Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (6)

Шест

— Къде е той? Нямам време да се разхождам из тези запуснати зали!

Сякаш за хиляден път крал Теренас преброи до десет, преди да отговори на последното избухване на Ген Греймейн:

— Лорд Престор ще бъде тук съвсем скоро, Ген. Знаеш, че той иска да събере всички ни за разрешаването на този проблем.

— Не знам нищо такова — измърмори грамадният мъж в черно-сини доспехи. Ген Греймейн напомняше на краля за мечка, която макар и нескопосно се е научила да се облича. Той изглеждаше така, сякаш ще спука бронята си по спойките, и ако владетелят на Гилнеас пресушеше още една кана от качественото пиво или погълнеше още един от лордеронските сладкиши, приготвени в изобилни количества от готвачите на Теренас, можеше да се случи точно това.

Въпреки грубиянския вид и безпардонното поведение кралят не подценяваше воина от юга. Политическите машинации на Греймейн бяха станали легендарни, като последната от тях не отстъпваше на останалите. Как бе успял да намеси мнението на Гилнеас в една ситуация, която въобще не засягаше далечното кралство, продължаваше да изумява Теренас.

— Все едно да заповядаш на вятъра да спре да духа — чу се един по-образован глас от срещуположния край на залата. — Дори там ще постигнеш по-голям успех, отколкото да накараш това същество да млъкне поне за секунда!

Всички се бяха съгласили да се срещнат в имперската зала — място, където в древните времена били договаряни и подписвани всички важни договори в целия Лордерон. Със своята богата история и древното, но внушително обзавеждане, залата придаваше аура от изключителна важност на всякакви преговори, които се провеждаха тук. А въпросът за Алтерак определено бе от значение за продължителността на съществуването на Алианса.

— Лорд адмирале, ако не ви харесва звукът на гласа ми — озъби се Греймейн, — здравата стомана може по всяко време да се погрижи завинаги да престанете да чувате него и всичко друго.

Лорд адмирал Делин Праудмуър скочи на крака с едно плавно, отработено движение. Стройният, обрулен от ветровете мореплавател посегна към меча, който обикновено висеше отстрани на зелената му флотска униформа, но неговата ножница издрънча на кухо. Същото се случи и с ножницата на Ген Греймейн. Единственото, с което всички се бяха съгласили неохотно от самото начало, бе решението никой от държавните глави да не носи оръжие по време на преговорите. Всички, дори Ген Греймейн, бяха приели да бъдат претърсени от стражници, подбрани сред Рицарите на сребърната ръка. Това бе единствената военна групировка, на която всеки имаше доверие въпреки нейната лоялност към Теренас.

Престор, разбира се, бе причината тази невероятна конференция да стигне дори до тази точка. Монарсите на големите държави рядко се събираха заедно. Те общуваха предимно чрез куриери и дипломати, като от време на време се провеждаше и по някое официално посещение. Само невероятният Престор бе способен да убеди притеснените съюзници на Теренас да оставят своите свити и стражи навън и да се съберат заедно, за да обсъдят проблема лице в лице.

Сега оставаше само да се появи и младият благородник…

— Лордове! Господа! — Изпитващ отчаяна нужда от помощ, кралят погледна към един суров мъж, застанал до прозореца, облечен в кожи въпреки относително топлото време по тези земи. Разчорлена брада и крив нос бяха единственото, което Теренас виждаше от грубоватото лице на Торас Тролбейн, но кралят знаеше, че въпреки задълбочения интерес, който Торас проявяваше към външната гледка, владетелят на Стормгард бе попил всяка дума, изречена от присъстващите. Фактът, че той не правеше нищо, за да помогне на Теренас в настоящата кризисна ситуация, служеше единствено като напомняне за бездната, която се бе създала между тях от началото на този влудяващ проблем.

„Проклет да бъде Перинолд! — помисли си кралят на Лордерон. — Проклет, че ни набута в това положение!“

Въпреки че рицарите от светия орден бдяха монарсите да не стигнат до размяна на удари, Теренас не се страхуваше толкова от физическо насилие, колкото от угасването на всяка надежда да задържи човешките кралства обединени. Дори за миг той не бе повярвал, че оркската заплаха е завинаги изкоренена. Хората трябваше да останат съюзени в този критичен момент. Щеше му се Андуин Лотар, лорд-регент на изгубеното кралство Азерот, да беше тук, но това бе невъзможно. Без Лотар му оставаше единствено…

— Лордове мои! Недейте така! Това държание определено не подобава на нито един от нас!

— Престор! — ахна Теренас. — Благословен да си!

Останалите се обърнаха към високата, безупречна фигура, появила се в голямата зала.

„Този човек има удивително въздействие върху по-старшите от него — помисли си кралят. — Влиза в залата и препирните секват. Непримирими врагове свалят оръжие и започват да говорят за мир!“

Да, определено най-правилният избор за замяна на Перинолд.

Теренас загледа как неговият приятел обикаля залата, поздравявайки всеки от монарсите поред, отнасяйки се с тях, сякаш бяха най-добрите му приятели. А може и наистина да бяха такива, защото у Престор май нямаше и капчица надменност. Независимо дали си имаше работа с грубоватия Торас или с лукавия Греймейн, Престор някак си знаеше как най-добре да разговаря с всеки от тях. Единствените, които никога не успяваха да го оценят докрай, бяха магьосниците от Даларан, но все пак те си бяха магьосници.

— Простете моето закъснение — започна младият аристократ. — Тази сутрин излязох да пояздя сред природата и не съм обърнал внимание колко време ще ми отнеме да се върна.

— Няма нужда от извинения — учтиво отвърна Торас Тролбейн.

Поредното доказателство за почти магическото влияние на Престор. Дори като приятел и уважаван съюзник Торас Тролбейн успяваше да говори учтиво с другите само с цената на огромни усилия. Той предпочиташе да използва къси и точни изречения, след което замълчаваше. Както бе разбрал Теренас с течение на времето, мълчанието му не целеше да обиди събеседника. Напротив, истината бе, че Торас просто изпитваше неудобство да води дълги разговори. Родом от студеното планинско кралство Стормгард, той предпочиташе делата пред приказките.

Тази мисъл накара кралят на Лордерон да се почувства още по-доволен, че Престор най-накрая се бе появил. Престор огледа залата, срещайки, за кратко погледите на всеки един, преди да продължи:

— Колко се радвам да видя отново всички ви! Надявам се, че този път ще съумеем да разрешим противоречията си, така че бъдещите ни срещи да бъдат като между добри приятели и братя по оръжие…

Греймейн закима почти ентусиазирано. Лицето на Праудмуър изразяваше задоволство, сякаш появата на благородника бе отговор на молитвите му. Теренас не каза нищо и остави талантливия си приятел да води събирането. Колкото повече гледаха Престор другите, толкова по-лесно щеше да бъде за краля да им представи предложението си.

Събраха се около натруфена маса от слонова кост, която дядото на Теренас бе получил като дар от своите северни васали след успешните му преговори с елфите от Куел’Талас. Както правеше винаги, кралят се опря с двете си длани върху масата, сякаш искаше да извлече напътствия от своя предшественик. Застанал от другата страна, Престор срещна погледа му за секунда. Вглеждането във волевите му абаносовочерни очи позволи на монарха да се отпусне. Престор щеше да се справи с всички противоречия.

И така преговорите започнаха, първо, със сковани уводни думи, след това, с по-разгорещени и прями спорове. Все пак под председателството на Престор така и не се стигна до заплаха от насилие. На него му се наложи неведнъж да хване под ръка един или друг от участниците и да проведе с него разговор на четири очи, но тези лични срещи неизменно завършваха с усмивка по ястребовия лик на Престор и огромен напредък в отношенията между партньорите в Алианса.

Когато преговорите клоняха към своя край, Теренас също участва в подобен частен разговор. Докато Греймейн, Торас и лорд адмирал Праудмуър пиеха от най-хубавото бренди на краля, Престор и монархът се усамотиха край прозореца, който гледаше към града. Теренас винаги бе харесвал тази гледка, защото оттук можеше да вижда народа си като на длан. Дори сега, докато течеше това събиране на най-високо равнище, неговите поданици изпълняваха задълженията си, продължаваха да живеят. Вярата им в него ободри изтощеното му съзнание.

Той знаеше, че те ще разберат решението, което щеше да се вземе през този ден.

— Не знам как го направи, моето момче — прошепна той на събеседника си. — Ти накара останалите да видят истината, нуждата! Те наистина седят в тази зала и се държат любезно не само един към друг, но и към мен! А по едно време смятах, че Ген и Торас ще поискат кожата ми!

— Просто направих всичко по силите си, за да ги умилостивя, милорд, но благодаря за милите думи.

Теренас поклати глава.

— Мили думи? Едва ли! Престор, момко, ти собственоръчно предотврати разпадането на Алианса! Какво им каза на четири очи?

Заговорническо изражение се появи върху красивите черти на събеседника му. Той се наведе към монарха, а погледът му не се отлепяше от очите на Теренас.

— Това-онова. Адмирала уверих, че морското му господство ще продължи, дори това да означава изпращане на армия, която да завладее Гилнеас. На Греймейн обещах бъдещи морски колонии по крайбрежието на Алтерак. Торас Тролбейн си мисли, че ще му бъде отстъпена цялата източна половина на въпросните земи… и всичко това, когато аз стана пълноправен техен владетел.

За момент кралят остана със зяпнала уста, защото не бе сигурен дали да вярва на ушите си. Той се взря в хипнотизиращите очи на Престор, очаквайки смешния завършек на този глупав виц. Но когато не чу нищо такова, Теренас най-накрая отрони тихо:

— Да не те е напуснал разсъдъкът ти, моето момче? Дори да се шегуваш с тези неща е невероятно възмутително и…

— Знай, че и ти няма да си спомняш нищо от този разговор. — Лорд Престор се наведе напред, очите му приковаха погледа на Теренас и отказаха да го пуснат. — Както никой от тях няма да си спомня какво всъщност съм му казал. Всичко, което ще помниш, моя надута марионетке, е, че аз съм ти гарантирал политическо надмощие. Но за да бъде постигнато това, се изисква моето назначаване за владетел на Алтерак. Разбираш ли ме?

Теренас вече не разбираше нищо друго. Престор трябваше да бъде избран за монарх на опустошеното кралство. Изискваха го сигурността на Лордерон и стабилността на Алианса…

— Добре, виждам, че разбираш. Сега ще се върнеш на мястото си и точно когато преговорите са към своя край, ще обявиш смелото си предложение. Греймейн вече знае, че той ще реагира най-хладно, но след няколко дни ще се съгласи. Праудмуър винаги би те последвал, а след като пообмисли малко ситуацията, Торас Тролбейн също ще приеме безропотно моето възкачване на трона.

Нещо се обаждаше в мислите на краля, някаква идея, която бе заставен да изрази.

— Никой… никой владетел… не може да бъде избран без… без съгласието на Даларан и Кирин Тор… — Той се бореше да довърши мисълта си. — Те също са членове на Алианса…

— Но кой би могъл да се довери на някакви си магьосници? — напомни му Престор. — Кой би могъл да знае целите им? Нали точно затова още от самото начало те накарах да ги държиш настрана от този въпрос? Магьосниците не заслужават доверие и рано или късно те трябва да бъдат премахнати.

— Премахнати… прав си, разбира се.

Усмивката на Престор се разшири, разкривайки доста по-голям брой зъби от нормалното.

— Аз винаги съм прав. — Той прегърна дружелюбно Теренас. — А сега е време да се върнем при останалите. Ти си доволен от моя напредък. След няколко минути ще обявиш предложението си и ще продължим по-нататък.

— Да…

Стройната фигура поведе краля обратно към другите монарси, а през това време мислите на Теренас се завърнаха към предстоящата задача. Ужасяващите думи на Престор бяха заровени дълбоко в съзнанието на краля — точно там, където ги искаше облеченият в черно благородник.

— Харесва ли ви брендито, приятели мои? — попита Теренас останалите. След като те кимнаха, той се усмихна и заяви: — По една каса ще тръгне оттук заедно с вас, подарък от мен за вашата визита.

— Великолепна проява на приятелство, не мислите ли? — подкани Престор партньорите на Теренас.

Те пак кимнаха, а Праудмуър дори вдигна тост за монарха на Лордерон.

Теренас скръсти ръце.

— И благодарение на нашия млад приятел тук аз мисля, че всички ние ще си тръгнем дори още по-сближени отпреди.

— Все още не сме подписали никакво споразумение — напомни му Греймейн. — Дори не сме постигнали съгласие какво да направим по този проблем.

Теренас примигна. Идеалният увод. Защо да чака повече, за да направи грандиозното си предложение?

— Що се отнася до това, приятели мои — каза кралят, хвана ръката на лорд Престор и го заведе до председателското място на масата. — Мисля, че съм намерил решението, което ще се понрави на всеки един от нас…

Крал Теренас Лордеронски се усмихна леко на своя млад приятел, който дори не би могъл да си представи каква огромна награда е на път да получи. Да, той бе идеалният човек за този пост. Щом Престор застанеше начело на Алтерак, това щеше да осигури бъдещето на Алианса.

А след това щяха да се разправят с онези коварни магьосници от Даларан…

* * *

— Това е недопустимо! — избухна дебелият магьосник. — Те нямат причина да ни оставят настрана от това!

— Нямат — отвърна възрастната жена. — Но го направиха.

Магьосниците, които се бяха срещнали във Въздушната зала преди време, сега се бяха събрали отново там, но този път бяха петима. Онзи, когото Ронин познаваше под името Крас, не бе заел мястото си в магическата зала, но другите бяха прекалено загрижени за случилото се във външния свят, та да го чакат. Лордовете на ненадарените се бяха събрали да обсъждат алтеракската криза, без да поканят представител на Кирин Тор. Повечето от съвета уважаваха крал Теренас, както и неколцина от останалите монарси, но бяха притеснени, че владетелят на Лордерон бе свикал такива важни преговори без тяхно участие. Член на вътрешния съвет на Кирин Тор винаги бе присъствал на подобни събирания в миналото. Справедливостта го изискваше, защото Даларан винаги бяха стояли в предните редици на защитата на Алианса.

Явно все пак времената се променяха.

— Алтеракският проблем можеше да е разрешен много отдавна — посочи магьосникът елф. — Трябваше да настояваме да вземем полагащото ни се участие в тези обсъждания.

— И да причиним още по-голям конфликт? — отвърна гръмогласно брадатият заклинател. — Не си ли забелязал, как напоследък останалите кралства се отдръпват? Сякаш сега, след като орките са изтикани до Грим Батол, се страхуват от нас!

— Абсурд! Ненадарените винаги са се отнасяли с подозрение към магията, но нашата отдаденост на каузата е извън всякакво съмнение!

Възрастната жена поклати глава.

— Кога това е имало някакво значение за онези, които се страхуват от нашите умения? Сега, след като орките бяха разбити, хората започвай да забелязват, че не сме като тях, че сме по-висши във всяко отношение…

— Опасен начин на разсъждение дори за нас — отбеляза спокойният глас на Крас. Безликият магьосник бе заел избраното си място.

— Крайно време беше да се появиш! — обърна се брадатият магьосник към новодошлия. — Откри ли нещо?

— Много малко. Около събирането нямаше издигнат щит… но единственото, което успях да доловя, бяха повърхностни мисли. Накрая трябваше да прибягна към други средства, за да постигна поне частичен успех.

По-младата жена се осмели да проговори:

— Стигнаха ли до някакво решение?

Крас се поколеба, след което вдигна облечената си в ръкавица ръка:

— Гледайте!

В средата на залата, точно над гравирания в пода знак, се появи една висока човешка фигура. Във всяко отношение тя изглеждаше по-реална от събраните магьосници. С величествено телосложение, облечен в елегантни тъмни дрехи и с красиви черти, наподобяващи хищна птица, появата му накара шестимата да занемеят за кратко.

— Кой е този? — попита същата жена.

Крас огледа останалите заклинатели, преди да отговори:

— Приветствайте новия владетел на Алтерак, крал Престор Първи.

— Какво?!

— Това е възмутително!

— Не могат да го направят без нас… нали?

— Кой е този Престор?

Покровителят на Ронин сви рамене.

— Дребен благородник от севера, без земи и без хора. Въпреки това, изглежда, той е спечелил благоразположението не само на Теренас, но и на всички останали, включително и на Ген Греймейн.

— Чак толкова ли, че да го направят крал? — озъби се брадатият заклинател.

— На пръв поглед това не е най-лошият избор. Така ще се възвърне статутът на Алтерак като независимо кралство. Доколкото разбрах, другите монарси изпитват огромно уважение към него. Комай той собственоръчно е предотвратил разпадането на Алианса.

— Значи ти го одобряваш? — попита възрастната жена.

Вместо отговор Крас добави:

— Освен това той явно няма минало. Пак той е причината да не бъдем включени в тези преговори. И най-интересното — той изглежда празен, когато го докоснеш с магия.

Останалите зашумяха, обсъждайки помежду си странната новина. След това елфът също толкова озадачен, колкото и другите, се поинтересува:

— Това пък последното какво означаваше?

— Означаваше, че всеки опит да бъде проучен с магия не разкрива нищо. Абсолютно нищо. Сякаш лорд Престор не съществува. Дали го одобрявам? Мисля, че се страхувам от него.

Изречени от най-възрастния сред магьосниците, последните думи направиха огромно впечатление. За известно време облаци летяха над главите им, бури се вихреха и дни сменяха нощите, но господарите на Кирин Тор просто стояха смълчани и всеки от тях се опитваше да осмисли фактите.

Младата магьосница първа наруши тишината.

— Значи той е магьосник, така ли?

— Това изглежда най-логично — отвърна Крас, кимайки леко с глава, за да подчертае съгласието си.

— Могъщ магьосник — измърмори елфът.

— Също логично.

— Ако наистина е така, кой е той? — продължи елфът. — Някой от нашите? Изменник? Магьосник с неговите умения би трябвало да ни е познат!

Младата жена се наклони към образа.

— Не разпознавам лицето му.

— Нищо изненадващо — отвърна по-възрастната магьосница, — след като всеки от нас може да носи хиляди маски едновременно…

Светкавица проблесна през Крас, но остана незабелязана от него.

— Официалното съобщение ще бъде направено след две седмици. Месец по-късно, освен ако някой от монарсите не промени решението си, този лорд Престор ще бъде коронясан.

— Трябва да отправим протест.

— За начало. Но онова, което наистина трябва да направим, е да открием истината за този лорд Престор. Да претърсим всяка дупка и всяка гробница, но да разкрием миналото му, неговото истинско призвание. Дотогава не бихме могли да му се противопоставим открито, защото той несъмнено се ползва с подкрепата на всички други в Алианса.

Възрастната жена кимна:

— А дори ние не сме способни да се изправим срещу обединената мощ на останалите кралства, ако те сметнат, че сме станали твърде досадни.

— Така е, не можем.

Крас пропъди образа на Престор с едно махване на ръката, но ликът на младия благородник вече се бе запечатал в съзнанието на всеки един от Кирин Тор. Мълчаливо те се съгласиха, че проблемът е от изключителна важност.

— Аз трябва отново да ви напусна — каза Крас. — Предлагам ви да помислите сериозно върху тази бедствена ситуация. Проверете всички следи, без значение колко са незначителни или невъзможни, но го направете бързо. Подозирам, че ако тази загадъчна личност се възкачи на трона на Алтерак, Алиансът няма да се задържи дълго цял, колкото и единомислещи да са владетелите му в момента. — Той си пое въздух. — И се страхувам, че Даларан ще падне наред с останалите, ако това се случи.

— Заради този единствен човек? — не се стърпя брадатият магьосник.

— Точно заради него, да.

И докато другите още умуваха над думите му, Крас отново изчезна…

* * *

… За да се материализира в своята светая светих, все още разтърсен от това, което бе открил. Чувството за вина го гризеше отвътре, защото Крас не бе докрай откровен със своите събратя. Той знаеше — или по-скоро подозираше — доста повече за този загадъчен лорд Престор, отколкото бе споделил с останалите. Щеше му се да може да им каже всичко, но те биха се усъмнили в неговия здрав разум. Ако пък случайно му повярваха, това щеше да им разкрие твърде много за самия него и методите му — нещо недопустимо при тези критични обстоятелства.

„Дано да постъпят така, както се надявам“ — помисли си той. Сам в мрачната си изолирана стая Крас се осмели да свали качулката от главата си. Едничка мъждива светлинка нарушаваше тъмата и нейният мек отблясък разкриваше красив, посивяващ мъж с изпити черти. Черните му искрящи очи намекваха за възраст и умора дори повече от останалата част от лицето му. Три дълги белега се спускаха по дясната му буза успоредно един на друг. Въпреки старостта си те все още пулсираха със слаба болка.

Майсторът магьосник обърна нагоре облечената в ръкавица длан на лявата си ръка. Над нея внезапно се появи светлосиня сфера. Крас прокара другата си ръка над сферата и вътре незабавно се появиха образи. Висок каменен стол се плъзна зад него и той се настани удобно, за да наблюдава.

За пореден път Крас огледа двореца на крал Теренас. Величествената каменна постройка от дълги поколения служеше вярно на монарсите на тези земи. Две кули-близнаци на няколко етажа се извисяваха от двете страни на главната сграда, която бе внушително сиво здание, наподобяващо крепост. Флаговете на Лордерон се вееха гордо от върховете на кулите и около входната порта. Войници в униформите на кралската гвардия стояха на пост пред нея, а неколцина от Рицарите на сребърната ръка бяха заели позиции от вътрешната й страна. При нормални условия паладините не бяха част от защитата на двореца, но тъй като на гостуващите монарси им оставаха няколко дребни детайла за доуточняване, услугите на доверените воини явно все още бяха необходими.

Магьосникът отново прокара ръка над сферата. Вляво от образа на двореца се появи изображение на една от вътрешните стаи. Вперил поглед в нея, заклинателят изведе помещението на преден план.

Теренас и младоликото му протеже. Значи въпреки края на преговорите и предстоящото отпътуване на другите владетели лорд Престор оставаше при краля. Крас бе изкушен отново да опита да проникне в съзнанието на облечения в черно аристократ, но успя да се сдържи. Нека останалите се мъчат с тази невъзможна задача. Човек като Престор несъмнено би очаквал подобни атаки и щеше да се справи незабавно с тях. Крас не желаеше да разкрива картите си на този етап.

Все пак щом не можеше да сондира мислите му, щеше поне да изследва обстановката… а какво по-добро място за начало от шалето, в което под протекцията на краля пребиваваше царственият бежанец? Крас махна с ръка над сферата и в нея се показа картина на въпросната сграда. Огледа я за кратко, без да забележи нищо съществено, след което изпрати магическото си око навътре.

Когато доближи високата стена около къщата, една магия — много по-слаба, отколкото бе очаквал — му попречи за момент. Крас я заобиколи с лекота. Сега вече в сферата се виждаше вътрешността на шалето — доста страховито местенце напук на елегантната фасада. Макар да не бяха приятни за окото, Престор очевидно поддържаше покоите си спретнати. Дотук нищо изненадващо.

Бързият оглед разкри още една защитна магия, този път по-сложна, но и тя не бе такава, че Крас да не успее да я заобиколи. С едно сръчно движение ъгловатата фигура отново избегна изработеното от Престор. Само след секунди Крас щеше да бъде вътре, където можеше да…

Сферата му потъмня.

Мракът се разстла извън нейните предели.

Тъмнината посегна към магьосника.

Крас изхвърча от стола. Пипала с цвят на непрогледна нощ обвиха каменната седалка, както биха обгърнали и магьосника, ако беше останал в нея. Докато се изправяше, Крас видя как пипалата се отдръпнаха… без да оставят и следа от тежката мебел.

Нови пипала продължаваха да никнат от това, което някога бе неговата магическа сфера, и веднага се пресягаха към него. Магьосникът се запрепъва назад, вцепенен от ужас — нещо, което се бе случвало едва няколко пъти в живота му. След това Крас се съвзе и започна да произнася думи, нечувани от друго живо същество от поколения насам — думи, които дори самият той не бе изговарял, а само бе чел в захлас.

Един облак придоби форма пред него и се сгъсти като памук, после полетя към търсещите пипала и се сблъска с тях насред въздуха.

Първите пипала, които докоснаха мекия облак, се разпаднаха и се превърнаха в пепел, която изчезна още преди да е докоснала пода. Крас въздъхна с облекчение, после ужасен видя как втората вълна от пипала започна да обгръща неговата контрамагия.

— Не може да бъде… — запелтечи той, а очите му щяха да изскочат. — Не може да бъде!

Точно както бяха направили със стола, черните израстъци обвиха облака, всмукаха го и го погълнаха.

Крас разбра срещу какво е изправен. Единствено Неутолимият глад, една забранена магия, се държеше по този начин. Досега той никога не я бе виждал в действие, но всеки, който бе изучавал изкуството толкова дълго колкото него, би разпознал скверното й присъствие. Изглежда, нещо в нея бе променено, защото контрамагията му не се беше справила със заплахата. За момент бе изглеждало, че ще успее… но после се бе осъществила някаква зловеща трансформация в самата природа на тъмата магия. И сега втората вълна от пипала напредваше към него, а Крас не можеше да измисли начин да ги спре, преди да са го превърнали в поредното си ястие.

Той обмисли варианта да избяга от стаята, но знаеше, че чудовищните пипала ще продължават да го гонят, без значение в кое кътче на света опиташе да се скрие. Това бе специална част от ужаса, който вдъхваше Неутолимият глад. Несекващото преследване обикновено изтощаваше жертвата и в края на краищата тя просто се предаваше.

Не, Крас трябваше да намери противодействие тук и сега.

Оставаше едно заклинание, което можеше да свърши работа. То щеше да го изцеди, щеше да го направи безполезен за дни напред, но само то притежаваше силата да го отърве от ужасната заплаха.

Разбира се, заклинанието можеше и да го убие, при това със същата лекота, с която щеше да го стори капанът на лорд Престор.

Той се хвърли встрани, защото едно от пипалата посегна към него. Нямаше повече време за мислене. Крас разполагаше само със секунди, за да изрече заклинанието. А Гладът продължаваше да се движи, така че да го притисне, да го обгърне целия.

Думите, прошепнати от възрастния магьосник, биха прозвучали на обикновените хора като произнесени на обратно, и то с неправилно ударение. Крас изрече внимателно всяка от тях, защото знаеше, че дори една-единствена грешка би го обрекла на вечно забвение. Той изпъна лявата си ръка към приближаващия ужас, опитвайки да се съсредоточи точно върху центъра му.

Сенките го доближиха плътно и докато последната дума се отронваше от езика му, Гладът го спипа. Тънко пипало се уви около третия и четвъртия пръст на протегнатата му ръка. Отначало Крас не почувства болка, но пред погледа му пръстите избледняха, а на тяхното място остана кървяща рана.

Той изплю последната сричка точно когато агонията разтърси цялото му тяло.

Звезда избухна в малката му стаичка.

Пипалата се стопиха като лед, хвърлен в пещ. Светлина толкова ярка, че заслепи Крас през здраво стиснатите му клепачи, изпълни всеки ъгъл и цепнатина. Магьосникът спря да диша и се строполи на пода, стиснал осакатената си ръка.

Свирещ звук проглуши ушите му, покачвайки и без това забързания му пулс. Жега, изключителна жега, обгори кожата му. Крас откри, че се моли за бърз край.

Свиренето се превърна в рев, който увеличаваше силата си, сякаш истински вулкан се канеше да изригне насред стаята му. Крас се помъчи да отвори очи, но светлината все още бе прекалено силна. Той се сви на кълбо и се приготви за неизбежното.

А след това… светлината просто изчезна, оставяйки стаята в застинала тъма.

Отначало майсторът магьосник дори не можеше да се помръдне. Ако Гладът бе дошъл за него в този момент, щеше да го завари без никакви съпротивителни сили. Той полежа няколко минути, опитвайки се да си възвърне усещането за реалност и когато най-накрая сполучи, започна да спира кръвта, шуртяща от жестоката рана.

Крас прокара здравата си ръка над раната и затвори кървящата дупка. Нямаше да успее да поправи щетите. Нищо, докоснато от черната магия, не можеше да се регенерира.

Най-накрая той се осмели да отвори очи. Дори неосветената стая първоначално му се струваше прекалено ярка, но очите му постепенно се приспособиха. Крас различи няколко сенчести форми — на мебели, както се надяваше.

— Светлина… — промълви съсипаният магьосник.

Малка смарагдова сфера се появи в близост до тавана, хвърляйки мъждива светлина. Крас огледа обстановката. Точно така сенките, които бе видял, представляваха останките от мебелировката му. Единствено столът не бе оцелял. Що се отнася до Глада, той бе напълно унищожен. Цената се бе оказала огромна, но Крас бе възтържествувал.

А може би не. Такава катастрофа в рамките на няколко секунди, а той дори нямаше с какво да се похвали. Опитът му да изследва покоите на лорд Престор бе завършил с неуспех.

И все пак… и все пак…

Крас се изправи с мъка на крака и призова нов стол, абсолютно еднакъв с предишния. Тръшна се в него със стон. След кратък поглед към обезобразената ръка, достатъчен, за да се увери, че кървенето наистина е спряло, магьосникът призова нов син кристал, с който отново да огледа жилището на благородника. Току-що го бе осенило едно ужасяващо подозрение, а в светлината на случилото се той бе уверен, че ще успее да го потвърди с едно-единствено бегло надзъртане.

Ето! Следите от магия бяха ясно различими. Крас ги проследи, наблюдавайки плетеницата им. Трябваше да бъде внимателен, ако не искаше отново да разбуди злото, от което току-що се бе спасил.

И потвърждението дойде. Умението, с което бе заплетен Неутолимият глад, сложността, с която бе променена същността му, за да успее да се противопостави на първата му контрамагия — и двете говореха за знания, превъзхождащи тези на Кирин Тор, които бяха най-добрите магьосници сред хората и елфите.

Но имаше и друга раса, чиито занимания с магия датираха от времена, предхождащи дори тези на елфите.

— Сега вече те познах… — ахна Крас, призовавайки пред себе си гордия лик на Престор. — Познах те въпреки формата, която си заел! — Той се закашля и спря, за да си поеме дъх. Изпитанието бе изцедило по-голямата част от неговите сили, но осъзнаването с кого се бе борил, го бе засегнало по-дълбоко, отколкото би могла да го стори, която и да е магия! — Познах те… Детуинг!