Стивън Ериксън
Ловци на кости (7)

2.

Трябва да се приеме за даденост, че мъж, който се окаже най-могъщият на света, най-ужасният, най-гибелен чародей, трябва да има до себе си жена. Но от това, деца мои, не следва, че жена от същия мащаб има нужда от мъж до себе си.

Следователно кой иска да е тиранин?

 

Госпожа Ву,

Градско училище за скитници и безпризорни, Малаз

1152 г. от Съня на Бърн

Безплътен и полузрим, чезнещ и смътен, мъглив и разсипващ се на струйки дим, Амманас помръдваше нервно на древния Трон на Сянка. Очи като излъскан хематит се бяха приковали в мършавия мъж, който стоеше пред него. Оплешивял, ако не се броеше сиво-черната къделя над ушите и около тила на леко безформения череп. И двете вежди, съперничещи на чорлавата ивица косми в хаотичния си безпорядък, щръкнали и подскачащи в унисон с обърканото и неспокойно меле от чувства по сбръчканото лице.

Субектът мърмореше, при това не съвсем шепнешком:

— Не е толкова страшен, нали? Ту тук, ту там, ту зачезне, ту изникне, колебливо привидение на колебливо намерение, и може би колеблив интелект — най-добре да не му дам да ми отгатне мислите — изглежда строг, не, напрегнат, не, доволен! Не, чакай. Кротък. Изплашен. Не, възхитен. Но не за дълго, това е досадно. Изглежда отегчен. Богове, какви си ги мисля? Всичко друго, но не и отегчен, колкото и досадно да е това, може би, като ме гледа мене така, аз пък — него и Котильон ей там, дето е скръстил ръце, облегнал се е на стената и се подхилква — що пък за публика е той? Най-лошата, викам аз. За какво мислех? Е, добре, че мисля поне. Щото наистина мисля и може да се предположи, че и Сенкотрон прави същото, стига да приемем, разбира се, че мозъкът му не е изтекъл, щом като нищо не го държи на място освен сенки. Въпросът е, както добре ме посъветваха да си напомням, както правя в момента, въпросът е, че той ме призова. И ето ме мен, тук. Усърден слуга. Верен. Е, повече или по-малко — верен. Благонадежден. Повечето пъти. Скромен и уважителен — винаги. Поне привидно, а само привидното е важно на този свят, както и на всеки друг свят. Нали? Усмивка! Гримаса. Изглежда благонамерен. Благоприятен. Изтормозен. Навъсен. Не… надеен. Чакай, как някой изглежда „ненадеен“? Трябва да помисля за това. Но не сега, защото това не е ненадейност, това е неизбежност…

— Тишина.

— Господарю? Нищо не казах. О, я да си обърна очите настрана и да помисля над това. Нищо не казах. Тишина. Може би прави наблюдение? Да, това трябва да е. Пак се обръщаш, поглеждаш почтително и казващ на глас: Да, точно така, господарю. Тишина. Така. Как реагира той? Това да не би да е усилваща се апоплексия? Как да разбереш, с всички тия сенки? Виж, аз ако седях на този трон…

— Искарал Пъст!

— Да, господарю?

— Взех решение.

— Да, господарю? Ами, като сте решили нещо, защо просто не го кажете?

— Взех решение, Искарал Пъст…

— Нарочно го удължава. Да, господарю?

— Взех решение, че ти… — Сенкотрон замълча и като че ли прекара длан пред очите си. — Ох, майко… — измърмори и се надигна. — Взех решение, че трябва да свършиш малко работа.

— Господарю? Примигай, очите настрана. Този бог е луд. Аз служа на побъркан бог! Що за изражение изисква това?

— Върви си! Марш оттук!

Искарал Пъст се поклони.

— Да, разбира се, господарю. Моментално! — Остана на място. Завъртя глава и погледна умолително Котильон.

— Аз бях призован! Не мога да напусна, докато тоя разпенен идиот на трона не ме освободи! Котильон разбира — това там може да е насмешка, в тия ужасно студени очи — ох, защо не каже нещо? Защо не напомни на онова дърдорещо валмо дим на трона, че…

Амманас изръмжа само веднъж и Върховният жрец на Сянка Искарал Пъст изчезна.

Сенкотрон поседя неподвижно известно време, после бавно извърна глава към Котильон и попита строго:

— Какво виждаш?

— Не е кой знае какво — отвърна Котильон. — Доста безплътен си станал напоследък.

— Така ми харесва. — Изгледаха се мълчаливо за миг. — Добре де, малко съм се поизнервил! — Изкрещя, после се отпусна. — Мислиш ли, че ще стигне там навреме?

— Не.

— Мислиш ли, че ако стигне, ще стигне само той?

— Не.

— Кой те попита?

Котильон погледа как Амманас кипи, мърда нервно и се гърчи на трона. После Богът на Сянка се укроти и бавно вдигна дълъг костелив пръст.

— Имам идея.

— А аз ще те оставя с нея — отвърна Котильон и се отлепи от стената. — Ще се поразходя малко.

Сенкотрон не отвърна.

Котильон погледна през рамо, видя, че е изчезнал, и измърмори:

— О, това наистина беше добра идея.

Излезе от цитаделата на Сянка, спря и се огледа. Всичко имаше навика да се променя както и когато му хрумне, макар не и ако гледаш внимателно, което трябваше да е някаква форма на щадяща милост, предполагаше той. Верига гористи хълмове вдясно, оврази и дерета право напред и призрачно езеро вляво, в далечината се рееха кораби със сиви платна. Демони Арторалах, подозираше Котильон, тръгнали на пиратски рейд към крайбрежните села на Апторианите. Рядкост беше да видиш езерния район толкова близо до цитаделата и Котильон за миг изпита смут. Демоните в това селение като че ли просто се разтакаваха, почти не обръщаха внимание на Сенкотрон и общо взето си правеха каквото им скимне. Което по принцип включваше кръвни вражди, мълниеносни атаки над съседи и плячкосване.

Амманас преспокойно можеше да ги командва, стига да реши. Но едва ли го правеше, навярно не искаше да подлага на изпитание границите на верността им. Или навярно беше твърде зает с някоя друга грижа. Със схемите си.

Нещата не вървяха на добре. „Нервите ти са се поизпънали, а, Амманас? Не съм изненадан.“ Котильон можеше да изпита съчувствие и почти го изпита. Само за миг, преди да си напомни, че Амманас сам беше привлякъл повечето рискове върху себе си. „А оттам — и върху мен също.“

„Така да бъде. В края на краищата сме го правили и преди. И успявахме.“ Разбира се, залогът този път беше много по-голям. Прекалено голям може би.

Котильон тръгна през пресечения терен. Две хиляди крачки и пред очите му изникна пътека, водеща към овраг. Между скалните стени блуждаеха сенки. Раздвояваха се с неохота, докато вървеше по пътеката, хлъзгаха се като водорасли в плитчини около краката му.

Толкова много неща в това селение не бяха на полагащото им се… място. Бъркотията предизвикваше кипящи въртопи там, където сенките се сбираха. Смътни викове шепнеха в ушите му като от някъде много далече, гласове на хиляди удавници. Пот изби на челото на Котильон и той усили крачките си, докато не подмина падината.

Пътеката пое нагоре и го изведе на широко плато. Щом закрачи по равното, приковал очи в далечния кръг изправени камъни, усети присъствие до себе си, извърна се и видя високо, мършаво като скелет същество. Носеше дрипи и крачеше успоредно до него. Не толкова близо, че да се пресегне и да го докосне, ала все пак достатъчно близо, за да го притесни.

— Еджуокър. Толкова време мина, откакто те видях.

— Не мога да кажа същото за тебе, Котильон. Аз вървя…

— Да, знам — прекъсна го Котильон. — Вървиш по невидими пътеки.

— До теб. Хрътките не споделят твоите недостатъци.

Котильон изгледа съществото намръщено, после хвърли поглед през рамо и видя Баран на трийсетина крачки назад, държеше се на разстояние. Тежката глава на звяра бе ниско приведена, лъскавите тъмнопурпурни очи блестяха.

— Преследват те.

— Забавно им е, предполагам — отвърна Еджуокър.

Продължиха така, в тишина, после Котильон въздъхна.

— Издирил си ме? Какво искаш?

— От тебе ли? Нищо. Но виждам закъде си се запътил и искам да бъда свидетел.

— Свидетел на какво?

— На предстоящия ти разговор.

Котильон се намръщи.

— А ако не искам да бъдеш свидетел?

Костеливото лице сякаш бе застинало във вечна усмивка, но тя някак си като че ли леко се разшири.

— В Сянка няма скрито-покрито, Узурпаторе.

„Узурпатор. Отдавна щях да съм го убил този кучи син, ако не беше вече мъртъв. Много отдавна.“

— Аз не съм ти враг — каза Еджуокър, доловил сякаш мислите на Котильон. — Още не.

— Бездруго си имаме предостатъчно врагове. Поради което — продължи Котильон, — не изпитваме никакво желание да си спечелим повече. За жалост, след като нищо не знаем за твоята цел или за мотивите ти, не можем да предвидим какво би могло да те обиди. Тъй че, в интерес на мира помежду ни, бъди така добър да ме осветлиш.

— Това не мога.

— Не можеш или не искаш?

— Бедата е у теб, Котильон, не у мен. У теб и у Сенкотрон.

— Какво пък, звучи успокоително.

Еджуокър като че ли се замисли за миг над сардоничния коментар на Котильон, след което кимна.

— Да, така е.

„Отдавна…“

Приближиха се до стърчащите камъни. Нито един трегер не беше останал по очертанията на кръга, само пръснали се по склоновете отломки, сякаш някакъв древен взрив в центъра му беше разбил внушителното съоръжение — дори изправените камъни до един се бяха наклонили навън, като венчелистчета на огромен цвят.

— Това място е неприятно — каза Еджуокър, след като свърнаха вдясно към официалния вход, широко платно, обрамчено с ниски гнили дървета, всички обърнати наопаки, останките от коренищата сякаш се бяха вкопчили във въздуха.

Котильон сви рамене.

— Точно толкова неприятно, колкото и навсякъде другаде в това селение.

— Можеш да го вярваш, след като нямаш спомените, които имам аз. Ужасни събития. Преди много, много време. Но ехото си остава.

— Има малко утаена сила, останала тук — отвърна Котильон, щом приближиха двата най-големи камъка и минаха между тях.

— Така е. Разбира се, на повърхността не е така.

— На повърхността? Какво имаш предвид?

— Изправените камъни винаги са полузаровени, Котильон. И създателите им едва ли са били в неведение какво означава това. Горния свят и долния свят.

Котильон спря и огледа преобърнатите дървета от двете страни на пътното платно.

— И този изглед, който виждаме тук, е присъщ за долния свят?

— Така да се каже.

— А гледката, присъща на горния свят, ще се намери в някое друго селение? Където човек би могъл да види наклонен навътре каменен кръг и дървета с клони, стърчащи нагоре?

— Стига да не са напълно заровени или вече съвсем изгнили. Този кръг е много стар.

Котильон отново се обърна и видя трите дракона срещу тях, всеки в основата на стърчащ камък, макар огромните им вериги да продължаваха надолу в коравата пръст, вместо в изронената скала. Оковани с пранги на шиите и четирите крайници, с още по една верига, здраво затегната зад раменете и крилете на всеки. Всички вериги бяха толкова стегнати, че да не позволяват никакво движение, вдигане на главата дори.

— Това — промълви Котильон — е точно както го каза, Еджуокър. Неприятно място. Бях забравил.

— Ти винаги забравяш — отвърна Еджуокър. — Обсебен от магията. Такава е утаената сила в този кръг.

Котильон го стрелна с очи.

— Омагьосан ли съм?

Мършавото същество сви рамене и се чу леко потракване на кости.

— Магия без никаква друга цел освен онова, което постига. Омайване… и забрава.

— Трудно ми е да приема това. Всяка магия си има някаква желана цел.

Ново свиване на костеливите рамене.

— Гладни са, ала не могат да ядат.

Котильон кимна.

— Магията е на самите дракони тогава. Добре, това мога да го приема. Но самият кръг? Да не би да е изтляла силата му? Ако е тъй, какво държи драконите все още оковани?

— Не е изтляла, просто не ти въздейства по никакъв начин, Котильон. Ти не си нейната цел.

— Аха. — Извърна се, щом Баран пристъпи безшумно след тях, направи широк кръг, за да избегне близостта с Еджуокър, прикова очи в драконите и вратът му настръхна. — Можеш ли да ми кажеш защо няма да искат да говорят с мен?

— Може би защото все още нямаш какво да им кажеш.

— Възможно е. А каква ще е реакцията им, ако им заговоря за свобода?

— Тук съм, за да го разбера — отвърна Еджуокър.

— Можеш да четеш мислите ми? — попита тихо Котильон.

Огромната глава на Баран бавно се извърна и изгледа Еджуокър. Хрътката направи една стъпка към съществото.

— Не съм чак толкова всезнаещ — отвърна кротко Еджуокър, незабелязал сякаш вниманието на Баран. — Макар че за такъв като теб може и да изглежда така. Но съществувам от толкова векове, колкото не можеш да си въобразиш, Котильон. Всички схеми са ми познати, защото са се разигравали безброй пъти. Пред онова, което ни чака всички, не беше трудно да се предскаже. Особено предвид необичайната ти прозорливост. — Мъртвите кухини — очите на Еджуокър — сякаш го изгледаха изпитателно. — Подозираш, че драконите са в сърцевината на всичко, което предстои, нали?

Котильон махна с ръка към веригите.

— Предполага се, че стигат до горния свят, нали? А кой лабиринт е той?

— Кой е според теб? — контрира Еджуокър.

— Пробвай да разчетеш мислите ми.

— Не мога.

— Значи си тук, защото ужасно искаш да узнаеш това, което аз знам, или дори което подозирам.

Мълчанието на Еджуокър бе достатъчно ясен отговор. Котильон се усмихна.

— Знаеш ли, мисля да не правя опити за общуване с тези дракони.

— Но ще го направиш, рано или късно — отвърна Еджуокър. — А когато го направиш, аз ще съм тук. Тъй че каква ти е ползата да мълчиш сега?

— Може би просто за да те подразня.

— Съществувам от толкова векове, колкото не можеш…

— Значи са те дразнили и преди, да, знам. И пак ще те дразнят, несъмнено.

— Направи усилието си, Котильон. Скоро, ако не сега. Ако искаш да преживееш онова, което предстои.

— Добре. Стига да ми кажеш имената на тези дракони.

— Щом държиш…

— И защо са били затворени тук, и от кого.

— Това не мога.

Изгледаха се продължително, после Еджуокър кривна глава.

— Май сме в импас, Котильон. Какво е решението ти?

— Добре. Ще се примиря с това, което мога да получа.

Еджуокър се обърна към трите дракона.

— Тези са от чистата кръв. Елейнт. Ампелас, Калсе и Елот. Престъплението им беше… амбиция. Доста обичайно престъпление. — Съществото се обърна отново към Котильон. — Ендемично, може би.

В отговор на тази двусмислена преценка Котильон само сви рамене. Пристъпи и се приближи към трите оковани звяра.

— Ще приема, че можете да ме чувате — заговори им тихо. — Предстои война. Само след няколко години. И подозирам, че тя ще въвлече във въртопа си всички асценденти от всички селения. Трябва да знам, ако бъдете освободени, на чия страна ще се сражавате.

Последва няколко мига тишина, след което нечий глас изхриптя в ума на Котильон.

„Дошъл си тук да търсиш съюзници, Узурпаторе.“

Прекъсна го втори глас — този път определено женски:

„Обвързани от благодарност затова, че си ни освободил. Ако се пазарях от твоята позиция, щях да съм глупава да се надявам на вяра, на доверие.“

— Съгласен съм, че това е проблем — каза Котильон. — Вероятно ще ми предложите да ви освободя, преди да сме се споразумели.

„Така е честно“ — рече първият глас.

— Нямам интерес да е честно, уви.

„Страх те е, че ще те изядем?“

— В интерес на краткостта. А доколкото разбирам, вашият вид обожава краткостта.

Тогава заговори третият дракон, с тежък, дълбок глас:

„Освобождаването ни първо наистина би ни спестило усилието да преговаряме след това. Освен това сме гладни.“

— Какво ви доведе в това селение? — попита Котильон.

Отговор не последва. Той въздъхна.

— По-склонен ще съм да ви освободя — стига да мога, — ако имам основание да вярвам, че пленът ви е бил несправедлив.

Женският дракон попита:

„И ти допускаш, че ще вземеш това решение?“

— Това едва ли е най-подходящият момент за заяждане — отвърна той раздразнено. — Последният, който е направил тази преценка, явно не е отсъдил във ваша полза и е могъл да направи нещо по въпроса. Щях да помисля, че всички тези векове в окови са ви накарали и тримата да преоцените мотивите си. Но явно единственото, за което съжалявате, е, че не сте се оказали равни на последната сила, дръзнала да ви съди.

„Да, беше повод за съжаление — отвърна тя. — Но не беше само той.“

— Добре. Хайде да чуем нещо и за другите.

„Това, че Тайст Андий, които завзеха това селение, бяха толкова усърдни в своето унищожение и толкова непреклонни в настойчивостта си тронът да остане неоспорен“ — каза третият дракон.

Котильон си пое дъх, бавно и дълбоко. Озърна се през рамо към Еджуокър, но привидението мълчеше.

— И кое толкова подсили усърдието им? — попита той драконите.

„Отмъщението, разбира се. И Аномандарис.“

— Аха, май вече мога да приема, че знам кой ви е пленил.

„Той едва не ни уби — каза женският дракон. — Престараване от негова страна. В края на краищата по-добре Елейнт на Трона на Сянка, отколкото нов Тайст Едур, или още по-лошо — узурпатор.“

— А защо Елейнт нямаше да са узурпатори?

„Педантичността ти не ни впечатлява.“

— Всичко това преди разкъсването на селението ли беше, или след това?

„Такива разграничения са безсмислени. Разкъсването продължава и до ден-днешен, а колкото до силите, сговорили се да предизвикат гибелното събитие, те бяха много и различни. Като глутница енкар’ал, обкръжили ранена дриптара. Онова, което е уязвимо, привлича… гладните.“

— И тъй, бъдете ли освободени, вие отново ще се стремите към трона на Сянка. Само че този път някой е заел трона.

„Истинността на това твърдение е предмет на спор“ — каза женският дракон.

„Въпрос на семантика — добави първият дракон. — Сенките хвърлят сенки.“

— Вярвате, че Амманас не седи на истинския трон?

„Истинският трон дори не е в този фрагмент на Емурлан.“

Котильон скръсти ръце и се усмихна.

— А Амманас е, така ли?

Драконът замълча и той долови, с голямо задоволство, внезапно обзелия ги смут.

— Това беше любопитно разграничение, Котильон — каза Еджуокър зад него. — Или може би просто си лукав?

— Това не мога да ти кажа — отвърна му Котильон с лека усмивка.

Женският дракон заговори:

„Аз съм Елот, Господарката на Илюзиите — Мийнас за теб — и Мокра, и Тир. Създателка на Кръвта. Всичко, което К’рул е пожелал от мен, съм го сторила. А ти дръзваш сега да се съмняваш в лоялността ми?“

— Аха. — Котильон кимна. — Разбирам, че сте в течение за предстоящата война. В течение ли сте и за слуховете за завръщането на К’рул?

„Кръвта му тъне в развала — рече третият дракон. — Аз съм Ампелас, създателят на Кръвта в пътеките на Емурлан. Магията, владяна от Тайст Едур, е рожба на моята воля — сега разбираш ли, Узурпаторе?“

— Това, че драконите са склонни към надути претенции и помпозни фрази? Да, разбирам го, и още как, Ампелас. И сега би трябвало да допусна, че за всеки от лабиринтите, Древен и Нов, съществува съответен дракон? Че вие сте вкусовете на кръвта на К’рул? А другите дракони соултейкън, като Аномандарис, и още повече — Скабандари Кървавото око?

„Изненадани сме, че знаеш това име“ — отвърна след пауза първият дракон.

— Защото вие го убихте преди толкова време ли?

„Лошо предположение, Узурпаторе. Още по-лошо с това, че разкри степента на своето невежество. Не, не ние го убихме. Във всеки случай душата му си остава жива, макар и разтерзана. Онази, чийто юмрук пръсна черепа му, и така унищожи тялото му, не е подчинена нам, нито, както подозираме, на когото и да било другиго, подвластна е единствено на себе си.“

— Значи ти си Калсе — каза Котильон. — И за кой път претендираш?

„Оставям надутите претенции за ближните ми. Не ми е нужно да те впечатлявам, Узурпаторе. Нещо повече, радва ме откритието колко малко осъзнаваш.“

Котильон сви рамене.

— Питах за соултейкъните. Скабандари, Аномандарис, Оссерк, Олар Етил, Драконъс…

Еджуокър зад него проговори:

— Котильон, ти, разбира се, трябва вече да си се досетил, че тези три дракона са се стремели към Трона на Сянка по благородни причини?

— Да изцерят Емурлан. Да, Еджуокър, разбирам това.

— А не се ли стремиш и ти към това?

Котильон се обърна и го изгледа.

— Нима?

Еджуокър сякаш се стъписа за миг, но после леко кривна глава и рече:

— Не изцеряването те занимава, а кой ще седи на Трона след това.

— Доколкото разбирам нещата — отвърна Котильон, — след като тези дракони са извършили онова, което К’рул е поискал от тях, са били принудени да се върнат в Старвалд Демелайн. Като източници на магия е било невъзможно да им се позволи да се намесват или да останат активни из селенията, за да не престане магията да бъде предсказуема, което на свой ред би подхранило Хаос — вечния враг и тази грандиозна схема. Но соултейкъните са се оказали проблем. Притежавали са кръвта на Тиам, а с нея — огромната мощ на Елейнт. И все пак са могли да странстват където пожелаят. Могли са да се намесват и са го правили. По очевидни причини. Скабандари първоначално е бил Едур и така е станал техният поборник…

„След като изби кралския род на Едур! — изсъска Елот. — След като проля драконова кръв в сърцето на Куралд Емурлан! След като отвори първата, фаталната рана в този лабиринт! Какво си мислеше той, че са портите!“

— Тайст Андий за Аномандарис — продължи Котильон. — Тайст Лиосан за Оссерк. Т’лан Имасс за Олар Етил. Тези връзки и породените от тях зависимости са очевидни. Драконъс е по-скоро загадка, разбира се, тъй като го е нямало от толкова дълго…

„Най-виновният от всички тях!“ — изврещя Елот и гласът така изкънтя в черепа на Котильон, че той потръпна.

Отстъпи назад и вдигна ръка.

— Спести ми го, моля. Честно казано, всъщност изобщо не се интересувам от всичко това. Исках само да разбера дали съществува вражда между Елейнт и соултейкън. Изглежда, има, с възможното изключение със Силана…

„Прелъстена от чара на Аномандарис — изръмжа Елот. — И безкрайните молби на Олар Етил…“

— Да подложи на огън света на Имасс. Защото това е нейният аспект, нали? Тир?

„Не е толкова несхватлив, колкото вярваше, Калсе“ — отбеляза Ампелас.

— Но от друга страна, и ти претендираш за Тир, Елот — продължи Котильон. — Ах, колко умно от страна на К’рул, да ви принуди да делите властта.

„За разлика от Тиам, когато ни убиваха, оставахме мъртви“ — каза Ампелас.

— Което ме навежда на онова, което всъщност трябва да разбера. Древните богове. Те не са просто от един свят, нали?

„Разбира се, че не.“

— И откога съществуват?

„Още когато Тъмата властваше сама — отвърна Ампелас, — съществуваха първични сили. Движещи се незрими до идването на Светлината. Подчинени само на своите си закони. Свойствено е за Тъмата да властва единствено над себе си.“

— А Сакатият бог Древен ли е?

Мълчание.

Котильон се усети, че е затаил дъх. Стигнал бе до този въпрос по криволичеща пътека и по пътя бе направил открития — толкова неща за премисляне всъщност, че умът му беше изтръпнал, сломен от всичко, което бе научил.

— Трябва да го знам — промълви той с лека въздишка.

— Защо? — попита Еджуокър.

— Ако е, то следва друг въпрос. Как убиваш първична сила?

— Искаш да разбиеш равновесието?

— То вече е разбито, Еджуокър! Този бог беше свален на повърхността на един свят. И окован. Силата му бе разкъсана и скрита в нищожни, буквално безжизнени лабиринти, но всички те — свързани със света, от който дойдох…

„Толкова по-зле за този свят“ — каза Ампелас.

Самодоволното пренебрежение в този отговор ужили Котильон. Той вдиша дълбоко и помълча, докато гневът му отмине. После отново се обърна към драконите.

— А от този свят, Ампелас, той трови лабиринтите. Всеки лабиринт. Вие способни ли сте да се борите с това?

„Ако бъдем освободени…“

— Ако бъдете освободени — прекъсна го със сурова усмивка Котильон, — ще подновите първоначалната си цел и в селението на Сянка ще се пролее още драконова кръв.

„А ти и твоят съратник узурпатор вярвате, че сте способни на това?“

— Ти едва ли не го призна сам — отвърна Котильон. — Можете да бъдете убити, а когато ви убият, оставате мъртви. Нищо чудно, че Аномандарис ви е оковал тримата. В упоритата си глупост нямате равни…

„Едно разкъсано селение е най-слабото селение от всички! Защо мислиш, че Сакатият бог действа точно през него?“

— Благодаря ти — отвърна кротко Котильон на Ампелас. — Точно това трябваше да разбера. — Обърна се и закрачи обратно по пътеката.

„Почакай!“

— Пак ще поговорим, Ампелас — отвърна той през рамо. — Преди всичко да пропадне в Бездната.

Еджуокър го последва.

Щом излязоха от каменния кръг, съществото заговори:

— Длъжен съм да се самоукоря. Бях те подценил, Котильон.

— Съвсем обичайна грешка.

— Какво ще правиш сега?

— Трябва ли да ти го кажа?

Еджуокър не отговори веднага. Продължиха по склона, излязоха на равното.

— Би трябвало — най-сетне отвърна привидението. — Защото може да съм склонен да ти помогна.

— Щеше да значи повече за мен, ако знаех кой — или какво — си.

— Можеш да ме смяташ за… първична сила.

Мраз вкочани Котильон.

— Разбирам. Добре, Еджуокър. Изглежда, Сакатият бог е предприел настъпление на много фронтове. Първият трон на Т’лан Имасс и Тронът на Сянка са тези, които най-много ни засягат, по очевидни причини. На тези два фронта чувстваме, че се сражаваме сами — не можем да разчитаме дори на Хрътките, предвид това, че изглежда, са подвластни на Тайст Едур. Нужни са ни съюзници, Еджуокър, и то веднага.

— Ти току-що остави зад себе си трима такива съюзници…

— Съюзници, които може би няма да ни откъснат главите веднага щом заплахата бъде осуетена.

— Е, да, това го има. Добре, Котильон, ще го пообмисля.

— Не бързай.

— Това май противоречи на предишното.

— Ако ти липсва усет за сарказъм — предполагам, че да.

— Наистина ми ставаш интересен, Котильон. А това е рядкост.

— Знам. Съществувал си по-дълго… — Думите му замряха.

„Първична сила. По-дълго, и още как. Проклятие!“

 

 

Толкова много начини имаше да се погледне на тази ужасна потребност, всеобхватното съчетание на мотиви, от които можеха да се извлекат всички тонове и оттенъци на нравственост, че Маппо Рънт се чувстваше съкрушен и от това в мислите му се просмукваше само скръб, чиста и вледеняваща. Под грубата кожа на дланите си усещаше как бавно изтлява споменът за нощта и скоро този камък щеше да познае пристъпа на слънчевия зной — това очукано, обрасло с корени долнище на скала, не съзирало слънце от хилядолетия.

Беше обръщал камъни. Шест, от изгрев-слънце. Грубо изсечени доломитни плочи, а под всяка от тях бе намерил попилени и скършени кости. Малки кости, почти вкаменени, и макар и на безброй късчета след дълговечната кършеща тежест на камъка, доколкото Маппо можеше да прецени, скелетите бяха пълни.

Имаше, винаги беше имало и винаги щеше да има всевъзможни войни. Той знаеше това, знаеше го във всички кътчета на изтерзаната си и покрита с белези душа, тъй че откриването на тези отдавна загинали джагътски деца не беше донесло стъписване. А ужасът милостиво и бързо бе преминал през мислите му и накрая бе останала единствено старата му спътница, скръбта.

Просмукваща се, чиста и вледеняваща.

Войни, в които войник се сражава с войник, магьосник влиза в стълкновение с магьосник. Платени убийци дебнат, ножове святкат в нощта. Войни, в които справедливият се възправя срещу преднамереното беззаконие; в които здравомислещият се опълчва на безумеца. Гледал беше как за една нощ от пустинното корито растат кристали, стеничка след стеничка блясват като венчелистчетата на разцъфващ цвят, и му се струваше, че жестокостта се държи по подобен начин. Един инцидент води до друг, докато не разцъфне пожарът и не погълне всички по пътя си.

Вдигна ръце от откритото долнище и бавно се изправи. И погледна към приятеля си, който още газеше из топлите плитчини на морето Рараку. Като дете, разтворило душата си за ново, ненадейно удоволствие. Пляскаше из водата, галеше тръстиките, изникнали като спомен за съществувание на самото море.

Икариум.

„Моят кристал.“

Когато пожарът погълнеше деца, разликата между разумния и безумеца преставаше да съществува. Това бе неговата слабост, знаеше го много добре — копнежът да търси истината от всякоя страна, да проумее хилядите оправдания за извършване на най-жестоки престъпления. Имасс били поробени от коварни джагътски тирани, поведени по пътища на лъжлив култ и принудени да вършат неописуеми неща. Докато не разкрили измамниците. И развихрили своето възмездие — първо срещу тираните, после — срещу всички Джагът. И така кристалът растял, стена след стена…

„До това тук…“ Погледна отново детските кости в нозете си. Приковани под доломитните плочи. Не варовик, защото доломитът предлагаше добра повърхност за врязване на глифове и макар и мек, поглъщаше сила, която да ерозира по-бавно от варовика, ето защо пазеше все още тези глифове, полуизтрити и с огладени ръбове след всички тези хиляди години, разбира се, ала все още различими.

Силата на магическите прегради бе устояла дълго след като съществото, приковано под тях, бе умряло.

За доломита казваха, че таял спомени. Вяра сред съплеменниците на самия Маппо поне, които в своите скиталчества се бяха натъквали на такива градежи на Имасс, импровизираните гробници, свещени кръгове, издигнати каменни менхири на била на хълмове — натъквали се бяха, а след това грижливо ги бяха избягвали. Защото витаенето на духове по такива места бе съвсем осезаемо.

„Или поне така бяхме успели да се самоубедим.“

Стоеше тук, на ръба на морето Рараку, на арената на древно престъпление, а отвъд онова, което извайваха мислите му, нямаше нищо. Камъкът, на който бе положил дланите си, като че ли пазеше най-късия спомен. Студа на мрака, зноя на слънцето. Това, и нищо повече.

Най-късият спомен.

Чу плясък на вода. Икариум изгази от плитчините на брега, с блеснали от възторг очи.

— Каква ценна благодат, нали, Маппо? Съживиха ме тези води. О, защо не дойдеш да поплуваш и да бъдеш благословен от този дар на Рараку?

Маппо се усмихна.

— Въпросната благословия бързо би се изтръскала от старата ми козина, приятелю. Боя се, че дарът би се прахосал, затова не ще рискувам да разочаровам пробудените духове.

— Чувствам се все едно, че диренето започва наново — каза Икариум. — Най-сетне ще открия истината. Кой съм аз. Всичко, което съм сторил. И друго ще открия — добави той, щом се приближи, — причината за твоето приятелство, това, че винаги си на моя страна, макар че все се губя и се губя. Ах, боя се, че те оскърбих — не, моля те, не ме гледай така навъсено. Просто не мога да проумея защо така си се пожертвал. Доколкото разбирам от приятелства, това трябва да е най-обезсърчаващото за теб.

— Не, Икариум, няма тук саможертва. Нито обезсърчение. Това е, което сме, и това е, което правим. Това е всичко.

Икариум въздъхна, обърна се и се загледа над новото море.

— Да можеше и моите мисли да са така спокойни като твоите, Маппо…

— Тук са умрели деца.

Джагът рязко се обърна, зелените му очи огледаха земята зад трелла.

— Видях, че обръщаш камъни. Да, виждам ги. Кои са те?

Някакъв кошмар предната нощ бе заличил спомените на Икариум. Това ставаше все по-често напоследък. Обезпокоително. И… съкрушаващо.

— Джагът. От войните с Т’лан Имасс.

— Ужасно деяние са извършили — отвърна Икариум. Слънцето бързо изсушаваше капките по голата му зеленикавосива кожа. — Как е възможно смъртните тъй високомерно да се отнасят към живота? Виж това пресноводно море, Маппо. Новият бряг гъмжи от пробуден внезапно живот. Птици и насекоми, и всички тези нови растения, толкова радост е разцъфтяла тук, приятелю мой, че чувствам понякога — сърцето ми ще се пръсне.

— Безкрайни войни — отрони Маппо. — Живото се бори, всяко иска да изтласка другото и да надделее.

— Мрачна компания си тази сутрин, Маппо.

— Такъв съм, да. Съжалявам, Икариум.

— Ще поостанем ли тук?

Маппо изгледа приятеля си. Смъкнал дрехите си, сега той изглеждаше по-примитивен, по-варварски от обичайното. Боята, с която бе прикрил цвета на кожата си, почти се беше отмила.

— Както искаш. Това пътуване е твое в края на краищата.

— Връща се знание — промълви Икариум, без да откъсва очи от морето. — Дарът на Рараку. Виждаме как се вдигат вълните тук, на този западен бряг. Още по на запад трябва да има река и много градове…

Маппо присви очи.

— Вече само един, впрочем.

— Само един?

— Другите умряха преди хиляди години, Икариум.

— Н’карафал? Требур? Инат’ан Мерусин? Вече ги няма?

— Инат’ан Мерусин сега се нарича Мерсин. Последният от големите градове покрай реката.

— Но те бяха толкова много, Маппо. Спомням си имената на всички. Винит, Хедори Куил, Трамара…

— Всички прилагаха интензивно напояване, извличаха водите на реката в равнините. Всички сечаха гори, за да строят кораби. Тези градове сега са мъртви, приятелю. А водите на реката, някога толкова чисти и сладки, сега са натежали от тиня и много са намалели. Равнините са изгубили почвата си, превърнали са се в Лато Одан на изток от река Мерсин и Угарат Одан на запад.

Икариум бавно вдигна ръце, опря ги на слепоочията си и затвори очи.

— Толкова много време ли е минало, Маппо? — попита почти шепнешком.

— Може би морето е събудило такива спомени. Защото тогава то наистина беше море, пресноводно в по-голямата си част, макар да имаше просмукване през варовиковия вал от залива Лонгшан — онази огромна преграда загниваше, както ще го прави отново, предполагам. Ако това море стига толкова на север, колкото някога.

— Първата империя?

— Рухваше още тогава. Нямаше връщане назад. — Маппо се поколеба, забелязал, че думите му нараняват приятеля му. — Но хората се върнаха по тези земи, Икариум. Седемте града… да, името произлиза от стари спомени. Нови градове са израснали от древните руини. В момента сме само на четиридесет левги от един от тях. Лато Риве. Той е на брега на…

Икариум изведнъж се обърна.

— Не. Все още не съм готов да напусна, да прекосявам океани. Тази земя пази тайни — мои тайни, Маппо. Навярно древността на спомените ми ще се окаже полезна. Земите, съхранили се в ума ми, са земите на миналото ми, в края на краищата, и те като нищо може да таят истини. Ще тръгнем по тези древни пътища.

Треллът кимна.

— Ще вдигна бивак тогава.

— Требур.

Маппо се обърна. Зачака с нарастващ страх.

Икариум вече бе приковал очи в него, вертикалните му зеници бяха присвити в черни резки от ярката слънчева светлина.

— Имам спомени за Требур. Живял съм там, в Града на куполите. Извърших нещо. Нещо важно. — Намръщи се. — Направих… нещо.

— Усилен път ни предстои значи — каза Маппо. — Три, може би четири дни до подножията на планината Талас. Поне още десет, докато стигнем до завоя на река Мерсин. Руслото се е изместило от древния Требур. Един ден път на запад от реката след това, и ще стигнем до развалините.

— Ще има ли села по пътя ни?

Маппо поклати глава.

— Тези Одан в днешно време са буквално безжизнени, Икариум. Спускат се понякога племената веданик от планината Талас, но не и по това време на годината. Дръж си лъка в готовност — има антилопи, зайци и дролиг.

— Водни ями значи?

— Знам ги.

Икариум отиде при товара си.

— Това сме го правили и преди, нали?

„Да.“

— От отдавна не сме, приятелю.

„Почти осемдесет години всъщност. Но последния път се натъкнахме случайно на него — ти нищо не си спомни. Боя се, че този път ще е друго.“

Икариум спря, вдигнал в две ръце лъка с роговите върхове, и погледна Маппо.

— Толкова си търпелив с мен — промълви с тъжна усмивка. — А аз се скитам. Все така изгубен.

Маппо сви рамене.

— Правим, каквото правим.

 

 

Склоновете на планините Пат’Апур обрамчваха далечния хоризонт на юг. Почти една седмица беше изтекла, откакто напуснаха град Пан’поцун и с всеки ден селцата, през които минаваха, се смаляваха, а разстоянието между тях се удължаваше. Вървежът им беше бавен като на костенурка, но това трябваше да се очаква, след като пътуваха пеш и с човек, който като че ли си беше изгубил ума.

С кожа, потъмняла почти маслиново от слънцето под прахта, демонът Сивожаб се изкатери на канарата и клекна до Кътър.

„Обяснение. Твърди се, че пустинните оси пазят скъпоценни камъни и разни такива неща. Питане. Кътър чул ли е такива приказки? Пауза на очакване.“

— По-скоро звучи като лоша идея за шега — отвърна Кътър.

Под тях се простираше равна поляна, обкръжена от масивни скали. Бяха си я избрали за бивак. Сцилара и Фелисин Младша клечаха до огъня. Лудият не се виждаше никакъв. Пак се е запилял някъде, реши Кътър. Да си говори с призраци или, може би по-вероятно, с гласовете в главата си. О, Хеборик носеше проклятия, жилките на тигър по кожата си, благослова на един бог на войната — и гласовете в главата му като нищо можеше да са истински. И все пак, прекършиш ли духа на един човек достатъчно пъти…

„Закъсняло наблюдение. Ларви, там, в тъмните предели на гнездото. Гнездо? Насмешка. Кошер? Гнездо.“

Кътър погледна намръщено демона. Плоската му плешива и широка глава с четириокото лице беше на буци и подута от ужилванията на осите.

— Не си. О, да. Направил си го.

„Раздразнение е обичайното им състояние, смятам вече. Разбиването на пещерата им ги е раздразнило още повече. Сблъскахме се в бръмчаща вражда. Аз пострадах повече, мисля.“

— Черни оси?

„Килната глава, питащо. Оси? Плашещ отговор, ами да, бяха. Черни. Риторично, важно ли беше това?“

— Радвай се, че си демон — отвърна Кътър. — Две-три ухапвания от тях ще убият възрастен човек. Десет убиват кон.

„Кон — ние ги имахме — ти ги имаше. Трябваше да тичам. Кон. Голямо четирикрако животно. Вкусна храна.“

— Хората обикновено ги яздят — отвърна Кътър. — Докато не паднат. Тогава ги ядат.

„Много приложения, чудесни и пестеливи. Ние изядохме ли твоите? Къде може да намерим още такива същества?“

— Нямаме пари, с които да ги купим, Сивожаб. А нашите продадохме за храна и продукти в Пан’поцун.

„Упорито благоразумие. Няма пари. Тогава трябва да вземем, мой млади приятелю. И да ускорим това пътуване до толкова желания край. Тонът в края обозначава умерено отчаяние.“

— Още ли нямаме вест от Л’орик?

„Притеснено. Не. Моят брат мълчи.“

Помълчаха. Демонът чоплеше раздраните краища на устните си, по които, забеляза Кътър, щом се вгледа по-отблизо, стърчаха сиви късчета смачкани оси. Сивожаб беше изял гнездото. Нищо чудно, че осите се бяха раздразнили. Кътър отри чело, после страните си. Имаше нужда от бръснене. И баня. И чисти, нови дрехи.

И цел в живота. Някога, толкова отдавна, когато все още беше Крокъс Младока от Даруджистан, чичо му бе започнал да подготвя пътя за един преобразен Крокъс. Младеж от знатните дворове, обещаваща фигура, фигура привлекателна за младите, богати, глезени жени на града. Краткотрайна амбиция, във всяко отношение. Чичо му беше умрял. И също така бе умрял Крокъс Младока. Куп пепел не беше останал за разравяне.

„Онова, което бях, не е това, което съм. Двама души, еднакви лица, но различни очи. В това, което са видели, в това, което отразяват към света.“

„Горчив вкус — каза в ума му Сивожаб, изплезил дългия си език, за да събере последните късчета. Тежка, отривиста въздишка. — И все пак, ох, колко изпълваща. Питане. Можеш ли да се пръснеш от това, което е в тебе?“

„Надявам се, че не.“

— Я по-добре да потърсим Хеборик, ако искаме този ден да не мине безплодно.

„Забелязано преди. Призрачни ръце проучвал скалите горе. Мирисът на диря го отвел напред и нагоре.“

— Диря ли?

„Вода. Търсеше началото на извор, който се пълни долу при напращелите жени, които, казано с ревност, толкова те обожават.“

Кътър се изправи.

— На мен не ми изглеждат толкова „напращели“, Сивожаб.

„Любопитно. Купища плът, съдове за склад на вода, по бедрата и отзад. По гърдите…“

— Аха. Този вид „напращялост“ значи имаш предвид. Прекалено месояден си, демоне.

„Да. Най-пълно и доволно съгласие. Да ида ли да подиря Призрачни ръце?“

— Не. Ще го подиря аз. Смятам, че конниците, които ни подминаха вчера по пътя, не са толкова далече, колкото трябва да са, и ще съм спокоен, ако знам, че пазиш Сцилара и Фелисин.

„Никой няма да ги отведе“ — отвърна Сивожаб.

Кътър изгледа отгоре клечащия демон.

— Сцилара и Фелисин не са коне.

Големите очи на Сивожаб бавно примигаха, първо двете едно до друго, после — другите отгоре и отдолу. Езикът му пробяга по устните му.

„Смешно. Не са, разбира се. Недостатъчен брой крака, забелязано.“

Кътър се покатери на канарата, после скочи на съседната, вкопчи се в една издатина и се издърпа нагоре. Не беше по-различно от катерене на тераса или по стена на градско имение. „Обожавали ме, тъй ли?“ Трудно му беше да го повярва. Допускаше, че им е по-леко да спрат очите си на него, отколкото на старец или демон, но това не беше обожание. Не можеше да ги разбере тези две жени. Дърлеха се като сестри, караха се за всяко нещо, което им се изпречи пред очите, както и за неща, които Кътър нито можеше да види, нита да разбере. В други моменти ставаха безкрайно близки все едно, че споделяха някаква тайна. И и двете се суетяха над Хеборик Призрачните ръце, дестраянта на Трийч.

„Може би войната се нуждае от хранители. Може би богът е щастлив от това. На жреца му трябват послушници, в края на краищата.“ Това можеше да се очаква от Сцилара, след като Хеборик я беше извлякъл от едно кошмарно съществуване и наистина я бе изцерил по някакъв все още неопределим начин — ако Кътър го беше схванал вярно по оскъдните коментари, подслушани от време на време. Сцилара имаше много основания да е благодарна. А колкото до Фелисин, тук имаше нещо свързано с възмездие, нанесено за нейно удовлетворение срещу някой, който й бе причинил ужасна злина. Беше сложно. „Явно и двете си имат тайни. Много при това. О, какво ме интересува? Жените не са нищо освен камара противоречия, наобиколена от смъртоносни капани. Доближиш ли се, рискът си е твой. По-добре изобщо не се доближавай.“

Добра се до един комин в скалната стръмнина и се заизкачва по него. По вертикалните цепнатини се стичаше вода. Разбръмчаха се мухи и разни други крилати насекоми; ъглите на комина бяха плътно оплетени от затаили се, дебнещи жертвите си паяци. Докато се изкачи и се измъкне, беше покрит с гъста прашасала паяжина. Спря да се почисти и се огледа. Грубо очертаната диря продължаваше нагоре, лъкатушеше между рухнали каменни плочи.

В своя безпосочен, криволичещ вървеж все още бяха на месеци от брега, доколкото можеше да прецени. Щом стигнеха, трябваше да намерят лодка, която да ги преведе до остров Отатарал. Забранен път и малазанските кораби усърдно патрулираха в тези води, или поне го правеха преди въстанието. Може би все още не бяха успели да възстановят реда.

Тъй или иначе, щяха да започнат прехвърлянето нощем.

Хеборик трябваше да върне нещо, взето оттам. Нещо, намерено на острова. Всичко беше толкова мътно. А неясно защо, Котильон бе пожелал Кътър да придружи дестраянта. Или по-скоро — да опази Фелисин Младшата. „Да тръгнеш по път, който не е съществувал досега.“ Все пак не беше най-добрата мотивация. Бягството от отчаянието бе жалък избор, особено след като е обречено на неуспех.

„Обожавали ме, така ли? Какво има да ми обожават?“

Чу глас пред себе си:

— Всичко загадъчно е като стръв за любопитния. Чувам стъпките ти, Кътър. Ела, виж този паяк.

Кътър обиколи канарата и видя Хеборик, коленичил до един крив чворест дъб.

— А там, където стръвта е свързана с болка и уязвимост, става много по-привлекателна. Виждаш ли този паяк? Под този клон, да? Трепери на паяжината си, едното й краче е откъснато, тресе се като изтерзана от болка. Разбираш ли, нейната плячка не са мухи или комарчета. О, не. Тя дебне да улови паяци.

— Тях не ги интересува нито болката, нито загадъчното, Хеборик — отвърна Крокъс и се наведе, за да огледа паяка. Беше колкото детска длан. — Това не е краче. Подставено е.

— Допускаш, че другите паяци могат да броят. Тя знае по-добре.

— Всичко това е много интересно — отвърна Кътър и се изправи. — Но трябва вече да тръгваме.

— Всички ние наблюдаваме как се разиграва това — рече Хеборик, опрял гръб на дънера, и загледа странно пулсиращите си ноктести ръце.

„Всички ние? О, да, ти и твоите невидими приятели.“

— Не бих допуснал, че по тези хълмове ще има много духове.

— И би сгрешил. Планински племена. Безкрайни войни… тези, които са загинали в битка, виждам аз, само паднали в битка. — Призрачните ръце се свиха. — Началото на извора е малко по-натам. За контрол над него са се били. — Жабешкото му лице се смръщи. — Винаги има причина или причини. Винаги.

Кътър въздъхна и огледа небето.

— Знам, Хеборик.

— Да знаеш не значи нищо.

— И това знам.

Хеборик се изправи.

— Това е най-голямото утешение на Трийч — разбирането, че съществуват безкрайни причини за война.

— И теб ли те утешава това?

Дестраянтът се усмихна.

— Хайде. Онзи демон, дето говори в главите ни в момента, е обсебен от мисъл за плът, устата му е пълна със слюнка.

Поеха надолу по пътеката.

— Няма да ги изяде.

— Не съм убеден, че това е естеството на апетита му.

Кътър изсумтя.

— Хеборик, Сивожаб е една четириръка, четириока и много голяма жаба.

— С изненадващо безгранично въображение. Кажи ми, колко знаеш за него?

— По-малко от теб.

— Не ми беше хрумвало досега — отвърна Хеборик, докато водеше даруджистанеца по по-малко стръмна, но и по-лъкатушеща пътека, — че буквално не знаем нищо — нито кой е бил Сивожаб, нито какво е направил там, в родното си селение.

Този път Хеборик се бе държал смислено за необичайно дълго време. Кътър се зачуди дали нещо не се е променило у него — надяваше се да си остане така.

— Е, можем да го попитаме.

— Ще го попитам.

 

 

Сцилара нарина пясък върху няколкото останали тлеещи въглена, седна, опря гръб на торбата си, натъпка още ръждивец в лулата си и задърпа. Сивожаб клечеше пред Фелисин и издаваше странни жаловити звуци.

Толкова малко неща беше виждала от толкова дълго време. Замаяна до затъпяване от дъранг, с детински мисли, внушени й от стария й господар Бидитал. А ето, че вече беше на свобода, ококорила очи за всички тези сложни неща по света. Демонът бе обсебен от страст към Фелисин, като че ли. Или да се сноши с нея, или да я излапа — трудно беше да се разбере. Фелисин се държеше със Сивожаб като с куче, което е по-добре да погалиш, вместо да сриташ. И това може би създаваше у демона грешна представа.

Създанието говореше на другите в умовете им, но все още не го беше правило със Сцилара. От вежливост към нея онези, които демонът заговаряше, отвръщаха гласно, макар да не им се налагаше, разбира се — и навярно в повечето случаи не го и правеха. Нямаше как Сцилара да го разбере. Зачуди се защо е отделена от тях — какво всъщност виждаше демонът в нея, което така да повлияе на явната му словоохотливост?

„Е, отровите се задържат. Може би не са… вкусни.“ В предишния си живот навярно щеше да изпита негодувание или подозрение, стига изобщо да можеше да изпита нещо. Но сега като че ли не я интересуваше много. Нещо се беше заформило в нея и това нещо беше сдържано и, колко странно — самоуверено.

Навярно бе от това, че е бременна. Едва започваше да й личи, а щеше да става само по-лошо. И този път нямаше да има алхимии, които да изстържат семето от утробата й. Макар да бяха възможни и други средства, разбира се. Още не беше решила дали да запази детето, чийто баща вероятно беше Корболо Дом, но можеше и да е някой от офицерите му, или някой друг. Не че това имаше значение, след като който и да беше той, най-вероятно вече бе мъртъв — мисъл, която я радваше.

Непрекъснато й се гадеше, макар че ръждивецът помагаше много. Имаше я и болката в гърдите, а от това, че бяха натежали, я болеше гърбът, много неприятно. Апетитът й се беше усилил и тя наедряваше, особено по бедрата. Другите просто бяха решили, че тези промени идват от възвръщащото й се здраве — не беше кашляла вече от седмица, а всичкото това ходене бе заздравило краката й — и тя предпочиташе да не оборва предположенията им.

Дете. Какво щеше да прави с него? Какво щеше то да очаква от нея? Какво изобщо правеха майките? „Продават си бебетата, най-вече. На храмове, на роботърговци, на търговците на харема, ако е момиче. Или го запазват и го учат да проси. Да краде. Да продава тялото си.“ Всичко това — от беглите наблюдения и историите, разправяни от бездомниците в лагера на Ша’ик. Което означаваше, че детето е един вид вложение. Логично. Отплата за деветте месеца болки и страдания.

Предполагаше, че би могла да направи нещо такова. Да го продаде. Стига да го оставеше да живее толкова дълго.

Беше си сериозен избор, но имаше предостатъчно време да го обмисли. Да вземе решение.

Сивожаб се беше извърнал и гледаше някъде зад нея. Сцилара се обърна и видя четирима мъже, спрели на края на поляната. Четвъртият водеше коне. Ездачите, които ги бяха подминали предния ден. Единият държеше зареден арбалет и се целеше в демона.

— Гледай това проклето нещо да го държиш настрана от нас — изръмжа той на Фелисин.

Мъжът от дясната му страна се засмя.

— Четириока жаба. Да, жено, дръж го за каишката… засега. Не искаме да се пролее кръв. Е, поне не много — добави.

— Къде са двамата мъже, които бяха с вас? — попита мъжът с арбалета.

Сцилара остави лулата си на земята.

— Няма ги. — Стана и заоправя ризата си. Просто свършете това, за което сте дошли, и се махайте.

— А, сговорчива си. Ти, с кучето, и ти ли ще си толкова мила като приятелката си?

Фелисин не отвърна нищо. Беше пребледняла.

— Нея я оставете — каза Сцилара. — Аз ще стигна за всички ви.

— Ама може пък да не стигнеш, нас ако питаш — отвърна й с усмивка мъжът.

Дори не беше грозна усмивката, реши тя. Можеше да го направи.

— В такъв случай мисля да ви изненадам.

Мъжът връчи арбалета на един от приятелите си и разкопча колана на телабата.

— Ще видим. Гутрим, ако това — куче ли е, какво ли е — скочи, убий го.

— Доста по-голямо е от повечето кучета, които съм виждал — отвърна Гутрим.

— Стрелата е отровна, забрави ли? Черна оса.

— Май ще е по-добре да го убия веднага.

Другият се поколеба, после кимна.

— Давай.

Стрелата литна.

Дясната ръка на Сивожаб я хвана, сякаш я изтръгна от въздуха, после демонът я огледа с любопитство и изплези език да близне отровата.

— Седмината да ме вземат дано! — прошепна невярващо Гутрим.

— Не се намесвай тук! — обърна се Сцилара към демона. — Няма проблем…

— Той не е съгласен — каза Фелисин с изтънял от страх глас.

— Ами убеди го тогава.

„Мога да го направя. Също както беше преди. Все едно, те са само мъже.“

— Не мога, Сцилара.

Гутрим презареждаше арбалета, а първият и другият, който не държеше юздите на конете, вадеха ятаганите.

Сивожаб се хвърли напред ужасяващо бързо и скочи, отворил широко уста. Устата щракна и се стегна около главата на Гутрим. Долната челюст на демона се хлъзна от пантите си и главата на мъжа изчезна. Инерцията и тежестта на Сивожаб го събориха. Чу се ужасяващ пукот и Гутрим се свлече на земята.

Челюстите на Сивожаб се стегнаха със скърцане, чу се пукот, после демонът бавно се отдръпна от обезглавения труп.

Останалите трима бяха зяпнали изумени. Но сега се задействаха. Първият изрева — звук, изпълнен с ужас — и затича напред, вдигнал ятагана.

Сивожаб изплю кървава топка сплъстена коса и кости, и скочи да го пресрещне. Една ръка улови десницата на мъжа с ятагана, изви силно и лакътят изскочи навън през разкъсаната плът; швирна кръв. Друга ръка стисна гърлото му и изви, прекърши хрущяла. Писъкът така и не излезе от устата на мъжа. С опулени очи, с посивяло до черно лице и изплезен като на някакво страховито същество език, той рухна под демона. Трета ръка го отблъсна встрани. С четвъртата Сивожаб се пресегна и се почеса по гърба.

Вторият с ятагана се втурна към четвъртия, който вече яхаше коня си.

Сивожаб скочи отново. Един юмрук се стовари в тила на мъжа с ятагана и костта хлътна навътре. Той се просна, оръжието изхвърча от ръката му. Връхлитащият демон хвана последния с единия крак в стремето.

Конят изцвили и се дръпна уплашено, а Сивожаб смъкна мъжа на земята и захапа лицето му.

Само след миг главата му изчезна в демонската паст като на първия. Нов пукот, ритащи крака и мятащи се ръце. И милостива смърт.

Демонът изплю главата и тя падна така, че Сцилара видя лицето на мъжа — без плът, без очи, само кожата, раздрана и кървава. Вторачи се още за миг, насили се и извърна очи.

Фелисин би свила колене до лицето си и бе покрила очите си с ръце.

— Свърши се — промълви Сцилара. — Фелисин, свърши се.

Фелисин свали ръце. Лицето й бе сгърчено от ужас и отврат.

Сивожаб извличаше труповете извън поляната, зад грамадата канари, движеше се припряно. Сцилара приклекна пред Фелисин.

— По моя начин щеше да е по-леко. Поне нямаше да е толкова кърваво.

Фелисин се вторачи в нея.

— Той им изпи мозъците.

— Това го видях.

— Вкусно било, каза.

— Той е демон, Фелисин. Не куче, не животинче. Демон.

— Да — прошепна тя.

— И вече знаем какво може да прави.

Фелисин кимна онемяла.

— Тъй че не се сближавай много с него — каза кротко Сцилара. Изправи се и видя Кътър и Хеборик — слизаха бавно от билото.

 

 

„Триумф и гордост! Имаме си коне!“

Кътър забави крачка.

— Чухме писък…

— Коне — рече Хеборик и се запъти към изплашените животни. — Това му се вика късмет.

„Невинност. Писък? Не, приятелю Кътър. Беше Сивожаб… пусна си душата.“

— Нима? А тези коне просто така дойдоха сами?

„Храбро. Да! Много любопитно!“

Кътър тръгна по равното, заоглежда петната по разровената пръст. Отпечаталите се длани на Сивожаб явно издаваха усилията му да прикрие белята.

— Някаква кръв тука…

„Стъписване, отчаяние… угризение.“

— Угризение. За това, което е станало тук, или защото е разкрито?

„Лукаво. Ами, първото, разбира се, приятелю Кътър.“

Кътър се намръщи кисело и се обърна към Сцилара и Фелисин.

— Мисля, че се радвам, че не бях тук да видя това, което сте видели.

— Да — отвърна Сцилара. — Би трябвало да се радваш.

— Стой настрана от животните, Сивожаб — подвикна Хеборик. — Мен може да не ме харесват много, но тебе наистина не те харесват.

„Убедено. Те просто не ме познават още.“

 

 

— Това нещо и на плъх, не бих го дала да го яде — каза Смайлс. Ровеше вяло парчетата месо в калаената чиния в скута си. — Виж, даже мухите го отбягват.

— Те не отбягват храната, а тебе — каза Корик.

Тя му се изсмя презрително.

— На това му викат „респект“. Чужда думичка за тебе, знам. Сетите са само пропаднали уикци. Това всеки го знае. А ти… ти си пропаднал сети. — Хвана чинията си и я отпрати по пясъка към Корик. — Дръж, натикай си го в полукръвните уши и си го запази за по-късно.

— Толкова е сладка след ден тежка езда — подхвърли Корик на Тар с широка белозъба усмивка.

— Продължавай да я дразниш и може и да съжалиш — рече ефрейторът. Той също оглеждаше накриво това, което трябваше да мине за вечеря в чинията му, обикновено ведрото му лице се беше понамръщило. — Конско е, сигурен съм.

— Изровено от някое конско гробище — отвърна Смайлс и изпружи крака. — Готова съм да убия за малко мазна риба, печена в глина на въглени край брега. С жълт пипер, увита във водорасли. Кана мескерско вино и някое читаво момче от селото навътре в сушата. Селяшко момче, едро…

— Качулатия молитвите ми да чуе дано, стига! — Корик се наведе напред и се изплю в огъня. — Това как си спипала някакво свинарче с мъх по брадичката е единствената история, която знаеш, явно. Проклятие, Смайлс, това вече сме го слушали хиляда пъти. Изпълзяла си една нощ от имението на татенцето да си намокриш ръцете и коленете долу на плажа. И къде беше всичко това? О, добре, в приказната земя на малкото момиченце, забравих…

Един нож изсвистя и се заби право в прасеца на Корик. Той ревна, залитна и се смъкна на пясъка, стиснал крака си.

Войниците от близките отделения извърнаха глави да видят какво става, примижали от праха, загърнал целия лагер. Мигновено любопитство, което бързо замря.

Докато Корик сипеше низ мръсни ругатни и се мъчеше да спре с ръце бликналата кръв, Ботъл въздъхна и стана от мястото си.

— Видяхте ли какво става, когато възрастните ни оставят малките да си играем самички? Стой спокойно, Корик. Ще те оправя, няма да отнеме много…

— Гледай да е по-скоро — изръмжа полукръвният сети, — че да мога да й срежа гърлото на тая кучка.

Ботъл погледна жената, след което се наведе към Корик.

— По-кротко. Изглежда малко пребледняла. Лошо хвърляне…

— О, а в какво се е целила тогава?

Ефрейтор Тар се надигна и поклати глава.

— Стрингс няма да е доволен от тебе, Смайлс.

— Той си мръдна крака…

— А ти хвърли нож по него.

— Заради онова, за малкото момиченце. Предизвика ме.

— Все едно как е започнало. Би могла да се опиташ да се извиниш — може пък Корик да го остави така…

— Как пък не — каза Корик. — Когато Гуглата влезе в собствения си гроб.

— Ботъл, спря ли му кървенето?

— Почти, ефрейтор. — Ботъл подхвърли ножа към Смайлс и той тупна в краката й.

— Благодаря, Ботъл — рече Корик. — Сега може да опита пак.

Ножът дрънна в земята между ботушите на полукръвния.

Всички се извърнаха и зяпнаха Смайлс.

Ботъл облиза устни. Това проклето нещо се беше забило твърде близо до лявата му ръка.

— Ето там се целех — каза Смайлс.

— Аз какво ти казах? — попита Корик, гласът му беше странно изтънял.

Ботъл вдиша дълбоко.

Тар се приближи и измъкна ножа от земята.

— Това мисля да го позадържа малко.

— Не ми пука — подхвърли Смайлс. — Имам и още много.

— И ще ги държиш в каниите.

— Слушам, ефрейтор. Стига никой да не ме предизвиква.

— Тя е луда — измърмори Корик.

— Не е луда — отвърна Ботъл. — Само е самотна за…

— За някое селско момче от селото на сушата — довърши ухилено Корик.

— Сигурно братовчед — добави Ботъл тихо, колкото само Корик да го чуе.

Засмяха се.

Тъй. Поредният миг, от който косата да му настръхне на човек в този безкраен поход, само с малко пролята кръв. Четиринадесета армия беше уморена. Отегчена. Окаяна. Лишена от възможността да нанесе пълно и решително възмездие на Ша’ик и сганта убийци, насилници и касапи, които я следваха, сега тя бавно вървеше по дирите на последните остатъци от онази бунтовническа армия, по прашни пътища и изтерзана земя, през пясъчни бури и още по-ужасни неща. Четиринадесета все още очакваше решителния край. Искаше кръв, но досега проливаше само от своята, щом дребните спречквания прераснеха във вражди и играта загрубееше.

Юмруците правеха всичко, което им беше по силите, за да удържат нещата под контрол, ала и те бяха изтощени. Това, че капитаните по ротите, достойни за ранга, бяха в оскъдица, влошаваше нещата още повече.

„А ние изобщо си нямаме, след като Кенеб се премести.“ Носеше се слух за нов контингент новобранци и офицери, дебаркирали при Лато Риве и вече някъде зад тях, забързани да ги догонят, но този слух се бе появил преди цели десет дни. Глупаците трябваше вече да са ги настигнали.

През последните два дни пристигаха и заминаваха вестоносци, пердашеха в галоп по дирята, оставена зад тях, и се връщаха. Дужек Едноръкия и адюнктата си говореха много, това поне беше ясно. Не беше ясно за какво си говорят. Ботъл си беше помислял да подслуша командната шатра, както го беше правил много пъти преди, между Ейрън и Рараку, но присъствието на Бързия Бен го изнервяше. Върховен маг. Ако Бързака обърнеше някой камък и намереше Ботъл под него, Гуглата щеше да черпи.

Проклетите кучи синове, които бягаха пред тях, можеха да си бягат така вечно, и сигурно щяха и да го направят, ако командирът им имаше капка мозък в главата. Можеше да избере последна съпротива по някое време. Героично и вдъхновяващо в своето безсмислие. Но май беше твърде умен за това. На запад и все на запад, през пустините.

Ботъл гребна шепа пясък да изтрие кръвта на Корик от пръстите и дланите си. „Просто си лазим по нервите един на друг. Това е всичко.“ Баба му щеше да знае как да се справи с това положение, но тя отдавна беше умряла и духът й бе останал привързан към старата ферма край Джаката, на хиляда левги оттук. Почти можеше да я види в ума си, как клати глава примижала, с онази нейна полуналудничава гениалност. Мъдра за нравите на смъртните, провиждаща всяка слабост, всеки недостатък, четяща по неволни жестове и мигновени изражения, сечаща през размътената повърхност, за да оголи костите на истината. Нищо не оставаше скрито от нея.

Не можеше да поговори с нея обаче.

„Но има и друга жена… нали?“ Въпреки жегата Ботъл потръпна. Тя все още обсебваше сънищата му, онази вещица на Ерес’ал. Все още му сочеше древните брадви, разпръснати по цялата тази земя като каменните листи на обхванало целия свят дърво, разпилени от ветровете на безброй отминаващи векове. Знаеше всъщност, че само на петдесетина крачки на юг от този път има падина, отрупана с проклетите му неща. Ей там, съвсем наблизо, чакаха го.

„Виждам ги, но все още не разбирам значението им. Това е проблемът. Не съм готов за това.“

Очите му уловиха движение долу покрай ботушите му и той видя женския скакалец — лазеше бавно по пясъка, издут от яйца. Ботъл се наведе и го вдигна, стисна го за свитите крилца. С другата си ръка бръкна в торбата си и извади малка черна дървена кутийка, капакът и страничните й стени бяха на малки дупчици. Отвори ключалката и вдигна капака.

Веселата женитба, безценният им скорпион Птича джвъчка. Опашката на свитата в ъгъла твар рязко щръкна от внезапната светлина.

Ботъл пусна скакалеца в кутията.

Скорпионът беше разбрал какво предстои, втурна се напред и след няколко мига вече се хранеше с все още подритващото насекомо.

— За тебе всичко е просто, нали? — измърмори Ботъл.

Нещо тупна в пясъка до него — плод карибрал, кръгъл и с прашливо белезникав цвят. Ботъл вдигна глава и видя спрелия се пред него Кътъл.

Сапьорът носеше цял куп плодове.

— Почерпка.

Ботъл кривна устни и затвори капачета на кутията над Веселата женитба.

— Благодаря. Къде ги намери?

— Поразходих се. — Кътъл кимна на юг. — Там има една падина. Пълно е с карибрал. — Започна да подхвърля плодове и на другите от отделението.

Падина.

— И много ръчни брадви също, нали?

Кътъл примижа.

— Не забелязах. Това по ръцете ти кръв ли е?

— От мене е — изръмжа Корик. Вече белеше кората на плода.

Сапьорът помълча и огледа войниците около себе си. Ефрейтор Тар само сви рамене. Това явно беше достатъчно и Кътъл метна последния карибрал на Смайлс. А тя го хвана с нож.

Всички я гледаха мълчаливо, докато с ловки удари дялкаше кората. Сапьорът въздъхна.

— Мисля да ида да намеря сержанта.

— Няма да е зле — отвърна Ботъл.

— Трябва да пуснеш Веселата да се поразходи — рече Кътъл. — Да си поразтъпче старите крака. Може Лютс да си е намерил нов скорпион — нашият си нямаше равен досега. Говорят за реванш.

— Скорпионите не могат да си разтъпкват краката — отвърна Ботъл.

— Образно го казах.

— Тъй ли?

— Все едно. — Сапьорът се обърна и се запиля нанякъде.

Смайлс успя да обели цялата кора на една ивица и я метна по Корик. Той беше навел глава, но подскочи, щом улови движението с крайчеца на окото си.

Тя изсумтя.

— Взимай я. Добави си я в колекцията талисмани.

Той остави карибрала си на пясъка, надигна се бавно, после потръпна и изгледа с яд Ботъл.

— Мислех, че си го изцерил проклетото нещо.

— Изцерих го. Но още е натъртено, ще наболява.

— Натъртено ли? Едва мога да стоя.

— Ще се оправи.

— Тя може да побегне — отбеляза Тар. — Много ще е смешно, Корик, да гледаме как куцукаш след нея.

Едрият мъж се смири и си седна.

— Достатъчно търпелив съм.

— О-о, цялата се изпотих — рече Смайлс.

Ботъл стана и каза:

— Аз ще се поразходя. Никой никого да не убива, докато се върна.

— Ако някой бъде убит, знахарските ти дарби няма да помогнат много — подхвърли Тар.

— Не мислех за лекуване, а за гледане.

 

 

Бяха на север, достатъчно далече от спрялата на лагер колона. На една ниска могила растяха три дървета гулдинда и те спряха под сянката на широките лъскави листа, развързаха вързопа с храна, отпушиха делвата гредфалански ейл, която Фидлър бе донесъл отнякъде, и зачакаха идването на Върховния маг.

Нещо от стария дух на Фидлър бе поомекнало, Калам го беше забелязал. Повече сиво, отколкото рижо имаше в брадата му, и някакъв отчужден поглед в светлосините му очи. Вярно, Четиринадесета армия беше пълна с негодуващи войници с вгорчени души, славата на имперското възмездие им бе отнета в самата нощ преди сражението; а този поход влошаваше положението още повече. Дори само тези неща бяха достатъчни, за да се обясни състоянието на Фидлър, но Калам знаеше, че не е това.

Песен на Танно или не, Хедж и другите бяха мъртви. Призраци от другата страна. Но пък Бързия Бен бе обяснил, че официалните донесения са леко неточни. Малът, Пикър, Анци, Бленд, Спиндъл, Блупърл… имаше оцелели, пенсионирани, и си живееха мирен живот в Даруджистан. Заедно с капитан Гъноуз Паран. Тъй че имаше и добра вест и това помагаше. Малко.

Фидлър и Хедж бяха близки като братя. Докато бяха заедно, бяха страхотия. Слята умствена нагласа, по-скоро опасна, отколкото забавна през повечето време. Толкова легендарни, колкото самите Подпалвачи на мостове. Онова решение, с разделянето им там, на брега на Лазурното езеро, беше съдбоносно. „Съдбоносно за всички нас, както се оказва.“

Калам не можеше да схване добре цялата тази работа с асцендентството. Бродниците на духа, благословили рота войници, разкъсването на тъканта на Рараку. Представата за невидимите закрилници едновременно го утешаваше и безпокоеше — животът на Фидлър беше спасен от призрака на Хедж… но къде беше Уискиджак? И той ли беше там, при тях?

Онази нощ в лагера на Ша’ик се бе оказала кошмарна. Твърде много ножове бяха извадени от каниите в онези тъмни часове. И той беше видял призраците със собствените си очи. Подпалвачи на мостове, отдавна мъртви, върнали се мрачни като махмурлии и толкова гадни, колкото бяха и приживе. Ако изобщо някога срещнеше Бродник на духа на Танно, Фидлър трябваше да му каже да…

Сапьорът крачеше напред-назад в сянката на дърветата.

Присвит на земята, Калам Мекхар изгледа умислено стария си приятел.

— Добре, Фид, хайде стига.

— Лоши работи — измърмори сапьорът. — Чет нямат. Като буреносни облаци, сбират се на всички хоризонти.

— Нищо чудно, че си жалка компания напоследък.

Фидлър примижа.

— И ти не си много по-добра.

Убиецът отвърна с гримаса.

— Перла. Губи ми се от погледа, но все едно, върти се наоколо. Човек би помислил, че оная жена парду… как й беше името?

— Лостара Юил.

— Същата. Човек би помислил, че го е свалила от коня вече.

— Играта, която играят те, си е само тяхна — отвърна Фидлър, — и само те са добре дошли в нея. Все едно, ясно е, че той още е тук, защото императрицата иска някой да стои край Тавори.

— Това винаги й е било проблем — въздъхна Калам.

— Доверието.

Калам изгледа сапьора.

— Ти си вървял в походи с Тавори още от Ейрън. Някакво усещане за нея? Каквото и да е?

— Аз съм сержант, Калам.

— Точно затова те питам. — Убиецът зачака.

Фидлър се почеса по брадата, подръпна каишката на очукания си шлем, после го развърза и го хвърли на земята. Продължи да крачи, подритваше листата и черупките от плодове из пясъка. Махна с ръка да отпъди една муха кръвница, забръмчала пред лицето му.

— Тя е студено желязо, Калам. Но неизпитано. Може ли да мисли по време на бой? Може ли да командва в движение? Гуглата знае, фаворитът й Юмрук, онзи старец Гамът, не би могъл. Което не се връзва добре с преценката й.

— Тя го е познавала отпреди, нали?

— Някой, на когото може да разчита, да, това е. Той беше похабен, нищо повече. Не съм толкова щедър като някога.

Калам се ухили.

— О, да, щедър и още как! — Посочи костите от пръсти, висящи от колана на сапьора. — А за тези?

— На прав път вървеше тя с това, вярно. Бутването на Опонн може би.

— А може би не.

Фидлър сви рамене. Ръката му изплющя и се сви около мухата кръвница. Размаза я до смърт между дланите си с явно задоволство.

По-стар изглеждаше, самата истина, но си беше бърз и зъл както винаги. Полъх мъртъв въздух попиля листата по пясъка, въздухът осезаемо се разцепи и Бързия Бен пристъпи от лабиринта. Кашляше.

Калам вдигна делвата с ейл и пристъпи към него.

— Дръж.

Магът отпи, закашля се отново и изплю.

— Богове подземни, този Имперски лабиринт е ужасен. — Удари още една глътка.

— Вкарай ме там, че да мога и аз да пийна от това — рече Фидлър, щом спря до двамата.

— Радвам се да видя, че настроението ти се е подобрило. — Бързия Бен му подаде делвата. — Скоро ще си имаме компания… след като хапнем де — добави той, като видя вързопа с храна. — Толкова съм гладен, че муха кръвница мога да изям.

— Оближи ми дланта — рече Фидлър.

Магьосникът спря и го погледна през рамо.

— Ума си си изгубил. По-скоро бих облизал дланта на чистач на камилска тор. — Почна да развива листата, пазещи храната.

— Как мина срещата ти с Тавори? — попита Калам.

— Предположението ти е не по-лошо от моето — отвърна Бързия Бен. — Виждал съм и преди хора под обсада, но тя е вдигнала толкова дебели и високи стени, че се съмнявам, че и дузина раздразнени дракони ще могат да пробият… а и никакъв враг няма наоколо.

— Тук може би грешиш — каза убиецът. — Перла там ли беше?

— Да, една завеска леко помръдна.

Фидлър изсумтя.

— Не е толкова явен. Сигурно е била Т’амбър.

— Не го казах буквално, Фидлър. Някой в лабиринта. Близо, и много бдителен.

— Тавори не е носила меча си значи — рече Калам.

— Никога не го носи, когато говори с мен, слава на боговете.

— Аха. Деликатност значи.

Магьосникът стрелна Калам с мрачен поглед.

— Не иска да изстиска всичко от Върховния си маг, искаш да кажеш.

— Чакай — каза Фидлър. — Не ми харесват образите, които изникват в главата ми. Я подай комат от оня хляб сепах — не, не тоя, дето ти захапа, Бързак, благодаря. Онзи… о, все едно. — Пресегна се.

— Ей, ръсиш ми пясък върху яденето!

Калам се отпусна на земята. От минута на минута Фидлър изглеждаше все по-млад. Особено с това въсене. Това откъсване от армията и всичко, което вървеше с него, отдавна го беше превъзмогнал.

— Какво? — попита намръщено Фидлър. — Притеснен си, че ще си изтъркаш зъбите ли? По-добре спри да дъвчеш този хляб тогава.

— Не е чак толкова корав — отвърна с пълна уста магьосникът.

— Не е, но е пълен със зърна камък, Бързак. От воденичните камъни. Все едно, аз напоследък все пясък ръся. Имам пясък на места, които не можеш и да си представиш…

— Спри. Ония образи, дето никнат в главата и прочие.

— След това — продължи невъзмутимо Фидлър, — една годинка да си поседя сладко в Даруджистан, още ще сера тухли…

— Спри, казах!

Калам изгледа сапьора с присвити очи.

— Даруджистан ли? Каниш се да идеш при другите значи?

Сапьорът извърна смутено очи.

— Някой ден…

— Някой ден. Скоро?

— Не се каня да бягам, Калам.

Убиецът и Бързия Бен се спогледаха бързо и Калам се окашля.

— Ами… може би трябва, Фид. Според мене…

— Според тебе всички сме обречени, знам. Благодаря, че ми развали деня. Бързак, дай още една глътка от този ейл, устата ми е пресъхнала.

Калам замълча. „Добре, това поне се изясни.“

Бързия Бен изтупа трохите от ръцете си и изправи гръб.

— Тя има някои идеи за тебе, Калам…

— И едната жена ми е в повече.

— Може би иска да събереш отделение убийци?

— Какво? От тази сган?

Фидлър се намръщи:

— Ей, ей, тази сган я познавам.

— И?

— И си прав, да. Голяма беля са.

— Все пак. — Магьосникът сви рамене. — И вероятно иска да го направиш тихомъл…

— След като Перла ви е слушал разговора, да бе.

— Не, това беше после. Втората част от срещите ни е за публиката ни. В първата част, преди да дойде Перла и който там още, си говорим насаме. Тези срещи ги прави толкова импровизирано, колкото може. Използва за пратеник Гръб. — Магът направи жеста „да пази зло“.

— Милото намерениче — подхвърли Фидлър.

Бързия Бен само поклати глава.

— Значи си иска свой кадър от убийци — рече Калам. — За който Нокътят да не знае. О, не ми харесва накъде бие всичко това, Бързак.

— Който се крие зад онези стени, може да е уплашен, Кал, но не е глупак.

— Цялата работа е глупава — заяви Фидлър. — Тя съкруши въстанието — какво повече иска Ласийн?

— Силна е за справянето с враговете ни — рече Калам. — И слаба, стане ли въпрос за популярност.

— Тавори не е от популярния тип личности, тъй че какъв е проблемът?

— Би могла да стане популярна. Още няколко успеха — такива, които да покажат че не е сляп късмет. Хайде, Фид, знаеш колко бързо може да се обърне една армия.

— Не и тази армия — отвърна сапьорът. — Тя първо едва-що се вдигна от земята. Ние сме една ужасно разколебана пасмина… Бързак, тя изобщо има ли си представа за това?

Магьосникът го изгледа продължително, после кимна.

— Мисля, че да. Но не знае какво да направи по въпроса, освен да догони Леоман от Вършачите и да го заличи с цялата му войска. Напълно.

Фидлър изсумтя.

— Точно от това се боеше Кътъл. Убеден е, че на Ранал до гуша ще му дойде, докато свърши всичко това.

— Ранал ли? А, да.

— И той е една беля — продължи Фидлър. — Непрекъснато приказва за проклетията, дето си я запазил, щял да седне на нея, когато съдбата се стовари върху всички ни. Трябва да му видиш физиономията само, когато почне да ги дрънка тия.

— Май трябва да се поговори с Кътъл.

— Трябва му един юмрук в муцуната, Кал. Вярвай ми, изкушавал съм се…

— Но сапьорите не си го правят един на друг това.

— Аз съм сержант.

— Но все пак ги искаш на своята страна.

— М-да.

— Добре — заяви Калам. — Аз ще го оправя.

— Внимателно. Може да ти хвърли в краката някоя „острилка“. Не обича убийците.

— Че кой ги обича? — подхвърли Бързия Бен.

Калам се намръщи.

— А аз пък си мислех, че съм популярен… поне между приятелите си.

— Само го изиграваме предпазливо, Калам.

— Благодаря, Бързак. Ще го запомня.

Магьосникът изведнъж се изправи.

— Гостите ни всеки момент ще пристигнат…

Фидлър и Калам също станаха, обърнаха се и видяха как Имперският лабиринт отново се разтвори. От устието му пристъпиха четири фигури.

Убиецът позна две от тях и изпита едновременно напрегнатост и задоволство, изпълнило душата му: настръхна изведнъж заради Върховния маг Тайсхрен, а искреното задоволство бе от това, че вижда Дужек Едноръкия. От двете страни на Тайсхрен крачеха двама телохранители, единият — престарял сети с намазани с восък мустаци — смътно познат някак си, сякаш Калам като че ли го беше виждал веднъж, преди много време. Другият беше жена, някъде между двайсет и пет и трийсет и пет, стройна и атлетична, с плътно копринено облекло. Очите й бяха меки и тъмнокафяви, будни; косата й бе подрязана късо, по имперската мода, около сърцевидното й лице.

— Отпусни се — промърмори му тихо Бързия Бен. — Както казах, ролята на Тайсхрен в… минали работи беше… погрешно разбрана.

— Така казваш ти.

— А и той наистина се опита да защити Уискиджак.

— Но беше прекалено късно.

— Калам…

— Добре, ще бъда вежлив. Този стар телохранител сети… не е ли от времето на императора?

— М-да.

— Нещастният кучи син? Дето никога нищо не казва?

— Същият.

— Изглежда все едно доста е пийнал.

Бързия Бен изсумтя.

— Нещо смешно ли има, Върховен маг? — попита Дужек, щом групата се приближи.

— Добре сте дошли, Върховен юмрук — отвърна Бързия Бен и добави с леко почтителен поклон към Тайсхрен: — Колега…

Тънките, почти без косми вежди на Тайсхрен се вдигнаха.

— Полево повишение, така ли? Е, може би позакъсняло. Все едно, не вярвам императрицата да е санкционирала все още това звание.

Бързия Бен му отвърна с широка бяла усмивка.

— Спомняте ли си, Върховен маг, друг един Върховен маг, изпратен от императора в началото на кампанията „Черния пес“? Крибалах Рул?

— Рул Простака ли? Да, умря след около месец някъде…

— В един ужасен пожар, да. Е, това бях аз. Тъй че вече съм бил Върховен маг, колега…

Тайсхрен се мръщеше, явно се мъчеше да си спомни нещо, след това лицето му помръкна.

— И императорът е знаел това? Би трябвало, щом ви е пратил… освен ако, разбира се, изобщо не ви е пращал той.

— Е, вярно, имаше някои недоразумения в цялата работа и ако някой беше поел точно по тази следа, като нищо щяха да се забележат. Но вие очевидно не изпитвате нужда да го правите, след като макар и за кратко успях да се защитя — като ви измъкнах от неприятност веднъж, доколкото си спомням… нещо там свързано с убийци магове Тайст Андий…

— Когато изгубих един определен предмет, съдържащ господар на демони…

— Нима? Съжалявам, че го чувам.

— Същият демон, който по-късно умря от меча на Рейк в Даруджистан.

— О, колко жалко.

Калам се наведе към Бързия Бен и прошепна:

— Мисля, че каза на мен да се отпусна.

— Стари работи, отдавна минали — каза дрезгаво Дужек Едноръкия. — Щях да плесна с ръце, ако имах повече от една. Тайсхрен, дръпни юздите на тоя сети, преди да е направил нещо глупаво. Имам да обсъдя тук някои неща. Хайде, да почваме.

Калам се озърна към Фидлър и примига. „Също като в доброто старо време…“

 

 

Залегнал на билото на рида, Перла изсумтя.

— Онова там е Дужек Едноръкия. Трябваше уж да е в Г’данисбан в момента.

Лостара Юил до него изсъска и започна да се пляска по бедрата и тялото.

— Бълхи чигър, проклет да си. Гъмжат по този хълм. Мразя бълхи чигър…

— Защо не вземеш да скочиш и да затанцуваш, капитане? — попита Перла. — Просто да си сигурна, че ще разберат, че сме тук.

— Шпионирането е глупаво. Мразя го това и май започвам да преоткривам и омразата си към теб, Нокът.

— Галиш ми ухото със сладките си приказки. Все едно, онзи плешивият е Тайсхрен, с Хатар и Киска този път, което значи, че си дава сметка за рисковете. О, защо трябваше да го правят това точно сега?

— Какво да правят точно сега?

— Каквото там правят, разбира се.

— Ами тичай при Ласийн като усърдно паленце, каквото си, Перла, и веднага й донеси всичко.

Той изпълзя надолу по склона, обърна се и седна.

— Няма нужда да се бърза. Трябва да помисля.

Лостара се спусна по склона, докато можеше да се изправи.

— Е, аз повече няма какво да чакам тука. Имам нужда от баня в мляко, с листа от ескура, и то веднага.

Той я гледаше как крачи към бивака. Приятна походка — освен леките резки тикове.

Елементарен трик, да пропъди бълхите от тялото си. Може би трябваше да подсили ухажванията си към нея.

„Не, така е много по-добре. Богове, създадени сме един за друг.“