Стивън Ериксън
Ловци на кости (20)

15.

Старик, воювал нявга,

в броня зеленясала, очите му

обрамчени в ръжда,

стоеше все едно измъкнат

от гробна яма, хвърлен там

в отчаяното свое бягство,

когато млади мечове са го подгонили

от ратното поле.

Прилича на закана, що глупецът само,

да, сал глупецът би могъл да се надява,

че ще остане неизпълнена,

в безсмислен жест се веят

знамена на слава

над главата му,

безплътни като призраци,

и черепи опушени, плющят езици,

и неми са устите им отворени.

 

— О, чуйте ме — дереше гърло

от мнимите си висини, —

ще ви говоря за богатства

и за награди, и за моето величие,

лицето ми когато беше младо

като лицата ви, що виждам

аз сега пред мен — о, чуйте!

 

И ето че седя на масата

в Тапу, с омазнените пръсти

от мръвките, с бокал нащърбен,

от жарко слънце запотен, и виното,

с вода, да изковат съюза здрав

на тънко и стипчиво,

съюз — наслада за небцето.

 

А само на ръка от мен е

пак този измет, този

объркващ умовете самохвалко, който нявга

е може би стоял, надигнал щита

до рамото ми, зачервен

от вино уж, но вкочанен от страх

в мига, преди да се прекърши —

да се прекърши и побегне, —

а днес събира ново поколение

за рат, за грохота на битки…

Защо? Защо ли? Само

защото някога е бягал. Ала чуйте:

войник, веднъж побягнал,

ще бяга винаги, и туй,

високопочитаеми съдийо,

е причината —

единствената ми причина, казвам —

да му забия ножа между плешките.

Той бе войник,

чиито думи ме събудиха.

 

„Защитата на Бедура“

в „Убийството на крал Квалин Трос Белидски“

(аранжирана за песен от Фишер, град Малаз, последната година от царуването на Ласийн)

Сред миризма, напомняща за крипта, Ното Бойл, ротен хирург, картуулианец по род и някогашен жрец на Солиел, с дълга рехава коса, разрошена като паяжина от вятъра, с тен с цвета на щавена козя кожа, стоеше изгърбен като огънато от буря дърво и чоплеше с рибешки гръбнак зеленясалите си зъби. Беше му толкова отдавнашен навик, че бе изровил кръгли дупки във венците си и те се бяха свили, така че усмихнеше ли се, приличаше на скелет.

Досега се беше усмихнал само веднъж, като за поздрав един вид, но за Гъноуз Паран това беше повече от достатъчно.

В момента лечителят изглеждаше в най-добрия случай умислен, а в най-лошия — разсеян от скука.

— Не мога да кажа със сигурност, капитан Кайндли — най-сетне рече той.

— За кое?

Смътен блясък в очите — сиво, плувнало в жълта мъгла.

— Ами… за това, което ме попитахте.

— Не — отвърна Паран. — Не ви попитах. Заповядах.

— Да, разбира се, точно това имах предвид.

— Заповядах да се отдръпнете.

— Върховният юмрук е много болен, капитане. Нищо няма да помогне, ако го безпокоим в смъртния му час. А по-важното — може да прихванете смъртоносна зараза.

— Няма да прихвана. И точно по въпроса със смъртния му час смятам да направя нещо. Засега обаче искам да го видя. Нищо повече.

— Капитан Суиткрийк е…

— Капитан Суиткрийк вече не командва, лечител. Командвам аз. Отстранете се от пътя ми, преди да съм ви пратил да промивате конски черва и да ви дават от лошокачествената храна, с която снабдяват напоследък…

Ното Бойл заоглежда рибешкия гръбнак в ръката си.

— Ще го отбележа това в ротния дневник, капитан Кайндли. Понеже съм старши лечител на Воинството, възниква въпросът за старшинството в момента. В края на краищата при нормални обстоятелства рангът ми е много над капитанския…

— Това не са нормални обстоятелства. Не ме карайте да губя търпение.

Отвърна му физиономия на умерено отвращение.

— Да, зная от първа ръка какво става, когато изгубите търпение, колкото и несправедлива да е ситуацията. Напомням ви, че на мен се падна да лекувам фрактурата на скулата на капитан Суиткрийк. — Най-сетне отстъпи встрани от входа. — Заповядайте, капитане, добре сте дошли.

Паран въздъхна, мина покрай хирурга, дръпна платнището и влезе в палатката.

Сумрак. Въздухът беше горещ и натежал от ароматен дим, който едва успяваше да прикрие мръсната воня на болна плът. В първия отсек имаше четири нара, на всеки лежеше по един ротен командир — само двама му бяха познати. Всички спяха или лежаха в безсъзнание в плувналите в пот завивки, с подути от заразата вратове, дъхът им излизаше на тънък хрип, като някакъв зловещ хор. Потресен, капитанът ги подмина и влезе в задния отсек, зает само от един болник.

Взря се в тялото в постелята. Първата му мисъл беше, че Дужек Едноръкия вече е мъртъв. Състарено бледо лице, нашарено с тъмнопурпурни петна, очи, залепнали от засъхнала слуз. Езикът му, с цвета на ейрънска стомана, беше толкова подут, че го беше изплезил, устните му бяха напукани. Някой лечител — сигурно самият Ното Бойл — беше намазал врата на Дужек със смес от пръст, пепел и глина, вече бе изсъхнала и приличаше на робски нашийник.

Чу как Дужек вдиша накъсано, видя как гърдите му се надигаха конвулсивно.

„Богове подземни, този човек няма да преживее тази нощ.“

Беше му трудно да се съсредоточи. „Тоя дим… това е д’баянг.“ Постоя още няколко мига, загледан в съсухрената крехка фигура на най-великия жив пълководец на Малазанската империя, после се обърна и излезе.

Две крачки във външното помещение — и го спря дрезгав глас.

— Кой си ти, в името на Гуглата?

Паран се обърна към заговорилата го. Беше се надигнала в леглото и го гледаше навъсено. Тъмнокожа, с ненабръчкана от пустинен живот фигура, с големи и много тъмни очи. Къдрава сплъстена от пот коса, късо подрязана, обкръжаваше облото й лице, изпито от болестта, от което очите й изглеждаха по-дълбоки и хлътнали.

— Капитан Кайндли.

— Кайндли — друг път. Служила съм под командването на Кайндли в Натилог.

— Е, това е обезкуражаваща новина. А вие сте?

— Юмрук Рит Бюд.

— Едно от последните повишения на Дужек значи. Изобщо не бях чувал за теб. Нито ми е ясно откъде си.

— От Шал-Морзин.

Паран се намръщи.

— Западно от Немил?

— Югозападно.

— И как сте се оказали в Натилог, Юмрук?

— Кълна се в Тримата, дай ми вода, проклет да си!

Паран се огледа, видя един мях и й го подаде.

— Ти си глупак — изсумтя тя. — Да влизаш тука. Сега ще умреш с всички нас. Ще трябва да ми я сипеш в устата.

Той махна запушалката и се доближи.

Рит изви глава назад и отвори уста. Язвите по шията й бяха напукани, сълзеше гъста прозрачна течност. Той стисна меха и загледа как водата се излива в устата й.

Тя гълташе жадно, после изохка и се закашля.

Той дръпна меха.

— Стига ли?

Тя кимна отпаднало, закашля се отново и изруга на някакъв непознат език.

— Проклетият дим — добави на малазански. — Гърлото ти толкова изтръпва, че не можеш да разбереш кога преглъщаш. Щом затворя очи, сънищата на д’баянг ме налитат като Червените ветрове.

Той се изправи, без да откъсва поглед от нея.

— Напуснах Шал-Морзин… набързо. Със Сините Морант. Парите за пътя свършиха в град Зифт, на брега на Дженабарис. Оттам стигнах до Натилог. Коремът ми беше толкова празен, че не можех да мисля ясно, и подписах.

— Къде се канеше да идеш?

Тя се намръщи.

— Докъдето ми стигнат парите, глупако. Да се скараш с Тримата не е рецепта за дълголетие. Благословена да е целувката на Опонн, че не тръгнаха да ме гонят.

— Тримата? Кои са те?

— Владетелите на Шал-Морзин… през последните хиляда години. Ти май поне знаеш името на земята ни, за разлика от повечето.

— Нищо не знам освен името. Има го на някои малазански карти.

Тя се изсмя хрипливо.

— Малазанци. Достатъчно разумни, че първото им гостуване да си остане последното.

— Не знаех, че изобщо са гостували — каза Паран.

— Императорът. И Танцьора. Имперският флагмански кораб. Богове, само той беше достатъчен, за да стресне Тримата. Обикновено унищожават външните, без да се замислят — не търгуваме с никого, дори с Немил. Тримата презират външните. Ако бяха склонни, вече щяхме да сме завладели целия континент, включително Седемте града.

— Не ламтят за разширяване значи. Нищо чудно, че никой не е чувал за тях.

— Дай ми още вода.

Той пак вдигна меха.

Щом спря да кашля, тя го погледна в очите.

— Така и не ми каза — кой си всъщност?

— Капитан Гъноуз Паран.

— Той е мъртъв.

— Очевидно още не е.

— Добре. Тогава защо е тази лъжа?

— Дужек ме разжалва. Официално съм без ранг.

— Тогава какво правиш тук, в името на Гуглата?

Той се усмихна.

— Дълга история. В момента трябва да направя само едно нещо — да си върна един дълг. Това поне му го дължа на Дужек. А и не е добре богиня да се вихри в света на смъртните, особено такава, която се наслаждава на нещастието.

— Те всичките му се наслаждават.

— Е, да.

Жената оголи два реда бели зъби, зацапани от болестта.

— Капитане, мислиш ли, че ако знаехме, че Полиел е в храма, щяхме изобщо да влезем? Ти обаче нямаш такова извинение. Което ме навежда на мисълта, че си си изгубил ума.

— Капитан Суиткрийк определено е съгласна с вас, Юмрук — отвърна Паран и остави меха на пода. — Е, трябва да тръгвам. Ще съм ви благодарен, Юмрук Рит Бюд, ако се обръщате към мен с „капитан Кайндли“. — Тръгна към изхода.

— Гъноуз Паран.

Нещо в тона й го накара да се спре тъкмо когато посягаше да дръпне платнището.

— Изгорете трупа ми. Най-добре ще е да напълните дробовете ми с масло, та гърдите ми да се пръснат и изтерзаната ми душа да може да излети. Така го правим в Шал-Морзин.

Той се поколеба, после кимна.

Ното Бойл беше там, където го беше оставил. Огледа накървавения връх на рибешкия гръбнак, преди отново да го напъха в устата си, и каза:

— Капитан Кайндли. Съгледвач Хърлочъл беше тук преди малко, търсеше ви. От него разбрах, че възнамерявате да направите нещо… безразсъдно.

— Лечител, когато алтернативата е просто да чакаме да умрат, ще поема риска да направя нещо безразсъдно.

— Разбирам. Как тогава смятате да извършите този свой щурм? След като се каните да се опълчите на самата Сива богиня. Съмнявам се, че дори вашата репутация ще е достатъчна, за да принуди войниците да атакуват Великия храм на Полиел. Всъщност се съмнявам, че ще ги убедите дори да влязат в Г’данисбан.

— Никакви войници няма да взимам, лечител.

Мършавият старец кимна замислено.

— Аха, армия от един значи? Вярно… — добави и изгледа скептично Паран, — слушал съм разкази за необичайната ви… свирепост. Вярно ли е, че сте хвърлили един Фалад от балкона на дворцовата му кула? Въпреки че е бил съюзник на Империята в това време. Какво му беше престъплението, впрочем? О, да, несъвместимост на цветовете в облеклото му на първия ден на Императорския празник. Какви впрочем бяха тези цветове, които е имал нахалството да облече?

Паран го изгледа мълчаливо за миг и се усмихна.

— Синьо и зелено.

— Но тези цветове не са несъвместими, капитане.

— Никога не съм претендирал за добра естетическа преценка, лечител. Та за какво говорехме? А, да, моята армия от един войник. Наистина. Смятам да поведа само един. Двамата заедно ще атакуваме Сивата богиня с цел да я прогоним от този свят.

— Изборът ви е разумен — рече Ното Бойл. — Хърлочъл прояви впечатляващо спокойствие преди малко, предвид това, което го чака.

— И би трябвало — отвърна Паран. — Защото не той идва с мен. Вие идвате.

Рибешкият гръбнак щръкна от горната устна на хирурга, болката смени неверието, изписало се на лицето му. Той хвърли гадната костица и притисна устата си с шепи, очите му сякаш щяха да изскочат.

Паран мило го потупа по рамото.

— Ще сте готов навреме, нали? Тръгваме след половин камбана.

 

 

Седна на един походен сандък, облегна се — платнената стена зад гърба му се изпъна — и изпружи крака.

— Сигурно съм се побъркал.

На Хърлочъл като че ли не му достигнаха сили да докара усмивка.

— Моля ви, капитане. Трябва да вдигнем лагера и да се махаме. Да отпишем загубите. Съветвам ви да се откажете. Това до нищо няма да доведе, освен до смъртта на още един добър войник, да не говорим за един досаден, но компетентен лечител.

— А, да. Ното Бойл. Бивш жрец на Солиел, богиня посестрима на Полиел.

— Вече не е жрец, капитане. Отказалите се от клетвата нямат особена тежест пред един така изоставен асцендент.

— Солиел. Господарката на лечителството, на благотворителността, „Богинята, плачеща с целебни сълзи“. Трябва цял океан да е изляла вече, не мислиш ли?

— Разумно ли е да й се подигравате точно сега, капитане?

— Защо не? С какво позорната й скръб за съдбата на смъртните им е донесла добро, Хърлочъл? Лесно е да плачеш, докато стоиш настрана, без нищо да правиш. Докато си приписваш заслуга за всеки оцелял — за живота на онези, чийто собствен дух е извоювал битката, чийто собствен дух не се е предал на прегръдката на Гуглата. — Изсумтя към покрива на палатката. — Тъкмо тъй наречените дружелюбни, състрадателни богове най-много трябва да отговарят. — Изгледа с гняв стоящия пред него мъж. — Гуглата знае, другите поне са праволинейни, адски ясни в безчестните си деяния — трябва да им се признае. Но да предлагаш съчувствие, спасение и всичко останало и в същото време да оставяш съдбата на шанса и само на шанса — проклет да съм, Хърлочъл, ще отговарят за това!

Съгледвачът се беше ококорил, не мигаше.

Паран извърна глава.

— Извинявай. Някои мисли по-добре да си ги пазя за себе си. Стар мой недостатък, уви.

— Капитане. За миг преди малко… очите ви… те… лумнаха! Като на звяр.

Паран го изгледа.

— Сериозно?

— Кълна се в оная работа на Гуглата, капитане.

Гъноуз Паран се изправи.

— Предай на офицерите следните заповеди. Тази армия тръгва на поход след четири дни. До три дни ги искам в пълно снаряжение, с извадени за преглед оръжия, строени по пладне. И когато тръгнем, искам да оставим този лагер чист, всеки нужник да е запълнен, боклукът — изгорен. — Изгледа Хърлочъл твърдо. — Дайте работа на войниците — те гният отвътре. Запомни ли всичко, Хърлочъл?

Съгледвачът се усмихна и повтори заповедите му дума по дума.

— Добре. Гледай да набиеш в главите на офицерите, че времето на размотаване и мрънкане свърши. Кажи им, че редът на похода ще постави в челото най-представителната част — всички останали ще им гълтат прахта.

— Накъде тръгваме, капитане?

— Представа нямам. Това ще го мислим после.

— А Върховният юмрук и другите?

— Вероятно няма да са във форма още доста време. Междувременно…

— Междувременно вие командвате Воинството, сър.

— Да, аз.

Хърлочъл отдаде чест рязко и отсечено, завъртя се кръгом и излезе от палатката.

„Чудесно, поне един е скапано доволен от всичко това.“

 

 

След малко двамата с Ното Бойл, вече яхнали конете, гледаха надолу към мъртвата зона около градските стени, белезникавия варовик, отрупан с драсканици, изрисувани символи, отпечатъци на ръце и скелети. От толкова близо трябваше да се разнасят звуци иззад тези стени, да се вдига прах и пушилка, а грамадната порта трябваше да е широко разтворена за потока търговци, говедари и работници. Войници трябваше да се мяркат по прозорците на четвъртитите кули от двете страни на портите.

Само ята гълъби излитаха и се спускаха треперливо надолу като армади плашила, отхвърлени от бурни ветрове; а от обагрената в синьо пустиня скорци и грачещи врани се трупаха като кошмарна рат по бойниците.

— Капитане — изфъфли лечителят, между зъбите му отново бе щръкнал рибешки гръбнак — дупката, която си беше пробил в горната устна, беше зараснала, запушена с издута кървясала пъпка — вярвате, че съм в състояние да се опълча на всичко, което е анатема за мен?

— Мислех, че си се отрекъл — каза Паран.

— Точно това имам предвид. Аз дори не мога да призова Солиел за великодушната й закрила. Очите ви навярно са слепи за истината, но ви казвам, капитане, виждам въздуха, кипнал зад тези стени това е дъхът на хаоса. Вихрят се течения, надвисват — само като ги погледна, както правя сега, ми призлява. Ще загинем и двамата още на десет крачки от портата.

Паран опипа дръжката на меча на колана си и затегна каишката на шлема.

— Не съм толкова сляп, колкото си мислиш, лечител. — Огледа за миг града и стисна юздите. — Карай плътно до мен, Ното Бойл.

— Капитане, портата изглежда затворена, здраво залостена — не сме добре дошли.

— Проклетата порта я забрави — отвърна Паран. — Готов ли си?

Ното Бойл го изгледа облещено и извика:

— Не. Не съм!

— Давай тогава да го свършваме — каза Паран и смуши коня си.

Ното Бойл за кой ли път хвърли поглед през рамо към загледаните в тях войнишки редици, стотици и стотици.

— Богове — прошепна, — защо не съм между тях сега?

И подкара напред да догони капитан Кайндли, който веднъж беше хвърлил невинен човек от висока кула. „А сега го прави отново — този път с мен!“

 

 

Веднъж я бяха пратили да хване по-малкия си брат, да го проследи из половината град — о, той беше разбрал, че тя е по дирите му, знаеше, че са пратили точно нея, единствената, която можеше да го спипа за кльощавия врат и да го довлече обратно, и да го тръска, докато мозъкът му не се разбърка в черепа. Водил я беше по объркваща диря тогава. Десетгодишен, вече съвсем изтърван, с очи, блеснали като излъскан със слюнка мрамор, с белозъбата усмивка, по-зла и от озъбена вълча паст, с пъргавите дългурести крака — и бясната детинска злоба.

Беше започнал да събира… разни неща. Тайно. Кичури коса, изрязани нокти, изгнил зъб. По нещо, както се оказа, от всеки от цялата голяма фамилия. Четиридесет и двама, ако се броеше и мъничката четиримесечна Майнарала — а той и нея беше броил, копеленцето. Нечия лудост с по-бедно въображение щеше да се задоволи с една камара грозни куклички, над които да може да нанася дребни, но постоянни изтезания, за да утолява неутолимата си злоба, но не и нейният брат, който явно си беше повярвал, че е предопределен за огромно издевателство. Недоволен от куклите, направени като подобия, беше направил от конци, пръчки, слама, вълна и рог мъничко стадо с четиридесет и две овце. Оградени в кошара от пръчки на пода на таванското в чифлика. След това, от един от млечните си зъби, току-що изваден, си беше направил свое подобие на вълчи зъб и след него, с парчета козина — самия вълк, на който е зъбът, с размери достатъчни, за да може да погълне една овца-кукличка на една хапка.

В заплетени чилета от безумна магия беше пуснал своя вълк сред стадото.

Писъци и вой в нощта, дом след дом, обзети от ужасяващи кошмари, плувнали във вонята на паника и вълна, на тропащи копитца и отчаян, безнадежден бяг. Хапане и блъскане на огромен ревящ вълк, звярът си играеше с всички тях… о, тя щеше дълго, дълго да помни това мъчение.

На следващия ден, когато чичовци, стринки, племенници и разни други се сбраха, всички пребледнели и разтреперани, и се разкри, че всички до един са преживели ужасна нощ, почти не се намери човек, който да не осъзна извора на кошмарите им — той, разбира се, вече беше избягал в някой от безбройните коптори из града. Където щеше да се крие, докато не отшумят гневът и яростта.

При престъпленията, извършени от деца, импулсите след време заглъхваха и на тяхно място идваха притесненията. За повечето деца, за нормалните деца — не и за Бен Адефон Делат, който беше стигнал прекалено далече. За пореден път.

И тъй, Торахавал Делат я пратиха да намери брат си и да го накаже подобаващо. Например, както смяташе в началото, да го одере жив. Овци били, така ли? Е, тя носеше в торбата си куклата-вълк и с нея смяташе да му причини най-жестоко мъчение. Макар да не беше толкова надарена като по-малкия си брат и да беше с много по-бедно въображение, беше успяла да измайстори нещо като каишка за съществото и сега накъдето и да тръгнеше брат й, щеше да може да го проследи.

Той успя да се задържи далече от нея през по-голямата част от деня и на следващата нощ, докато най-сетне, когато преди разсъмване се чу камбанен звън, на един покрив в квартал Прелид на Ейрън, тя го настигна, с куклата-вълк в ръце — и стисна задните крака, и ги разчекна.

Момчето — тичаха по един плосък покрив — падна. Изпищя, но и се смееше и този смях я жегна толкова, че тя изви още по-силно краката на куклата.

И с писък падна на покрива, бедрата й се изпълниха с нечовешка болка.

Брат й също изпищя, но не можеше да спре смеха си.

Не беше огледала внимателно куклата и сега, задъхана и разтреперана от болката, се опита да го направи. Сумракът отстъпваше с неохота, но все пак успя да различи стегнатото телце на звяра под ивиците козина — долните й гащички, онези, които бяха изчезнали от простора с прането преди седмица — бяха увити и овързани стегнато около нещо твърдо вътре, нещо, за чийто произход предпочете да не мисли.

Знаел беше, че точно тя ще тръгне след него. Досетил се беше, че ще намери кукличките му на тавана. Досетил се беше, че ще реши да използва куклата-вълк, неговата собствена анима, която уж толкова нехайно беше оставил. Досетил се беше за… всичко.

В онази нощ, в мрака преди разсъмване, Торахавал реши, че ще го мрази, много и дълго. Ще го мрази страстно, с омраза, достатъчна да изжули в своята неутолимост цялата земя, от край до край.

Лесно е да мразиш по-умните, дори да се окажат най-близките ти. Може би особено тогава.

От онзи спомен до живота й сега, в този миг, нямаше ясна пътека, освен усещането, че е пленена в някакъв кошмар — кошмар, от който, за разлика от всички други кошмари през годините, никога нямаше да се събуди.

Брат й се смееше задъхан, после най-сетне освободи магията в куклата. Болката си отиде. Брат й, жив или мъртъв — вече сигурно мъртъв — бе някъде много далече. А тя не искаше да е така.

Бридток, седнал пред гранитната маса вдясно от нея, мърмореше като пиян просяк; дългите му ноктести пръсти подбутваха странната сбирщина златни и сребърни монети: мъчеше се да ги каталогизира, задача, с която засега явно се проваляше. Огромните сандъци със скъпоценности в храма на Полиел бяха бездънни — не образно, а буквално, както бяха открили. И бръкнеше ли човек в ледения мрак, означаваше да напълни шепите си със заскрежено злато и сребро от всевъзможни източници. Кюлчета и метални пръчки, украшения за дрехи, кухи кълбета, торкви и пръстени, рула коприна със златен вътък, толкова тънки, че се побираха в шепа, и всевъзможни монети: квадратни, триъгълни, на полумесец, с дупки, на тръбички, наред с драгоценни кутийки за бижута със сложни затварящи се механизми, верижки, мъниста, ролки, гребени и слитъци. И нищо от това не беше познато на никой от събралите се тук — заклещени тук — в храма на Г’данисбан с неговата безумна страховита богиня. Торахавал изобщо не си бе представяла, че на света са съществували толкова езици, каквито виждаше изписани на повечето пари. Букви като малки образи, букви, нижещи се диагонално или вертикално, или на спирали, някои — просто линии накъсани точки.

От други светове били, настояваше Бридток. По-обикновените монети можеше да се намерят в източната стая зад олтара, цялото помещение беше пълно до тавана с тях. Цяла имперска съкровищница само в тази стая, твърдеше той и навярно беше прав. Още с първите слухове за мора хазната на Полиел се беше напълнила до пръсване. Но тъкмо драгоценностите от други светове най-много интригуваха стареца. Оттогава Бридток беше обсебен от това „каталогизиране на световете“, за което твърдеше, че било върхът на славата му като учен.

Странен беше този академичен порив у човек, за когото амбицията и жаждата за власт като че ли бяха всичко, самата причина да диша, клетката, из която крачеше жестокото му сърце.

Пускал беше повече слухове за своята смърт от всеки друг, когото бе познавала, по един нов почти всяка година, за да подушат дирята му онези, които го гонят, както твърдеше. Тя подозираше, че просто намира удоволствие в предизвикателството. Между глупците — нейните съзаклятници, — събрани тук, Бридток беше може би най-обаятелният. Нито Септун Анабин, нито Срадал Пурту будеха у нея особено доверие или респект. А колкото до Срибин — е, Срибин вече беше просто неузнаваем.

Такава бе съдбата, изглежда, на онези, които Сивата богиня взимаше за свои смъртни любовници. И щом й омръзнеше загнилото стенещо същество, доскорошният Срибин, кучката щеше да си избере друг. От стапящите се запаси изпаднали в ужас пленници. Мъж, жена, старец, дете — все едно беше за Полиел.

Бридток настояваше, че култът на Ша’ик се е преродил, избуял е — много, много повече — от всичко, което е било преди. Някъде далече бил Градът на падналите и имало нова Ша’ик, а Сивата богиня сбирала за нея легион безумци, за които тленността е само страдание и скръб, двете издънки от утробата на Полиел. А някъде, в сива зловонна миазма и хаос, замъглен и далечен, дебнел Сакатият бог, гърчел се и се кикотел във веригите си, и все по-здраво затягал този гнусен съюз.

Какво разбираше Торахавал от войни между богове? Те дори не я интересуваха, ако не се броеше гибелният им отзвук в собствения й свят, в собствения й живот.

По-малкият й брат отдавна бе поел по един път; тя по друг, и вече всякаква надежда за избавление бе свършила.

Бридток изведнъж спря да ломоти, подскочи в стола и вдигна глава, опулил очи.

Торахавал неволно потръпна.

— Какво има?

— Тя ни зове.

„Аз също сигурно съм луда — какво е останало за обич в този свят? Защо все още съм се вкопчила в ръба, щом Бездната ми поднася всичко, за което вече копнея? Забрава. Край. Богове… край.“

— Не е само това, Бридток. Изглеждаш… втрещен.

Без да й отвърне и без да срещне погледа й, той тръгна към коридора. Торахавал изруга тихо и го последва.

Някога, много отдавна, брат й — едва ли беше на повече от четири, може би най-много на пет по онова време, много преди злото в него да беше напълно избуяло — се беше събудил с писъци в нощта и тя бе притичала до леглото му да го утеши. С детски думи той бе описал кошмара си. Бил умрял, но въпреки това вървял по света, защото бил забравил нещо. И не можел да си спомни какво. И скитал, и скитал по целия свят, с все един и същ въпрос, въпрос, задаван на всеки прокълнат да пресече пътя му. „Какво? Какво съм забравил?“

Трудно беше да примири разтрепереното ококорено дете, сгушено в прегръдката й в онази нощ, със злото и коварно хлапе няколко години по-късно.

Може би, помисли си сега, докато вървеше след Бридток и развяващите се зад гърба му дрипави роби, може би в интервала на онези няколко години Адефон Делат си беше припомнил какво е забравил. Може би беше онова, което един все още крачещ по света труп не може да не забрави.

Как се живее.

 

 

— Мислех, че денят уж трябва да е за спане — измърмори Ботъл, щом сержантът му го дръпна за ръката. Сянката на канарата, до която се беше свил, бе единствената причина все още да е жив. По-горещ ден от този не беше имало досега. Насекомите, изпълзели по каменните плочи, все едно се бяха опекли, корубите им пукаха като семена. Никой не помръдваше, всички мълчаха. Жажда и миражи с вода бяха обсебили цялата войска. По някое време Ботъл се беше унесъл в сън, който все още го дърпаше с изтръпнали, натежали ръце.

Само проклетият Фидлър да можеше да го остави на мира.

— Идвай с мен, Ботъл. Ставай. Веднага.

— Ако си намерил манерка с прясна вода, сержант, твой съм. Иначе…

Фидлър го надигна и го помъкна след себе си. Ботъл залиташе, усещаше езика си като сплетени ремъци, и едва забелязваше пътеката под краката си. Водеше встрани от пътя, между изваяни от вятъра скали, виеше се. Полузаслепен от жаркия блясък на слънцето, той не осъзна веднага, че са спрели и стоят на равно пространство гол пясък между високи камънаци. Чакаха ги двама души.

Сърцето му се стегна. Единият, седнал кръстато срещу тях, беше Бързия Бен. Вдясно от него клечеше убиецът Калам, с лъснало от пот тъмно лице. Изтърканите черни ръкавици бяха на ръцете му, дръжките на двата му дължи ножа стърчаха изпод мишниците му. Изглеждаше готов да убие някого, макар Ботъл да подозираше, че това си му е обичайното изражение.

Очите на Бързия Бен се бяха спрели върху него, вяли, но въпреки това смъртно опасни, като на леопард, играещ си с окуцял заек. Но и още нещо имаше в този поглед, помисли Ботъл. Нещо не съвсем прикрито. „Страх?“

А после вниманието му бе привлечено от куклите, наредени по пясъка пред чародея. Професионалният интерес му помогна да потисне страха си, поне за момента. Наведе се над тях.

— Старо изкуство е — рече Бързия Бен. — Но ти е познато, нали, войник?

— В безизходица си — отвърна му Ботъл.

Чародеят повдигна вежди, хвърли неразгадаем поглед на Калам и се окашля.

— М-да. Как го разбра това? И как… толкова бързо?

Ботъл сви рамене.

Бързия Бен се навъси на насмешливото сумтене на Фидлър.

— Добре, дявол проклет, някакви предложения какво да направя по въпроса?

Ботъл прокара ръка по мазната четина на темето си.

— Първо ми кажи какво се опитваш да направиш.

— Не е твоя скапана работа какво се опитвам да направя, войник!

Ботъл въздъхна и се настани върху пясъка в същата поза като Бързия Бен. Огледа фигурите и посочи една.

— Коя е тя?

Бързия Бен се сепна.

— Не знаех, че е „тя“.

— Първата, която си поставил, обзалагам се. Вероятно си се събудил от лош сън, съвсем объркан, но си разбрал, че нещо не е наред, нещо някъде, и тази — тази жена — тя е връзката ти с това. Семейство, бих се обзаложил. Майка? Дъщеря? Сестра? Сестра, да. Тя е мислила за теб. Много, напоследък. Виж заплетените линии от сенки около нея, все едно стои сред туфа трева, само че наоколо няма трева, тъй че тази плетеница е от някъде другаде.

— Гуглата да ме стисне за топките дано — изсъска Бързия Бен и очите му зашариха между фигурките по пясъка. Като че ли беше забравил войнствеността си. — Торахавал? В какво се е забъркала пък сега, в името на Бездната? И как никой от другите не може и една сянка да хвърли към нея?

Ботъл се зачеса по брадата, ноктите му докопаха гнида. Дръпна я и я хвърли.

Калам се сепна и изруга.

— Внимавай!

— Съжалявам. — Ботъл посочи куклата, увита в черна коприна. Сянката, която хвърляше, сякаш очертаваше две оси, като врани, кацнали на двете й рамене. — Това е Апсалар, нали? Добре, тя е замесена в това, макар и не за момента. Мисля, че пътят й е трябвало да пресече този на сестра ти, само че така и не е станало. Тъй че намерение е имало, но е неизпълнено и се радвай за това. Онзи там е Котильон и да, той танцува пъкления си танц, но единствената му роля е била в това да пусне камъчето надолу по склона — как ще се затъркаля то и какво ще повлече със себе си, го е оставил на съдбата. Все пак си прав, че си избрал Дома на Сянка. Инстинкт ли беше? Все едно. Ето го твоя проблем. — Посочи друга кукла, със скрита под качулка глава и загърната плътно в тънък като мъгла черен лен.

Бързия Бен примига и се намръщи.

— Едва ли. Това е Сенкотрон, той е централната фигура тук. Всичко това е свързано с него и проклет да си, Ботъл, това е повече от инстинкт!

— О, централен, разбира се, но виждаш ли как сянката му не се протяга?

— Знам, че не се протяга! Но мястото му е точно тук, проклет да си!

Ботъл се пресегна и взе куклата.

Бързия Бен се надигна с ръмжене, но ръката на Фидлър го върна долу.

— Махни тая лапа от мен, сапьор — каза тихо и много студено магьосникът.

— Предупредих те, нали? — Сержантът отдръпна ръката си и Бързия Бен се отпусна на пясъка, сякаш нещо много по-тежко се беше стоварило току-що на раменете му.

Междувременно ръцете на Ботъл бързо заработиха с куклата. Заогъваха теловете в ръце и крака. За своите начинания той рядко използваше тел — много скъпо излизаше, — но пък в този случай пренагласянето на куклата се оказа лесно. Доволен, той я намести на същото място като преди.

Всички мълчаха, приковали погледи в куклата на Сенкотрон — вече на четири крака, дясната ръка и левият крак бяха вдигнати, цялата фигурка сякаш бе залитнала напред и замръзнала в невероятно равновесие. Изпъналата се сянка стигаше само на един пръст от фигурката на Торахавал Делат.

„Сенкотрон… сега още нещо…“

— Още не я стига… — прошепна Калам.

Ботъл се отпусна върху пясъка и скръсти ръце.

— Почакай.

Затвори очи и след миг сънят отново го обзе.

Свит до Бързия Бен, Фидлър въздъхна тежко.

Магьосникът откъсна погледа си от пренастроения Сенкотрон и светлите му очи блеснаха към сапьора.

— Той беше полузаспал, Фид.

Сержантът сви рамене.

— Не — заговори магьосникът трескаво, — ти не разбираш. Някой е с него. Беше с него, искам да кажа. Имаш ли си представа докъде достига назад тази съпричастна магия? До самото начало. До онзи първи блясък, Фид. До раждането на съзнанието. Разбираш ли ме?

— Толкова ясно, колкото е луната напоследък — отвърна Фидлър намръщено.

— Ерес’ал, Високите — много преди първият човек да е стъпил на този свят. Преди Имасс, преди К’Чаин Че’Малле дори. Фидлър, Ерес беше тук. Току-що. Самата тя. С него.

Сапьорът погледна отново куклата на Сенкотрон. Вече на четири крака, замръзнала в устремен бяг… а сянката, която хвърляше, не беше нейна, нищо общо нямаше с нея. Защото главата беше широка, зурлата — издадена, челюстите стиснаха нещо. И каквото и да беше това нещо, то се гърчеше и съскаше като хваната в капан змия.

„Какво, в името на Гуглата? О! О, чакай, чакай…“

 

 

Апсалар лежеше по корем на скалата и наблюдаваше ставащото на двайсетина разтега под нея. Обезпокоително беше онова, което говореха долу, особено последната част, за Ерес’ал. „Поредната древна, която по-добре да се остави на мира.“ Тоя Ботъл трябваше да се държи изкъсо.

Торахавал Делат… едно от имената в списъка на шпиони. Сестра на Бързия Бен. Е, това наистина беше неприятно, след като и Котильон, и Сенкотрон желаеха смъртта й, а те обикновено постигаха желанията си. „Благодарение на мен… и на хора като мен. Боговете слагат ножовете в ръцете на смъртните и не им трябва нищо повече.“

Изгледа продължително Бързия Бен, оцени нарастващото му вълнение и започна да подозира, че магьосникът знае нещо за крайното състояние, в което се бе озовала сестра му. Знаеше и със силата на кръвта, обвързваща родствените души, колкото и отчуждени да са, глупакът бе решил да направи нещо по въпроса.

Апсалар реши да не чака повече — хлъзна се надолу по плоския камък, леко се приземи в навяния от вятъра пясък, скрита дълбоко в сенки, невидима за никого. Оправи дрехите си, огледа равния терен и извади от гънките на дрехите си две ками.

В смъртта има музика. Артистите и музикантите знаят, че това е истина. В този момент го съзнаваше и Апсалар.

Под песента на скръбен хор, който никой друг не можеше да чуе, жената в черно заигра Танца на Сянката.

 

 

Телораст и Кърдъл, които се бяха крили в една цепнатина недалече от скалата, изпълзяха навън.

— Тя се пренесе в своя свят — каза Кърдъл, но шепнешком все пак и леко поклати костената си глава; опашката й помръдна притеснено. Апсалар танцуваше, толкова потопена в сенки, че едва видима. Едва-едва в този свят.

— Да не си й излязла на пътя на тая, Кърдъл — изсъска Телораст. — Никога!

— Не съм си го и помисляла. За разлика от теб.

— И аз не съм. Освен това съдбата е надвиснала над нас — какво ще правим?

— Не знам.

— Викам да направим беля, Кърдъл.

Две малки челюсти тракнаха.

— Това ми харесва.

 

 

Бързия Бен изведнъж се надигна.

— Нямам избор.

Калам изръмжа:

— Мразя, когато кажеш това, Бързак.

Магьосникът извади друга кукла, с провиснали от нея дълги нишки. Постави я на един лакът встрани от останалите, обърна се и кимна на Калам.

Намръщен, убиецът извади единия си нож и го заби в пясъка.

— Не отатаралският, идиот.

— Извинявай. — Калам прибра оръжието и го прибра в канията, след това извади другия нож. Втора забивка в пясъка.

Бързия Бен клекна, събра внимателно нишките и ги опъна към дръжката на дългия нож; върза ги така, че оръжието да се свърже с куклата.

— Видиш ли да се изпънат…

— Хващам ножа и те издърпвам обратно. Знам, Бързак, не ни е за първи път, нали?

— Да. Извинявай.

Магьосникът отново седна кръстато на пясъка и се отпусна.

— Чакай малко — изръмжа Фидлър. — Какво става тука? Не си намислил нещо глупаво, нали? Проклет да си, Бързак!

— Млъкни — рече магьосникът и притвори очи. — Двамата със Сенкотрон сме стари приятели — добави тихо и се усмихна.

Калам прикова погледа си в куклата, вече единствената връзка между Бързия Бен и душата му.

— Той замина, Фид. Не казвай нищо, трябва да се съсредоточа. Тези конци могат да се опънат по всяко време, бавно, толкова бавно, че да не ги видиш, но изведнъж…

— Трябваше да изчака — рече Фидлър. — Не бях свършил с това, което се канех да кажа, а той просто ей така — тръгва. Лошо предчувствие имам, Кал. Кажи ми, че Бързака и Сенкотрон наистина са стари приятели. Калам? Кажи ми, че Бързака не беше саркастичен.

Убиецът хвърли бегъл поглед към сапьора, облиза устни и отново се взря в нишките. Бяха ли се раздвижили? Не. Поне не много.

— Не беше саркастичен, Фид.

— Добре.

— По-скоро сардоничен, мисля.

— Лошо. Чуй, не можем ли да го издърпаме веднага? Мисля, че трябва да…

— Млъкни, проклет да си! Трябва да наблюдавам. Трябва да се съсредоточа.

„Фид има лошо предчувствие. Мамка му!“

 

 

Паран и Ното Бойл спряха в сянката на градската стена. Капитанът слезе от коня и с камата си изчегърта широка извита линия, започваща отляво, при основата на стената, после нагоре, на дъга — отмести се две крачки встрани — и отново надолу. Линията свърши пак при основата, вдясно. Паран изсече в центъра знак, после отстъпи назад и прибра ножа в канията.

Качи се отново на коня, хвана юздите и рече:

— Следвай ме.

И подкара напред. Конят му замята глава и зарита във въздуха с предните си крака, преди да скочи в и през стената.

След миг се озоваха на осеяна със смет улица. Празни безжизнени сгради, избити прозорци. Място на разруха, място, където цивилизацията беше рухнала, разкрила най-сетне ужасяващо слабите си основи. Тук-там се виждаха оглозгани бели кости. Преял плъх се поклащаше бавно покрай уличната канавка.

След дълга пауза се появи и лечителят, водеше коня си за юздите.

— Моят кон не е толкова глупав като вашия, капитане. Уви.

— Просто не е толкова опитен — отвърна Паран. — Яхвай го. Засега може да сме сами, но няма да трае дълго.

— Богове подземни — изсъска Ното Бойл. — Какво е станало тук?

— Не си ли бил с първата група?

Подкараха бавно по централната улица към центъра на Г’данисбан.

— Набегът на Дужек? Не, разбира се. Страшно съжалявам, че Върховният юмрук не си е още командващ.

„И аз.“

— Великият храм е близо до централния площад… а храмът на Солиел къде е?

— Солиел? Капитан Кайндли, не мога да вляза там — никога вече.

— Как стана така, че те лишиха от жречество, Бойл?

— Ното Бойл, сър. Получи се неразбирателство… от политически характер. Може би нечестивото, порочно, кръвосмесително, похотливо тресавище на жреческия живот устройва добре повечето му привърженици. За жалост аз твърде късно разбрах, че не мога да се приспособя към такова съществувание. Трябва да разберете, същинската служба на култа съвсем не беше между ежедневните приоритети. Направих грешката да се опълча на този неестествен и нечестив обрат.

— Много благородно от твоя страна — отбеляза Паран. — Колко странно, аз пък чух съвсем друга версия. По-точно, загубил си някаква борба за власт в храма в Картуул. Нещо свързано с ползването на съкровищницата.

— Такива събития са предмет на интерпретация, това е естествено. Кажете ми, капитане, след като можете да минавате през стени, дебели повече от един човешки бой, притежавате ли и магическа сетивност също така? Можете ли да усетите мръсния глад във въздуха? Отвратителен е. Той ни иска, иска плътта ни, за да се вкорени в нея и да изсмуче от нас цялата същност на здравето. Това е дъхът на Полиел и вече се домогва до нас.

— Не сме сами, лечител.

— Щях да се изненадам, ако бяхме. Тя ще пощади следовниците си, своите носители. Ще…

— Тихо — прекъсна го Паран и дръпна юздите. — Имах предвид, че не сме сами в момента.

Ното Бойл боязливо зашари с очи наоколо.

— Там — прошепна и посочи някаква уличка.

Млада жена излезе от сенките. Беше гола, ужасяващо слаба, с тъмни очи, големи и блеснали. Устните й бяха напукани, косата — сплъстена, рошава и мръсна. Оцеляло от мора улично същество, несретница, и все пак…

— Не е носителка — промълви Паран. — Виждам в нея… най-чисто здраве.

Ното Бойл кимна.

— Да. Въпреки състоянието й. Капитан Кайндли, това дете е било избрано от… Солиел.

— Доколкото схващам, не си го смятал за възможно, докато си бил жрец.

Лечителят само поклати глава.

Момичето се приближи.

— Малазанци — каза с хриплив глас, сякаш не беше говорила от много време. — Веднъж. Години… година? Веднъж… имаше други малазанци. Един от тях се преструваше на грал, но видях бронята под халата му, видях знака на Подпалвачите на мостове, както се криех под фургона. Малка бях, но не чак толкова. Те ме спасиха, малазанците. Прогониха ловците. Спасиха ме.

Паран се окашля.

— А сега Солиел те избира… за да помогнеш на нас.

— Защото тя винаги е благославяла онези, които отвръщат на добротата — каза Ното Бойл. Гласът му трепереше от вълнение. — Солиел… прости ми — прошепна той.

— Има ловци — каза момичето. — Идват. Знаят, че сте тук. Чужденци, врагове на богинята. Водачът им таи голяма омраза, към всичко. Лицето му е ужасно… Подхранва се с болката, която нанася. Наричат го Дъвкания. Елате с мен…

— Не, благодаря — прекъсна я Паран. — Благодаря за предупреждението, но смятам да ги видя тези ловци. Смятам те да ме отведат до Сивата богиня.

— Дъвкания няма да позволи това. Ще те убие — и коня ти. Първо коня ти, защото мрази конете.

Ното Бойл възкликна:

— Капитане, моля ви… това е предложение от Солиел…

— Предложението, което очаквам от Солиел, ще дойде по-късно — отвърна твърдо Паран. — Много богини ще ми се съберат наведнъж. — Подръпна юздите, после се поколеба и погледна лечителя през рамо. — Върви с нея. Ще се срещнем на входа на Великия храм.

— Капитане, какво всъщност очаквате от мен?

— Аз? Нищо. От Солиел очаквам да те използва, но не като това дете тук. Очаквам много повече от това. — Смуши коня и подхвърли: — И няма да приема „не“ за отговор.

 

 

Ното Бойл загледа как лудият се отдалечава по главната улица, после обърна коня към момичето. Извади рибешкия гръбнак от устата си и го затъкна зад ухото си. После се окашля.

— Богиньо… дете. Никак не ми се ще да умра, но трябва да изтъкна, че този човек не говори от мое име. Ако решиш да го смажеш заради непочтителността му, уверявам те, че няма да видя в това нищо несправедливо или незаслужено. Дори…

— Замълчи, смъртни — прекъсна го момичето, този път с глас на много по-възрастна. — У този мъж се крепи равновесието на целия свят и няма аз да съм тази, която да запомнят за вечни времена, че е виновна за промяната на това положение. По какъвто и да било начин. Хайде, приготви се за езда — ще водя аз, но изгубиш ли се по пътя, няма да чакам.

— Мислех, че предложи да ме напътстваш…

— Вече е по-маловажно. — Тя се подсмихна. — Нещата се обърнаха по най-отвратителния начин, може да се каже. Не, сега искам да бъдеш свидетел. Разбираш ли? Свидетел! — И се обърна рязко и тръгна.

Лечителят изруга, заби здраво пети в хълбоците на коня и подкара след нея.

 

 

Паран — яздеше в лек галоп по главната улица, — видя пред себе си тълпа, предшествана от самотен мъж — държеше коса, на която се полюшваше оцапана с кръв конска опашка. Пъстрото воинство — може би трийсет или четирийсет души — изглеждаше все едно са го събрали от бедняшка погребална яма. Покрити с язви и белези, с изкривени ръце и крака, с изпити лица, с блеснали от лудост очи. Някои носеха мечове, други — сатъри и ножове, и копия, овчарски геги и дебели пръти. Повечето едва можеха да стоят на краката си.

Не точно така стояха нещата с техния водач, онзи, когото момичето бе нарекло Дъвкания. Лицето му наистина беше ужасно, плът и кости — сгънати при долната челюст и през лицето диагонално — до дясната скула. Капитанът разбра, че го е хапал кон.

„… мрази конете…“

Очите му обаче блеснаха, щом ги прикова в Паран. Някакво подобие на усмивка се появи на разкривената кухина на мястото на устата.

— Дъхът й не е ли достатъчно сладък за теб? Силен си, да й устоиш толкова. Тя ще иска първо да разбере кой си. Преди… — усмивката му се изкриви още повече — преди да те убием.

— Сивата богиня не знае кой съм точно по тази причина — отвърна Паран. — Обърнал съм й гръб. От мен тя нищо не може да вземе.

Дъвкания трепна.

— Звяр има… в очите ти. Разкрий се, малазанецо. Ти не си като другите.

— Кажи й, че съм дошъл да й поднеса дар.

Дъвкания кривна глава.

— Търсиш помирение със Сивата богиня?

— Да речем. Но съм длъжен да те предупредя — времето ни е много малко.

— Много малко? Защо?

— Отведи ме при нея и ще обясня. Но бързо.

— Тя не се бои от тебе.

— Добре.

Мъжът изгледа мълчаливо Паран, след което махна с косата.

— Давай след нас тогава.

 

 

Пред много олтари беше коленичила Торахавал Делат през живота си и беше открила нещо, в чиято истинност вече бе убедена. Че всеки култ е само отражение на изповядващия го. Един бог, колкото и добронамерен да е, се изтезава в многото маски, всяка оформена от съкровените страсти, страхове и радости на всеки отделен смъртен, който само играе игра на угодническо одобрение.

Вярващите се гмуркат във вярата си. Верните се давят във верността си.

А съществуваше и друга истина — истина, която привидно противоречеше на първата. Колкото по-добър и великодушен е богът, толкова по-сурови и жестоки са поклонниците му, защото се придържат към своята вяра с непоклатима убеденост, трескава в своята крайност, и не могат да понесат несъгласните. Ще убиват, ще изтезават в името на същия този бог. И няма да видят конфликт в себе си, колкото и оцапани с кръв да са ръцете им.

Ръцете на Торахавал бяха оцапани с кръв — сега образно казано, но някога — съвсем буквално. Тласната да запълни някаква огромна пустош в душата си, тя се беше гмурнала, беше се удавила; търсила беше някоя външна ръка за спасение — нещо, което не можеше да намери в себе си. И независимо дали беше добронамерено и пропито от любов, или пък жестоко и болезнено, всякое божие докосване беше за нея едно и също — едва усетено през сковаващата обсебеност на онова, от което се нуждаеше.

Натъкнала се беше залутана на тази пътека по същия начин, по който се беше натъквала и на толкова много други, но този път като че ли връщане нямаше. Всяка друга възможност, всякакъв избор като че ли беше изчезнал пред очите й. Първите нишки на тази паяжина бяха изпредени преди повече от четиринадесет месеца, в града Карашимеш, който бе избрала за свой дом, на бреговете на вътрешното море Караш — паяжина, която бе оставила да я стегне още по-здраво.

Сладкото изкушение на Сивата богиня, духовно вече вгорчената любовница на Окования — съблазънта на грешното се бе оказала толкова примамлива. И гибелна. „И за двете ни.“ Това, осъзна тя, докато следваше Бридток по Коридора на възхвалата, водещ към напречния наос, не беше нещо повече, отколкото да разтвориш крака пред неизбежно и почти жадувано изнасилване. Съжалението щеше да дойде по-късно. Ако изобщо дойдеше.

А значи — може би най-уместният край.

„За тази глупава жена, която така и не се научи как да живее.“

Мощта на Сивата богиня се вихреше на гъсти снопове през разбития праг, бе толкова силна, че можеше и камък да пробие.

На прага ги чакаха останалите слуги на тази ужасна вяра. Септун Анабин от Омари и Срадал Пурту, избягал от Ю’Гатан преди година след проваления опит да убие онази малазанска кучка Дънспароу. Сега и двамата изглеждаха смалени, някаква същина от душите им сякаш се бе изцедила, стопена в зловонния лъх от вътрешността на храма като сол във вода. Извърнаха страдалчески очи и загледаха идващите към тях Бридток и Торахавал.

— Срибин е мъртъв — прошепна Септун. — Сега тя ще избере друг.

И тя го направи.

Невидима, огромна и ноктеста ръка — с повече пръсти, отколкото може да си въобрази здравият разум — се стегна около гърдите на Торахавал, остриета непоносима болка се впиха дълбоко. От гърлото й се изтръгна задавен вик и тя залитна напред, избута всички и ги подмина, и всички се свиха и се отдръпнаха, погледите им бяха замаяни от облекчение и жалост — облекчението надделяваше над жалостта. Прониза я омраза към тях, докато залиташе в амвона. С очи, пламнали в киселата мъгла на мора, тя вдигна глава и се взря в Полиел.

И видя неутолимия глад.

Болката се усили, изпълни цялото й тяло, а после заглъхна, щом ръката се разтвори и кривите нокти я пуснаха.

Торахавал падна на колене, хлъзна се безпомощно в собствената си пот, закапала по мозаечния под.

„Внимавай какво ще поискаш. Внимавай какво ще подириш.“

И… тропот на конски копита отвън, от Коридора на възхвалата, все по-силен, по-близък.

„Идва конник. Конник? Какво… кой е посмял това… богове подземни, благодаря ти, който и да си. Благодаря ти!“

Още се държеше. Още няколко дъха, още…

 

 

Дъвкания разбута свилите се в паника жреци. Паран изгледа трите съсухрени разтреперани фигури и се навъси, щом коленичиха и сведоха глава.

— Какво ги боли?

Смехът на Дъвкания проехтя в прашния въздух.

— Добре казано, странниче. Хладно желязо имаш в гръбнака си, ще ти го призная.

„Идиот. Не се опитвах да се шегувам.“

— Слизай от тоя проклет кон — каза Дъвкания, беше застанал на входа. Облиза осакатените си устни и вдигна косата.

— А, не — отвърна Паран. — Знам те как се грижиш за конете.

— Не можеш да влезеш на кон в храма!

— Разкарай ми се от пътя — каза Паран. — Тоя кон не хапе — предпочита да рита и да тъпче. Обича звука на трошащи се кости всъщност.

Конят пристъпи към прага и Дъвкания се сви и отстъпи. После оголи кривите си зъби и изсъска:

— Нима не усещаш гнева й? Яростта й! О, глупецо!

— А тя усеща ли моите?

Паран се присви на седлото и конят мина през прага. Някаква жена се гърчеше на пода вляво от него, тъмната й кожа бе плувнала в пот, дългите й ръце и крака трепереха в зловонния въздух.

А зад жената се издигаше подиум над три широки стъпала и на подиума лежаха останки от каменен олтар. Насред подиума, на мястото на някогашния олтар, се издигаше трон от човешки кости. И на този трон седеше фигура, излъчваща такава мощ, че контурите й едва се долавяха. Дълги гноясали крайници, гола съсухрена андрогинна гръд; изпънатите напред крака сякаш бяха с невероятно много стави, а стъпалата бяха трипръсти и ноктести като на хищна птица и в същото време широки като на енкар’ал. Очите на Полиел смътно искряха, замъглени и влажни, плувнали сякаш в две черни купи. Устата й, широка и с напукани гноясали устни, се изкриви в усмивка.

— Соултейкън — заговори тя пискливо, — не ме плашиш. Помислих си за миг… но не, ти не си нищо за мен.

— Богиньо — каза Паран, след като спря коня пред нея. — Аз не съм ти подвластен. Изборът е мой, не твой, тъй че виждаш само онова, което аз искам да видиш.

— Кой си ти? Какво си?

— При нормални обстоятелства съм само арбитър, Полиел. Дошъл съм да ти предложа дар.

— Значи разбираш истината под булото — каза Сивата богиня. — Кръвта е техният път. Затова решихме да я отровим.

Паран се намръщи, после сви рамене и бръкна в гънките на ризата си.

— Ето го моя дар. — Поколеба се за миг. — Съжалявам, Полиел, че тези обстоятелства… не са нормални.

— Не разбирам…

— Дръж!

От ръката му излетя малък лъскав предмет.

Тя вдигна ръце да се предпази.

Чу се странен съсък. Остро парче метал прониза едната й длан. Отатарал.

Богинята се сгърчи, от гърлото й изригна ужасен, животински вик. Хаотична сила избликна, завихри се на вълни от сив пламък, връхлитащи като побеснели зверове. Мозаечните плочи започнаха да се пукат в пътя им.

Стиснал здраво юздите на подплашения кон, Паран се взря в забушувалия пред него неустоим пожар от болка. И за миг се зачуди дали не е допуснал грешка.

Погледна смъртната жена, свита на кълбо на пода. После — накъсаната й сянка, прошарена от… нищо. „Е, това поне го знаех. Времето почти изтече.“

 

 

Друг трон. Толкова смътен, че сякаш не бе нищо повече от едва различими накъсани сенки, надраскани по плочи мръсен лед. И странно променен от последния път, когато го беше видял, реши Бързия Бен.

Променен също като призрачния бог, отпуснат на трона. О, гуглата си беше същата, все тъй криеше лицето, а възлестата черна ръка все така си стоеше кацнала на кривата чвореста тояга. Сенкотрон приличаше на еднокрак лешояд и излъчваше сладникав, пресягащ се да докосне сетивата на чародея душен, вбесяващ аромат на… самодоволство. Виж, в това нямаше нищо необичайно. И все пак имаше… нещо…

— Делат — промълви богът, сякаш вкусваше всеки звук на името със сладко задоволство.

— Ние не сме врагове — каза Бързия Бен. — Вече не сме врагове, Сенкотрон. Не може да си сляп за това.

— Но ти искаш да съм сляп, Делат! Да, да, да, искаш го. Сляп за миналото — за всяка измяна, за всяка лъжа, за всяко злостно оскърбление, което си ми нанасял, мръсно като храчка в нозете ми!

— Обстоятелствата се променят.

— Това го знам!

Магьосникът усещаше лепкавата пот, стичаща се под дрехите му. Нещо тук беше… какво?

„Много сбъркано.“

— Знаеш ли защо съм тук? — попита Бързия Бен.

— Тя не е заслужила милост, магьоснико. Дори от теб.

— Аз съм й брат.

— Има ритуали, които прекъсват такива връзки, и сестра ти ги е извършила всичките!

— Всичките? Не, опитала е всички. Има нишки, които такива ритуали не могат да разкъсат. Убедих се в това. Иначе нямаше да съм тук.

Сенкотрон изсумтя.

— Нишки. Като тези ли, които ти самият с такова огромно удоволствие заплиташ, Адефон Делат? Разбира се. Това е най-големият ти талант, заплитането на невъзможни кълбета. — Закачулената глава сякаш се залюля наляво-надясно и Сенкотрон зареди монотонно: — Мрежи и клопки, капани, въдици, куки и стръв, мрежи и клопки… — Млъкна и се наведе напред. — Кажи ми, защо сестра ти трябва да бъде пощадена? И как — наистина как — си представяш, че ще имам власт да я спася? Не е моя, нали? Не е тук, в Замъка на Сянка, нали? — Кривна глава. — Проклятие. Та тя в този миг вдишва сетните си няколко дъха… като смъртната любовница на Сивата богиня… кажи, моля те, какво очакваш аз да направя?

Бързия Бен зяпна. Сивата богиня? Полиел? „О, Торахавал…“

— Чакай. Ботъл го потвърди! Ти си замесен. Точно сега, където и да си, това има нещо общо с теб!

Сенкотрон се разтресе в пристъп на кикот — толкова силен, че призрачните му крака за миг сякаш неудържимо се сгърчиха.

— Длъжник си ми, Адефон Делат! Признай това и ще те пратя при нея! Тутакси! Приеми дълга!

„Проклятие. Първо Калам, сега и аз. Голяма гад си, Сенкотрон…“

— Добре! Дължа ти! Признавам си дълга!

Богът на Сянка махна лениво с ръка.

И Бързия Бен изчезна.

Останал отново сам, Сенкотрон се отпусна в трона си и прошепна:

— Толкова угрижен. И така… безгрижен, несъзиращ… несъзнаващ тази огромна, отекваща, почти празна зала. Бедният. Горкичкият. Ах, но какво виждам в ръката си? — И се взря в косата с късата дръжка, която бе стиснал. Присви очи и се огледа в сумрака. — О, я ги виж тия! Нишки! По-гъсти от паяжини! Плъзнали навсякъде… тъй показателни за нехайно… домакинство. Не, няма да ги бъде, изобщо. — Замаха с острието на косата през магическите пипала, а те се загърчиха и се стопиха в нищото. — Да, така — усмихна се той. — Вече е по-чисто.

 

 

Събуди се полузадушен от стисналите го за гърлото метални ръкавици и се замята. Вдигнаха го на колене. Лицето на Калам се беше забило в неговото — и в това лице Ботъл видя неприкрит ужас.

— Нишките! — изръмжа убиецът.

Ботъл избута ръцете му, огледа пясъчния кръг и изсумтя:

— Срязани са според мен.

— Иди го намери, Ботъл! — изсъска Фидлър. — Намери го — и го върни тук!

Младият войник ги зяпна.

— Какво?! И как да го направя? Първо, той изобщо не трябваше да ходи там! — Обърна се бавно и зяпна замръзналото лице на магьосника. — Отишъл е! Право в леговището на Сенкотрон — какво си въобразява той?

— Ботъл!

— О — добави войникът, понеже нещо друго привлече погледа му. — Я вижте… тя пък какви ги крои, интересно?

Калам избута Ботъл настрана, клекна и се втренчи ядосано в куклите. После рязко се изправи.

— Апсалар? Къде е тя?

— О, не пак — простена Фидлър.

Убиецът вече стискаше двата си дълги ножа.

— Гуглата да я вземе дано… къде е тази кучка?

Ботъл само сви рамене с насмешка, щом двамата се отправиха в противоположни посоки. „Идиоти. Но това им се пада, нали? Като нищо на никого не казват! За нищо!“ Отново погледна куклите. „Проклятие… това вече ще е интересно…“

 

 

— Глупакът е отишъл и се е самоубил — каза капитан Суиткрийк. — И взе със себе си най-добрия ни лечител — направо през проклетата порта на Гуглата!

Хърлочъл стоеше, скръстил ръце.

— Не мисля…

— Чуйте ме — отсече Суиткрийк, а ефрейторът Футгар до нея кимна важно, преди капитанът да продължи: — Сега аз съм командващият и няма нито едно скапано нещо в целия скапан свят, което може да промени това…

Така и не довърши изречението си, щом от северната страна на лагера прокънтя писък, а след това въздухът се разцепи от оглушителен вой — толкова отблизо и толкова силен, че Хърлочъл имаше чувството, че черепът му ще се пръсне. Залегна моментално, превъртя се и видя как един войник изхвърча във въздуха над покривите на палатките, а мечът изфуча от ръката му; заплющяха скъсани въжета, земята се разтресе и…

Появи се чудовищна черна замъглена фигура, летеше като мълния над земята — право към тях.

Въздушната вълна шибна тримата като таран миг преди звярът да ги достигне. Останал без дъх, Хърлочъл излетя във въздуха, падна тежко на едно рамо, превъртя се и зърна за миг отхвърлената на една страна капитан Суиткрийк, отпусната като парцалена кукла, а Футгар сякаш се стопи на прах, щом катраненочерното чудовище го прегази…

„Очите на Хрътката…“

Още зверове профучаха в бесен бяг през лагера — конете цвилеха, войниците крещяха от ужас, фургоните се разлетяха пред вълните от сила… и Хърлочъл видя едно от съществата… „Не. Невъзможно…“

Светът тревожно помръкна. Той лежеше свит на кълбо, изтръпнал, неспособен да си поеме дъх. Спазъмът, стегнал гърдите му, изведнъж се отпусна и прашният въздух отново изпълни дробовете му с чиста наслада.

Капитанът клечеше наблизо, кашляше и храчеше кръв. Откъм Футгар — само жален стон.

Хърлочъл с усилие се изправи, обърна се — видя, че Хрътките вече достигат крепостната стена на Г’данисбан… и зяпна, опулил очи, щом един огромен сектор на тази непоклатима преграда избухна — камъни и тухли се разхвърчаха към небето над гъстите облаци прах… после взривната вълна се понесе към тях…

Кон профуча в галоп покрай него, забелил очи от ужас…

— Не е за нас! — изохка Суиткрийк. — Слава на боговете… само минаваха оттук, само… — Закашля се отново.

Краката на Хърлочъл изведнъж омекнаха и той рухна на колене. Заклати глава — сградите в града се разтърсваха и избухваха — и зашепна:

— Не виждам смисъл… защо…

— Какво?

Той погледна мълчаливо Суиткрийк. „Не разбираш… аз погледнах в онези черни очи, жено!“

— Видях… видях…

— Какво видя?

„Видях неподправен ужас…“

Земята затътна отново. Нови писъци… той се обърна и видя пет нови привидения: раздираха широки безмилостни пътеки през лагера — големи, по-големи от… „О, богове подземни…“

 

 

— Той каза да чакаме и да… — Ното Бойл не довърши, а изрева, защото конят му се дръпна толкова силно, че по-късно той щеше да се кълне, че е чул пращене на кости. А след това го хвърли.

Ното Бойл падна тежко, чу и усети как изпращяха ребра, но болката се стопи пред по-непосредствената беда — рибешкият гръбнак заседна в гърлото му.

Той се задави, причерня му, опули очи…

Момичето се беше навело над него. Гледаше го сякаш цяла вечност, намръщено.

„Глупаво, глупаво, глупаво…“

А после бръкна в зяпналата му уста и извади костта.

Ното Бойл стисна очи и проплака при първата благодатна глътка въздух — и усети, че вдишването пронизва гърдите му с непоносима болка. Отвори плувналите си в сълзи очи.

Тя все така стоеше над него, но вниманието й сякаш бе насочено другаде. Не дори към входа на храма — към главната улица.

А там някой биеше адски тъпани, от грохота каменните плочи се тресяха и подскачаха под него, и болката ставаше още по-силна…

„А денят започна толкова добре…“

 

 

— Не соултейкън — каза Паран на богинята, която се гърчеше на трона си с пронизана от отатарал длан, прикована тук, в това селение, към тази ужасна агония. — Изобщо не съм соултейкън, макар че може и така да изглежда отначало. Уви, Полиел, много по-сложно е. Думите на съгледвача ми преди малко, за очите ми — е, това бе достатъчно, а по този вой, който чуваме сега, излиза, че разчетът ни на времето е почти точен.

Капитанът я погледна пак. В безсъзнание, може би дори мъртва. Не мислеше, че Хрътките ще се занимават с нея. Подръпна юздите и изправи гръб в седлото.

— За жалост не мога да остана. Но позволи ми да се сбогувам с това: ти направи ужасна грешка. За щастие, няма да имаш много време да съжаляваш за нея.

Градът се тресеше, взривовете идваха все по-близо.

— Забъркаш ли се със смъртни, ще плащаш, Полиел — каза Паран през рамо, докато обръщаше коня.

 

 

Дъвкания — имал си беше някога друго име и друг живот — се бе присвил до входа към амвона. Тримата жреци бяха избягали по коридора. Сега беше сам. „Толкова сам. Отново.“ Беден войник на въстанието, млад и толкова горд тогава — и разбит в един-единствен миг.

Гралският кон, с тежкия дъх на мокри треви и зъби като длета, забили се през плът и кости, му отне всичко. Превърнал се беше в огледало на грозотата, защото всякое лице, извърнало се към неговото, се изкривяваше от отвращение или още по-лошо — зяпваше в нездрава възхита. И нови страхове бяха пуснали дълбоки, жадни корени в душата му, всяващи тръпки страхове, които все го тласкаха напред, към стремежа да вижда болка и страдание у други, да превърне своето нещастие в легион, воини на нова кауза, всеки от тях — също толкова разбит като него.

Полиел бе дошла като дар… а ето, че кучият син я беше убил, убиваше я в същия този миг — и му отнемаше всичко. Отново.

Конски копита изчаткаха по мраморния под и той се присви още повече, щом ездачът мина през входа и, подкара в галоп по широкия коридор.

Дъвкания зяпна след тях с омраза.

„Изгубено. Всичко е изгубено.“

Надникна в амвона…

 

 

Бързия Бен се приземи като котка; след това, под водопад от зловонна отрова и болка, леещ се от прикованата богиня на по-малко от три крачки вдясно от него, се просна по корем, с ръце над главата. „О, много смешно, Сенкотрон.“ Завъртя глава и видя Торахавал — лежеше неподвижно на ръка разстояние вляво.

„Горкото момиче… не биваше да я мъча толкова. Но пък… покажете ми едно милостиво дете и искрено ще се посветя на вяра в чудеса и всичко, което имам, ще вложа в нея. Това, което я уби, е нейната свръхчувствителност. Но пък… какво е животът без няколко хиляди съжаления?“

В това помещение имаше отатарал. Трябваше да я вземе и да я извлече навън. Нямаше да е толкова трудно след това, само да се измъкнеше от тази лудница. Оказа се — за негово изумление, — че Сенкотрон все пак играе честно.

И точно в този миг чу воя на Хрътките, отекна откъм коридора.

 

 

Паран изхвърча от входа и мигновено свърна наляво: едва отбягна Шан — огромният черен звяр нахълта във Великия храм. Последва го Руд, след нея беше Баран — в грамадната му зейнала паст се гърчеше влечуго-пантера, мъчеше се да го забави, като дращеше с нокти по каменните плочи, ала без полза. Веднага след тях — Блайнд и Джиър.

Щом и Джиър нахлу в храма, Хрътките нададоха вой — звук, изпълнен с яростно ликуване, като от дълго чакано възмездие.

Паран зяпна за миг след тях, после видя лежащия Ното Бойл и безименното момиче над него.

— В името на Гуглата, няма време за това! Вдигай го на крака! Солиел, сега отиваме в твоя храм. Бойл, къде в името на Бездната е конят ти?

Момичето бавно се изправи, хвърли поглед към улицата и каза:

— Смъртта на сестра ми наближава.

Капитанът проследи погледа й. И видя първия Дерагот.

„О, аз започнах всичко това, нали?“

Зад тях храмът се разтърси в ужасен, кършещ стените грохот.

— Да се махаме оттук!

 

 

Бързия Бен сграбчи сестра си за качулката на халата и я задърпа към дъното на помещението, макар да разбираше, че е безсмислено. Хрътките бяха дошли за него, а се намираше в стая, нагнетена с отатарал.

Сенкотрон никога не играеше честно и магьосникът трябваше да признае, че този път е надигран. „И този път май ще е последният ми…“

Чу нокти, стържещи по коридора още по-близо, и вдигна очи…

 

 

Дъвкания зяпна връхлитащия звяр. Демон. Същество на красота, на невинна чистота. А за него нищо друго вече нямаше, нищо не бе останало. „Да, нека красотата ме убие.“

Изпречи се на пътя на съществото…

И то го блъсна встрани толкова силно, че главата му изпращя в стената. Той се олюля и падна на гръб… тъмнина, трупащи се, вихрещи се сенки…

И щом демонът надвисна над него, той видя друга фигура — гъвкава, облечена от глава до пети в черно, видя посичащите остриета на ножове, врязващи се дълбоко в дясното рамо на звяра.

Демонът зави от болка и гняв, залитна и се извъртя към нападателката.

Но нея вече я нямаше там, озовала се беше някак от другата му страна, всичките й движения бяха странно замъглени… Ножовете блеснаха отново. Демонът уплашено се дръпна, опря гръб в стената, очите му пламтяха като жарава.

От коридора идеха още демони, но забавяха бесния си бяг, дращеха с нокти по пода.

А жената изведнъж се озова между тях. Блясъкът на остриетата, вече червени, сякаш затанцува из въздуха, жената се въртеше в плавен кръг, ръцете й се виеха като змии, със сила и изящество; той я видя как замахна с крак и изрита един от зверовете в главата — голяма като на кон, само че по-широка — и главата се завъртя от удара, последваха я раменете, торсът, завъртяха се в странна елегантност и демонът излетя във въздуха, преобърна се с главата надолу и се блъсна в страничната стена.

Пръснаха се тухли, стената се огъна, рухна в някаква стая отзад, а тялото на демона я последва сред облак прах.

Объркано, дивашко гъмжило в коридора… и изведнъж жената се озова до Дъвкания. От ножовете и капеше кръв.

Беше чернокоса.

Стържене на нокти по мраморните плочи… той погледна натам и видя два малки скелета. Устите им бяха отворени и съсък излизаше от празните гърла. Опашките — голи прешлени — се мятаха насам-натам. Едното същество се хвърли напред, скок във въздуха, сниши глава и…

Струпалите се демони се дръпнаха ужасено.

Нов змийски съсък, този път по-силен — от съществото, стиснато в челюстите на един от демоните. Дъвкания видя смъртен страх в ужасните му очи, страх, стигащ до паника…

Жената заговори кротко, явно на него:

— Тръгни след магьосника и сестра му — намериха път за бягство зад подиума. Мисля, че имат достатъчно време да избягат. Ти също, ако тръгнеш веднага.

— Не искам — отвърна той, не можеше да спре сълзите си. — Искам само да умра.

Погледът й отново се върна на демоните.

А той се взря в нея. Прелестни очи, черни като абанос. И нямаше огледало на това лице, нямаше отвращение. Нищо освен погледа и след него… може би… жалост.

— Иди в храма на Солиел — каза тя.

— Тя завинаги е обърнала гръб…

— Не, днес не е. Не и както я е спипал за врата Гъноуз Паран. Върви. Изцери се!

Беше невъзможно, но как можеше да й откаже?

— Побързай. Не знам как се оправят Кърдъл и Телораст със заплахата, а и не е ясно колко ще продължи…

И още докато изричаше тези думи, в коридора изригна грозен рев. Демоните заскимтяха в паника.

— Иде — каза тя и вдигна ножовете.

Дъвкания скочи и побягна.

 

 

Неверие. Бързия Бен не можеше да разбере какво беше задържало Хрътките — доловил беше звуци от битка, свирепо ръмжене, скимтене от болка, а при един поглед през рамо, няколко мига преди да понесе Торахавал към задния коридор, си помисли, че вижда… нещо. Загърнато в призрачни сенки, овладяло входа.

Какъвто и да беше този случаен сблъсък, беше му спасил живота. И на сестра му. Подарък, който Бързия Бен нямаше да пропилее току-така.

Метна Торахавал на рамо и затича колкото може по-бързо по тесния коридор.

След малко чу, че някой го гони. Изруга и се извъртя рязко. Главата на Торахавал се блъсна в стената и тя простена.

Мъж с обгорено лице — не, ухапано от кон, осъзна мигом магьосникът — тичаше да го догони.

— Ще ви помогна! — извика той. — Бързо! Самата Орис влиза в този храм!

Той ли се беше опълчил на Хрътките? Все едно.

— Хвани я за краката тогава, приятел. Само да се измъкнем от тоя осветен терен, можем и при Гуглата да вървим…

 

 

Щом Хрътките се струпаха да връхлетят върху Апсалар, тя бързо прибра ножовете и викна:

— Кърдъл, Телораст, стига сте съскали. Време е да се махаме!

— Никак не си забавна, Не-Апсалар! — извика Кърдъл.

— Не е, нали? — Телораст заклати глава в напразна закана, която явно действаше все по-слабо.

— Къде е тя? — попита сърдито Кърдъл.

— Изчезна!

— Без нас!

— След нея!

 

 

Полиел, Сивата богиня на мора, на болестта и страданието, беше заклещена в собствения си мъчителен кошмар. Останала беше без капка сила, всичко бе изцедено. С острото парче гибелен отатарал, пронизало ръката й, седеше на трона и се разтърсваше от гърчове.

Предателства, толкова предателства — Силата на Сакатия бог беше избягала, изоставила я беше — и онзи незнаен смъртен, онзи убиец с хладен поглед, който не беше разбрал нищо. В чие име? Заради чие освобождение се водеше тази война? Проклет глупак.

Що за проклятие бе това? Да види накрая разбулени всички пороци, да види извратената злоба на смъртните, извлечена на повърхността, оголена на дневна светлина? Кой сред тези следовници не жадуваше, волно или неволно, за чистотата на самоунищожението? Обсебени от лудостта, поемаха смъртта в себе си, но това бе само бледо отражение на смъртта, която нанасяха на земята, на водата, на самия въздух. Самоунищожение, превръщащо в жертва целия свят.

Апокалипсисът рядко биваше внезапен; не, сред тези смъртни той се прокрадваше бавно и все пак бе неизбежен, неумолим в пълното заличаване на живот, на здраве, на красота.

Болни умове и омърсени души я бяха привлекли в този свят; заради земята, заради възможността тя да се изцери без своите най-жестоки причинители на болка и развала; тя жадуваше да ги заличи с дъха на мора — по-заслужена съдба за тях беше невъобразима — и заради всичко това, сега щеше да умре.

Кипеше от гняв. Измяна!

Пет Хрътки на Сянка нахлуха в залата.

Нейната смърт. „Сенкотрон, глупако!“

Една от Хрътките пусна на пода нещо от устата си, нещо, което изпълзя — храчеше жлъч и се гърчеше — до първото стъпало на подиума.

Макар и в предсмъртна агония, Полиел все още мислеше ясно. Погледна надолу, зачудена какво е — а Хрътките вече бягаха от стаята, заобиколиха подиума и се измъкнаха през жреческия вход — каква е тази свита от страх, покрита с люспи пантера, с единия крайник отекъл от зараза, с потрошени черни крака — не можеше да избяга. Хрътките я бяха оставили тук — защо?

„За да сподели съдбата ми.“

Сетна мисъл, не много утешителна, щом влязоха Дерагот, настръхнали от гняв и глад, по-древни от който и да било бог, лишени от една плячка, но с утехата, че ще убият каквото е останало.

Т’ролбаралът пищеше от ужас и ярост.

Богинята, жадувала да изцери Бърн, не пищеше. Знаеше какво е същинското предназначение на мора, безпристрастния съдия, болестта. Само хората, напомни си тя — последната й мисъл — само хората поставят в центъра на спасението единствено себе си.

И тогава Дерагот, първите поробители на човеците, се нахвърлиха върху нея.

 

 

— Тя вече е преносител — каза Дъвкания. — Лишена е от закрилата и чумата вече бушува в нея, каквото и да стане с Полиел. Започнат ли, тези неща потичат по своето русло. Моля ви — добави, докато непознатият се мъчеше да събуди Торахавал, — елате с мен.

Мъжът го погледна.

— Къде?

— В храма на Солиел.

— Онази равнодушна кучка…

— Моля ви — настоя Дъвкания. — Ще видите. Не мога да не вярвам на думите й.

— Чии думи?

— Близо е. Тя трябва да бъде изцерена. — Наведе се и вдигна краката на жената. — Като преди. Не е далече.

Мъжът кимна.

От храма зад тях се извиси самотен писък, толкова ужасен, че пропука дебелите стени и от цепнатините изригна прах. Основите се заогъваха със стон.

— По-бързо!

 

 

Повлякъл с една ръка залитащия задъхан Ното Бойл, Паран изрита портите на храма на Солиел — скромен, но съвсем задоволителен изблик на сила, достатъчен, за да извести Милата богиня, че не му е до шеги.

По стените на коридора се редяха фрески: коленичили човешки фигури, навели глави в преклонение, молитва или отчаяние — най-вероятно последното, с тази проклета богиня, реши той. От сводестия таван висяха погребални савани, несъмнено за да подготвят поклонниците за най-лошото.

Влязоха в централната зала точно когато подът се разтърси — Великият храм рухваше. Паран дръпна Ното Бойл към себе си, после го блъсна с все сила напред и той залитна към олтара. „С малко късмет, ще погребе проклетите Дерагот.“

Извади карта и я хвърли на пода пред олтара.

— Солиел, призована си.

Момичето, което стоеше вдясно от олтара, изведнъж се присви, после вдигна очи и примига глуповато. Усмивката му се разшири.

А Паран се закле, че ще се помъчи да запомни всяка подробност от богинята в принудената й поява, толкова прелестен беше обузданият й гняв. Стоеше зад олтара, безполова като мъртвата си вече сестра, дългите й изящни пръсти се свиха в юмруци и тя каза отпаднало:

— Ти направи ужасна грешка.

— Не съм свършил още — отвърна той. — Освободи силата си, Солиел. Започни изцеряването. Можеш да започнеш с Ното Бойл, вложи в него от своята мощ, достатъчно, за да изцери поразените във войсковия лагер край града. Щом свършиш с него, ще дойдат и други, отхвърлените от Полиел. Изцери ги и тях и ги разпрати… — Гласът му се втвърди. — Тази страна страда достатъчно, Солиел.

Тя го изгледа, после сви рамене.

— Добре. Колкото до страданието, оставям го на теб, и не по свой избор.

Паран се намръщи. И се обърна, стреснат от изумения вик зад гърба си.

Примига и се ухили.

— Бързак!

Магьосникът и Дъвкания мъкнеха жена — същата, която бе видял във Великия храм — и Паран изведнъж разбра. А после, миг след това, осъзна, че… не е разбрал нищо.

Бързия Бен погледна към олтара и присви очи.

— Това ли е тя? Дъх на Гуглата, изобщо не мислех, че… все едно. Гъноуз Паран, всичко това ти ли го свърши? Знаеше ли, че Хрътките ме гонят?

— Не съвсем, макар да разбирам, че в твоите очи може да изглежда и така. Спазарил си се със Сенкотрон, нали? За нея. — Посочи жената в несвяст на пода.

Магьосникът се намръщи.

— Това е сестра ми.

— Той пусна Дерагот! — викна обвинително Солиел. — Те я разкъсаха!

Сестрата на Бързия Бен простена и се размърда.

— Проклятие — измърмори магьосникът. — По-добре да се махам, преди да се е свестила.

Паран въздъхна и скръсти ръце.

— Стига, Бързак…

— Ти повече от всеки друг би трябвало да знаеш какво е сестрински гняв! — сопна се магът и се отдръпна към входа. Погледна Дъвкания, замръзнал на място и зяпнал Солиел. — Давай. Прав беше. Иди при нея.

Дъвкания изскимтя жално и залитна напред.

Бързия Бен разтвори лабиринт. Поколеба се за миг, после се обърна към капитана.

— Гъноуз, кажи ми нещо.

— Какво?

— Тавори. Можем ли да й се доверим?

Въпросът го удари като шамар — жилещ и внезапен. Той примига и отвърна:

— Тавори ще направи каквото трябва, магьосник.

— За себе си или за войниците си?

— За нея, приятел, няма разлика.

Погледите им се задържаха вкопчени още за миг, после магьосникът въздъхна.

— Дължа ти една халба ейл, като свърши това.

— Ще ти го напомня, Бързак.

Зъбите на мага блеснаха във вечната му зла усмивка и той изчезна в портала.

Щом той се затвори с тих съсък зад него, сестра му се надигна на ръце и колене. Косата й бе провиснала и скриваше лицето, но Паран ясно я чу как каза:

— Имаше вълк.

— Хрътка на Сянка — каза капитанът.

— Вълк — повтори тя. — Най-миличкият, най-сладкият вълк на този свят.

 

 

Бързия Бен отвори очи и се огледа.

Ботъл седеше срещу него, само той бе останал на голия пясък. Някъде недалече отекваха сърдити, все по-гневни викове на започваща свада.

— Страхотно го изигра. Сенкотрон те хвърли право на пътя им, толкова, че ако Хрътките те бяха спипали, сега щях да погребвам жалкия ти труп. Върна се през неговия лабиринт. Много хитро — някаква нишка трябва да е оцеляла, магьосник, и самият Сенкотрон не я е видял.

— Какво става?

Войникът сви рамене.

— Някакъв стар спор според мен. Калам и Фидлър намериха Апсалар — с кръв по ножовете й. Мислят, че си умрял, нали, макар че защо…

Бързия Бен вече беше скочил. И тичаше.

Сцената, на която се натъкна само след няколко мига, бе на ръба на пълното бедствие. Калам настъпваше към Апсалар, извадил двата дълги ножа, с ножа отатарал напред. Фидлър стоеше по-настрана, едновременно ядосан и безпомощен.

А Апсалар… просто гледаше убиеца. Без никакви ножове в ръцете и с нещо като примирение, изписано на лицето.

— Калам!

Мъжът рязко се обърна, с него и Фидлър.

— Бързак! — извика сапьорът. — Намерихме я! С кръв по ножовете — а ти…

— Стига вече! Остави я на мира, Калам.

Убиецът сви рамене и прибра оръжията, после каза:

— Не ще да говори. Както винаги де. И бих се заклел, Бързак, тя го искаше това…

— Какво е искала? Извади ли си ножовете? В бойна поза ли е, Калам? Не е ли Танцьор на Сянката? Проклет идиот такъв! — Изгледа ядосано Апсалар и добави по-тихо: — Това, което иска… не ние ще й го дадем…

Зад гърба му по камъните изтропаха ботуши, той се обърна и видя Ботъл, а до него капитан Фарадан Сорт.

— Тук сте били значи — рече капитанът. — Скоро тръгваме. С малко късмет, тази нощ ще настигнем Четиринадесета. Синн поне смята така.

— Добра новина. Идваме, капитане.

Но Бързия Бен все пак се задържа, докато Апсалар го подмине, посегна и я хвана за ръкава.

Тя го погледна през рамо.

— Знаех, че си ти, Апсалар. Благодаря ти.

— Представа нямам за какво говориш, магьосник.

Той я пусна.

„Не. Това, което иска, не ние ще й го дадем. Тя иска да умре.“

 

 

Целият в прах, пребледнял и капнал от умора, Котильон влезе в тронната зала. И спря.

Хрътките се бяха струпали около трона на Сянката, две лежаха на пода, дишаха задъхано, увесили езици. Шан крачеше в кръг и трепереше, хълбоците му бяха насечени и от тях капеше кръв. По другите също имаше рани.

На престола седеше Сенкотрон, едва различим, загърнат сякаш в буреносен облак.

— Виж ги — изръмжа той тихо и заплашително. — Погледни ги добре, Котильон.

— Дерагот?

— Не са те.

— И аз всъщност мисля така. Това май са рани от нож.

— Държах го. И го изтървах.

— Кого?

— Онзи ужасен магьосник с хилядата лица, кого! — Призрачна ръка се вдигна, свиха се дълги пръсти. — Държах го, ей в тая ръка, като топящо се парче лед. — Богът изръмжа и се наведе от трона си. — Ти си виновен за всичко!

Котильон примига.

— Чакай малко, не съм нападнал Хрътките!

— Така си мислиш!

— Какво означава това? — попита намръщен Котильон.

Другата ръка също се вдигна, сви се във въздуха, разтреперана от гняв. Ново, отчаяно ръмжене… и богът изчезна. Котильон погледна объркано Баран, посегна…

Звярът се озъби, той дръпна ръката си и извика:

— Не съм!

Хрътките го гледаха; не изглеждаха убедени.

 

 

Здрач вече слягаше прахоляка във въздуха. Капитан Гъноуз Паран — повел коня си за юздите, — лечителят Ното Бойл и момичето — казваше се Навал Д’ната — се изкачиха по склона и минаха през първите постове.

Целият лагер изглеждаше като пометен от внезапна буря. Войници се мъчеха да вдигнат палатките, стягаха въжета, мъкнеха носилки с болни и ранени. Коне обикаляха наоколо, твърде уплашени, за да се оставят на някого да хване поводите им.

— Хрътките — каза Паран. — Минали са оттук. Както и Дерагот, подозирам. Ужасно неприятно. Дано пораженията да не са много.

Ното Бойл го изгледа накриво и изръмжа:

— Капитан Кайндли, а? Ти ни подведе. Гъноуз Паран. Името ти го има в Списъците на падналите в личните дневници на Дужек.

— Име с твърде много висящи въпроси по него, лечител.

— Разбирате ли, капитане, че двете останали в Седемте града малазански армии се командват от брат и сестра? Поне засега. Само Дужек да се вдигне на крака и…

— Момент — прекъсна го Паран.

Хърлочъл и Суиткрийк стояха пред командната шатра. И двамата вече ги бяха видели.

Нещо на лицето на съгледвача…

Спряха при тях.

— Хърлочъл? — попита Паран.

Мъжът сведе глава.

Суиткрийк се окашля.

— Върховен Юмрук Дужек Едноръкия умря преди две камбани, капитан Паран.

„Колкото до страданието, оставям го на теб, и не по свой избор.“

Беше знаела. Солиел вече беше знаела.

Суиткрийк още говореше:

— … треската спря преди малко. Те са в съзнание, каза им се кой си — Гъноуз Паран, слушаш ли ме? Чели са дневниците на Дужек — всеки офицер тук ги е чел. Беше заповядано. Разбирате ли? Гласуването беше единодушно. Провъзгласихме ви за Върховен юмрук. Тази армия вече е ваша.

Беше знаела.

Всичко, което бе направил тук… много късно.

„Дужек Едноръкия е мъртъв.“