Оковите изтръгнал, побеснял,

родоубиецът жесток дойде от мрака

и само призраците не побягнаха

пред сляпата стихия на гнева —

о, болката му беше тъй позната,

пожари два на пълната забрава

в душата му горяха —

а призраците все пак там се сбраха,

повикани от оногова, който щеше,

да, щеше да остане, тленен и безсилен,

на пътя на ужасния убиец,

да, щеше да остане, жалкият глупак,

и всичко да заложи в стискането

на ръка, на жарко и студено,

за да го отведат на мястото

отдавна заличено

и зверове отдавна победени

от неговия зов да се пробудят.

И кой бе там, за да го стопли?

О, никой. Онова, което

тъй беше се развихрило на воля,

на живото не бе приятел.

Щом срещу ужаса със ужас

решиш да заиграеш, мой читателю,

надежда всяка забрави —

и яхай коня си, най-бързия.

Слепият учител

Седевар от Широко скроените Джагът

7.

Никога не се пазари с човек, който няма какво да губи.

Поговорки на глупците

Тенис Бюл

Леоман от Вършачите, целият в пот, излезе от светая светих на храма. Олюля се и попита прегракнало:

— Нощ ли е вече?

Коураб се надигна бързо, после отново се смъкна на пейката, щом тъмнината заплаши да го погълне — твърде дълго беше седял и бе гледал усилията на Дънспароу да изрови бразда в каменния под, като крачи напред-назад. Отвори уста да отвърне, но малазанката го изпревари:

— Не, Леоман. Слънцето още е на хоризонта.

— Някакви ходове на малазанците?

— Последният бегач дойде преди половин камбана. Нищо засега.

В очите на Леоман се долавяше някакъв странен, триумфален блясък, който обезпокои Коураб, ала не му остана време да попита, след като великият воин ги подмина.

— Трябва да бързаме към двореца. Имам няколко последни указания.

Врагът щеше да щурмува още тази нощ? Откъде можеше Леоман да е толкова сигурен? Коураб отново се надигна, този път по-бавно. Върховната жрица бе забранила присъствието на свидетели на ритуала, а при появата на самата Кралица на сънищата дори Върховната жрица и послушниците й бяха напуснали вътрешното светилище със смутени лица и бяха оставили Леоман сам с богинята. Коураб тръгна на две крачки след предводителя си, възпрепятстван да го доближи повече от проклетата Дънспароу.

— Маговете им ще затруднят засичането — говореше Трета, докато напускаха храма.

— Все едно — отсече Леоман. — Не че разполагаме с някой, който заслужава да го наречеш маг. Все пак трябва да направим така, че да изглежда, че се опитваме.

Коураб се намръщи. Че се опитваме? Нищо не разбираше.

— Трябват ни войници по стените! — заговори той. — Колкото може повече!

— Не можем да удържим стените — отвърна му през рамо Дънспароу. — Трябва да си го разбрал вече, Коураб Билан Тену’алас.

— Тогава… тогава защо изобщо сме тук?

Небето вече помръкваше, синкавочервеното на привечерта скоро щеше да се стопи.

Тримата крачеха бързо по пустите улици. Коураб се намръщи още повече. Кралицата на сънищата. Богиня на прорицанията и кой знае още на какво. Самият той презираше всички богове. Освен Дрижна на Апокалипсиса, разбира се. Натрапници, измамници, убийци до един. Това, че Леоман бе подирил един от тях, беше… беше наистина обезпокоително.

По вина на Дънспароу, подозираше Коураб. Тя беше жена. Жречеството на Кралицата включваше предимно жени, той поне така мислеше — нали си имаше Върховна жрица, в края на краищата, една матрона със замъглени очи, от дима на дъранг и сигурно безчет още други вещества. Само да постоиш до нея означаваше да се почувстваш пиян. И прекалено съблазнителна. Нищо добро не можеше да произлезе от това, нищо.

Приближиха се до двореца и най-сетне се чуха шумове от някаква дейност. Воини притичваха насам-натам, оръжия подрънкваха, викове отекваха откъм укрепленията. Значи външните стени щяха да бъдат разбити. Не можеше да има друга причина за цялата тази подготовка. Леоман очакваше втора обсада — тук, в самия дворец. И то скоро.

— Бойни главатарю! — каза високо Коураб и избута с рамо Дънспароу. — Повери ми командването на дворцовите порти! Ще ги удържим срещу малазанския щурм в името на Апокалипсиса!

Леоман го изгледа замислено, после поклати глава.

— Не, приятелю. Трябваш ми за много по-важна задача.

— Каква ще е тя, Велики воине? Ще бъда достоен за нея.

— Гледай да си — отвърна Леоман.

Дънспароу изсумтя.

— Заповядай ми, командире.

Този път жената открито се изсмя. Коураб я погледна навъсено.

— Тази нощ — отвърна му Леоман — задачата ти е следната, приятелю. Пази ми гърба.

— Ах, значи ще поведем битката в най-първите редици! Славно! Ще нанесем на малазанските псета присъда, каквато никога не ще забравят.

Леоман го потупа по рамото.

— Да, Коураб. Точно това ще направим.

Продължиха напред, в двореца.

Дънспароу още се смееше.

Богове, колко я мразеше Коураб.

Лостара Юил отметна с ръка платното на входа на шатрата и нахълта вътре. Завари Перла, излегнат върху плячкосани копринени възглавници, с наргиле смесен с вино дъранг: купата бе положена в скута му. Срещна гнева й с ленив, замъглен от дима поглед през бялата мъгла и това, разбира се, я ядоса още повече.

— Разбирам, че си решил да си отдъхваш тази нощ, Перла. Докато тази проклета армия се готви да щурмува Ю’Гатан.

Той сви невъзмутимо рамене.

— Адюнктата не иска помощта ми. Можех вече да съм се промъкнал в двореца, знаеш — нямат и един сериозен маг. В този момент можех да хлъзна ножа си през гърлото на Леоман. Но не, тя не ще и да чуе. Какво да правя?

— Не ти вярва, Перла. И за да сме честни, не съм изненадана.

Той повдигна вежди.

— Обиден съм, скъпа. Ти поне повече от всеки друг знаеш какви жертви направих, за да опазя крехката психика на адюнктата. Излишно е да казвам — добави той след кратка пауза, докато напълни дробовете си с лепкавия дим, — че напоследък се изкушавам да разбия въпросната психика с истината за сестра й, просто от злоба.

— Сдържаността ти ме впечатлява — отвърна Лостара. — Разбира се, ако направиш нещо толкова жестоко, ще се наложи да те убия.

— Какво облекчение, след като знам колко се стараеш да опазиш душевната ми чистота.

— Въпросът не е в чистотата — контрира тя. — Не и твоята, всеки случай.

Той се усмихна.

— Опитвах се да се представя в по-благоприятна светлина, миличко.

— Перла, ясен си ми. Въобразил си си, че кратката ни връзка — ако изобщо може да се нарече така — е знак за истински чувства. За мен това изглежда доста жалко. Кажи ми, смяташ ли изобщо да ме върнеш при моите Червени мечове?

— Не засега, опасявам се.

— Да не би да ни е дала друга задача?

— Адюнктата ли? Не. Но както може би си спомняш, това, което направихме за Тавори, беше услуга. Ние работим за императрицата.

— Чудесно. А какво заповядва императрицата?

Той я изгледа за миг изпод натежалите си клепачи.

— Почакай и ще видиш.

— Заповядва ни да чакаме и да видим?

— Е, добре, като толкова настояваш, временно си освободена от мен — идея, която би трябвало да ти донесе неописуемо удоволствие. Върви при морските пехотинци или при сапьорите, или който там в името на Гуглата ще щурмува тази нощ. И ако ти откъснат някой крайник, недей да пълзиш обратно при мен — богове, не мога да повярвам, че го казах. Разбира се, че можеш да допълзиш при мен, просто гледай да си донесеш и крайника.

— Ти не притежаваш от Висшия Денъл, Перла. Тогава какъв смисъл ще има да си връщам крайника?

— Просто за да го видя, за какво друго.

— Ако наистина допълзя обратно, Перла, ще е за да забия нож във врата ти.

— След тези сърдечни думи можеш да си тръгнеш веднага, скъпа.

Тя се обърна побесняла и изхвърча от шатрата.

Юмрук Кенеб спря при Тене Баралта на мястото за сбор малко отсам северните постове. Комари и хапещи мухи бръмчаха в мъгливия въздух. Купища камениста пръст се издигаха като малки могили там, където войниците бяха изкопали окопите. Засега се бяха събрали само няколко отделения, за да не се разкрият преждевременно намеренията на армията, макар Кенеб да подозираше, че Леоман и воините му вече знаят всичко, което трябваше да се знае. При все това Юмрукът забеляза, взрян към далечната неравна стена над терасите от пръст и срутена зидария, че като че ли няма никаква дейност. Ю’Гатан изглеждаше мъртвешки спокоен под наметалото на нощната тъмнина.

Тене Баралта беше в пълно снаряжение: елек с метални плочки, плетена ризница и наметало, набедреници и налакътници от бронз, с железни ръбове. Стягаше каишките на шлема си, когато Кенеб застана до него.

— Блистиг не е доволен — подхвърли Кенеб.

Баралта се изсмя тихо.

— Тази нощ е моя и твоя, Кенеб. Той влиза само ако закъсаме. Темъл се чуди… този план съвпада с неговия. Посъветва ли адюнктата?

— Да. Уведоми Темъл, че тя се радва, че стратегията й по този въпрос съвпада с неговата.

— Хм.

— Маговете ти започнаха ли? — попита Кенеб.

— Казват, че там нямало никой. Никой, който да чака да им се противопостави. Нил и Недер са открили същото. Възможно ли е Леоман да е изгубил всичките си магове?

— Не знам. Изглежда невероятно.

— Вярвам, че си чул слуховете, Кенеб.

— За кое?

— За мора. От изток. Развилнял се е из Ерлитан. Ако тази нощ не успеем и се забавим извън града…

Кенеб кимна.

— Значи трябва да успеем, Тене Баралта.

По пътя зад тях и вдясно препускаше конник, бързо се приближаваше. Двамата се обърнаха.

— Спешна депеша? — учуди се на глас Кенеб, примижал, за да може да разпознае загърнатата в сиво наметало фигура, със скрито под качулката лице. Дълъг меч на бедрото, ножницата — обшита с бял емайл. — Не го поз…

Конникът летеше право срещу тях. Тене Баралта изрева от гняв и отскочи встрани. Кенеб го последва, завъртя се бързо, щом ездачът профуча покрай тях.

А после белият кон стигна до окопите и ги прескочи. Войниците се развикаха. Изплющя арбалет, стрелата удари ездача в гърба и отскочи. Ездачът се наведе над врата на коня и продължи устремно към града.

А портата на града се открехна и отвътре се процеди замъглена светлина на фенер.

— Дъх на Гуглата! — изруга Тене Баралта, бе успял да се окопити. — Враг минава на галоп през цялата ни армия!

— Дързостта не е единствено наша привилегия — отвърна Кенеб. — И признавам, макар и с неохота — радвам се, че бях свидетел на това.

— Но той ще извести Леоман…

— Няма нищо, което Леоман вече да не знае, Тене Баралта. Приеми го по-скоро като урок, като напомняне…

— Не ми е нужно, Кенеб. Виж, шлемът ми е пълен с пръст. Светлосиво наметало, бял кон и меч в бяла ножница. Висок. Ще го намеря, заклевам се, и ще си плати за наглостта.

— Имаме си достатъчно грижи тази нощ — отвърна Кенеб. — Ако тръгнеш да го търсиш тоя, Тене Баралта…

И изтърси пръстта от шлема си.

— Чух те. Моли се на Трийч тогава кучият му син да ми се изпречи на пътя още веднъж тази нощ.

„Трийч значи? Финир… бързо се махна от умовете им. Послание, в което никой бог не би искал да се вслуша май.“

Лейтенант Поурс стоеше с капитан Кайндли и Фарадан Сорт, всеки пред ротата си. Новината за шпионина, дръзко препуснал през лагера към Ю’Гатан, беше изнервила всички още повече, след като бездруго бяха настръхнали в очакване на заповедта да се задвижат. Със сапьорите в челото естествено, прикрити в сумрачна магия.

Магия. „Всичко е сумрачно.“ По-лошо и от сапьорите. Като ги събереш наедно… общо взето, тази нощ беше на път да се издъни в Бездната, ако питаха Поурс. Зачуди се къде ли е старият Иброн сега, дали и той участва в ритуалите — липсваше му старото отделение. Лимп, Бел и онова, новото момиче, Синн — направо настръхваше, като се сетеше за нея. Какво пък, май не му липсваха чак толкова. Опасни, до един. И най-вече един за друг.

Капитан Кайндли се опитваше да се сближи с жената — израз, който накара лейтенанта да кривне уста в лека усмивка. „Да се сближи. Но пък никой не е успял досега да се доближи поне, както чувам.“ Хладно желязо беше тя — не можеш да служиш толкова дълго на Вала и да оцелееш, без душата ти да е загърната в нещо ледено, жестоко и пресметливо — но тази специално беше студена във всяко друго отношение, освен това. И мълчалива жена, отгоре на това — най-голямата рядкост. Усмихна се отново.

— Изтрий тая усмивка от лицето си, лейтенант — подхвърли му Кайндли. — Или току-виж заключа, че си се побъркал, и те повиша.

— Моля за извинение, капитане, обещавам повече да не го правя. Моля, не ме повишавайте.

— И двамата сте идиоти — изсумтя Фарадан Сорт.

„Какво пък — добър начин да се прекъсне разговор.“

Сержант Хелиан огледа треперливата сцена, утешена от обзелото я чувство за благоприличие, макар да й прилошаваше от начина, по който всички се раздвояваха. Ефрейтор Урб се приближи до нея.

— Готова ли си за това, сержант?

— За кое? — изръмжа тя. После се навъси и цялото й чувство за благоприличие се изпари. — Ако онова копеле не беше офейкало така, нямаше да си дам меча за една делва местен гнилоч, нали? — Посегна за оръжието си, ръцете й зашариха в голия въздух и по празната ножница. — Защо не ме спря, Урб? Все пак това си беше моят меч, нали? Сега с какво ще се бия?

Той помръдна неловко от крак на крак и се наведе до ухото й.

— Иди си вземи нов от оръжейната, сержант.

— И това ще стигне до капитана, и ще ни пратят някъде на по-лошо.

— По-лошо ли? Къде ще да е това по-лошо, сержант?

— Корел. Крадливия полуостров. Черен Корал, под празните очи на Тайст Андий. Брега на корабокрушенците на Северен Ассаил…

— Там няма малазански сили.

— Да, но е по-лошо от тук.

— Някаква история на изкуфял моряк в Картуул, и вече си убедена, че едва ли не Качулатия гази в…

— Той наистина гази в плитчи… в сенките ни де.

— Слушай, сержант, скоро влизаме в бой…

— Добре де, къде се дяна тая делва? — Озърна се и я видя до нечие походно одеяло. — Ей, кой в отделението ми не си е събрал багажа?

— Това е твоят багаж, сержант.

— Тъй ли? — Надигна делвата, разклати я и остана доволна от плясъците вътре. Вдигна очи и зяпна… отделението си. Двама войници. Двама. То пък едно отделение… Капитанът беше споменал нещо за попълнения, тръгнали насам. — Добре де, къде са?

— Кои? — попита Урб. — Отделението ти ли? Пред тебе са.

— Тъчи и Бретлес.

— Точно така.

— Е, ами другите? Нямахме ли повече?

— Четирима вървяха вчера с нас, но ги преместиха.

— Значи отделението ми е един ефрейтор и двама войници.

— Близнаци сме, сержант — обади се Тъчи. — Но аз съм по-големият, сигурен съм, че сте наясно.

— И умствено изоставащият, сержант — подхвърли Бретлес. — Последните няколко минути явно са изключително важни, сигурен съм, че сте наясно.

Хелиан въздъхна.

— На мен ми изглеждат еднакви, Урб. Все едно, дойде ли вече заповедта? Не трябва ли да се строяваме някъде?

— Сержант, май ще е по-добре да я подадеш тази делва — ще влизаме в бой и не знам за теб и тия двамата, но съм служил в градската стража и гледах да не го правя това. Четири пъти ходих до нужника след вечеря и още съм на пихтия отвътре.

Хелиан обаче притисна делвата до гърдите си.

— Разкарай се.

— Сержант…

— Добре, по две глътки всеки, останалото за мен. Само да видя някой да удари повече от две глътки, ще го съсека на място.

— С какво? — попита Урб, докато издърпваше делвата от ръцете й.

Хелиан се намръщи. С какво? За какво й говореше? А, да. Помисли малко и се усмихна.

— Ще ми заемеш меча си, разбира се.

Ето, че се намери задоволително решение.

Клекнал в пръстта, сержант Балм оглеждаше наредените камъчета, мраморни кръгчета и глинени топчета по издълженото игрално табло. Мърмореше под нос и се чудеше дали не е сън, кошмар някакъв. Вдигна очи към сержант Моук и отново замижа към игралното табло.

Нещо тук не беше като хората. Никакъв смисъл не виждаше във фигурите. Забравил беше как се играе проклетата игра. Сламки, кръгчета, топчета, камъчета — за какво бяха всички те? Какво означаваха? Кой печелеше?

— Кой я играе тая проклета игра? — попита намръщено.

— Ние с теб, невестулко далхонийска — отвърна Моук.

— Лъжеш. Тая игра не съм я виждал през живота си. — Обърна се и огледа сърдито лицата — лица на войници, наблюдаваха играта, а сега бяха зяпнали него. Странни физиономии — беше ли виждал някой от тях преди? Беше сержант, нали така? — Къде ми е скапаното отделение? Трябваше да съм тука с проклетото си отделение. Дойде ли сигналът? Какво търся тука? — Изправи се и за по-сигурно срита играта. Разхвърчаха се фигури, войници се дръпнаха слисани.

— Лоша поличба! — изсъска някой и заотстъпва заднешком.

Моук се изправи, изръмжа и посегна за ножа на колана си.

— Блатен боклук, ще си платиш за това! Аз печелех…

— Не си! Тия фигури бяха объркани! Бъркотия! Никакъв смисъл нямаше! — Вдигна ръка и се почеса по лицето. — Какво… глина? Лицето ми е покрито с глина? Смъртна маска! Кой ми го направи това?

Някакъв смътно познат, вмирисан на мухъл мъж се приближи.

— Сержант, отделението е тук. Аз съм…

— Изобщо не те познавам!

— Аз съм ефрейтор Детсмел. Ония там са Троутслитър, Уидършинс, Галт и Лоуб…

— Добре, добре, млъкни, не съм сляп. Кога е сигналът? Трябваше да сме го чули вече.

Моук пристъпи към тях.

— Не съм свършил с теб! Това, дето го направи, е проклятие, Балм — на отделението ми, — защото печелех играта. Ти ни прокълна, проклет магьосник такъв…

— Не съм! Случайно стана. Хайде, Детсмел, да ходим на сборното място, омръзна ми да чакам тука.

— Тръгнахте в обратна посока, сержант!

— Добре де, води! Кой го планира този проклет лагер, между другото? Адски е объркано!

Сержант Моук тръгна след тях, но ефрейторът му, Стакър, го дръпна назад.

— Спокойно, сержант. Всичко е наред. Това го знам от баща ми. „Объркването“ му викат. Хваща ги някои преди битка. Губят дирята — на всичко. Обикновено се оправя, щом почне битката — но понякога не, и ако така се получи с Балм, неговото отделение е обречено, не нашето.

— Сигурен ли си в това, Стакър?

— Аха. Помниш ли Юмрук Гамът? Слушай. Всичко е наред. Трябва да си прегледаме оръжията, за последно.

Моук прибра ножа си.

— Прав си. Давай.

На двайсетина крачки от тях Детсмел догони сержанта си.

— Хитро беше. Губеше лошо. Добре го изигра Объркването, сержант. Впечатлен съм.

Балм го изгледа вторачено. Кой беше пък тоя? И за какво му дърдореше? И що за език използваше между другото, тъпакът му с тъпак?

— Нямам апетит — измърмори Лютс и захвърли комата. Едно лагерно псе го грабна и офейка. — Гади ми се.

— Не си само ти — успокои го Мейби. — Аз съм от първите, нали така. Ние сме сапьорите. Другите се уредихте леко. Зарядите ще ги редим ние. Тичай с проклетиите и трошачите из камънаците, катери се после нагоре по руините, сто на сто под обстрел от стените. После — хайде долу в основите и Гуглата знае само какво ще ни се изсипе. Вряла вода, масло или горещ пясък, тухли, боклук, казармени ведра. А бе, ще вали гадно. Затъкни мунициите. Киселина на восъка — някой да прекали и гръмваме всички на място. Дванайсет сапьори, един да сбърка или някой камък да ти падне да тресне муниция. Бумм! Все едно сме си умрели, мен ако питаш. Утре заран враните ще долетят, и толкоз. Да вземеш да драснеш два реда на семейството ми, а? Кажи там, че може да са ме гръмнали при Ю’Гатан, и толкова. Няма смисъл да навлизаш в подробности… ей, къде тръгна? Богове подземни, Лютс, няма да драйфаш пред очите ми, нали? Гуглата да ни вземе дано, много е гадно. Ей, Балгрид! Виж! Отдельонният ни си издрайфа червата!

Геслер, Стрингс, Кътъл, Трут и Пела седяха около гаснещата жарава и пиеха чай.

— Всички се побъркват вече от това чакане — подхвърли Геслер.

— И с мен става, преди всяка битка — призна Стрингс. — Едно такова студено и пусто отвътре, ако ме разбираш. Така и не се маха.

— Но като почне, го уталожваш — рече Кътъл. — Всички го правим, щото вече сме го правили. Уталожили сме го и знаем, че го уталожваме. Но повечето от тия войници тук нямат представа. Не знаят как ще са, като почне боят. И ги е много страх да не се свият като жалки страхливци.

— Повечето сигурно точно това ще направят — каза Геслер.

— Не знам за това, сержант — рече Пела. — Много такива войници видях, на Чашата на черепа. Като удари бунтът, ами — биха се, и се биха добре, общо взето.

— Надвиха ги числено.

— М-да.

— И измряха.

— Повечето.

— Така е с войната — отбеляза Геслер. — Каже ли се всичко и почне ли се, няма толкова много изненади, колкото може да си мислиш. Или да се надяваш. Героичната съпротива обикновено завършва без нито един герой, който да се съпротивлява. Да, задържат по-дълго, отколкото се е очаквало, но краят винаги е един и същ. Краят винаги е същият.

— Бездната да те вземе, Геслер, съвсем си се предал — изсумтя Стрингс.

— Просто съм реалист, Фид. Проклятие, жалко, че Сторми го няма, сега аз трябва да държа отделението под око.

— Е, нали това е работата на сержантите — подхвърли Кътъл.

— Намекваш, че Сторми трябваше да е сержант, а аз ефрейтор ли?

— Това пък защо? — попита сапьорът. — И двамата сте хвани единия, удари другия. Виж, Пела…

— Не, благодаря — рече Пела.

Стрингс отпи от чая си.

— Само гледайте всички да сме на едно, плътно. Капитанът иска да сме върхът на копието, колкото може по-бързо и колкото по-далече — другите ще трябва да ни догонват. Кътъл?

— Щом гръмнем стената, събирам сапьорите и ви чакаме в пролома. Бордюк къде е?

— Отиде да се поразходи. Май са ги хванали някакви нервни пристъпи. Беше побеснял и изхвърча навън.

— Стига да са им празни коремите, докато дадат сигнала — рече Кътъл. — Особено на Мейби.

— Особено — повтори Геслер и се изсмя. — Това беше добро. Оправи ми настроението, Кътъл.

— Изобщо не исках, повярвай ми.

Седнал наблизо, скрит от другите в обрасла с храсти падина, Ботъл се усмихна. „Така значи се готвели за бой ветераните. Същото като при всички други.“ Това наистина го утеши. Почти. Е, може би не. По-добре щеше да е, ако бяха самоуверени, надути и важни. Всъщност дали? Не беше сигурен.

Тъкмо се беше върнал от сбора на маговете. Магическите сонди бяха разкрили рехаво присъствие в Ю’Гатан, главно от жреческия вид, и всичко, което беше там, бе объркано, обзето от паника. Или странно притихнало. За щурма на сапьорите Ботъл щеше да извлича от Мийнас — гъсти вълни от мъгла, търкалящ се мрак от всички страни. Лесно можеше да се разсее, ако имаше малко по-читав маг на стената, но такива като че ли нямаше. Най-притеснителното беше, че за да борави с Мийнас, трябваше да се съсредоточи напълно, а така щеше да се лиши от духовната магия. С което щеше да стане толкова сляп, колкото и вражеските войници на стената.

Явно нервите му се бяха поопънали — изобщо не беше треперил толкова в Рараку. То всъщност при засадата на Леоман в пясъчната буря… ами, засада си беше, нали? — нямаше и време за страх. Все едно, това усещане не му харесваше.

Надигна се и излезе от падината, изправи се и закрачи небрежно към бивака на отделението. Стрингс май нямаше нищо против войниците му да поостанат насаме, преди играта да загрубее. Да си предъвчат мислите и — дано — да си стегнат юздите в последния момент.

Корик си връзваше още фетиши по разните там халки и каишки по бронята си, разноцветни ивици плат, птичи кости и верижки, към вездесъщите му кокалчета от пръсти, станали вече емблематични за Четиринадесета армия. Смайлс си подхвърляше ножовете за мятане, оръжията пляскаха тихо в кожените й ръкавици. Тар вече бе затегнал щита на лявата си ръка и стискаше късия меч в облечената си с метал десница; лицето му бе скрито под набузниците на шлема.

Ботъл се обърна и се загледа към далечния град. Мрак — един-единствен фенер като че ли не светеше в тази тромава грозна грамада. Вече мразеше Ю’Гатан.

Тихо изсвирване в нощта. Внезапно раздвижване.

— Сапьори, при мен — каза Кътъл. — Време е.

„Богове, почва се.“

Леоман стоеше в тронната зала на Фалада. Единадесет воини се бяха изпънали в права редица пред него, със стъклени очи, кожената им броня — оплетена с колани, каишки и висящи халки. Коураб Билан Тену’алас ги огледа внимателно — познати лица до едно, и в същото време — едва разпознаваеми под кръвта и ивиците кожа. Носители на Апокалипсиса, вече заклети до фанатизъм, заклети да не видят повече зората, обвързани в смърт с тази нощ. Само гледката на плувналите в опиат очи го смрази.

— Знаете какво се иска от вас тази нощ — каза Леоман на избраните си воини. — На добър час, мои братя и сестри, под ясния взор на Дрижна, и ще се срещнем отново при Портата на Гуглата.

Те се поклониха и тръгнаха.

Коураб ги гледа, докато и последният не изчезна зад големите крила на портата, след което се обърна към Леоман.

— Бойни главатарю, какво ни чака? Какво си замислил? Говореше за Дрижна, но се пазари с Кралицата на сънищата. Кажи ми, преди да съм изгубил вярата си.

— Горкият Коураб — измърмори Дънспароу.

Леоман я погледна сърдито и рече:

— Време няма, Коураб, но ще ти кажа едно: до гуша ми е дошло от фанатици, за този живот и още за дузина, до гуша…

Отвън в коридора отекна тропот на ботуши и в залата влезе висок воин. Смъкна качулката на наметалото си и Коураб зяпна. Обля го вълна на надежда и той неволно пристъпи напред.

— Върховен маг Л’орик! Дрижна е засиял ярко в небето тази нощ!

Високият мъж разтриваше рамото си. Примижа от болка и отвърна:

— Де да можех да се появя направо между градските стени — твърде много магове са се раздвижили в малазанския лагер. Леоман, не знаех, че имаш силата да призоваваш… честно ти казвам, тръгнал бях другаде…

— Кралицата на сънищата, Л’орик.

— Пак ли? Какво иска?

Леоман сви рамене.

— Боя се, че си част от сделката.

— Каква сделка?

— Ще ти обясня по-късно. Все едно, тази нощ ни трябваш. Хайде, качваме се на Южната кула.

Нов прилив на надежда. Коураб си знаеше, че може да се довери на Леоман. Святият воин имаше план, коварен, гениален план. Беше се усъмнил като истински глупак. Тръгна след Дънспароу, Върховния маг Л’орик и Леоман от Вършачите.

„Л’орик. Вече можем да се сразим с малазанците на равни начала. И в такава надпревара можем само да победим!“

В тъмното, зад каменистия овраг с крайните постове, Ботъл се беше присвил ниско, на няколко крачки от шепата сапьори, които му бяха възложили да пази. Кътъл, Мейби, Кръмп, Рамп и Уидършинс. Наблизо се беше събрала друга група, поверена на Балгрид: Тафо, Ейбъл, Гъп, Джъмп и Боул. Хора, които познаваше от похода, едва сега разкрили се като сапьори или предстоящи такива. „Безумие. Изобщо не знаех, че са толкова много в ротата ни.“ Стрингс не беше в нито една от двете групи; щеше да поведе останалите от отделенията през пролома, след като улегнеха пушекът и прахта.

Покрай крепостните стени на Ю’Гатан имаше натрупани от предишни щурмове тераси, последният кръг беше вдигнат в малазанския стил, под наклон, с двадесет разтега дебелина в основата. Доколкото му беше известно, сапьорите за първи път щяха да подложат на изпитание имперския строеж на укрепление — не му беше трудно да долови блясъка в очите им.

Някой се приближи отдясно и Ботъл примижа в сумрака.

— Иброн, нали?

— Аха. От Ашокския полк.

Ботъл се усмихна.

— Те вече не съществуват, Иброн.

Мъжът се тупна в гърдите.

— Имате един от моето отделение в групата си.

— Кръмп.

— Да. Просто си помислих, че трябва да го знаеш — опасен е.

— Не са ли опасни всичките?

— Този е особено опасен. Изхвърлиха го от Нередовните на Мот още в Дженабакъз.

— Съжалявам, но това не ми говори нищо, Иброн.

— Лошо. Все едно, смятай, че си предупреден. Помисли дали да не го споменеш на Кътъл.

— Добре.

— Опонн да те дръпне тая нощ, момче.

— И теб, Иброн.

Мъжът отново изчезна в тъмното.

Още чакане. Никакви светлини не се виждаха нито по крепостната стена, нито по ъгловите кули от двете страни. Никакво движение по бойниците.

Тихо подсвирване. Ботъл срещна погледа на Кътъл и сапьорът кимна.

Мийнас, лабиринтът на сенки, на илюзия и заблуда. Той сътвори образ на лабиринта в ума си, завихрена стена, и започна да съсредоточава волята си, взря се в оформящата се рана, огненочервена в началото. След миг тя беше пронизана и в него се вля сила. „Стига! Не повече. Богове, защо е толкова силно?“ Смътен звук, някакво движение, присъствие там, от другата страна на стената на лабиринта…

След това… нищо.

Никаква стена не съществуваше, разбира се. Това беше само образ, видение в ума му, което да въплъти една идея в нещо физическо. Нещо, в което след това да може да извърши пробив.

Съвсем просто всъщност. „Само че невероятно опасно. Ние, проклетите магове, сигурно сме луди, да си играем с това, да отстояваме с такава настойчивост заблудата, че може да бъде овладяно, оформено, подчинено единствено на волята ни.“

„Силата е кръв.“

„Кръвта е сила.“

„А тази кръв е на Древен бог…“

Някъде малко по-напред Кътъл изсъска. Ботъл примига и започна да оформя магията на Мийнас. Мъгли, прорязани с мастилен мрак, разстилаха се по каменистата земя, запълзяха между срутени зидове, а сапьорите поеха напред, гмурнаха се в тях и продължиха, невидими.

Ботъл тръгна бавно след тях, на няколко крачки по-назад. Войниците, забулени в тази магия, можеха да виждат. Нищо от илюзията не затрудняваше сетивата им. Илюзиите обикновено биваха едностранни — или двустранни, в най-добрия случай; ако бъдеха погледнати от други ъгли, просто нямаше какво да се види. Истинските майстори, разбира се, можеха да излъжат светлината във всички посоки, да сътворят нещо, което изглежда физически реално, което се движи, както би трябвало, и хвърля собствена сянка, вдига дори илюзорна прах. Вещината му изобщо не достигаше до такива нива. Виж, Балгрид бе сътворил… е, почти, но все пак… впечатляващо.

„Но аз ненавиждам този вид магия. Възхитителна е, спор няма. Забавно е да си играеш с нея. Но не и в нощ като тази, не и когато изведнъж ще се окаже и живот, и смърт.“

Хвърлиха дълги дъски над тесния ров, прокопан от войниците на Леоман, и се доближиха до стената.

Лостара Юил застана до Тене Баралта. Бяха заели позиция на предните лагерни постове, зад тях в тъмното чакаха войнишките редици, строени за щурма. На лицето на бившия й командир се изписа изненада.

— Не мислех, че ще ви видя отново, капитане.

Тя сви рамене.

— Дебелеех и ставах ленива, командире. Нокътят, с когото бяхме заедно, не е популярен. Взе се решение, че ще е най-добре да си остане в шатрата — за неопределено време.

— Нямам възражения.

Видяха в сумрака завихрени облаци още по-тъмен мрак, злокобно настъпващ към крепостната стена.

— Готова ли сте да накървавите меча си тази нощ, капитане? — попита Баралта.

— Повече, отколкото можете да си представите, командире.

Замаяна и обзета от нов пристъп на гадене, сержант Хелиан загледа вторачена настъпващата към стените на Ю’Гатан черна магия. Ю’Гатан беше, нали? Извърна се към стоящия до нея сержант.

— Кой град е това? Ю’Гатан? Зная за този град. Тук загиват малазанци. Ти кой си? Кой подравя стените? Къде са обсадните машини? Що за обсада е това?

— Аз съм Стрингс, а ти май си пияна.

— Е, и? Мразя да се бия. Разжалвайте ме, във вериги ме оковете, в тъмница ме хвърлете — само без паяци. И го намерете онзи кучи син, онзи, дето изчезна, арестувайте го и ми го оковете ей тука. Искам да му разпоря гърлото.

Сержантът я гледаше зяпнал. Тя също го зяпна — поне не се полюшваше. Не много.

— Мразиш да се биеш и искаш да разпориш нечие гърло?

— Престани да ме объркваш. И без това съм достатъчно объркана.

— Къде ти е отделението, сержант?

— Де да го знам.

— Кой ти е ефрейторът? Как се казва?

— Урб беше май. Не помня.

— Дъх на Гуглата!

Пела гледаше сержант Геслер, който говореше с Бордюк. На сержанта на Шесто отделение му бяха останали само трима войници — Лютс, Иб и ефрейтор Хъб — другите бяха или с магьосниците, или със сапьорите. В Пето на Геслер, от другата страна, бяха останали само двама — Трут и самият Пела. Планът беше да се съберат след пробива, а това го изнервяше. Можеше просто да се лепнат за някой и при Гуглата да вървят истинските отделения.

Бордюк подръпваше брадата си все едно, че искаше да я отскубне. Хъб стоеше до сержанта си, физиономията му беше кисела.

Геслер изглеждаше едва ли не отегчен.

Пела се замисли за отделението му. „Нещо много шантаво има в тия тримата, Геслер, Сторми и Трут. И не е само в тази нелепа златна кожа при това…“ Най-нормален беше Трут — младокът все още гледаше ококорен всичко това, въпреки преживяното. Онзи проклет кораб, „Силанда“, който беше конфискуван от адюнктата и сега сигурно трябваше да е някъде на север оттук, някъде в морето Кансу или западно от него. С целия транспортен флот и внушителен ескорт дромони. Бяха плавали на него, на една палуба с все още живи отсечени глави и още по-големи ужасии в трюма.

Пела за пореден път опипа меча си. Беше стегнал нова ивица кожа около ръбовете на дръжката — не толкова здраво, колкото му се искаше. Още не я беше и мокрил, нямаше да е добре да е влажна, щом влезеше в бой. Смъкна арбалета от рамото си и задържа стрела в ръката си, готов да я зареди, щом се разнесеше заповедта за атака.

„Проклета морска пехота. Трябваше да се пиша в простата стара пехота. Трябваше да се прехвърля. Изобщо не трябваше да влизам в проклетата армия. Чашата на черепа ми беше достатъчна, проклет да съм. Трябваше да избягам, да, това трябваше да направя.“

Нощният вятър шепнеше. Коураб, Леоман, Л’орик, Дънспароу и един страж стояха на леко поклащащата се платформа на върха на дворцовата кула. Градът се беше ширнал във всички посоки, загърнат в плашещ мрак и сякаш безжизнен.

— Какво трябва да видим оттук, Леоман? — попита Л’орик.

— Изчакай, приятелю… а, ето там! — Посочи една далечна сграда някъде при западната стена. На плоския покрив за миг примига смътна светлина от фенер. После… угасна.

— И там!

Друга сграда, още една блеснала за миг светлина.

— И там! И там, всички са по местата си! Фанатици! Проклети глупци! Дрижна да ни вземе дано, това ще подейства!

„Ще подейства?“ Коураб се намръщи. Улови погледа на Дънспароу — тя му прати беззвучна целувка. Ох, как му се искаше да я убие.

Купища отломки, строшени грънци, умряло разплуло се псе, животински кокали — едно чисто място нямаше, където да стъпи човек в подножието на стената. Ботъл последва сапьорите плътно, нагоре по първата тераса, парчетата тухли се хлъзгаха под краката им, после някой изрева от болка и изруга, натъкнал се на гнездо на оси — само тъмнината ги беше спасила от фаталните няколко мига — осите бяха лениви; Ботъл се изненада, че изобщо бяха излезли, докато не видя какво бе направил войникът. Спънал се беше в камък и след това беше натикал цялото си стъпало в гнездото.

Магът за миг освободи Мийнас, за да проникне сред възбудените души-искри на осите, да уталожи паниката и гнева им. Лишени от прикриващата ги магия на последните две тераси, сапьорите се пръснаха като подплашени бръмбари — скалата, под която уж се криеха, изведнъж изчезна — и драснаха към основите на стената много пред останалите. А там се присвиха и заразвързваха торбите с муниции.

Ботъл се покатери при Кътъл и клекна до него.

— Тъмно е като катран. Съжалявам за преди малко. Добре обаче, че не бяха черни оси, щеше да е умрял вече.

— Покорно благодаря — измърмори Кътъл. — Аз бях тоя, дето стъпи в проклетото гнездо.

— Колко жила?

— Две-три, десният ми крак е изтръпнал, но е по-добре, отколкото преди малко.

— Изтръпнал? Кътъл, това е лошо. Да намериш Лютс колкото може по-бързо веднага щом приключим тук.

— Че как иначе. Сега тихо, трябва да се съсредоточа.

И извади от торбата си вързоп муниции — две „проклетии“, стегнати здраво с каишки една за друга, като две налети женски гърди. В основата им бяха прикрепени два издължени като шипове експлозива — трошачи. Кътъл внимателно постави устройството на земята и насочи вниманието си към основата на стената. Разчисти няколко тухли и камъни, за да оформи, наклонена под ъгъл дупка, достатъчно голяма и дълбока, за да намести вътре стеноразбивача.

„Това беше по-леката част“, напомни си Ботъл, докато гледаше как сапьорът намества взрива в отвора. „Сега е ред на киселината и восъчната запушалка.“ Хвърли поглед покрай стената и се увери, че всички сапьори правят същото.

— Гледай да не изпревариш другите.

— Знам си работата, маг. Гледай си заклинанията и ме остави на мира.

Сконфузен, Ботъл отново огледа другите сапьори. И изведнъж се опули.

— Ей, какво прави онзи там… Кътъл, какво прави Кръмп?

Ветеранът изруга и се обърна.

— Богове подземни…

Сапьорът от отделението на сержант Корд беше приготвил не един, а цели три стеноразбивача, купчината „проклетии“ и „трошачи“ изпълваше цялата му торба. Зъбите му лъщяха. С блеснали очи измъкна цялата навързана купчина, легна на гръб с глава до стената, сложи я на корема си и запълзя, докато тилът му не опря в зида.

Кътъл бързо изпълзя до него и му изсъска:

— Ей, ти! Да не си се побъркал? Раздели ги!

Усмивката на войника увехна.

— Ма аз си го направих сам!

— По-тихо, кретен!

Кръмп се превъртя и натика купчината муниции в стената. В дясната му ръка се появи малка лъскава стъкленица.

— Чакай само да видиш това! — прошепна и зъбатата усмивка отново лъсна на лицето му.

— Стой! Още не!

Последва цвърчене, във въздуха се извиха струйки дим…

Кътъл вече се беше изправил и затича, влачеше изтръпналия си крак. И закрещя:

— Всички! Назад! Бегом, тъпаци! Бягай!

Пръснаха се във всички посоки. Кръмп подмина Ботъл, все едно че той стоеше на място, нелепо дългите му крака подскачаха високо през камънаците, крака с възлести колене и обути в грамадни ботуши. Покрай стената лежаха готови, но невтъкнати муниции, други останаха разхвърляни на крачка-две по-назад. Зад тях — торби с „острилки“, „димки“ и „подпалвачки“… „Богове подземни, това ще е лошо…“

От бойниците на стената се разнесоха викове, извисиха се в тревога гласове. Изтътна балиста и зарядът изтрещя между бягащите сапьори, Ботъл чу трясъка и се хвърли на земята. Скочи и хукна пак.

„По-бързо…“ Хвърли поглед през рамо. Кътъл куцукаше с мъка след него. „Гуглата да ни вземе!“ Обърна се и притича назад до сапьора.

— Тъпак! — изръмжа Кътъл. — Давай!

— Подпри се на рамото ми…

— Току-що се самоуби…

Не беше от най-леките. Ботъл се огъна под тежестта му, щом затичаха отново.

— Дванайсет! — изпъшка сапьорът.

Магът огледа терена напред с нарастваща паника. Никакво прикритие…

— Единайсет!

Скала от стара основа, здрав варовик, ей там, само на десет… девет крачки…

— Десет!

Още пет крачки — изглеждаше добре — кухина от другата страна…

— Девет!

Две крачки, после долу, и Кътъл изрева:

— Осем!

Нощта изчезна. Резки сенки се понесоха напред, щом двамата тупнаха зад варовиковата скала в купчината гнила смет. Земята се надигна да ги посрещне като божи юмрук, изкара въздуха от дробовете му.

Грохот като от рухваща планина, след него — каменен вал, дим, огън и дъжд, изпълнен с пламъци…

Взривът събори Лостара Юил на земята няколко мига, след като беше зяпнала неразбиращо в отделенията морски пехотинци, строени отвъд постовата линия — зяпна, щом всички изпопадаха и се затъркаляха пред връхлитащата вълна — още и още взривове, трясък и огън по стената от двете страни… после нещо се стовари като чук в гърдите й и тя изхвърча назад сред войниците.

Камъните връхлетяха в почти хоризонтален порой, бързи като изхвърлени от прашки, трошаха броня, забиваха се с плясък в оголена плът, пращяха кости, ехтяха безпомощни писъци…

… блясъкът се разсея и се размаза, сви се във възел от пламъци, изпълнили огромния зев в крепостната стена на Ю’Гатан, почти в самия център и пред погледа на Лостара — надигнала се на лакти въпреки свистящия порой от камъни — страните на огромния зев бавно се сринаха, а двуетажните и триетажни сгради зад него започнаха да се огъват навътре и заизригваха пламъци…

И сред затихващия дъжд този път — парчета човешки тела.

Горе на дворцовата кула Коураб и другите изпопадаха — стражът, който ги беше придружил, изхвърча през ниската стена на платформата и писъкът му заглъхна едва чут. Кулата се разклати. Ревът, като бяс на хиляди озверели демони, заглъхваше бавно, грамадни камъни биеха в стените на кулата, други отскачаха и рухваха между сградите долу, някакъв ужасен тласък отпрати Коураб по каменната настилка към дупката за надолу.

— Пада! — изрева той.

Двама души стигнаха до дупката преди него — Леоман и Дънспароу.

Трясък, рязко хлътване надолу, платформата залитна неумолимо на една страна. Облаци задушаваща прах. Коураб се хвърли надолу, настигна Леоман и малазанката, които се плъзгаха като змии по витото стълбище. Лявата му пета се натресе в нечия челюст и Коураб чу как Л’орик изпъшка от болка и изруга на непозната реч.

Този взрив — пробивът в стената… богове подземни, никога не беше виждал такова нещо. Как можеше да се опълчи човек на тия малазанци? С проклетите им морантски муниции, с ухиленото им пренебрежение към всякакви правила на почтена война.

Падаше и се търкаляше, накрая се просна върху изсипалия се порой от камъни на пода на двореца — залите вляво бяха изчезнали под срутилия се сектор на кулата. Видя нечий крак, щръкнал от рухналия таван — беше странно непокътнат, без дори кръв и прах по него.

Закашля се, изправи се бавно. Беше целият натъртен. Зяпна Леоман, който вече беше на крака и изтупваше дрехите си. До него Л’орик и Дънспароу се измъкваха от купчините тухли и дървени парчетии.

Леоман от Вършачите се огледа бързо и рече:

— Кулата май не беше толкова добра идея. Хайде, трябва да оседлаем конете — ако още са живи — и да препуснем към Храма!

„Храма на Скалисара? Но… какво… защо?“

Порой от каменни отломки, глух тътен и вълни пушлив прашен зной. Ботъл отвори очи. Черупки от себар, космати и сбръчкани, изпълниха полезрението му, носът му се напълни с лютивата миризма на смачкан себар. Сокът на плода се смяташе за деликатес, но от вонята му се догади и той разбра, че никога вече няма да може да пийне и глътка от него. Някъде от развалините вляво се чу стон.

— Кътъл? Ти ли си?

— Изтръпналото май изчезна. Удивително какво може да направи ужасът с тялото ти.

— Сигурен ли си, че още си жив?

— Горе-долу.

— Ти преброи до осем!

— Какво?

— Каза осем! После — бум!

— Трябваше да ти укрепя надеждите, нали? В коя яма на Гуглата сме се наврели, впрочем?

Ботъл залази нагоре, изумен, че се чувства непокътнат — без драскотина дори.

— При живите, сапьор.

Първото, което видя в мъртвата зона, му се стори нелепо. Твърде много светлина — а беше тъмно, нали? След това видя войници сред руините, някои се гърчеха от болка, други се изправяха, целите в прах, кашляха от зловонния въздух.

Проломът в южната стена на Ю’Гатан бе срутил цяла третина от нея, петдесет разтега навътре от най-южния бастион, чак отвъд централната порта на укрепленията. Сградите, които все още се държаха, също горяха — повечето от тези огньове бяха дошли от безбройните подпалвачки, останали в захвърлените торби на сапьорите.

Светлината от опустошителния взрив постепенно отслабваше. Кътъл — отлепваше парчетата гнили плодове от бронята си — изръмжа:

— Можем да нахлуем през пролома… Богове, само да го спипам Кръмп…

— Стегни се, Кътъл. Ей, ето го Стрингс… с отделението…

Засвириха рогове, войниците се разтърчаха да се престроят. Тъмнината се спускаше отново — последните пламъци в пролома гаснеха. Дъждът от прах се сипеше сякаш безкрайно.

Юмрук Кенеб видя Тене Баралта и капитан Лостара Юил в челото на тясна колона, която вече беше поела напред.

Сапьорите бяха оплескали нещата. Това поне беше ясно. И някои от тях не бяха успели да се върнат. „Проклети глупаци, а дори не бяха под обстрел.“

Видя, че пламъците гаснат, макар да продължаваха упорито да пълзят като паяжини по все още изправените сгради от двете страни.

— Първо, второ и трето отделения — нареди Кенеб на капитан Фарадан Сорт. — Най-тежките водят напред през пролома.

— Морската пехота вече прониква, Юмрук.

— Знам, капитане, но искам подкрепленията да са плътно зад тях, ако нещата се объркат. Пращайте ги.

— Слушам, Юмрук.

Кенеб извърна очи към височината от другата страна на пътя, към рехавата редица наблюдаващи. Адюнктата, Т’амбър, Нил и Недер. Юмрук Блистиг. Бойният главатар Гал. Юмрук Темъл сигурно беше повел конните си воини да заобиколят града отляво и отдясно. Винаги оставаше вероятността Леоман да изостави следовниците си на ужасната им съдба и да се опита да избяга сам. Подобни неща не бяха необичайни.

— Сержант Корд!

Боецът се изпъна пред него. Кенеб забеляза знака на Ашокския полк на охлузената му кожена броня, но предпочете да не му обърне внимание. Засега.

— Вкарвайте средните, от седмо до дванадесето отделения.

— Слушам, Юмрук, тичаме по петите на тежките.

— Добре. Този бой ще е за всяка улица, сержант, освен ако кучите му синове не се предадат веднага.

— Ще се изненадам, ако го направят, Юмрук.

— И аз. Действайте, сержант.

Най-сетне бойците на частта му се задвижиха. Чакането беше свършило. Четиринадесета тръгваше на бой. „Извърни очите си от нас тази нощ, Качулати! Само ги извърни.“

Ботъл и Кътъл се събраха с отделението. Сержантът носеше тежкия си арбалет, със заредена в жлеба стрела с топуз „проклетия“, набит на върха.

— Може да се мине през пламъците — каза Стрингс, отри потта от челото си и се изплю. — Корик и Тар — във фронт. Кътъл в тила, и дръж готова острилка. Зад двамата във фронта — аз и Смайлс. Ти — на крачка зад нас, Ботъл.

— Трябват ли ти илюзии, сержант?

— Не, искам от другото. Хващай там плъхове, гълъби, прилепи, паяци и каквото още намериш, в името на Гуглата. Трябват ми очи, да гледаш в места, където не можем да видим.

— Капан ли очакваш?

— Отпред са Бордюк и отделението му, проклятие! Първи са в пролома. Хайде, след тях!

Затичаха през неравния, осеян с камънаци терен. Лунната светлина се мъчеше да пробие през прашната мъгла. Ботъл затърси със сетивата си нещо живо там, отпред, но се натъкна само на болка, гаснещ живот и смърт под грамадите развалини, на замаяни, зашеметени от взрива души.

— Трябва да подминем района на взрива — каза на Стрингс.

— Точно. Това е идеята — отвърна през рамо сержантът.

Стигнаха до ръба на огромния кратер, направен от мунициите на Кръмп. Бордюк и отделението му се катереха нагоре от другата страна и Ботъл видя, че стената, по която пълзят, е засипана със заровени доскоро под земята градски развалини, смазани тавани и подове, поломени части от стени, които се хлъзгаха надолу в самата яма и повличаха след себе си пластове подови плочи. Видя, че и Балгрид, и Мейби са оцелели след взрива, и се зачуди колко ли сапьори и магове са загубили живота си. Някакъв вътрешен инстинкт му подсказа, че Кръмп е оцелял.

Тежки времена преживяваха Бордюк и отделението му.

— Надясно — извика Стрингс. — Можем да заобиколим и да пробием преди тях!

Бордюк го чу и се извърна; висеше като паяк на наклонената стена, вече се беше изкачил на три четвърти до върха.

— Копелета! Балгрид, размърдай си дебелия задник, проклет да си!

Корик намери пътека покрай кратера, изкатери се през отломките и всички го последваха. Замаян от усилието да се задържи на крака, Ботъл така и не се опита да подири хилядите дребни живи същества отвъд района на взрива, в недрата на самия град. Щеше да има време след това. Дано.

Полукръвният сети изведнъж спря, магът погледна нагоре и видя, че Корик се е натъкнал на препятствие, широка пукнатина, зейнала на един човешки бой под уличното ниво. Оцапани с пръст плочки с изрисувани по тях жълти птици в полет, само че сякаш се гмуркаха дълбоко под земята — поради острия наклон.

Корик се обърна към Стрингс.

— Цялата плоча се клати, сержант. Не знам дали ще ни издържи.

— Гуглата да ни вземе дано! Давай въжетата, Смайлс…

— Хвърлих ги — отвърна тя навъсено. — Докато тичахме. Адски тежки бяха…

— А аз ги прибрах — прекъсна я Кътъл, смъкна намотките от лявото си рамо и ги метна напред.

Стрингс изпъна ръка и натресе юмрук в брадичката на Смайлс — главата й се люшна назад, очите й се ококориха, след това се изпълниха с гняв.

— Носиш, каквото аз ти кажа да носиш, войник — изръмжа сержантът.

Корик хвана единия край на въжето, отстъпи няколко крачки, засили се и скочи през процепа. Нямаше начин Тар или Кътъл да се справят с толкова дълъг скок.

Стрингс изруга.

— Които могат това, дето Корик го направи — давай. И никой да не си оставя снаряжението.

След няколко мига Ботъл и Смайлс се присвиха до Корик, помогнаха му да затегне въжето, а сержантът, с две торби муниции, провиснали на гърба, се прехвърли на ръце; торбите се залюляха ужасно, но ги беше окачил така, че да не се удрят една в друга. Ботъл пусна въжето и тръгна да помогне, щом Стрингс стъпи на ръба.

Кътъл беше следващият. След него Тар, увил се с въжето, заслиза по наклонения под и бързо се хлъзна надолу, щом стената се наклони под тежестта му. С дрънчене на броня и оръжие, останалите от отделението издърпаха ефрейтора горе на равното.

— Богове — изпъшка Кътъл. — Тоя тъпанар тежи колкото проклет бедерин.

Корик нави въжето, ухили се и го подаде на Смайлс.

Поеха отново напред, през развалините на някакъв може би дюкян към вътрешната стена. Още тухли и камъни. И най-сетне, след тях — улица.

А Бордюк и отделението му вече навлизаха в нея, със заредени арбалети. Брадатият сержант беше начело, ефрейтор Хъб — вдясно от него и две крачки по-назад. Иб беше от другата страна на ефрейтора, а на две крачки зад тях крачеха Тавос Понд и Балгрид, следвани от Лютс и сапьора Мейби в ариергарда. Класическата щурмова формация на морската пехота.

Сградите от двете страни бяха тъмни, тихи. Нещо странно имаше в тях, помисли Ботъл, зачуди се какво може да е… „Няма кепенци по прозорците — всички са отворени. Вратите също… всяка врата всъщност…“

— Сержант…

Стрели изведнъж излетяха от прозорците от двете страни и в същия миг двадесетина души изскочиха от близките сгради, крещяха и размахваха копия, ятагани и щитове.

Ботъл видя как Бордюк се завъртя замаяно, видя щръкналата от лявата му очна кухина стрела, и втората стрела, пронизала го в шията. Швирна кръв и сержантът се олюля, стисна се за гърлото и за лицето. Зад него ефрейтор Хъб се преви на две над забилата се в корема му стрела и се свлече на калдъръма. Иб, улучен в лявото рамо, дърпаше стрелата и сипеше люти проклятия. Един от нападателите се втурна към него, замахна с ятагана и го удари в слепоочието. Изпращяха шлем и череп, бликна кръв и Иб падна.

В този момент дотича отделението на Стрингс и магът се озова сред вихъра на яростна схватка. Корик беше от лявата му страна. Дългият меч на полукръвния сети отметна един ятаган и се вряза с острието напред в гърлото на воина. Освирепяло видение налетя срещу него, сякаш воинът искаше да разкъса шията му със зъби, и Ботъл се присви от ужас, видял безумието в очите му. Пресегна се в ума си, впи се в бесния вихър от мисли — не повече от накъсани образи и черен гняв — и се добра до най-първичната част от ума му; взрив на сила, и мъжът изгуби всякакъв усет за света, рухна безпомощно, заразмахва ръце и зарита.

Плувнал в студена пот, Ботъл отстъпи назад и съжали, че не може да извади оръжие — имаше само най-обикновен нож.

Боят се вихреше от всички страни — крясъци, звън на метал, пукащи железни брънки на ризници, пъшкане и стонове.

И нов дъжд от стрели.

Една удари шлема на Стрингс отзад и той падна на колене. Коленичи, вдигна арбалета и погледна вбесен към отсрещната сграда — прозорецът на горния етаж гъмжеше от стрелци.

Ботъл дръпна Корик за колана и викна:

— Назад! Проклетията на Фид! Всички! Назад!

Сержантът вдигна тежкия арбалет до рамото си, прицели се в горния прозорец…

До тях вече се бяха появили тежки пехотинци и Ботъл видя Тафо, от отделението на Мозел — беше само на десетина крачки от сградата… от целта на Стрингс…

… и арбалетът изщрака, тежката стрела излетя към зейналия прозорец.

Ботъл се хвърли на земята и покри главата си с ръце…

Горният етаж на сградата избухна, стената се изду и почна да се срутва. Каменните плочи под Ботъл се разтърсиха.

Някой се блъсна в него и той усети как нещо тежко и слузесто тупна върху ръката му, горещо и треперещо. В ноздрите го лъхна воня на жлъчка и опразнени черва.

Падащи камъни, стонове; пламъци заблизаха стените на сградата. Нов оглушителен трясък и всичко, което бе останало от горния етаж, рухна в долното ниво. Още няколко жални стона — и тишина.

Ботъл надигна глава. До него лежеше ефрейтор Харбин. Долната част на тялото му я нямаше, червата се бяха изсипали. Очите под шлема се бяха оцъклили безжизнени. Магът се надигна и заднешком запълзя по осеяната с камъни улица. Там, където допреди няколко мига Тафо се биеше с тълпа воини, беше останала само купчина развалини и стърчащи изпод тях засипани с прах ръце и крака, всичките — застинали.

Корик го подмина, мушкаше с меча си падналите зашеметени бойци. Смайлс го пресрещна; Ботъл видя, че двата й ножа са плувнали в кръв.

Някои от падналите бавно се надигаха, тръскаха глави и храчеха кръв. Ботъл се преви и заповръща.

— Фидлър… кучи син такъв!

Закашля се. Стомахът му засега поне се беше успокоил. Той вдигна глава и видя крачещия към Стрингс сержант Мозел — кипеше от яд.

— Бяхме ги спипали! Тъкмо щурмувахме проклетата сграда!

— Щурмувайте оная тогава! — сопна се Стрингс и посочи сградата от другата страна на улицата. — Само се дръпнаха, всеки момент ще последва нов залп…

Мозел изруга, махна с ръка на тримата останали му пешаци — Мейфлай, Флашуит и Уру Хела — и всички затичаха към входа на сградата.

Стрингс зареждаше нова стрела в арбалета си — този път с острилка на върха.

— Балгрид! Кой е останал в отделението ти?

Едрият маг се обърна към него и се олюля.

— Какво? Не те чувам! Какво?

— Тавос Понд!

— Тук, сержант. Значи Мейби, ммм, Балгрид — но от ушите му тече кръв. Лютс падна, но ще оживее, с малко цяр. Сержант, вече не играем…

— При Гуглата ще играете. Разкарай Лютс — насам идва ново отделение. Останалите — с мен…

— Балгрид е глух!

— По-добре да беше ням — имаме ръчни сигнали, забрави ли? Напомни му го на тоя кучи син! Ботъл, помогни на Тар. Кътъл, завлечи Корик ей до онзи ъгъл и ни изчакайте. Смайлс, зареди — искам проклетото ти оръжие да е заредено и да си отваряш очите за всичко, което мърда от покривите надолу.

Ботъл се надигна и отиде при Тар, който се мъчеше да се измъкне от развалините — част от стената се беше срутила върху него, но бронята и шлемът му, изглежда, бяха устояли. Сипеше проклятия, но не личеше нещо да го боли.

— Дай ръка…

— Добре съм — отвърна ефрейторът, изпъшка и измъкна крака си. Още стискаше късия меч: на върха му беше залепнало валмо косми, покрито с прах, капеше. — Виж ти. — Той посочи с меча към улицата. — Даже Кътъл е млъкнал вече.

— Фид нямаше избор — рече Ботъл. — Много стрели бяха и…

— Не се оплаквам, Ботъл. Изобщо. Нали видя Бордюк? И Хъб? Можеше да сме ние, ако бяхме първи.

— Бездната да ме вземе дано, не помислих за това.

Извърна глава към идващото отделение полутежка пехота — на сержант Корд, полка на Ашок и прочие.

— Какво стана тук, в името на Гуглата?

— Засада — отвърна Ботъл. — Сержант Стрингс трябваше да събори една сграда. С проклетия.

Корд се опули.

— Проклета морска пехота.

Обърна се и тръгна към присвилия се насред улицата Стрингс, Ботъл и Тар тръгнаха след него.

— Престроихте ли се? — попита Корд. — Вече сме зад вас.

— Готови сме, но предай назад. Гъмжи от засади. Леоман е решил да ни даде всяка улица и сграда срещу много кръв. Юмрук Кенеб би могъл да реши отново да прати напред сапьорите, под прикритието на морската пехота, да събарят сгради — така ще е най-безопасно.

Корд се огледа.

— Най-безопасно? Богове подземни. Ефрейтор Шард, чу го Фид. Тичай да докладваш на Кенеб.

— Слушам, сержант.

— Синн — продължи Корд към момичето до тях, — прибери го тоя нож, той вече е мъртъв.

Тя само го погледна, докато ножът й срязваше десния показалец на мъртвия воин. Вдигна го пред очите си да го огледа и го прибра в кесията на колана си.

— Хубаво момиченце си имате — изсумтя Стрингс. — И при нас имаше една такава.

— Шард! Задръж! Прати Синн с донесението!

— Не искам да се връщам! — викна Синн.

— Лошо. — Корд отново се обърна към Стрингс. — Ще се слеем с тежките на Мозел, зад вас.

Стрингс кимна.

— Добре. Отделение, да пробваме следващата улица, а?

Ботъл преглътна да надвие новия пристъп на гадене и тръгна с останалите към Корик и Кътъл. „Богове, това вече ще е наистина гадно.“

Сержант Геслер я надушваше. Голямата беда в нощта. Надушваше я — в непроницаемия мрак от зейналите прозорци и врати и по съседните улици от двете им страни, където се придвижваха други отделения, по грохота на ожесточените схватки. Но пред самите тях нямаше никакво движение, никакъв звук — нищо. Вдигна дясната си ръка, сви два пръста и замахна рязко надолу. Чу зад себе си трополенето на ботуши по каменната настилка, единият чифт сви вляво от него, другият — отдясно, тропотът секна, щом войниците стигнаха до сградите от двете страни. Трут отляво, Пела отдясно, с насочени арбалети, с очи, вперени в отсрещните покриви и горните прозорци.

Нов сигнал и Сандс притича и клекна до него.

— Е? — попита Геслер и за хиляден път съжали, че Сторми го няма.

— Лошо — изсъска Сандс. — Засади.

— Добре, но нашата къде е? Върни се и доведи Моук с отделението му. И Тъг… Искам тежките да прочистят тези сгради, преди всичко да се е изсипало отгоре ни. Имаме ли сапьори с нас?

— Отделението на Том Тиси има — отвърна Сандс. — Ейбъл, Джъмп и Гъп, макар че те решиха да станат сапьори едва тази нощ, преди камбана някъде.

— Страхотно. И са им дали муниции?

— Да, сержант.

— Лудост. Добре. Доведи и отделението на Том Тиси. Чух вече, че една проклетия изгърмя — може да е единственият начин.

— Ясно, сержант. Ей сега се връщам.

Отделения с оредял състав и нощно сражение в чужд, враждебен град. Адюнктата да не би да си беше изгубила ума?

На двайсет крачки встрани, Пела се присви до някаква кирпичена стена. Стори му се, че засече движение в един от високите прозорци отсреща, но не беше сигурен — не толкова, че да подаде сигнал за тревога. Можеше като нищо да е перде, развяно от вятъра.

„Само че… няма много вятър.“

Прикова очи точно в този прозорец и бавно надигна арбалета.

Нищо. Само тъмнина.

Отекнаха далечни взривове — някъде от юг. „Трябваше да натиснем силно и бързо напред, а сме затънали тука, само на една улица от пролома. Геслер е прекалено предпазлив.“

Чу дрънчене на оръжия и тропот на ботуши — идваха още отделения. Отклони за миг очи от прозореца и видя как сержант Тъг повежда тежките си пехотинци към отсрещната сграда. Трима притичаха до вратата на сградата, до която се беше долепил той. Джъмп, Гъп и Ейбъл. Пела видя в ръцете им „острилки“ — и нищо друго. Присви се още по-ниско и отново насочи вниманието си към прозореца. Изруга под нос; очакваше някой от тримата да хвърли граната през зейналия вход.

Отделението на Тъг нахлу в сградата — последваха викове, дрънчене на оръжия, крясъци…

След тях — нови, този път от сградата зад гърба му, щом тримата сапьори нахлуха вътре. Той се присви още повече… „Не, тъпаци! Не ги внасяте вътре… хвърляте ги!“

Рязък пукот, прах и камъчета се посипаха по стената зад Пела, във врата му. Нови крясъци. Стената отново се разтърси… Той се присви още по-ниско, вдигна отново очи към отсрещния прозорец…

… и едва успя да зърне мигновения блясък…

… да се стъписа изненадан…

… от свистящата право към него стрела… Главата му се отметна назад, шлемът издрънча в стената. Нещо смътно и размазано се мярна в горния ръб на полезрението му и веднага изчезна. Чу как арбалетът му издрънча на каменните плочи в краката му, миг след това усети далечната болка, щом коленете му се удариха в камъните, кожата се обели от удара… беше го правил това веднъж, като дете, когато си играеше в задната уличка. Падна и си охлузи коленете на мазните мръсни плочи…

Толкова мръсни, с всичките болести и зарази, скрити в тях… майка му толкова се ядоса… ядоса се и се уплаши. Трябваше да отидат при знахар, а това струваше пари — пари, които беше спестила, за да се преместят. В по-добра част на бедняшкия квартал. Мечта, свършила само защото си беше ожулил коленете.

Също като сега. А тъмнината се сгъсти.

„О, мамо, ожулих си коленете. Без да искам. Без да искам, мамо. Ожулих си коленете…“

В сградите от двете страни изригна адът и Геслер залегна. Щом първият взрив стихна, погледна надясно и видя Пела. Стрела го беше пронизала в челото и тъкмо беше рухнал на колене и изпускаше оръжието си. После се свлече на една страна.

От сградата зад него хвърчаха шрапнели, след тях — още по-лошо — избухна „подпалвач“, бесен червен пламък изригна през прозорците на долния етаж. Врясъци — някой изхвърча навън, обгърнат в пламъци — малазанец, — затича, размахал ръце… право към Моук и отделението му…

— Бягай! — изрева Геслер, надигна се и насочи арбалета.

Моук беше извадил пелерината-дъждобран — войниците му тичаха към горящия… не виждаха… „Торбата… мунициите…“

Арбалетът в ръцете му изтрещя. Металната стрела порази сапьора в корема, а торбата с взривовете вече падаше.

Той залитна назад, просна се по гръб, извъртя се и отново се надигна на крака.

Моук, Стакър, Роув. Бърнт, Гуано и Мъд. „Мъртви. Само парчета месо и натрошени кости.“ Нечий шлем, още с главата в него, изхвърча, натресе се в близката стена, завъртя се и падна.

— Трут! След мен! — Геслер махна с ръка и затича към сградата, в която бяха нахълтали пешаците и откъдето шумотевицата от битката вече ехтеше още по-яростно. — Виждаш ли Сандс? — изрева на боеца, докато презареждаше арбалета.

— Н-не, сержант. Пела…

— Пела е мъртъв, момче. — Видя Том Тиси и онова, което бе останало от отделението му — Тюлип и Рамп: тичаха към входа да помогнат на Тъг и тежките му пехотинци. „Добре, на Том поне умът му не се е размътил…“

Сградата, погълнала Ейбъл, Джъмп и Гъп, беше цялата в пламъци, зноят се изливаше навън като кипнала течност, „Богове, какво са взривили вътре?“

Нахълта през входа, закова се на място. Бойните дни на сержант Тъг бяха свършили — пронизали го бяха с копие малко под гърдите. Избълвал беше кървава жлъчка, преди да издъхне. До вътрешния вход към някакъв коридор лежеше Робело, с премазана глава. По-навътре, извън полезрението, останалите от тежката пехота се биеха.

— Задръж, Трут — изръмжа Геслер. — И ни прикривай отзад с тоя арбалет. Тиси, давай.

Другият сержант кимна и даде знак на Тюлип и Рамп.

Нахълтаха в коридора.

Хелиан залитна зад Урб, а той изведнъж се спря — все едно да се натресеш в стена — и тя отскочи и тупна по задник.

— Проклет вол такъв!

Изведнъж около тях се появиха войници, изтегляха се от ъгъла на улицата, влачеха падналите си другари.

— Кой? Какво…?

Някаква жена приклекна до нея.

— Аз съм Хано. Загубихме си сержанта. И Соублоун. И Тоулс. Засада…

Хелиан се опря на рамото на Хано и се изправи. Тръсна глава.

— Така. — Нещо хладно и твърдо се изпъна в нея, все едно гръбнакът й се превърна в меч или копие, „или каквото там няма да се огъне, не, ще се огъне може би, но няма да се пречупи. Богове, колко ми се гади!“ — Включвай се в отделението ми. Урб, кое отделение бяхме?

— Представа нямам, сержант.

— Все едно, с нас си, Хано. Засада значи? Добре, дай да им разкажем играта на тия кучи синове. Тъчи, Бретлес, изваждайте гранатите, дето ги свихте…

Близнаците я изгледаха — самата невинност и възмущение, отчаяно усилие… и измъкнаха мунициите от торбите.

— Те са димки, сержант, и един трошач — измънка Тъчи. — Само това…

— Димки? Идеално. Хано, водиш ни в сградата, откъдето нападат тия копелета. Тъчи, хвърляш твоята пред нея. Бретлес, хващаш фланга и правиш същото. Няма да се мотаем — няма дори да влезем бавно и предпазливо. Искам го бързо, ясно ли е? Бързо.

— Сержант?

— Кажи, Урб?

— Нищо. Само… просто… готов съм.

„Е, това прави поне един. Знаех си, че ще го намразя този град.“

— Вадете оръжията! Време е да убиваме хора.

— Оставихме всички назад — каза Галт.

— Стига си хленчил — сопна се сержант Балм и отри потта и праха от очите си. — Просто улеснихме останалите. — Изгледа навъсено бойците от отделението си. Дишаха тежко, но нямаше нищо сериозно. Бяха забърсали онази засада бързо и мръсно, както го искаше.

Бяха на втория етаж, в стая, пълна с топове плат — цяло състояние коприни. Лоуб каза, че били от Даруджистан, моля ви се. Проклето цяло състояние, а повечето от него вече бе плувнало в кръв и поръсено с парчета човешко месо.

— Викам да проверим горния етаж — рече Троутслитър и огледа щръбките по дългите си ножове. — Чух някакво шумолене отгоре май.

— Добре, вземи Уидършинс. Детсмел, ти при стълбите. Ще ги прикриваш и ще ни съобщаваш, ясно? Чуеш ли някакво стържене горе, идваш при нас, но не и преди да си ни предупредил. Ясно?

— Кат’ бял ден, сержант.

— Добре, вървете. Галт, ти стой до прозореца и наблюдавай каквото е срещу теб. Лоуб, същото при онзи прозорец. Чака ни още боклук и ще го остържем всичкия.

След малко тропането на ботуши горе спря и Детсмел извика от коридора, че Троутслитър и Уидършинс слизат. След десетина секунди и тримата се върнаха в стаята с коприните.

— Сержант… — почна Троутслитър.

— Какво?

— Открихме нещо. Не ни харесва. Трябва да го видиш и ти.

Балм въздъхна и се изправи.

— Галт?

— Там са, да, и на трите етажа.

— Лоуб?

— И тук същото. И на покрива, един с фенер.

— Добре. Продължавай наблюдението. Троутслитър, води. Детсмел — обратно в коридора. Уидършинс, направи някаква магия.

Тръгна с Троутслитър към дъното на коридора със стълбата. Етажът горе беше нисък, по-скоро таванско, отколкото етаж. Много стаи, стените — от дебел кирпич.

Троутслитър го отведе до една стена при някакви големи делви и бурета.

— Тука ги намерихме. — Бръкна зад едно от буретата и вдигна фуния, изрязана от някакъв вид суха кратуна.

— И какво? — попита Балм.

Войникът изрита едно от буретата.

— Буретата са пълни. Но делвите са празни. Всичките.

— И какво?

— Зехтин.

— Да де. Градът е прочут с него. И?

Троутслитър хвърли фунията настрана и извади нож.

— Виждаш ли тия мокри петна по стените? Ето тук. — Посочи с върха на ножа и изчегърта мазилката. — Глината е мека, измазана е наскоро. Тези стени са кухи.

— В името на Финир, човече, какво искаш да кажеш?

— Че тези стени — цялата сграда, е пълна със зехтин.

— Пълна? Със… със зехтин?

Троутслитър кимна.

„Пълна със зехтин? Някакъв тръбопровод през мазетата? Не, в името на Гуглата, Балм, не ставай идиот.“

— Троутслитър, мислиш, че и други сгради са фрашкани с това? Така ли мислиш?

— Мисля, сержант, че Леоман е превърнал Ю’Гатан в огромен капан. Иска ни тук, вътре, да се бием на улиците, да се набутаме навътре и навътре и…

— Но следовниците му?

— Какво следовниците му?

„Но… това означава, че…“ Припомни си — лицата на враговете, фанатизма, налудничавия блясък в очите от опиата.

— Бездната да ни вземе!

— Трябва бързо да намерим Кенеб, сержант. Или капитаните. Трябва да…

— Знам, знам. Да се махаме оттук, преди онзи кучи син с фенера да го е хвърлил!

Беше започнало мръсно, за да стане още по-мръсно. Все пак след първоначалното стъписване, докато засадите се разкриваха една след друга и забавяха напредването на отделенията морска пехота, частите на Юмрук Кенеб и Юмрук Тене Баралта бяха щурмували, прегрупираха се и натиснаха отново навътре — сграда след сграда, улица след улица. Някъде напред, знаеше Кенеб, онова, което все още бе останало от морските пехотинци, проникваше още по-навътре, врязваше се в отбраната на фанатизираните зле въоръжени и напълно недисциплинирани воини от ренегатската армия на Леоман.

Беше чул, че са обзети от разпалена с опиат ярост, че се бият без оглед на раните и че никой не отстъпва — загиваха на място. Нещо, което беше очаквал, честно казано. Последен отпор, героична мъченическа отбрана. Точно затова беше избран Ю’Гатан, точно това представляваше той и винаги щеше да представлява това.

Щяха да вземат този град. Адюнктата щеше да получи първата си истинска победа. Кървава, жестока, но все пак победа.

Стоеше на улицата, малко по-навътре от пролома в стената, руините димяха зад гърба му, и гледаше колоната ранени и изпаднали в безсъзнание войници, връщани в лагера при лечителите, гледаше настъпващата през подсигурените вече райони свежа пехота и напред, където се вихреше битката, стягаща малазанския юмрук около Леоман и следовниците му, около последните живи останки на въстанието.

Видя как офицерът от Червените мечове, Лостара Юил, поведе три отделения към далечния грохот на битката. И Тене беше тук, говореше с капитан Кайндли.

Кенеб беше пратил напред Фарадан Сорт, да се съедини с предните отделения. Предстоеше втора среща, близо до самия дворец, и дано всички да следваха бойния план.

Чуха се крясъци, тревожни викове — зад гърба му! Извън пролома! Юмрук Кенеб рязко се обърна и видя огнения вал, вдигнал се в мъртвата зона зад крепостната стена — там, където воините на Леоман бяха изкопали тесния дълбок ров. Заровени делви със зехтин започнаха да избухват от рова, запръскаха горяща течност във всички посоки. Кенеб видя как изтеглящите се ранени се пръснаха покрай рова, някои горяха. Писъци, рев, побеснели пламъци…

Изпълненият му с ужас поглед улови някакво движение вдясно, горе на покрива на най-близката сграда, с лице към руините от пролома. Човек, с фенер в едната ръка, с горящ факел в другата — накичен с овързани стъкленици, обкръжен от делви, с изпънати напред ръце… изрита няколко от високите глинени делви… видя въжетата, свързали ги с глезените му… после тежестта преметна човека през ръба.

Към развалините на пролома.

И долу изведнъж изригнаха пламъци, заприиждаха на вълни…

И Кенеб видя, по още покриви и по крепостните стени, още хора — хвърляха се един след друг долу. Падаха, а след тях — огън и рев… още пламъци изригнаха от бастионите и се понесоха бясно във всички посоки, като огнен потоп.

Зноят го помете и Кенеб залитна. Зехтинът под отломките на падналата стена и рухналите сгради изведнъж пламна. Проломът се затваряше, демонски огън заизригва в плътна стена.

Кенеб се огледа с нарастващ ужас и видя неколцина тръбачи от личния му състав — бяха се свили зад грамада камъни. Затича към тях и зарева:

— Свирете отбой! Проклети да сте! Свирете отбой!

На северозапад от Ю’Гатан Темъл и ескадрон уикски воини препускаха нагоре по склона към пътя за Лотал. Не бяха видели никого. Нито една човешка душа не бягаше от града. Конните воини на Четиринадесета го бяха обкръжили изцяло. Уикци, сети, Изгорените сълзи. Измъкване нямаше да има.

Темъл остана доволен, като разбра, че адюнктата разсъждава като него. Внезапен удар, силен като нож, забит в гърдите, право в сърцето на този прокълнат бунт. Чули бяха взривяващите се муниции — силно, по-силно, отколкото се очакваше, видели бяха изригналите нагоре черни облаци дим, повечето от южната стена на Ю’Гатан.

Спряха на пътя и видяха следите от масовото бягство, точило се оттук преди няколко дни.

Блясък на огнена светлина, далечен тътен като от небесен гръм — и всички като един се обърнаха към града. А там, зад каменните стени, се издигаха огнени стълбове: от бастионите, след това — сграда след сграда навътре, още и още пламъци.

Темъл зяпна, потресен от това, което виждаше, от това, което бе разбрал чак сега.

Една трета от Четиринадесета армия беше в града. Една трета.

Мъртва.

Юмрук Блистиг стоеше на пътя до адюнктата. Повдигаше му се неудържимо и това чувство извираше от място, за което бе повярвал, че е оставил зад себе си — когато стоеше на стените на Ейрън и гледаше избиването на армията на Колтейн. Безнадежден, безпомощен…

— Юмрук — отсече адюнктата, — още войници да запълнят рова.

Той се сепна, извърна се и даде знак на един от адютантите — жена; тя вече бе чула заповедта, кимна и се отдалечи на бегом. „Да се справим с изкопа, добре. Но… какъв смисъл има?“ Проломът беше запушен с нова стена, този път от огън. И още огън се вдигаше около целия град, започваше от терасите на самите крепостни стени, избухваха сгради, изригващото от тях горящо масло вдигаше ужасен рев, мяташе тухли, които сами по себе си бяха смъртоносни горящи снаряди. А ето, че вече, още по-навътре, на пресечки и покрай по-широките улици, пламваха още сгради. Една, точно зад двореца, избухна, към небето изригнаха гейзери горящо масло, разпръснаха нощния мрак и оголиха небесата и търкалящите се по тях черни облаци.

— Нил, Недер… — изхриптя адюнктата, — съберете маговете — всички, до един! Пламъците в пролома да се изгасят. Искам…

— Нямаме силата, адюнкта — прекъсна я Недер.

— Старите земни духове умират — добави Нил. — Бягат от пламъците. От изгарящата болка. Всички умират или бягат. Нещо скоро ще се роди тук…

Пред тях град Ю’Гатан изгряваше като ден. Злокобен, ужасен ден.

Кашлящи, олюляващи се ранени войници, носени и влачени през гъстата гмеж — но нямаше накъде да продължат. Кенеб стоеше и гледаше зяпнал — въздухът изгаряше очите му — трупащата се около него тълпа. Неговите войници. Седемстотин, осемстотин. Къде бяха останалите?

Знаеше.

Нямаше ги. Мъртви бяха.

В улиците напред се виждаше само огън, изригваше от сграда на сграда, изпълваше нажежения въздух с безумния си смях — демонски смях, хищен и нетърпелив.

Трябваше да направи нещо. Да измисли нещо… но тази горещина, този ужасен пек… дробовете му отчаяно се издуваха въпреки разкъсващата болка след всяко напрегнато вдишване. Дъх след дъх, но самият въздух сякаш беше умрял, целият живот сякаш бе изсмукан от него.

Собствената му броня го изпичаше жив. Паднал беше вече на колене, с всички останали.

— Бронята! — изпъшка той, без да е сигурен дали изобщо някой щеше да го чуе. — Смъквайте броните! Хвърлете оръжията!

„Богове подземни… гърдите ми… тази болка…“

Париране. Остриетата изстъргаха едно в друго. След това, щом воинът натисна по-силно с ятагана, Лостара Юил приклекна, дръпна меча си надолу и назад, посече обратно нагоре и под извитото острие и порази противника си в гърлото. Бликна кръв. Тя го подмина, отби друго свистящо към нея оръжие — копие, — чу как изпращя дървеният прът. В лявата й ръка беше ножът кетра: заби го с все сила в корема на врага, изви и го изтръгна.

Олюля се и се дръпна от рухващия воин, за миг я прониза жалост, щом го чу да крещи някакво женско име, преди да се свлече на камъните.

Боят кипеше от всички страни, трите й отделения вече се бяха смалили до по-малко от дузина войници, а още и още озверели фанатици изскачаха от околните сгради; навсякъде пушек и воня на зехтин, пращене и пукот… нещо изтътна и… Огън.

Отвсякъде.

Лостара Юил извика предупредително в мига, в който я нападна друг воин. Тя парира с ножа, заби меча и изрита пронизаното тяло, за да измъкне оръжието: свличащият се труп едва не го изтръгна от ръката й.

Зад нея отекнаха ужасени писъци и тя рязко се обърна.

Потоп от врящо масло изригваше от сградите от двете страни, помете сражаващите се — крака, дрехи, телаби, кожа, лен, пламъците запълзяха по всичко.

Тя се дръпна от връхлитащата река смърт, спъна се и падна, просна се върху нечий труп, изпълзя върху него, преди горящото масло да се разлее около нея, да подмине горящия вече остров още топла плът…

Близката сграда избухна, огнено кълбо се изду и полетя към нея. Тя извика, вдигна нагоре ръце и разкъсващата жар се протегна, за да я обгърне…

Нечия ръка се вкопчи в гърба й…

Болка… дъхът, откъснат от дробовете… след това… нищо.

— Залегни! — изрева Балм — водеше отделението си по някаква криволичеща уличка — и отново подхвана безкрайния низ проклятия. Бяха свършили. Изтласкани бяха назад при опита си да се върнат при Кенеб и пролома, притиснати бяха отвсякъде като стадо добитък. От пламъците. Преди малко бяха зърнали двореца, при едно мигновено разсейване на пушеците, и Балм прецени, че все още вървят натам — но светът около тях беше изчезнал в огън и дим, а по петите им връхлиташе усилващ се пожар. Жив, и ги гонеше.

— Усилва се, сержант! Трябва да се махаме от този град!

— Мислиш, че не го знам ли, Уидършинс? Какво, в името на Гуглата, мислиш, че се опитвам да направя? Хайде млъкни…

— Ще ни свърши въздухът.

— Вече ни е свършил, идиот! Затвори я тази уста!

Стигнаха до някаква пресечка и Балм пак спря войниците си. Входовете на шест задни улички ги приканваха мълчаливо, всяка — толкова крива и тъмна, колкото другата. От две вляво бълваше дим. Замаян, далхониецът обърса горещата пот от очите си, обърна се и огледа войниците си. Детсмел, Троутслитър, Уидършинс, Галт и Лоуб. Корави кучи синове, до един. Не беше подобаващият начин да умрат — имаше си подобаващи начини и този не беше от тях.

— Богове, никога вече няма да клекна до огън.

— Прав си, сержант — съгласи се Троутслитър и се разкашля.

Балм смъкна шлема си.

— Смъквай бронята, проклети глупци, преди да сме се опекли. Задръжте оръжията, ако можете. Тази нощ няма да мрем. Ясно ли е? Чуйте всички — ясно ли е?

— Да, сержант — отвърна Троутслитър. — Чуваме те.

— Добре. Е, Уидършинс? Някаква магия да имаш, да ни отвори път?

Магът поклати глава.

— Де да имах. Но… скоро, може би.

— В смисъл?

— В смисъл, тук се ражда огнен елементал, поне така мисля. Огнен дух, божество. Имаме пред себе си огнен шквал, а това ще възвести идването му… и тогава ще умрем, ако вече не сме умрели. Но елементалът е жив. Има воля, ум, адски гладен е и жадува да убива. Страхът обаче не му е чужд. Страх, защото знае, че няма да оцелее дълго — твърде яростен е, жарък — дни най-много. А познава и други видове страх и тук сигурно мога да направя нещо — илюзии. За вода, но не просто вода. Воден елементал. — Изгледа ги, както го бяха зяпнали, и сви рамене. — Може би да, може би — не. Колко умен е един елементал? Трябва да е умен, за да го изиграеш, нали? Умен като куче поне, по-добре да е повече. Проблемът е, че не всички са съгласни, че съществуват елементали. В смисъл, аз лично съм убеден, че теорията е добра, но…

Балм го фрасна по темето.

— Всичко това на теория? Загуби ни толкова време за глупости? Богове подземни, Уидършинс, ще ми се да те убия на място. — Изправи се. — Да продължаваме, докато можем. При Гуглата да върви този проклет дворец — да заемем отсрещната уличка, и като дойде теоретичният елементал, можем да му стиснем ръка и да го прокълнем в несъществуващата Бездна. Хайде… А ти, Уидършинс, нито дума повече, ясно?

Войникът тичаше, обвит в пламъци. Бягаше от болката, но нямаше къде да отиде. Капитан Фарадан Сорт вдигна арбалета и пусна стрелата. Нещастникът падна. Пламъците още подскачаха по него, изпичаха кожата му до черно, прогаряха плътта. Тя хвърли безполезното оръжие настрана.

— Последната стрела.

Новият й лейтенант с дългото име Мадан’Тул Рада не отвърна нищо — черта, с която Фарадан започваше да привиква и която май й допадаше.

Не и сега обаче, след като скоро щяха да се изпекат.

— Добре. Този маршрут го задраскваш — и съгледвачите ми свършиха. Ни напред, ни назад и както изглежда — ни наляво, ни надясно. Предложения?

С вкиснато лице и отпуснал челюст, Мадан’Тул Рада опипа с език един гнил кътник, изплю се и примижа срещу пушека, после смъкна кръглия си щит и огледа очуканата му повърхност. Вдигна отново очи, бавно се огледа и отвърна:

— Не.

Чуваха вятъра над себе си — пищеше, вихреше се и фучеше над града, увличаше пламъците нагоре — огромни огнени опашки, които свистяха като гигантски мечове през гърчещите се пелени дим. Все по-трудно и по-трудно ставаше да се диша.

Изведнъж лейтенантът вдигна глава към огнената стена нагоре по улицата и се изправи.

Фарадан Сорт се обърна натам и веднага видя онова, което беше видял — странно черно петно, което се разширяваше сред пламъците; огнените езици потръпваха назад и замираха, а петното ставаше все по-тъмно, кръгло… и от самата му среда се появи олюляваща се фигура в овъглени кожени дрипи.

Тръгна залитайки към тях, пламъците танцуваха около буйната й коса — танцуваха, но без да я опърлят. Фарадан Сорт видя, че е момиче, и го позна.

— Тази е от отделението на Корд. Синн.

— Как го направи? — попита Мадан’Тул Рада.

— Не знам. Но да се надяваме, че ще може да го направи пак. Войник! Насам!

Най-горният етаж се срути с грохот сред облак от прах и пушеци — точно там, където се беше присвил Боул. Дори не го беше видял как пада, подозираше Хелиан. „Щастливец.“ Погледна през рамо към отделението си. Покрити с мехури, червени като сварени омари. Смъкната броня, захвърлени оръжия — беше прекалено горещо, за да ги държат. Морска и тежка пехота. Самата тя — единственият сержант. Двама ефрейтори — Урб и Рийм — посърнали. Всички — с червени кръгове около очите — жадно смучеха свършващия въздух. „Колко още? Богове, какво не бих дала за една глътка точно сега. Нещо хубаво. Хладно, деликатно… пиянството иде бавно, крадешком, мами те кроткият сън, сладък като последната глътка в раздраното гърло. Богове, поет съм, стане ли дума за пиене, о, да!“

— Така. Натам вече е блокирано. Да хващаме по онази проклета задна улица…

— Защо? — попита сърдито Тъчи.

— Защото там не виждам пламъци, затова. Продължаваме да се движим, докато не можем повече, ясно?

— Защо просто не спрем тук — рано или късно ще ни затрупа друга сграда.

— Виж какво — изръмжа Хелиан. — Ти ако щеш спри, но аз ще продължа. Щом искаш да мреш сам, мри.

И тръгна.

Всички я последваха. Нищо друго не им оставаше.

Осемнадесет войници — Стрингс ги беше превел. Още три засади, кървави и безмилостни, и ето, че вече се бяха присвили пред портите на двореца, които зееха широко отворени, като огромна паст, пълна с огън. Над тях се издигаха гъсти валма дим. Ботъл, на колене, задъхан, бавно огледа войниците. Неколцина от тежката, цялото отделение на Стрингс и повечето от бойците на сержант Корд, плюс морските пехотинци, оцелели от отделението на Бордюк.

Бяха се надявали, молили се бяха дори, да пристигнат и да заварят други отделения — които и да е, още оцелели, надвили проклетата стихия… дотук, „Само дотук, нищо повече. Щеше да е достатъчно.“ Но бяха сами, без никакъв признак, че някъде другаде други малазанци са успели.

Ако Леоман от Вършачите беше в двореца, трябваше вече да е на пепел.

— Кръмп, Мейби, Кътъл, при мен — заповяда Стрингс. — Други сапьори? Не? Някой да носи муниции? Добре, току-що проверих моите — восъкът е много омекнал и става все по-мек — всичко ще гръмне, и точно това е планът. Всичко, освен подпалвачките — тях ги хвърляй — в пастта на тоя дворец…

— Какъв е смисълът? — попита намръщено Корд. — Не че искам да кажа нещо, обаче…

— Искам да се опитам да гръмна дупка в този ад — изритваме го назад и влизаме през дупката, докато я има — Гуглата знае докъде ще ни отведе. Не виждам никакъв огън зад двореца и това ме устройва. Нещо напротив?

— Умно. Ти си гений. Само да не си бях хвърлил шлема.

Няколко души се изсмяха. „Добър знак.“

След това — хрипливи кашляния. „Лош знак.“

Някой изкрещя, Ботъл се обърна и видя някакъв мъж с провиснали по него бутилки, държеше бутилка и в едната си ръка, и горяща факла в другата — и крачеше право към тях. А бяха захвърлили арбалетите.

Бел от отделението на Корд изрева и се втурна към фанатика.

— Назад! — изкрещя Корд. — Всички!

Бел се носеше срещу мъжа. Сблъскаха се на двадесетина крачки от групата и паднаха.

Ботъл залегна, превъртя се, блъсна се в някого.

Съсък и нови крясъци. Ужасни крясъци. И вълна от зной, изгарящ и свиреп, като дъх от ковашка пещ.

Стрингс сипеше проклятия и пълзеше, повлякъл със себе си торбите.

— Далече от двореца! Всички!

— Без мен! — изръмжа Корд. — Трябва ви помощ.

— Добре. Всички останали! Шестдесет, седемдесет крачки най-малко! Повече, ако можете! Бягай!

Ботъл се надигна и видя как Стрингс и Кътъл затичаха към портите на двореца. „Шестдесет крачки? Нямаме шестдесет крачки…“ Пламъците вече поглъщаха сградите във всички посоки, накъдето и да погледнеше.

Все пак колкото може по-далече. Затича.

Някой го стисна за лявата ръка и го завъртя.

Геслер. А зад него Том Тиси и още войници.

— Какво правят тия глупаци? — викна Геслер.

— Гърмят… дупка… През огъня…

— Крастави богове на Бездната! Сандс — пазиш ли си още мунициите?

— Да, сержант…

— Проклет глупак. Дай ги тука…

— Не — намеси се Трут и застана между двамата. — Аз ще ги взема. Минавали сме през огън и преди, нали, сержант? — Дръпна торбата от ръцете на Сандс и затича към портите…

А там Стрингс и Кътъл отстъпваха — горещината беше неудържима, пламъците изригваха на бели стълбове към тях.

— Проклет да е! — изсъска Геслер. — Онзи огън не беше такъв…

— Трябва да се махаме! — викна Ботъл.

След миг всички бягаха… освен Геслер, който тичаше към сапьорите пред портата. Ботъл се поколеба. Трябваше да види…

Трут стигна до Кътъл и Стрингс, дръпна торбите от ръцете им, метна ги през рамо, после извика нещо и затича към портите.

Двамата сапьори побягнаха назад й хванаха и Геслер, който изглеждаше решен да последва новобранеца си. Повлякоха го назад. Той се дърпаше, явно искаше да последва Трут…

Но Трут вече беше скочил в пламъците.

Побягнаха.

А дворецът зад тях изригна.

Нагоре и навън. Огромни каменни късове полетяха към небето.

Блъснат във въздуха от свирепия напор на вятъра, Ботъл се претърколи сред отскачащи от уличното платно парчета зид, крайници и крака, лица, широко отворени усти, всички крещяха… безмълвно. Никакъв звук… нито… нищо.

Ужасна болка в главата му, шипове, забиващи се в ушите му, натиск в слепоочията, черепът му — готов да се пръсне…

Вятърът изведнъж се обърна, задърпа след себе си огнени пелени, настъпи към него от всички улици. Натискът отслабна. И пламъците заотстъпваха, гърчеха се като пипала.

Въздухът замря.

Ботъл се закашля, надигна се и се обърна.

Центъра на двореца го нямаше, беше се пръснал, имаше само прах и пушеци.

— Давай! — изкрещя Стрингс и гласът му се разнесе на левги. — Давай! Всички! Напред!

Вятърът се върна внезапно, с писък, който преля във вой, и ги тласна напред.

Дънспароу първа стигна до портите на храма и ги разтвори широко. Огнените взривове огряваха хоризонта из целия град… навсякъде между градските стени.

Задъхан, с разтуптяно сърце и сякаш с нож, извиващ се безмилостно в корема, Коураб Билан Тену’алас последва Леоман и малазанката в храма на Скалисара. Л’орик бе на две крачки зад него.

„О, не. Не Скалисара — Кралицата на сънищата. Скалисара, богинята покровителка на зехтина, нямаше да… не, тя нямаше да позволи това. Не и… това.“

А нещата бяха започнали да добиват смисъл. Ужасен, отвратителен смисъл, като наместващи се дялани камъни, издигащи се в стена между човечността… и онова, в което се бе превърнал Леоман от Вършачите.

Воините — онези, които бяха яздили с тях, които бяха живели с тях още от самото начало на въстанието, които се бяха сражавали редом с тях срещу малазанците, които и сега все още се биеха като демони по улиците — всички те щяха да загинат. Ю’Гатан, целият този град… щеше да загине.

Забързаха по централния пасаж, в наоса, от който лъхаше студен прашен вятър — вятър, който сякаш идеше отникъде и отвсякъде едновременно. Вонеше на плесен, на гнило и смърт.

Леоман рязко се извърна към Л’орик.

— Отвори портал, Върховен маг! Бързо!

— Не трябва да правиш това — заговори Коураб на пълководеца си. — Тази нощ трябва да умрем. В бой, в името на Дрижна…

— Гуглата да го вземе Дрижна! — изръмжа Леоман.

Л’орик го гледаше, все едно го виждаше, все едно го разбираше за първи път.

— Момент.

— Нямаме време за това!

— Леоман от Вършачите — заговори невъзмутимо Върховният маг. — Ти си се спазарил с Кралицата на сънищата. Необмислен ход. Тази богиня не се интересува кое е добро и кое — лошо. И да е имала някога сърце, отдавна го е захвърлила. А сега ме въвлече в това — използва ме, за да може и една богиня да ме използва. Аз не…

— Порталът, проклет да си! Ако имаш възражения, Л’орик, постави ги пред нея!

— Всички те ще умрат — възкликна Коураб. — За да живееш ти.

— За да живеем ние, Коураб! Няма друг начин — нима мислиш, че малазанците щяха да ни оставят? Все едно къде и колко далече ще избягаме? Благодаря на прашните крака на Гуглата, че Нокътят все още не е ударил, но не смятам да преживея остатъка от живота си в страх! Аз бях телохранител, проклет да си — онова беше нейна кауза, не моя!

— Воините ти… очакваха да се биеш редом с тях…

— Нищо такова не са очаквали. Тия глупаци искаха да умрат. В името на Дрижна. — Озъби се презрително. — Нека мрат тогава! И още по-добре — ще отведат със себе си половината армия на адюнктата. Ето я твоята слава, Коураб! — Посочи вратите на храма. — Искаш да се присъединиш към тези глупаци ли? Искаш да усетиш как зноят разкъсва дробовете ти, как се пръскат очите ти, как кожата ти цвърчи? Искаш кръвта ти да кипне в жилите?

— Доблестна смърт, Леоман от Вършачите, сравнена с това.

Леоман изръмжа и отново се обърна към Л’орик.

— Отвори портала и не се бой, не съм й давал обещания за теб, освен да те доведа тук.

— Огънят извън този храм оживява, Леоман — отвърна магът. — Може да не успея.

— Шансовете ти намаляват с всеки миг — викна Леоман.

В очите му имаше паника. Коураб се взря в нея. Изглеждаше толкова… не на място. На това лице, за което бе мислил, че познава толкова добре. Всяко възможно изражение. Гняв, хладна насмешка, презрение, унес от дима на дъранг. Всяко изражение… освен това. Паника.

Всичко се срутваше и Коураб усещаше, че се дави. Че затъва все по-дълбоко, посяга към светлина, която става все по-далечна, по-смътна.

Л’орик изсъска някакво проклятие и се извърна към олтара. Камъните му сякаш засияха в сумрака, тъй нови, мраморът тъй непознат — от някой друг континент, предположи Коураб — прорязан с пурпурни жили, които сякаш запулсираха. Зад олтара имаше кръгло езерце, водата вдигаше пара.

Въздухът над олтара се завихри.

Тя ги очакваше от другата страна. Светлината потръпна, отразена сякаш от водата в езерцето, после порталът се разтвори, погълна олтара, ушири се, заизвива се черен и затрептя. Л’орик изохка, притиснат от невидимо бреме.

— Не мога да удържа толкова дълго! Виждам те, Кралице!

Отвърна му плавен хладен глас:

— Л’орик, сине на Оссерк. Не търся оброк от тебе.

— Какво искаш тогава?

Миг, в който порталът потръпна, а после:

— Ша’ик е мъртва. Богинята на Вихъра вече я няма. Леоман от Вършачите, въпрос към теб. — Нов тон се долови в гласа й, нещо, наподобяващо ирония. — Ю’Гатан — това, което направи тук — това ли е твоят Апокалипсис?

Пустинният воин се намръщи.

— Ами… да. — Сви рамене. — Не толкова голям, колкото се надявахме…

— Но може би достатъчен. Л’орик. Ролята на Ша’ик, Търсачката на Дрижна, е… свободна. Трябва да бъде заета…

— Защо? — попита навъсено Л’орик.

— За да не обсеби мантията нещо друго, нещо… по-нежелано.

— А вероятността за това?

— Застрашителна.

Коураб се вгледа във Върховния маг, усети пороя от мисли зад челото му, неведоми последици се подреждаха като късчета мозайка след думите на богинята.

— Имаш избраница.

— Да.

— Някоя, която… се нуждае от закрила.

— Да.

— В опасност ли е тя?

— И то голяма, Л’орик. Всъщност намеренията ми са предусетени и времето ни може би вече е изтекло.

— Добре. Приемам.

— Пристъпи напред тогава. Ти и другите. Не се бавете — и аз самата съм ужасно изтощена от поддържането на този път.

С изпепелена душа, Коураб видя как Върховният маг влезе в портала и се стопи във вихрушката на тъмното разлато петно. Леоман се обърна към него и промълви почти умолително:

— Приятелю…

Коураб Билан Тену’алас поклати глава.

— Нима не чу? Друга Ша’ик… нова Ша’ик…

— И ти и за нея ли ще намериш нова рат, Леоман? Нови глупци, които да поведеш на смърт? Не, с теб свърших, Леоман от Вършачите. Вземи си малазанската курва и се махнете от очите ми. Избирам да умра тук, с моите приятели воини.

Дънспароу стисна ръката на Леоман.

— Порталът се срива, Леоман.

Воинът, последният предводител на Дрижна, се обърна и двамата с жената прекрачиха в портала. Стопиха се… и не остана нищо.

Нищо освен странния вихрещ се вятър, понесъл прашни демони по инкрустирания под.

Коураб примига, огледа се. Извън храма светът сякаш свършваше, извисяваше се в писък предсмъртният му вик. „Не… не предсмъртен вик. Нещо друго…“

Чу друг някакъв звук — по-близък, от един страничен проход — и измъкна ятагана си. Пристъпи към завесата и с върха на оръжието отмести плата.

И видя деца. Присвити, сгушени едно до друго. Десет, петнайсет… шестнайсет. Осаждени лица, ококорени очи, всички го гледаха.

— О, богове — промълви той. — Забравили са ви.

„Всички са ви забравили. Всички, до едно.“

Прибра оръжието и пристъпи към тях.

— Добре. Ще си намерим място, нали? И ще изчакаме това да свърши.

„Нещо друго…“ Грохот, смъртта на сгради, воят на огъня, виещи ветрове. „Това е отвън, светът отвън, тези… духове подземни, Дрижна…“

Отвън родилните викове на Апокалипсиса се извисиха в писък.

— Там! — извика Троутслитър и посочи.

Сержант Балм примига, димът и горещината пареха като натрошено стъкло в очите му, и едва успя да различи десетина души, които пресичаха улицата пред тях.

— Кои са?

— Малазанци — отвърна Троутслитър.

Глас зад Балм:

— Страхотно, още миди за варене. Чудесна нощ ни чака…

— Като казах да мълчиш, Уидършинс, не се шегувах. Добре, давай да ги пресрещнем. Може да не са толкова объркани като нас.

— Тъй ли? Я виж кой ги води! Онази пияница, как й беше името? Сигурно са тръгнали да търсят кръчма!

— Сериозно, Уидършинс! Още една дума и ще те изкормя!

Грамадната лапа на Урб падна на рамото й, стисна, завъртя я рязко и Хелиан видя тътрещото се към тях отделение.

— Слава на боговете — изхриптя. — Тия поне трябва да знаят накъде вървят…

Сержантът им се приближи. Залиташе. Далхониец, с лице, зацапано със спечена кал.

— Аз съм Балм. Накъдето и да сте тръгнали, с вас сме!

Хелиан се намръщи.

— Чудесно. Значи скоро всички съвсем ще се сварим.

— Намерихте ли изход?

— Аха. Ей по онази уличка.

— Страхотно. Какво има там?

— Там е единственото място, където не гори, далхонийски манастирски плъх такъв! — Махна на бойците си и продължиха. Скоро видяха някакъв огромен зацапан със сажди купол и след малко вече вървяха покрай храмове с широко зейнали врати — люлееха се и се тресяха под напора на горещия като пещ вятър. Малкото дрехи, които още носеше, бяха започнали да димят, опърлени конци стърчаха от грубата тъкан. Усещаше миризмата на полуизгорялата си коса.

Някакъв войник я догони. Стискаше два дълги ножа в облечените си в ръкавици ръце.

— Няма да ни ругаеш сержанта — изръмжа й. — Той ни доведе чак дотук.

— Никой доникъде не ви е довел, идиот проклет. И ако не криеш някоя бутилка изстудено вино под дрипите си, бягай да дразниш някой друг.

— Пияна беше по-добра — измърмори той и я остави.

„Аха. Пиян всеки е по-добър.“

В другия край на рухналия дворец левият крак на Лимп беше заклещен от хлъзнал се каменен блок и крясъците му бяха толкова силни, че надмогваха свирепия вой на вятъра. Корд, Шард и още неколцина го измъкнаха, но беше ясно, че кракът му е счупен.

Напред имаше нещо като площад, място за градско тържище навярно, а по-натам, зад висока каменна стена, се издигаше огромният купол на храм. Останки стопен златен варак капеха като дъжд от ръбовете на купола. Тежка пелена черен дим бе надвиснала над всичко и куполът сякаш се рееше във въздуха, огрян от пламъци и осажден. Стрингс даде знак на всички да се съберат.

— Тръгваме към онзи храм. Може и да не помогне — проклетата огнена стена идва насам. Такова нещо не бях виждал. — Закашля се и се изхрачи. — Все едно, друго не мога да измисля.

— Сержант. — Ботъл се намръщи. — Усещам… нещо. Живот. В онзи храм.

— Добре, сигурно ще трябва да се бием, за да си спечелим място да умрем. Страхотно. Може би ще са достатъчно да ни избият всички, а това не е толкова зле.

„Не, сержант. Съвсем друго е. Но все едно.“

— Давай да се опитаме да минем през този площад.

Изглеждаше лесно, но въздухът им свършваше, а ветровете, прииждащи на вълни през площада, бяха убийствено горещи, стените на околните сгради не предлагаха никакъв завет. Ботъл разбираше, че може да не успеят. Зноят раздираше очите му, сипеше се като пясък в гърлото му с всеки хриплив дъх. През заслепяващата болка успя да зърне появилите се отдясно човешки фигури, изскачаха от облаците дим. Десет, петнайсет, десетки, изсипваха се на площада, някои обгърнати в пламъци, други — размахващи копия.

— Сержант!

— Богове подземни!

Воините нападаха. Тук, на този площад, в тази… пещ.

Горящите фигури изоставаха, залитаха, деряха лицата си и падаха, но другите продължаваха напред.

— Строй се! — изрева Стрингс. — Оттегляне с бой — към стената на онзи храм!

Ботъл зяпна настъпващата тълпа. Строй се? Оттегляне с бой? „С какво?“

Един от войниците на Корд се озова до него, махна му с ръка.

— Ти! Маг си, нали?

Ботъл кимна.

— Аз съм Иброн… трябва да ги спрем тия кучи синове… с магия… други оръжия не останаха…

— Добре. Дай каквото имаш, аз ще добавя.

Три от тежката пехота, жените Флашуит, Мейфлай и Уру Хела, бяха извадили ножове и стягаха челната редица. Миг след това Шортноус застана до тях, свил грамадните си лапи в юмруци.

Първите нападатели се приближиха на петнадесетина крачки и замятаха тежките копия. В мигновения блясък на полетелите във въздуха пръти Ботъл видя как дървото пламна и заниза пушливи дири.

Разнесоха се предупредителни викове, миг след това последва тежкият грохот на падащите копия. Уру Хела се завъртя с копието, пронизало лявото й рамо, и дългата дръжка се натресе с пукот във врата на Мейфлай. Уру се смъкна на колене, а Мейфлай залитна, но се изправи. Сержант Стрингс се просна на камъните с копие, забито в десния му крак. Заръмжа проклятия и започна да го дърпа, другият му крак се тресеше и риташе като обезумял. Тавос Понд залитна и се блъсна в Ботъл, събори го, после — половината му лице бе разпрано, окото бе провиснало на кървава жила — продължи да се тътри напред с писъци.

Миг преди освирепелите нападатели да ги връхлетят, вълна от магия се извиси в стена, напираща гигантска вълна сребрист дим, която помете напред и ги погълна. Писъци, падащи тела, кожа и плът почерняха и заголиха бяла кост. Внезапен ужас.

Ботъл представа си нямаше що за магия използва Иброн, но развихри своя Мийнас, подсили дебелината и ширината на пушливата стена — илюзорно, но паниката разкъса редиците на връхлитащите воини. Падаха и се търкаляха, далече от дима, закрили очите си с ръце, гърчеха се, бълвоч швирна по камъните. Магията разби атаката и щом вятърът отмете отровния облак, видяха само бягащи фигури, далече от купчината нападали тела.

Тлеещи и горящи тела.

Корик се беше добрал до Стрингс, който бе успял да изтръгне острието на копието от крака си и тъпчеше парчета плат в прободната рана. Ботъл отиде при тях — от дупките вече не шуртеше кръв. Все пак много кръв бе зацапала камъните.

— Превържи крака! — заповяда на полусета. — Трябва да се измъкнем от този площад!

Корд и ефрейтор Тюлип се оправяха с Уру Хела, а Скант и Балгрид бяха догонили Тавос Понд и го бяха притиснали на земята. Ботъл видя как Скант натика провисналото око в кухината, после извади намотка плат и я уви здраво около главата на войника.

— Извличай ранените! — изрева сержант Геслер. — Хайде, проклети тъпаци! Към онази стена! Трябва да влезем вътре!

Замаян и изтръпнал, Ботъл се наведе да помогне на Корик да вдигне Стрингс.

Видя, че пръстите му са посинели. Беше оглушал от грохота в главата и всичко около него се въртеше.

„Въздух. Трябва ни въздух.“

Стената се извиси пред тях и след това затичаха покрай нея, да намерят пролука.

Лежаха на купове, умираха от задушаване. Кенеб запълзя през натрошения камък, пламналите му от мехури ръце задращиха през отломките зидария. Заслепяващ дим, разкъсващ дробовете зной и ето, че усети ума си — изтощен и разпадащ се — диви, несвързани видения… жена, мъж, дете, излизащи от пламъците.

Демони. Слуги на Качулатия.

Гласове, толкова силни, в безкраен усилващ се вой… и мрак се понесе от трите привидения и загърна стотиците тела…

Да, умът му умираше. Умираше, защото усети как изведнъж се изтръгна от жестокия зной и сладък въздух изпълни дробовете му. „Умирам, какво друго може да е? Пристигнах. При портата на Гуглата. Богове, какво благословено облекчение…“ Нечии ръце го дърпаха — спазми на смъртна болка от допира на пръсти до изгорялата кожа — и го обръщаха.

Примига и зяпна едно зацапано със сажди опърлено лице. Жена. Познаваше я.

И тя говореше.

„Всички сме мъртви вече. Приятели. Сбираме се при Портата на Гуглата…“

— Юмрук Кенеб! Тук има стотици!

„Да.“

— Още живи! Синн задържа огъня, но не може повече! Ще се опитаме да пробием! Разбирате ли ме! Трябва ни помощ, трябва да вдигнем всички на крака!

„Какво?“

— Капитане — прошепна той. — Капитан Фарадан Сорт.

— Да! Хайде, изправи се, Юмрук!

Над Ю’Гатан се трупаше огнен щорм. Блистиг в живота си не беше виждал такова нещо. Пламъци — гърчещи се, завихрени, плющяха с дългите си пипала и разбиваха вълните пушеци. Яростни ветрове разнищваха облаците и ги разпръсваха на червени искри.

Зноят… „Богове подземни, това се е случвало и преди. Този прокълнат от Гуглата град…“

Един от ъгловите бастиони се взриви в огромно огнено кълбо, късове зид заподскачаха, заизвиваха се във въздуха, нагоре…

Вятърът, който ги връхлетя отзад, накара всички на пътя да залитнат. В лагера шатрите се откъсваха от въжетата си, политаха във въздуха и се понасяха на лудешки вълни към Ю’Гатан. Цвилеха коне; вдигащите се пелени от пясък и прах плющяха като в най-свирепия щорм.

Блистиг се озова паднал на колене. Нечия ръка в метална ръкавица го стисна за яката на наметалото и го извъртя. Взря се в лице, което в първия миг не позна. Кал, пот и сълзи, лице, изкривено от паника… Адюнктата.

— Изтегли лагера! Всички!

Едва успя да я чуе, но кимна, обърна се срещу вятъра и заслиза с усилие към пътя. „Нещо скоро ще се роди, каза Нил. Нещо…“

Адюнктата крещеше. Нови заповеди. Нил и Недер се разминаха с него, забързани към адюнктата.

Първоначалният порив на вятъра леко беше затихнал — този път по-дълго дихание, устремено към града и кипящия огнен ад.

— Там има войници! — крещеше адюнктата. — Отвъд разлома! Искам ги вън!

Детето Гръб се закатери по склона, Бент и Роуч тичаха от двете му страни.

И ето, че още хора се втурнаха и подминаха Юмрука. Хундрили. Магьосници, вещици. Пронизителни викове, несвързана реч, потекла в подмолни течения, трупаща се сила, изригваща от изтерзаната земя. Юмрук Блистиг се извърна натам… ритуал, магия, какво правеха? За миг погледът му пробяга към суматохата в лагера, той видя офицери сред залитащите войнишки фигури не бяха глупци. Вече се изтегляха…

Гласът на Нил от пътя:

— Усещаме я! Тук има някой! Духове подземни, такава сила!

— Помогнете й, проклети да сте!

Една вещица изпищя и лумна, обгърната в пламъци на пътя. След миг двама магьосници, присвити близо до него, се стопиха пред очите му и се разсипаха на бяла пепел. Блистиг ги зяпна с ужас. „Помогнете й? На кого? Какво става?“ Отдръпна се в края на пътя.

И успя да види, в средата на разлома в каменната стена, тъмно петно сред пламъците.

Огън засвятка около друга вещица и мигновено угасна, щом… нещо се затъркаля над всички на пътя — прохладна, сладка сила — като милостив дъх на божество. Дори той, Блистиг, презиращият всякаква магия, успя да усети тази извираща мощ, тази ужасна, красива воля.

Изтласка назад пламъците в пролома и разтвори вихрещ се черен тунел.

От който се затътриха фигури.

Недер беше паднала на колене до адюнктата — единственият човек, който все още стоеше на пътя — и Блистиг видя как момичето се обърна към Тавори, чу го как каза:

— Това е Синн. Адюнкта, това дете е Върховен маг. И не го знае дори…

Адюнктата се обърна и видя Блистиг.

— Юмрук! Станете. Отделенията и лечителите — напред. Веднага! Те излизат. Юмрук Блистиг, разбирате ли ме? Трябва им помощ!

Той се надигна на колене, повече не успя. Взря се в жената. Беше само силует, светът зад нея бе само пламъци, ръмжащ огнен щорм, все по-силен. Нещо студено, разкъсало ужаса, изпълни гърдите му.

Видение.

Успя само да зяпне.

Тавори изръмжа, после се обърна към застаналото до нея мършаво хлапе.

— Гръб! Намери офицери долу в лагера ни! Трябва ни…

— Да, адюнкта! Седемстотин деветдесет и един, адюнкта. Юмрук Кенеб. Юмрук Тене Баралта. Живи. Отивам да доведа помощ.

И вече тичаше покрай Блистиг, надолу по склона, и псетата тичаха по петите му.

„Видение. Поличба, да. Вече знам какво ни чака. В другия край. В другия край на този дълъг, дълъг път. О, богове…“

Вече се беше обърнала с гръб към него. Беше се вторачила в горящия град, към жалката виеща се колона оцелели, залитащи от тунела. Седемстотин деветдесет и един. От три хиляди.

„Но тя е сляпа. Сляпа за онова, което виждам аз.“

„Адюнктата Тавори. И един изгарящ свят.“

Вратите се разтвориха с трясък и нахлу вълна от пушек и зной. Димът се завъртя под купола, дърпан и теглен от странични течения. Коураб пристъпи пред сгушилите се деца и извади ятагана си.

Чу гласове — малазански — и миг след това видя фигури, появили се от сумрака в коридора. Войници, с жена начело. Щом видяха Коураб, спряха.

Някакъв мъж подмина жената. По опърленото, покрито с мехури лице личаха следи от татуировка.

— Аз съм Ютарал Галт — изхриптя гласът му. — Парду…

— Предател — изръмжа Коураб. — Аз съм Коураб Билан Тену’алас, Вторият на Леоман от Вършачите. Ти, парду, си предател.

— Има ли вече значение. Бездруго всички сме мъртви.

— Стига — каза някакъв войник с катраненочерна кожа на завален ерлий. — Троутслитър, иди го убий тоя глупак…

— Почакайте! — извика воинът парду и наведе глава. — Сержант. Моля ви. Няма смисъл от това…

— Тези кучи синове ни вкараха в този капан, Галт — изръмжа сержантът.

— Не — каза високо Коураб. — Леоман от Вършачите ни вкара в това. Той и никой друг. Ние… всички бяхме предадени…

— А къде се крие? — запита онзи, когото нарекоха Троутслитър, стискаше два дълги ножа и го гледаше убийствено със светлосините си очи.

— Избяга.

— Темъл ще го хване тогава — рече Ютарал Галт и се обърна към сержанта. — Те са обкръжили града…

— Няма полза — прекъсна го Коураб. — Той не тръгна натам. — Посочи зад себе си, към олтара. — Магически портал. Кралицата на сънищата… го взе оттук. Него и Върховния маг Л’орик, и една малазанка, Дънспароу…

Вратите се разтвориха отново и малазанците се обърнаха вихрено, щом се разнесоха още гласове — болезнени викове, задавено кашляне, проклятия — и се отпуснаха. Още техни другари, разбра Коураб. Още проклети врагове. Но парду беше прав. Единственият враг сега беше огънят. Обърна се рязко и изгледа децата, присвити, с изпълнени с ужас очи, и отново се завъртя — нямаше какво да им каже. Нищо, което си струваше да чуят.

Ботъл залитна в храмовия коридор и ахна. Студен прашен въздух профуча покрай него… откъде, как?… А после Кътъл отново затръшна вратите и изруга, беше си опарил ръцете.

Напред, при входа към залата с олтара, стояха още малазанци. Балм и отделението му. Пияницата от Картуул, Хелиан. Ефрейтор Рийм и още неколцина от тежката пехота на Соублоун. А зад тях, в самия наос — самотен воин бунтовник и зад него — деца.

„Но въздухът — въздухът…“

Корик и Тар помъкнаха Стрингс покрай него. Мейфлай и Флашуит отново бяха извадили огромните си ножове. А бунтовникът хвърли настрана ятагана си и оръжието кухо издрънча на плочките на пода. „Богове подземни, един от тях се предаде!“

От каменните стени се излъчваше зной — огнената буря отвън нямаше да пощади и този храм за много дълго. Последните двадесет крачки около ъгъла на храма до предната фасада едва не ги бяха убили — никакъв вятър, въздухът — изпълнен с пукота на взривяващи се тухли, пламъците сякаш се захранваха от самия въздух, ревяха по улиците, извисяваха се на спирали нагоре, гърчеха се над града като огромни качулати змии. А звукът — още го чуваше зад стените, все по-близо — звукът… беше ужасен. Ужасен.

Геслер и Корд спряха до Балм и Хелиан, и Ботъл се доближи, за да чуе.

— Някой тук да почита Кралицата на сънищата? — попита Геслер.

Хелиан сви рамене.

— Допускам, че е малко късно да започвам тепърва. Все едно, Коураб Билан Тену’алас — ето този, пленникът ни — каза, че Леоман вече бил сключил сделка с нея. Разбира се, тя може би не си пада по фаворити…

Стресна ги внезапен пукот — олтарът току-що се беше пръснал — и Ботъл видя, че Кръмп, безумецът саботьор, още пикае върху него.

Хелиан се изсмя.

— Все едно, задраскай и тази идея.

— Ташаците на Гуглата — изсъска Геслер. — Някой да иде да го убие тоя кучи син, моля ви.

Забелязал внезапното им внимание, Кръмп попита съвсем невинно:

— Какво има?

— Трябва да си кажем една-две думи с теб. — Кътъл се намръщи. — За стената…

— Вината не е моя! Никога не бях използвал „проклетии“!

— Кръмп…

— А и името ми не е това, сержант Корд. Името ми е Джамбър Боул и бях Висш маршал в Нередовните на Мот…

— Е, вече не си в Мот, Кръмп. И не си вече и Джамбър Боул. Вече си Кръмп и гледай да свикваш.

Глас зад Ботъл:

— Нередовните на Мот ли каза?

Ботъл се обърна и кимна на Стрингс.

— Да, сержант.

— Богове подземни, него пък кой го е наел?

Ботъл сви рамене и го изгледа за миг. Корик и Тар го бяха пренесли през входа на наоса и сержантът се беше облегнал на една колона, изпружил пред себе си ранения си крак. Лицето му беше пребледняло.

— Да взема да ида до онзи…

— Няма смисъл, Ботъл — стените ще се взривят. Усещам зноя, дори през тази проклета колона. Удивително е, че въздухът тук… — Гласът му затихна и Ботъл видя как сержантът се намръщи, после опря длани на плочките на пода. — Ха!

— Какво има?

— Хладен въздух, излиза между плочите.

„Крипти? Подземия? Но въздухът там би трябвало да е мъртъв…“

— Ей сега се връщам, сержант — рече той, обърна се и тръгна към пропукалия се олтар. От малкия басейн зад него се вдигаше пара. Тук вече успя да усети вятъра, въздушните течения, вдигащи се от пода. Спря и се смъкна на четири крака.

И отпрати сетивата си надолу, за да потърси искри живот.

Надолу, през плътно улегнали пластове отломки, а след това — движение в мрака, проблясък на живот. Обзет от паника, слизаше все надолу и надолу; втурналият се нагоре въздух профучаваше покрай мазна козина — плъхове. Бягащи плъхове.

„Бягащи. Накъде?“ Сетивата му се понесоха надолу, през пластовете развалини, забърсаха същество след същество. Мрак, въздишащи струи хладен въздух. Миризми и ек, и влажен камък…

— Чуйте! — извика Ботъл и се изправи. — Трябва да пробием през пода! С каквото ви е подръка — трябва да го пробием!

Изгледаха го, все едно е полудял.

— Пробиваме надолу! Този град — изграден е върху руини! Трябва да намерим път надолу — през тях — проклети да сте — този въздух идва отнякъде!

— Ние какво, да не сме мравки? — изръмжа Корд.

— Долу има плъхове — видях през техните очи — видях! Кухини, пещери… проходи!

— Какво си направил! — Корд тръгна настръхнал към него.

— Задръж, Корд! — изсумтя Стрингс. — Чуйте го. Ботъл… можеш ли да проследиш един от тези плъхове? Можеш ли да го държиш във властта си?

Ботъл кимна.

— Но под този храм има каменни основи — трябва да пробием…

— Как? — попита намръщен Кътъл. — Току-що се отървахме от всичките си муниции!

Хелиан зашлеви, един от войниците си.

— Ти, Бретлес! Още ли държиш онази трошачка?

Всички сапьори в залата скочиха и се обърнаха към Бретлес. Той се огледа паникьосано и измъкна изпод дрехата си клинообразен шип с бронзова обшивка.

— Отдръпни се от него! — изрева Стрингс. — Всички. Всички освен Кътъл. Кътъл, можеш да го направиш, нали? Без грешки.

— Никакви — отвърна Кътъл и предпазливо взе шипа от ръката на Бретлес. — Някой все още да има меч? Нещо достатъчно твърдо и остро, за да пробие плочите…

— Аз. — Каза го воинът бунтовник. — Имах по-скоро — ето го там. — Посочи.

Ятаганът се озова в ръцете на Тюлип и той заудря по плочите с настървеност, от която се разхвърчаха във всички посоки инкрустирани скъпоценни камъни. Успя да разкърти в пода груба ъгловата дупка.

— Достатъчно, дръпни се, Тюлип. Всички, отдръпнете се колкото може по-близо до външните стени и покрийте лицата, очите и ушите…

— По колко ръце ще ни трябват според теб? — изръмжа Хелиан.

Смях.

Коураб Билан Тену’алас ги зяпна, все едно си бяха изгубили ума.

Отекващ пукот разтърси храма и отгоре се посипа прах. Ботъл погледна и видя езиците на пламъците, заблизали през цепнатината на купола, който започваше да хлътва.

— Кътъл…

— Виждам го. Молете се тази трошачка да не го срути целия на главите ни.

Вдигна шипа.

— Ботъл, накъде искаш да сочи?

— Към олтара. Там има кухина, два или три разтега надолу.

— Три? Богове подземни. Е, ще видим.

Външните стени бяха нажежени като пещ, рязко пращене и пукот изпълни въздуха, щом храмът започна да се сляга. Чуваха скърцането на каменните основи — хлъзгаха се надолу под неустоимия натиск. Зноят се усилваше.

— Броя от шест! — извика Кътъл и запълзя назад.

„Пет… четири… три…“

Трошачката се взриви сред убийствен дъжд от каменни парчета и късове плочи. Бойците завикаха в паника, децата запищяха, прах и дим изпълни въздуха… и след това, от пода — шум от срутващи се отломки, удрящи се в някакви неща долу, отскачащи и търкалящи се, надолу и надолу…

— Ботъл! — викна Стрингс.

Ботъл отново запълзя — напред, към зейналата дупка. Трябваше да намери друг плъх. Някъде там, долу. „Плъх, който душата ми да може да яхне. Плъх, който да ни изведе.“

Не каза на другите какво друго беше усетил, пробягало крадешком между искрите живот сред безкрайните пластове на мъртвия, заровен долу град — все надолу и надолу — въздухът, изригващ оттам и вонящ на развала, непрогледният мрак, тесните криви проходи. „Надолу. Всички плъхове бягат надолу. И нито един, нито един достижим, пълзят и бягат, навън, на воля, в нощния въздух. Нито един.“

„Плъховете ще избягат. Дори когато няма къде да отидат.“

Носеха покрай Блистиг ранени и обгорели войници. Болка и шок, напукана разтворена плът, жълто-червена като препечено месо — което, осъзна той изтръпнал, си беше точно това. Бяла пепел от коса и косми — по крайници, на мястото на веждите, по опърлени темета. Почернели останки от дрехи, ръце, стопени на дръжките на оръжия — искаше да се обърне, отчаяно искаше да избяга, но не можеше.

Стоеше на хиляда и петстотин крачки от пътя и ивиците горяща трева покрай него, а все още усещаше горещината. По-натам някакъв огнен бог поглъщаше небето над Ю’Гатан — Ю’Гатан, който се срутваше, стапяше се на шлака — и смъртта на града бе толкова ужасна за очите му, колкото колоната оцелели войници на Кенеб и Баралта.

„Как е могъл да направи това? Леоман от Вършачите, ти превърна името си в проклятие, което никога няма да умре. Никога.“

Някой беше дошъл до него и след дълга пауза Блистиг се обърна. И се намръщи. Нокътят, Перла. Очите му бяха зачервени — дъранг, не можеше да е друго, защото беше останал в палатката си, в другия край на лагера, безразличен сякаш към тази жестока нощ.

— Къде е адюнктата? — попита с тих, дрезгав глас Перла.

— Помага при ранените.

— Прекършена ли е? Гърчи ли се на колене в калта, прогизнала от кръв?

Блистиг го изгледа. Тези очи — дали бяха плакали? Не. Дъранг.

— Повтори го, Нокът, и няма да останеш жив задълго.

Високият мъж сви рамене.

— Погледни тези изгорени бойци, Юмрук. По-зле са от издъхващи.

— Лечителите са сред тях. Магьосници, вещици, от ротата ми…

— Някои рани не могат да се изцерят.

— Ти какво правиш тук? Върни се в палатката си.

— Загубих приятел тази нощ, Юмрук. Ще ида, където сам реша.

Блистиг извърна глава. Загубил приятел. А всички тези над две хиляди малазански войници? „Кенеб изгуби повечето си морски пехотинци и сред тях — безценни ветерани. Адюнктата изгуби първата си битка — о, имперските архиви ще го отбележат като велика победа, унищожението на последните останки от бунта на Ша’ик. Но ние, ние, които сме тук тази нощ, ние ще знаем истината до края на живота си.“

„А адюнкта Тавори съвсем не е свършила. Видях го.“

— Върни се при императрицата — каза Блистиг. — Кажи й истината за тази нощ…

— И какъв ще е смисълът от това, Юмрук?

Той отвори уста да отвърне — и я затвори.

— Дужек Едноръкия ще бъде известен, а той на свой ред ще докладва на императрицата — каза Перла. — Засега обаче по-важното е Дужек да знае. И да разбере, в което съм сигурен.

— Какво да разбере?

— Че Четиринадесета армия не може вече да бъде смятана за боеспособна сила на Седемте града.

„Истина ли е?“

— Това тепърва ще се разбере — отвърна той. — Все едно, въстанието е съкрушено…

— Леоман избяга.

— Какво?!

— Избягал е. В Лабиринта на Д’рисс, под закрилата на Кралицата на сънищата — само тя знае, предполагам, каква ще й е ползата от него. Признавам, и това ме безпокои — боговете по природа в повечето случаи са непредсказуеми, а тя — повече от всички. Тази подробност ме… терзае.

— Стой тук тогава и се терзай.

Блистиг се обърна и тръгна към вдигнатите набързо болнични шатри. Гуглата да го вземе този проклет Нокът. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Как можеше да знае такива неща? Леоман… жив. Какво пък, това навярно можеше да подейства в тяхна полза, името му може би щеше да се превърне в проклятие и за хората на Седемте града. Предателят. Командирът, избил собствената си армия.

„Но това сме. Виж Върховния Юмрук Пормквал, в края на краищата. Да, неговото престъпление беше глупост. А на Леоман… чисто зло. Ако такова нещо изобщо съществува.“

Щормът продължаваше да бушува, изригваше вълни от зной, които изпепеляваха околността. Стените на града бяха изчезнали… защото никоя съградена от човешки ръце стена не можеше да устои на гнева на този демон. Далечно бледо отражение се виждаше на изток. Слънцето, изгряващо да срещне своето чедо.

Душата му бе яхнала гърба на някакво дребно нищожно същество, пиеше сила от малко, бясно пулсиращо сърчице и гледаше през очи, пронизващи мрака. Като някакъв далечен призрак, свързан с най-тънката верига, Ботъл усещаше собственото си тяло някъде далече горе, хлъзгаше се през шистите, одраскано и нарязано, с мъртвешки бледо лице, с напрегнати очи. Ожулени разкървавени длани го дърпаха надолу — собствените му, беше сигурен в това — и чуваше движещите се зад него войници, детския плач, стърженето на токи, запъващите се ремъци на войнишки торби, чегъртането по зида, пълзенето.

Нямаше представа колко дълбоко са се спуснали. Плъхът търсеше най-широките, най-високи проходи по дирята на виещия, свистящ вятър. Ако горе в храма бяха останали хора, изчакващи реда си да влязат в този тунел, редът им така и нямаше да дойде, защото самият въздух вече беше пламнал и скоро храмът щеше да рухне, да затрупа овъглените им тела с топящ се камък.

Стрингс щеше да е сред тези жертви, защото бе настоял да тръгне последен, след Коураб Билан Тену’алас. Ботъл си помисли за тези последни, изпълнени с паника мигове, преди да се вдигнат облаците прах и да завалят парчетата от купола…

— Ботъл!

— Търся! — Надолу, през пукнатини и проломи, лов на живот. Топлокръвен живот. Докосна леко, а после се вкопчи в безмълвното същество: плъх, охранен и здрав… но побъркан от ужас. Надмогна жалката му защита, стегна в желязна хватка душата му — плахата, тръпнеща искрица, достатъчно силна обаче, за да се пресегне извън убежището си от плът и кости. Умна и странно горда, стоплена от близостта на събратята си, от властта на господаря на котилото, но всичко вече беше изпаднало в хаос, поривът да се оцелее беше надвил всичко друго.

Тича лудешки надолу по дирята, гони щедрите миризми във въздуха…

И изведнъж се обърна, започна отново да се катери нагоре и Ботъл усети душата му в хватката си. Съвършено застинала и податлива, след като вече бе пленена. Наблюдаваща, любопитна, спокойна. Нещо много, много повече имаше в живите същества — винаги го беше знаел. А толкова малко хора можеха да ги разбират като него, толкова малко можеха да се пресегнат и да се вкопчат в такива души и с това да открият онази странна плетеница на доверчивост, смесена с подозрение, на страх — с любопитство, на потребност — с вярност.

Не водеше на смърт това мъничко същество. Нямаше да го стори, не можеше, и то като че ли разбра, като че ли усети вече една по-голяма цел на живота си, на съществуването си.

— Хванах я — чу Ботъл собствения си глас.

— Слизай тогава!

— Още не. Тя трябва да изпълзи нагоре… за да ни поведе обратно…

— Богове подземни!

— Започвайте да осиновявате деца, войници — викна Геслер. — Искам по едно между всеки от нас, след Кътъл, тъй като Кътъл ще е веднага след Ботъл…

— Оставете ме последен — каза Стрингс.

— Кракът ти…

— Точно така, Геслер.

— Имаме други ранени — имаме и кой да ги води и да ги влачи. Фид…

— Не. Тръгвам последен. С този пред мен трябва да затворим тунела, иначе огънят ще ни подгони…

— Има бронзови капаци. Покриваха басейна — обади се Коураб Билан Тену’алас. — Ще остана с теб. Двамата ще затворим изхода с тях.

— Предпоследен? — изръмжа някой. — Ти току-що уби Фид и…

— И какво, малазанецо? Ако ми се разреши, бих тръгнал и последен. Стоях редом до Леоман…

— Това ме устройва — прекъсна го Стрингс. — Коураб, двамата с теб ще се оправим.

— Задръж. — Хелиан се наведе към Ботъл. — Няма да сляза там. По-добре някой да ме убие тук…

— Сержант…

— Няма начин. Долу е пълно с паяци…

Чу се как нечий юмрук изпращя в челюст, нечие тяло рухна на пода.

— Урб, ти току-що нокаутира сержанта.

— Познавам я от отдавна. Тя е добър сержант, каквото и да мислите.

— Щом казваш.

— Заради паяците е. Няма начин да слезе — трябва да й запуша устата и да я вържа — ще я влача сам…

— Щом тя е добър сержант, Урб, как се държиш с лошите?

— Не съм имал друг сержант и смятам да си остане така.

Долу, в широката цепнатина, която беше усетил Ботъл, плъхът издращи и се опита да продължи, но цепнатината беше… прекалено ниска? Не, щяха да изпълзят през нея, а там, по-надолу — нещо като скосена камера и долната половина на вход… Той отпрати плъха натам и през входа…

— Хванах го! Има улица! Част от улица — не знам докъде…

— Все едно! Хайде, води ни, проклет да си! Излизат ми мехури навсякъде! Побързай!

„Добре. Защо не? Най-малкото ще се спасим за още няколко мига.“ Хлъзна се в дупката. Зад него — гласове, стържещи ботуши, съскане от болка, щом плътта се допреше до нажежен камък. Смътно:

— Колко гореща е водата в басейна? Ври ли вече? Не? Добре, който е с манерка или мях, пълни…

В цепнатината… докато плъхът ситнеше по наклонената, осеяна с камъни улица, под покрив от плътен слой отломки…

Ботъл усети как тялото му се провря през процепа и се спусна надолу, на улицата. Камъни, хоросан и глинени чирепи под дланите му — жулеха и режеха, докато пълзеше напред. Хора бяха вървели някога по този широк булевард, в някой отдавна отминал век. Коли бяха трополили тук, конски копита бяха чаткали и бе мирисало на вкусно. От готварски пещи в околните къщи, от добитък, подкаран на тържищата. Крале и бедняци, велики магове и амбициозни жреци. „Всичко е свършило. Станало е на прах.“

Улицата се наклони рязко там, където калдъръмът се беше изкъртил, бе хлътнал, за да запълни подземна камера… не, стар канал, иззидан с тухли, и тъкмо в този канал бе пропълзял плъхът му.

Той избута настрана парчетата калдъръм и се спусна в шахтата. Засъхнали фекалии в тясното плитко корито под него, черупки на мъртви насекоми запращяха, щом запълзя напред. Бял гущер, дълъг колкото лакътя му, пробяга с шумолене и се скри в странична цепнатина. Челото му се допря до нишки паяжина, толкова здрава, че го спря за миг, преди да изпука и да се скъса. Усети как нещо леко кацна на рамото му, пробяга по гърба му и скочи.

Чу зад себе си как Кътъл се закашля в праха, засипал го с внезапния порив на вятъра. Някакво дете беше заплакало там назад, но вече мълчеше, чуваше се само шумолене и тежко пъшкане. Малко по-напред сектор от тунела беше пропаднал. Плъхът беше намерил изход през него и затова Ботъл знаеше, че преградата няма да е непроходима. Стигна до нея и започна да разчиства отломките.

Смайлс подбутна детето пред себе си.

— Давай напред, не спирай. Вече не е далече. — Чуваше подсмърчането на момиченцето — не плач, все още не, само прахта, толкова много вече беше тази прах, от всички хора, пълзящи напред. Отзад две малки ръце непрекъснато я докосваха по опърлените ходила и рязката болка я жегваше в краката, но това го преглъщаше, без да извика. „Проклетото хлапе нищо друго не знае, нали? И защо имат такива големи очи и те гледат така? Като прегладнели палета.“ — Продължавай да пълзиш, мъничкото ми. Още малко…

Детето зад нея, момче, помагаше на Тавос Понд, чието лице бе покрито с окървавени превръзки. Корик беше точно зад тях. Смайлс чуваше полудивия сети — не спираше да реди някаква песен. Това сигурно бе единственото, което можеше да опази тоя глупак от убийствената паника. Обичаше си родната просторна савана, нали? Не тези тесни криви тунели…

Всичко това не можеше да я притесни. Виждала беше и по-лошо. Толкова пъти, преди време, беше преживявала по-лошо. Научаваш се да разчиташ само на онова, което е пред теб, и стига пътят напред да е чист, все още има надежда, все още има шанс.

Само това тъпо момиченце да не спре. Ново подбутване.

— Продължавай, миличко. Съвсем малко остана.

Геслер пълзеше в катранения мрак и чуваше тежкото пъшкане на Тюлип пред себе си и влудяващото пеене на Кръмп отзад. На огромния Тюлип — протегнатите ръце на Геслер непрекъснато докосваха босите му стъпала — сигурно му беше доста трудно; сержантът напипваше петната кръв, които Тюлип оставяше след себе си, докато се извиваше и промушваше през тесния крив проход. Пъшкане, кашляне… не, не кашляне…

— Бездната да ни вземе, Тюлип, какво толкова му е смешното? — изсъска Геслер.

— Гъдел ме е — отвърна мъжът. — Гъделичкаш ме по петите.

— Просто продължавай напред, проклет глупак!

Зад него: идиотската песен на Кръмп продължаваше:

И дума-две да ви река, о, да, за блатната гора.

Дърветата със меки ходила

бради от мъх си имат чак до долу,

току полюшне ги ветрецът миризлив

от тинята кафява на мазната вода.

О, бяхме в утрото на крастави жабоци,

надолу по корем с пиявици събирахме хайвера,

че да го стиснеш с пръсти червея му тлъст,

че да се хлъзне розовата слуз…

Не са ли сладки, а, не са ли сладки?

Не се ли сладки, а, не са ли сладки?

Да, сладко като торф, о, да…

Да, сладко като торф…

На Геслер му се искаше да закрещи, както крещеше някой там, напред. Да закрещи, но не можеше да събере дъх — прекалено тясно беше, прекалено зловонно, хладният доскоро въздух вече вонеше на пот, урина и на Гуглата само знае още какво. Лицето на Трут продължаваше да се връща в ума му, издигаше се пред вътрешния му взор като обвинение в смъртен грях. Той и Сторми, двамата бяха измъкнали новобранеца през толкова опасности от онова проклето въстание насам. Опазили го бяха жив, показали му бяха как да остава жив в този проклет от Гуглата свят.

„А какво прави той? Хуква в един горящ дворец. С половин дузина проклетии на гърба. Богове, за едно беше прав обаче, огънят не можа да го хване — мина през него и точно това ни спаси… досега. Издуха онзи огнен щорм назад. Спаси ни…“

Войниците около него бяха покрити с мехури, опърлени. Кашляха с всеки дъх, всмукан в полуовъглените дробове. „Но не и аз.“ Беше усетил онова божество сред бушуващия огън. Усети го, като дете, побесняло от гняв затова, че твърде скоро ще умре. „Добре, не заслужаваш нищо повече.“ Огънят не можеше да го нарани, ала това не означаваше, че е длъжен да коленичи в молитва пред него, нали? За нищо такова не беше молил. Той и Сторми, и Трут — само че Трут вече бе мъртъв. Изобщо не беше очаквал…

И дума-две да ви река, о, да, за моста стар,

той беше с каменни крака и бяла като кокал вар,

а язовците се клатушкаха по голата скала,

по цял ден се клатушкаха, чак до дома.

О, ние дърпахме лозите диви знаеш откъде,

и тъпчехме уши със сладка жълта глина,

че да накараме борсуците да изхвърчат

направо във котлите на огнището…

Не са ли сладки, а, не са ли сладки?

Не се ли сладки, а, не са ли сладки?

Да, сладко като торф, о, да…

Да, сладко като торф…

Само да се измъкнеше оттук, щеше да извие хилавия врат на Кръмп. Висш маршал^[1]? Богове подземни…

И дума-две да ви река, о, да, за кулата на оня маг…

Ефрейтор Тар задърпа ръцете на Балгрид, без да се трогва от врясъците му. Как бе успял магът да остане дебел през целия този безкраен поход беше изумително. А сега най-вероятно щеше да се окаже смъртоносно. Между другото, тлъстината можеше да се натъпче, докато яките мускули не можеха. Това поне беше нещо.

Балгрид изврещя и Тар го издърпа от цепнатината.

— Ръцете ще ми откъснеш!

— Ако се затапиш тука, Урб отзад ще си извади ножовете и…

Приглушен глас откъм грамадния мъж зад Балгрид:

— Адски вярно. Ще те разфасовам като прасе, маг. Заклевам се.

Тъмнината беше най-лошото от всичко — освен паяците, скорпионите и стоножките тъмнината беше това, което глождеше и дъвчеше разума на Тар. Ботъл поне имаше очи на плъх, през които да гледа. Плъховете можеха да виждат в тъмното, нали? Но пък можеше и да не могат. Може би просто използваха носовете си, мустачетата си, ушите. Може би бяха твърде глупави, за да полудеят.

„Или вече са полудели. Води ни някакъв полудял плъх…“

— Пак се заклещих, о, богове! Не мога да мръдна!

— Престани да ревеш — каза Тар, спря и отново се извъртя. И се пресегна за ръцете му. — Чуваш ли онова, Балгрид?

— Какво? Кое?

— Не знам. Стори ми се, че ножовете на Урб излизат от каниите.

Магът запъшка, напрегна се, зарита и запълзя.

— Спреш ли пак, гущерите ще те спипат — каза Балм на детето пред себе си. — Жив ще те изядат. Ще ни изядат всички живи. Това са гробнични гущери, пале проклето. Знаеш ли какво правят гробничните гущери? Ще ти кажа какво. Ядат човешка плът. Затова им викат гробнични гущери, макар че нямат нищо против жива плът…

— В името на Гуглата! — изръмжа Детсмел зад него. — Сержант — не е това начинът…

— Затвори си устата! Нали пълзи? И още как! Гробнични гущери, задник! О, да!

— Надявам се, че не си чичо на някого, сержант.

— Ставаш по-лош от Уидършинс, ефрейтор, с тази твоя бъбрива уста. Искам ново отделение…

— Никой няма да те вземе след всичко това…

— Нищо не знаеш, Детсмел.

— Знам, че ако бях детето пред тебе, щях да ти се изсера в лицето.

— Млък! Даваш му идеи, проклет да си! Само го направи, момче, и ще те вържа, о, да, и ще те оставя на гробничните гущери…

— Чуй ме, малкият! — извика Детсмел и гласът му отекна. — Тия гробнични гущери са дълги само колкото палеца ти! Балм просто…

— Ще те изкормя, Детсмел! Заклевам се.

Коураб Билан Тену’алас пълзеше напред. Малазанецът след него пъшкаше — единственият знак, че още го следва. Бяха успели да дръпнат един от бронзовите капаци над дупката, но си изгориха ръцете — лошо изгаряне, болката не спираше. Дланите на Коураб бяха омекнали като восък, подпухнали от камъните, в които се вкопчваха, от цепнатините, в които се впиваха.

Никога не беше изпитвал такава разкъсваща болка. Плувнал беше в пот, крайниците му трепереха, сърцето биеше като заклещен звяр в гърдите му.

Издърпа се през тясното пространство, смъкна се върху нещо, което приличаше на калдъръм, макар че главата му се остърга в пласта отломки горе. Изпълзя с пъшкане напред и чу как сержантът се смъкна зад него.

После земята се разтърси, посипа се гъст като пясък прах. Глух тътен, след него отгоре последваха гръм след гръм. Поток нажежен въздух ги помете отзад. Пушек, прах…

— Напред! — изкрещя Стрингс. — Преди покривът да е…

Коураб се пресегна назад, докопа едната ръка на малазанеца — мъжът беше полузаровен под срутената зидария, едва дишаше. Коураб дръпна, после — още по-силно.

Малазанецът изпъшка дивашки и сред трясъка на тухли и камъни Коураб го измъкна.

— Хайде! — изсъска. — Напред има някаква яма, канал — останалите се спуснаха долу — хвани се за глезена ми, сержант…

Вятърът отново довя зной.

Коураб се хвърли с главата напред в ямата, повлякъл Стрингс след себе си.

Плъхът беше стигнал до вертикална шахта, с достатъчно груба стена, за да може да се спусне надолу. Вятърът зави от дъното, пълен с гнили листа, прах и парчета изсъхнали насекоми. Съществото все още се спускаше, когато Ботъл се издърпа до ръба. Понесеният от въздуха боклук го удари в очите, щом надникна долу.

И не видя нищо. Напипа някакъв камък и го хвърли в дупката. Душата му, яхнала плъшата, усети как ги подмина надолу. Ушите на гризача щръкнаха в очакване. След четири удара на човешко сърце се чу приглушен удар на камък в камък, още няколко и след това — нищо. О, богове…

Кътъл зад него се обади:

— Какво има?

— Шахта. Слиза право надолу… много надолу.

— Можем ли да се спуснем?

— Плъхът може.

— Колко е широка?

— Не много. И се стеснява.

— Имаме ранени, а Хелиан още е в безсъзнание.

— Направи проверка — искам да знам колко сме. Трябват ни също ремъци, въжета, всичко. Чу ли, че храмът рухна, или ми се е счуло?

Кътъл се извъртя и започна проверката, нареди и да търсят ремъци и въжета, после отново се обърна.

— Да, рухна. Когато връхлетя вятърът. Слава на Гуглата, че се върна, иначе щяхме да се опечем или задушим, или и двете.

„Е, още не сме се измъкнали…“

— Знам какво си мислиш, Ботъл.

— Така ли?

— Мислиш ли, че има бог на плъховете? Дано. И дано да се молим добре и здраво.

Бог на плъховете. Може би. „Трудно е да се разбере при същества, които не мислят с думи.“

— Мисля, че някой от нас, някой от по-големите, по-силните, трябва да остане над шахтата. И да помогне на другите да се спуснат.

— Стига да имаме достатъчно ремъци и въже за спускане, да. Тюлип може би, или онзи, другият ефрейтор, Урб. Но няма място откъде да минат.

„Знам.“

— Ще се опитам да се спусна долу.

— Къде е плъхът?

— Долу. Стигнал е дъното. Чака. Все едно, да видим.

Привлече от Лабиринта на Тир, за да разкъса мрака, и изпълзя до самия ръб. Стената отсреща като че ли беше част от монументална сграда, камъните бяха майсторски изсечени и иззидани. Покриваха ги тук-там петна олющена гипсова мазилка, както и фризът пред мазилката. Изглеждаше почти съвършено отвесна — стесняването на отвора бе причинено от стената от неговата страна — с много по-груба фасада, с изпъкналости, останали от някакъв стар сложен орнамент. Странна среща на стилове за две сгради, стоящи толкова близо една до друга. Все пак и двете стени бяха устояли на натиска от това, че са заровени, и като че ли не бяха пострадали от налягането на пясъка и отломките.

— Добре. Може да не се окаже чак толкова зле.

— Ти да не си на двайсет години? Без стари рани, строен, смел…

— Добре де, разбрах те. — Ботъл изпълзя още напред, после измъкна и завъртя десния си крак. Изпъна го и бавно се извъртя по корем до ръба. — Проклятие, не мисля, че ще мога да…

Издатината, на която се беше подпрял, се пръсна — Ботъл изведнъж осъзна, че всъщност е гнило дърво — и той започна да се хлъзга надолу, да пропада.

Превъртя се, изрита с крака, опъна ръце. Двете му ходила се блъснаха в камъка на отсрещната стена.

И го прехвърлиха през ръба, с главата напред…

Гуглата да го…

Внезапно дръпване, плющене, после — после нещо упорито го затегли нагоре, забави падането му.

Богове! Паяжини…

Нещо издърпа лявото му рамо назад, превъртя го. Той изрита отново и усети покритата с гипс стена под крака си. Пресегна се с дясната ръка и стисна някаква издатина, която сякаш се сви като гъба под вкопчените му пръсти. Другото му стъпало се блъсна в стената и той се оттласна с крака. Гърбът му отново опря в грубия камък.

И се появиха паяците — големи колкото длан, запълзяха отвсякъде към него.

Ботъл замръзна, мъчеше се да затаи дъх.

Голи, късокраки, с цвят на светъл кехлибар — но светлина нямаше — и той изведнъж осъзна, че съществата сияят, осветени някак отвътре, като пламък на фенер зад дебело, обагрено със злато стъкло. Нападнаха го. Чу отгоре отчаяните, изпълнени с ужас викове на Кътъл.

Пресегна се с ума си и мигом се стъписа пред слепия гняв, надигащ се в тварите. И проблясъци на спомен — за плъха, любимата им жертва — измъква се някак от примките им, спуска се надолу покрай тях невиждащ, несъзнаващ стотиците очи, проследили преминаването му. А сега… това.

С разтуптяно сърце, Ботъл опипа отново. Нещо като… кошерен ум… не, голямо семейство — щяха да се струпат всички, да споделят хранителното вещество — щом се хранеше един, хранеха се всички. Не бяха познавали никаква светлина освен тази, която живееше в тях, и доскоро изобщо не бяха познавали вятъра. „Ужасени… но не и умиращи от глад, слава на Гуглата.“ Опита се да ги успокои, присви се отново от страх, щом всякакво движение секна и вниманието на всички се прикова в него. Крака, които бяха пропълзели по тялото му, се вцепениха, малки нокти се впиха здраво в кожата му.

„Спокойно. Няма защо да се боите. Злополука. Ще има още — не може да се избегне. Най-добре се махнете сега, всички. Скоро тишината ще се върне, ние ще сме преминали, този вятър ще спре и ще можете да започнете да градите отново. Моля ви… моля ви.“

Не бяха убедени.

Вятърът изведнъж секна, после горещината се спусна отгоре.

„Бягайте!“ Сътвори в ума си гледки на пожар, извлече от спомените си сцени с умиращи хора, разруха отвсякъде…

Паяците побягнаха. Три удара на сърцето — и беше сам. Нищо вече не се впиваше в кожата му освен жилави, яки като котвени въжета нишки, разкъсани пелени от паяжина. И — капеща по гърба му, от ходилата му, от ръцете му: кръв.

„Проклятие, лошо съм се одрал май.“ Болка, която вече се пробуждаше… „Навсякъде. Твърде много.“ Съзнанието избяга.

Някъде отгоре се чу:

— Ботъл!

Примига. И се събуди. Колко дълго беше висял тук?

— Чух те, Кътъл! Спускам се — малко остана май! — Сгърчил лице от болка, изпъшка и оттласна гърба си от стената.

Нещо изплющя по дясното му рамо, ужили го силно и той се присви — после усети как нещото се плъзна отдясно по гърдите му. Ремък. Чу отгоре:

— Слизам!

Корик извика назад:

— Шард, наред ли си?

Защото Шард беше започнал да ломоти несвързано — всички бяха изпитали неочакван ужас. От спирането. Движението напред беше верига към здравия разсъдък, защото означаваше, че някъде напред Ботъл продължава да пълзи, да им намира изход. Когато обаче спряха, ужасът запълзя по тях, стегна с пипалата си гърлата им и ги стисна.

Писъци, паникьосано блъскане в неподвижните камъни и тухли, пълзящи към чужди ходила ръце. Надигащи се трескаво тела.

След това — зареваха гласове, заотвръщаха — стигнали бяха до някаква шахта — трябваше им въже, колани и ремъци — щяха да се спускат.

През цялото това време Корик беше мърморил заклинанието си. Детската Песен на смъртта, сетският ритуал на прехода от хлапе към зрялост. Ритуалът, който означаваше — за момче или за момиче, все едно — гробния дънер, издълбания ковчег и нощния затвор в гробницата на кръвните близки. Заровен жив, за да умре детето, за да се роди възрастният. Изпитание срещу духовете на лудостта, червеите, които живееха у всеки човек, сгърчени там, в основата на черепа, плътно увили се около гръбнака. Червеи, които жадуваха да се събудят, да запълзят, да изровят диря в мозъка, да шепнат и да се смеят, или да запищят, или и двете.

Беше преживял онази нощ. Беше надвил червеите.

И само това му трябваше за тук. Само това му стигаше.

Беше чул червеите: ядяха умовете на войниците пред него, на войниците зад него. Впиваха се в децата, за да погълнат и тях. Да се прекърши един възрастен пред страха — не можеше да има по-жесток кошмар от това за дете, видяло такова нещо. Защото с това се късаше всяка надежда, всяка вяра.

Корик не можеше да спаси никого. Не можеше да им даде песента си, защото нямаше да знаят какво означава, а и те така и не бяха преживели една нощ в ковчег. А знаеше, че ако всичко това продължи още малко, хората ще започнат да мрат или лудостта щеше да погълне умовете им напълно, завинаги, и това щеше да убие всички останали. Всички.

Червеите бяха отстъпили и единственото, което можеше да чуе сега, беше плач — не онзи, накъсаният, а плач на облекчение — плач и ломотене. И знаеше, че са могли да го вкусят, да вкусят онова, което червеите бяха оставили след себе си, и че се молеха: „Никога вече. Махнете се, молим ви. Никога вече.“

— Ефрейтор Шард?

— К-какво, проклет да си?

— Лимп как е? Продължавам да го ритам, удрям онова, което мисля, че е ръката му, но не се движи. Можеш ли да се промъкнеш напред да провериш?

— Припаднал е.

— Как стана? Защо?

— Изпълзях върху него и му блъсках главата в пода, та да спре да крещи.

— Сигурен ли си, че е жив?

— Лимп ли? Черепът му е корав като камък, Корик.

Чу движение зад себе си и попита:

— Какво правиш?

— Ще ти го докажа. Само да извия тоя счупен крак…

Лимп изпищя.

— Радвам се, че си наред, боец — каза Шард.

— Махни се от мен, кучи сине!

— Не мене ме хвана паниката. Другия път като решиш да се паникьосваш, Лимп, само си припомни, че съм тук, точно зад тебе.

— Ще те убия някой ден, ефрейтор…

— Твоя работа. Обаче не ми се паникьосвай пак.

Корик си помисли за несвързаните звуци, които беше чул от Шард, но си замълча.

Ново стържене, после избутаха в ръцете на Корик намотка въже и ремъци — повечето опърлени. Той ги придърпа, после ги избута напред към малкото момче, присвито зад Тавос Понд.

— Бутни ги напред, момче.

— Ти — промълви хлапето. — Чух те. Слушах.

— И ти беше добре, нали?

— Да.

— Ще те науча. За другия път. Искаш ли?

— Да.

Някой беше изревал заповеди назад, заповедите бяха прорязали паниката и ужаса и хората се бяха отзовали, смъкнали бяха от себе си всичко, което можеше да се използва за въже. Разтреперан от студ под песъчливия пласт пот, Тар отпусна челото си на камъните; миришеха на прах, смесена с остатъците от собствения му страх. Щом вързопът стигна до него, той го избута напред, с усилие смъкна онова, което му бе останало, и го добави към жалката колекция, събрана дотук.

Сега поне имаха повод за чакане — не бяха спрели, защото на Ботъл са му свършили местата за пълзене. Имаха нещо, на което да се уповават.

Балгрид зад него изшепна:

— Жалко, че не вървим пак в поход през пустинята. Там поне беше широко, помниш ли?

— Да де — отвърна Тар. — И помня също как кълнеше. Сушата, слънцето…

— Слънцето, ха! Толкова съм изпечен, че никога вече няма да ме е страх от слънцето. Богове, ще коленича в молитва пред него, заклевам се. Ако свободата беше бог, Тар…

„Ако свободата беше бог. Виж ти, интересна мисъл…“

— Слава на Гуглата, че това пищене спря — каза Балм и се зачеса — щипеше го и сърбеше като някакъв леден обрив. Леден обрив — ха, това беше смешно…

— Сержант — обади се Детсмел, — всъщност ти пищеше.

— Млъкни, лъжец проклет. Не бях аз, беше детето пред мен.

— Нима? Не знаех, че говори далхонийски…

— Ще те изкормя, ефрейтор. Само още една дума, заклевам се. Богове, целия ме сърби, все едно съм се търкалял в тръни…

— Това човек го хваща след паника, сержант. Страхлива пот му казват. Да не си се и напикал? Щото ми мирише…

— Вадя ножа, Детсмел. Знаеш ли какво? Трябва само да се извъртя и няма да ме дразниш повече.

— Ти ножа си го хвърли, сержант. В храма…

— Ще те пребия с ритници тогава!

— Е, ако ще го правиш, може ли да е преди да изпълзя през локвата ти?

— Горещината печели войната — каза Коураб.

— Аха — отвърна зад него Стрингс с много слаб, хриплив глас. — Дръж.

Нещо се бутна в краката на Коураб. Той се пресегна назад и ръката му се впи в намотка въже.

— Носил си това?

— Беше увито около мен. Видях, че Смайлс го пусна, пред храма… димеше, тъй че не ме изненада…

Щом го придърпа към себе си, Коураб усети нещо мокро, лепкаво по въжето.

— Кръв ли ти тече?

— Малко. Нищо ми няма.

Коураб запълзя напред към Уидършинс. Можеше да не изостава, ако беше сам отзад, но нямаше да зареже малазанския сержант. Враг или не, такива неща не се правеха.

Беше вярвал, че всички малазанци са чудовища, страхливци и диваци. Беше чувал, че ядат мъртвите си. Но не, бяха си просто хора. Не по-различни от него. „Тиранията е в нозете на императрицата им. Тези… те всички са просто войници. Обикновени войници.“ Ако беше тръгнал с Леоман… нямаше да открие всичко това. Щеше да държи още на свирепата си омраза към всички малазанци и всичко малазанско.

Но сега… мъжът зад него умираше. Фалариец по род — поредното място, завладяно от Империята. Умираше, а нямаше как да се доближи до него, не и тук, все още не.

— Дръж — каза на Уидършинс. — Предай напред.

— Гуглата да ни вземе! Истинско въже!

— Да. Хайде, предай го бързо.

— Не ми заповядвай, кучи сине. Ти си пленник. Не забравяй.

Коураб не отговори.

Жегата се усилваше, поглъщаше тънките струи хладен въздух, които струяха отдолу. Не можеха да издържат тук дълго. „Трябва да продължим.“

— Каза ли нещо, Коураб? — обади се Стрингс.

— Не.

Кътъл се хлъзна надолу по импровизираното въже, дишаше хрипливо, напрегнато. Ботъл се добра до покритата с отломки основа на цепнатината. Беше здраво отъпкана. Объркано зашари с ръце по двете стени. Плъхът му? „А, тук“ — при дъното на стръмната отвесна стена лявата му ръка се промуши във въздуха, който лъхаше нагоре и покрай него. Сводест вход. Богове, що за сграда беше това? Свод, който удържаше тежестта на поне два — може би три — етажа каменен зид. И нито стената, нито арката се бяха огънали след всичкото това време. „Може би легендите са верни. Може би Ю’Гатан е бил наистина първият Свещен град, най-големият от всички. А когато е умрял, при Голямото клане, всяка сграда е продължила да си стои на мястото — нито камък не е срутен. Да стоят, за да ги погребат пясъците.“

Клекна и се вмъкна с краката напред през дупката. Те почти моментално опряха в нещо… развалини? — което почти изпълваше камерата зад входа. Отломки, които се накланяха и дрънчаха, разклатени от ритащите му крака.

Отпред плъхът му се надигна, сепнат от силния шум. Ботъл се пресегна с волята си, сграбчи отново душата на съществото.

— Добре, мъничето ми. Работата започва отново…

Гласът му секна.

Лежеше на гръб върху редици и редици урни, струпани толкова нависоко, че бяха само на разтег от тавана на камерата. Зашари с ръце и откри, че високите урни са запечатани с железни капаци, изкусно гравирани със спираловидни шарки. Керамиката отдолу беше гладка на допир, фино гледжосана. Щом чу вика на Кътъл, че е стигнал дъното зад него, пропълзя до средата на помещението. Плъхът се промъкна към друг сводест вход на отсрещната стена и Ботъл усети как се спусна долу и се приземи върху чист равен каменен под, след което заситни напред.

Стисна с две ръце ръба на железния капак на една от урните и го задърпа. Печатът беше здрав и усилието му не доведе до нищо. Изви ръба надясно — нищо, — после наляво. Изскърца. Завъртя още по-силно. Капакът се хлъзна, изтръгна се от печата. Изпадна натрошен восък. Ботъл дръпна капака нагоре. След като и това не доведе до нищо, продължи да го върти наляво и бързо разбра, че капакът се повдига малко по малко с всяко пълно завъртане. Опипа с пръсти и откри, че е с резба, навита в спирални жлебове в гърлото на урната. Още две завъртания и капакът се отдели. Вдигна се остра, тежка миризма.

„Позната ми е тази миризма… мед. Тези неща са пълни с мед!“ От колко ли време бяха седели тук, складирани от хора, отдавна превърнали се в прах? Бръкна и почти мигновено ръката му се натопи в хладното гъсто съдържание. Балсам против изгарянията, а вече и отговор на внезапния глад, който се събуди в него.

— Ботъл?

— Насам. Намирам се в голяма камера под правата стена. Кътъл, тук има урни, стотици. Пълни са с мед. — Извади ръката си, облиза пръсти. — Богове, все едно е съвсем пресен. Като влезеш, намажи раните си, Кътъл…

— Само ако обещаеш, че няма да пълзим през мравуняк по-натам.

— Никакви мравки няма тук. Колко сме?

— Всички налице.

— Стрингс?

— Още е с нас, макар че горещината се спуска надолу.

— Стигнали са въжето и ремъците значи. Добре.

— Да. Стига да издържат. Урб май се кани да смъкне Хелиан. На гръб.

— Другите спускат ли се?

— Да. Как се свалят тези капаци?

— Въртиш ги, наляво.

Вслуша се и чу как Кътъл отвърта един капак.

— Не може да е много старо това.

— Има глифове по тези капаци, Кътъл. Не мога да ги видя, но ги усещам на допир. Баба ми имаше един ритуален нож, използваше го във вещерството си — знаците са същите, мисля. Ако съм прав, желязото трябва да е джагътско.

— Какво?!

— Но урните — амфорите де — са от Първата империя. Гладки като яйчени черупки — ако имахме светлина, бих се обзаложил, че са небесносини. Тъй че при добро запечатване…

— Усещам още вкуса на цветя в това, Ботъл.

— Знам.

— Говориш за хиляди и хиляди години.

— Да.

— Къде е милият ти плъх?

— Търси ни изход. Има друга камера отсреща, но е отворена, празна е, искам да кажа… трябва да отидем там, да направим място за другите…

— Какво не е наред?

Ботъл поклати глава.

— Нищо, само дето се чувствам малко… странно. Срязах си малко гърба… изтръпва…

— Дъх на Гуглата! Мак трябва да има в този мед, нали? Почвам да се чувствам… богове подземни, главата ми се замая.

— Да… Предупреди другите.

Въпреки че не можеше да види нищо, Ботъл имаше чувството, че светът потръпва, върти се. Сърцето му изведнъж затупа лудо. „Проклятие!“ Запълзя към другия свод, добра се до него, издърпа се напред… падна.

Сблъсъка с каменния под го усети някак смътно, но разбра, че е паднал от над един човешки ръст височина. Спомни се някакъв остър пукот, разбра, че е бил от челото му, ударило се в плочите.

Кътъл тупна върху него и се претърколи. Пъшкаше.

Ботъл се намръщи, изпълзя настрана по пода. Плъхът… къде беше? „Няма я. Загубих я. О, не, загубих я!“

Много скоро загуби и всичко останало.

Коураб провлече изпадналия в безсъзнание Стрингс по последната отсечка на тунела. Стигнаха до въжето, увиснало на три кръстосани над шахтата ножници. Далече отдолу смътно се чуваха гласове. Зноят се вихреше на змии.

Коураб започна да вади въжето.

Последната третина бяха навързани ремъци и колани — той провери всеки възел, дръпна всеки ремък, за да се увери, че няма опасност да се скъса. След това върза ръцете на малазанеца здраво за китките, после глезените му — единият беше плувнал в кръв, а като опипа за превръзките, разбра, че не е останала нито една, само раздраните рани, останали от копието — а от въжето при глезените направи централен възел между ходилата на сержанта. С края на въжето, стегнат на клуп около едната му ръка, Коураб прехвърли ръцете на сержанта над главата си, после надолу така, че вързаните китки да се опрат на гърдите му. После напъха краката си така, че вързаните ходила на малазанеца да се опрат в пищялите му. Повдигна централния клуп и го прехвърли през главата си и под едната си мишница, след което го стегна на здрав възел.

Спусна се в шахтата, като се опря здраво за миг на ножниците, после успя да постави едното си стъпало на отсрещната стена. Ширината беше доста голяма — можеше да достигне стените само с пръстите на краката си, а щом тежестта на Стрингс на гърба му се отпусна, усети, че сухожилията на глезените му са готови да се скъсат.

Изпъшка и бавно започна да се спуска. Два човешки боя височина, взети с нарастваща бързина, контролът му се изплъзваше с всяко смъкване, след това напипа с крак здрава издатина, на която можеше да подпре цялото си дясно стъпало и да си поеме дъх.

Отпусна се за миг.

Болката от дълбоките изгаряния се събуди, сърцето му заби по-силно. След малко продължи спускането. Вече ставаше по-лесно, шахтата се стесняваше, стесняваше…

Най-сетне се озова на дъното и чу нещо като смях вляво, тих смях, който скоро заглъхна.

Опипа с ръка натам, намери дупката и хвърли въжето през нея. Чу го как тупна в нечие тяло малко по-надолу.

„Всички са заспали. Нищо чудно. И аз не бих отказал малко сън.“

Отвърза Стрингс, след това се прехвърли, усети, че краката му се мъчат да се задържат върху някакви плътно подредени дрънчащи делви, чу хъркане и дишане отвсякъде и усети сладникавата, тежка миризма на мед. Издърпа Стрингс и го спусна долу.

Мед. Безброй делви мед. „Добър е за изгарянията, мисля. Добър е за раните.“ Намери една отворена делва, гребна с шепа, изпълзя до сержанта и натика меда в прободните рани. Намаза като с балсам изгарянията — по Стрингс и по себе си. После се отпусна. По тялото му запълзя омайващо блаженство…

„О, този мед… това е Кейрлбара. Носачът на богове. О…“

Юмрук Кенеб примига и огледа хаотичните редици шатри, повечето опърлени, и войниците наоколо — замаяни, объркани, застанали неподвижно и зяпнали над изпепелената околност към града. Ю’Гатан, замъглен от вълните надигащ се зной, бе жалка стопена грамада, разлята от билото на скалистия хълм, пламъците проблясваха все още тук-там като бледооранжеви езици, а под тях — ярката пурпурна пелена.

Пепел изпълваше въздуха и се сипеше като сняг.

Болеше го да диша. Едва чуваше — ревът на огнения щорм сякаш още бушуваше в главата му, по-ненаситен от всякога. Колко време беше изтекло? Ден? Два? Бяха дошли лечители. Вещици с балсами, знахари на Денъл. Мешавица от гласове, песнопения, шепоти — някои истински, други — въображаеми.

Помисли за жена си. Селв беше далече от този прокълнат континент, в безопасност, във фамилното си имение на Кюон Тали. И Кесен и Ванеб, децата му. Оцелели бяха, нали? Сигурен беше, че са живи и здрави. Спомен имаше за това, достатъчно силен, за да го убеди, че е истина. Онзи убиец, Калам, той беше имал нещо общо с това.

Селв. Разделили се бяха още в двете години преди въстанието, двете години… две ли бяха?… Откакто стъпиха на Седемте града, в гарнизонното селище. Бунтът ги беше принудил да зарежат всичко, заради децата, заради самото оцеляване. Подозираше, че не й липсва; може би липсваше на децата. Подозираше, че вече сигурно си е намерила някой друг, любовник някой, и че последното нещо, което иска, е да го види отново.

Какво пък, и по-лоши неща имаше в този живот. Отново си спомни войниците, които бе видял с най-жестоките изгаряния — богове, как крещяха от непоносима болка.

Кенеб се взираше в града. И го мразеше с цялата си душа.

Кучето Бент се доближи и легна в краката му. Миг след това се появи и Гръб.

— Татко. Знаеш ли какво ще излезе от това? Знаеш ли?

— От кое, Гръб?

Момчето посочи Ю’Гатан с голата си, покрита със сажди ръка.

— Тя иска да се махнем. Колкото може по-скоро. — После посочи към изгряващото слънце. — Чумата, на изток. Затова. Тръгваме на запад. Да намерим корабите. Но аз вече знам отговора. За да намерим онова, което е в нас, трябва да махнем всичко друго, разбираш ли?

— Не, Гръб. Не разбирам.

Хенджийското пале, Роуч, се дотътри до тях, задуши по земята. След това започна да рови трескаво. Вдигна прах.

— Нещо заровено — каза Гръб, гледаше Роуч.

— Ясно де.

— Но тя няма да го види. — Момчето вдигна очи към Кенеб. — Нито ти.

Гръб се обърна и затича, Бент затича по петите му. Палето продължи да рови, душеше и ръмжеше.

Кенеб се намръщи, мъчеше се да си спомни какво беше казал Гръб по-рано… в нощта на пробива ли беше? Предупреждение някакво ли имаше скрито в думите на момчето? Не можеше да си спомни… светът преди пожара сякаш се беше изпепелил в ума му. Едва успяваше да върне в паметта си имената на жена си, на децата си. Лицата им. „Не разбирам. Какво е станало с мен?“

В командната шатра адюнктата стоеше срещу Нил и Недер. Юмрук Блистиг наблюдаваше откъм задната стена: беше толкова изтощен, че едва стоеше на крака. Тавори го бе назначила да ръководи лечението — уреждането на лазаретите, организирането на лечителите на Денъл, вещиците и маговете. Два дни и една нощ, или може би нощ и половина — колебаеше се в броенето на хаотичното и късо време преди изгрева на слънцето в нощта на пробива. Без офицерите си в онази първа нощ щеше да бъде освободен от командването още преди зазоряване. Душата му сякаш бе потънала в дълбините на Бездната.

Все още не беше сигурен дали се е измъкнал.

Нил говореше с монотонен глас, притъпен от дълго проточилата се магия, която бе започнал да мрази.

— … само смърт и зной. Онези, които се измъкнаха — агонията им ме заглушава — духовете обезумяват заради тях. Бягат, разкъсват оковите си. Проклинат ни заради тази огромна рана върху земята, за престъпленията, които сме извършили…

— Не са наши престъпления — прекъсна го адюнктата, извърна се и погледът й потърси Блистиг. — Колко души загубихме днес, Юмрук?

— Тридесет и един, адюнкта, но вещиците твърдят, че ще ги последват малцина. Най-тежко пострадалите са мъртви, останалите ще оцелеят.

— Започнете приготовления за поход — имаме ли достатъчно фургони?

— Стига войниците да носят дажбите си — отвърна Блистиг. — Като стана дума, някои запаси бяха загубени — ще започнем да дъвчем кожа, ако не уредим попълване на запасите.

— След колко?

— Седмица, ако започнем веднага да разпределяме дажбите. Адюнкта, накъде тръгваме?

Очите й за миг се присвиха, после тя извърна глава.

— Морът се оказва… унищожителен. От самата Господарка е, доколкото разбирам. Целувката на самата богиня. А лечителите ни не достигат…

— Лотал?

Нил поклати глава.

— Градът вече е поразен, Юмрук.

— Сотка — отвърна адюнктата. — Перла ме уведоми, че флотата на адмирал Нок и транспортните не са могли да акостират в нито един град на изток от Ашок на полуостров Маадил, тъй че е бил принуден да го заобиколи и очаква да стигне в Сотка до девет дни, стига да може да спре за вода и храна в Таксила или Ранг.

— Девет дни? Ако чумата в Лотал вече е…

— Нашият враг сега е времето — каза адюнктата. — Юмрук, заповядвам да вдигнете лагера. Направете го колкото може по-бързо. Въстанието е потушено. Задачата ни сега е да оцелеем. — Изгледа го втренчено. — Искам тази нощ да сме на път.

— Тази нощ? Да, адюнкта. Да тръгвам тогава. — Отдаде чест и излезе. Спря отвън, примига, после си спомни заповедта и тръгна.

Щом стъпките на Блистиг заглъхнаха, адюнктата се обърна към Недер.

— Господарката на мора, Недер. Защо сега? Защо тук?

— Искате от мен да обясня как разсъждава една богиня ли, адюнкта? Безнадеждно е. Възможно е да няма никакво основание. Морът е нейният аспект, в края на краищата. Тя просто прави това. — Поклати глава и замълча.

— Адюнкта — обади се Нил. — Вие спечелихте своята победа. Императрицата ще е доволна — трябва да е доволна. Имаме нужда от отдих…

— Перла ме уведомява, че Леоман от Вършачите не е мъртъв.

Никой от двамата уикци не отвърна и адюнктата отново ги изгледа.

— И двамата го знаехте, нали?

— Беше… отведен — промълви Нил. — От богиня.

— Коя богиня? Полиел?

— Не. Кралицата на сънищата.

— Богинята на прорицанието? С какво би могъл да й е от полза Леоман от Вършачите?

Нил само сви рамене.

Ездач спря пред шатрата и след миг вътре нахлу Темъл, целият в прах. От трите успоредни драскотини на скулата му капеше кръв. Влачеше някакво чорлаво дрипаво момиче.

— Намерих я, адюнкта.

— Къде?

— Опитваше се да се върне в руините. Ума си е изгубила.

Адюнктата изгледа Синн и заяви:

— Добре е да си го върне. Трябват ми Върховни магове. Синн, погледни ме. Погледни ме.

Синн с нищо не показа, че дори я е чула. Главата й си остана клюмнала, кичурите сплъстена опърлена коса скриваха лицето й.

Адюнктата въздъхна.

— Отведи я и нареди да я почистят. И я дръж под око непрекъснато.

След като Темъл изведе Синн, Нил попита:

— Адюнкта, смятате ли да гоните Леоман? Как? Няма диря, по която да се проследи — Кралицата на сънищата може да го е пренесла вече на друг континент.

— Няма да го преследваме. Но разбери едно: докато той е жив, никаква победа няма да има в очите на императрицата. Ю’Гатан ще си остане каквото е бил винаги, проклятие над Империята.

— Няма да се вдигне отново — каза Нил.

Тавори го изгледа.

— Младите нищо не разбират от история. Отивам да се поразходя. Вие двамата отдъхнете.

И излезе.

Нил погледна сестра си и се усмихна.

— Млади? Колко лесно забравя.

— Всички забравят, братко.

— Къде мислиш, че е отишъл Леоман?

— Къде другаде? В Златния век, Нил. Славата на някогашното Велико въстание. Вече крачи в мъглите на мита. Ще казват, че е дишал огън. Ще казват, че човек можел да види Апокалипсиса в очите му. Ще казват, че е отплавал от Ю’Гатан по река от малазанска кръв.

— Местните вярват, че Колтейн се е възнесъл, Недер. Новият Покровител на враните…

— Глупци. Ние, уикците, не се възнасяме. Ние само се… преповтаряме.

Лейтенант Поурс беше буден и вдигна здравата си ръка да поздрави капитана си, щом Кайндли спря пред походния нар.

— Казват, че дланта ти се е стопила, лейтенант.

— Да, сър. Лявата ми ръка, както виждате.

— Казват, че са направили всичко, което са могли, премахнали са болката и може би някой ден ще успеят да измъкнат отново от плътта всички пръсти. Да намерят лечител от Висшия Денъл и да направят така, че ръката ти отново да изглежда и да действа като нова.

— Да, сър. А дотогава, тъй като ми е лявата, би трябвало да мога да…

— Защо тогава в името на Гуглата лежиш на този нар, лейтенант?

— Ами… трябва само да си намеря някакви дрехи, сър, и веднага съм при вас.

Кайндли огледа редицата болнични нарове.

— Половината лазарет е пълен с блеещи агнета — не искате ли да бъдете вълк, лейтенант? Тръгваме тази нощ. Няма достатъчно фургони и, което е още по-възмутително, не стигат носилки и седла — докъде се докара тази армия, питам се?

— Срамно, сър. Как е Юмрук Тене Баралта, сър?

— Остана без ръка, но не го чувам да хленчи и да мрънка.

— Нима?

— Разбира се. Още е в безсъзнание. Ставай, войник. Наметни се с това одеяло.

— Загубил съм си торквата за рамото, сър…

— Но белега от изгорялото е на мястото си, нали? Ще го видят и ще разберат, че си офицер. Както и по свирепото ти държане.

— Да, сър.

— Добре, хайде стига си ми губил времето. Работи ни чака, лейтенант.

— Да, сър.

— Лейтенант, ако останеш да лежиш така още миг, ще го сгъна този нар заедно с тебе, разбра ли ме?

— Да, сър!

Седеше неподвижно, отпуснала крайници като кукла, докато една старица от уик я миеше, а друга режеше косата й. Не вдигна очи, когато капитан Фарадан Сорт влезе в шатрата.

— Така е добре — заяви тя и махна с ръка на двете да напуснат.

Двете се изнизаха навън, като сипеха низ неразбираеми слова — капитанът реши, че сигурно са проклятия.

Погледна момичето и каза:

— Дългата коса само пречи, Синн. По-добре ще ти е без нея. Моята изобщо не ми липсва. Не говориш, но мисля, че знам какво става. Така че слушай. Не казвай нищо. Само ме слушай…

Матовосивата разнесена от ветровете пепел поглъщаше последната слънчева светлина, прашните облаци над пътя се утаяваха по изсечените брегове на двата склона. Сетните дихания на мъртвия град още заливаха на вълни Четиринадесета армия — единственото, което бе останало от огнения щорм, но достатъчно жестоко напомняне за множеството войници, очакващи роговете да отекнат и да възвестят началото на похода.

Юмрук Кенеб се надигна в седлото си, стиснал юздите. Навсякъде около себе си чуваше ужасно кашляне, от хора и от животни. Фургони, огъващи се под тежестта на увити с парцали ранени, стояха подредени в колона горе по пътя като погребални коли, опушени, опърлени от пламъци и вонящи на клади. Знаеше, че сред тях е и Юмрук Тене Баралта, полуизгорен и с ужасно обезобразено лице — денълски лечител беше успял да спаси очите му, но брадата му се беше подпалила и устните и носа му почти ги нямаше. Тревогата сега бе за разсъдъка му, макар като по милост той все още да оставаше в безсъзнание. А имаше и други като него, толкова много други…

Темъл с още двама конници подкара в тръс към него, дръпна юздите и поклати глава.

— Никъде ги няма, Юмрук. Не съм изненадан — но знай: имали сме и други дезертьорства и всички сме ги залавяли. Адюнктата е издала заповед да убиваме всеки следващ, когото видим.

Кенеб кимна и извърна очи.

— Отсега нататък — продължи Темъл — моите уикци няма да приемат контразаповеди от малазански офицери.

Юмрукът го прикова с поглед.

— Юмрук, вашите уикци са малазанци.

Младият воин се намръщи и завъртя коня си.

— Вече са ваш проблем, Юмрук. Пратете търсачи, ако искате, но Четиринадесета няма да ги чака повече.

Роговете изсвириха и армията пое напред.

Кенеб се надигна в седлото и се огледа. Слънцето вече беше залязло. Твърде тъмно беше, за да се види каквото и да било. А там някъде бяха капитан Фарадан Сорт и Синн. Двама дезертьори. „Проклетата капитанка. Мислех си, че е… е, не мислех, че ще направи такова нещо.“

Ю’Гатан беше прекършил хора, прекършил ги беше изцяло — и Кенеб не мислеше, че много от тях ще се възстановят. Изобщо.

Четиринадесета армия започна своя марш по западния път към Вилката на Сотка, оставяше след себе си прах и пепел. И един разрушен град.

Главата й беше на влечуго, с цепнати вертикални злокобно зелени очи, и Балм гледаше замаян от ужас как се стрелка езикът й. Вълнистите гъсти черни кичури на косата й се гърчеха, на края на всеки косъм имаше малка човешка глава с разтворена в жалък писък уста.

Ядящата вещици, Тесорма Раадил, облечена от глава до пети в кожи от зебра. Четирите й ръце размахваха четирите свещени оръжия на далхонийските племена. Ласо, бич, коса и камък — това така и не бе могъл да го разбере: защо ги нямаше по-очевидните? Нож? Копие? Лък? Кой изобщо беше измислил тези богини? Що за безумен, изкривен, обсебен от зъл хумор мозък можеше да сътвори такива чудовища? „Който и да е бил — или да е — мразя го. Или нея. Сигурно нея. Винаги е «тя». Вещица е, нали? Не, Ядяща вещици. Вероятно е мъж тогава, и при това изобщо не е луд, нито глупав. Някой трябва да ги яде всичките тия вещици.“

Но все пак тя настъпваше към него. Балм. Дребен магьосник — не, пропаднал магьосник — вече само прост войник всъщност. Сержант, но къде, в името на Гуглата, беше отделението му? Армията? Какво търсеше той тук, в саваната на родната си земя? „Избягах оттам, о, да. Да паса добитък? Да ходя на лов за чудовищни зли зверове и да го наричам забавление? Не е за мен. О, не, Балм. Достатъчно кръв съм изпил, бичи рога да ми поникнат, достатъчно кравешко мляко, та вимета да ми порастат…“

— Тъй че ти, Ядяща вещици, махни се от мен!

Тя се изсмя, смехът й предвидимо излезе на съсък, и отвърна:

— Жадувам за опърничави магьосници…

— Не! Ти ядеш вещици! Не магьосници!

— Да съм казала нещо за ядене?

Балм понечи да побегне, да изпълзи, но имаше скали, груби издатини, които го притискаха. Беше в капан.

— В капан съм!

— Махни се от него, змийо разгонена!

Глас като гръм. Е, слабичък гръм. Балм надигна глава и се огледа. Огромен бръмбар стоеше на ръка разстояние — изправен на задните си крака, клинообразната му глава щеше да стига до коленете на Балм, ако можеше да стои прав. Тъй че в относителен смисъл си беше огромен. „Импарала Ар, Торният бог…“

— Импарала! Спаси ме!

— Нямай страх, смъртен — отвърна бръмбарът, антенките и крайниците му се поклатиха. — Тя няма да те вземе. Не, аз имам нужда от теб!

— Ти? За какво?

— Да копаеш, мой смъртни приятелю. През огромното торище на света! Само вашият вид, човеко, с ясния ви взор, с неутолимия ви апетит! Ти, носителю на тор и създателю на смет и измет! Последвай ме и с устите си ще си изровим път до самата Бездна!

— Богове, как вониш!

— О, недей така, приятелю — много скоро и ти ще…

— Оставете го на мира, и двамата! — Трети глас — пронизителен, спускащ се стремглаво отгоре. — Мъртвият и умиращият само изплаква истината за нещата!

Балм погледна нагоре. Бридан Труп, единадесетоглавата богиня лешояд.

— О, оставете ме! Всички!

Вече отвсякъде — усилващ се хор гласове. Богове и богини, цялото далхонийско зверилище от отвратителни божества. „О, защо ги имаме толкова много?“

Беше сестра й, не тя. Помнеше го толкова ясно, сякаш бе вчера, онази нощ на лъжи, нагазила тежко в малкото селце в Итко Кан, когато морето се бе смълчало, празно, за толкова дълго. Когато гладът, не, гладната смърт беше дошла и всички цивилизовани съвременни вери — достолепните справедливи богове — бяха отново низвергнати. В името на Пробуждането се бяха върнали старите зловещи ритуали.

Рибата беше изчезнала. Моретата бяха безжизнени. Кръв бе нужна, за да раздвижи Пробуждането, да спаси всички.

Бяха взели сестра й. Смайлс беше сигурна в това. И все пак тук бяха грубите, грапави от солта ръце на стареите, понесли упоеното й безчувствено тяло надолу към мокрите пясъци — приливът се беше отдръпнал далече и чакаше търпеливо този топъл дар, — а тя се рееше над самата себе си и гледаше отгоре в ужас.

Всичко беше погрешно. Не както се беше случило. Взели бяха близначката й — толкова сила се таеше в Огледалното раждане в края на краищата, и толкова рядко се случваше в селцето, в което се бе родила.

Сестра й. Тъкмо заради това бе избягала от тях. И проклинаше всяко име, всяко лице, което бе зърнала в онази нощ. Бягаше и бягаше, чак до големия град на север — а ако беше знаела какво я очаква там…

„Не, бих го направила отново. Кучите му синове. Заради живота на всички останали, чедо, отдай своя. Това е цикълът, това е живот и смърт, и тази безкрайна пътека е натопена в кръв. Отдай живота си заради живота на всички нас.“

Странно как жреците така и не бяха пожелали сами да принесат този славен дар. Как така и не бяха настояли тях да вържат и да оставят в пясъка, за да дочакат прилива. И раците, вечно гладните раци.

И щом беше толкова адски блажено, защо изляха маслото дъранг в гърлото й, докато очите й не станаха като черни бисери и не можеше дори да върви, още по-малко да мисли? Още по-малко да разбира какво става, какво се канят да й причинят?

Зареяна над собственото си тяло, Смайлс усети прииждащите стари духове, нетърпеливи и ликуващи. А някъде в дълбините отвъд залива чакаше Най-древният бог. Самият Маел, гълтачът на мъка, жестокият крадец на живот и надежда.

С надигаща се в душата й ярост, Смайлс усещаше как се напряга тялото й, подуто и изтръпнало под веригите — нямаше да лежи неподвижно, нямаше да отвърне с усмивка, щом майка й я целунеше за сетен път. Нямаше да примига сънливо, щом топлата вода се прокраднеше над нея, в нея.

Чуйте ме! Всички вие, прокълнати духове, чуйте ме! Отричам ви!

О, да, потръпвайте в ужас! Достатъчно знаете, за да ви е страх, защото това се заклевам — ще ви отнеса всички долу с мен. Всички ще ви отнеса в Бездната, в ръцете на демони на хаоса. Това е цикълът, да. Ред и хаос, много по-древен цикъл от живот и смърт, не сте ли съгласни?

Тъй че хайде, приближете се, всички.

Накрая всичко отново бе така, както го знаеше. Бяха взели сестра й, а тя… е, хайде, не се свени, ти даде последната целувка, скъпо момиче. И без никакво масло на дъранг, което да те утеши с извинение, при това.

Бягството никога не е толкова бързо, нито толкова далече, колкото ти се иска.

Човек можеше да вярва на курвите. Беше роден от курва, момиче от сети, на четиринайсет, когато го прогониха родителите му — разбира се, тя не беше курва тогава, но за да бъде синът й нахранен и облечен топло… е, това бе най-ясният път пред нея.

И на порядките на култа се беше научил сред курви, всички онези жени, насядали плътно около майка му, споделящи страхове и всичко друго, идващо с професията. Допирът им беше нежен и искрен — единственият език, който познаваха.

Полукръвният не можеше да се домогва до богове. Полукръвният газеше в браздата между два свята. Презиран и от двата.

И все пак не беше сам. В много отношения тъкмо полукръвните най-много се придържаха към традиционните нрави на сети. Пълнокръвните племена бяха тръгнали на войни — всички млади воини пиконосци и всички жени стрелци — под щандарта на Малазанската империя. Когато се бяха върнали, вече не бяха сети. Бяха малазанци.

И тъй, Корик се бе потопил в древните ритуали — онези, паметта за които можеше да се възстанови — а те се бяха оказали, още тогава го беше разбрал, безбожни и празни. Служеха само на живите, с полукръвните събратя около всички тях.

Нищо срамно нямаше в това.

Имаше време, много по-късно, когато Корик се натъкна на собствения си език, докато закриляше окаяния живот на жените, от които за първи път бе научил изкуството на празния култ. Грижовен език, необвързан с нищо друго, освен с живите, с познатите състаряващи се лица, с отплащането на даровете, които нежеланите вече някогашни курви му бяха дали в детството му. И след това, докато гледаше как умират една по една. Похабени, толкова обезобразени от толкова много жестоки ръце, от безразличната употреба от мъже и жени на града — провъзгласяха екстаза на почитта към боговете, докато ги устройваше, а после скверняха човешка плът с хладната потреба на месоядни, яхнали жертвата.

Дълбоко в съня на Кейрлбара, Носача на богове, Корик не видя посетители. За него нямаше нищо освен забрава.

Колкото до фетишите, е, те бяха нещо друго. Нещо съвсем друго.

— Хайде, смъртни, дръпни я.

Кръмп изръмжа, първо на Стъмп Флит, бога Саламандър, Най-висшия от Висшите маршали, а след това — на необятното сумрачно тресавище на Мот. Какво търсеше тук? Не искаше да е тук. А ако го намереха братята му?

— Не.

— Хайде, знам, че го искаш. Хвани ми опашката, смъртни, и ме погледай как се мятам, уловен бог в ръцете ти, все едно, нали бездруго това правите всички. Всички.

— Не. Иди си. Не искам да говоря с теб. Иди си.

— О, бедничкият Джамбър Боул, колко ми е самотен. Освен ако братята ти те намерят, а тогава ще искаш да съм на твоя страна, о, да. Ако те намерят, леле, леле.

— Няма да ме намерят. Изобщо не ме търсят.

— О, търсят, те, и още как, мой глупав малък приятелю…

— Не съм ти приятел. Върви си.

— По следите ти са, Джамбър Боул. Заради онова, което направи…

— Нищо не съм направил!

— Сграбчи ми опашката. Хайде. Ето, само се пресегни…

Джамбър Боул, известен вече като Кръмп, въздъхна, пресегна се и стисна опашката на бога Саламандър.

Излетя напред като стрела и в ръцете му остана само крайчеца на опашката.

Стъмп Флит се отнесе надалече. И се смееше, смееше.

Нека, помисли си Кръмп. Само тази шега си имаше.

Коураб стоеше насред пустинята, а някой идваше през горещата мараня. Дете. Ша’ик преродената, пророчицата, се беше върнала, за да поведе нови воини на смърт. Не можеше да види лицето й — нещо лошо беше станало с очите му. Изгорени, може би. Или възпалени от духащия вятър, не знаеше, но да гледа означаваше да усеща болка. Да гледа нея беше… ужасно.

Не, Ша’ик, моля те. Това трябва да свърши, всичко трябва да свърши. До гуша ни дойде от свещени войни — колко още кръв може да попие този пясък? Кога ще секне жаждата ти?

Тя се приближаваше. И колкото повече се приближаваше, толкова повече му изневеряваха очите, а когато чу, че спря пред него, Коураб Билан Тену’алас беше съвсем сляп.

Но не и глух. А тя прошепна:

— Помогни ми.

— Отвори си очите, приятел.

Но той не искаше. Всички настояваха за решения. От него, винаги, а той не искаше да ги взима повече. Никога вече. Както си беше сега, беше съвършено. Това бавно потъване, шепотите, които не значеха нищо, не бяха думи дори. Нищо повече не желаеше, нищо друго.

— Събуди се, Фидлър. Още веднъж, за последен път, за да можем да поговорим. Трябва да поговорим, приятел.

Добре. Той отвори очи, примига, за да разсее мъглите — но те не се разсеяха — всъщност лицето, което го гледаше отгоре, сякаш беше направено от тези мъгли.

— Хедж. Какво искаш?

Сапьорът се ухили.

— Бас слагам, мислиш, че си мъртъв, нали? Че си отишъл при старите си приятелчета. Подпалвачите на мостове обаче не умират. Безсмъртната армия — о, как измамихме Гуглата, а? Ха! Това си мислиш, нали? Е, добре, тогава къде е Тротс? Къде са всички останали?

— Ти ми кажи.

— Ще ти кажа. Не си мъртъв. Още не, може би няма да си още доста време. И точно това имам предвид. Затова съм тук. Трябва да те сритам и да се събудиш, Фид, иначе Гуглата ще те намери и никога вече няма да видиш никой от нас. Светът беше прогорен, там, където си точно сега. Прогорен — селение след селение, лабиринт след лабиринт. Място няма, където някой да удържи. Не и задълго. Мъртъв, прогорен чак до Бездната.

— Ти си призрак, Хедж. Какво искаш с мен? От мен?

— Трябва да продължиш, Фид. Трябва да ни вземеш със себе си, чак до самия край…

— Какъв край?

— Краят. Само това мога да кажа…

— Защо?

— Защото още не се е случил, идиот такъв! Откъде мога да знам? Това е бъдещето, а бъдеще не мога да виждам. Богове, толкова си тъп, Фид. Винаги си бил тъп.

— Аз? Аз не се изгърмях, Хедж.

— Е, и? Лежиш тук върху някаква купчина урни и кръвта ти изтича — по-добре ли е? Буташ всичкия този сладък мед в кръвта си…

— Какъв мед? За какво говориш?

— По-добре ставай и тръгвай, времето ти свършва.

— Къде сме?

— Никъде, това е проблемът. Може би Гуглата ще те намери, може би никой. Призраците на Ю’Гатан — всичките изгоряха. Превърнаха се в нищо. Унищожени, всичките заключени спомени, хиляди и хиляди. Хиляди години… няма ги вече. Нямаш представа каква загуба…

— Млъкни. Ти си призрак.

— Време е да се събудиш, Фид. Събуди се, веднага. Хайде…

Диви пожари бяха раздрали степта. Ботъл лежеше в почернялата пръст. Наблизо имаше овъглен труп. На някакъв вид тревопасно — а около него се бяха струпали няколко човекоподобни фигури, с рехава козина и голи. Държаха остроръби камъни и режеха с тях обгорялата плът.

Две стояха встрани, на стража, оглеждаха хоризонта. Едната беше… тя.

Моята самка. Натежала с дете, толкова натежала вече. Видя го и се приближи. Не можеше да се откъсне от очите й, от царствената ведрост в погледа й.

Някога на остров Малаз беше имало диви маймуни. Помнеше, в Джакатан, когато беше може би седемгодишен, как видя една клетка на пазара, последната останала човекоподобна маймуна, пленена в гъстите лесове на северния бряг. Съществото беше слязло до селото, млад мъжкар, търсещ самка — но самки не бяха останали. Примиращо от глад и уплашено. Бяха го заклещили в един обор, пребили го бяха с тояги и сега клечеше в мръсна бамбукова клетка на пристанищния пазар в Джакатан.

Седемгодишното момче беше постояло пред него, с очи на едно равнище с очите на звяра под гъстите черни вежди и надвисналото чело, и беше настъпил един миг, един-единствен миг, в който погледите им се приковаха. Единствен миг, който беше разбил сърцето на Ботъл. Видял беше мъката, видял беше съзнанието — онази искрица на самопознаването, което така и не бе съзнало какво лошо е сторило, какво му е донесла загубата на свободата. Не можеше да знае, разбира се, че вече е само в този свят. Последното от своя вид. И че по някакъв начин, по някакъв изключително човешки начин, това е престъплението му.

Точно както детето не можеше да знае, че и маймуната е на седем.

Но и двамата видяха, и двамата познаха в душите си — онези смътно блещукащи, все още неясни и безплътни очертания — че за първи път всеки от тях гледа свой брат.

Това разбиваше сърцето му.

Разбиваше сърцето и на маймуната… но може би, беше си мислил след това, може би просто имаше нужда да вярва в това, някакво овъзмездяващо самобичуване. Затова, че си извън клетката, затова, че знаеш, че с кръв са опетнени ръцете ти, твоите и на твоя вид.

Душата на Ботъл, прекършена… и толкова освободена, дарена или прокълната с възможността да странства, да търси безброй смътни жизнени искри и да открива, че всъщност те съвсем не са смътни, че неспособността да ги види ясно е само негова.

Състраданието съществува тогава и само тогава, когато можеш да излезеш от себе си, изведнъж да видиш решетките от вътрешната страна на клетката.

Години по-късно Ботъл проследи съдбата на онази последна островна маймуна. Бе закупена от някакъв схолар, който живеел в самотна кула сред дивия пустинен бряг на Джени, където обитаваха, сред лесовете навътре в сушата, маймуни, не много по-различни от онази, която беше видял; и му харесваше да вярва, че ученият мъж е изпитал състраданието; и че онези чуждоземни маймуни не са отхвърлили странния си свенлив братовчед. Надеждата му: че е имало отмяна, опрощение за онзи единствен, самотен живот.

Страхът му беше, че скрепеният с тел скелет на онова същество виси окачен в някоя от сумрачните стани на кулата, трофей на уникалността.

Сред миризмата на пепел и овъглена плът женската приклекна до него, пресегна се и го погали с грубите си пръсти по челото.

А после същата ръка се сви в юмрук, вдигна се високо и се стовари с все сила…

Той потръпна, рязко отвори очи и нищо не видя в тъмното. Корави чирепи се бяха забили в гърба му… „Камерата, медът, о, богове, как ме боли главата…“ Ботъл изпъшка, превъртя се, глинените парчета под него изпукаха. Беше в помещението след онова с урните, макар че поне една се беше катурнала след него и се бе пръснала върху студения каменен под. Простена отново. Оплескан в лепкав мед, цялото тяло схванато… но изгарянията, болката — нямаше ги. Вдиша дълбоко и се закашля. Въздухът беше душен. Трябваше да вдигне всички да продължат… трябваше да…

— Ботъл? Ти ли си?

Кътъл, лежеше наблизо.

— Да. Тоя мед…

— Срита ни здраво, а? Сънувах… тигър, беше умрял — нарязан на парчета. Всъщност беше от онези гигантски немрящи гущери, дето тичат на два крака. Умрял, но възнесъл се, само че ми разправя за смъртта. Частта с умирането — не разбирам. Трийч е трябвало да умре, мисля, за да дойде. Частта с умирането беше важна — сигурен съм, само че… о, богове подземни, чуй ме. Тоя въздух е гнил — трябва да се махаме.

Да. Но беше изгубил плъха, сега си го спомни — беше я загубил. Изпълнен с отчаяние, Ботъл затърси с духа си…

… и я намери. Събудена от допира му, без изобщо да се противи, че пленява отново душата й — и щом погледна през очите й, той я върна в стаята.

— Събуждай другите, Кътъл. Време е.

Викове… Усилиха се и Геслер се събуди, плувнал в пот. Реши, че е сън, който никога, никога няма да го навести отново. Стига да имаше избор. Огън, разбира се. Толкова огън. Сенчести силуети, танцуваха от всички страни, танцуваха около него всъщност. Нощ, разкъсана от пламъци, барабанен тропот на крака, гласове, пеещи монотонно на някакъв неведом език, и той усети как откликва душата му, кипва, извисява се, призована сякаш от някакъв ритуал.

И в същия момент разбра. Танцуваха около огнище. А той ги гледаше отвътре — от самия огън. Не, самият той беше огънят.

„О, Трут, отиде и се самоуби. Проклет глупак.“

Войници се пробуждаха из цялата камера — викове и стонове, пукот на урни.

Пътуването още не беше свършило. Щяха да продължат още и още, все по-дълбоко и по-дълбоко, докато проходът не свършеше задънен, докато не свършеше въздухът, докато грамадата отломки отгоре не се разтърсеше и не ги затиснеше всички.

„Каквото и да е, само не огън.“

От колко време вече бяха тук, долу? Ботъл нямаше представа. Спомените за открито небе, за слънчева светлина и за вятъра бяха подкана към лудост, толкова мъчително беше да си спомняш всички онези неща, които човек приема за дадени. Светът вече се беше свел до остри парчета тухли и камък, прах, паяжини и тъмнина. Проходи, които се извиваха, изкачваха се и се спускаха. Ръцете му бяха ожулени, разранени до кръв от пълзенето през пластовете развалини.

Сега, на един стръмен склон, беше стигнал до толкова тясно място, че не можеше да се провре. Заопипва с изтръпналите си длани и проследи ръбовете. Някакъв ъглов камък беше хлътнал под ъгъл от тавана. Най-долният му ръб бе само на две длани над песъчливия под и почти разсичаше прохода на две.

Ботъл подуши пода. Въздухът продължаваше да се движи, но вече на много тънка струя. И по прохода беше текла вода нанякъде.

— Какво не е наред? — попита Кътъл зад него.

— Задънено е.

Миг мълчание.

— Но твоят плъх е продължил напред? Нали?

— Да. Оттатък се разширява пак — някаква пресечка има, дупка, спускаща се отгоре, и въздух, който влиза през нея, чак до ямата в пода. Но, Кътъл… има някакъв голям дялан камък, няма как да се проврем покрай него. Съжалявам. Трябва да се връщаме…

— Ще се връщаме друг път, Гуглата да те вземе дано. Дръпни се настрана, ако можеш, искам да опипам.

Не беше толкова лесно и мина доста време, докато успеят да се разминат. Сапьорът измърмори под нос, след това изруга.

— Казах ти… — почна Ботъл.

— Млъкни. Мисля. Можем да се опитаме да го разхлабим, само че целият таван може да се срути отгоре ни. Не. Но сигурно ще можем да подровим отдолу, тука в пода. Дай ми ножа си.

— Нямам нож. Загубих го в една дупка.

— Тогава им извикай да ти дадат.

— Кътъл…

— Няма да ни се предаваш, Ботъл, не можеш. Или ни извеждаш оттук, или всички сме мъртви.

— Проклет да си — изсъска Ботъл. — Не ти ли е хрумвало, че може да няма изход? Защо трябва да има? Плъховете са дребни — Гуглата знае, плъховете могат да живеят тук долу. Защо трябва непременно да има достатъчно голям тунел за нас, удобен път под целия този проклет град? Честно казано, удивен съм, че успяхме да стигнем и дотук. Виж, можем да се върнем до храма и да си прокопаем…

— Ти си този, който не разбира, войник. Върху дупката, в която се спуснахме, се е чучнала цяла планина, планина, която беше доскоро най-големият храм на града. Да прокопаем? Забрави. Няма връщане, Ботъл. Само напред. А сега ми намери нож, проклет да си.

Смайлс извади един от метателните си ножове и го подаде на детето пред нея. Нещо й подсказваше, че това е краят — повече не можеха да продължат. Освен децата може би. Бяха предали да изпратят напред децата. Значи те поне можеха да продължат, да си намерят изход. Цялото това усилие… някой поне да можеше да го преживее.

Не че щяха да стигнат много далече, не и без Ботъл. Тоя безгръбначен кучи син — представи си, да зависят от него! И можеше да се гледа очи в очи с плъхове, гущери, паяци, гъби. Да им надвива умовете. Тежка битка, как не.

Все пак не беше лош човек — беше й взел половината товар онзи ден в похода, след като онази кучка, капитанката, се разкри колко е психясала. Виж, това беше щедър жест от негова страна. Странно щедър. Но мъжете си бяха такива понякога. Така и не беше свикнала да го вярва, но вече нямаше избор. Да, мъжете могат да те изненадат понякога.

Детето зад Смайлс се катереше през нея, само колене и лакти, и сополив нос. И миришеше освен това. Миришеше лошо. Ужасно нещо са това децата. Малки жалки егоистични тиранчета, момченцата — само зъби и юмруци, момиченцата — нокти и слюнка. Събират се на сополиви банди и душат кои са уязвимите — и горко на детето, което не е достатъчно умно да прикрие слабостта си — другите ще му се нахвърлят като кръвожадни акули, каквито са си. Страшно забавно — да смачкаш някого.

„Ако тези задници са единствените, които ще оцелеят, ще ги гоня. Всичките, до края на дните им.“

— Виж — изръмжа тя, щом я удари с лакът в носа, — просто си разкарай миризливия задник от лицето ми! Хайде, шавай напред, маймуно малка!

Глас зад нея:

— Я по-кротко. И ти си била дете, нали…

— Нищо не знаеш за мен, така че млъкни!

— Какво, да не си измътена? Ха! Вярвам го! С всичките други змии!

— Виж, не знам кой си, но да не си помислил да се катериш покрай мен.

— Ха. И да се приближа толкова? Няма начин.

— Радвам се, че се разбрахме.

Ако се окажеше, че няма изход, всички щяха да се побъркат. Изобщо не се съмняваше. Е, поне й бяха останали още два ножа — всеки, който се окажеше достатъчно глупав да я доближи, щеше да си плати.

Децата допълзяваха едно по едно, а Кътъл ровеше с ножа в пода. Плачеха, вкопчени едно в друго, и сърцето на Ботъл плачеше за тях. Трябваше да намерят кураж, но засега като че ли нямаше никаква надежда за това.

Кътъл пъхтеше и пъшкаше, после изруга, понеже върхът на ножа се откърши. Всички тези звуци не обещаваха нищо добро. Отпред плъхчето обикаляше по ръба на ямата, мустачетата му потръпваха от притока на топъл въздух, лъхащ от шахтата. Можеше да се изкатери до другата страна и Ботъл искаше да го направи — но властта му над женската като че ли отслабваше, защото тя се съпротивляваше, килнала глава към ръба на ямата, забила нокти в разронената стена, въздухът извираше нагоре покрай нея…

Ботъл се намръщи. От шахтата въздухът беше духал надолу. А от ямата — духаше нагоре. Сливаше се в тунела и след това се понасяше към купчината деца.

Но плъхът… този въздух отдолу. Топъл, а не хладен. Топъл, с мирис на слънчева светлина.

— Кътъл!

Сапьорът спря.

— Какво?

— Трябва да се проврем покрай това! Тази яма… ръбовете й са изсечени. Шахтата, Кътъл. Тя е изкопана, изровена е — някой е копал в склона на могилата — няма друга възможност!

При думите на Ботъл детският плач секна. Той продължи:

— Това го обяснява, не разбираш ли? Не сме първите, които използват този тунел — хора са ровили през руините, търсили са плячка…

Чу как Кътъл се раздвижи.

— Какво правиш?

— Ще го откъртя този блок…

— Недей! Чакай! Нали каза, че…

— Не мога да изкопая проклетия под! Ще го избутам това!

— Кътъл, чакай!

Рев, последван от тежко изтупване, отгоре се посипа прах и чакъл. Втори удар, след него грохот разтърси пода и таванът се срина. През прашните облаци се разнесоха писъци на ужас. Присвит, покрил главата си с ръце от сипещите се отгоре камъни и чирепи, Ботъл стисна очи… прахът, толкова светъл…

Светъл.

Но не можеше да диша — едва можеше да помръдне под тежестта на затрупалите го отломки.

Чу зад себе си приглушени викове, но ужасният съсък беше спрял.

Повдигна глава, задъхан.

И видя бял лъч слънчева светлина, с танцуващи прашинки, врязал се надолу. Огря за миг изпружените крака на Кътъл и тежкия каменен блок между тях.

— Кътъл?

Хрипливо окашляне, после:

— Богове подземни, това проклето нещо… ми падна между краката! За малко да ми се натресе на… Гуглата да ме вземе, гади ми се…

— Остави това! Има светлина. Слънчева светлина!

— Извикай си плъха… не виждам… колко е високо. Май се стеснява. Лошо се стеснява, Ботъл.

Плъхчето се катереше през децата и той усети разтуптяното му сърчице.

— Виждам го… твоя плъх…

— Хвани го, помогни му да се провре в шахтата над теб. Да, има дневна светлина — о, ужасно е тясно — може и да се справя, или Смайлс може би, но повечето други…

— Просто ще изровиш, като се качиш горе. Ще го разшириш, Ботъл. Съвсем близо сме вече.

— Може ли децата да се върнат тук? Покрай блока?

— Ъъъ, мисля, че да. Тясно е, но да.

Ботъл се изви.

— Проверка! И чуйте, почти излязохме! Още малко и сме навън!

Плъхът се катереше — все по-близо и по-близо до петното светлина.

Ботъл се отръска от чакъла.

— Добре.

Изпъшка и пропълзя над Кътъл.

— Внимавай къде стъпваш! — изръмжа сапьорът. — Лицето ми е достатъчно грозно и без да го мачкаш с проклетата си пета.

Ботъл се навря в шахтата и спря.

— Трябва да къртя парчета, Кътъл. Дръпни се, да не си отдолу…

— Ясно.

Започнаха да се викат име по име… Трудно беше да се разбере колко са… може би повечето. Ботъл обаче не можеше да си позволи да мисли за това сега. Започна да дърпа издатините, парчета тухли и камъни, да разшири отвора.

— Пускам долу!

Щом поредното парче тупнеше долу, Кътъл го прибираше и го избутваше назад.

— Ботъл!

— Какво?

— Едно от хлапетата — паднало е в ямата. Не издава никакъв звук. Мисля, че я загубихме.

„Проклятие!“

— Подай въжето напред — Смайлс може ли да се добере до тях?

— Не знам. Продължавай нагоре — ще видим какво можем да направим тук долу.

Ботъл се заизкачва. Внезапно уширяване, след това — ново стесняване — почти на ръка разстояние от онзи отвор — твърде малък дори за да провре ръката си. Измъкна един голям камък от стената. Плъхчето се беше присвило на една издатина до лявото му рамо. Прииска му се да целуне проклетата твар.

Но още не. Всичко около дупката изглеждаше адски здраво. Обзе го паника.

Стисна едно остро парче скала и заудря. От кутрето му потече кръв — беше го смазал, без да усети. Заблъска с каменния клин, още веднъж и още веднъж. Западаха парчета. Ръката му изтръпна — нямаше да му стигне сила и издръжливост. Но продължи да удря.

Всеки удар — по-слаб от предишния.

„Не, проклета да си! Не!“

Замахна отново.

В очите му закапа кръв.

Капитан Фарадан Сорт спря на билото, малко на север от мъртвия град. Обикновено град, паднал след обсада, бързо привличаше чистачи — старици и деца, щяха да пъплят и ровят из руините. Но не и тук, все още не. И сигурно още дълго нямаше да се появят.

Стръмните склонове на могилата на Ю’Гатан се бяха разцепили като спукан котел и от пукнатините беше протекло — стопено олово, мед, сребро и злато, жили и локви, пълни с натрошени каменни парчета, пръст и чирепи.

Сорт подаде ръка на Синн да се смъкне от седлото — беше се въртяла и скимтеше, вкопчена в нея, ставаше все по-възбудена в края на деня, докато светлината бавно гаснеше. Четиринадесета армия беше тръгнала предишната нощ. Капитанът и подопечната й бяха обиколили с едничкия си кон могилата — не веднъж, а два пъти, откакто слънцето се беше вдигнало.

И Сорт вече започваше да се съмнява, че е разгадала детето Синн, започваше да се съмнява в собственото си предчувствие, че това полуобезумяло, вече като че ли онемяло същество знае нещо, усеща нещо — Синн на няколко пъти се опита да се върне сред руините, но тя я задържа. Трябваше да има някаква причина за това.

А може би — не. Може би беше просто израз на безумна скръб — заради изгубения й брат.

Огледа отново засипаната с отломки основа на северната стена на могилата и забеляза, че е дошъл поне един чистач. Дете, оцапано с бяла пръст, с разрошена сплъстена коса. Обикаляше безцелно на трийсетина крачки от грубия, почти отвесен скат.

Синн също го видя и бързо заслиза по склона, скимтеше жално.

Сорт развърза шлема си, свали го и го закачи на рога на седлото. Избърса мазната пот от челото си. Дезертьорство. Какво пък, не й беше за първи път, нали? Без магията на Синн уикците щяха да ги открият. И вероятно — да ги убият. Тя, разбира се, щеше да вземе неколцина от тях със себе си, каквото и да направеше Синн. Хората се учеха, че трябва да си платиш, за да се справиш с нея. Да си платиш по всякакъв начин. Урок, на който не й омръзваше да ги учи.

Синн изтича до стръмния склон на града и без да обръща внимание на детето, започна да се катери нагоре.

Сега какво?

Фарадан Сорт отново нахлузи шлема. Мократа кожена подплата за миг охлади челото й, докато стягаше каишката. Тя подръпна юздите и подкара коня по сипея.

Детето плачеше, скрило очи с мръсните си ръчички. Цялата тази прах по него, паяжините в косата — истинското лице на войната. Лице, което щеше да обсеби паметта й, да се слее с безброй такива лица — докато е жива.

Синн се беше изкатерила на два човешки боя и стоеше неподвижно.

Това вече беше прекалено. Синн беше полудяла, реши Сорт. Отново погледна към детето, което сякаш така и не ги бе забелязало. То все така бе стиснало очите си. Червени резки се показваха под прахта, струйка кръв се стичаше по единия му прасец. Паднало ли беше? Откъде?

Сорт подкара нагоре и спря коня под Синн.

— Хайде, слез вече. Слез, няма смисъл — слънцето почти се скри. Ще опитаме утре.

Синн се вкопчи още по-здраво в разядените издатини от камък и тухла.

Сорт въздъхна и посегна да я дръпне долу. Синн изскимтя, пропълзя още нагоре и навря ръка в някаква дупка…

Силата му, волята му бяха свършили. Кратък отдих — и можеше да започне наново. Кратък отдих. Гласовете долу заглъхваха, но това нямаше значение. Малко сън. Тъмната, топла прегръдка го повлече надолу, все по-дълбоко… след нея — прелестна златна светлина, вятър, разлюлял жълти треви…

… и той беше на свобода, и нямаше болка. И осъзна, че това не е сън. Беше смърт, връщането към най-древния спомен, заровен във всяка човешка душа. Тревисти степи, слънце и вятър, топлината и жуженето на насекоми, тъмни стада в далечината, самотните дървета с огромните им корони и прохладната сянка под тях, където дремят лъвове, провиснали езици, мухи, кръжащи около безразлични, задрямали лениво очи…

Смърт, и онова отдавна посято семе. Връщаме се. Връщаме се на света…

И тя се пресегна към него, мократа от пот длан, малка и мека, камъкът се изплъзна от пръстите й, лепкави от кръв — вкопчи се в ръката му, изпълнена с такава отчаяна нужда, и той разбра, че детето в корема й го зове на своя безмълвен език, зове своята нужда, така настойчиво…

Нокти се впиха в раздраната му длан…

Ботъл се сепна и се събуди, примига — дневната светлина беше почти угаснала — нечия малка ръка се пресягаше отвън през дупката, опипваше празното, търсеше неговата.

Помощ!

— Помощ… вие, отвън… помогнете ни…

Сорт се пресегна още по-нависоко, за да дръпне момичето, и видя как Синн изметна глава, видя как блесна нещо в очите й, щом я погледна отгоре.

— Какво… — И изведнъж до слуха й стигна някакъв смътен глас, сякаш идваше от самите камъни. — Синн?

Ръката на момичето, натикана в цепнатината… държеше нещо.

Някой.

— О, богове подземни!

Отвън се чуваше стържене, нечии ботуши ровеха в камъните, после облечени в ръкавица пръсти се промушиха покрай детската ръка и Ботъл чу:

— Ти, вътре… кой си? Чуваш ли ме?

Жена. Завален ерлийски… познат?

— Четиринадесета армия — глухо отвърна Ботъл. — Малазанци.

Детската ръка се стегна.

— Късметът на Опонн, войник — каза жената на малазански. — Синн, пусни го. Трябва ми място. Да разширя дупката. Пусни го — всичко е наред — ти беше права. Ей сега ще ги извадим.

Синн? Виковете отдолу се усилиха. Кътъл викаше нещо за изход. Ботъл се извъртя и му извика в отговор:

— Кътъл! Намериха ни! Ще ни изровят! Предай на всички!

Ръката на Синн го пусна и се отдръпна. Жената заговори отново:

— Войник, дръпни се от дупката — ще използвам меча си.

— Капитане? Ти ли си?

— Да. Сега се дръпни и покрий очите си… Какво? О, откъде се взеха всичките тези деца? Онази с тях не е ли от отделението на Фидлър? Слез долу, Синн. Помогни им.

Върхът на меча закърти тухлите и камъка. Разхвърчаха се парчета.

Кътъл се катереше отдолу и пъшкаше.

— Трябва да го разширим това още, Ботъл. Онова хлапе, дето падна в дупката… Пратихме Смайлс да я извади. Тунел, завива нагоре — и навън. Иманярски тунел. Всички деца са навън…

— Кътъл, това е капитанът. Адюнктата сигурно е пратила да ни търсят.

— Нелогично е.

— Прав си — изсумтя Фарадан Сорт. — Те тръгнаха. Само аз съм. И Синн.

— Оставили са ви?

— Не. Дезертирахме. Синн знаеше — знаеше, че сте живи. Не ме питайте обаче как.

— Брат й е тук долу — рече Кътъл. — Ефрейтор Шард.

— Жив?

— Така мислим, капитане. Колко дни минаха?

— Три. Четири нощи, ако броиш пробива. Хайде, без повече въпроси. И си пазете очите.

Закърти отново в дупката и задърпа разхлабените парчета тухла и камък. Вечерният въздух нахлу, хладен и въпреки всичката прах — сладък в дробовете на Ботъл. Фарадан Сорт напъна един по-голям камък и мечът й се счупи. Низ проклятия на корелри.

— Мечът ви от Бурния вал ли беше, капитане? Съжалявам…

— Ти идиотът ли си бе?

— Но ножницата ви…

— Ножницата — да. Мечът към нея… остана един. Хайде, спести ми приказките. — И отново започна да кърти със счупения меч. — Проклет от Гуглата фаларийски боклук… — Грамадният камък изскърца, хързулна се надолу и повлече и капитана.

Тежко тупване някъде долу и нови ругатни.

Ботъл пропълзя през зейналия отвор, провря се и изведнъж се затъркаля надолу, падна тежко по корем.

Пое си дъх, надигна глава и… беше зяпнал в ботушите на капитана. Извъртя се, вдигна ръка и отдаде чест, отсечено.

— Справи се по-добре от предишния път, Ботъл.

— Капитане, аз съм Смайлс…

— Знаеш ли, войник, много добре направи, че взе половината товар, който трупнах на гърба на Смайлс. Ако не го беше направил, сигурно нямаше да преживеете толкова дълго…

Видя я как се обърна, чу я как изръмжа, после единият ботуш се вдигна, леко се измести встрани и надвисна…

… над неговия плъх…

… после полетя надолу, за да стъпче… и ръката му изхвърча светкавично, избута крака настрана в последния момент. Сорт залитна и викна:

— Какво правиш бе, идиот?!

Ботъл грабна плъхчето в шепи, легна по гръб и го притисна до гърдите си.

— Този път не, капитане. Това е моят плъх. Тя ни спаси.

— Зли, отвратителни твари.

— Не и тя. Не и Ю’Гатан.

Фарадан Сорт го зяпна.

— Ю’Гатан?

— Да. Току-що я нарекох така.

Кътъл се търтеше към тях.

— Богове, капитане…

— Млък, сапьор. Имате още сили… и по-добре… помогнете на другите да излязат.

— Слушам. — Той се обърна и се заизкачва обратно.

Ботъл се отпусна и притвори очи. Погали Ю’Гатан по гладката козинка. „Миличкото ми. Ето, вече си с мен. Ах, гладничка си ми — ще се погрижим за това. Скоро пак ще загладиш коремчето, обещавам ти, и ти, и рожбичките ти… богове, ще си имаш малки, нали? Няма проблем. За вашия вид храна винаги има…“

Усети, че Смайлс е застанала над него. Беше го зяпнала.

Отвърна й със смутена усмивка, зачуден колко ли е чула, колко ли е успяла да схване.

— Всичките мъже сте боклуци.

„Да бе, седнал съм да се чудя.“

Кашляха, плачеха, ломотеха несвързано, лежаха и седяха около Геслер. Той стоеше прав и се мъчеше да ги изброи — имената, лицата им, умората бе замъглила всичко. Видя Шард със сестра му, Синн, гушнала се беше в прегръдката му като бебе и спеше дълбоко, някакъв потрес имаше в широко отворените му, невиждащи очи. До него беше Тюлип — изподран, изгорен, но беше изпълзял навън, без да се оплаче, и сега седеше на един камък, смълчан и целият в кръв.

Кръмп се беше навел и къртеше с камък някакво парче стопено злато и олово с тъпа усмивка на грозното си лице. А Смайлс я бяха заобиколили децата — изглеждаше адски нещастна от цялото това внимание и Геслер много добре я разбираше.

Ботъл ги беше измъкнал. С неговия плъх. Ю’Гатан! Сержантът поклати глава. Какво пък, защо не? „Точно сега всички сме поклонници на плъха. О, добре, проверката…“ Сержант Корд, с Иброн, Лимп и счупения му крак. Сержант Хелиан, със спуканата й, подута на две места челюст, едното око затворено, с полепналата й от кръв коса, тъкмо идваше насам — под грижовната опека на ефрейтора й Урб. Тар, Корик, Смайлс и Кътъл. Тавос Понд, Балгрид, Мейфлай, Флашуит, Солтлик, Хано, Шортноус и Масан Гилани. Белиг Харн, Мейби, Бретлес и Тъчи. Детсмел, Галт, Сандс и Лоуб. Сержантите Том Тиси и Балм. Уидършинс, Уру Хела, Рамп, Скант и Рийм. Троутслитър… Погледът на Геслер се извърна назад към Тар, Корик, Смайлс и Кътъл. „Дъх на Гуглата!“

— Капитане! Загубили сме двама!

Всички глави се обърнаха.

Ефрейтор Тар скочи, олюля се като пиян и рязко се обърна към стената.

Балм изсъска.

— Фидлър… и онзи пленник! Кучият син го е убил и сега се крие! Чака да се махнем!

Коураб беше извлякъл умиращия, докъдето можеше, и сега двамата с малазанеца бяха свършили. Тъмнината ги поглъщаше и той дори не беше сигурен дали е пълзял в правилната посока. Дали не бяха тръгнали на обратно? Не чуваше нищо… никого. Всичкото това теглене и бутане… напразно.

Все едно, вече не отиваха наникъде.

Край. Два скелета, погребани под един мъртъв град. Едва ли можеше да се намери по-подходяща гробница за воин на Апокалипсиса и малазански войник. Изглеждаше справедливо, поетично дори. Нямаше да се оплаква. А щом застанеше с този войник пред Портите на Гуглата, щеше да е горд със спътника си.

Толкова неща се бяха променили. Вече не вярваше в каузи. Убедеността беше илюзия, лъжа. Фанатизмът бе отрова за душата и първата жертва в неумолимия й, вечно удължаващ се списък бе състраданието. Кой можеше да говори за свобода, щом душата му е окована във вериги?

Смяташе, че вече — най-сетне — разбира Тоблакая.

А беше толкова късно. Това прозрение. „Ето, че умирам като мъдрец, а не като глупак. Има ли разлика? Нали все пак умирам.“

„Има. Усещам я. Тази разлика… Разкъсах веригите си. Разкъсах ги!“

Глуха кашлица, а след нея:

— Коураб?

— Тук съм, малазанецо.

— Къде… сме?

— В гробницата ни, уви. Съжалявам, нямам вече сили. Предаден съм от собственото ми тяло. Съжалявам.

Последва мълчание, а след него — тих смях.

— Все едно. Бях в безсъзнание — трябва да си го усетил. Другите къде са?

— Не знам. Влачих те. Бяхме изостанали. А сега сме изгубени. Съжалявам…

— Стига, Коураб. Влачил си ме? Това обяснява отоците. От колко време? Докъде?

— Не знам. Ден може би. Имаше топъл въздух, но после стана хладен — като че ли лъхаше навън и навътре, покрай нас, но кой лъх беше навътре и кой навън — не знам. А вече няма вятър.

— Ден? Луд ли си? Защо не ме остави?

— Ако го бях направил, малазанецо, приятелите ти щяха да ме убият.

— А, така значи. Знаеш ли, не ти вярвам.

— Прав си. Просто е. Не можех.

— Така бива.

Коураб затвори очи. Беше все едно. Сигурно вече бе ослепял. Чувал беше, че затворниците, оставени много дълго без светлина в подземните килии, ослепяват. Слепота, преди лудостта, но и лудостта идвала, рано или късно.

И ето, че чу някакви звуци. Приближаваха се… отнякъде. Чул ги беше и преди, поне няколко пъти, и за кратък миг с тях се примесиха и нещо като приглушени викове. Може би онова беше истина. Демоните на паниката идеха да вземат всички, един по един.

— Сержант, името ти Стрингс ли е, или Фидлър?

— Стрингс, когато лъжа, Фидлър — когато казвам истината.

— А, това е малазанска черта значи? Странно…

— Не е черта. Моя — може би.

— И как да те наричам?

— Фидлър.

— Добре. — „Навременен дар.“ — Фидлър. Мислех си. Ето ме тук, заклещен в капан. И все пак едва сега, мисля си, най-сетне се измъкнах от своя затвор. Смешно, нали?

— Адски весело, Коураб Билан Тену’алас… Какъв беше този звук?

— И ти ли го чу? — Коураб затаи дъх, вслуша се. Идваше към тях…

После нещо го докосна по челото.

Коураб изрева и се опита да се дръпне.

— Чакай! Проклет да си, чакай, казах!

Фидлър извика:

— Геслер?

— Да. Успокой проклетия си приятел, ако можеш.

Коураб се отпусна, сърцето му блъскаше като лудо.

— Загубени сме, малазанецо, съжалявам…

— Млъкни! Чуйте ме. Вие сте само на седемдесет крачки от тунел, който води навън — всички сме отвън, ясно? Ботъл ни изведе. Плъхът му ни изведе. Имаше едно свлачище, което ви преграждаше пътя — изрових го…

— Влязъл си пак? — попита удивено Фидлър. — Геслер…

— Вярвай ми, това беше най-трудното, което съм правил през живота си. Сега разбирам — или мисля, че разбирам — какво е преживял Трут, когато затича към двореца. Бездната да ме вземе, още треперя.

— Води ни тогава — каза Коураб и се пресегна назад отново да задърпа Фидлър.

Геслер понечи да изпълзи покрай него.

— Аз мога…

— Не. Аз го извлякох дотук.

— Фид?

— В името на Гуглата, Геслер, никога досега не съм бил в по-добри ръце.

Бележки

[1] Игра на думи: от marsh (англ.) — блато. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Ловци на кости (12)

Метаданни

Данни

Ловци на кости

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора книгаПод това име

7.

Стивън Ериксън
Ловци на кости (12)

Втора книга
Под това име