Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (5)

Пет

— Той няма нищо общо с експлозията — настоя Верееса. — Защо му е да прави такова нещо?

— Той е магьосник — отвърна равно Дънкан, сякаш това отговаряше на абсолютно всички въпроси. — На тях не им пука за живота и препитанието на другите.

Предразсъдъците на светия орден към магията й бяха пределно ясни и Верееса не се опита да оспори това заключение. Като елф тя бе израснала сред магия, дори самата тя можеше да прави дребни заклинания и затова не виждаше Ронин в ужасяващата светлина, в която си го представяше паладинът. Въпреки че смяташе Ронин за безразсъден, той не й изглеждаше толкова чудовищен, та да не му пука за живота на другите. Нима не й бе помогнал по време на бягството им от дракона? Защо му бе да рискува кожата си? И самичък би могъл да стигне до Хасик.

— И ако вината не е негова — продължи лорд Сентур, — тогава къде е изчезнал той? Защо няма и помен от него сред отломките? Ако е невинен, тялото му би трябвало да лежи до двамата ни братя, които загинаха при тази магия… — Мъжът поглади внимателно брадата си. — Не, вината за това нечестиво дело е изцяло негова, помни думите ми.

„Значи ще го преследвате като някое диво животно“ — помисли си тя. Защо иначе би призовал Дънкан десетима от най-добрите си мъже да яздят с него в търсене на изчезналия заклинател. Това, което Верееса първоначално бе приела за спасителна операция, бързо се бе превърнало в нещо друго. Когато тя и другите бяха чули експлозията, когато бяха видели разрушенията, елфата бе почувствала как сърцето я пробожда. Не само не бе успяла да опази спътника си жив, той бе загинал безпричинно ведно с още двама мъже. Обаче Дънкан го бе приел по друг начин от самото начало, особено когато при претърсването на отломките не бяха открили и следа от тялото на Ронин.

Най-напред тя си бе помислила за гоблините сапьори^[23], които се бяха специализирали в промъкването във вражески крепости, но командващият паладин бе настоял, че този регион е напълно прочистен от всякакви членове на Ордата, особено от гоблини. Въпреки че гнусните дребосъчета наистина притежаваха летящи машини, нямаше доклади за присъствието им наблизо. Освен това подобни въздухоплавателни апарати трябваше да се движат с мълниеносна скорост, за да останат незабелязани — нещо невъзможно за тромавите гоблински приспособления.

Което, естествено, оставяше Ронин като най-вероятен причинител на разрушенията.

Верееса не вярваше, че той е способен на такова нещо, особено при неговата твърда решимост да изпълни мисията си. Тя само се надяваше, че ако успеят да открият младия магьосник, ще съумее да попречи на Дънкан и останалите да го пронижат, преди да са имали възможността да научат истината.

Бяха претърсили околните земи и вече бяха поели в посока към Хасик. Въпреки че не един от младите рицари бе предположил, че Ронин най-вероятно е използвал магията си, за да се транспортира директно в крайната си цел, Дънкан Сентур очевидно нямаше толкова високо мнение за уменията на магьосника в това отношение, та да им повярва. Той ревностно твърдеше, че ще съумеят да открият следите на избягалия маг и да му въздадат справедливост.

Когато денят преваляше и слънцето начена своя заход, дори Верееса започна да се съмнява в невинността на Ронин. Може би той наистина бе причинил бедствието и после бе избягал от местопрестъплението?

— Скоро ще трябва да вдигнем лагер — обяви лорд Сентур след малко. Той огледа сгъстяващата се гора. — Не че очаквам някакви неприятности, но не би имало смисъл да се лутаме из мрака, при вероятността да се спънем в плячката си, без да я забележим.

Зрението й бе далеч по-добро от това на нейните спътници и Верееса се зачуди дали да не продължи сама, но се отказа. Ако Рицарите на сребърната ръка откриеха Ронин в нейно отсъствие, магьосникът нямаше никакъв шанс да оживее.

Те пояздиха още малко, но не откриха нищо. Слънцето се скри зад хоризонта и единствено здрачът осветяваше пътя им. Макар и с неохота Дънкан изпълни обещанието си, обяви край на издирването за деня и заповяда на своите рицари да издигнат лагер. Верееса слезе от коня си, но очите й продължаваха да оглеждат околностите, надявайки се, че огненокосият магьосник ще се появи от само себе си.

— Със сигурност го няма наблизо, лейди Верееса.

Тя вдигна поглед към главния паладин, единствения по-висок от нея човек в спасителния отряд.

— Не мога да се откажа от търсенето, милорд.

— Ще открием негодника, и то съвсем скоро.

— Първо, трябва да изслушаме неговата версия, лорд Сентур. Смятам, че това би било справедливо.

Обвитата в броня фигура сви рамене, сякаш за него нямаше значение какво ще правят.

— Разбира се, че ще му бъде даден шанс да поиска покаяние.

След което щяха да оковат Ронин във вериги или да го екзекутират намясто. Рицарите на сребърната ръка може и да бяха свят орден, но също така бяха известни с бързината си при раздаване на справедливост.

Верееса се извини на главния паладин и се оттегли встрани, защото подозираше, че проточването на този разговор ще го ядоса допълнително. Тя отведе коня си до едно дърво в покрайнините на бивака, след което се шмугна в гората. Зад гърба й звуците от лагера затихнаха, докато елфата се движеше из привичната й обстановка. Тя отново изпита изкушение да продължи самостоятелно издирването. За нея бе изключително лесно да се движи необезпокоявана между дърветата и да открива просеки и места сред гъстата зеленина, където би могъл да се крие някой труп.

„Верееса, вечно си нетърпелива да се втурнеш през глава, да свършиш нещата по собствения си неповторим начин“ — бе казал първият й наставник скоро след постъпването й в специалната програма за обучение на рейнджъри. Само най-добрите бяха приемани в техните редове. „С такова нетърпение спокойно можеше да се родиш и човек. Продължавай в същия дух и няма да се задържиш дълго сред рейнджърите…“

Но въпреки скептицизма на учителите й Верееса бе възтържествувала и се бе издигнала до висотата на най-добрите сред избраните. И сега не можеше да изневери на обучението си и да постъпи безразсъдно.

Обещавайки си, че ще се завърне при другите след няколко минути на почивка в гората, среброкосият рейнджър се облегна на едно от дърветата и въздъхна. Получила бе толкова проста задача, а дотук се бе провалила неведнъж, а два пъти. Ако не успееха да открият Ронин, тя трябваше да измисли какво да каже на своите господари, че и на Кирин Тор. Нищо от това не беше по нейна вина, но…

Внезапен порив на вятъра едва не повали Верееса на земята. Елфата успя да се задържи за дървото в последния момент, но чу в далечината ядосаните викове на рицарите и звучното потракване на незакрепени предмети, търкалящи се по земята.

Колкото бързо бе задухал вихърът, толкова бързо и утихна. Верееса отметна разчорлената коса от лицето си и хукна към лагера, уплашена, че Дънкан и останалите може да са били нападнати от някаква ужасяваща сила като дракона от предишния ден. За щастие, докато приближаваше, тя чу паладините вече да обсъждат как да оправят лагера си и когато пристъпи в него, Верееса видя, че освен разхвърляните по земята вещи и одеяла, нямаше почти никакви поражения.

Лорд Сентур се насочи към нея, а погледът му беше изпълнен със загриженост.

— Добре ли сте, милейди? Нарани ли ви нещо?

— Не. Вятърът ме изненада, нищо повече.

— Изненада всички ни. — Той потърка брадата си, вперил поглед в мрачния лес. — Не мисля, че обикновен вятър би задухал по този начин… — Той се обърна към един от своите хора. — Роланд! Удвои пазачите! Това може и да не е краят на тази странна буря!

— Слушам, милорд! — отвърна един слаб и блед рицар. — Кристоф! Джейкъб! Вземете…

Гласът му секна толкова внезапно, че Дънкан и Верееса погледнаха да видят дали мъжът не бе пронизан от някоя стрела. Вместо това го откриха, вперил поглед в един тъмен вързоп сред спалните чували. Тъмен вързоп, с очертаващи се изпънати крака и скръстени на гърдите ръце, застинал в позата на смъртник. Тъмен вързоп, смътно напомнящ Ронин.

Верееса и рицарите се струпаха около него, а един от мъжете донесе факла. Елфата клекна, за да огледа тялото. На мъждукащата светлина на факлата Ронин изглеждаше блед и притихнал и в началото тя не можа да определи дали той диша или не. Верееса посегна към бузата му…

И очите на магьосника се отвориха широко, стряскайки всеки един от тях.

— Рейнджър… много се радвам… да се видим отново…

След което очите му наново се затвориха и Ронин потъна в сън.

— Смотан магьосник! — изрева Дънкан Сентур. — Не можеш да изчезнеш подир смъртта на няколко човека, след което просто да се появиш сред нас и да заспиш! — Той посегна към ръката на заклинателя с намерението да го разтърси, но нададе вик на изненада в момента, в който пръстите му докоснаха тъмните одежди. Паладинът се втренчи в защитената си от металната ръкавица ръка, сякаш бе ухапан и изръмжа: — Обгръща го някакъв дяволски невидим огън! Дори и през ръкавицата имах чувството, че съм хванал нажежен въглен!

Въпреки предупреждението му Верееса бе длъжна да провери за себе си. Точно така тя почувства слабо парене, когато пръстите й докоснаха дрехите на Ронин, но усещането не беше толкова болезнено, колкото описаното от лорд Сентур. Рейнджърът си дръпна ръката и кимна за съгласие. Според нея нямаше причина точно в този момент да информира паладина за разликата.

Зад гърба си Верееса чу стържене на стомана, изваждана от ножница. Тя бързо вдигна очи към Дънкан, който вече възпираше младия рицар.

— Не, Уексфорд, един Рицар на сребърната ръка не би заклал враг, който не може да се защити. Петното върху нашата клетва би било прекалено голямо. Мисля, че трябва да го поставим под охрана за през нощта и да видим какво ще се случи с нашия заклинател на сутринта. — Обруленото лице на лорд Сентур придоби мрачен вид. — И по един или друг начин ще бъде въздадена справедливост, щом той се събуди.

— Аз ще остана на пост до него — намеси се Верееса. — Няма нужда от друга охрана.

— Простете ми, милейди, но вашата обвързаност…

Тя се напрегна, отправяйки към главния паладин най-твърдия поглед, на който бе способна.

— Поставяте под съмнение думата ми на рейнджър, лорд Сентур? Поставяте под съмнение думата ми? Да не би да предполагате, че аз ще му помогна да избяга?

— Не, разбира се! — сви рамене Дънкан. — Щом това желаете, значи така ще бъде. Имате позволението ми. Все пак да стоите на пост цяла нощ, без смяна…

— Такова е решението ми. Нима вие бихте направили нещо по-малко за човека, за когото сте отговорен?

Тук вече Верееса го хвана натясно. Най-накрая лорд Сентур поклати глава, след което се обърна към останалите воини и започна да раздава заповеди. След секунди рейнджърът и магьосникът останаха сами в средата на лагера. Ронин беше оставен да лежи върху две от одеялата, тъй като рицарите не знаеха как да си ги вземат, без да пострадат.

Тя проучи спящата фигура, доколкото можеше, без да го докосва отново. Робата на Ронин беше разкъсана на места и по лицето на магьосника имаше малки драскотини и охлузвания, но иначе той изглеждаше невредим. Имаше уморено изражение, сякаш бе преживял огромно изтощение.

Може би се дължеше на почти пълния мрак, в който го оглеждаше, но Верееса си помисли, че човекът изглежда уязвим, дори предизвикващ състрадание. Бе принудена да признае, че той има приятно лице… Елфата набързо прекрати разсъжденията си в тази насока и се зачуди дали има някакъв начин, по който да осигури по-голямо удобство на изпадналия в безсъзнание магьосник. Всичко, за което се сещаше, щеше да издаде, че може да го докосва, без да чувства болка. Това можеше да насърчи лорд Сентур да я застави да окове Ронин за по-голяма сигурност, а това противоречеше на нейните задължения.

Верееса се настани до неподвижното тяло и се огледа, проверявайки околността за скрити заплахи. Внезапната поява на Ронин все още й изглеждаше прекалено съмнителна и въпреки че не го бе заявил открито, явно Дънкан мислеше по същия начин. Доколкото й бе известно, Ронин не бе способен да се прехвърля директно от едно на друго място. Вярно, че подобно усилие би обяснило защо той лежеше в кома, но нещо в ситуацията не се връзваше. Според Верееса Ронин по-скоро приличаше на човек, който е бил отвлечен и после захвърлен, след като неговият похитител е приключил с това, което е искал от него.

Оставаше един-единствен въпрос — кой би могъл да направи такова невероятно нещо… и защо?

* * *

Той се събуди с ясното съзнание, че всички ще бъдат срещу него.

Е, може би не съвсем всички. Ронин не знаеше какви точно са отношенията — ако въобще имаше някакви — между него и рейнджъра. Реално погледнато, нейната клетва да го заведе жив и здрав до Хасик би трябвало да означава, че ще го защитава дори срещу набожните рицари, но кой знае. В групата за предишната му мисия също бе имало един елф, доста по-възрастен рейнджър от Верееса. Обаче този елф се бе отнасял с магьосника по същия начин, по който го третираше и Дънкан Сентур, при това без чувството за такт на възрастния паладин.

Ронин издиша внимателно, за да не привлече нечие внимание към факта, че вече е в съзнание. Имаше само един начин да разбере какви са отношенията му с останалите, но му трябваха още няколко секунди, за да събере мислите си. Първите въпроси, които го очакваха, щяха да бъдат за неговата роля в злополуката и какво се бе случило с него след това. Изнуреният магьосник можеше да отговори до известна степен на първия. Що се отнасяше до втория, те знаеха точно толкова колкото и той.

Не можеше да отлага повече. Ронин си пое дъх, след което се протегна, сякаш тъкмо се разбуждаше.

До него се чу леко раздвижване.

С престорена непринуденост магьосникът отвори очи и се огледа. За негово облекчение и най-изненадващо — известно задоволство, кръгозорът му бе изпълнен от загриженото изражение на Верееса. Рейнджърът се наведе напред, а поразително сините й очи го огледаха отблизо. Тези очи й отиват, помисли си той за момент… след това бързо захвърли тези си размишления, когато звукът на дрънчащ метал го предупреди, че и другите от групата са забелязали събуждането му.

— Завърнал се е сред живите, значи? — избоботи лорд Сентур. — Да видим докога…

Стройната елфа незабавно скочи на крака и препречи пътя на паладина.

— Едва е отворил очи! Дайте му време поне да се съвземе и да хапне, преди да започнете да го разпитвате!

— Не бих го лишил от основните му права, милейди, но той ще отговаря на въпросите, докато си яде закуската, а не след нея.

Ронин се бе повдигнал на един лакът точно колкото да вижда смръщеното лице на Дънкан. Знаеше, че Рицарите на сребърната ръка го смятат за един вид предател, а може би дори и за убиец. Немощният магьосник си припомни злощастния пазач, който бе паднал от стената, а подозираше, че е имало и други жертви. Някой несъмнено бе докладвал за присъствието на Ронин край кулата, към този факт се бяха прибавили нормалните предразсъдъци на светия орден и те както винаги бяха довели до грешни изводи.

Той не искаше да се бие с тях, защото се съмняваше, че в настоящото си състояние ще успее да направи нещо повече от една-две слаби магии, но ако те се опитаха да го осъдят за случилото се в укреплението, Ронин щеше да направи всичко възможно, за да се защити.

— Ще ви отговоря, доколкото мога — отвърна магьосникът, докато се изправяше, отклонявайки предложението за помощ от Верееса. — Но да, само след като сложа малко храна в устата си.

Рицарският порцион, който обикновено бе блудкав на вкус, сега му се стори превъзходен. Дори застоялата вода от една манерка му приличаше по-скоро на вино. Ронин се чувстваше така, сякаш е бил подложен на глад и жажда в продължение на цяла една седмица. Ядеше с настървение, без да обръща внимание на обноските си. Някои от рицарите го наблюдаваха развеселено, други — особено Дънкан — с отвращение.

Тъкмо когато гладът и жаждата най-накрая започнаха да изчезват, те бяха заменени от въпроси. Лорд Сентур седна пред него, в погледа му вече се четеше присъда над заклинателя и изръмжа:

— Настъпи времето за изповед, Ронин Редхеър^[24]! Вече си напълни търбуха. Сега изпразни душата си от тежестта на греха! Разкажи ни за своето злодеяние край крепостната стена…

Верееса стоеше край възстановяващия се заклинател, а ръката й бе върху дръжката на меча. Тя нарочно бе заела тази позиция, за да изпълнява ролята на негов защитник в този импровизиран съд, надяваше се Ронин. Несъмнено след тяхната преживелица с дракона тя го познаваше доста по-добре от тези простаци.

— Ще ви кажа каквото знам, но то е съвсем малко, милорд. Наистина стоях върху крепостната стена, но вината за разрушенията не бе моя. Чух експлозия, стената се разтърси и един от вашите рицари имаше злощастието да падне от нея, за което имате искрените ми съболезнования…

Дънкан все още не бе наложил шлема си и сега прекара пръсти през посивяващата си и оредяваща коса. Той изглеждаше като човек, който води юначна битка да сдържи избухването си.

— Едва си започнал, а в твоята история вече има дупки по-големи от празнотата в сърцето ти, магьоснико! Някои от мъжете, оцелели въпреки усилията ти, са те видели да правиш магии точно преди разрухата! Твоите собствени лъжи те осъждат!

— Не, вие ме осъждате, както осъждате подобните ми само защото съществуваме — отвърна тихо Ронин. Той отхапа ново парче от твърдата бисквита, след което продължи. — Да, милорд, аз правех магия, но единствената й цел бе връзка през далечни разстояния. Аз търсех съвета на един от моите господари, как точно да продължа с тази мисия, която ми бе възложена от най-висшите ръководители на Алианса… както почитаемият рейнджър тук ще потвърди, ако мога да добавя.

Верееса проговори още докато погледът на рицаря се преместваше към нея:

— Думите му са верни, Дънкан. Не виждам защо той би причинил подобно разрушение. — Тя вдигна ръка, тъй като възрастният воин започна да протестира, без съмнение смятайки отново да изрече мнението си, че всички магьосници са се превърнали в прокълнати души в момента, когато са приели изкуството. — И ще се изправя на двубой срещу всеки мъж, включително и теб, ако това е нужно за възстановяване на правата и свободата му.

Лорд Сентур не изглеждаше очарован от перспективата да срещне елфата в битка. Той хвърли кръвнишки поглед към Ронин, но накрая кимна бавно.

— Много добре. Имаш предан защитник, магьоснико. Заради нейната дума и клетва ще приема, че не ти си отговорен за случилото се. — Паладинът насочи пръст към магьосника. — Но искам да чуя всичко за преживяванията ти през онази нощ и ако успееш да я изкопаеш от паметта си причината за твоето падане сред нас като откъснат от дървото лист…

Ронин въздъхна, разбирайки, че разказването няма да му се размине.

— Както желаете. Ще ви кажа всичко, което знам.

А то не бе много повече от това, което вече им бе казал. Изтощеният магьосник отново започна да им разправя за изкачването си върху стената, за решението си да се свърже със своя опекун и за изненадващата експлозия, която бе съборила цялото крило.

— Сигурен ли си в това, което си чул? — попита го незабавно Дънкан Сентур.

— Да. Въпреки че не мога да го докажа без капка съмнение, определено звучеше като взрив.

Експлозиите не бяха непременно предизвикани от гоблини, но годините война бяха насадили подобни асоциации дори в съзнанието на магьосника. Никой не бе докладвал за присъствието на гоблини в тази част на Лордерон, но Верееса изказа едно предположение:

— Дънкан, може би драконът, който ни преследваше преди това, е носил и един-два гоблина. Те са дребни, жилави и определено са способни да се крият няколко дни. Това би обяснило много неща.

— Наистина би ги обяснило, съгласи се той с неохота. — В такъв случай трябва да сме двойно по-бдителни. Гоблините съществуват единствено за да правят поразии и да сеят разрушения. Те несъмнено ще ударят отново.

Ронин продължи с историята си, като разказа как бе потърсил измамната сигурност на кулата, която се бе срутила след неговото влизане. Тук се поколеба, знаейки със сигурност, че Сентур ще сметне следващите му думи най-малкото за съмнителни.

— И после… нещо… ме сграбчи, милорд. Не зная какво беше, но ме вдигна като играчка и ме отнесе далеч от разрушенията. За нещастие не можех да дишам, защото ме бе стиснало твърде здраво, а следващия път, когато отворих очи… — Магьосникът погледна към Верееса. — … видях нейното лице.

Дънкан изчака да чуе още нещо, но когато стана ясно, че очакванията му са напразни, той удари с ръка по бронираното си коляно и изрева:

— Това ли беше? Това ли е всичко, което знаеш?

— Всичко.

— В името на Алонс Фейол! — озъби се паладинът, призовавайки основателя на светия орден. — Ти не ни каза нищо ценно! Ако дори за момент бях знаел… — Едва забележимото движение на Верееса го накара да спре за секунда. — Но аз вече дадох дума и получих думата на друг. Ще остана верен на своето решение. — Той се изправи, очевидно нежелаещ да остава повече в компанията на магьосника. — Намираме се на пътя за Хасик. Не виждам причина да не продължим възможно най-бързо и да те закараме до твоя кораб. Нека се оправят с теб, както сметнат за подходящо! Тръгваме след един час. Приготви се, магьоснико!

С тези думи Дънкан Сентур се обърна и се отдалечи, а верните му рицари го последваха по петите. Ронин остана насаме с рейнджъра.

— Ще бъдеш ли достатъчно възстановен, за да яздиш? — Очите й се впиха в неговите.

— Като изключим умората и няколкото натъртвания, може да се каже, че съм невредим. — Ронин осъзна, че думите му са прозвучали по-остро, отколкото бе искал. — Съжалявам. Да, ще бъда в състояние да яздя. Ще направя всичко необходимо да стигна до пристанището навреме.

— Ще приготвя животните. Дънкан взе един резервен кон, в случай че те открием. Ще се погрижа да те чака, когато си готов.

Докато рейнджърът се обръщаше, едно непривично чувство се появи у изморения заклинател.

— Благодаря ти, Верееса Уиндрънър.

Верееса му хвърли поглед през рамо.

— Да се грижа за конете е част от задълженията ми на водач.

— Всъщност ти благодаря, че ме защити по време на това, което заплашваше да се превърне в инквизиция.

— Това също е част от задълженията ми. Дала съм клетва пред своите господари, че ще стигнеш невредим до крайната си цел. Въпреки тези й думи ъгълчетата на устните й потрепнаха за момент нагоре в скрит намек за усмивка. — Най-добре се пригответе, господарю Ронин. Ездата няма да бъде разходка. Имаме много за наваксване.

След нейното отдалечаване, Ронин остана загледан в догарящия лагерен огън, обмисляйки всичко, което се бе случило. Верееса дори не подозираше колко близо бе до истината. Пътуването до Хасик нямаше да бъде следобедна разходка, и то не само защото бяха притиснати от времето. Той не бе споделил всичко с тях, дори с елфата. Вярно, че не бе скрил нищо от преживяванията си, но не им бе казал някои от заключенията си. Не изпитваше никаква вина по отношение на паладините, но всеотдайността на Верееса към тяхното пътуване и неговата безопасност предизвикваше известни угризения в него.

Ронин не знаеше кой бе взривил укреплението. Гоблините, най-вероятно. Това не бе негова грижа. Притесняваше го това, което набързо бе прескочил. Когато бе разказал как е бил отнесен далеч от падащата кула, той не им бе споменал за усещането си, че е бил хванат от гигантска ръка. Най-вероятно нямаше да му повярват, а що се отнасяше до Сентур, той би го изтъкнал като доказателство за общуването му с демони.

Една гигантска ръка наистина бе спасила Ронин, но тя не бе човешка. Дори за кратките секунди, през които бе в съзнание, той бе успял да разпознае люспестата кожа и острите, закривени нокти, по-дълги от целия му ръст.

Един дракон бе спасил магьосника от неизбежната смърт… а Ронин нямаше представа защо.