продължи да удря.

След десетина мига забави, усетил, че звярът под него вече не мърда. Главата му ставаше все по-широка и плоска с всеки удар на изранените му юмруци. Закапа жълтеникава течност. Карса спря. Пое си хрипливо дъх, изпълнен с агонизираща болка, задържа го, за да спре черните вълни, разбиващи се с грохот в мозъка му, след което издиша бавно. Изплю нова кървава слуз върху пръснатия череп на мъртвия звяр.

Вдигна глава и се огледа с кървясали очи. Вход, от дясната му страна. В стаята зад него — дълга маса и столове. Надигна се бавно, със стон, и със залитане се добра до стаята.

На масата имаше висока делва вино. От двете страни — два прави реда чаши, пред всеки стол. Карса ги помете с ръка, надигна делвата, после я остави и зяпна тавана, на който някой бе изрисувал пантеон от незнайни богове, всички вторачени надолу.

Лица с насмешливи изражения, до едно.

Карса долепи с длан разпраната кожа до слепоочието си, изръмжа на лицата на тавана и надигна делвата към устата си.

След като слънцето бавно се смъкна към хоризонта, вятърът донесе благословена прохлада. След онзи последен, нечовешки рев се беше възцарила пълна тишина. Немалко войници, стояли на пост камбана след камбана, бяха загубили съзнание и за тях се грижеше единственият роб, когото Фаладът беше благоволил да освободи от свитата си.

Капитан Инашан вече от доста време събираше отделение доброволци, за да ги поведе в цитаделата.

Фаладът бе заповядал да разтрият стъпалата му с листа от мента, сдъвкани от пълните със зехтин уста на робите.

— Много се бавиш, капитане! Погледни онзи демонски кон, как ни гледа с бялото на очите! Ще мръкне, докато се решиш да щурмуваш цитаделата!

— Носят ни факли, Фалад — увери го Инашан. — Почти сме готови.

Неохотата му беше почти комична.

Откъм лагера на обсадителите отекна вик.

Беше се появил тоблакаят — слизаше от скалната издатина по импровизираните каменни стъпала. Сеймар Дев и Инашан тръгнаха към рова и спряха до ръба тъкмо когато излизаше. Мечата кожа беше раздрана на ивици, потъмняла от кръв. Вързал беше парцал около главата си. Повечето му горни дрехи бяха разкъсани и плътта отдолу беше нашарена с безброй рани.

И беше покрит от глава до пети с лайна.

Зад тях, на двайсетина крачки, се чу киселият глас на Фалада:

— Тоблакай! Преговорите добре ли минаха?

Инашан попита тихо:

— Не са останали малазанци, както разбирам?

Карса Орлонг се намръщи.

— Не видях такива. — Обърна се и ги подмина.

Сеймар Дев потръпна от ужас, като видя раздрания му гръб.

— Какво се случи там, вътре, Карса?

Той сви рамене и стегнатият между плешките му каменен меч подскочи.

— Нищо особено, вещице.

И продължи, без да забавя и без да се обръща.

Светло петно далече на юг, като куп гаснещи звезди на хоризонта, бележеше град Кайхум. Прашилката от бурята отпреди седмица беше улегнала и нощното небе бе грейнало с двойната спирала на Пътищата на бездната. Имаше учени, знаеше Коураб Билан Тену’алас, които твърдяха, че тези широки пътища били звезди, струпани в неизброимо множество, но Коураб знаеше, че това е глупост. Не можеше да са нищо друго освен небесни пътища, по които крачеха драконите на дълбините, Древните богове и ковачите със слънца за очи, които ковяха звезди, за да грейнат живи; а световете, въртящи се около тези звезди, бяха просто шлака, изхвърлена от ковачниците, смътна и пушлива, по която пълзяха надути в самозаблуда същества.

Надути в самозаблуда. Една стара пророчица му беше казала това веднъж и по някаква неведома причина фразата се беше вгнездила в ума на Коураб, тъй щото да може понякога да я измъкне и да си поиграе с нея, и вътрешният му взор да блесне в ярка почуда. Хората го правеха това, да. Виждал го беше непрекъснато. Като птици. Обсебени от собствената си значимост, въобразили си, че са високи, високи колкото нощното небе. Онази пророчица трябваше да е била гений, за да го прозре така ясно и да съумее да го изрази само в три думи. Не че заблуждението беше нещо просто и Коураб помнеше, че му се наложи да я попита какво значи тази дума, а тя се изкиска и бръкна под туниката му и подръпна члена му, което бе неочаквано, а неволният, инстинктивен отклик — нежелан. Смътна вълна на смут придружи този спомен и той се изплю в тръпнещите пламъци на огъня.

Леоман от Вършачите седеше срещу него, с наргиле, пълно с накиснат във вино дъранг от едната му страна и притиснато до тънките му устни парче кораво дърво, изваяно като женска цицка и боядисано в тъмен пурпур за повече прилика. Очите на предводителя лъщяха кървясали на светлината на огъня, с тежко отпуснати клепачи, погледът му сякаш бе прикован в езиците на пламъците.

Коураб беше намерил цепеница, дълга колкото ръката му и лека като женски дъх — подсказал му беше, че в дървото се е загнездил плужек байрит, и той тъкмо го беше измъкнал с върха на ножа си. Тварта се гърчеше и кой знае защо, тъкмо тази гледка, уви, му напомни отново за онова поражение с члена му. Навъсен, той захапа плужека по средата и задъвка, соковете потекоха по брадата му.

— Аха — измърмори с пълна уста, — има хайвер. Вкусно.

Леоман го погледна над огъня и отново дръпна от наргилето.

— Конете ни са на привършване.

Коураб преглътна. Другата половина от тлъстия плужек се гърчеше на върха на ножа, нишките розови яйчица подскачаха по ръба като малки бисери.

— Ще се оправим, командире. — Изплези език да оближе хайвера, после напъха и останалото от плужека в устата си. Сдъвка и преглътна отново. — Четири-пет дни още, мисля.

Очите на Леоман лъснаха.

— Знаеш значи.

— Къде отиваме ли? Да.

— Знаеш ли защо?

Коураб хвърли цепеницата в огъня.

— Ю’Гатан. Първият Свещен град. Където Дасем Ълтър, проклето да е името му, умря от предателство. Ю’Гатан, най-старият град на света. Съграден над наковалнята на ковач на Бездната, построен върху самите му кости. Седем Ю’Гатана, седем велики града, жалони на вековете, които сме преживели, и този, който виждаме днес — клекнал над костите на другите шест. Град на маслиновите гори, град на уханните масла… — Коураб се смълча, намръщен. — Какъв беше въпросът, командире?

— Защо.

— О, да. Дали зная защо си избрал Ю’Гатан? Защото ги приканяме за обсада. Трудно е да завладееш този град. Глупавите малазанци ще се обезкървят до смърт, докато се опитват да щурмуват стените му. Ще прибавим костите им към всички други, дори към костите на самия Дасем Ълтър…

— Той не умря там, Коураб.

— Какво? Но нали свидетели…

— Свидетели на раняването му, да. На… опита за покушение. Но не, приятелю, Първият меч не умря и все още е жив.

— Къде е тогава?

— Не е важно къде. Трябва да попиташ: Кой е той? Това попитай, Коураб Билан Тену’алас, и ще ти дам отговор.

Коураб се замисли. Дори когато заплуваше сред облаците дъранг, Леоман от Вършачите бе твърде умен за него. Умен, способен да разбере всичко, което убягваше на Коураб. Беше най-великият пълководец, когото Седемте града бяха раждали. Можеше да е надвил Колтейн. С чест. И ако го бяха оставили, щеше да е съкрушил адюнкта Тавори, а след нея и Дужек Едноръкия. Щеше да е дошло истинско освобождение за цялата земя на Седемте града и оттук въстанието срещу проклетата империя щеше да се разпростре навън, докато игото не бъде отхвърлено от всички. Това беше трагедия, истинска трагедия.

— Блаженият Десембрий ни гони по петите…

Леоман изпуфтя сив облак дим, преви се на две и се закашля.

Коураб се пресегна за меха с вода и го тикна в ръцете на пълководеца. Най-сетне той си пое дъх и отпи дълбоко. Изправи гръб с тежка въздишка и се ухили широко.

— Ти си цяло чудо, Коураб Билан Тену’алас! Да ти отговоря, определено се надявам да грешиш!

Коураб се натъжи.

— Подиграваш ми се, командире.

— Ни най-малко, благословени от Опонн безумецо. Ти си единственият жив приятел, който ми остана. Богът на трагедията. Десембрий. Това е Дасем Ълтър. Не се съмнявам, че го разбираш, но помисли над това — за да има култ, религия, с жреци и прочие, трябва да има бог. Жив бог.

— Дасем Ълтър се е възнесъл?

— Убеден съм, макар да е опърничав бог. Отрицател, като Аномандър Рейк на Тайст Андий. Затова и блуждае, вечно бяга, и също така вечно дири, навярно.

— Какво дири?

Леоман поклати глава.

— Ю’Гатан. Да, приятелю. Там ще направим своя отпор и името ще е проклятие за малазанците, за вечни времена ще горчи на езиците им. — Мрачният му поглед изведнъж прониза Коураб. — Ти с мен ли си? Каквото и да заповядам, каквато и лудост да ти се стори, че ме е обзела?

Нещо в погледа на пълководеца уплаши Коураб, но той кимна в отговор.

— С теб съм, Леоман от Вършачите. Не се съмнявай в това.

Отвърнаха му с крива усмивка.

— Няма да ти го натрапвам това. Но ти благодаря за думите все пак.

— Защо се съмняваш в тях?

— Защото само аз знам какво се каня да сторя.

— Кажи ми.

— Не, приятелю. Това бреме е мое.

— Ти ни водиш, Леоман от Вършачите. Ние ще те следваме. Както сам казваш, ти носиш всички ни. Ние сме бремето на история, на свобода, но ти не си се огънал…

— Ах, Коураб…

— Казвам само онова, което се знае, но все още не е изричано на глас, командире.

— В мълчанието има милост, приятелю. Но все едно. Свърши се, вече го каза.

— Още повече те натоварих. Съжалявам, Леоман.

Леоман отново отпи от меха и се изплю в огъня.

— Да не говорим повече за това. Ю’Гатан. Това ще е нашият град. Четири, пет дни. Тъкмо в сезона на мачкането, нали?

— Маслините? Да, ще пристигнем тъкмо когато майсторите на зехтин са се събрали. Хиляда търговци ще са там за новата стока, работници по пътя към брега ще редят нови камъни. И грънчари, и бъчвари, колари и кервани. Въздухът ще злати от прах и ще е прашен от злато…

— Истински поет си ти, Коураб. Търговци, с наетите им охранници. Кажи ми, ще се преклонят ли пред властта ми според теб?

— Трябва.

— Кой е Фаладът на града?

— Ведор.

— Кой точно?

— Онзи с тясното лице, като на пор. Брат му с рибешкото лице го намерили мъртъв в ложето на любовницата му, курвата никаква я нямало, или е забогатяла и се крие някъде, или лежи в плитък гроб. Старата история сред Фаладан, знаеш.

— Сигурни ли сме, че Ведор продължава да отрича малазанците?

— Никаква флота или армия не е могла да стигне все още до тях. Знаеш това, Леоман.

Леоман кимна замислено.

Коураб погледна към нощното небе.

— Някой ден ще тръгнем по Пътищата на Бездната. И ще видим всички чудеса на вселената.

Леоман примижа нагоре.

— Там, където звездите са гъсти като жили?

— Това са пътища, Леоман. Не вярваш на онези безумни схолари, нали?

— Всички схолари са безумци, да. Една дума не може да им вярва човек. Пътищата, тогаз. Път от огън.

— Разбира се — продължи Коураб, — това ще е след много години…

— Както кажеш, приятелю. Е, време е да поспим.

Коураб се надигна, разкърши рамене, изпукаха кокали.

— Дано сънуваш слава тази нощ, командире.

— Слава ли? О, да, приятелю. Нашия път от огън…

— Айй! Този охлюв ми разстрои стомаха. От хайвера е.

— Кучият син е тръгнал за Ю’Гатан.

Сержант Стрингс се обърна към Ботъл.

— Ти май мислиш, а? Не е хубаво, войник. Изобщо не е хубаво.

— Без да искам.

— Още по-лошо. Ще трябва вече да те държа под око.

Корик стоеше на четири крака, навел глава, и се мъчеше да вдъхне живот в изтлелите въглени на огнището. Изведнъж закашля, понеже вдиша пепел, дръпна се и замига.

Смайлс се усмихна.

— Умният ни равнинец пак го направи. Ти спеше, Корик, но трябва да ти кажа, че Тар снощи се изпика в тоя огън.

— Какво!?

— Лъже — измърмори Тар, който кърпеше скъсания ремък на пътната си торба. — Все пак беше добро. Да можеше да си видиш физиономията, Корик.

— Как би могъл изобщо да я види някой с тази бяла маска, дето я носи! Не трябваше ли да си надраскаш смъртни линии през тая пепел, Корик? Сетите не правехте ли така?

— Само когато влизат в бой, Смайлс — рече сержантът. — Хайде стига. Зла си като онова проклето хенджийско пале. Снощи захапа глезена на един хундрил и не ще да пусне.

— Надявам се, че са го опекли на шиш — каза Смайлс.

— Няма начин. Бент го бранеше. Все едно, трябваше да доведат Темъл да отскубне проклетата гад. Мисълта ми, Смайлс, е, че ти си нямаш уикски браничар, който да ти пази гърба, тъй че колкото по-малко нападаш, по-малко неприятности ще си имаш.

Никой не спомена за ножа, натресъл се в крака на Корик предната седмица.

Кътъл се върна от скитането из лагера. Беше намерил отделение, успяло да свари някакъв миризлив чай, и отпиваше от тенекиеното канче.

— Дошли са — рече той.

— Кои? — попита Смайлс.

Ботъл видя как сержантът им отпусна гръб на пътната си торба.

— Добре — въздъхна Стрингс. — Походът ще се отложи. Някой да помогне на Корик да разпали този огън — ще си направим истинска закуска. Кътъл готвач.

— Аз? Добре, само не ме обвинявайте после.

— За какво? — попита с невинна усмивка Стрингс.

Кътъл се приближи до огнището и бръкна в кесията си.

— Имам малко прах от подпалвачка, запечатан тука…

Всички се пръснаха, воглаве със Стрингс. Кътъл, останал изведнъж сам, огледа учудено приятелите си, отдръпнали се до един поне на петнайсетина крачки. После се намръщи.

— Едно-две зрънца само. Проклятие, за луд ли ме мислите?

Всички погледнаха Стрингс. Той само сви рамене.

— Инстинктивна реакция, Кътъл. Изненадан съм, че още не си свикнал.

— Тъй ли? Ами защо тогава ти пръв драсна бе, Фид?

— Че кой знае по-добре от мен?

Кътъл клекна до огнището и измърмори:

— Направо ме съсипа.

Извади от кесийката малко глинено кръгче. Беше от пуловете на играта, наречена „Нощви“, с която най обичаше да си убива свободното време. Плювна върху него, след което го хвърли върху въглените. И бързо се дръпна.

Никой не мръдна от мястото си.

— Ей! Това не беше истински пул от Нощвите, нали? — подвикна Корик.

Кътъл го изгледа през рамо.

— Че защо да не е?

— Защото тия ги хвърлят насам-натам!

— Само когато аз губя — отвърна сапьорът.

Пепелта избухна и изведнъж се разгоряха пламъци. Кътъл се върна и започна да хвърля в огъня парчета суха конска тор.

— Добре, някой да дойде тука да го поддържа. Ще събера каквото минава за храна и ще измисля нещо.

— Ботъл е наловил няколко гущера — каза Смайлс.

— Забрави — изръмжа Ботъл. — Те са си мои, ъъ, приятели. — Сви се, щом другите от отделението се обърнаха и го изгледаха.

— Приятели? — Стрингс се почеса по брадата и го погледна намръщено.

— Какво, прекалено ли сме умни за теб, Ботъл? — рече Смайлс. — Всички тия объркващи думи, дето използваме? Това, че можем да четем разните завъртулки, надраскани по глина, восъчни таблички и свитъци? Е, като оставим настрана Корик. Все едно. Какво, по-дребен ли се чувстваш, Ботъл? Нямам предвид физически, това се подразбира. Но духовно, а? Това ли е проблемът?

Ботъл я изгледа с яд.

— Ще съжалиш за това, Смайлс.

— О, той ще погне приятелите си гущери по мен! Помощ!

— Стига, Смайлс — изръмжа предупредително Стрингс.

Тя стана и оправи с пръсти развързаната си още коса.

— Добре, отивам да си поклюкарствам с Флашуит и Уру Хела. Флаш вика, че видяла Нефариас Бред преди два дни. Един кон умрял, а той го донесъл на гръб в лагера на отделението си. Опекли го. Само кокалите останали.

— Отделението изяло цял кон? — Корик изсумтя. — Добре де, аз как не съм го видял тоя Нефариас Бред? Някой тука да го е видял?

— Аз — отвърна Смайлс.

— Кога? — настоя Корик.

— Преди няколко дни. Омръзна ми да си приказвам с вас. Огънят ще угасне. — Обърна се и тръгна.

Сержантът — още се чешеше по брадата — измърмори:

— Богове подземни, това трябва да го пресека.

— Но пиленцата още не са напуснали гнездото — подхвърли Кътъл, връщаше се с продукти. — Кой ги събираше змиите? — попита, пусна ги на земята и вдигна нещо дълго, приличащо на въже. — Вонят…

— Това е от оцета — каза Корик. — Стар сетски деликатес. Оцетът сготвя месото, нали, когато нямаш време да го опушиш бавно.

— А ти защо убиваш змии? — тросна се Ботъл. — Змиите са полезни.

Стрингс стана.

— Ботъл, ела с мене.

„Проклятие. Трябва да се науча да си мълча!“

— Слушам, сержант.

Прехвърлиха рова и тръгнаха през накъсаната шир на Лато Одан, предимно равна прашлива земя, осеяна с камънаци, не по-големи от човешка глава. Някъде далече на югозапад беше град Кайхум, все още невидим, а зад тях се издигаха ридовете на Талас, обезлесени от столетия и разядени като гнили зъби. Нито един облак не скриваше утринното слънце, вече нажежено.

— Къде държиш гущерите? — попита Стрингс.

— По дрехите си, пазя ги от слънцето. Денем де. Скитат се нощем.

— И ти с тях.

Ботъл кимна мълчаливо.

— Този талант е полезен — отбеляза сержантът и продължи: — Особено за шпиониране. Не врага, разбира се, но всеки друг.

— Засега. В смисъл, не съм бил още достатъчно близо до врага, че да…

— Знам. И затова все още не съм казал нищо на никого за теб. Е, и адюнктата си подслушвал доста, нали? В смисъл, откакто научи за гибелта на Подпалвачите на мостове.

— Не много, честно казано. — Ботъл се поколеба, не беше сигурен колко да каже.

— Хайде, казвай, войник.

— Онзи Нокът…

— Перла.

— Да. И, ъъъ, Върховният маг.

— Бързия Бен.

— Точно. А сега и Тайсхрен…

Стрингс го докопа под мишницата и рязко го обърна.

— Той си отиде. Беше тука само за няколко камбани, и това беше преди седмица…

— Да, но това не значи, че не може да се върне по всяко време, нали? Все едно, всички тия могъщи, страшни магове, ами, изнервят ме.

— А ти ме изнервяш мен, Ботъл!

— Що?

Сержантът го изгледа намръщено, пусна ръката му и закрачи отново.

— Къде отиваме? — попита Ботъл.

— Ти ще ми кажеш.

— Не е натам.

— Защо?

— Ъъъ. Нил и Недер. От другата страна на онзи хълм ей там са.

Стрингс изръси пет-шест подбрани хамалски ругатни.

— Гуглата да ни вземе! Слушай, войник, нищо не съм забравил, да ти е ясно. Помня, че играеш на зарове с Мийнас, че правиш кукли на Гуглата и на Въжето. Земна магия и говорене с духове… богове подземни, толкова приличаш на Бързия Бен, че косата ми настръхва. О, добре, всичко е от оная твоя баба… но разбери, знам откъде Бързака си е взел дарбите!

Ботъл го изгледа намръщено.

— Какво?

— Какво какво?

— За какво говорите, сержант? Объркахте ме.

— Бързака може да влачи от повече лабиринти, отколкото е чувал който и да е маг. Освен… освен може би от теб — добави той с кисело ръмжене.

— Но аз дори не обичам лабиринти!

— Не. Ти си по-близо до Нил и Недер, нали? Духове и разни такива. Когато не си играеш с Качулатия и Сянката де!

— Те са по-стари от лабиринтите, сержант.

— Виж ти! Какво искаш да кажеш с това?

— Ами. Крепости. Те са „крепости“. Или са били. Преди лабиринтите. Стара магия, така ме е учила баба ми. Много стара. Все едно, промених си намерението за Нил и Недер. Гласят нещо и искам да го видя.

— Но не искаш те да ни видят.

Ботъл сви рамене.

— Много е късно за това, сержант. Вече знаят, че сме тук.

— Добре. Води тогава. Но искам да се срещнеш с Бързия Бен. И искам да знам всичко за тия крепости, за които все приказваш.

„Не искаш.“

— Добре.

Бързия Бен. Среща. Това беше лошо. „Сигурно мога да избягам! Не, не бъди идиот. Не можеш да избягаш, Ботъл.“ Освен това какви бяха рисковете да поговори с Върховния маг? Нищо нередно не вършеше. Общо взето. Не чак. Всеки случай не и така, че някой да го разбере. „Освен някой коварен кучи син като Бързия Бен. Бездната да ме вземе, ами ако той разбере кой върви в сянката ми? Е, не съм я искал аз тази компания, нали?“

— Не знам какво мислиш, но кожата ми настръхна — изръмжа Стрингс до него.

— Не е от мен. Нил и Недер са. Започнали са ритуал. Пак премислих — май ще е по-добре да се върнем.

— Не.

Започнаха да се изкачват по полегатия склон.

Ботъл изведнъж усети как под дрехите му закапа пот.

— Имаш някаква естествена дарба, а, сержант? Това настръхване. Чувствителен си към… материала.

— Лошо възпитание.

— Къде замина отделението на Геслер?

Стрингс го изгледа накриво.

— Пак го правиш.

— Съжалявам.

— Придружават Бързака и Калам — напред са. Тъй че ужасната ти среща с Бързия се отлага засега, за твоя радост.

— Заминали напред? През лабиринт? Не бива да правят това, знаеш ли. Не и сега. Не тук…

— Защо?

— Защото така.

— За първи път в цялата ми кариера в Малазанската империя наистина ми се ще да удуша войник.

— Съжалявам.

— Престани да повтаряш това име^[1]!

— Не е име. Дума е.

Ръцете на сержанта се свиха в юмруци.

Ботъл замълча. Зачуди се дали Стрингс наистина може да го удуши.

Стигнаха до билото. На трийсетина крачки оттатък уикската вещица и вещерът бяха подредили кръг от ръбести камъни и седяха с лице един срещу друг.

— Пътуват — рече Ботъл. — Нещо като Сънебродството, като Танно. Усещат ни, че сме тук, но много смътно.

— Предполагам, че не трябва да стъпваме в тоя кръг.

— Освен ако не се наложи да ги измъкнем.

— Защо?

— Ако нещата се объркат. Ако изпаднат в беда.

Приближиха се.

— Какво те накара да влезеш в армията, Ботъл?

„Тя настоя.“

— Баба ми си помисли, че ще е добре. Тъкмо беше умряла, разбираш ли, и духът й беше, хм, малко превъзбуден. Заради нещо. — „О, измъкни се от това, Ботъл!“ — Беше почнало да ми омръзва. Не ме свърташе. Продавах кукли на водачи и моряци на кейовете…

— Къде?

— В Джакатан.

— Какви кукли?

— От тия, дето ги харесват Щормогоните. Усмиряващите.

— Щормогоните? Богове подземни, Ботъл, не мислех, че нещо може да свърши работа с тях напоследък. От години.

— Куклите не действат винаги. Но понякога вършат работа. Което е по-добро от повечето изкупителни жертви. Както и да е, изкарвах добри пари, но като че ли не ми стигаше…

— Случайно да изпита студ изведнъж?

Ботъл кимна.

— Нормално. След като са отишли там.

— А къде е то?

— През портите на Гуглата. Всичко е наред, сержант. Наистина. Те са доста повратливи и стига да не привлекат неуместно внимание…

— Но… защо?

Ботъл го погледна накриво. Сержантът беше пребледнял. Нищо чудно. Онези проклети призраци в Рараку му бяха размътили ума.

— Търсят… хора. Мъртви.

— Сормо Е’нат?

— Предполагам. Уикци. Измрелите на Кучешката верига. Правили са го и преди. Не ги намират… — Спря, щом покрай каменния кръг лъхна мразовит вятър. Земята изведнъж се покри със слана. — О, това не е добре. Ей сега се връщам, сержант.

Ботъл затича напред, после скочи в кръга.

И изчезна.

Или по-скоро реши, че е изчезнал, защото не беше вече на Лато Одан, а бе нагазил до глезените в гниещи трошащи се кости, с бледосиво небе отгоре. Чу се писък. Ботъл се обърна към звука и видя три фигури, на трийсетина крачки. Нил и Недер, а срещу тях — ужасно привидение, и тъкмо този оживял мъртвец надаваше писъците. Двамата млади уикци се бяха присвили от страх и трепереха пред ужасяващата му тирада.

Език, непонятен за Ботъл. Той загази към тях, прахта от стрити кости се вдигаше на облачета с всяка стъпка.

Мъртвецът изведнъж протегна ръце напред, сграбчи двамата уикци, вдигна ги във въздуха и ги разтърси.

Ботъл затича напред. „И като стигна там, какво правя?“

Съществото изръмжа, запокити Нил и Недер на земята, после изведнъж изчезна сред облаци прах.

Той стигна до тях, когато вече се изправяха. Недер кълнеше на родния си език и тупаше прахта от туниката си. Изгледа го сърдито през рамо, щом се приближи.

— Какво искаш?

— Помислих, че сте в беда.

— Нищо ни няма — сопна се Нил, но юношеското му лице изглеждаше смутено. — Можеш да ни връщаш, маг.

— Адюнктата ли те изпрати? — попита ядосано Недер. — Няма ли да ни оставят на мира?

— Никой не ме е пращал. Със сержант Стрингс… просто вървяхме насам и…

— Стрингс? Фидлър искаш да кажеш.

— Нали уж трябваше да…

— Не ставай идиот — прекъсна го Недер. — Всички го знаят.

— Не сме идиоти. Явно не ви е хрумвало, че може би самият Фидлър иска да е така. Иска вече да го наричат Стрингс, защото старият му живот свърши, а със старото име се връщат лоши спомени, пък той има доста такива.

Уикците замълчаха.

След още няколко крачки Ботъл попита:

— Онзи мъртвец от Уик ли беше? Някой от мъртвите, дето ги търсите ли?

— Твърде много знаеш.

— От тях ли беше?

Нил изруга тихо и отвърна:

— Майка ни.

— Вашата… — Ботъл замълча.

— Казваше ни да престанем да хленчим и да порастем — добави Нил.

— Това го казваше на теб — сопна се Недер. — На мен казваше да…

— Да си вземеш мъж и да забременееш.

— То беше само съвет.

— Даден, докато ви разтърсваше ли? — попита Ботъл.

Недер се изплю в краката му.

— Съвет. Нещо, по което може би трябва да помисля. Освен това не съм длъжна да те слушам, войник. Ти си малазанец. Отдельонен маг.

— Но и този, който язди нишки на живот — изтъкна Нил.

— Малки. Това го правехме още като деца.

Ботъл се усмихна на думите й. Тя го забеляза.

— Какво му е толкова смешното?

— Нищо. Съжалявам.

— Мислех, че щеше да ни връщаш.

— И аз така мислех — отвърна Ботъл, спря и се огледа. — О, мисля, че ни забелязаха.

— Ти си виновен! — рече ядосано Нил.

— Вероятно.

Недер изсъска и посочи с ръка.

Беше се появила нова фигура, с едри охранени псета от двете страни. Уикски браничари. Девет, десет, дванадесет. Очите им лъщяха сребристи. Мъжът посред тях явно беше от уик, посивял, тумбест и кривокрак. Лицето му беше дивашки нашарено с белези.

— Това е Бълт — прошепна Недер. И пристъпи напред.

Кучетата заръмжаха.

— Нил, Недер, търсех ви — заговори призракът, щом спря на десетина крачки от тях, псетата спряха от двете му страни. — Чуйте ме. Мястото ни не е тук. Разбирате ли? Мястото ни не е тук. — Замълча и се почеса по носа с привичен жест. — Добре помислете над думите ми. — Обърна се, спря се и ги погледна през рамо. — И, Недер, омъжи се и си роди бебета.

Призраците изчезнаха.

Недер тропна с крак, вдигна се прахоляк.

— Защо всички непрекъснато ми го казват това?

— Племето ви е почти избито — заговори й благоразумно Ботъл. — Съвсем логично е да…

Тя пристъпи към него.

Ботъл отстъпи…

И отново се появи сред каменния кръг.

След миг седналите кръстато Нил и Недер застенаха.

— Взех да се притеснявам — каза Стрингс зад него, стоеше извън каменния кръг.

Двамата уикци вече бавно се изправяха.

Ботъл се върна при сержанта си.

— Трябва да тръгваме. Преди наистина да ми се е нахвърлила де.

— Защо?

Ботъл закрачи.

— Бясна ми е.

Сержантът изсумтя и тръгна след него.

— И защо ти е бясна, войник? Не че ми трябва да го знам.

— Просто й казах нещо.

— О, изненадан съм.

— Не искам да се забърквам в това, сержант. Съжалявам.

— А бе аз що не те хвана и направо да й те дам?

Стигнаха билото. Недер зад тях сипеше гръмки проклятия. Ботъл ускори крачка. После се спря и приклекна, бръкна под ризата си и измъкна задрямал гущер.

— Събуди се — замърмори му и го постави на земята. Животинката се окопити и бързо се скри между камъните.

Стрингс гледаше учуден.

— Сега ще ги проследи, нали?

— Тя може да се реши на истинско проклятие — обясни Ботъл. — И ако го направи, трябва да го контрирам.

— Дъх на Гуглата, какво толкова си й казал?

— Ужасна грешка направих. Съгласих се с майка й.

— Трябва да се махаме оттук. Или…

— Добре, Бързак.

Калам вдигна ръка да спре войниците от двете им страни и единия в тила, после подсвирна тихо да предупреди грамадния червенобрад ефрейтор в челото.

Бойците на отделението се струпаха около убиеца и Върховния маг.

— Преследват ни — рече сержант Геслер и отри потта от лъсналото си чело.

— По-лошо е — каза Бързия Бен.

— Има си хас — измърмори Сандс.

Калам се обърна и огледа пътя зад тях. Нищо не можеше да види в безцветния въртоп.

— Това все още е Имперският лабиринт, нали?

Бързия Бен се потърка по врата.

— Не съм сигурен.

— Как е възможно да се случи това? — Каза го ефрейторът, Сторми, навъсил чело и с блеснали малки очи, сякаш се канеше всеки момент да изпадне в дивашки гняв. Стискаше сивия си кремъчен меч, сякаш очакваше някой демон да изникне точно пред него.

Убиецът опипа дългите си ножове и рече на Бързия:

— Е?

Магьосникът се поколеба, после кимна.

— Добре.

— Какво решихте току-що, вие двамата? — попита Геслер. — И много ли ще е трудно да ни го обясните?

— Саркастично копеле — подхвърли Бързия Бен и удостои сержанта с широка бяла усмивка.

— Пердашил съм доста идиоти в живота си — рече Геслер и му върна усмивката, — но никога Върховен маг. Досега.

— Сигурно нямаше да си тук, ако беше, сержант.

— На въпроса — избоботи Калам. — Ще изчакаме тук да видим какво ни преследва, Геслер. Бързия не знае къде сме, а това само по себе си е достатъчно тревожно.

— А после се махаме — добави магът. — Без геройски пози.

— Мотото на Четиринадесета — подхвърли Сторми с шумна въздишка.

— Кое? — попита Геслер. — „А после се махаме“ или „без геройски пози“?

— Избери си сам.

Калам огледа един по един отделението, първо Геслер, после Сторми, след него младока, Трут, Пела и по-дребния заклинател, Сандс. „Каква жалка пасмина!“

— Дайте просто да го убием — рече Сторми, пристъпваше нервно от крак на крак. — Пък после ще обсъждаме какво е било.

— Гуглата само знае как си доживял толкова — изсумтя Бързия Бен и поклати глава.

— Защото съм разумен човек, Върховен маг.

Калам изсумтя. „Какво пък, току-виж почнали да ми харесват.“

— Колко далече е, Бързак?

— Приближават. Не е „то“, а „те“.

Геслер смъкна калъфа с арбалета, Пела и Трут го последваха. Заредиха и се развърнаха.

— Те, казваш — измърмори сержантът и погледна навъсено Бързия Бен. — Две ли ще рече това? Шест? Петдесет хиляди?

— Не е въпросът в това — рече Сандс изведнъж, гласът му трепереше. — Въпросът е откъде идват. Хаос. Прав съм, нали, Върховен маг?

— Значи лабиринтите наистина са в беда — каза Калам.

— Казах ти го, Кал.

— Да. Каза го и на адюнктата. Но тя поиска да стигнем в Ю’Гатан преди Леоман. А това значи лабиринтите.

— Там! — изсъска Трут и посочи.

Сред сивия сумрак изникна нещо грамадно, гигантско, черно като буреносен облак, изпълни цялото небе. А зад него — друго, и още едно…

— Време е да тръгваме — каза Бързия Бен.

Бележки

[1] От Сори (Sorry (англ.) — съжалявам) — прозвище на убийцата Апсалар. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Ловци на кости (8)

Метаданни

Данни

Ловци на кости

Информация

История

Сваляне / Връзки

3.

Стивън Ериксън
Ловци на кости (8)