Метаданни
Данни
- Серия
- WarCraft (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Day of the Dragon, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светослав Иванов Ковачев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ричард А. Кнаак. Денят на дракона
Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 2006 г.
Оформление на корицата: Сам Дидие, 2006 г.
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Компютърна обработка: Калин Гарабедян
Коректор: Юлиана Василева
ISBN–10: 954–26–0423–8
ISBN–13: 978–954–26–0423–5
Американска, второ издание
Формат 70/100/32
Печатни коли 23
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Денят на дракона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Денят на Дракона | |
Day of the Dragon | |
Автор | Ричард Кнаак |
---|---|
Първо издание | февруари 2001 г. САЩ |
Издателство | Хермес |
Оригинален език | английски |
Жанр | Фентъзи |
Следваща | Повелителят на клановете |
ISBN | ISBN 0-671-04152-5 |
Денят на дракона (на английски: Day of the Dragon) е фентъзи роман базиран по поредицата игри Warcraft, разработена от Blizzard Entertainment. Това е първата книга по играта и е написана от Ричард Кнаак.
Сюжет
Действието се развива след Warcraft II: Tides of Darkness, но преди Warcraft III: Reign of Chaos. Човек магьосник на име Ронин предприема рискована задача в последните земи контролирани от орките – Каз Модан, по заповед на Крас. Той е червен дракон на име Кориалстрасз. Предан е към пленената си кралица Алекстрасза, която е пленник на Орките. С помощта на артефакт наречен „Демонична душа“, Некрос Скълкръшър я държи в подчинение и използва силите ѝ за да всява разруха и страх над останалите раси в Азерот.
Външни препратки
Двадесет и едно
Те хвърляха цялата си мощ срещу него — или поне това, което им бе останало от нея. Отправяха физически и магически атаки срещу Детуинг, но той ги отби всичките. Лишени от силите, които бяха отстъпили за направата на Демонична душа, останалите велики Изражения бяха като деца в сравнение с абаносовия левиатан.
Ноздорму изпрати срещу него Пясъците на старостта, заплашвайки, макар и само за миг да отнеме силите на черния. Детуинг изпита слабост, която се разля по тялото му, усети как костите му се сковават, а мислите му се забавят. И все пак преди промяната да стане постоянна, първичната мощ у дракона на хаоса се надигна и изгори пясъците, надвивайки коварната магия.
От Малигос дойде по-фронтална атака, защото гневът на лудото създание му позволяваше, макар и за кратко да се сравнява по сила с Детуинг. Мълнии засипаха омразния противник от всички страни, по него едновременно биеха непоносима жега и сковаващ мраз. При все това омагьосаните плочи, споени за люспите на черния, отбиваха встрани бушуващите стихии и Детуинг пострада съвсем незначително.
Но от тримата най-коварен и опасен противник се оказа Изера. Първоначално тя стоеше по-назад, оставяйки своите другари да хабят усилията си срещу него. След това Детуинг усети как у него се надигна някаква спокойна наслада, която го унасяше. Едва не бе станало твърде късно, когато осъзна, че бе започнал да сънува наяве. Разтърсвайки глава, той бързо прогони паяжините на магията от съзнанието си — точно когато тримата му врагове се опитаха да го хванат в ноктите си.
Той се измъкна от обхвата им с няколко замаха на широките си крила, след което ги атакува на свой ред. Между предните му лапи се оформи грамадна сфера от чиста енергия, от първична сила, която той хвърли сред тях.
Сферата експлодира и отхвърли Изера и останалите назад, завъртайки ги по спирала.
Детуинг изрева предизвикателно.
— Глупаци! Хвърлете срещу мен всичко, което можете! Крайният резултат няма да бъде различен! Аз съм олицетворение на силата! А вие сте само бледи сенки от миналото!
— Никога не подценявай това, което можеш да научиш от миналото, черни…
Кървавочервена сянка, за която Детуинг бе мислил, че никога вече няма да види в полет, изпълни полезрението му. За първи път от началото на битката той наистина бе изненадан.
— Алекстраза… дошла си да отмъстиш за своя съпруг?
— Дошла съм да отмъстя за съпруга си и за своите деца, Детуинг, защото зная отлично, че всичко се случи по твоя вина!
— По моя? — отправи й зъбата усмивка черният бегемот. — Но аз дори не мога да докосна Демонична душа! Вие се погрижихте за това!
— И все пак някой е отвел орките до мястото, което бе известно единствено на нас… и пак той им е подшушнал за силите на диска!
— Има ли някакво значение? Твоето време отмина, Алекстраза, докато моето тепърва започва!
Червената кралица разпери широко крила и оголи нокти. Въпреки лишенията, които бе изтърпяла по време на своя плен, тя не изглеждаше никак слаба в момента.
— Не, твоето време изтече, черни!
— Благодарение на останалите вече се изправих срещу опустошенията на времето, бурите на магията и проклятията на кошмара! Ти какви оръжия си донесла?
Алекстраза срещна злобния му поглед, без да трепне.
— Живот… надежда… и всичко, което те носят със себе си…
Детуинг се засмя на глас.
— Значи все едно вече си мъртва!
Двата гиганта се спуснаха един срещу друг.
* * *
— Тя няма шанс да победи — промълви Ронин. — Никой от тях няма да успее, защото им липсват силите, които проклетият артефакт им е отнел!
— Щом не можем да помогнем, по-добре да се махаме оттук, Ронин.
— Не мога, Верееса! Трябва да направя нещо за нея… за всички нас всъщност! Ако те не успеят да спрат Детуинг, тогава кой ще го направи?
Фалстад изгледа Демонична душа.
— Можеш ли да направиш нещо с т’ва?
— Не. То не може да причини вреда на Детуинг.
Джуджето потърка брадата си.
— Жалко, че не можем да го накараме да върне магията, която е откраднало! Тогава поне щяха да се бият на равни начала…
Магьосникът поклати глава.
— Това е невъзможно. — Той спря и се опита да помисли. Със счупен пръст, пулсираща глава и натъртвания по цялото тяло, Ронин едва се държеше на крака, но се постара да се съсредоточи върху последните думи на ездача на грифони. — От друга страна, може и да стане!
Спътниците му го погледнаха объркано. Ронин набързо се огледа, за да се увери, че за момента не бяха застрашени от орки, след това избра най-твърдия камък, който можа да намери.
— Какво правиш? — попита Верееса с тон, който прозвуча, сякаш тя се чудеше дали магьосникът не е изгубил разсъдъка си.
— Връщам им техните сили! — Той сложи Демонична душа върху друг камък и после вдигна високо първия.
— Какво, по дяволите, си мислиш… — беше всичко, което успя да изрече Фалстад.
Ронин стовари камъка върху диска с цялата сила, на която бе способен.
Камъкът в ръката му се счупи на две.
Демонична душа блестеше, без дори да е одраскана от удара.
— Проклятие! Трябваше да се сетя! — Той вдигна очи към джуджето, после посочи брадвата му. — Можеш ли да се прицелиш точно с това нещо?
Фалстад изглеждаше обиден.
— Т’ва може да е долнопробна оркска изработка, но все пак си е използваемо оръжие и като такова мога да го размахвам не по-зле от всяко друго!
— Удари диска с него! Веднага!
Рейнджърът сложи загрижено ръка върху рамото на магьосника.
— Ронин, наистина ли смяташ, че това ще свърши работа?
— Сетих се за едно заклинание, което може да им върне силите! То е вариация на онова, което използват магьосниците, опитващи се да черпят мощ от подобни реликви. Но артефактът първо трябва да бъде счупен, така че силите, държащи магията вътре, да престанат да съществуват. Аз мога да върна на драконите онова, което са изгубили — но само ако успея да разтроша Демонична душа!
— Такава ли била работата? — Фалстад претегли на ръка оръжието. — Отдръпни се, магьоснико! Как го искаш — на две равни половинки или накълцано на ситно?
— Просто го унищожи по какъвто начин можеш!
— Лесна работа. — Джуджето вдигна високо секирата, пое си дъх и замахна толкова силно, че Ронин можеше да види огромното напрежение в мускулите на своя спътник.
Оръжието улучи целта си… разлетяха се парчета метал…
— В името на Еъри! Брадвата! Напълно потрошена е!
Голямата дупка в острието бе доказателство за това, колко твърда бе повърхността на Демонична душа. Фалстад захвърли оръжието с отвращение, проклинайки калпавата оркска изработка.
Ронин, от своя страна, знаеше, че вината не бе в брадвата.
— По-здраво е, отколкото си представях!
— Магията го защитава — промълви Верееса. — Не може ли пак магия да го унищожи?
— Трябва да е нещо наистина могъщо. Моята магия не е достатъчна, но ако имах друг талисман. — Той си спомни за медальона, който Крас — или по-скоро Кориалстраз — бе дал на Верееса, но магьосникът го бе оставил, когато двамата с червения дракон бяха тръгнали към полесражението. Освен това Ронин се съмняваше, че щеше да му свърши работа. По-добре щеше да е, ако имаше нещо от самия Детуинг, обаче неговият медальон бе останал нейде из планината…
Но все още имаше камъка! Камъкът, създаден от една от собствените люспи на черния дракон!
— Трябва да свърши работа! — извика той, бъркайки в кесията си.
— Кое? — попита Фалстад.
— Това! — Той извади малкото камъче, предмет, който по никакъв начин не впечатли останалите. — Детуинг го е създал, точно както е създал и Демонична душа: чрез магията си! Може би ще постигне това, което нищо друго не успя!
Ронин приближи камъка към диска. Замисли се как най-добре да го използва, след което реши да следва догмите на своя занаят — опитай първо най-лесния начин.
Черният скъпоценен камък сякаш сияеше в ръката му. Магьосникът го завъртя с най-острия ръб надолу. Добре разбираше, че планът му можеше и да не успее, но нямаше по-добра идея.
С изключителна предпазливост той прокара камъка през средата на противния талисман.
Люспата на Детуинг мина през твърдата златна повърхност на Демонична душа като нагорещен нож през масло.
— Внимавай! — издърпа го назад Верееса само миг преди струя чиста светлина да изригне през разреза.
Ронин почувства огромната магическа енергия, която напускаше повредения талисман, и знаеше, че трябва да действа бързо, ако не иска тя да бъде навеки загубена за онези, на които принадлежеше в действителност.
Той произнесе заклинанието, приспособявайки го така, както мислеше, че е необходимо. Изтощеният магьосник се бе съсредоточил максимално, защото не искаше да рискува да се провали точно в този момент. Трябваше да стане!
Една приказна, блестяща дъга започна да се издига все по-високо, отлитайки към небесата. Ронин повтори заклинанието, наблягайки отново върху неговата цел…
Ослепителната струя, достигнала вече стотина метра височина, се отклони… и се насочи в посока към биещите се дракони.
— Успя ли да го направиш? — попита елфата, останала без дъх.
Ронин се загледа в далечните фигури на Алекстраза, Детуинг и останалите.
— Надявам се…
* * *
— Не ви ли стига толкова? Нима ще продължите да се биете срещу онзи, когото не можете да победите? — Детуинг изгледа противниците си с пълно презрение. Малкото уважение, което му бе останало към тях, отдавна се бе изпарило. Глупаците продължаваха да си блъскат главите в стената, макар да знаеха, че дори заедно силите им пак не бяха достатъчни.
— Ти причини твърде много нещастия, твърде много ужаси, Детуинг — отвърна Алекстраза. — Не само на нас, но и на смъртните същества от този свят!
— Какви са ми те на мен — или, като говорим за това, дори на вас? Това никога няма да го разбера!
Тя поклати глава, както той осъзна, с някакво съжаление… За него?!?
— Не… никога няма да го разбереш…
— Достатъчно съм си играл с вас! Трябваше да ви унищожа още преди четири години!
— Но не можа! Създаването на Демонична душа отслаби дори теб за доста дълго време…
Той изсумтя.
— Но сега съм възвърнал пълната си сила! Плановете ми се осъществяват бързо… и след като избия всички вас, ще взема твоите яйца, Алекстраза, и ще създам идеалния си свят!
В отговор кървавочервеният дракон нападна отново. Детуинг се изсмя, защото знаеше, че нейните магии щяха да го засегнат не повече от предишния път. Неговата собствена сила и омагьосаните плочи, споени към тялото му, го правеха неуязвим…
— Ааа… — Яростта на нейната магическа атака го прониза със сила, каквато дори не си бе представял. Неговите адамантиеви плочи не направиха почти нищо, за да смекчат ужасяващия удар. Детуинг незабавно контрира с могъщ щит, но пораженията вече бяха нанесени. Цялото му тяло бе пронизано от агония, каквато не бе изпитвал от векове.
— Какво… ми… направи?
В първия момент и самата Алекстраза изглеждаше изненадана, но след това една многозначителна и триумфална усмивка се разля по драконовите й черти.
— Само началото на това, което от няколко години мечтая да ти направя, черни!
Тя изглеждаше по-голяма, по-силна. Всъщност те и четиримата изглеждаха така. Черният дракон бе пронизан от лошото предчувствие, че нещо в перфектния му план се бе объркало ужасно.
— Чувствате ли го? Усещате ли го? — дърдореше Малигос. — Аз пак съм си същият! Колко е прекрасно!
— Крайно време беше! — отвърна Ноздорму, а очите му като скъпоценни камъни бяха необичайно ясни и искрящи. — Да, наиссстина беше крайно време!
Изера отвори пленителните си очи, но този път те бяха толкова завладяващи, че на Детуинг му бе нужна цялата му сила, за да отлепи поглед от тях.
— Това е краят на кошмара — прошепна тя. — Мечтите ни станаха реалност!
Алекстраза кимна.
— Това, което бе изгубено, ни беше върнато. Демонична душа… Демонична душа вече не съществува.
— Невъзможно! — изрева металическият бегемот. — Лъжи! Лъжи!
— Не — поправи го кървавочервената фигура. — Единствената лъжа, която сега трябва да разсеем, е, че ти си непобедим.
— Да — озъби се Ноздорму. — Очаквам ссс нетърпение да разсссеем тази нелепа заблуда…
И Детуинг се озова нападнат от четири стихийни сили, срещу каквито никога не се бе изправял. Той вече не се биеше срещу сенките на своите противници, а срещу четири левиатана, всеки от които му бе равностоен — и той не можеше да се мери с всички тях едновременно.
Малигос докара облаци, които обвиваха челюстите и ноздрите му и го задушаваха. Ноздорму забърза хода на времето единствено за Детуинг, с което подкопа силите на своя враг, карайки го да изживява седмици, месеци, а накрая и години без почивка. След като тези атаки бяха отслабили защитата му, за Изера нямаше проблеми да нахлуе в съзнанието му и да превърне мислите на бронирания бегемот в неговите най-лоши кошмари.
Едва тогава Алекстраза се издигна пред него като ужасяваща Немезида[37]. Тя впи в Детуинг поглед, в който все още се четеше известно съжаление, и каза:
— Аз съм Изражението на живота, черни, и като всяка майка познавам болката и чудото, които носи той! Но през последните няколко години наблюдавах как отглеждаха моите деца като оръдия за война, как ги избиваха, ако се окажеха незадоволителни или с твърде силна воля! Виждах как загиват, но не можех да направя нищо за тях!
— Твоите думи не означават нищо за мен! — изрева Детуинг, докато безуспешно се опитваше да отблъсне ужасяващите атаки на останалите. — Нищо!
— Да, вероятно не означават… Точно затова ще ти позволя лично да изпиташ всичко, което изстрадах аз…
И тя го направи.
Срещу всяка друга атака, дори срещу кошмарите на Изера, Детуинг можеше да мобилизира някаква защита, но срещу тази на Алекстраза той не притежаваше оръжие, което да използва. Тя го нападна с болка, но с нейната собствена болка. Не използваше агонията, която той познаваше, а тази на любяща майка, която страда с всяко дете, откъснато от нея, с всяко дете, превърнато в нещо ужасно.
С всяко дете, което загинеше.
— Ти ще изпиташ всичко, което съм преживяла аз, черни. Да видим дали ще се справиш по-добре от мен.
Но Детуинг нямаше опит с подобни страдания. Те го раздираха там, където болката от яростните нокти или разкъсващите зъби не успяваше да стигне, раздираха душата му.
Най-страховитият от драконите запищя, както никой дотогава не бе чувал дракон да пищи.
Може би точно това го спаси. Останалите бяха толкова изненадани, че и магиите им станаха неуверени. Успял най-сетне да се освободи, Детуинг се обърна и побягна, летейки устремно. Цялото му тяло се тресеше, а той продължаваше да пищи, докато бързо изчезваше от погледите им.
— Не трябва да го оссставяме да се измъкне! — внезапно осъзна Ноздорму.
— Да го последваме, да го последваме наистина! — прие Малигос.
— Съгласна съм — добави тихо Господарката на сънищата. Изера погледна към Алекстраза, която се рееше във въздуха, изумена от това, което сама бе направила. — Сестро?
— Да — отвърна червеният дракон. — На всяка цена продължавайте! Аз ще се присъединя към вас не след дълго…
— Разбирам…
Останалите три Изражения се обърнаха и набраха скорост, започвайки преследването на изменника.
Алекстраза ги гледаше как се отдалечават, почти готова да се включи в лова. Тя не знаеше дали щяха да успеят да прекратят безчинствата на Детуинг завинаги — дори сега, когато пълните им сили се бяха възвърнали — но той несъмнено трябваше да бъде обуздан. Въпреки това имаше други неща, за които тя трябваше да се погрижи по-напред.
Кралицата на драконите огледа небето и земята. Най-накрая забеляза този, когото търсеше.
— Кориалстраз — прошепна тя. — Значи все пак не си бил само сън, изпратен от Изера…
* * *
Ако се сражаваха сами, джуджетата може би щяха да претърпят поражение. Несъмнено щяха да удържат положението за известно време, но орките не само ги превъзхождаха по брой, а и бяха в по-добра форма. Годините на лишения под земята бяха направили Ром и групата му по-твърди по характер, но бяха изцедили силите им.
Затова те имаха истински късмет, че в редиците им се бяха включили боен магьосник, обучен елф рейнджър и един от лудите им братовчеди, възседнал своя грифон с остри като бръснач нокти и човка. След унищожаването на Демонична душа тримата бяха използвали уменията си, за да помогнат на джуджетата от хълмовете и да наклонят везните в тяхна полза.
Разбира се, определено помогна и непрестанното връхлитане на червения дракон върху орките всеки път, когато те се опитваха да организират някаква защита.
Останките от оркската армия на Грим Батол най-накрая се предадоха. Те бяха толкова капнали, че коленичиха пред победителите, уверени, че скоро ще срещнат смъртта си. Ром, чиято ръка висеше превързана, би им дарил точно това, защото бяха загинали мнозина от неговия народ, включително и Гимел. Въпреки това водачът на джуджетата следваше заповедите на друг — а кой би спорил с дракон?
— Те ще бъдат отведени на запад, където корабите на Алианса ще могат да ги закарат до охраняваните територии. Днес вече се проля достатъчно кръв, а в северен Каз Модан несъмнено ще се лее още… — Кориалстраз изглеждаше много уморен. — За днес видях достатъчно смърт, благодаря…
След като Ром обеща да изпълни нарежданията на левиатана, Кориалстраз се обърна към Ронин.
— Аз няма да кажа на никого истината за теб, Крас — побърза да заяви магьосникът. — Смятам, че разбирам защо направи всичко.
— Но аз никога няма да си простя своите грешки. Моля се само моята кралица да разбере… — Гигантското влечуго сви рамене почти по човешки. — Що се отнася до моето място в Кирин Тор, това тепърва ще се решава. Не съм сигурен дали искам да остана, пък и истината за случилото се несъмнено ще излезе на бял свят поне отчасти. Те ще си дадат сметка, че съм ти възложил задачи, далеч надхвърлящи простата шпионска мисия.
— А сега какво ще стане?
— Много неща… твърде много неща. Ордата продължава да държи Дън Алгаз, но и на това скоро ще бъде сложен край. А впоследствие този свят трябва да бъде построен наново… ако му се даде тази възможност. — Той направи една пауза. — Освен това има някои политически ситуации, които несъмнено ще претърпят развитие след днешните събития. — Кориалстраз изгледа дребната фигура пред себе си с известно неудобство. — Мога да ти кажа откровено, че моят вид носи значителна вина за някои от скорошните кризи.
На Ронин му се искаше да научи повече, но веднага разбра, че Кориалстраз няма желание да отговоря на въпросите му. Поучил се от уменията на Детуинг и на червения дракон да се преобразяват в човешка форма, магьосникът не се съмняваше, че древната раса в миналото често се бе намесвала не само в работите на хората, но и в тези на елфите и останалите раси.
— Ти демонстрира, че схващаш много бързо, Ронин — отбеляза бегемотът. — Винаги си бил добър ученик…
Разговорът им бе внезапно прекъснат, когато огромна сянка покри отряда. За един миг измореният магьосник си помисли, че Детуинг някак се бе измъкнал от преследвачите си и се бе върнал, за да отмъсти на онези, които донесоха поражението му.
Но драконът, който се рееше над тях, се оказа не черен, а кървавочервен като Кориалстраз.
— Черният бяга! Злото му, дори да не е изкоренено завинаги, поне е значително ограничено!
Кориалстраз вдигна поглед нагоре, а гласът му бе изпълнен с копнеж:
— Кралице моя…
— Мислех, че си мъртъв — промълви Алекстраза към своя съпруг. — Дълго време те оплаквах…
Мъжкарят изглеждаше засрамен.
— Необходимо бе да се прикрия, кралице моя, дори и само за да имам възможността да се опитам да извоювам свободата ти. Извинявам се не само за болката, която съм ти причинил, но и за лекомислието, което проявих, използвайки тези смъртни. Аз познавам чувствата, които изпитваш към техния вид…
Тя кимна.
— Щом те ти прощават, същото ще направя и аз. — Опашката й се спусна надолу, увивайки се за миг около неговата. — Другите все още преследват черния, но преди да се присъединим към лова, ние трябва да съберем каквото е останало от нашия орляк и да изградим наново дома си. Мисля, че това е от по-голяма важност.
— Аз съм твой слуга — отвърна той, свеждайки огромната си глава. — Сега и завинаги, любов моя.
Поглеждайки към магьосника и неговите приятели, кралицата на драконите добави:
— Заради жертвите, които направихте, най-малкото, което бихме могли да предложим, е да ви отведем по домовете ви — ако можете да изчакате още мъничко.
Ронин прие с благодарност, въпреки че грифонът на Фалстад също можеше да ги отведе у дома, макар и доста претоварен. Той откри, че харесва двата дракона въпреки предишните измами на Кориалстраз. Поставен в същото положение, магьосникът вероятно би сторил именно онова, което бе направил консортът.
— Джуджетата от хълмовете ще ви осигурят храна и място за почивка. Ние ще се върнем за вас утре, след като всички яйца бъдат събрани и скрити на сигурно място. — Горчива усмивка изкриви драконовите й черти. — Добре че нашите яйца са толкова издръжливи, иначе дори в поражението си Детуинг можеше да ми нанесе жесток удар…
— Не мисли за това — окуражи я мъжкият дракон. — Ела! Колкото по-бързо се погрижим за това, толкова по-добре!
— Да… — Алекстраза наклони глава към тримата приятели. — Благодаря ви за вашата помощ и знайте, че докато аз съм кралица, моят вид никога няма да бъде враг на вашите…
При тези думи двата дракона се издигнаха във въздуха и се отправиха в посоката, в която бе поел Детуинг с първите яйца. Онези, които бяха останали във фургоните, щяха да бъдат под защитата на ликуващите джуджета от хълмовете, които най-накрая си бяха върнали планинската крепост и целият Грим Батол отново бе техен.
— Славна гледка са двамата! — избоботи Фалстад, след като драконите бяха изчезнали. Той се обърна към спътниците си.
— Моя елфска лейди, ти винаги ще присъстваш в сънищата ми! — Джуджето хвана ръката на объркания рейнджър, стисна я, а после се обърна към Ронин: — Магьоснико, нямал съм много вземане-даване с твоя вид, но ще заявя откровено, че поне един от вас притежава сърце на воин! Невероятна история ще разправям — завземането на самия Грим Батол! Не се изненадвай, ако някой ден случиш на джуджета, наслаждаващи се на твоята история в някоя странноприемница!
— Напускаш ли ни? — попита Ронин, напълно объркан. Та те едва бяха спечелили битката. Той още се мъчеше да си поеме дъх след всичко, което се бе случило.
— Не бива да си тръгваш преди заранта! — настоя и Верееса.
Дивото джудже сви рамене в знак, че би останало с радост, ако изборът зависеше от него.
— Съжалявам, но вестта за т’ва трябва да стигне до Еъри колкото се може по-скоро! Такъв е дългът ми, а и бих желал родът ми да научи, че не съм бил погубен в края на краищата…
Ронин стисна признателно силната десница на Фалстад. Добре че счупеният пръст бе на другата ръка на магьосника, защото дори уморен ездачът на грифони притежаваше хватка, която можеше да му донатроши костите.
— Благодаря ти за всичко!
— Не, човеко, аз ти благодаря! Да видя сега друг ездач с по-велика песен за слава от моята! Ще накарам дамите да извръщат глави в моята посока, повярвайте ми!
Верееса се наведе и целуна леко джуджето по бузата — проява, изумителна за нейната сдържана натура. Под гъстата си брада Фалстад се зачерви като домат, а Ронин почувства жилване на ревност.
— Пази се — каза тя на ездача.
— Ще го правя! — Той се метна върху гърба на грифона с един трениран скок. Махайки с ръка на двамата, Фалстад смушка леко животното с пети. — Може би ще се срещнем отново, щом тази война свърши окончателно!
Грифонът се издигна в небето и направи един кръг, за да може Фалстад да им махне отново за сбогом. След това ездитното животно на джуджето се насочи на запад и ниският воин изчезна в далечината.
Ронин махаше след смаляващата се фигура, припомняйки си с известна вина първите си впечатления от джуджето. Според магьосника Фалстад се бе доказал в повече отношения от самия него.
Нежни пръсти хванаха ранената му ръка и внимателно я вдигнаха.
— Отдавна трябваше да сме се погрижили за това — смъмри го Верееса. — Дала съм клетва да те пазя. Няма да изглежда добре, ако те оставя така…
— Клетвата ти не се ли простираше само до бреговете на Каз Модан? — отвърна той с усмивка.
— Може би, но изглежда някой постоянно трябва да те пази от собствените ти деяния! Какво ли ще направиш със себе си следващия път? — По устните на елфата също се плъзна едва забележима усмивка.
Ронин я остави да се суети над счупения му пръст, чудейки се дали случайно нямаше някакъв начин да продължи връзката си с Верееса и след като драконите ги върнеха обратно в Лордерон. Сигурно за техните началници би било по-добре, ако двамата представеха докладите си заедно, за да могат взаимно да потвърдят думите си. Трябваше да й го предложи и да види какво мисли тя.
Странно, помисли си той, как се беше променил за толкова кратко време — вече не търсеше смъртта, а жадуваше да пие от живота с пълни шепи. И всичко това, след като едва не бе овъглен, размазан, пронизан, обезглавен и погълнат. Винаги щеше да изпитва съжаление за онова, което се бе случило по време на предишната му мисия, но вече не беше преследван от призраци.
— Готово — обяви Верееса. — Дръж го така, докато открия по-подходящи материали. Мисля, че ще зарасне добре.
Тя бе откъснала парче плат от своя плащ и бе измайсторила някаква шина, използвайки парче дърво от счупена бойна брадва. Ронин огледа нейното произведение и го намери за изключително.
Магьосникът не си направи труда да спомене, че веднага щом възстановеше своите сили, щеше да излекува ръката си само за един миг. Тя бе изявила толкова голямо желание да му помогне…
— Благодаря.
Той се надяваше, че драконите ще се позабавят, докато свършат задачата си. След като не го заплашваше нищо от страна на орките, Ронин откри, че въобще не бърза да се прибере у дома.
* * *
Когато до Алианса най-накрая стигнаха новините за падането на Грим Батол и за това как Ордата бе загубила драконите за обречената си кауза, населението се отдаде на празненства. Най-сетне войната щеше да приключи. Най-сетне мирът беше близо.
Хората във всяко от по-големите кралства настояваха да чуят историята лично от магьосника и елфата, задавайки купища въпроси и на двамата. Потвърждение дойде и от Еъри Пийкс, от един ездач на грифони — знаменития герой Фалстад.
Докато Ронин и Верееса продължаваха да обикалят из различните кралства — и междувременно се сближаваха — онзи, който се представяше и като магьосника Крас, направи своя доклад във Въздушната зала. Първоначално останалите членове на съвета го посрещнаха враждебно, особено онези, които знаеха, че той ги бе лъгал най-безочливо. Но никой не можеше да оспори крайните резултати, а магьосниците бяха ако не друго, то поне прагматични.
Дренден поклати скритата си в сянка глава.
— Ти можеше да разрушиш всичко, което сме постигнали! — избоботи той, а думите му бяха подсилени от бурята, разразила се в залата в този миг. — Всичко!
— Сега съм наясно с това. Ако пожелаете, ще се оттегля от този съвет. Дори ще приема да ме отлъчите, ако такава е волята ви.
— Някои споменаха за нещо повече от отлъчване — изрече Модера. — Много повече от отлъчване…
— Но ние вече обсъдихме това и решихме, че успехът на младия Ронин е донесъл на Даларан голяма популярност дори сред онези наши съюзници, които изразиха бегли възражения, че не са били уведомени за невероятната му мисия. Елфите са особено доволни, защото техен представител също е взел участие. — Дренден сви рамене. — Изглежда, няма причина да обсъждаме повече този въпрос. Считай се за официално порицан, Крас, и приеми личните ми поздравления.
— Дренден! — сопна се Модера.
— Тук сме сами и мога да говоря откровено. — Той вдигна показалец. — И така, ако никой друг няма коментари, бих желал да повдигна въпроса за някой си лорд Престор, избран да стане владетел на Алтерак, който изглежда, е изчезнал вдън земя!
— Неговата къща е празна, слугите са избягали… — добави Модера, все още раздразнена от предишните изказвания на своя събрат по отношение на Крас.
Един от другите магьосници, най-пълният сред тях, най-сетне също се обади:
— Магиите, обграждащи мястото, също са изчезнали. И има следи, че на този магьосник единак са служили гоблини!
Целият съвет погледна към Крас.
Той разпери ръце, сякаш също бе изненадан. „Лорд Престор“ несъмнено бе имал надмощие в ситуацията, имал бе какво да спечели, а сега другите явно искаха да знаят дали бе изоставил всичко.
— За мен това също е загадка. Той вероятно е осъзнал, че нашата обединена мощ е твърде голяма и рано или късно ще го свалим от власт. Това според мен е най-логичното заключение. Нищо друго не обяснява защо се е отказал, когато можеше да постигне толкова много.
Това изявление беше прието добре от останалите магьосници. Крас знаеше, че както повечето същества, магьосниците също обичаха някой да ласкае самочувствието им.
— Неговото влияние намалява — продължи той. — Без съмнение вече всички сте чули как Ген Греймейн е подновил протестите си срещу възкачването на Престор на трона, и дори адмирал Праудмуър се е присъединил към него по този въпрос. Крал Теренас обяви, че втората проверка на миналото на така наречения благородник е повдигнала много въпроси без отговор. Слуховете за предстоящия годеж на Престор с младата принцеса затихнаха…
— Ти се ровеше из миналото му — отбеляза Модера.
— Може би част от тази информация е стигнала до Негово Величество, да.
Дренден кимна, очевидно доволен.
— Походът на Ронин ни върна обратно благосклонността на Теренас и останалите и ние ще се възползваме максимално от този обрат. До една-две седмици „лорд Престор“ ще стане ругатня за целия Алианс!
Кориалстраз вдигна ръка предупредително.
— Най-добре да използваме по-незабележими похвати. Разполагаме с достатъчно време. Не след дълго те ще забравят, че въобще е съществувал.
— Може би си прав. — Брадатият магьосник погледна към другите, които кимнаха в съгласие. — Единодушно, значи. Колко хубаво. — Той вдигна ръка, готов да разпусне съвета. — Е, ако няма нищо друго…
— Всъщност има — прекъсна го драконът магьосник. Един облак от затихващата буря мина през тялото му.
— И какво е то?
— Въпреки че ме дарихте с опрощение за съмнителните ми действия, сега трябва да обявя, че съм принуден временно да се оттегля от делата на съвета.
Те изглеждаха зашеметени. Никой не можеше да си спомни той да е пропускал събиране, а сега изведнъж искаше да напусне изобщо.
— Докога? — попита Модера.
— Не мога да кажа. Двамата с нея бяхме разделени твърде дълго и ще ни отнеме известно време отново да организираме живота си.
Кориалстраз почти можа да види как Дренден примигна въпреки магията, която забулваше образа му.
— Ти имаш… съпруга, така ли?
— Да. Простете ми, че съм забравил да ви уведомя. Както казах, ние бяхме разделени твърде дълго… — Той се усмихна, въпреки че другите не можеха да го видят. — Но сега тя се завърна при мен.
Останалите се спогледаха. Най-накрая Дренден отвърна:
— Тогава… е напълно разбираемо… няма да ти пречим, ти несъмнено имаш правото да постъпиш така…
Кориалстраз се поклони. Той наистина се надяваше да се върне сред тях, защото това бе част от вековния му живот. Все пак дори то бледнееше в сравнение с това да бъде заедно със своята Алекстраза.
— Благодаря ви. Разбира се, обещавам да остана в течение на всички важни новини…
Той вдигна ръка за сбогом, докато магията, която бе направил, го отнасяше далеч от Въздушната зала. Прощалните думи на дракона бяха по-искрени, отколкото другите магьосници осъзнаваха. Като член на Кирин Тор, макар и отсъстващ от съвета, той определено възнамеряваше да наблюдава политическите интриги. Въпреки изчезването на „лорд Престор“, между различните кралства оставаха разногласия, а Алтерак отново бе една от най-горещите теми. Дългът към Даларан изискваше Кориалстраз да продължи да следи събитията.
А също и заради своята кралица, заради древния си род той и другите като него щяха да продължат да наблюдават… и да влияят, ако се наложи. Алекстраза вярваше в младите раси дори още повече след онова, което бяха сторили Ронин И останалите, и Кориалстраз смяташе да направи всичко по силите си, за да не я разочарова. Той й дължеше това, както и на онези, които му бяха помогнали в неговата мисия.
Никой не бе зървал Детуинг след отчаяното му бягство. Сега, когато всички други следяха за черния звяр, не бе много вероятно той да съумее да причини нови ужаси и разрушения. Пък и именно благодарение на него останалите дракони бяха придобили подновен интерес към живота и бъдещето.
Денят на драконите наистина бе отминал, но това съвсем не означаваше, че те щяха да престанат да оставят следите си върху този свят… дори и никой друг да не го подозираше.