Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Bonehunters, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2010 г.)
Издание:
Стивън Ериксън. Ловци на кости
Серия Малазанска книга на мъртвите, №6
Американска, първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2007 г.
ИК „Бард“ ООД, 2007 г.
ISBN: 978-954-585-792-8
История
- —Добавяне
13.
И всички тези хора се събраха
да почетат един мъртвец,
а мъж ли бе покойникът, жена,
дали бе воин, крал или пък шут,
и где ли бяха стелите надгробни,
изваяни от гипс или от камък,
на смъртни ликове подобни?
Но те стояха или пък седяха,
вино се лееше в нозете им
и капеше червено от ръцете,
оси във жадната им сласт
с гъмжилото на смутни гласове
пияни покрай тях жужаха,
да жилят в сетния си час.
А в пищния и многогласен хор
отекваше въпросът пак и пак —
Защо? Но точно тук на истината взора
намира повод за почуда.
Че питаше въпросът не защо
умрял е този, нито от какво,
не търсеше въпросът оправдание.
Че във въртопа бесен на живота,
сред тези хора нямаше един,
за който сбирането да не беше
самотно ехо от
предишните им същности.
И те се питаха, отново и отново:
Защо сме тук?
Умрелият — той име нямаше,
а всички имена, лице той нямаше,
а всичките лица на тези,
които бяха се събрали,
и тъй научихме с рояка на
осите в жадната им сласт
да жилят в сетния си час,
че мъртвите сме всъщност ние,
и всички сбрани в ум незрим
стояха или пък седяха, мъж,
жена и воин, кралица или шут,
в покоя на блаженството пияно,
отдадени на сетна мисъл
за всичко, вече преживяно.
Макар и с четири нови колелета, каляската на Тригали си беше разнебитена жалка развалина. Два от конете бяха умрели при падането. Трима от съдружниците бяха премазани, а четвъртият си беше прекършил врата. Карполан Демесанд седеше на сгъваемо походно столче, с увита с оцапани с кръв парцали глава, отпиваше от билковия чай и потръпваше.
Бяха напуснали лабиринта на Омтоуз Феллак на Ганат и сега ги заобикаляше познатата пустиня, камънаците и голите хълмове на Седемте града. Слънцето наближаваше зенита зад облачния саван. Миризма на дъжд лъхаше в необичайно влажния въздух. Насекоми кръжаха на гъсти рояци над главите им.
— Това идва с раждането на вътрешното море — каза Ганат.
Паран я погледна през рамо и отново се залови със стягането на подпругата — животното се беше научило да задържа дъха си, да издува гръдния си кош в усилието си да я държи хлабава, сигурно се надяваше Паран да се смъкне от гърба му в някой съвършено неподходящ момент. Конете бяха неохотни спътници на човека във всички негови палави приключения и бедствени авантюри — Паран чувстваше, че не може да му се сърди за оправдано придобитата войнственост.
— Ганат, знаеш ли къде точно се намираме?
— Тази долина води към морето Рараку, отвъд вътрешния хребет. А на изток, през един рядко използван проход — към град Г’данисбан. — Тя се поколеба за миг, след което добави: — Отдавна не съм стигала толкова далече на изток… толкова близо до градовете на вашата раса.
— Г’данисбан. Е, ще ми трябва продоволствие.
Тя се обърна към него.
— Ти изпълни задачата си, Господарю на Колодата. Дераготите са пуснати, д’айвърсът Дежим Небрал, ловецът, вече е жертвата. Връщаш ли се вече в Даруджистан?
— Не, уви — отвърна той.
— Сигурно има още сили, които искаш да пуснеш на света?
Остротата в тона й го накара да се обърне.
— Не, стига да мога да го избегна, Ганат. А ти накъде ще тръгнеш сега?
— На запад.
— А, да. Да поправиш щетата, нанесена на онзи твой ритуал. Всъщност какво затваря той?
— Една небесна цитадела на К’Чаин Че’Малле. И… други неща.
„Небесна цитадела? Богове подземни!“
— Откъде е дошла тя?
— Лабиринт, предполагам.
Знаеше много повече, заподозря Паран, но реши да не настоява. Донамести седлото и рече:
— Благодаря ти, че ни придружи, Ганат. Нямаше да оцелеем без тебе.
— Може някой ден да те помоля за услуга в отплата.
— Съгласен. — Издърпа нещо дълго, увито в плат, закачено на седлото, и го занесе на Карполан Демесанд. — Върховен маг.
Дебелият мъж вдигна очи.
— А, възнаграждението ни.
— За оказаните услуги. Искаш ли да го развия?
— В името на Гуглата, не, Гъноуз Паран — магията е единственото, което още държи черепа ми цял. Дори в ножницата и увит, както е сега този меч, усещам ентропията в него.
— Да, неприятно оръжие.
— Все едно, остава да се свърши още нещо. — Карполан махна с ръка и една от съдружничките парду се приближи и взе грижливо увития меч отатарал, принадлежал някога на адюнкта Лорн. Отнесе го малко встрани, сложи то внимателно на земята и се отдалечи. След нея дойде друг съдружник, носеше огромен боздуган. Застана над увитото оръжие и замахна с боздугана. Още веднъж и още веднъж. Всеки удар разбиваше острието отатарал на все по-малки и по-малки късове. Тежко задъхан, мъжът се отдръпна и погледна Карполан Демесанд.
А той отново се обърна към Паран.
— Вземи своя къс, Господарю на Колодата.
— Благодаря — отвърна малазанецът и се приближи. Наведе се, дръпна накъсаната кожа, зяпна натрошените парчета ръждив метал, после си избра късче, дълго колкото показалеца му и не много по-дебело. Уви го грижливо в парче кожа, след което го пъхна в кесията на колана си. Изправи се и се върна при Върховния маг.
Карполан Демесанд въздъхна и бавно стана от столчето.
— Е, време е да се прибираме у дома.
— Желая ви лек и безопасен път, Върховен маг — каза Паран и се поклони.
Дебелият мъж понечи да се усмихне, но беше толкова изнемощял, че не успя. Подкрепян от един от съдружниците, бавно закрачи към впряга.
— Моли се да не срещне неприятни противници из лабиринтите — тихо промълви Ганат.
Паран отиде при коня си, отпусна ръце на седлото и се обърна към нея.
— Това е война. Древни сили ще се намесят. Вече са намесени. Т’лан Имасс може и да вярват, че са унищожили расата на Джагът, но явно не е така. Ето, ти си тук, а има и други, нали?
Тя сви рамене.
Зад тях отекна разкъсващият звук на разтварящ се лабиринт. Изплющяха поводи, после — тропот на колелета.
— Ганат…
— Джагът не се интересуват от война.
Паран я гледа няколко мига замислено, после кимна. Пъхна стъпало в стремето, качи се на седлото и хвана юздите.
— Също като теб, чувствам се много далече от дома. Сбогом и лек път, Ганат.
— И на теб, Господарю на Колодата.
Паран пое на изток, покрай долината. Реката, прорязвала някога тази земя, отдавна беше пресъхнала, макар лъкатушещият път на руслото й да личеше добре, с купчините храсти и кривите изсъхнали дървета, струпани там, където са били последните вирове, стари бродове и плитчини, запълнени с наносен пясък покрай речните запои. След около левга долината се разшири — разядени скали на север и дълги полегати сипеи на юг. Право напред личеше тясна пътека, изкачваща се между дълбоки и тесни дерета, изровени от порои.
Щом стигна до нея, Паран слезе от коня и го поведе нагоре. Следобедният зной се усилваше, още по-душен заради необичайната влага. Далече на запад, сигурно над морето Рараку, се трупаха тежки облаци. Докато стигне билото, облаците вече бяха погълнали слънцето и ветрецът, лъхащ в гърба му, носеше сладкото обещание за дъжд.
Пред очите му се откри гледка далече на изток, над полегати хълмове с била, осеяни със стада домашни кози. Пътеката водеше към път, който цепеше на север и на юг покрай равнината; на юг възвиваше леко на изток към далечно петно пушек и прах, което трябваше да е Г’данисбан.
Той яхна коня и го подкара в лек галоп.
Скоро стигна до първата пастирска колиба, изгорена и изтърбушена, козите вече се сбираха около нея, доведени единствено от навика в края на деня. Не забеляза явни следи от гробове, а не изпитваше охота да рови из развалините. Чумата, тихият, невидим лъх на Сивата богиня. Сигурно и градът напред по пътя му издъхваше в хватката на този ужас.
Първите капки дъжд заудряха по гърба му и след миг пороят връхлетя с шумен плясък. Каменистата пътека стана измамно хлъзгава и го принуди да забави коня в предпазлив тръс. Смален до десетина крачки във всички посоки, светът сякаш се стопи зад сребриста стена. Топла вода потече под дрехите му. Паран придърпа над главата си качулката на опърпаната войнишка пелерина и се присви под камшиците на дъжда.
Скоро пътеката се превърна в поток, кална вода се разля по камънаците. Конят забави, но продължиха упорито напред. Между два ниски хълма пътеката се разля в плитко езеро, а пред Паран се изправиха двама войници.
Ръка в метална ръкавица се пресегна да хване юздите на коня.
— В грешна посока си тръгнал, странниче — изръмжа първият на малазански.
Другият държеше арбалет — но не беше зареден. И се обади изпод качулката си:
— Тази пелерина плячка ли е? Смъкнал си я от трупа на малазански войник, а?
— Не — отвърна Паран. — Зачислена ми е, както вашите пелерини, войник. — По-напред, както успя да зърне през затихналия за малко порой, имаше лагер. Два, може би три легиона, палатките бяха накацали по склоновете под ниския свод от дим от гаснещите в дъжда готварски огньове. А още по-нататък се издигаха крепостните стени на Г’данисбан. — Кой командва тази армия?
Този с арбалета отвърна:
— Какво ще кажеш първо ти да отговориш на няколко въпроса?
Дезертьор ли си?
„Хм, формално погледнато, да. Но пък, от друга страна, уж съм умрял.“
— Искам да говоря с командващия ви офицер.
— Нямаш голям избор засега. Слизай от коня. Арестуваме те по подозрение в дезертьорство.
Паран се смъкна от седлото.
— Добре. Сега ще ми кажете ли чия е тази армия?
— Момчето да те бутне дано. Пленник си на Воинството на Едноръкия.
Въпреки всички външни белези Паран бавно осъзна, че това не е обсада. Няколко роти държаха пътищата, водещи към Г’данисбан, а самият лагер образуваше полукръгов кордон покрай северната и западната му страни, нямаше постове на по-близо от четиристотин крачки от неохраняваните градски стени.
Единият войник поведе коня му към временните конюшни, а другият подкара Паран по пътеките между подгизналите войнишки палатки. Наоколо се движеха хора, загърнати в наметала, но никой не носеше бойно снаряжение.
Влязоха в една офицерска палатка.
— Капитане — каза войникът и смъкна качулката си. — Хванахме този, опитваше се да влезе в Г’данисбан по пътя за Рараку. Носи малазанска военна пелерина. Смятаме, че е дезертьор, вероятно от Четиринадесета на адюнктата.
Жената, към която се обърна, лежеше на гръб на походно легло, изпънато успоредно на задната стена. Беше светлокожа, с дребничко лице, обкръжено от буйна дълга рижа коса. Изви глава да погледне войника и Паран, помълча, после отново заби поглед в капещото платно над себе си.
— Отведи го в склада — имаме склад, нали? А, и му вземи данните — коя част, кой легион и прочие. За да го отбележат някъде, преди да го екзекутират. Разкарайте се и двамата, всичко накапахте.
— Един момент, капитане — обади се Паран. — Искам да говоря с Върховния юмрук.
— Невъзможно, а и не помня да съм ти давала разрешение да говориш. Изтръгни му ноктите заради това, Футгар, ясно? Като му дойде времето, разбира се.
Преди години Паран щеше да… нищо нямаше да направи. Подчиняваше се на правилниците, писани, както и неписани. Щеше просто да изчака момента. Но целият беше прогизнал и имаше ужасна нужда от гореща баня. Беше уморен. А и веднъж беше минал през нещо подобно — отдавна, на един далечен континент. Онова тогава беше със сержант, разбира се — същата рижа коса, но мустаци под носа — все пак приликата беше налице, като мушването на нож на убиец.
Войникът, Футгар, стоеше вляво от него, на половин крачка по-назад. Паран просто отстъпи вдясно и натресе левия си лакът в лицето му. Счупи му носа. Мъжът се смъкна на пода като чувал с дини.
Капитанът скочи и дори успя да се изправи, когато Паран пристъпи крачка напред и я удари здраво, кокалчетата на пръстите му изпукаха в челюстта й. Тя подбели очи, срина се на леглото и дървените му крака изпращяха.
Паран разтри изтръпналата си ръка и се огледа. Футгар лежеше неподвижно, капитанката също. Проливният дъжд отвън трябваше да е заглушил всякакъв шум от краткия бой.
Пристъпи до походния куфар на капитана. Беше отключен. Вдигна капака и зарови из дрехите. Бързо събра достатъчно подходящ материал, за да им запуши устата и да ги върже. Издърпа Футгар по-навътре от входа, прибра ножа му за ядене, отличителния му знак и един нож за кормене кетра, с широко острие, след това смъкна оръжейния му колан. Смачка един парцал да му запуши устата, после се наведе да провери дали през счупения нос влиза достатъчно въздух. „Не стига.“ Остави това за момент, стегна здраво китките и глезените му и с един дълъг ремък ги върза на гърба му. След това стегна с друг ремък главата му през устата, като остави достатъчно място за дишане, но недостатъчно, за да може езикът да се движи. Щеше да може да ръмжи, но нищо повече.
По същия начин върза капитана, като този път натика топката плат и я върза с ивица, отпрана от една от чистите й ризи. Накрая върза и двамата от двете страни на леглото, а него — за централния стълб на палатката, за да не се чува много скимтенето им отвън — надяваше се, че това ще му даде достатъчно време. Доволен се огледа за последно и излезе.
Намери главната улица и тръгна към голямата командна шатра в центъра на лагера. Подминаваха го войници, без да му обръщат внимание. Това беше Воинството на Едноръкия, но все още не беше зърнал нито едно познато лице, което не беше особено изненадващо — беше командвал Подпалвачите на мостове, а Мостоваците вече ги нямаше. Повечето от тези войници бяха новодошли в армията, привлечени от гарнизоните в Пейл, Дженабарис и Натилог. След Панионската война. Все пак очакваше да намери поне някой от първоначалната сила, минала в марш по целия път до Корал, някой, който да е участвал в онази опустошителна битка.
Пред командната шатра на Дужек стояха на пост четирима войници. Наблизо се виждаше пети, държеше юздите на оплискан с кал кон.
Паран се приближи, приковал очи в конника. Познат — намерил беше онова, което търсеше. Конен съгледвач… но като че ли беше служил в армията на Каладън Бруд „Макар че може и да греша. А как се казваше?“
Войникът го изгледа съсредоточено със светлокафявите си очи. Изпод сянката на качулката лицето за миг светна, щом го позна, след това усмивката се замени с объркване. Съгледвачът изправи гръб и отдаде чест.
Паран поклати глава, но вече бе късно. Четиримата на пост също застанаха мирно. Той отвърна на поздрава с вяло махване с ръка и пристъпи пред конника.
— Войник, познаваш ли ме? Отговори ми тихо, моля те.
Отсечено кимване.
— Капитан Гъноуз Паран. Не забравям лица и имена, сър, но чухме, че сте…
— Да, точно така е. Името ти?
— Хърлочъл.
— Сега си спомних. Действаше като хроникьор по едно време, нали?
Той сви рамене.
— Записвам си разни неща, да, сър. Какво търсите тук?
— Трябва да говоря с Дужек.
Хърлочъл хвърли поглед към стражите, после се намръщи.
— Елате с мен, сър. Не им обръщайте внимание, съвсем нови са и не познават всички офицери.
Хърлочъл поведе коня и Паран тръгна с него по близката страничка улица. Спряха.
— Хърлочъл, защо шатрата на Дужек се пази от новобранци? Това е пълна глупост. Какво се е случило тук и защо сте на лагер извън Г’данисбан?
— Зле си изпатихме, сър. От чумата, нали разбирате — лечителите на легиона я задържат от нас, но какво причини на Седемте града… богове, капитане, труповете са десетки хиляди. Може би стотици хиляди. Всеки град. Всяко село. Придружаваше ни Златен морант, разбирате ли, ренегат някакъв. Все едно, в Г’данисбан има един храм. Великият храм на Полиел, и мръсният вятър идва точно оттам, и става все по-силен. — Хърлочъл замълча и отри дъжда от очите си.
— И Дужек реши да удари право в ядрото, така ли?
— Да, сър.
— Продължавай, Хърлочъл.
— Пристигнахме преди месец и Върховният юмрук сформира роти от ветераните си, със Златния морант. Планираха щурм срещу проклетия храм. Очакваха най-малкото някоя Върховна жрица или нещо такова, но бяха готови за това. Това, което никой не предвиди обаче, беше самата Сива богиня.
Очите на Паран се разшириха.
— И тя отвърна на удара?
— Повечето, сър, освен Златния морант. Но… всички са болни, сър. Чумата ги е хванала и все още са живи само благодарение на лечителите… само че те губят битката. Та ето ни тук. Затънали в това скапано място и нито един истински шибан офицер, който наистина да поеме командването и да вземе решение. — Хърлочъл помълча за миг, след което добави колебливо: — Освен ако не сте дошли за това, капитане. Искрено се надявам да е така.
Паран извърна очи.
— Аз официално съм мъртъв, съгледвач. Дужек ни изхвърли от армията, мен самия и още няколко други…
— Подпалвачите на мостове.
— Да.
— Е, сър, ако някой си е заслужил дните под сладкото слънце…
Паран се намръщи.
— Да, сигурен съм, че има слънце някъде наоколо. Все едно, трудно мога да поема командването — освен това съм само капитан…
— С абсолютно старшинство, сър. Дужек отведе офицерите си с него — те бяха ветераните в края на краищата. Тъй че тук имаме близо десет хиляди войници в лагера, а най-близкото нещо до командир е капитан Суиткрийк, която е фаларийска принцеса, ако можете да го повярвате.
— С рижа коса?
— Буйна и рижа, да, и хубаво личице…
— С подута челюст. Срещнахме се.
— Подута челюст?
— Срещата не беше много учтива. — Паран все пак се поколеба, после изруга и кимна. — Добре. Ще запазя ранга капитан… със старшинство. Но ми трябва ново име…
— Капитан Кайндли, сър.
— Кайндли?
— Старите кучета говорят за него, както бабите говорят за чудовища на хлапетата, за да слушат, сър. Никой тук не го е срещал — поне никой, който да не е с треска и почти обезумял.
— Е, и къде беше назначен последно Кайндли?
— Четиринайсета, сър. Армията на адюнктата, западно от Рараку. Вие от коя посока дойдохте?
— От запад.
— Чакайте да помисля. Ще се направя, че съм ви познал. Никой нищо не знае за мен, знаят само, че Върховният юмрук ме използва за вестоносец.
— Но защо съм позволил двама войници да ме арестуват, щом е трябвало да поема командването?
— Така ли? Ами… може би сте искали да проверите как поддържаме дисциплината.
— Добре. Още един въпрос, Хърлочъл. Защо не си вече с Каладън Бруд на Дженабакъз?
— Съюзът се разпадна, сър, скоро след като Тайст Андий се настаниха в Черен Корал. Ривите се върнаха в равнините, баргастите — по хълмовете си. Пурпурната гвардия тръгна на север и просто изчезна — никой не знае къде са отишли. Когато Едноръкия тръгна, хм, изглеждаше, че просто са заминали някъде на по-интересно.
— Съжаления?
— С всеки удар на сърцето, сър. — Хърлочъл се намръщи. — Капитан Суиткрийк е с подута челюст, тъй ли?
— Аз я ударих. И още един войник, Футгар. Вързани са в палатката на капитана. Може да са се освободили вече.
Мъжът се ухили, но усмивката му не беше много приятна.
— Капитане, вие сте приспали с удар фаларийска принцеса — идеално. Напълно съвпада с онова, което са чували за Кайндли. Гениално!
Паран примига и се потърка по брадичката. „Богове подземни, защо все така ми върви с царствени особи?“
Бавно се измъкна от скрития храм и видя тътрещата се по пътя колона окаяни фигури. Спусна се по прашния каменист склон и стигна на петнадесетина крачки, преди някой да я забележи. Нещо странно имаше в този миг на срещата, взиращите се един в друг оцелели, разпознаването, примесено с тъга. Не размениха много думи.
Лостара Юил продължи с войниците в похода им. Скоро крачеше до капитан Фарадан Сорт, която й разказа едно друго за Ю’Гатан.
— Вашият Юмрук, Тене Баралта, беше на ръба на смъртта — ако не в плът, то духом. Беше изгубил едната си ръка — изгоряла невъзвратимо — имаше и други щети… на лицето. Мисля, че беше суетен мъж.
— Че как иначе с тая проклета мазна брада! — изсумтя Лостара. Замисли се за Тене Баралта. Никога не го беше харесвала особено. Не просто суетен. Честно казано, може би и малко страхливец, въпреки цялата си войнственост и надутост. Спомни си как беше повел изтеглянето, след като тя уби старата Ша’ик, и жаждата му да се възползва от всеки успех, докато танцуваха на ръба на поражението. Някаква садистична жилка имаше у този човек и Лостара се боеше, че тя тепърва ще се разрасне, щом Тене Баралта потърсеше с какво да утоли всичко, което бе поразено в душата му. — Защо ви е изоставила армията?
Фарадан Сорт сви рамене.
— Решиха, че никой заклещен в града не би могъл да преживее огнения ад. — Помълча и добави: — Предположението беше логично. Само че Синн не мислеше така и нещо ми подсказа, че трябва да се доверя на момичето. Затова продължихме да търсим.
— Всички са в дрипи… и без оръжие.
— Да. Точно затова трябва да настигнем армията колкото може по-скоро.
— Синн не може ли да се свърже магически с Четиринадесета? Или с Бързия Бен?
— Не съм я питала. Не знам колко от дарбата й е неоформен талант — такива същества се появяват случайно и без дисциплината на обучение като чираци обикновено се превръщат в аватари на хаоса. Има сила, да, но неуправляема, дива. И въпреки това успя да надвие огнената стена и спаси ротите на Юмрук Кенеб… е, части от тях.
Лостара погледна през рамо капитана, после огледа точещата се след тях войнишка колона.
— Ти си корелри, нали?
— Да.
— И си стояла на Вала?
Кратка усмивка, която след миг се стопи.
— Никому не е позволено да напусне тази служба.
— Казват, че Буреносците боравят с ужасяваща магия в непрекъснатия си щурм срещу Вала.
— Всяка магия е ужасна — да убиваш безразборно, често от голямо разстояние… нищо по-увреждащо не може да има за един смъртен, който владее такава сила, все едно дали е човешко същество, или нещо друго.
— По-добре ли е да гледаш врага си в очите, докато му отнемаш живота?
— Поне им даваш шанс да се защитят — отвърна Фарадан. — А накрая решава Опонн. Решава в чии очи да угасне светлината.
— Опонн… мислех, че е умението.
— Още сте млада, капитан Лостара Юил.
— Нима?
Фарадан Сорт се усмихна.
— С всяка битка, в която се озова, вярата ми в умението намалява. Не, всеки път, винаги е бутването на Бога и дръпването на Богинята.
Лостара не отвърна. Не можеше да се съгласи с тази преценка, дори да пренебрегнеше раздразнението си от снизхождението на другата жена. Умният, опитният войник оживяваше, а тромавите, непохватни войници със замъглени умове загиваха. Тъкмо умението купуваше благоволението на Опонн — нима можеше да е другояче?
— Преживяла си Ю’Гатан — каза Фарадан Сорт. — Колко от това е дръпването на Богинята?
Лостара помисли за миг и отвърна:
— Нищо.
Веднъж, преди години, няколко десетки войници се бяха измъкнали от огромно блато. Окървавени, полуобезумели, подпухнали след седмиците влачене през тиня и черна вода. Калам Мекхар беше сред тях, с тримата, с които крачеше сега, и като че ли в края на краищата само подробностите се бяха променили.
Лесът на Черното псе брутално беше шкартирал Подпалвачите на мостове — проточила се кошмарна война, водена в гори от черен смърч, в лагуни и тресавища, сблъсъци с Нередовните на Мот, с Първа Натийска армия и с Пурпурната гвардия. Оцелелите бяха вцепенени вътрешно — да се измъкнеш от ужаса означаваше да отхвърлиш отчаянието, но онова, което трябваше да го замени, се пробуждаше бавно. Оставаше… много малко. „Виж ни — помнеше думите на Хедж, — не сме нищо повече от прогнили дънери. Отвътре сме изгнили, като всяко друго проклето нещо в това скапано блато.“ Е, Хедж едва ли можеше да се нарече оптимист.
— Замислен ми се виждаш — подхвърли Бързия Бен.
Калам изсумтя и го изгледа.
— Чудех се, Бързак. Ти уморявал ли си се някога от спомените си?
— Това е тъпо — отвърна магьосникът.
— Знам. Аз не просто остарявам, Бързак. Чувствам се стар. Гледам всички тези войници зад нас… богове подземни, те са млади. Освен в собствените си очи. Предполагам, че и ние сме били такива, някога. Само че… Оттогава, Бързак, какво сме направили? Адски малко, което да е било важно.
— Признавам ти, че и аз съм се чудил на някои неща — отвърна Бързия Бен. — Онзи Нокът, Перла, например.
— Оня, дето ме намушка в гърба ли? Какво?
— Защо още не си го убил, Калам? В смисъл, не е нещо, което би го оставил току-така, нали? Освен, разбира се, ако не си сигурен, че можеш да го свалиш.
Фидлър се обади зад двамата:
— Перла ли беше оная нощ в град Малаз? Дъх на Гуглата, Калам, тоя кучи син се върти около Четиринадесета от Рараку насам, нищо чудно, че се подсмихва гадно всеки път, щом те види.
— Хич не ми пука за Перла, нито дали да го убивам, между другото — измърмори Калам. — Имаме си по-големи грижи. Какво се върти в ума на адюнктата? Какво планира?
— А кой казва, че планира нещо? — сопна се Фидлър. Носеше едно от децата в ръцете си, момиченце, дълбоко заспало с палец в устата. — Тя тръгна след Леоман, а сега бяга от чумата и се опитва да се свърже с транспортния флот. А след това? Предполагам, че се връщаме в Дженабакъз или на полуостров Корел. Общо взето е все едно, щот’ войниците така живеят.
— Мисля, че грешиш — каза Калам. — Всичко се оплете.
— В смисъл?
— Перла е ключът, сапьор — отвърна убиецът. — Защо още се върти тук? Какъв е смисълът да шпионира адюнктата? Защо трябва да дебне Четиринадесета? Казвам ти, Фид, какво ще направи по-нататък адюнктата зависи от императрица Ласийн. От нея и никой друг.
— Няма да ни похарчи — каза Фидлър. — Не и адюнктата, не и Четиринадесета. Ние сме единствената мобилна армия, заслужаваща името си. Други командири вече няма — е, има, но единственият поздрав, който бих им дал, е с юмрука напред. Кърваво или не, Тавори все пак сложи край на въстанието тук, а това все пак значи нещо.
— Фид — обади се Бързия Бен, — войната е много по-голяма, отколкото можеш да си представиш, и тепърва започва. Не може да се разбере на чия страна е императрицата.
— За какво говориш, в името на Гуглата?
Апсалар отвърна вместо него:
— Война между боговете, сержант. Капитан Паран говореше за такава война, надълго и…
При тези думи Калам и Бързия Бен се извърнаха рязко.
— Гъноуз Паран? — попита убиецът. — Бързака каза, че го оставил в Даруджистан. Какво общо има пък той с всичко това? И кога си говорила с него?
Тя водеше коня си за юздите на три крачки зад Фидлър, в седлото седяха три деца е помътени от жегата погледи. На въпроса на Калам сви рамене и отвърна:
— Той е Господар на Драконовата колода. В това си качество е дошъл тук, на Седемте града. Бяхме на север от Рараку, когато пътищата ни се разделиха. Калам Мекхар, не се съмнявам, че двамата с Бързия Бен сте въвлечени и в друга схема. Най-сериозно бих ви посъветвала да внимавате. Твърде много неизвестни сили са замесени в тази игра и сред тях ще се намерят и Древни богове, както и древни раси. Сигурно вярвате, че разбирате какъв е крайният залог, но ви съветвам да не…
— А ти разбираш ли го? — попита намръщено Бързия Бен.
— Не напълно, но пък аз съм ограничила своите… цели… Стремя се само към постижимото.
— Ей, наистина ми разпали любопитството — каза Фидлър. — Ето те тук, Апсалар, крачиш отново с нас, след като си въобразявах, че ще седиш кротко в някое крайморско селце в Итко Кан и ще кърпиш вмирисаните пуловери на татенцето си. Може и да си зарязала Крокъс, но ми се струва, че не си забравила нищо.
— Просто вървим по един и същи път — отвърна тя. — Засега. Сержант, няма защо да се боиш от мен.
— А ние останалите? — попита Бързия Бен.
Тя не отвърна.
Внезапна тревога обзе Калам. Той се спогледа за миг с Бързака и отново се обърна напред.
— Давайте първо да я догоним тази проклета армия.
— Ще ми се да видя Перла премахнат — каза Бързия Бен.
Дълго никой не проговори. Не беше често явление магьосникът да изрази желанието си толкова… рязко и смразен, Калам осъзна, че работата става лоша. Може би отчайващо лоша. Но не беше толкова лесно. „Като на онзи покрив в Даруджистан — с невидимите врагове отвсякъде, — взираш се и се взираш, а нищо не виждаш.“
„Перла, някогашният Салк Елан. Лабиринт Мокра… и нож, врязващ се като огън в гърба му. Всички си мислят, че Топър е старшият в Нокътя, но се чудя… можеш ли да го свалиш, Калам? Бързака си има своите съмнения — току-що ти предложи помощ. Богове подземни, май наистина остарявам.“
— Така и не отговори на въпроса ми, Бързак.
— Какъв беше?
— Уморявал ли си се някога от спомените си?
— А, този въпрос ли?
— Е?
— Калам, представа си нямаш.
На Фидлър този разговор не му харесваше. Всъщност го мразеше и изпита облекчение, че всички замълчаха. Вървяха по прашния път, всяка стъпка изтласкваше все по-назад проклетия град развалина. Знаеше, че трябва да е назад в колоната, с отделението си или може би в челото, да се опита да измъкне нещата от ръцете на Фарадан Сорт — тая капитанка беше пълна с изненади, нямаше спор. Беше спасила живота им, несъмнено, но това все още не означаваше, че е длъжен да й вярва. Все още не, въпреки истината, че го искаше, по някаква тайнствена причина, която навярно тепърва щеше да разбере.
Момиченцето със сополивото носле помръдна в съня си, малката му ръчица се вкопчи в лявото му рамо. Другата му ръка беше на устата, то посмукваше палеца си и току подсмърчаше. Беше леко като перце.
Отделението му се беше измъкнало невредимо. Само Балм или може би Хелиан можеха да кажат същото. Тъй че три отделения, от… колко? Единайсет? Трийсет? Войниците на Моук бяха изцяло пометени — Единадесето отделение не съществуваше и този номер никога повече нямаше да бъде възстановен в Четиринадесета. Капитанката беше уточнила номерата, като бе прибавила Тринадесето за сержант Урб, и се получаваше, че това на Фидлър, Четвърто, е с най-малкия номер в списъка. Тази част от Девета рота беше понесла удар и Фидлър не хранеше големи надежди за останалите, тези, които не бяха успели да се доберат до Великия храм. Нещо по-лошо, бяха загубили твърде много сержанти. Бордюк, Мозел, Моук, Соублоун, Тъг.
„Е, добре, изядохме боя, но сме живи.“
Изостана няколко крачки и продължи редом с Коураб Билан Тену’алас. Последният оцелял от бунтовническата армия на Леоман — освен самия Леоман — не говореше много, макар навъсената му физиономия да подсказваше, че мислите, които го глождят, съвсем не са спокойни. Едно дръгливо хлапе беше яхнало раменете му, дремеше и главата му леко се полюшваше.
— Мислех си — заговори му Фидлър — да те привлека в моето отделение. Винаги сме в недостиг.
— Толкова ли е просто, сержант? — попита Коураб. — Вие малазанците сте странни. Все още не мога да бъда войник в армията ви, защото все още не съм нанизвал бебе на копие.
— Коураб, „хлъзгащото се ложе“ е изобретение на Седемте града, не малазанско.
— Какво общо има това?
— Искам да кажа, малазанците не нанизват бебета на копия.
— Не е ли това вашият ритуал на преход?
— Кой ти е разправял тази глупост? Леоман ли?
Коураб се намръщи.
— Не. Но следовниците на Апокалипсиса вярваха в такива неща.
— Леоман не е ли от тях?
— Не мисля. Не, изобщо. Той беше сляп за това. Леоман вярваше в себе си и в никой друг. Преди да се събере с онази кучка мезла, която намери в Ю’Гатан.
— Намерил си е жена, тъй ли? Нищо чудно, че е заминал на юг.
— Не замина на юг, сержант. Избяга в лабиринт.
— Образно казано.
— Замина с нея. Тя ще го унищожи, сигурен съм, а и вече смятам, че Леоман заслужава само това. Нека да го съсипе тая Дънспароу, нека!
— Чакай, чакай — прекъсна го Фидлър, пронизан от някакво странно безпокойство. — Дънспароу ли каза?
— Да, тя самата се нарече така.
— Малазанка?
— Да, висока и гадна. Подиграваше ми се. На мен, Коураб Билан Тену’алас, Втория на Леоман, докато не станах Третия, онзи, когото бе готов да остави. Да умра с другите.
Фидлър едва го чу. Само повтори тихо:
— Дънспароу.
— Познаваш ли я тая пачавра? Вещицата? Изкусителката и развратницата?
„Богове, някога я друсах на коляното си.“ Внезапно се усети, че е вкопчил ръка в жалките останки от опърлената си рехава коса, безчувствен за болката, безразличен към сълзите, потекли от очите му. Момиченцето в ръцете му изхленчи. Той зяпна Коураб като сляп, после забърза напред като замаян… изтръпнал от ужас. „Дънспароу… Трябва да е на двайсет и няколко сега. Там някъде. Какво търси в Ю’Гатан?“
Провря се с лакти между Бързия Бен и Калам, толкова грубо, че те се стреснаха.
— Какво има, Фид?
— Ще му скубя змията на Качулатия, докато заврещи — заръмжа сапьорът. — Проклетата Кралица на сънищата ще удавя в проклетото й езеро. Приятели, няма да повярвате кой е отишъл с Леоман в оня лабиринт. Няма да повярвате кой е делил постелята на Леоман в Ю’Гатан. Не, няма да повярвате на нищо от това, което имам да ви кажа.
— Бездната да те вземе дано, Фид — изсумтя Калам. — За какво говориш?
— Дънспароу. Тя е с Леоман. Дънспароу. Малката сестричка на Уискиджак и не знам — не знам нищо, не знам какво да мисля, искам само да крещя и не знам дори защо… не, нищо не знам вече. Богове, Бързак… Калам… какво означава това? Какво изобщо означава всичко това?
— Успокой се — каза Бързия Бен, но гласът му изведнъж прозвуча високо, рязко. — За нас… искам да кажа, за нас това едва ли трябва да означава каквото и да било. Проклето съвпадение, а дори и да не е, едва ли трябва да означава нещо. Не. Просто е… странно, нищо повече. Знаем, че беше опърничава, малко диво демонче, това го знаехме още тогава — а ти го знаеше по-добре и от нас, от мен и от Калам, ние я срещнахме само веднъж, в град Малаз. Но ти й беше като роден чичо, което значи, че трябва да дадеш някои обяснения!
Фидлър го зяпна.
— Аз? Загубил си си ума, Бързак. Само се чуй! Ще ме обвиняваш заради нея? Нищо общо няма с мен!
— Млъкнете и двамата — намеси се Калам. — Плашите войниците. Вижте, в момента всички сме прекалено изнервени, от какво ли не, за да можем да извлечем някакъв смисъл от това, ако изобщо може да се извлече смисъл. Хората сами си избират живота — какво да правят, на чия страна да се окажат, това не означава, че някакъв бог непременно си играе играта. Тъй. Значи сестричката на Уискиджак сега е любовница на Леоман и двамата се крият в лабиринта на Кралицата на сънищата. Хубаво. По-добре това, отколкото трошащи се кокали в пепелищата на Ю’Гатан, нали? Е?
— Може би. А може би — не — отвърна Фидлър.
— Какво в името на Гуглата означава пък това?
Фидлър си пое дъх, дълбоко и треперливо.
— Трябва да сме ти го казвали, не че е някаква тайна или нещо такова, и винаги го използвахме като повод, да обясним защо е такава и прочие. Никога така, че да ни чуе, разбира се, и го казвахме, за да прогоним силата…
— Фидлър!
Сапьорът потръпна.
— Сега кой плаши всички?
— Ти! И не ме интересуват другите — мен плашиш, проклет да си!
— Добре. Тя беше родена от мъртва жена — мащехата на Уискиджак, тя значи умря, а бебето — Дънспароу — хм, излизаше бавно, трябваше да е умряла в нея, ако ме разбираш. Затова градските старейшини я дадоха на храма, на Качулатия. Бащата вече беше мъртъв, убит край Кюон, а Уискиджак… хм, той още беше чирак. Млади бяхме. Тъй че двамата с него трябваше да влезем и да я откраднем, но тя вече беше посветена, благословена в името на Гуглата — затова отнемахме силата на посвещението, като приказвахме за него, ха-ха, правехме го да звучи лековато и несериозно, и тя отрасна съвсем нормално. Повече или по-малко. Донякъде… — Млъкна, после се почеса по опърленото лице. — Трябва ни Драконова колода, мисля…
Апсалар, на четири крачки зад тримата, леко се усмихна, щом магьосникът и убиецът се сдърлиха със сержант Фидлър. Усмивка, която не трая дълго. Уискиджак винаги беше повече от мълчалив за произхода си, за живота си, преди да стане войник. Загадки, потулени също като руини под пясъците. Бил зидар някога, каменоделец. Това поне го знаеше. Тежък, мъчителен занаят сред тайнствата на пророчества и символизъм. Строител на могили, този, който може да придаде здравина на историята, величие на всеки паметник, всеки долмен — издигнат във вечните жестове на преклонение. „Зидари“ имаше в много от Домовете на Драконовата колода, олицетворители както на устойчивостта, така и на нейната илюзорност. „Уискиджак, зидар, който е оставил инструментите си, за да приеме клането. Дали самата ръка на Гуглата не го е повела?“
Мнозина вярваха, че Ласийн е уредила смъртта на Дасем Ълтър, а Дасем беше Смъртният меч на Гуглата — реално, ако не и по звание — и центърът на бързо разрастващ се култ сред редиците на малазанските армии. Империята не искаше да има свой покровител сред боговете, колкото и изкусителна да беше поканата, и в това отношение Ласийн беше действала с изключителна мъдрост и най-вероятно — по заповед на императора. Дали Уискиджак беше изповядвал култа към Дасем? Вероятно — но все пак тя не разполагаше с нищо, което да намеква, че е било така. Ако не друго, той беше човек напълно лишен от вяра.
Нито пък изглеждаше възможно Кралицата на сънищата съзнателно да приеме присъствието на аватар на Гуглата в своето царство. „Освен ако двете божества вече не са се съюзили в тази война.“ Самата представа за война я потискаше, защото боговете бяха също толкова жестоки и безмилостни, колкото и смъртните. „Сестрата на Уискиджак може да е също толкова неволен играч във всичко това, колкото и ние.“ Не беше готова да я вини, но и все още не бе готова да я смята за съюзник.
Отново се зачуди какво ли кроят Калам и Бързия Бен. И двамата, всеки посвоему, притежаваха страховита мощ, но особеното в поведението им беше да остават незабележими. Явното — онова, което лежеше на повърхността — неизбежно се оказваше илюзия, заблуда. Дойдеше ли време да се избира страна, открито, те сигурно щяха да изненадат всички.
И тъй — двама мъже, на които никой не можеше искрено да се довери. Двама мъже, на които и боговете дори не можеха да се доверят, впрочем.
И тя осъзна, че като се е включила в тази колона, като се е сляла с тези войници, се е оплела в поредната паяжина, а никаква гаранция нямаше, че ще успее да се измъкне от нея навреме.
Това заплитане я тревожеше. Не можеше да е сигурна, че се е отдръпнала от възможната схватка с Калам. „Не и открита схватка, разбира се.“ А той сега беше вдигнал гарда. Всъщност тя го беше предизвикала. Отчасти от ненужна дързост, отчасти — за да прецени реакцията му. „И съвсем малко… отклонение.“
Е, такива неща ставаха често.
Двата немрящи гущера, Кърдъл и Телораст, се държаха на известно разстояние от войнишката група, макар Апсалар да долавяше, че не изостават, че са някъде там, в каменистата земя на юг от пътя. Каквито и да бяха скритите им мотиви да я придружат, засега се задоволяваха само с това — да я следват. Това, че имат тайни и някаква скрита цел, бе очевидно, както и възможността тази цел, на някакво ниво, да включва измяна. „А това също е нещо, което всички ще споделим.“
Докато крачеха по каменистия път, сержант Балм ръсеше ругатни зад Ботъл. С опърлени ботуши, отпрани подметки, с жалките дрипи, покриващи раменете му под знойното като пещ слънце, Балм даваше израз на мъките, поразили всеки, изпълзял изпод развалините на Ю’Гатан. Вървежът им се беше забавил, защото стъпалата им се покриха с мехури и острите камъни се врязваха в нежната кожа, а слънцето вдигаше несъкрушима стена от заслепяващ зной пред тях. Усилието да изпълзят през нея се беше превърнало в жестока изнервяща борба.
Докато другите носеха деца, Ботъл в един момент се усети, че е понесъл плъхове — майка с цялото й котило, тя — клекнала на рамото му, а малките — увити в парцали, в свивката на едната му ръка. Повече гадно, отколкото комично, дори той можеше да го разбере това, но нямаше да изостави новите си… съюзници.
До Ботъл крачеше полукръвният сети Корик. Накичен с кости от човешки пръсти и без почти нищо друго по себе си. Беше ги навързал за опърлените кичури на косата си и с всяка стъпка се чуваше леко подрънкване, гадна музика поне за ушите на Ботъл.
Корик си носеше още, в едно глинено гърне с напукан ръб, което беше намерил в ямата на ограбен гроб. Несъмнено се канеше да ги раздаде на останалите войници. „Веднага щом си намерим дрехи да се облечем.“
Чу шумолене встрани от пътя, сред сухите храсталаци вляво. „Проклетите гущерски скелети. Гонят съгледвачите ми.“ Зачуди се чии ли са. Разумно беше да се предположи, че носят аспекта на смърт, което ги правеше слуги на Гуглата. Не знаеше за нито един маг в отделенията, който да използва лабиринта на Гуглата — но пък тези, които го правеха, рядко се хвалеха с това. Може би онзи лечител, Детсмел, само че защо щяха да му трябват чираци тепърва? Със сигурност ги нямаше долу в тунела. Освен това човек трябваше да е доста могъщ маг или жрец, за да успее да обвърже двама чираци. Не, не беше Детсмел. Но кой тогава?
Бързия Бен. Твърде много лабиринти се вихреха около тоя чародей. Фидлър се беше заклел да го замъкне при него, но Ботъл никак не държеше на такова запознанство. За щастие, сержантът май беше забравил за отделението си, увлечен в това свое жалко събиране със старата служба.
— Огладня ли вече? — попита Корик.
Сепнат, Ботъл го изгледа през рамо.
— В смисъл?
— Розови кутрета на шиш за начало, после задушено плъше — затова си ги понесъл, нали?
— Ти не си добре.
Смайлс, която вървеше пред тях, се обърна и се изсмя гадно.
— Това беше добро. Вече можеш да спреш, Корик — стигна си квотата за година. Ботъл няма да ги яде тия плъхове. Той е женен за мамчето, а плъхчетата ги осинови — ти пропусна церемонията, Корик, докато си събираше кокалите. Беше затрогващо, всички плакахме.
— Пропуснахме си шанса — измърмори Корик. — Можеше да я пребием и да я оставим в несвяст долу в тунелите.
„Добър знак. Нещата се връщат към нормалното. Всичко освен изтерзания поглед в очите им.“ Беше си там, у всеки войник, минал през погребаните кости на Ю’Гатан. Знаеше, че някои култури използват символичното погребване и възкръсване за ритуал на прехода. Но ако това представляваше прераждане, беше мрачно. Не се бяха възродили невинни, нито пречистени. Ако не друго, бремето им сякаш беше станало още по-тежко. Възторгът от това, че са изпълзели от сянката на Портите на Гуглата, се бе оказал удивително краткотраен.
Чувството трябваше да е… друго. Нещо липсваше тук. Подпалвачите на мостове ги беше изковала Святата пустиня Рараку — „Тогава за нас Ю’Гатан не беше ли достатъчен?“ Като че ли за тези войници тук закаляването бе стигнало твърде далече, бе създало нещо очукано и трошливо, сякаш още един удар щеше да ги разтроши на парчета.
Някъде напред капитанът извика да спрат, гласът й предизвика хор от ругатни и облекчени стонове. Макар никъде наоколо да не се мяркаше сянка, вървенето през тази пещ бе много по-лошо, отколкото седенето край пътя, за да отпочинат изгорелите и покрити с мехури стъпала. Ботъл се смъкна в крайпътната канавка и седна на някакъв камък. Загледа, докато бършеше щипещата пот от очите си, как Детсмел и Лютс тръгнаха сред войниците да направят каквото могат, за да облекчат раните им.
— Видяхте ли я оная капитанка от Червените мечове? — попита Смайлс — Изглежда все едно току-що е излязла от парадния плац.
— Не изглежда — отвърна й ефрейтор Тар. — Опушена е и е опърлена, точно както може да се очаква.
— Само дето си е запазила цялата коса.
— Това значи те прави толкова зла — отбеляза Корик. — Горката Смайлс. Знаеш, че твоята няма да порасте отново, нали? Никога. Вече си плешива до края на живота си…
— Лъжец.
Доловил нотката на съмнение в гласа й, Ботъл каза:
— Лъже, да.
— Знаех си. А оная чернокосата на коня? Някой да знае коя е?
— Фидлър я познава — отвърна Тар. — От Подпалвачите на мостове е, предполагам.
— Изнервя ме — каза Смайлс. — Тя е като оня убиец, Калам. Жадна да убие някого.
„Подозирам, че си права. И Фидлър не беше особено възхитен, като я видя.“
— Корик, тия твои кости от пръсти, дето ги събра, няма ли да ги раздаваш вече? — обади се Тар.
— Искаш ли?
— Искам, да.
С напукано гърло и плувнала в пот, тръпките я пронизваха отвътре, Хелиан стоеше насред пътя. Твърде уморена, за да върви, и твърде замаяна от гаденето, за да може да седне — боеше се, че няма да може да стане, просто щеше да се свие на малка трепереща топка, докато мравките под кожата й си свършат работата и цялата тази кожа просто не се обели, мравките не отпрашат с нея по пътя, запели триумфални лесни с тънките си писукащи гласчета.
От пиенето беше, знаеше си. Или по-скоро — от липсата му. Светът беше станал твърде рязък, прекалено ясен; нищо не изглеждаше както трябва, всичко беше сбъркано. Лицата разкриваха твърде много подробности, всичките им недостатъци и бръчки за пръв път се бяха оголили пред очите й. Стъписа се, като разбра, че съвсем не е най-старият войник, освен онова огре Кътъл. Е, това беше едно от добрите неща, дошли с принудителната трезвост. Сега само тези проклети лица да можеха да изчезнат, също като бръчките по тях, щеше да е още по-щастлива. Не, чакай, обратното беше, нали? Нищо чудно, че не беше щастлива.
Грозни хора в грозен свят. Това се получава, като през цялото време го виждаш такъв, какъвто е наистина. По-добре да си е замъглен — всичко изглежда по-отдалечено тогава, толкова отдалечено, че не беше забелязвала миризмите, петната, космите, израснали къде ли не, жалките мнения и подозрителните изражения, шепненето зад гърба й.
Изгледа свирепо двамата си ефрейтори.
— Мислите си, че не чувам ли? Млъкнете или ще си откъсна едното ухо и да видим колко зле ще ви е.
Тъчи и Бретлес се спогледаха, после Тъчи измърмори:
— Ама нищо не сме казали, сержант.
— Да бе.
Проблемът беше, че светът се оказа много по-голям, отколкото си беше представяла. Повече цепнатини за паяци, отколкото човек можеше да изброи за хиляда живота. Просто бе достатъчно да се огледаш. И не бяха вече само паяците. Не, тук бяха и мухите, които хапеха и в ухапаното снасяха яйце под кожата. И гигантските сиви пеперуди, които пърхаха в нощта и ръфаха корички от струпеите, докато спиш. И се будиш от тихо пукане, много близо. Скорпионите, дето се цепеха на две, щом ги настъпиш. Бълхите, навявани от вятъра. Червеи, дето се прокрадват в ъглите на очите ти и правят червени шарки през клепачите ти, а като станат достатъчно големи, изпълзяват от ноздрите ти. Пясъчни кърлежи и кожни личинки, летящи гущери и бръмбари, живеещи в тор.
Цялото й тяло гъмжеше от паразити — усещаше ги. Дребни мравки и слузести червеи под кожата й, ровеха в плътта й, ядяха мозъка й. И след като го нямаше вече сладкия вкус на алкохол, всички искаха да се измъкнат навън. Очакваше всеки момент изведнъж да изригнат, всички тези ужасни същества, да изпълзят от тялото й и да го оставят да се спихне като пукнат мехур. Десет хиляди гърчещи се твари, всички прежаднели за глътка пиене.
— Ще го намеря — закани се тя. — Някой ден.
— Кой? — попита Тъчи.
— Оня жрец, дето избяга. Ще го намеря, ще го вържа и ще му напълня тялото с червеи. Ще му ги натикам в устата, в носа, в ушите, очите и в други места също.
Не, нямаше да си позволи да се пръсне. Още не. Тази торба кожа щеше да остане непокътната. Щеше да се спазари с всичките тези червеи и мравки, нещо като сделка. Договор. Кой казва, че човек не може да се разбере с буболечки?
— Ама че е горещо — каза Тъчи.
Всички го изгледаха. Много тъпо.
Геслер огледа войниците, насядали или излегнали се покрай пътя. Онова, което не беше изгорил огънят, вече го беше доопърлило слънцето. Войниците в поход носеха дрехите си като кожа и за тези, чиято кожа не беше тъмна, тъмният бронз на дланите, лицата и вратовете контрастираше рязко с белите мишци, крака и торсове. Но онова, което доскоро беше бяло, сега бе яркочервено. Сред всички тези светлокожи войници, преживели Ю’Гатан, самият Геслер беше единственото изключение. Златистият цвят на кожата му сякаш бе останал незасегнат от изпепеляващото пустинно слънце.
— Богове, на тия хора им трябват дрехи — рече той.
Сторми изсумтя. Напоследък словоохотливостта му стигаше общо взето дотук, откакто чу за смъртта на Трут.
— Скоро ще се покрият с мехури — продължи Геслер — и Детсмел и Лютс нищо няма да могат да направят. Трябва да настигнем Четиринайсета. — Завъртя глава и примижа към челото на колоната. После се надигна. — Тук май никой не мисли с главата си, дори капитанката.
Тръгна по пътя. Приближи се до струпалите се Подпалвачи на мостове и спря.
— Пропускаме очевидното.
— Нищо ново — отвърна Фидлър.
Геслер кимна към Апсалар.
— Тя трябва да препусне напред и да спре армията. Трябва да ги накара да ни докарат коне и дрехи, броня и оръжие. И вода, и храна. Иначе няма дори да можем да ги догоним.
Апсалар бавно се изправи и отупа прахта от гамашите си.
— Мога да го направя — каза тихо.
Калам се надигна и се обърна към капитан Фарадан Сорт, която бе застанала наблизо.
— Сержантът е прав. Пропуснали сме очевидното.
— Само дето няма гаранция, че някой ще й повярва — отвърна капитанът. — Виж, ако някой от нас отиде с коня й…
Апсалар се намръщи, после сви рамене.
— Както искате.
— Кой е най-добрият ни ездач? — попита Калам.
— Масан Гилани — отвърна Фидлър. — Вярно, тежка пехота е, но все пак…
Фарадан Сорт примижа.
— Кое отделение?
— На Урб, Тринайсето. — Фидлър посочи. — Онази там, правата. Високата, далхонийката.
Издължените като бадеми очи на Масан Гилани се присвиха, като видя двамата приближаващи се войници.
— Загазила си — каза Скант. — Направила си нещо, Гилани, и сега искат кръвта ти.
Определено изглеждаше така, тъй че Масан не отвърна на думите на Скант. Премисли набързо всички неща, които беше направила напоследък. Много имаше за премисляне, но не й хрумна нищо, за което можеше да са разбрали, не и след толкова време.
— Ей, Скант — подвикна тя.
— Какво?
— Знаеш ли го онзи кривия меч, големия, дето го държа в багажа си?
Очите му светнаха.
— Да?
— Не можеш да го имаш. Солтлик може да го вземе.
— Благодаря, Масан — рече Солтлик.
— Винаги съм го знаел, имаш си планове за Солтлик — подхвърли Хано. — Усеща се то.
— Нищо нямам. Просто не харесвам Скант.
— Защо не ме харесваш?
— Просто не те харесвам, и толкова.
Замълчаха, щом ветераните дойдоха. Очите на сержант Геслер се спряха на Масан.
— Трябваш ни, войник.
— Много хубаво. — Забеляза как се плъзнаха очите му по почти голата й фигура, позадържаха се малко повече на гърдите с големите им тъмни зърна, преди да примига рязко и отново да срещне погледа й.
— Искаме да вземеш коня на Апсалар и да настигнеш Четиринайсета. — Каза го сержант Стрингс, или Фидлър, или каквото там му беше името напоследък. Геслер сякаш си беше глътнал езика.
— Само това ли?
— Да.
— Добре. Конят е хубав.
— Трябва да убедиш адюнктата, че сме живи — продължи Фидлър. — И да я накараш да ни прати коне и продоволствие.
— Добре.
Жената, дето я наричаха Апсалар, доведе коня си и й връчи юздите.
Масан Гилани се метна в седлото и попита:
— Някой да има резервен нож?
Апсалар извади един изпод наметалото си и й го подаде.
Тънките вежди на Масан се вдигнаха.
— Кетра. Ще свърши работа. Ще ти го върна, като се видим.
Апсалар кимна.
Далхонийката препусна по пътя.
— Вярвам, че бързо ще ги стигне — каза Геслер.
— Тъкмо ще поотдъхнем малко повече тук — каза Фарадан Сорт. — После продължаваме похода.
— Можем просто да изчакаме — подхвърли Фидлър.
Капитан Сорт само поклати глава.
Слънцето се спусна на хоризонта и разля червенина по ръбовете като кръв под съдрана кожа. Небето бе зашумяло от звук и движение от хиляди птици, запърхали с криле на юг. Летяха високо, малки петънца, без строй, но гракът им стигаше долу в хор на ужас.
На север, отвъд веригата накъсани безжизнени хълмове и степта, прошарена от сезонни оттоци, равнината се снишаваше в очертано с бяла кора солено блато, отвъд което се простираше морето. Блатото някога бе ниско плато, хлътнало през хилядолетията, след като подземните потоци и извори бяха прорязали варовика. Пещерите, някога високи и просторни, се бяха сринали и рухналите останки бяха наводнени и затлачени от наносите, запечатали в мрак отрупаните с рисунки стени и тавани, приютяващи до ден-днешен вкаменените кости на Имасс.
Тук беше имало защитено със стена поселище, малко и скромно, хаотично разхвърляни жилища, които можеха да прислонят може би двайсетина семейства във времето на най-големия му разцвет. Защитните стени бяха яки, без порти, а за обитателите вътре единственият вход и изход бе през покривите и дървените едноколови стълби.
Ядет Гарат, първият човешки град, сега не беше нищо повече от покрити със сол развалини, погълнати от наноси, дълбоко заровени и невидими под тресавището. Никаква история не беше останала освен безбройните разклонения от името му, а от живота, смъртта и разказите за всички живели някога тук — абсолютно нищо.
Дежим Небрал си спомни за простодушния рибарски народ, който бе обитавал над руините му — живееха в бедняшките си наколни колиби, плуваха с кръглите си обшити с кожа лодки и вървяха по дървените платформи, пресичащи естествените канали, лъкатушещи през блатото. Те не бяха потомци на Ядет Гарат. Нищо не знаеха за онова, което гъмжеше долу под черната тиня, а това само по себе си бе неопровержима истина — че паметта изсъхва и накрая умира. Нито едно дърво на живот нямаше, колкото и първичен и уникален да беше този Ядет Гарат — не, имаше гора, и от време на време, тук-там, изгнил дънер се катурваше, за да се скрие под мръсния жабуняк.
Дежим Небрал си спомни за тези рибари, за кръвта им — с вкуса на риба и миди, тъмна, гъста, замъглена от глупост. Щом един мъж или жена не можеха — не искаха — да помнят, значи заслужаваха всичко, което им бе причинено. Смърт, разруха, опустошение. Това не беше божия присъда — беше присъдата на света, на самата природа. Присъда, изпълнена в онзи заговор на безразличието, който толкова ужасяваше и слисваше човечеството.
Земите поддават. Реките нахлуват. Дъждовете идват, после — така и не идват изобщо. Гори умират, израстват отново, и отново загиват. Мъже и жени се свиват с челядта си в тъмни стаи с цялото свое така закъсняло просене за милост и очите им се пълнят с нямо поражение, и ето, че вече са разсипани прашинки от сиво и бяло в черна тиня, неподвижни като спомена за звезди в отдавна мъртво нощно небе.
Да изпълнява присъдата на самата природа — това беше предназначението на Дежим Небрал. За забравящите — собствените им сенки ги дебнат вечно. За забравящите смъртта винаги идва ненадейно.
Разумът в д’айвърс беше отстъпил на вътрешния подтик, на ужасния обет, който го тласкаше напред по пътя на стари спомени за места, където се беше хранил някога, където гореща кръв се бе изливала в гърлата му.
Канарбар Белид, вече само прах. Витан Таур, великият град, всечен в скалната стръмнина — вече и скала не беше останала. Петно натрошени чирепи беше всичко, останало от Миникенар, процъфтяващ някога град на бреговете на река, вече отдавна пресъхнала. Селцата на север от Миникенар не бяха оставили и следа, че изобщо са съществували. Дежим Небрал започваше да се съмнява в собствените си спомени.
Вървеше през проядените хълмове и мръсното блато и търсеше някое село или рибарско поселище. Но беше проявил прекалено усърдие последния път, преди всички онези столетия, и никой не беше дошъл, за да заеме мястото на избитите. Навярно някакъв мрачен спомен все пак се бе съхранил, бе хвърлил злокобен плащ над блатото. Може би кипящите мехури на блатните газове още изпускаха древни писъци и лодкарите от островите, минаващи наблизо, правеха жестове против зло и рязко обръщаха назад.
Трескав, останал без сили, Дежим Небрал бродеше.
А после някаква смътна миризма стигна до сетивата му.
Животно. И човек. Изпълнени с енергия, живи. И близо.
Т’ролбаралите, пет обгърнати в сянка кошмарни същества, надигнаха глави и се взряха на юг, присвили очи. Там, малко зад хълмовете, по ронливата пътека, някогашния равен път, водещ към Миникенар.
Д’айвърс тръгна натам. Здрачът загръщаше земята.
Щом сенките се сгъстиха с обещание за нощ, Масан Гилани забави коня. Пътят беше коварен, разкъртени камъни и тесни оврази, образувани от пороите. Години бяха минали, откакто беше яздила, облечена толкова оскъдно — всъщност само превръзка около бедрата — и мислите й се отнесоха назад към живота й в далхонийските равнини. Не беше толкова тежка по онова време. Висока, жилава, с гладка кожа и прелестна с невинността си. Тежината на пълните й гърди, издутия корем и бедрата бе дошла по-късно, след двете деца, които беше оставила да ги отгледа майка й, лелите и вуйчовците. В правото беше на всеки отраснал, било то мъж или жена, да поеме пътя на странстването; преди Империята да завладее далхонийците, това беше голяма рядкост и децата живееха с родителите си, а не сред шамани, гледачки и вещици.
Малазанската империя бе променила всичко това, разбира се. Макар мнозина възрастни да си оставаха по родните места, все повече и повече мъже и жени се отправяха да опознаят света, и то на много по-млада възраст от нея. По-малко деца се раждаха; потомците със смесена кръв бяха все по-обичайни, а щом воините се върнеха с нови съпрузи или съпруги, нови обичаи се просмукваха в живота на далхонийците. Защото единствено това не се променяше с времето „Винаги се връщаме у дома. Щом скиталчеството ни свърши.“
Липсваха й тучните степи и свежите им ветрове. Натежалите облаци с идващите дъждове, тътенът по земята, щом дивите стада тръгнеха в ежегодните си преселения. И ездата й, винаги на силните полудиви коне на Дал Хон, бледите черти от кръвта на зебра, едва доловими по кожите им, като игра на слънцето по тръстики. Животни, които летят в стремглав галоп, жадни да те захапят, с чиста злоба в кървясалите очи. О, как обичаше тези коне!
Конят на Апсалар беше много по-фина порода, разбира се, дългокрак и изящен, и Масан Гилани не можеше да устои да не се възхити на играта на гъвкавите мускули под себе си и на разумността в тъмните му лъскави очи.
Изведнъж конят изцвили уплашено и вирна глава. Сепната, Масан Гилани посегна към ножа си кетра, който беше пъхнала в една от гънките на седлото.
Сенките около нея придобиха очертания и връхлетяха. Конят се изправи рязко на задните си крака и изцвили; плисна кръв.
Масан Гилани се превъртя назад, излетя от задницата на залитащото животно и се приземи леко, полуприсвита. Замахна надясно с тежкия нож срещу скочилото й четирикрако катраненочерно чудовище. Усети как острието се вряза дълбоко, как посече двата протегнати напред крайника. Последва зверски, изпълнен с агония рев и съществото залитна назад, падна на четири крака и се олюля, щом двата посечени предни се огънаха.
Тя извъртя ножа надолу, скочи срещу привидението и го заби здраво в люспестия, гъвкав като на котка врат. Звярът рухна в краката й:
Чу тежко изтупване вляво — конят падна на една страна, повален от други четири демона, които вече го разкъсваха. Краката му заритаха безпомощно. Ужасно ръмжене придружи свирепото кормене.
Масан Гилани прескочи мъртвия демон и побягна в тъмното.
Друг демон я подгони.
Беше невероятно бърз. Стъпките му затупаха бясно зад гърба й, после спряха.
Тя се хвърли напред и се затъркаля тежко по склона, зърна за миг като в мъгла дългото, изхвърчало над нея тяло на демона. Посече с ножа рязко нагоре и острието се впи в сухожилието на десния заден крак.
Чудовището нададе вой, превъртя се във въздуха, посеченият крак се сгъна назад, докато то падаше тежко на земята.
Масан Гилани замахна и хвърли ножа. Тежкото острие порази чудовището в рамото, преряза мускула, задра по лопатката и се отплесна някъде в нощта.
Далхонийката прескочи скимтящия от болка звяр, трябваше да си намери ножа.
Остри нокти се впиха в лявото й бедро и тя за миг залитна, загубила равновесие. Падна тромаво на каменистия склон, лявото й рамо изтръпна от удара.
Нещо остро се вряза в опакото на лявата й длан, чак до костта — ножът кетра, паднал на склона. Тя стисна дръжката в лепкавите си пръсти и отчаяно запълзя.
Нов скок и демонът почти се добра до нея, но се хлъзна надолу, захрачи и засъска в безсилна злоба, щом ронливият бряг поддаде и порой от камъни и пръст се изсипа надолу.
Масан стигна билото, изправи се и затича в тъмницата. Чу как демонът зад гърба й направи още едно усилие, последвано от нов дъжд сипещи се камъни и чакъл. Успя да различи някакъв овраг напред, тесен и със стръмни брегове. Две крачки към него — и се хвърли на земята, защото оглушителен вой разцепи нощта.
Отвърна му друг вой, отекнал над деретата и овразите, звук като от хиляди души, полетели в Бездната. Леден ужас я смрази, изцеди всичката й сила и цялата й воля. Лежеше на каменистата пръст, забързаният й дъх вдигаше облачета прах пред лицето й, лежеше с широко отворени очи, без да вижда нищо освен камънаците, очертали дъгата на оврага.
Някъде отвъд склона, където беше умрял конят й, се чуваше съсък като от три, може би четири гърла. Нещо в тези злокобни, почти човешки гласове нашепваше ужас и паника.
Трети вой изпълни нощния мрак, идеше този път някъде от юг, толкова отблизо, че разтърси разума й. Ръцете й неволно се изпънаха напред, дясната заора бразди в сипея, лявата, плувнала в лепкава кръв, все още стискаше здраво ножа кетра.
„Не са вълци. Богове подземни, гърлата, от които се изтръгва този вой…“
Последва внезапно тежко вввуфф — вдясно от нея, много близо. Тя извърна глава натам и студ прониза изтръпналото й тяло като корени, впиващи се в корава пръст. Вълк, но не вълк, пристъпи тежко по стръмния склон и тупна безшумно на широката издатина, на която лежеше тя — вълк, но огромен, голям колкото далхонийски кон, тъмносив или черен — нямаше как да се разбере. Спря, остана неподвижно за миг в пълен профил, явно насочил цялото си внимание към нещо напред, долу на пътя.
След това огромната глава на звяра се изви и Масан Гилани зяпна в две грейнали кехлибарени очи, зейнали като ями в безумието.
Сърцето и спря. Не можеше да вдиша, не можеше да откъсне очи от убийствения поглед на това същество.
После бавно — много, много бавно — очите се притвориха до съвсем тънки резки — и главата отново се изви.
Звярът застъпва нагоре към билото. Погледна за миг надолу, после се прехвърли през ръба. Изчезна от погледа й.
Прашен въздух изведнъж нахлу в дробовете й. Тя се закашля — невъзможно бе да се сдържи, — сви се на кълбо полузадавена, кашляше и плюеше лепкави храчки. Безпомощна, готова да се предаде — да предаде всичко. Разтърсвана от кашлицата, зачака примирено звярът да се върне, да я вдигне в огромните си челюсти, да я разтърси веднъж, силно, толкова силно, че да прекърши врата й, гръбнака й, да прекърши със зъби гърдите й и да премаже всичко вътре.
Много бавно възвърна дъха си. Лежеше в подгизналата от потта й земя и трепереше.
Някъде много високо в тъмното небе чу грак на птици. Хиляди, десетки хиляди. Небесни гласове, полетели на юг толкова бързо, колкото можеха да ги отнесат крилете им.
Наблизо… нито звук.
Масан Гилани се превъртя по гръб и зяпна невиждащо нагоре. Усещаше кръвта, стичаща се по раздраното й бедро. „Само като го разкажа това на Солтлик и другите…“
Дежим Небрал тичаше в тъмното — три звяра в пълен бяг, четвърти куцукаше по петите им, вече останал далеч назад. Изтощен, обезумял от глад, лишен от всякаква ловкост и бързина — а още един от събратята д’айвърс беше мъртъв. Толкова лесно убит от някакъв жалък смъртен, който след това бе осакатил още един от тях с едно тъпо мятане на същия нож.
Т’ролбаралите трябваше да ядат. Конската кръв едва бе започнала да засища бездънната жажда, но с нея бе дошъл шепот на сила, възвръщане на разум.
Дежим Небрал се беше превърнал в подгонен от ловци дивеч. Безчинство — самият факт, че това е възможно. Вонята на съществата, които го гонеха, се носеше във въздуха, лъхаше сякаш от всички посоки, освен право напред. Свиреп, древен живот и убийствена страст, горчива за сетивата на Т’ролбарал. Що за същества бяха?
Четвъртият им събрат, който се тътреше вече на половин левга зад тях, усещаше близостта на преследвачите. Тичаха незрими, с дълги подскоци, доволни сякаш от това да не изостанат и почти безразлични пред възможността да обкръжат и довършат ранения д’айвърс. Възвестили бяха появата си с воя си, но оттогава — нищо освен безмълвие… и осезаемата им близост.
Те просто си играеха с Дежим Небрал. Истина, която изпълваше с гняв т’ролбаралите, пареше като киселина в разтуптените им сърца. Да бяха напълно здрави и отново седмина, вместо трима и малко повече, тези същества щяха да познаят ужаса и болката. Дори и сега Дежим Небрал премисляше дали да не направи засада, като остави ранения събрат за примамка. Но рисковете бяха твърде големи — нямаше как да се разбере колцина са ловците там, в тъмното.
Тъй че нямаше много избор. Освен да бягат отчаяно като подгонени сърни, безпомощни в тази нелепа игра.
За първите трима събратя миризмата на преследвачите бе започнала да избледнява. Вярно беше — малко същества можеха да тичат дълго толкова бързо като Дежим Небрал. И онези като че ли щяха да се задоволят с осакатения и да дадат на д’айвърс възможност да ги види, да ги бележи за другите за мига, в който да нанесат възмездието си.
Но… загадъчните зверове не изникнаха пред очите му, не се хвърлиха да разкъсат четвъртия брат. И дори за него миризмата заглъхваше.
Беше безсмислено.
Дежим Небрал забави — удивен, обзет от любопитство. И изобщо не подозираше, че…
От прохладна облекчаваща въздишка — към смразяващ студ. Нощта се спусна над бавно тътрещите се войници. Със заспалото дете в прегръдката му, Фидлър вървеше на две крачки зад Калам и Бързия Бен, а зад него, съвсем едва чуто, пристъпваше Апсалар.
По-добре беше от жарещото слънце и жегата… но не много по-добре. Изгорялата и покрита с мехури кожа по раменете сега излъчваше цялата топлина, което можеше да сътвори плътта. Сред най-пострадалите треската се събуждаше като изгубено сред горите дете, изпълваше сенките с привидения. На два пъти за последните двеста крачки един от войниците извика от страх — бил видял огромни движещи се зверове в нощта. Тичали, очите им били като горящи въглени, с цвят на тъмна кръв. Или така поне ги описа Мейфлай — изненада всички с поетичния си език.
Но също като чудовищата, сътворени от въображението на уплашени бебета, зверовете така и не се приближиха, така и не се показаха. Мейфлай, и Галт също, се кълняха, че били видели… нещо. Нещо, движещо се успоредно на колоната, но по-бързо, и бързо ги подминало. Обзети от треска умове, за стотен път си каза Фидлър. Нищо повече.
И все пак усещаше нарастващо безпокойство. Все едно че наистина си имаха спътници покрай този разбит път, там някъде в тъмното, в рововете, деретата и сипеите. Преди малко му се беше сторило, че чува гласове, далечни, спускащи се сякаш от нощното небе, но след това бяха заглъхнали. Все едно, нервите му все повече се изпъваха — сигурно от умората, или от треската, опитваща се да обземе и неговия ум.
Пред него Бързия Бен внезапно завъртя глава, вгледа се в нощта.
— Какво? — тихо попита Фидлър.
Магьосникът го изгледа през рамо, после отново се обърна, без да отговори.
След десет крачки Фидлър видя как Калам разхлаби дългите ножове в каниите им. „Мамка му!“
Забави ход, докато се изравни с Апсалар, и тъкмо да отвори уста, тя го сряза:
— Отваряй си очите, сапьор. Няма от какво да се боим… но не мога да съм сигурна.
— Какво има там? — настоя той.
— Част от сделка.
— Какво пък означава това?
Тя изведнъж вдигна глава, все едно душеше във въздуха, и извика:
— Всички извън пътя — само вляво — веднага.
Невъоръжени, без броня — това бе най-големият кошмар за войниците. Присвити в сенките, ококорили очи и затаили дъх, малазанците се напрегнаха към едва доловимите звуци в тъмното.
Фидлър запълзя напред към отделението си. Ако нещо наистина ги нападаше, по-добре да умре с войниците си. Усети някого зад себе си, обърна се и видя Коураб Билан Тену’алас. Воинът държеше здраво, подобно на боен кривак дърво, само че не клон, по-скоро беше издялан дебел корен от древна гулдинда.
— Откъде го намери това? — изсъска Фидлър.
В отговор — мълчаливо свиване на рамене.
Сержантът стигна до отделението и спря.
— Демони — зашепна Ботъл. — Ей там… — Кимна към другата страна на пътя. — Отначало го помислих за злокобната плащаница от брега, дето подплаши птиците от солените блата оттатък залива…
— Каква плащаница?
— Но не е това. Нещо много по-близо е. Един от ризаните ми кръжеше там… доближи се до звяра. Адски голям звяр, сержант. Между вълк и мечка, само че голямо колкото мъжки бедерин. Вървеше на запад…
— Още ли си свързан с тоя ризан, Ботъл?
— Не. Много отчаяно искаше да се измъкне… Още не мога да се съвзема, сержант…
— Нищо ти няма. Значи мечката-вълк или вълко-бедеринът отиваше на запад…
— Да, няма и на петдесет крачки от нас — няма начин да не е усетил, че сме тук — отвърна Ботъл. — Не е като да сме се прикривали, нали?
— Значи не се интересува от нас.
— Може би само засега, сержант.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, пуснах напред по пътя една нощна пеперуда, да подуши въздуха — могат да усетят разни неща, като летят, раздвижват въздуха, отделят топлина в нощта — тая топлина понякога се вижда отдалече, особено когато нощта стане по-студена. На пеперудите това им трябва, да избягват ризаните, макар че не винаги успяват…
— Ботъл, не съм учен естественик — прекъсна го той. — Какво видя, усети или чу, или каквото е там, от проклетата пеперуда?
— Ами, някакви същества отпред, приближават се бързо…
— О, благодаря ти за тази дребна подробност, Ботъл! Радвам се, че я изплю най-после!
— Шшшт. Ъъъ… сержант. Мисля, че трябва само да се снишим… каквото и да става тук, няма нищо общо с нас.
Коураб Билан Тену’алас се обади отзад:
— Сигурен ли си?
— Е, не, но изглежда логично…
— Освен ако не действат заедно и не ни затварят в капан…
— Не сме толкова важни, сержант.
— Ти сигурно не. Но с нас са Калам и Бързия Бен, Синн и Апсалар…
— Не знам много за тях, сержант — отвърна Ботъл, — но може би ще е добре да ги предупредиш какво иде насам, освен ако вече не го знаят.
„Ако Бързака е надушил всичко това, заслужава да му откъсна главичката.“
— Остави ги. — Фидлър се извъртя и примижа към тъмното на юг. — Някаква възможност да се придвижим до по-добро укритие? Тая канавка не струва пукната пара.
— Сержант — изсъска Ботъл, — нямаме време!
На десет крачки един от друг и успоредно по платното на стария път, с единия в центъра и двамата на фланговете, до грубите канавки от двете страни, Дежим Небрал се плъзгаше ниско над земята, с изпънати напред уши и с очи, оглеждащи всичко напред.
Нещо не беше както трябва. На половин левга зад тримата четвъртият брат едва се тътреше, изтощен от загубата на кръв и изнурен от страх, а ловците, ако изобщо бяха наблизо, дебнеха в абсолютна тишина. Братът спря, присви се, завъртя глава и затърси с очи в нощта. Нищо, никакво движение, освен пърхането на ризани и нощни пеперуди.
Тримата на пътя доловиха миризмата на хора — недалече — и свирепият глад погълна всички други мисли. Миришеха на ужас — щеше да е зацапал кръвта им, щом запиеше дълбоко, с металния кисел привкус, аромат, който Дежим Небрал беше започнал да обожава.
Нещо скочи на пътя, на трийсетина крачки напред.
Огромно. Черно. Познато.
Дерагот! Невъзможно — те вече не съществуваха, погълнати бяха от кошмар, сътворен от самите тях. Всичко тук беше сбъркано.
Внезапен вой, някъде далече на юг, много зад четвъртия брат, който рязко се завъртя и изръмжа към звука.
Първите трима д’айвърс се развърнаха, впили очи в самотния звяр, пристъпващ към тях. „Ако е само една, обречена е…“
Звярът се хвърли в атака с оглушителен рев.
Дежим Небрал затича бясно напред да го пресрещне.
Двамата д’айвърс отстрани се извъртяха навън, щом нозете на други огромни туловища затътнаха по коравата земя към тях, по две от всяка страна. С широко разтворени челюсти, изпънали устни назад, дераготите доближиха Дежим Небрал и ревът им раздра нощта като гръм. Грамадни кучешки зъби се впиха дълбоко в братята, врязаха се в мускул, закършиха кости. Запращяха крайници, ребра запукаха и се пръснаха през раздраната плът и кожа.
Болка… каква болка… Д’айвърс в средата скочи високо във въздуха, за да посрещне атаката на дерагота пред себе си. И огромните челюсти захапаха десния му крак, заковаха във въздуха летящия Дежим Небрал. Изпукаха стави и костите на крака се пръснаха.
Дежим рухна тежко на земята, успя да се превърти, замахна свирепо с нокти към широката глава на нападателя си. Докачи едното око, изтръгна го и го отпрати с вой в тъмното.
Дераготът се присви и изскимтя в предсмъртна болка.
После втори челюсти се впиха в тила на събрата. Кръв швирна, щом зъбите изскърцаха и се врязаха, разкъсвайки гръклян и кост.
Кръв изпълни гърлото на Дежим Небрал.
„Не, не може да свърши така…“
Другите двама братя също издъхваха, дераготите ги деряха на късове.
Далече на запад единственият оцелял се присви, трепереше.
Хрътките нападнаха — три се появиха пред последния д’айвърс. Миг преди да се нахвърлят, и трите се извърнаха настрани — лъжлив ход, — което означаваше…
Яки челюсти се забиха във врата на Дежим Небрал и вдигнаха д’айвърса над земята.
Т’ролбаралът зачака да стиснат, зачака смъртта, но тя така и не дойде. Вместо това звярът, който го държеше, затича бързо, със събратята си от двете му страни. На запад и север, после, по някое време, на юг, към пустините.
Неуморни, все напред и напред в студената нощ.
Безпомощен в хватката на челюстите, последният д’айвърс на Дежим Небрал престана да се съпротивлява — съпротивата беше безсмислена. Нямаше да има бърза смърт, защото тези същества бяха наумили нещо друго за него. Някаква друга цел. За разлика от дераготите, осъзна той, тези Хрътки имаха господар.
Господар, който имаше причина да запази Дежим Небрал жив.
Странно, отчаяно спасение… „Но все пак съм жив и това стига. Все пак съм жив.“
Свирепата битка беше приключила. Калам, залегнал до Бързия Бен, присви очи и се вгледа. Огромните демони се отдалечаваха на запад по пътя, без да поглеждат назад.
— Ловът им май още не е свършил — измърмори убиецът.
— Богове подземни — прошепна Бързия Бен.
— Чу го тоя вой, нали? — Калам бавно се надигна. — Хрътките на Сянка — прав съм, Бързак, нали? Така… Имаме гущери-котки, гигантски мечки-песове като оня, дето тоблакаят го уби в Рараку, и Хрътките… Магьосник, не искам да вървя повече по този път.
— Богове подземни — само повтори Бързия Бен.
Радушната прегръдка на лейтенант Поурс с Господарката се вгорчи при една засада на патрул, който водеше навътре в сушата, на три дни западно от Ю’Гатан. Жалки прегладнели разбойници при това. Бяха ги разбили, но стрела от арбалет прониза лявата му ръка над лакътя и освен това получи рана от меч над дясното коляно, достатъчно дълбока, че да разкъса мускула до кокала. Лечителите го бяха пооправили, но болката беше изтощителна. Възстановяваше се в един претоварен фургон, когато се появи капитан Кайндли.
Без нищо да каже, Кайндли се качи във фургона, награби го за здравата ръка и го измъкна от постелята. Смъкна го през задницата на фургона и лейтенантът едва не се срина, щом болният му крак поддаде, след това залитна и се затътри, повлечен от капитана.
Изохка и попита:
— Какво толкова спешно става, капитане? Не чух никаква тревога…
— Значи не си слушал — отвърна Кайндли.
Поурс се огледа малко в паника, но не видя нито войниците да са се разтичали, нито чу някакъв сигнал за сбор — лагерът беше затихнал, пушеха готварски огньове, войниците клечаха, загърнати в наметалата си заради студа, навяван от морския бриз.
— Капитане…
— Моите офицери не се излежават и не си чоплят носовете, лейтенант. В тия фургони има наистина ранени войници, а ти само им пречиш. Лечителите приключиха с теб. Време е да си го поразтъпчеш тоя крак. Време е да бъдеш отново войник — престани да куцаш, проклет да си — жалък пример даваш с това, лейтенант.
— Съжалявам, сър. — Плувнал в пот, Поурс се помъчи да не изостане от капитана. — Може ли да попитам къде отиваме?
— Да видим морето — отвърна Кайндли. — После поемаш командването на сухопътните постове, първа смяна, и твърдо те съветвам да направиш преглед на оръжието и снаряжението, лейтенант, тъй като има вероятност да наобиколя тези постове.
— Слушам, сър.
Горе пред тях, на едно възвишение с изглед към сивото, набраздено с бели гребени море, стоеше командването на Четиринадесета. Адюнктата, Нил и Недер, Юмруци Блистиг, Темъл и Кенеб, и малко встрани от тях, загърната в дълго кожено наметало, Т’амбър. Точно зад тях стояха Бойният главатар Гал и старият му адютант Имрал, с капитаните Рудан Гуд и Мадан’Тул Рада. Липсваше само Юмрук Тене Баралта, но Поурс беше чул, че още е много зле, с една ръка и едноок, лицето му било обезобразено от горящия зехтин, а и Кайндли не беше останал да го наглежда, което значеше, че са го оставили да се изцерява на мира.
Рудан Гуд говореше тихо, слушаха го Мадан’Тул Рада и двама воини хундрил.
— … просто пропаднала в морето — онези скали там, онзи въртоп в средата на залива, точно там се издигала цитаделата. Обкръжавала я тераса издигната земя — самият остров — и имало провлак, който я свързвал с този бряг — нищо не е останало от това освен онези каменни стълбове, дето едва се показват над пясъците над линията на прилива. Казват, че разтърсването на джагътски анклав далече на север е виновно за…
— Как може това да е потопило цял остров? — попита намръщено Гал. — Говориш глупости, капитане.
— Т’лан Имасс са развалили магията на Джагът — ледът е изгубил силата си, стопил се е в морето и нивото на водата се е вдигнало. Достатъчно, за да прояде острова, да залее терасата и да погълне основата на самата цитадела. Все едно, това е било преди хиляди години…
— Ти май си не само войник, а и историк? — попита Бойният главатар. Нашареното му с татуировки лице бе окъпано в червено като маска под огнените лъчи на залязващото слънце.
Капитанът сви рамене.
— Първата карта на Седемте града, която видях, беше фаларийска, карта на морските течения, с отбелязани опасни райони по това крайбрежие — и всяко друго крайбрежие, чак до Немил. Беше прерисувана безброй пъти, но оригиналната била от времето, когато единствените разменяни метали били калай, мед, олово и злато. Фаларийската търговия със Седемте града датира от много отдавна, Боен главатар. Което е логично, след като Фалар е по средата между Кюон Тали и Седемте града.
— Странно, Рудан Гуд, не приличаш на фалариец — отбеляза капитан Кайндли. — А и името ти не е фаларийско.
— Аз съм от остров Страйк, Кайндли, той е срещу Външни дълбоки разливи. Страйк е най-изолираният от всички острови във веригата и според нашите легенди ние сме единствените остатъци от първоначалните обитатели на Фалар — червенокосият и златокос народ, който вие мислите за фаларийци, всъщност са нашественици от източния океан, от другата страна на Дълбините на Търсача или от някои непознати острови много извън картираните маршрути през океана. Те самите дори не си спомнят родните си земи и много от тях вярват, че винаги са живели във Фалар. Но нашите стари карти показват различни имена, имена Страйк, за всички острови и кралства, и народи, и думата „Фалар“ не се среща между тях.
И да си говореха адюнктата и свитата й, Поурс не можеше да чуе нищо. Думите на Рудан Гуд и отривистият вятър заглушаваха всичко останало. Кракът на лейтенанта пулсираше от болка; ръката също го болеше ужасно. А вече беше и премръзнал, потта бе полепнала като лед по кожата му, за нищо друго не можеше да мисли освен за топлите одеяла, от които го бяха измъкнали.
Имаше моменти, в които му се искаше да убие капитан Кайндли.
Кенеб се беше загледал над развълнуваните води на море Кокакал. Четиринадесета беше заобиколила Сотка и сега се намираха на тринадесет левги западно от града. Долавяше смътно откъслеци от разговора на офицерите зад него, но вятърът отвяваше повечето думи, тъй че беше трудно да долови смисъла, а и едва ли си струваше. От доста време никой от старшите офицери и магове не беше проговорил.
Умора, и може би — краят на тази ужасна, жалка глава от историята на Четиринадесета.
Бяха се придвижвали първо на запад, после — на север. Някъде там, в открито море, беше транспортният флот, с неговия ескорт от дромони. Богове, срещата трябваше да е възможна, а след нея разбитите легиони можеха да се махнат от съсипания от чумата континент.
„Да отплаваме… но къде?“
У дома, надяваше се. В Кюон Тали, временно поне. Да се прегрупират, да получат попълнения. Да изплюят последните зърна пясък от тази обладана от Гуглата земя. Можеше да се върне при жена си и децата си, с цялото объркване и тревога, които носеше едно такова събиране. Твърде много грешки бе имало в общия им живот и дори редките моменти на изкупление бяха пълни с горчивина. „Майнала.“ Сестрата на жена му, направила онова, което правят толкова много жертви, скрила раните си, намерила нормалност в едно жестоко насилие и успяла да се убеди, че вината е у самата нея, а не в лудия, за когото се беше омъжила.
Убиването на кучия му син не беше достатъчно, ако питаха него. Онова, което все още трябваше да се изтръгне, бе проникналото по-надълбоко гнило, възлите и нишките, заплетени в хаотичната паяжина на времето, преживяно в онзи отвратителен гарнизон. Един живот, обвързан с всеки друг от невидими потръпващи нишки, несподелени рани и неотвърнати очаквания, постоянните лъжи и заблуди — цял континент трябваше да се разтърси от въстание, за да се разкъса всичко това. „А все още не сме изцерени.“
Не беше нужно да се пресяга надалече, за да види, че адюнктата и тази проклета армия са обвързани в същата заплетена мрежа, последиците от предателство, почти непоносимата истина, че на някои неща не може да се отвърне.
Издутите делви по пазарищата — изящно изрисувани на рояци жълти пеперуди, гъмжилото от едва видими фигури, сипещи се над течението на затлачена река. Ножници, украсени с черни пера. Нарисуваната колона от псета по градската стена, всяко животно — свързано със следващото с верига от кости. Търговците, продаващи реликварии, съхранили уж свещени останки от великите герои на Седма армия. Бълт, Лъл, Ченед и Дюйкър. И от самия Колтейн, разбира се.
Когато врагът ти прегърне героите на твоята страна, се чувстваш странно… измамен, сякаш кражбата на живот е била само началото, а сега и самите легенди са заграбени, преобразени до неузнаваемост. „Но Колтейн принадлежи на нас. Как смеете да правите това?“ В подобни чувства, избликнали от тъмния възел на душата му, нямаше особен смисъл. Неловко, нелепо се чувстваше дори да ги изрече на глас. Мъртвите винаги се оказваха преобразени, тъй като нямаха никаква защита срещу онези, които пожелаят да ги използват или да злоупотребят с тях — кои са били, какъв е бил смисълът на делата им. И точно това беше мъката… в тази… несправедливост.
Тези нови култове с техните отвратителни светини, те с нищо не отдаваха почит на Кучешката верига. А и целта им изобщо не беше тази. Според Кенеб бяха по-скоро жалко усилие да бъде наложена връзка с отминало величие, с време и място на изключителна значимост. Не се и съмняваше, че Обсадата на Ю’Гатан скоро ще придобие подобен митичен статут, и тази мисъл го изпълваше с омерзение, искаше му се да е колкото може по-далече от земята, раждаща и подхранваща такава скверност.
Блистиг заговори:
— Тези води тук не са добри за закотвяне на флота, адюнкта. Може би ще е по-добре да се изместим на няколко левги…
— Не — отвърна тя.
Блистиг се обърна към Кенеб.
— Времето ще се обърне — обади се Нил.
„Дете, с бръчки по лицето. Това е наследството от Кучешката верига. Бръчки по лицето и окървавени ръце.“
И Темъл, младият уикец, начело на негодуващи вгорчени старци, които все още мечтаеха за възмездие над убийците на Колтейн. Яздеше коня на Дюйкър, стройна кобила с очи, за които Кенеб бе готов да се закълне, че са пълни със скръб. Темъл носеше свитъци, уж съдържащи писанията на самия историк, макар да не искаше да ги покаже на никого. Този още несъзрял воин, понесъл бремето на спомена, понесъл последните месеци живот на един старец, някогашен войник от Старата гвардия, който по някакъв необясним начин бе успял да го затрогне. Само това, подозираше Кенеб, заслужаваше разказ, но завинаги щеше да си остане неразказано, защото го разбираше само Темъл, съхранил в себе си всяка подробност, а Темъл не беше от тези, които ще обяснят, не беше разказвач. „Той само ги изживява. Това е, за което копнеят онези поклонници на култа, да го изтръгнат за себе си, и това няма да притежават никога.“
Не можеше да чуе нищо от огромния лагер зад себе си. Но една шатра там, сред издигнатия набързо град, властваше в ума му. Мъжът в нея не беше проговарял от дни. Единственото му око сякаш се взираше в нищото. Онова, което бе останало от Тене Баралта, беше изцерено, поне що се отнася до плътта и костите. Духът, уви, бе нещо съвсем друго. Родната земя на Червения меч не се беше оказала добра към своя син. Кенеб се зачуди дали и той жадува да напусне Седемте града като него.
— Чумата става все по-опасна — каза Недер. — Сивата богиня ни преследва.
При тези думи адюнктата извърна глава.
Блистиг изруга.
— Откога Полиел стана толкова жадна да е на страната на някакви проклети бунтовници — тя вече ги изби повечето, нали?
— Не разбирам тази потребност — отвърна Недер и поклати глава.
— Но изглежда, е спряла гибелните си очи на малазанците. Преследва ни и се приближава.
Кенеб затвори очи. „Не сме ли изстрадали достатъчно?“
На мъртвия кон се натъкнаха скоро след разсъмване. Сред рояците пеперуди, ръфащи разпрания труп, имаше и два скелета-гущери, стояха на задните си крака, забили надолу глави, мачкаха и пъдеха големите колкото птици насекоми.
— Дъх на Гуглата — измърмори Лостара, — какви са тези същества?
— Телораст и Кърдъл — каза Апсалар. — Призраци, обвързали се с тези малки тела. Мои спътници, от доста време.
Калам се доближи и клекна до коня.
— Ония котки-влечуги. Дошли са от всички страни. — Изправи се и огледа скалите. — Не мога да си представя, че Масан Гилани е оцеляла в тази засада.
— Грешиш — отвърна му глас откъм склона вдясно от тях.
Седеше, изпънала крака на склона. Единият беше станал морав от горната част на бедрото до разпрания кожен ботуш. Тъмната й кожа беше пепелява, очите й — помръкнали.
— Не мога да спра кървенето, но свалих едно от копелетата и раних друго. После дойдоха Хрътките…
Капитан Фарадан Сорт се извърна към колоната.
— Детсмел! Бегом напред!
— Благодаря ти за ножа — каза Масан Гилани на Апсалар.
— Задръж го — отвърна тя.
— Съжалявам за коня ти.
— И аз. Но не си виновна.
— Е, май все пак ни чака дълъг път — въздъхна Калам.
Ботъл се добра до челото на колоната след Детсмел, достатъчно близо, за да огледа съсредоточено двата птицеподобни скелета-влечуги, покатерили се върху конския труп и улисани в избиването на пеперуди. Загледа се мълчаливо в резките махове, в поклащащите се кокалести опашки, в чернилката на душите им — струеше като пушек от пукнат комин.
Някой се приближи до него и той се обърна. Фидлър — сините му очи се бяха вторачили в двете немрящи същества.
— Какво виждаш, Ботъл?
— Сержант?
Фидлър го хвана под мишницата и го дръпна настрана.
— Казвай.
— Призраци. Вселили са се в тия скелети.
— Това Апсалар вече го каза. Що за призраци?
Ботъл се поколеба.
Фидлър изруга.
— Ами, предполагах, че тя го знае, но си има някакви причини да не го спомене, тъй че си мислех, едва ли ще е учтиво да…
— Войник…
— Искам да кажа, нали ти е била подчинена и…
— Подчинена и между другото — самата тя обсебена, не от кого да е, а от Въжето, повечето време, докато я познавах. Тъй че ако не говори, не е изненада. Казвай, Ботъл, що за плът са наричали свой дом някога онези души?
— Искате да кажете, че й нямате вяра?
— Аз и на теб нямам много вяра.
Намръщен, Ботъл извърна глава, загледа се в Детсмел, който се беше заел с Масан Гилани горе на склона, долови шепота на магията Денъл… и нещо като дъха на самия онзи, Качулатия. „Кучият му син е некромант, проклет да е!“
— Ботъл.
— Сержант? О, прощавай. Тъкмо се чудех…
— Какво се чудеше?
— Ами… защо Апсалар води два дракона подире си.
— Не са дракони. Това са малки гущери…
— Не, сержант. Дракони са.
Фидлър се опули.
Ботъл си знаеше, че няма да му хареса.