Стивън Ериксън
Ловци на кости (25)

20.

Дисциплината е най-могъщото оръжие срещу самонадеяността. Трябва да ценим стойността на сдържаната си реакция, когато отвръщаме на жестокостите на фанатици. И все пак нека не твърдим в благочестивата си риторика, че сред нас няма фанатици; защото самонадеяността избуява всеки път, когато се удържа традиция, и най-често когато съществува усещането, че традицията е под атака. Фанатиците могат да възникнат толкова лесно в среда на морален упадък (истински или въображаем), колкото и в среда на легитимно неравенство, или под знамето на обща кауза.

Дисциплината означава колкото да се опълчиш на врага пред теб, толкова и на врага в тебе; защото без критична преценка оръжието, което владееш, нанася — и нека да го кажем откровено — само убийство.

А първата му жертва е безукорността на вашата кауза.

 

(Реч към Последователите)

Смъртен меч Брукалаян

Сивите мечове

Все по-трудно ставаше да престане да съжалява за някои решения, които беше избрал, осъзна Гъноуз Паран. Докато съгледвачите му съобщаваха, че дераготите не вървят по петите на армията му, която крачеше на североизток през буквално опустелите земи, същото това отсъствие будеше подозрение и трепет. В края на краищата, ако тези древни зверове не ги преследваха, какво се канеха да предприемат?

Ганат, магьосницата Джагът, повече или по-малко бе обяснила, че решението на Паран да пусне на воля тези зверове е ужасна грешка. Може би трябваше да се вслуша в нея. Заблуда беше да си въобразява, че безкрайно ще може да държи под контрола си всички сили, които беше освободил, за да се справят с Т’ролбарал. А може би липсваше и самоувереност в способностите на асцендентите, действащи вече в този свят. Дераготите бяха първични, но тази първичност понякога се оказваше притисната от свят, вече недопускащ такава неограничена свобода.

„Е добре, стига с това. Свърши се, нали? Хайде този път някой друг да почисти бъркотията, която направих.“

После се намръщи. „Вярно, това едва ли е правилното отношение за един Господар на Колодата. Но пък и не съм се молил за тази титла, нали?“

Яздеше някъде в средата на колоната. Не му допадаше идеята за антураж, нито да е в авангарда. В момента водеше Юмрук Рит Бюд — на тази позиция Юмруците се редуваха. Докато Паран си яздеше само с Ното Бойл до него, и понякога Хърлочъл, който се появяваше, щом се наложи да се занесе някое съобщение — а за щастие те бяха малко.

— Като капитан Кайндли бяхте по-напорист, знаете ли — заговори Ното Бойл.

— О, я млъкни.

— Само наблюдение, Върховен юмрук. Не е оплакване.

— Всяко твое наблюдение е оплакване, лечител.

— Оскърбихте ме, сър.

— Сега разбра ли какво имах предвид? Разкажи нещо интересно. Картуулиец си, нали? Значи си бил поклонник на Д’рек?

— Гуглата да ме вземе, не! Добре, като искате да ви разкажа нещо интересно, ще ви разкажа историята си. Като млад бях трошач на крака…

— Какво?

— Трошах кучешки крака. Само по един на помияр, забележете. Куците кучета са важни за празника…

— А, имаш предвид празника на Д’рек? Онзи отвратителен варварски вонящ ден на гнусно празненство! Значи си чупил краката на горките животинчета, за да може да бъдат пребити до смърт в задните улици от малки психотични дечица.

— Какво намеквате, Върховен юмрук? Точно това правех, да. Три полумесеца за куче. Беше си препитание. Само че после ми омръзна и…

— Малазанците забраниха празника…

— И това, да. Крайно погрешно решение. Направо уби народа ми, принуди ни да търсим други места за нашия…

— За вашия извратен вкус да нанасяте мъка и страдание.

— Е, да. Кой трябваше да разказва все пак?

— Бездната да ме вземе дано, приеми извиненията ми. Умолявам те, продължавай — стига да мога да го преглътна.

Ното Бойл вирна нос.

— Аз поне не съм тичал да боцкам разни богини на младини…

— Аз също, макар че може би, като всяко здраво и право момче, което не чупи крака, ме е засърбявало по някои. Най-малкото заради статуите им, нали разбираш. Да вземем Солиел например…

— Солиел! Статуя, изобразяваща открито представата за майчинство!

— О, нима? Хм, това беше малко прекалено откровено, а?

— Да не забравяме, че вие сте били момчето — отвърна съчувствено Ното Бойл.

— Добре де, аз бях. Да го забравим това. Та какво разправяше? След като кариерата ти на трошач на крака умря с подсмърчане, после какво?

— О, колко смешно, Върховен юмрук. Трябва да изтъкна също така, че изображението на Солиел в Г’данисбан е…

— Адски разочароващо — съгласи се Паран. — Представа нямаш колко юношески фантазии са разбити от него.

— Мислех, че нямате желание да обсъждаме повече темата?

— Добре. Продължи.

— За кратко време бях чирак при един местен лечител…

— Лекуваше сакати кучета?

— Не беше основният ни източник на доход, сър. Получи се неразбирателство, в резултат на което бях принуден да напусна, и то бързо. Местната наборна кампания се оказа възможност, особено след като такива усилия на малазанците рядко печелят повече от шепа картуулийци, и повечето от тях са или закъсали, или престъпници…

— А ти беше и двете.

— Основният им извор на радост затова, че се записвам, бе заради уменията ми като лечител. Все едно, първата ми кампания беше в Корел, Тефтийските кампании, където имах щастието да служа под наставничеството на лечител, който по-късно щеше да се сдобие с позорна слава. Ипшанк.

— Наистина?

— Точно той, ни повече, ни по-малко. И да, там се запознах и с Манаск. Трябва да се каже — а вие, Върховен юмрук, ще разберете повече от всеки друг необходимостта от това — трябва да се каже, че както Ипшанк, така и Манаск останаха верни на Греймейн… до края. Е, поне доколкото аз знам, разбира се — тогава вече бях лечител на пълен легион и ни пратиха в Дженабакъз. Междувременно…

— Ното Бойл — прекъсна го Паран, — изглежда, притежаваш изключителен талант да се спогаждаш и с хора с добро име, както и с лошо.

— Ами, да, сър. Предполагам, че го имам, да. А сега подозирам, че се чудите в коя категория поставям вас?

— Мен? Не, не си прави труда.

Лечителят понечи отново да заговори, но бе прекъснат от идването на Хърлочъл.

— Върховен юмрук.

— Да?

— Пътят напред, сър. Досега не личи нищо повече от разпръснати поклонници, както ги нарекохте. Но изглежда, към преселението се е присъединила конна войска.

— Колко са?

— Над петстотин, Върховен юмрук. Може и хиляда да са — яздят в строй, тъй че е трудно да се разбере отдалече.

— В строй. Интересно, кои ли може да са? Добре, Хърлочъл, пуснете напред съгледвачите и конните патрули — колко напред са?

— На четири-пет дни път, сър. Яздят в лек галоп, повечето време.

— Добре. Благодаря, Хърлочъл.

Разузнавачът препусна напред покрай колоната.

— Какво означава това според вас, Върховен юмрук?

Паран сви рамене.

— Предполагам, че скоро ще го разберем, Бойл.

— Ното Бойл, сър.

— Добре, че си станал лечител, а не пиконосец — не можа да се сдържи Паран.

— Ако не възразявате, сър, мисля, че чух напред някакви оплаквания за натъртени от ездата задници. — Мъжът смуши коня си напред.

„Богове, предпочита натъртени задници пред компанията ми. Какво пък, всекиму своето…“

 

 

— Върховен юмрук Паран — измърмори капитан Суиткрийк. — Какво прави той там, отзад, и каква е цялата тази работа с неотдаването на чест? Вреди на дисциплината. Не ме интересува какво мислят войниците — не ме интересува дори, че преди е командвал Подпалвачите на мостове — в края на краищата той ги пое само за да ги заличат. Не е редно според мен. Изобщо.

Юмрук Рит Бюд я погледна през рамо. Лицето й се беше зачервило, забеляза Юмрукът, очите блестяха. Капитанът явно не можеше да забрави удара в челюстта. „Между другото, и аз едва ли щях да забравя такова нещо.“

— Според мен Юмруците трябва да организират съвещание…

— Капитане, забравяте се — предупреди Рит Бюд.

— Моля за извинение. Но след като се разбра, че вървим след някаква армия, не искам да свърша като Подпалвачите на мостове. Нищо повече.

— Доверието на Дужек Едноръкия в Паран и възхищението му към него, капитане, е достатъчно за мен. И за колегите Юмруци. Строго ви съветвам да потиснете гнева си и да стегнете собствената си дисциплина. Колкото до войската пред нас, дори хиляда конни воини едва ли представляват заплаха за Воинството. Въстанието свърши — нито един въстаник не е останал, в края на краищата. И малко, с които да се бием. — Махна напред. — Дори тези поклонници непрекъснато отпадат от пътя.

Встрани от пътя се виждаше ниска каменна грамада — поредната тъжна жертва на това поклонничество — и на нея се вееше парче плат, накичено с пера от врани.

— Това също е зловещо — каза Суиткрийк. — Всички тези поклонници на Колтейн…

— Тази земя ражда култове като личинки в труп, капитане.

Суиткрийк изсумтя.

— Много подходящ образ специално в този случай, Юмрук.

Рит Бюд изсумтя. „Напипвам ги понякога, да.“

Зад тях ефрейтор Футгар извика:

— Какво е това?

Те се извърнаха в седлата и се загледаха натам, накъдето сочеше. Небето на изток. Сред войниците отзад се извисиха гласове — молитви, изненадани викове.

Низ от слънца, десетина, малки, но достатъчно ярки, за да пробият дупки в синьото небе. И две изопнати опашки огнена мъгла. Низът слънца се извиваше като лък, с двата края по-нависоко, а над него се виждаше замъгленото лице на луната.

— Поличба за смърт! — извика някой.

— Капитане — изръмжа Рит Бюд, — накарайте тоя глупак да си затвори устата.

— Слушам.

 

 

— Небето се срутва — каза Ното Бойл; забавил, за да се изравни с Върховния юмрук.

Паран гледаше навъсено странните слънца в небето на изток, мъчеше се да намери някакъв смисъл в това, което виждаха. „Каквото и да е, никак не ми харесва.“

— Съмнявате ли се? — попита лечителят. — Върховен юмрук, обикалял съм из земите на Корел. Виждал съм кратерите от всичко, което е падало от небето. Разглеждали ли сте някога карта на Корел? Целият северен субконтинент и многобройните му острови? Хвърлете шепа камъчета в тинята и изчакайте водата да запълни дупките. Това е Корел, сър. Хората още разправят истории за огньове, паднали от небето при свалянето на Сакатия бог.

— Иди в челото на колоната, Ното Бойл — каза Паран.

— Сър?

— Заповед да спрат. Веднага. И ми прати Хърлочъл и съгледвачите му. Трябва ми картина за района наоколо. Може би ще се наложи да си намерим укритие.

Този път поне лечителят не възрази.

Паран отново се загледа към низа огнени кълба — разрастваха се като залп от Бездната. „Проклятие, къде е Ормулогун? Трябва да го намеря и дано да му е готова тази Колода — или поне картите да са очертани, надписани и готови за нанасяне на боите. Богове подземни, трябва все пак да имаме нещо, защото нямам време за…“ Мисълта му секна.

Вече ги усещаше с всичките си сетива, приближаваха се — усещаше зноя… възможно ли бе изобщо това?

„Проклетата луна — трябваше да обърна внимание. Трябваше да проуча, да разбера какво става там горе на онзи запуснат свят.“ След което го порази нова мисъл и той застина.

„Война между боговете.“

„Нападение ли е това? Залп, наистина?“

Озъби се, взрян в небето на изток, конят се дърпаше уплашено под него.

— Ей, вие там! Не играете честно. И това… не ми харесва.

Изправи се на стремената и се огледа в паника.

— Ормулогун! Къде си, в името на Гуглата!

 

 

— Нищо не мога да направя срещу това — измърмори Искарал Пъст и се присви. — Май трябва да почна да ломотя неразбрано вече. Да, това ще е съвсем уместно. Налудничав поглед в очите. Слюнка и пяна, да. Кой би могъл да ме вини? Всички ще умрем!

Последните думи излязоха с писък, толкова силен, че измъкна Маппо от безчувствената летаргия. Той вдигна глава и погледна Върховния жрец на Сянка. Далхониецът се беше свил до мулето си, и двамата бяха окъпани в някаква странна зеленикава светлина… не, осъзна слез миг треллът, тази светлина беше навсякъде.

Спайт слезе от предния мостик и Маппо видя хладния гняв, изписан на лицето й.

— В беда сме — изръмжа тя. — Нямаме време — надявах се… все едно… — Изведнъж рязко завъртя глава и се вторачи на югозапад. Присви очи и каза: — О… кои сте вие, в името на Гуглата? И що за поразии се каните да правите? — Замлъкна отново, още по-намръщена.

Маппо Рънт примига, надигна се и видя, че небето е пламнало — почти над тях. Все едно слънцето беше народило безброй свои чеда, низ от нажежени до бяло бисери, пламъците им сияеха в зелен ореол. Усилваха се… спускаха се надолу. Какво беше това?

Морето около тях сякаш потрепери, белогриви вълни заплискаха объркано. Въздухът настръхна нажежен и вятърът отведнъж затихна. А там, над грамадата суша на изток, където трябваше да е остров Отатарал… Маппо се обърна към Искарал Пъст. Ниско приведен, Върховният жрец беше покрил главата си с ръце. Бок’арала се трупаха около него, скимтяха и хленчеха, протягаха ръце да се докоснат до треперещия старец. А той ломотеше:

— Това не го мислехме, нали? Не помня… богове, нищо не помня! Могора, мила ми дърта вещице, къде си? Точно сега най-си ми нужна. Искам секс! Дори с теб! Белия паралт ще го изпия после — какъв избор? Или това, или споменът за прежалката ми немощ! Не мога повече да понеса. Престанете да ме опипвате, зли маймуни такива! Сенкотрон, нещастна безумна сянко — къде се криеш и има ли там място и за мен, твоя най-предан слуга, твоя Магус? Гледай да има! Ела ме вземи, проклет да си — остави ги другите! Само мен! Разбира се, че има място! Вмирисан на слуз, затънал до колене в говна облак пръдня! Спаси ме!

— Духове долни! — измърмори Могора до Маппо, — чуй го само това жалко същество! И аз съм се омъжила за него, представи си!

Спайт изведнъж се извъртя и затича обратно към носа, бок’арала се пръснаха от пътя й. Щом се озова там, се обърна и извика:

— Виждам ги! Към тях, глупаци! Бързо!

И се завъртя вихрено, извиси се над тежко поклащащия се над вълните кораб, разпери широко изпъстрени със сребро криле. Вихрушки мъгла се вплътниха и над кораба надвисна огромен дракон — корабът се смали като черупка под неимоверните му размери. Две бляскави очи грейнаха като живак сред злокобната смарагдовозелена светлина. Дългата гъвкава опашка на съществото се загърчи надолу като змия, уви се около извисилия се нагоре корабен нос. След това драконът се изви във въздуха с яростен плясък на крилете…

… корабът подскочи и се понесе стремглаво напред.

Маппо излетя назад, натресе се в стената на каютата, около него се пръсна дърво. Изпъшка, изправи се тромаво и залитна към носа.

„Тя ги вижда. Кои?“

Небето се изпълваше със стрели от зелен пламък, изсипваха се като дъжд към тях. Искарал Пъст запищя.

 

 

На повече от хиляда левги от тях, на запад, Ботъл стоеше сред другите и се взираше в хоризонта на изток — там, където тъмнината трябваше да пълзи нагоре, за да възвести безкрайния цикъл на смъртта на деня и раждането на нощта. Но вместо това съвсем ясно виждаше десетина огнени мушици… спускаха се, изпълниха една третина от небето със зловеща зеленикава светлина.

— О… — прошепна той. — Лошо.

Фидлър го сграбчи за ръкава, дръпна го към себе си и прошепна дрезгаво:

— Разбираш ли какво е това?

Ботъл поклати глава.

— Да не би да е… да е нов Сакат бог?

Ботъл го зяпна. „Нов?“

— Богове подземни!

— Това ли е?

— Не знам!

Фидлър изруга и го отблъсна. Ботъл залитна, удари с рамо сержант Балм — който почти не реагира, — измъкна се от гъстата войнишка гмеж, загледа се над водите. На юг корабите на Немил — бойни биреми и транспортни съдове — бяха изпънали всяко платно пред вятъра и пореха бързо към родния бряг, първите бързо изпревариха вторите, затънали наполовина от тежкия товар — изоставили обещаното снабдяване.

„Да, всеки глупак вече е сам за себе си. Но ударят ли ония неща, ударната вълна ще се затъркаля бързо. Всички ни ще разбие на трески. Жалки кучи синове, изобщо няма да се измъкнете. Дори и гадните биреми.“

Несекващият вятър изведнъж сякаш спря, колкото да си поеме дъх, и се върна с удвоена сила, при което всички на палубата залитнаха. Платната заплющяха, мачти и реи заскърцаха — „Силанда“ простена под тях.

„Бързак? Най-добре се измъкни веднага и вземи със себе си когото можеш. Срещу това, което иде… никаква илюзия няма да го разколебае. Колкото до ония Тайст Едур — какво пък, те са свършили като нас. Ще го приема като утешение.“

„Е, мила ми бабо, ти все казваше, че морето ще е гибел за мен.“

 

 

Сержант Хелиан се шляеше по палубата, шашната от новия зелен свят, който беше открила. Това бренди от Немил блъскаше здраво, и още как! Наоколо й някакви хора крещяха или просто стояха на място като замръзнали, но това си беше в реда на нещата, нали, в редките мигове, когато случайно — опаа — прекрачеше мътната черта на полупиянството. Все пак от толкова зелено леко й прилошаваше.

Проклето от Гуглата немилско бренди — що за идиоти пиеха този боклук? Е, добре, можеше да го трампи за малко фаларийски моряшки ром. Все щяха да се намерят достатъчно идиоти на този кораб, трябваше само да намери някой. Моряк, като онзи там.

— Ей. Виж, имам тук н’милско б-бренди м-малко, ма ми се п-пие ром, нали. Десет полумес’ца дадох за т’ва, много е, знам, но отделението ми ме обича, ’збираш ли. Събраха ги. И такова, викам, да направим трампа, а? Едно към едно, бутилка за б-бутилка. В-верно, изпих го повечето, но струва повече, нали. Тъй че си е едно към едно. — И изчака.

Мъжът беше някакъв висок кучи син. Гледаше строго някак. Други ги бяха зяпнали отстрани — какъв им беше проблемът между другото?

Типът взе бутилката от ръката й, разклати я и се намръщи. Вдигна я и я изпи на три дълги глътки.

— Ей-ей!

После бръкна под тежкарското си наметало, извади едно плоско шише и й го подаде.

— Вземи, войник. Сега слез долу и се напий до припадък.

Тя стисна бутилката с две ръце, възхитена от лъскавата повърхност, дори от жлеба, минаващ диагонално от едната страна, и печатите, всечени в стъклото, много бяха хубави. Имперският скиптър и други четири, стари — печати на флагмански кораби, беше ги виждала и преди. Ето тоя беше печатът на Картерон, а тоя — на Урко, единия не го знаеше, но последният беше същият като на знамето горе на кораба, на който беше сега. „Това ако не е съвпадение, м-м?“ Примига към мъжа.

— Н-не мога. Имам заповеди…

— Отменям въпросните заповеди, сержант.

— Можеш ли?

— При тези обстоятелства — да.

— Ей, никога няма да те забравя, матрос. Обещавам. Ъъъ… къде беше люкът?

Той я стисна здраво за рамото и я поведе. Притиснала красивата и плискаща се чудесно бутилка до гърдите си, Хелиан закрачи през зелената мъгла, между всички тези зяпнали я лица. Изплези им се.

„Гледайте си работата.“

 

 

Чула въздишката на адюнктата, Апсалар се обърна.

Тавори умислено гледаше хоризонта на изток.

— Унизително, нали?

— Да, адюнкта.

— Всичките ни планове… заблудите ни… сякаш само силата на волите ни, на всекиго от нас, може по някакъв начин да наложи всичко друго да остане непроменимо около нас, в очакване само на онова, което ние ще направим или ще кажем.

— Боговете…

— Да, знам. Но това… — посочи на изток, — това не е свързано с тях.

— Нима?

— Твърде опустошително е, войник. Никоя страна в тази война не е чак толкова отчаяна… все още. А вече дори техните игри се оказват нищожни.

— Липсва ви увереност, адюнкта.

— Нима? В какво?

— В нашата издръжливост.

— Може би.

Но Апсалар чувстваше как собствената й увереност рухва, вкопчена в една-единствена мисъл — и решимостта зад тази мисъл дори отслабваше. Все пак. Една-единствена мисъл. „Това… Това е било предвидено. От едного. Трябва да е било.“

„Някой е предвидил, че това предстои.“

Повечето хора бяха слепи. Но някои не бяха.

„Така че е време да направиш нещо, прозорливи мой приятелю. И то бързо.“

 

 

Ормулогун, с краставия му жабок по петите, се изтътри на пътя, стиснал в ръце издута кожена торба. Жабокът зад него ломотеше нещо за побъркани художници и за жестокия свят с нотка на песимистично задоволство. Ормулогун се спъна и падна едва ли не в краката на Паран, изпусна торбата и съдържанието й се разсипа по земята… включително няколко десетки дървени карти, повечето — празни.

— Едва-що си ги започнал! Проклет глупак!

— Съвършенството! — вресна Ормулогун. — Вие казахте да…

— Все едно — изръмжа Паран. Погледна през рамо към небето на изток. Огнените стрели се сипеха като дъжд. — Континент? В морето? — зачуди се той на глас. — Или остров Отатарал?

— Може би и трите — измърмори Ното Бойл и облиза устни.

— Хм… — Паран клекна и разчисти пясъка пред себе си. — Морето е по-зле. Което значи, че… — Започна да чертае по пясъка с показалец.

— Имам нещо! — изхленчи Ормулогун и зарови из картите си.

„Маел. Дано само да внимаваш… Дано да си готов за това, което трябва да се направи.“ Огледа резките, които бе очертал по пясъка. „Достатъчно ли е? Би трябвало.“ Затвори очи и съсредоточи волята си. „Портата е пред мен…“

— Имам тази!

Викът изкънтя силно в дясното ухо на Паран и докато отприщваше всичката си сила, той отвори очи… и видя, зареяна пред себе си, друга карта…

И силата му се вля в нея…

На колене, хлъзгаше се по глина, която се огъваше под него, забиваше в нея длани да се задържи. Сив въздух, миризма като в костница — и Паран вдигна глава. Пред него се издигаше порта, грамада от сплетени кости и бледа подута плът, полюшващи се кичури коса, безчет зяпнали го очи, а зад нея — сива смътна забрава.

— О, Гугло!

Беше досами прага. За малко щеше да влети право в портата…

А пред него се появи фигура — загърната в черно наметало, качулата, висока. „Това не е някой от слугите му. Самият той, старият гаден кучи син…“

— Има ли време за такива неприятни мисли, смъртни? — Гласът беше кротък, съвсем леко хриплив. — При това, което предстои… е, Гъноуз Паран, Господарю на Драконовата колода, озова се на крайно неприятно място, освен ако не държиш да те стъпче множеството, което съвсем скоро ще се озове на тази пътека.

— О, я да млъкнеш, Качулати — изсъска Паран и се помъчи да се надигне, но спря, щом осъзна, че това не е най-умното. — Помогни ми. На нас. Спри онова, което иде — то ще унищожи…

— Твърде много, да. Твърде много планове. Но много малко мога да направя. Потърсил си неподходящия бог.

— Знам. Опитвах се да намеря Маел.

— Безсмислено… — Но още докато Гуглата го изричаше, Паран долови известно… колебание.

„А, хрумна ти нещо.“

— Да. Добре, Гъноуз Паран. Сделка.

— Бездната да ни вземе — няма време за сделки!

— Мисли бързо тогава.

— Какво искаш? Повече от всичко друго, Гугло! Какво искаш?

И Качулатия му го каза. А сред труповете, крайниците и вторачените лица едно лице изведнъж се оживи, очите му се отвориха много широко — подробност, която никой от двамата не забеляза.

Паран се вторачи невярващо в бога.

— Не говориш сериозно.

— Смъртта винаги е сериозна.

— О, я стига с този претенциозен боклук! Сигурен ли си?

— Можеш ли да постигнеш каквото искам, Гъноуз Паран?

— Да. Все някак.

— Заклеваш ли се?

— Да.

— Добре. Върви си сега. Трябва да отворя тази порта.

— Какво? Тя е отворена!

Но богът вече му бе обърнал гръб и Паран едва чу отговора му:

— Не и от тази страна!

 

 

Щом огнените камъни зашибаха в кипналата вода само на една корабна ширина от тях, Чаур заскимтя. Взривове пара и ужасен съсък пронизаха въздуха. Кътър се бореше с кърмовото весло, мъчеше се да задържи подмятащия се кораб, но сили не му стигаха за това. „Скръб“ отказваше да тръгне накъдето и да било. „Освен към дъното.“

Нещо тупна на палубата. Глух тътен, пръсна се дърво, целият корпус се разтресе, след това от голямата колкото юмрук дупка изригна пара. „Скръб“ сякаш хлътна под тях.

Баратол изруга и залази към пробойната, повлякъл след себе си едно резервно платно. Докато се мъчеше да запуши дупката, още камъни ги поразиха, един отпред откъсна носа, друг… горещината изригна до лявото бедро на Кътър, вдигна се стълб пара и водата швирна нагоре.

Въздухът се бе нажежил като дъх от ковашка пещ. Цялото небе сякаш беше пламнало.

Платното над тях гореше разкъсано.

Нов трясък и над половината от лявото перило просто изчезна, натрошеното дърво се пръсна като мъгла сред рояк нажежени искри.

— Потъваме! — изкрещя Сцилара, вкопчила се в отсрещното перило. Палубата на „Скръб“ се накланяше опасно.

Товарът в трюма залитна — „Много продукти, алчни бяхме“ — и загиващият кораб се наклони още повече.

Увитият труп на Хеборик се затъркаля към кипналите вълни.

Кътър извика, опита се да се хвърли и да го спре, но беше много далече — увитата в зебло мумия се хлъзна във водата…

И Чаур я последва с вой.

— Не! — изрева Баратол. — Чаур, не!

Ръцете на немия великан се свиха около трупа. И миг след това двамата потънаха.

 

 

„Море. Бара го нарече море. Топло сега. Мокро. Беше толкова хубаво. Сега небе лошо и море лошо — горе — но сега хубаво. Тук. Тъмно, нощ, нощ идва, болят уши. Болят уши. Боли. Бара каза не дишаш в море. Сега трябва дишаш. О, боли! Дишай!“

Напълни дробовете си и огън избухна в гърдите му, след това… хладно, леко, спазмите затихнаха. Обгърна го мрак, но Чаур вече не се боеше от това. Студът си беше отишъл, горещината си бе отишла, вцепенение изпълни главата му.

Толкова беше обикнал морето.

Увитото тяло в прегръдката му дърпаше все надолу и надолу — и сякаш се раздвижи, платнището се изпъна, загуби форма.

Тъмнина — отвътре и вън. Нещо нажежено и яростно проряза водата покрай него, устремено към дъното като копие светлина, и Чаур трепна. И затвори очи, за да накара тези неща да се махнат. Болката в дробовете му най-сетне си бе отишла.

„Вече спиш.“

 

 

Стълбове пара изригваха към небето, оглушителен тътен раздираше въздуха, морето се тресеше като смъртно ранен звяр… и Кътър видя как Баратол се гмурна в кипналата вода след Чаур. „Трупът. Хеборик… Чаур… о, богове…“

Допълзя до Сцилара и я прегърна. Тя се вкопчи в мократа му риза.

— Толкова се радвам — прошепна до гърдите му. „Скръб“ стенеше и се накланяше още повече.

— За какво пък се радваш?

— Че я оставих. Там. Че я оставих.

Кътър я притисна до себе си.

„Съжалявам, Апсалар. За всичко…“

Внезапен стихиен вятър го блъсна в гърба, сянка профуча, той вдигна рязко глава и очите му се разшириха, щом видя чудовищната фигура, затулила цялото небе, спускаше се…

„Дракон. Сега какво?“

И тогава чу викове… и в същия миг „Скръб“ сякаш избухна. Кътър се озова във водата, пляскаше с ръце, паниката стисна сърцето му като юмрук.

 

 

„… Протягат се… протягат…“

„Какъв е този звук? Къде съм?“

Милион гласове — писъци, потъващи в ужасна смърт — о, колко дълго бяха странствали в пространството на мрака, безтегловни, взрени напред в необятната… пустота. Безразлична към страстните им, яростни спорове и вражди, тя ги поглъщаше. Изцяло. И ги изхвърляше — от другата страна… изопната мрежа от сила, жадна да трупа, да трупа мощ и странстването изведнъж се превръщаше в безумно, хаотично движение — свят долу — толкова много изгубено… а там, отвъд — друг, още по-голям…

— О, чуй ни, толкова много… унищожено. Планини, сринати в прах, камъни, въртящи се в безбрежната тъма, ослепителни облаци, искрящи под яростна слънчева светлина — а сега този зверски свят, изпълнил взора ни — дом ли е това?

— У дома ли си дойдохме?

„Протягат се… ръце от нефрит, прашни, груби, неизлъскани още до огнен блясък. Помня… трябваше да умреш, Трийч, нали? Преди възнесението, преди божествеността. Първо трябваше да умреш.“

„Бях ли изобщо твоят дестраянт?“

„За мен ли беше изобщо това?“

„Трябваше ли да бъда убит?“

„Протягат се — тези ръце, тези незнайни, неведоми длани — как мога да отвърна на тези писъци? Тези милиони, в разбитите им затвори — докосвах някога, с върховете на пръстите, докосвах, о… тези гласове…“

— Това не е спасение. Ние просто умираме. Унищожение…

— Не е, глупако. У дома. Ние сме у дома…

— Анихилацията не е спасение. Къде е той? Къде е нашият бог?

— Казвам ти, търсенето свършва!

— Няма спор.

„Чуйте ме.“

— Кой е това?

— Той се връща! Онзи отвън — братът!

„Чуйте ме, моля ви. Аз… не съм вашият брат. Аз съм никой. Мислех… Дестраянт… знаех ли го със сигурност? Не бях ли излъган? Дестраянт… Е, може би, а може би не. Може би всички сме сбъркали, всеки от нас. Може би Трийч дори е сгрешил.“

— Изгубил си е ума.

— Забрави го — виж, смърт, ужасна смърт, идва…

— Луд? И какво? Предпочитам него да слушам, вместо който и да е от вас. Той каза слушайте, и ще го слушам.

— Всички слушаме, идиот — нямаме избор, нали?

„Дестраянт. Всичко сбъркахме. Не разбираш ли? Всичко, което съм сторил… не може да се прости. Никога не може да се прости — той ме върна. Дори Гуглата — отхвърли ме, запокити ме обратно. Но… то се изплъзва, толкова е тънко, пропадам…“

— Пропадам, падам, не е ли все едно?

„Протягат се.“

— Какво?

„Моите ръце — виждате ли ги? Отрязани. Ръцете… отрязани. Освободени. Не мога да направя това… но мисля, че те могат. Не виждате ли?“

— Безсмислени думи.

— Не, почакайте…

Не дестраянт.

Щит-наковалня.

„Протягат се — вижте ме, всички! Протягат се! Вижте ръцете ми! Вижте ги! Те се протягат — протягат се към вас!“

„Те… се… протягат…“

 

 

Баратол плуваше надолу, в непрогледния мрак. Не виждаше нищо. Никого. „Чаур! О, богове, какво направих?“ Плуваше и плуваше надолу. По-добре беше да се удави и той — нямаше да го понесе това, не и смъртта на мъжа-дете на съвестта му, нямаше да може…

Дъхът му свършваше, налягането го стягаше отвсякъде, пулсираше в черепа му. Беше сляп…

Смарагдово сияние долу… Разцъфтя огнено, заиздува се — а в ядрото му… „Богове, почакай, почакай ме…“

Отпуснат, оплетен в развилото се зебло, Чаур потъваше, разперил ръце, затворил очи, с широко отворена уста…

„Не! Не, не!“

А от пулсиращото сияние — топлина… какъв зной… Баратол се добра още по-близо, гърдите му бяха готови да се пръснат. И се протегна. Надолу, надолу…

 

 

Част от кърмовата палуба се понесе над вълните, откъсната от разбития вече кораб, и Кътър се мъчеше да помогне на Сцилара да се покатери на нея. Огнените камъни пронизваха водата отвсякъде. Бяха малки, колкото речни камъчета, въпреки дупките колкото юмрук, с които бяха прорязали „Скръб“. По-малки и от това — по-скоро като зърна пясък, блеснали в яркозелено, като късчета стъкло, цветът им се променяше почти мигновено в ръждивочервено, щом цопнеха във водата, за да се понесат към дълбините.

Сцилара извика.

— Ранена ли си?

— Погледни! Гуглата да ни вземе… виж! — Вдигна ръка и посочи, докато издутата вълна ги издигаше — посочи на изток…

Към остров Отатарал.

Беше… пламнал. Нефритовозелено, блестящ купол, който може би обхващаше целия остров, гърчеше се и се вдигаше нагоре, а през него — изпънати нагоре… ръце. От нефрит. Като… като ръцете на Хеборик. Издигаха се като дървеса. Ръце — огромни — десетки и десетки — издигаха се, с разперени пръсти, зелена светлина изригваше на спирали от тях — от извърнатите нагоре длани, от пръстите, от вените и артериите на възлестите, мускулести ръце — зелена светлина, която сечеше в небесата като остриета на меч. Ръцете бяха невъобразимо огромни, протягаха се нагоре като стълбове през купола…

… а огньовете в небето сякаш потръпнаха… затрепериха и… започнаха да се сливат.

Над острова, над протегнатите ръце от нефрит, през издуващата се нагоре зелена светлина.

Първото падащо слънце порази блестящия купол.

Звукът отекна като удар на тъпан, достатъчно силен, за да оглуши боговете. Пулсът му се изля на вълни по издутите страни на купола, втурна се бясно навън и за миг сякаш оголи морската повърхност, разтърси костите на Кътър, удар, който предизвика неописуема болка в ушите, после още и още, слънцата падаха едно след друго в огъващия се врящ купол. Той крещеше, но не можеше да чуе гласа си. Червена мъгла изпълни очите му… усети, че се хлъзга в разпенените вълни…

И в този миг един огромен ноктест крак се пресегна отгоре, разпери се над Кътър… и над Сцилара, която се беше вкопчила в ръката му и се мъчеше да го издърпа на сала — и нокти като ятагани се стегнаха около двамата. Издигнаха ги над кипналата вода — нагоре, нагоре…

 

 

„Протягат се… да. За мен, все по-близо.“

„Забравете болката.“

„Няма да трае вечно. Обещавам. Знам, защото помня.“

„Не. Не мога да бъда опростен.“

„Но вие навярно можете. Аз навярно мога да го сторя, ако чувствате, че е нужно — не знам — аз бях съгрешилият, да докосна… там, в онази пустиня. Не разбрах, а Баудин така и не можеше да се досети какво ще се случи, как ще бъда белязан.“

„Белязан, да. Сега разбирам. За тази… необходимост.“

„Чувате ли ме? По-близо — виждате ли мрака? Там, там съм аз.“

Милион гласове — ридаещи, зовящи, гласове, пълни с копнеж — чуваше ги…

„О, богове, кой съм аз? Не мога да си спомня.“

„Само това. Тъмнината, която ме обгръща. Ние, да, всички вие — не можем всички да чакаме тук, в този мрак.“

„Забравете болката.“

„Чакайте с мен. В този мрак.“

А гласовете — милионната им рат, в своята необятна, непоносима потребност, се втурнаха към него.

Щит-наковалня, който щеше да поеме болката им, защото можеше да помни такава болка.

Тъмнината ги пое и едва тогава Хеборик Призрачните ръце, Щит-наковалня, осъзна най-ужасната истина.

Никой не може да помни болката в пълната й мяра.

 

 

Две тела тупнаха на палубата като счупени кукли и Маппо запълзя към тях. Спайт отново се отдалечаваше в небето. Той усещаше агонията на дракона с всеки неин хриплив дъх, въздухът вонеше от миризмата на овъглени люспи и плът.

Огненият дъжд се бе изсипал на порой около тях, бесен като градушка и ужасно по-гибелен. И все пак нито една частица не бе поразила кораба им — защита, дарена им, както осъзна Маппо, не от Спайт, нито от Искарал Пъст или Могора. Не, ласкавите влажни целувки на Върховния жрец бяха живото доказателство, че им е помогнала някаква сила, дошла от проклетото чернооко муле. Неведомо как.

Животното просто си стоеше неподвижно и привидно безразлично, махаше опашка, нищо, че нямаше мухи, които да пъди. Примигваше бавно като задрямало, бърните му леко потръпваха.

А светът около тях беше обезумял…

Маппо обърна по-близкото тяло по гръб. Окървавено лице, струйки кръв от ушите, носа, от ъгълчетата на очите дори… но все пак го позна. Познаваше го. „Крокъс, младокът от Дару. О, момче, какво те е довело тук?“

Очите на младия мъж се отвориха. Пълни със страх и тревога.

— Успокой се — каза Маппо. — Вече си в безопасност.

Другата спасена — жена — храчеше морска вода, кръв се стичаше от лявото й ухо и надолу по челюстта, капеше от брадичката. Тя вдигна глава и се вторачи в трелла.

— Добре ли си? — попита я Маппо.

Тя кимна и изпълзя към Крокъс.

— Ще живее — увери я треллът. — Май всички ще оживеем… Не го вярвах.

Искарал Пъст изврещя.

И посочи.

Нашарена с белези черна ръка изникна над лявото перило, като гърчеща се змиорка, сграбчи здраво хлъзгавото дърво, мускулите се изпънаха.

Маппо се наведе през перилото.

Мъжът, когото видя, държеше друго тяло, мъж поне колкото него на ръст, и беше явно, че първият бързо губи сили. Треллът се протегна и издърпа и двамата.

— Баратол! — ахна жената.

Баратол бързо обърна другия и започна да го натиска по гърдите, за да извади водата от дробовете му.

— Баратол…

— Млъкни, Сцилара…

— Той беше долу много дълго…

— Млъкни!

Маппо го загледа, мъчеше се да си спомни това усещане, тази свирепа вярност. Почти можа да си го спомни… почти. „Този се е удавил. Толкова много вода!?“ Но Баратол не спираше, обръщаше насам-натам отпуснатото, омекнало тяло, изпъваше и свиваше ръцете, най-сетне придърпа главата и раменете в скута си, сгуши до гърдите си лицето му, като новородено.

Лицето му се разкриви от скръб.

— Чаур! Чуй ме! Аз съм Баратол. Чуй! Искам да… да заровиш конете! Чу ли ме? Трябва да заровиш конете! Преди вълците да са слезли! Не моля, Чаур, разбираш ли? Казвам ти!

„Изгубил си е ума. От това няма оправяне. Знам го, знам…“

— Чаур! Ще се ядосам, разбра ли? Ще се ядосам… на теб! На теб, Чаур! Искаш ли Баратол да ти се ядоса, Чаур? Искаш ли…

Кашлица, блъвна вода, гърч, после грамадният мъж, така нежно сгушен до гърдите на Баратол, сякаш се разгъна, едната му ръка се изпъна нагоре и жален вопъл се изтръгна през слуз и пяна.

— Не, приятелю — изпъшка Баратол и го залюля в здравата си прегръдка. — Не съм ядосан. Не съм. Забрави за конете. Ти вече го направи. Забрави ли? О, Чаур, не съм ти ядосан.

Но мъжът хлипаше, вкопчен в Баратол като невръстно дете.

„Той е селският идиот.“ Иначе този Баратол нямаше да му говори така. „Дете в тяло на мъж е този Чаур…“

Маппо гледаше. А двамата грамадни мъже плачеха в прегръдките си.

Спайт вече стоеше до трелла и щом я усети, той долови болката й — а след това и волята й, която я потискаше с ярост, — извърна очи от двамата на палубата и я погледна.

„Избутва я, избутва я… цялата тази болка…“

— Как? Как го направи това?

— Сляп ли си, Маппо Рънт? — попита го тя. — Виж… погледни ги. Чаур… страхът му вече си отиде. Той вярва в Баратол, вярва му. Напълно, безрезервно. Не може да си сляп за това. За смисъла му. Виждаш радост пред себе си, Маппо Рънт. Пред лицето на това няма да се оставя да бъда обсебена от личното си страдание. Разбираш ли? Няма!

„О, духове подземни. Сърцето ми разбиваш.“ Погледна отново през рамо към двамата мъже, а после — зад тях, където Сцилара беше притиснала Крокъс до гърдите си, галеше го по косата, а той идваше на себе си.

„Разбито от всичко това. Отново.“

„Бях… забравил.“

Искарал Пъст подскачаше в безумен танц около Могора, а тя го гледаше кисело, лицето й толкова се бе сбръчкало, че приличаше на сушена слива. А в мига, в който Върховният жрец се приближи прекалено, го изрита така, че стъпалата му изхвърчаха нагоре. Той тупна тежко на палубата и взе да кълне:

— Тъпа жена! Жена! Казах ли жена? Ха! Ти си това, което една змия оставя, когато си сменя кожата! Болна змия! Струпеи, пустули, пъпки и пришки…

— Чух как изгаряш от похот към мен, влечуго грозно!

— Опитах се! От отчаяние. Но дори неизбежната смърт не беше достатъчна! Разбра ли? Не беше!

Могора скочи към него.

Искарал Пъст изскимтя жално и се пъхна под мулето.

— Само да се доближиш, вещице, и слугата ми ще те ритне! Знаеш ли колко глупаци умират ежегодно от мулешки ритник? Ще се изненадаш.

Далхонийската вещица изсъска, разсипа се в рояк паяци… пръснаха се във всички посоки и само след няколко мига изчезнаха.

Върховният жрец, ококорил очи, се заозърта в паника, след което започна да се чеше под дрехите.

— Ох! Ужасно същество такова!

Слисаният поглед на Маппо се измести към Крокъс, който се бе доближил до Баратол и Чаур.

— Баратол. Нямаше ли шанс?

Едрият мъж го погледна и поклати глава.

— Съжалявам, Кътър. Но той спаси живота на Чаур. Макар и мъртъв, той спаси Чаур.

— В смисъл?

— Тялото светеше — каза Баратол: — Яркозелено. Така ги видях. Чаур беше загърнат в зеблото — наложи се да го измъкна. Не можех да издърпам и двамата до повърхността — едва успях…

— Добре си направил — промълви Крокъс.

— Той потъваше, все по-надолу, и светлината отслабваше. Мракът го погълна. Но чуй — ти го доведе съвсем близо — разбираш ли? Не до края, но съвсем близо. Каквото и да стана, каквото и да спаси всички ни, дойде от него.

— Крокъс — каза Маппо, — вече си Кътър, нали? Кътър, кой е този, за когото говорите? Някой друг ли се е удавил?

— Не, Маппо. Искам да кажа — не в действителност. В смисъл… един приятел умря, добре, исках да отнеса тялото му до острова, той искаше да стигне там, разбираш ли. Да върне нещо.

„Нещо.“

— Вярвам, че приятелят ти тук е прав тогава — каза треллът. — Довел си го съвсем близо. За да стане друго. За да направи това, което и смъртта не е могла да му попречи да направи.

— Казваше се Хеборик. Призрачните ръце.

— Ще запомня това име — каза Маппо. — С благодарност.

— Ти… изглеждаш различно — намръщи се Кътър. — Тези татуировки. — И зададе въпроса, който Маппо се боеше, че ще зададе. — Къде? Къде е той?

Вратите, открехнали се в душата на трелла, изведнъж се затръшнаха. Той извърна глава.

— Изгубих го.

— Изгубил си го?

— Замина. — „Провалих го, да. Всички ни провалих.“ Не можеше да погледне младия дару. Не можеше да го понесе. „Моят срам…“

— О, Маппо, съжалявам.

„Ти… какво?“

Една ръка се отпусна на рамото му и това вече му дойде твърде много. Усети сълзите, скръбта му бликна от очите му и потече. „Моята вина… Вината.“

 

 

Спайт го погледа още миг. „Маппо. Треллът. Който вървеше с Икариум. Сега се обвинява. Разбирам. Жалко. Но такова беше намерението в края на краищата. И има шанс — единствения шанс, на който страшно се надявам. Напълно е възможно Икариум да срещне сестра ми, преди това да е свършило. О, колко сладко би било това, колко вкусно, ще се наслаждавам на вкуса му дълго, дълго. Достатъчно близо ли си, за да усетиш мислите ми, Енви? Моя… копнеж? Дано.“ Но не, не му беше времето за тези мисли сега, колкото и изкусителни да бяха.

Цялата изтръпнала от болка от раните си, тя се обърна и се загледа в свирепите кипнали облаци над остров Отатарал. Разцъфваха в ярки цветове, а пламъците, разтерзали земята, извиваха огнените си езици нагоре по гигантските нефритови ръце, изригваха на спирали от върховете на пръстите. Над врящия купол нощта заличаваше ореола от пепел и прах, сред който от време на време все още свистяха камъни.

Спайт се обърна към континента. „Които и да сте… благодаря ви.“

 

 

Паран ахна, отвори очи и разбра, че пропада стремглаво — песъчливата земя връхлиташе бързо, — после изпъшка от сблъсъка. Усети ръцете си като разнищени въжета, щом бавно ги повлече нагоре, колкото да може да се обърне на една страна, после се извъртя по гръб.

Кръг от лица над него — всички го гледаха.

— Върховен юмрук? — попита Рит Бюд. — Да не би току-що да спасихте света?

— И нас с него? — добави Ното Бойл и веднага се намръщи. — Това го оставете, сър. В края на краищата с отговора на въпроса на Юмрука то от само себе си се подраз…

— Млъкни — прекъсна го Паран. — Ако съм спасил света — а изобщо нямам подобни претенции, — вече съжалявам. Някой да има вода? Оттам, откъдето се връщам, ми остана доста неприятен вкус в устата.

Появиха се няколко меха.

Но Паран вдигна ръка.

— Онова на изток — много зле ли изглежда?

— Трябваше да е много по-лошо, сър — отвърна Юмрук Рит Бюд. — Голяма врява се вдигна, но нищо не излезе навън, ако ме разбирате.

— Добре.

„О, Качулати. Наистина ли го мислеше?“

„Богове, аз и моите обещания…“

 

 

Небето на изток беше зловеща, безмълвна огнена буря. Застанал до адюнктата — Нил и Недер бяха на няколко крачки встрани, — Юмрук Кенеб потръпваше под тежкото си наметало въпреки странния сух зной на вятъра. Не можеше да осмисли онова, което се беше случило отвъд хоризонта на изток, нито преди, нито сега. Падането на огнените зелени слънца, забушувалия ад. И в един момент — осъзнаването, обзело всекиго — от това, което идеше, като че ли нямаше изход, нямаше спасение, надежда за избавление.

Тази мисъл, кой знае защо, го беше успокоила. Когато борбата е безсмислена, напрежението просто отпада. Сега му хрумна, че си струва човек да се придържа към подобни чувства. В края на краищата самата смърт беше неизбежна, нали? Неотвратима. Какъв смисъл да дращиш и да пълзиш в обреченото си усилие да я избегнеш?

Утехата от това беше мимолетна, уви. Смъртта се грижеше за себе си — тя беше в живота, в живеенето, във важните неща. Действия, желания, мотиви, страхове, даровете на радостта и горчивият вкус на поражението — „Пир, на който трябва да присъстваме всички.“

„Поне докато го напуснем.“

Звезди трептяха в небето, на север се разтеглиха облачни валма, напомниха му за сняг. „Но ето че стоя тук и се потя, потта охлажда, студът й е донесен не от нощ или вятър, а от изтощение.“ Недер беше споменала нещо за този вятър, настойчивостта му, волята зад него. Тъй че не беше естествен. „Бог значи отново си играе с нас.“

Флотите на Немил пазеха голяма ивица от това крайбрежие. Бойните им биреми бяха примитивни, тромави на вид, така и не се отдалечаваха от скалистите брегове. Този бряг традиционно принадлежеше на Трелл, но тук бе имало войни, поколения войни, и сега поселенията на Немил бяха осеяли заливите и речните устия, докато Трелл, които никога не са били мореплаватели, бяха изтласкани далече навътре в сушата, по хълмовете — гаснещ сред новите заселници анклав. Кенеб беше видял няколко души със смесена кръв сред немилските екипажи в търговските кораби, доплавали до тях с продоволствие.

Колкото и войнствени да бяха немилите спрямо Трелл, не проявиха подобна склонност пред лицето на огромния малазански флот, навлязъл в териториалните им води. Мъдреците им бяха предрекли това пристигане и жаждата за бърза печалба бе тласнала от пристаните флотилия от търговски съдове, придружени от всевъзможна пъстра сбирщина лодки, частни или на кралството. Снабдяването бе започнало в трескава надпревара в началото, докато небето на изток изведнъж не лумна в безумна светлина.

Нито един немилски съд не беше останал, брегът бе изоставен.

По-рано същия ден от един немилски капитан бе дошла интересна вест и тъкмо нея, въпреки късния час, адюнктата сега продължаваше да обсъжда с двамата си уикски събеседници.

— Има ли подробности от малазански източници за народи отвъд Каталско море? — попита Недер.

— Само едно име — отвърна адюнктата и се обърна към Кенеб. — Юмрук, помните ли го?

— Периш.

— Да.

— И нищо повече не се знае за тях? — попита Недер.

Незабавен отговор не последва. И уикците като че ли просто зачакаха.

— Интересно предположение — проговори след малко адюнктата. — И при този силен вятър много скоро сами ще открием що за народ са тези Периш.

Немилският капитан им беше съобщил — от втора ръка, — че предния ден е била видяна друга едурска флота. Далече на север, по-малко от двадесетина кораба, тътрещи се на изток срещу несекващия вятър. Били в лошо състояние, каза капитанът. Повредени, поразени от буря може би, или бяха преживели битка. Каквато и да бе причината, не изгаряли от желание да предизвикат немилските кораби, което само по себе си беше повод за коментар — явно набезите на Едур бяха тормозили търговските кораби на Немил вече от две години и в случаите, когато немилският ескорт се бе оказвал достатъчно близо за сблъсък, резултатите бяха пагубни за примитивните биреми.

Любопитна новина. Адюнктата бе настояла пред немилския капитан за повече сведения за перишите, обитателите на големия, обрамчен с планини полуостров на западната страна на Каталско море, което само по себе си представляваше широк, проснал се на юг проток, където се намираше центърът на кралство Немил. Но мъжът просто бе поклатил глава и изведнъж все едно онемя.

Малко по-рано Недер беше предположила, че едурите може би са се сблъскали с тези периши. И са пострадали.

Сега малазанският флот цепеше през устието на Каталския проток — както го наричаха малазанските карти — разстояние, което според капитана се взима за четири дни плаване при идеални условия. Челните кораби вече бяха взели една четвърт от този път.

Имаше нещо повече от вятъра тук, магически или не — „Как замъглени изглеждат хоризонтите, особено сушата.“

— Немилите говорят с охота за едурите — каза Нил.

— Но не искат нищо да кажат за перишите — добави Недер.

— Историята помежду им — предположи Кенеб.

Другите се извърнаха към него.

Той сви рамене.

— Просто мисъл. Немилите явно са експанзионисти, а това изисква определена… арогантност. Погълнали са племената на Трелл и с това са си осигурили утвърждаващ символ на немилската сила и правота. Възможно е перишите да са им нанесли противоположното — нещо, което е стъписало и унизило немилите — и двете чувства не прилягат много на собствената им представа за величие. И поради това не искат да говорят за тях.

— Хипотезата ви звучи логично — каза адюнктата. — Благодаря, Юмрук. — Обърна се и загледа кипналото небе на изток. — Унизени, да. В писанията си Дюйкър говори за всевъзможните мерки, които могат да се открият в една война, от войника, изправил се срещу друг войник, до самите богове, вкопчили се в смъртоносен двубой. На пръв поглед изглежда кощунствено да се мисли, че такива противоположности могат да съществуват заедно, но Дюйкър твърди, че причината и следствието могат да свързват двупосочно.

— Би било утешително да се мисли така — каза Кенеб. — Сещам се за доста богове, на които бих искал да натрия носа.

— Възможно е някой да ви е изпреварил — отвърна адюнктата.

Кенеб се намръщи.

— Знаете ли кой е, адюнкта?

Тя го погледна и не отвърна нищо.

„Така свърши мимолетната й словоохотливост. Добре. И какво ми казва това? Че е образована, но това вече го знам. Нещо друго?“

„Не.“

 

 

Калам пак слезе при Бързия Бен във вмирисания трюм.

— Официално е.

— Кое?

— Още сме живи.

— О, това е добре, Кал. Седях тук върху въглени и чаках тази новина.

— Предпочитам този образ пред реалността, Бързак.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, идеята, че се криеше, че препаската ти е подгизнала и под теб се е разляла локва…

— Нищо не знаеш. Аз знам. Знам повече, отколкото изобщо бих искал…

— Невъзможно. Напиваш се с тайни, както Хелиан се напива с ром. Колкото повече опознаваш пияницата, толкова по-неприятен ти става.

— О, нима? Добре, зная неща, които и ти би искал да знаеш, и тъкмо се канех да ги кажа, но май ще премисля…

— Хайде изплюй го, магьосник, преди да съм се върнал да кажа на адюнктата къде може да те намери.

— Недей. Трябва да помисля, проклет да си.

— Тогава говори. Можеш да мислиш, докато говориш, след като при теб тези две дейности са отделни и предимно без връзка.

— От какво си станал толкова гаден?

— От теб.

— Лъжец.

— Добре, от мен.

— Така е по-добре. Все едно, знам кой ни спаси.

— Нима?

— Е, донякъде — той поне бутна големия камък по нанадолнището.

— Кой?

— Гъноуз Паран.

Калам се навъси.

— Хм, не съм чак толкова изненадан.

— Значи си идиот. Направи го след разговор с Гуглата.

— Как го разбра?

— Там бях, слушах. При Портата на Гуглата.

— За какво си се мотал там?

— Всички щяхме да умрем, нали?

— А, искал си да си пръв?

— Много смешно, Калам. Не, канех се да се спазаря нещо, но това вече не е важно. Свърши се. Паран бе този, който се спазари. Гуглата каза нещо. Иска нещо — кълна се в проклетия му дъх, и то ме слиса, да ти кажа…

— Казвай де.

— Не. Трябва да помисля.

Калам затвори очи и се подпря на един чувал. Миришеше на овес.

— Гъноуз Паран… Мислиш ли, че тя знае?

— Кой, Тавори?

— Кой друг?

— Нямам представа. Не бих се изненадал. Нищо около нея не би ме изненадало всъщност. Може би дори ни слуша в момента…

— Нямаше ли да го усетиш?

— Калам, нещо броди из тази флота сега и не е приятно, каквото и да е. Все се забърсвам покрай него — и тъкмо да го спипам за гърленцето, то изшумоли и отново изчезне.

— Значи все пак се криеш тука?

— Не, разбира се. В смисъл, вече не. Сега стоя тук, за да му поставя капан.

— Капан. Точно така. Много хитро, Върховен маг.

— Хитро е, я. За следващия път, когато се промуши насам.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам?

— Вярвай каквото щеш, Калам. Какво ми пука, нищо, че си най-старият ми приятел, който вече не ми вярва…

— В името на Гуглата, Бързак, аз никога не съм ти вярвал!

— Това вече е вредно. Разумно, но вредно.

— Кажи ми нещо, Бързак. Как точно успя да се скриеш при Портата на Гуглата, след като Паран и самият бог са били там?

Магът изсумтя презрително.

— Бяха се разсеяли, естествено. Понякога най-доброто място за криене е като се покажеш явно.

— И двамата спасиха света?

— Бутнаха камъка, Кал. Останалото беше от някой друг. Не знам кой или какво беше. Но едно ще ти кажа. Тези падащи слънца… бяха пълни с гласове.

— Гласове?

— Огромни каменни късове. Нефрит, спускаха се от звездите. И в тези откършени планини или каквото бяха там, имаше души. Милиони души, Калам. Чух ги!

„Богове, нищо чудно, че се криеш тук, Бързак.“

— Това е… зловещо. Направо изтръпвам.

— Знам. Аз изпитвам същото.

— Та как все пак се скри от Гуглата?

— Като част от Портата естествено. Поредният труп, поредното зяпнало лице.

— Наистина хитро.

— Нали?

— И как е там, между кокалите, труповете и всичко останало?

— Донякъде… утешително.

„Мога да го разбера. — Калам отново се навъси. — Чакай малко… чудя се… да не би да ни има нещо на нас двамата?“

— Бързак, ние с тебе…

— Да?

— Мисля, че сме се побъркали.

— Ти не си.

— В смисъл?

— Много си тъп. Не може да си побъркан, след като току-що разбра, че сме побъркани. Разбра ли?

— Не.

— Значи си тъп.

— Е… това поне е облекчение — въздъхна убиецът.

— За теб — да. Шшшт! — Ръката на мага се вкопчи в Калам. — То се върна! — изсъска. — Близо е!

— На ръка разстояние? — прошепна Калам.

— Богове, надявам се, че не!

 

 

Сам беше в тази каюта, а в околните ниши и тесни каюти — кордон от Червени мечове, които ревностно пазеха осакатения си командир, макар въпреки теснотията на кораба никой да не искаше да сподели покоите му. Сред тези войници бяха Изгорените сълзи на Хундрил, болни до един, изпълнили въздуха по долните палуби с горчивата воня на жлъчка.

И си оставаше сам, загърнат в своя душен зловонен въздух, без светлина на фенер, която да разсее черния мрак, и така беше добре. Защото всичко отвън подобаваше на онова, което бе вътре, и Юмрук Тене Баралта си го повтаряше — отново и отново. Така беше добре.

Ю’Гатан. Адюнктата ги беше пратила на щурм, в касапницата. Не ги искаше, проклетите ветерани с непрекъснатото им ръмжене на заповедите й. Искаше да се отърве от Червените мечове и морските пехотинци — от войници като Кътъл и Фидлър. Може би го беше нагласила в заговор със самия Леоман. Онзи пожар… предизвикването му беше някак прекалено съвършено, прекалено добре разчетено. Имало беше сигнали — онези глупаци с фенерите на покривите покрай бойниците.

А и самият сезон — град, пълен със зехтин, реколта от цяла година — не беше подгонила армията след Леоман, изобщо не бе проявила припряност, докато всеки истински верен командир щеше… щеше да подгони кучия син и да го спипа много преди Ю’Гатан.

Не, в целия този разчет имаше нещо… подло.

И ето го него сега, осакатен, заклещен сред проклети предатели. Но събитията непрестанно опровергаваха адюнктата и убийствените й замисли. Оцеляването на морските пехотинци, с Лостара сред тях. После — неочакваното противопоставяне на Бързия Бен на едурските магове. О, да, войниците му донасяха всички новини. Те разбираха — макар да не разкриваха нищо от подозренията си, — виждаше го много добре в очите им, разбираха. Че нещата ще се раздвижат. Скоро.

И лично Юмрук Тене Баралта щеше да ги поведе. Тене Баралта, Изтерзания, Предадения. О, да, имена щеше да има за него. Култове щеше да има в негова прослава, също както имаше вече култове в чест на други велики герои на Малазанската империя. Като Колтейн. Бълт. Бария Сетрал и неговия брат, Мескер, от Червените мечове.

В такава компания Тене Баралта щеше да е съвсем на мястото си. Такава компания, повтаряше си той, щеше да е компания, достойна за него.

Едно останало око, годно да гледа… почти… Денем пред взора му изплуваше смътна мъгла и имаше болка, толкова много болка, че не можеше главата си дори да завърти — о, да, лечителите се бяха потрудили над него — със заповеди, знаеше вече той, да го оставят с цяло гъмжило безчувствени белези и фантомни терзания. А щом излезеше от каютата, щяха да се смеят на въображаемия успех на шегата си.

Добре. Щеше да върне даровете им тъпкано на тези лечители.

В душния топъл мрак се взря нагоре, както лежеше на койката. Скърцаха и стържеха невидими неща. Плъх пробяга из тясната каюта. Неговият страж, телохранителят му, затворената му в клетка душа.

Надуши странна миризма — сладникава, лепкава, вцепеняваща сетивата, и усети как болките му заглъхнаха, изопнатите до писък нерви се отпуснаха.

— Кой е тук? — успя да изхрипти.

Отвърна му дрезгав шепот.

— Един приятел, Тене Баралта. Такъв, чиято външност подобава на твоята. Поразен от предателство, като теб. С теб сме изтерзани и обезобразени, за да ни се напомня непрекъснато, че на онзи, който не носи белези, не може да се вярва. Изобщо. Истина е, приятелю, че само смъртен, който е бил прекършен, може да се появи от другата страна отново цял. Пълен и ослепително ярък за всички негови жертви, строени пред него, нали? Нажежените бели пламъци на неговата правота. О, обещавам ти, сладък ще е вкусът на този миг.

— Привидение — изпъшка Тене Баралта. — Кой те е пратил тук? Адюнктата, нали? Демоничен убиец, да сложиш край на това…

— Не, разбира се. — Още докато изричаше това обвинение, Тене Баралта, знаеше, че е лъжливо. — Тя би могла да те убие по всяко време…

— Моите войници ме пазят…

— Тя няма да те убие — отвърна гласът. — Не й трябва. Тя вече те е отписала — безполезна, окаяна жертва на Ю’Гатан. Тя не съзнава, Тене Баралта, че умът ти е жив, остър като всякога, наточен е и е жаден да пролива мръсна кръв. Тя е самодоволна.

— Кой си ти?

— Казвам се Гетол. Аз съм Вестителят на Дома на Вериги. И съм тук за теб. Само за теб, защото усетихме — о, да, усетихме, — че си предопределен за величие.

„Ах, какво чувство тук, в тези думи… не, задръж. Бъди силен… Покажи силата си на този Гетол.“

— Величие. Да, това винаги съм го съзнавал, Вестителю.

— И е дошло времето, Тене Баралта.

— Нима?

— Усещаш ли нашия дар в себе си? Смали болката ти, нали?

— Да.

— Добре. Този дар е за теб, а ще има и още.

— Още?

— Единственото ти око, Тене Баралта, заслужава повече от замъглена, неясна гледка, не мислиш ли? Трябва ти остро зрение, подобаващо на острия ти ум. Това изглежда разумно. Всъщност — справедливо.

— Да.

— Това ще е твоята награда, Тене Баралта.

— Ако направя какво?

— По-късно. Такива подробности не са за тази нощ. Докато не поговорим отново, следвай съвестта си, Тене Баралта. Направи си планове за предстоящото. Връщаш се в Малазанската империя, нали? Това е добре. Знай, императрицата те чака. Теб, Тене Баралта, повече от всеки друг в тази армия. Бъди готов.

— О, ще бъда, Гетол.

— Сега трябва да те оставя, за да не се разкрие това посещение — много сили се крият в тази армия. Бъди предпазлив. Не се доверявай никому.

— Вярвам на моите Червени мечове.

— Ако трябва — да, те ще ти трябват. Довиждане, Тене Баралта.

Отново се възцари тишина. И мракът, непроменен и неизменен, отвътре и отвън. „Предопределен, да. За величие. Ще разберат това. Когато поговоря с императрицата. Ще го разберат всички.“

 

 

Легнала в хамака си, с този отгоре едва на педя разстояние, с проскубаните върви и черните туфи от постелката над очите й, Лостара Юил дишаше бавно, чуваше пулса на сърцето си и шепота на кръвта в ушите си.

Войникът в хамака под нея изсумтя:

— Вече си говори сам. Лошо.

Гласът откъм каютата на Тене Баралта беше мърморил петдесетина мига през тънката стена, но като че ли вече бе замрял.

„Говори си сам? Едва ли. Това беше някакъв проклет разговор!“ При тази мисъл затвори очи, съжалила, че не беше спала, за да не е свидетел на все по-зловещия кошмар, в който се превръщаше светът на командира й: лепкавата светлина в окото му, когато я погледнеше, мускулите на тялото, стапящи се в мазнина, обезобразеното лице, започнало да се отпуска, да омеква там, където нямаше белези от изгорялото, за да го стегнат. Бледата кожа, рехавата коса, плувнала в пот.

„Изгорялото е вкоравило душата му. Останала е вече само злоба, петна и нечистотии.“

„А аз пак съм негов капитан, под неговото командване. Какво иска той от мен? Какво очаква?“

„О, Котильон, ти го знаеше, нали? Знаеше, че това ще се случи. Но остави избора на мен. И свободата вече е като проклятие.“

„Ти никога не играеш честно, Котильон.“

 

 

Западният бряг на Каталско море беше прорязан от фиорди — високи черни скали и нападали канари. Планините, издигащи се почти непосредствено след бреговата линия, бяха гъсто обрасли с борове, зелените им иглички бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Над тях кръжаха огромни червеноопашати гарвани, гракът им наподобяваше странен дрезгав смях, докато политаха към зловещата флота, излязла да срещне малазанците — прелитаха ниско и отново се издигаха с тежки плавни удари на крилете.

Флагманският кораб на адюнктата бе до кораба на Нок, адмиралът току-що се беше прехвърлил, за да изчака с Тавори идването на перишите.

Кенеб се взираше с нямо възхищение в приближаващите се бойни кораби. Всеки всъщност представляваше два дромона, свързани с дъгообразни дървени мостове — катамарани с циклопски размери. Внезапното затихване на вятъра ги бе принудило да натопят греблата в укротените води, а това включваше и два реда гребла по вътрешните страни на дромоните.

Юмрукът беше преброил тридесет и един от тези гигантски съдове, строени в широк затъпен клин. Успя да види балистите, заредени от двете страни на носовете с вълчи глави, а по външните перила, по дължината на корабите, бяха закрепени застъпващи се правоъгълни щитове, бронзовите им предници бяха излъскани и блестяха на приглушената слънчева светлина.

Щом челният кораб се доближи, греблата се вдигнаха и се прибраха.

Един от офицерите на Нок заговори:

— Вижте под повърхността между корпусите, адмирале. На дъгите отгоре съответстват други под водата… и на тях има тарани.

— Наистина ще е неразумно да влизаме в битка с тези периши — каза Нок.

— И все пак някой е направил точно това — каза адюнктата. — Единият на фланга на флагманския е пострадал от магически огън. Адмирале, според вас колко може да е войнишкият състав на всеки от тези катамарани?

— Докъм двеста морска пехота на всеки дромон. Четиристотин на катамаран. Възможно е някои да са на греблата. Освен ако няма роби, разбира се.

На флага, вдигнат на главната мачта на челния кораб, се виждаше вълча глава на черно поле със сив кант.

Между двата корпуса на флагманския кораб спуснаха дълъг съд, наподобяващ бойно кану, после в него слязоха войници в броня и вдигнаха веслата. След тях слязоха още трима души. Всички освен един носеха железни шлемове с плетени задтилници и метални набузници. Отгоре — сиви наметала. Единственото изключение беше висок мършав и плешив мъж с дълъг тъмносив халат. Кожата на лицата им беше бяла, но всякаква друга характеристика оставаше невидима под бронята.

— Страшно много желязо тежи на това кану — измърмори същият офицер. — Ако се обърне, двайсет буци ще ръждясват на дъното…

Съдът се хлъзна над скрития под водата таран, греблата засвяткаха в съвършен унисон. Само след няколко мига се чу тиха отсечена команда, греблата се вдигнаха и кануто се опря в корпуса на флагманския кораб на малазанците.

По заповед на Нок неколцина моряци се втурнаха да помогнат на бойците на Периш да се качат на борда.

Първи се качи висок широкоплещест мъж с черно наметало. Под дебелата вълна имаше дълга плетена ризница, лъщеше от смазка. Дългият меч на лявото му бедро беше със сребърна вълча глава на дръжката. Перишът се огледа и закрачи към адюнктата, докато другите още се прехвърляха през перилото. Мъжът с халата извика нещо на онзи, за когото Кенеб бе предположил, че е командирът им, и той спря, извърна се… и гласът, който излезе изпод забралото на шлема, изуми Кенеб, защото беше женски.

„Проклета великанка — дори жените от тежката пехота в армията ни ще се поколебаят да й излязат насреща.“

Въпросът й бе кратък.

Плешивият й отвърна с една дума, при което жената в броня се поклони и отстъпи встрани.

Мъжът със сивия халат закрачи напред, без да откъсва очи от адюнктата.

— Мезла — проговори той. — Добре дошли.

„Говори малазански. Е, това би трябвало да улесни нещата.“

Адюнктата кимна.

— Добре сте дошли и вие на борда ни, Периш. Аз съм адюнкта Тавори Паран, а това е адмирал Нок…

— А, да, това име ни е известно. — Нисък поклон към Нок, който сякаш се стъписа в първия миг, преди да отвърне подобаващо.

— Говорите добре езика ни — каза Тавори.

— Простете, адюнкта. Аз съм дестраянт Рун’Турвиан. — Посочи грамадната жена до него. — Това е Смъртният меч Кругава. — А после отстъпи встрани и се поклони към друг войник, застанал на две крачки зад Смъртния меч. — Щит-наковалня Танакалаян. — Дестраянтът добави нещо на своя език и Смъртният меч и Щит-наковалня свалиха шлемовете си.

„О, корави войници са това, корави.“ Кругава, със стоманеносива коса, беше синеока, обветреното й лице беше покрито с белези. За разлика от нея, Щит-наковалня изглеждаше доста млад и бе по-широк в раменете, макар и не толкова висок като Смъртния меч. Косата му беше жълта, с цвета на слама, очите — тъмносиви.

— Корабите ви са влизали в битка — каза адмирал Нок на дестраянта.

— Да, сър. Загубихме четири в сражението.

— А Тайст Едур колко загубиха — попита адюнктата.

Дестраянтът се обърна към Смъртния меч с поклон и жената отговори на съвършен малазански:

— Неясно. Може би двайсет, след като бе отблъсната магията им. Макар и бързи, корабите им отстъпваха по сила. Все пак се биха добре, не помолиха за пощада.

— Гонихте ли оцелелите кораби?

— Не — отвърна кратко Кругава.

Заговори дестраянтът:

— Благородни господа, ние ви очаквахме. Очаквахме Мезла.

След това се обърна и застана до Щит-наковалня.

Кругава пристъпи точно срещу адюнктата.

— Адмирал Нок, простете ми — заяви тя, без да откъсва очи от Тавори. А след това извади меча си.

Както всеки друг малазански офицер наоколо, Кенеб се напрегна и посегна към оръжието си.

Но адюнктата не трепна. Самата тя не носеше никакво оръжие.

Дългото синкаво желязо, хлъзнало се от ножницата, беше ецвано от върха до дръжката, два вълка, изпънати в бяг, виждаше се всяко косъмче на козината им, зъбите им бяха излъскани по-ярко от всичко друго, блестяха, очите бяха две черни петна. Майсторството беше превъзходно, но ръбът на меча беше нащърбен и очукан.

Смъртният меч вдигна меча хоризонтално пред гърдите си и в думите, които изрече, имаше сурова официалност:

— Аз съм Кругава, Смъртен меч на Сивите шлемове на Периш, заклети на Вълците на зимата. В тържествено приемане на всичко, което скоро ще се сбъдне, вричам своята армия на служба на вас, адюнкта Тавори Паран. Съставът ни: тридесет и един Трона на Войната. Тринадесет хиляди и седемдесет и девет братя и сестри на Ордена. Пред нас, адюнкта Тавори, е краят на света. В името на Тогг и Фандърей, ще се бием до сетния си дъх.

Никой не проговори.

Смъртният меч се смъкна на коляно и положи меча в нозете на Тавори.

 

 

Калам стоеше до Бързия Бен на предния мостик и гледаше церемонията на средната палуба. Магьосникът мърмореше тихо и това най-сетне толкова подразни Калам, че го накара да отмести поглед от сцената долу тъкмо когато адюнктата с тържественост, не отстъпваща на тази на Смъртния меч, вдигна меча и го върна на Кругава.

— О, я млъкни, Бързак! — изсъска Калам. — Какво ти става?

Магът го зяпна с полубезумен поглед в тъмните си очи.

— Познавам ги тези… тези Периш. Тези титли, проклетата формалност и изисканата реч — познавам го този народ!

— И?

— И… нищо. Но ще ти кажа едно, Кал. Ако изобщо някой ни нападне, горко на нападателите.

Убиецът изсумтя.

— Сиви шлемове, Мечове… богове подземни, Калам — трябва да говоря с Тавори.

— Най-после!

— Наистина трябва да говоря с нея.

— Слез долу и се представи, Върховен маг.

— Ти си луд…

Внезапното млъкване на Бързия Бен накара Калам отново да погледне към множеството долу. И видя, че дестраянт Рун’Турвиан е вдигнал глава и е приковал очи в Бързака. После мъжът с халата се усмихна и се поклони за поздрав.

Извърнаха се глави.

— Мамка му! — изръмжа Бързия Бен.

Калам се намръщи и измърмори:

— Върховен маг Бен Адефон Делат. Властелинът на Изисканата реч.