Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (2)

Две

Верееса не обичаше да чака. Повечето хора смятаха, че елфите притежават търпението на сфинксове, но по-младите като нея — едва година бе изтекла от завършването на обучението й като рейнджър — приличаха по-скоро на хората в това отношение. От три дни чакаше този магьосник, когото трябваше да ескортира до едно от източните пристанища, обслужващи Великото море. Като цяло тя уважаваше магьосниците, доколкото елфите уважаваха хората, но точно този си бе спечелил нейния гняв. Верееса желаеше да се върне при братята и сестрите си, за да помага в преследването на всеки един съпротивляващ се орк и да изпраща кръвожадните зверове на заслужена смърт. Тя не бе очаквала, че първата й голяма задача като рейнджър ще бъде да си играе на бавачка за някакъв изкуфял стар магьосник.

— Още един час — измърмори тя. — Още един час и се махам.

Нейната лъскава, кестенява елфска кобила изпръхтя едва доловимо. Вековете на разплод бяха създали порода животни, далеч превъзхождащи своите обикновени братовчеди, или поне така смятаха хората на Верееса. Кобилата бе в хармония с ездачката си и това, което мнозина биха сметнали просто за нормално изпръхтяване, моментално изстреля рейнджъра на крака, а една стрела вече опъваше тетивата на нейния лък.

Но околните гори бяха спокойни, нямаше и намек за предателство, а толкова навътре в земите на Алианса на Лордерон тя не очакваше да бъде атакувана нито от орки, нито от тролове. Верееса погледна към малката странноприемница, но освен носещото слама конярче не видя никой друг. Въпреки това тя не свали лъка си. Кобилата й рядко издаваше звук, без да има някаква опасност наблизо. Бандити може би?

Верееса се завъртя бавно в кръг. Вятърът заметна част от нейната дълга сребристобяла коса върху лицето й, но това не бе достатъчно, за да попречи на острото й зрение. Очите с форма на бадеми и цвят на ясносиньо небе попиваха и най-незначителното помръдване на листака, а издължените, островърхи уши, които се подаваха над гъстата й коса, можеха да уловят дори звука от кацането на пеперуда върху някое цвете.

При все това тя не успяваше да открие причината за предупреждението на кобилата.

Може би тя бе прогонила евентуалната заплаха, която се беше промъквала наблизо. Досущ като всички елфи, Верееса знаеше, че представлява внушителна гледка. По-висока от повечето хора, тя стоеше гордо изправена, обута в кожени ботуши до коленете, облечена в горскозелени панталони и блуза, обгърната в дъбовокафяв плащ за пътуване. Ръкавици, стигащи до лактите, предпазваха ръцете й, но без да затрудняват ползването на лъка или меча, който висеше на хълбока й. Над блузата си тя беше сложила един нагръдник, изработен специално за слабото й, но закръглено тяло. Един от местните в странноприемницата беше допуснал грешката да се възхити на женските черти у нея, напълно забравяйки бойните й умения. Понеже беше пиян, а най-вероятно в трезво състояние би се въздържал да отправя подобни груби забележки, Верееса се задоволи само да му счупи няколко пръста.

Кобилата изпръхтя отново. Рейнджърът погледна към нея, готова да отвори уста и да й се скара.

— Предполагам, че ти си Верееса Уиндрънър^[12] — изненадващо проговори откъм гърба й един нисък, авторитетен глас.

Върхът на стрелата й бе опрян в гърлото му още преди той да успее да изрече нещо друго. Ако Верееса беше отпуснала тетивата, стрелата щеше да прониже врата на новодошлия и да излезе от другата страна.

Странно, но той не изглеждаше впечатлен от този заплашителен жест. Елфата го изгледа от глава до пети — не особено неприятна задача, призна си тя — и осъзна, че изненадващият натрапник можеше да бъде единствено магьосникът, когото очакваше. Това определено обясняваше странното поведение на нейната кобила и собствената й неспособност да усети присъствието му по-рано.

— Ти ли си Ронин? — попита най-накрая тя.

— Май си очаквала нещо друго — отвърна той, а устните му се свиха в едва забележима язвителна усмивка.

Тя сведе лъка и леко се отпусна.

— Беше ми казано да очаквам магьосник и нищо повече, човеко.

— А на мен ми беше казано рейнджър, нищо повече. — Той й хвърли един поглед, който едва не накара Верееса отново да вдигне лъка. — Значи в това отношение сме равни.

— Не съвсем. Чакам те тук от три дни! Три ценни дни бяха пропилени!

— Нямаше друг начин. Необходими бяха известни приготовления. — Магьосникът не каза нищо повече.

Верееса се предаде. Както повечето хора и този се интересуваше само от себе си. Тя прие за късмет това, че не й се бе наложило да чака по-дълго. Но не спираше да се чуди как Алиансът бе успял да надвие Ордата, когато в редиците му имаше толкова много хора като Ронин.

— И така, ако смяташ да стигнеш до Каз Модан, ще е най-добре да тръгваме веднага. — Елфата хвърли един поглед зад него. — Къде е конят ти?

Тя почти очакваше да получи отговор, че кон няма, че е използвал огромните си сили да се пренесе направо тук, но в такъв случай Ронин не би имал нужда от нея, за да стигне до кораба. Като магьосник той несъмнено притежаваше внушителни умения, но и те явно имаха своите граници. Освен това от малкото, което знаеше за мисията му, тя подозираше, че Ронин ще има нужда от всяка частица сила, дори само за да оцелее. Каз Модан не бе земя, която посреща с охота чужденците. Както бе чувала, черепите на безброй смели воини украсяваха палатките на орките, а драконите непрекъснато патрулираха из небесата. Не, това бе място, където дори Верееса не би отишла без солидна армия зад гърба си. Тя не бе страхлива, но не беше и глупава.

— Завързан е до поилката на странноприемницата, за да се напие с вода. Днес вече яздих доста, милейди.

Използването на това обръщение можеше й да поласкае Верееса, ако не беше едва забележимата саркастична нотка, която тя усети в тона му. Потискайки раздразнението си, тя се обърна към собствения си кон, окачи на седлото лъка, след което започна да подготвя животното за езда.

— На коня ми няма да са му излишни още няколко минути почивка — предложи магьосникът. — На мен също.

— Достатъчно бързо ще се научиш да спиш на седлото, а ходът, който ще наложа отначало, ще позволи на твоята кранта да си възстанови силите. Прекалено много време изгубихме в чакане. Не са много корабите дори от Кул Тирас, които са въодушевени от идеята да плават до Каз Модан само заради един отиващ на шпионска мисия магьосник. Ако не стигнем скоро до пристанището, те може да решат, че имат по-изгодни и не толкова самоубийствени задачи, с които да се заемат.

За нейно облекчение Ронин не започна да протестира. Вместо това той се обърна намръщено и закрачи към странноприемницата. Верееса го изгледа как се отдалечава, надявайки се, че докато трае съвместното им пътешествие, няма да бъде подложена на изкушението да го прониже.

Тя се замисли за мисията му. Вярно, че Каз Модан си оставаше заплаха заради драконите и техните господари, но Алиансът вече имаше други, по-опитни шпиони около тези земи. Верееса подозираше, че задачата на Ронин е от изключително важно значение, иначе Кирин Тор не биха поели такива огромни рискове заради този арогантен магьосник. И все пак бяха ли обмислили достатъчно добре нещата, преди да се спрат на него? Със сигурност е имало някой по-умел и по-надежден. Този магьосник имаше излъчване, което намекваше за непредсказуемост, а това можеше да доведе до гибел.

Елфата се опита да пренебрегне съмненията си. Кирин Тор бяха взели решение по този въпрос, а командването на Алианса очевидно бе съгласно с тях, иначе нямаше да й бъде заповядано да го охранява. Единственото, което се искаше от нея, бе да закара поверения й маг до кораба, след което Верееса бе свободна да върви по пътя си. Всичко, което Ронин щеше да извърши или да не извърши след тяхната раздяла, не я засягаше ни най-малко.

* * *

Те яздеха вече четвърти ден, без да бъдат обезпокоени от нещо по-опасно от няколко досадни насекоми. При други обстоятелства пътуването им би изглеждало почти идилично, ако не бе фактът, че Ронин и неговият водач бяха разменили едва няколко думи за това време. Магьосникът не бе притеснен от това, защото мислите му бяха заети с опасната мисия, която му предстоеше. След като корабът на Алианса го стовареше на брега на Каз Модан, той щеше да остане съвсем сам в една област, която не само гъмжеше от орки, но и в небесата патрулираха поробените от тях дракони. Въпреки че не бе страхливец, Ронин не изпитваше желание да бъде подложен на мъчения, последвани от бавна и болезнена смърт. Точно затова неговият покровител в съвета го бе известил за последните известни местонахождения на клана Драгънмоу. Орките несъмнено щяха да бъдат под тревога, особено ако, както бе научил Ронин, Детуинг наистина бе оцелял.

Все пак колкото и опасен да изглеждаше походът на магьосника, Ронин не би се върнал обратно. Даден му бе шанс не само да очисти името си, но и да се издигне сред Кирин Тор. За това той щеше да бъде вечно благодарен на своя покровител, когото познаваше единствено като Крас. Името несъмнено бе измислено, но това не беше необичайна практика сред управляващия съвет. Господарите на Даларан биваха избирани тайно, тяхното издигане беше известно само на сподвижниците им, дори и близките им оставаха в неведение. Гласът на покровителя на Ронин вероятно беше преправен, ако човекът въобще бе от мъжки пол.

Възможно бе човек да налучка самоличността на някого от вътрешния кръг, но Крас оставаше загадка дори за своето талантливо протеже. Честно казано, Ронин почти не се интересуваше от самоличността на Крас. Вълнуваше го само това, че с негова помощ младият магьосник щеше да осъществи мечтите си.

Но тези мечти щяха да останат неизпълнени, ако не успееше да се добере до кораба. Наведен напред върху седлото, той попита:

— Колко още има до Хасик?

Без да се обръща, Верееса отвърна дружелюбно:

— Поне още три дни. Не се тревожи, с този ход ще стигнем до пристанището навреме.

Ронин отново се отпусна назад. С това приключи последният разговор помежду им, втори за деня. Единственото възможно нещо по-лошо от езда с елф би било пътуването с някой от суровите Рицари на сребърната ръка. Въпреки неизменната си вежливост паладините обикновено даваха да се разбере, че смятат магията за необходимо зло, без което биха предпочели да минат при всяка възможност. Последният, с когото се бе срещнал Ронин, бе заявил недвусмислено увереността си, че след смъртта душата на магьосника трябва да бъде заточена в същата мрачна яма, в която се помещават митичните демони от древни времена. И то без значение колко чиста е въпросната душа.

Следобедното слънце започна да потъва зад върховете на дърветата, изпълвайки гората с преливащи се мрачни сенки. Ронин се бе надявал да достигнат края на леса преди смрачаване, но това очевидно нямаше да стане. Не за първи път се опита да си припомни картите, които бе разглеждал не само за да установи сегашното им местоположение, но и за да потвърди думите на своята спътница, че ще стигнат до кораба навреме. Закъснението му за срещата с Верееса бе неминуемо. Дълго време бе изминало, докато открие необходимите му припаси и оборудване. Единствената му надежда бе да не се окаже, че с това е застрашил цялата мисия.

Да освободи кралицата на драконите…

Невероятна, невъзможна задача за някои, сигурна смърт за други. Все пак по време на войната Ронин беше изпълнявал и такива. Очевидно ако кралицата на драконите бъдеше освободена, това най-малкото щеше да лиши оцелелите орки от едно от най-силните им оръжия. Въпреки това досега не се беше стигало до такова развитие на нещата, което да налага привеждането в действие на подобен монументален план.

Ронин знаеше, че повечето от членовете на съвета се надяват на неговия провал. Неговата смърт щеше да изтрие нещо, което те смятаха за позорно петно в историята на ордена. Тази мисия бе като нож с две остриета: или щяха да останат изненадани от неговия успех, или щяха да изпитат облекчение, че се е провалил.

Добре поне, че можеше да се довери на Крас. Магьосникът бе дошъл при него, питайки младия си колега дали все още вярва, че може да извърши невъзможното.

Кланът Драгънмоу можеше да остане владетел на Каз Модан завинаги, ако Алекстраза не бъдеше освободена. А докато тези орки продължаваха делото на Ордата, съществуваше опасност от бунтове в охраняваните територии… Никой не искаше войната да се развихри наново. Алиансът имаше достатъчно вътрешни раздори, с които да се занимава.

Кратък гръмотевичен тътен сепна потъналия в размисъл Ронин. Той вдигна поглед, но видя единствено няколко самотни облачета. Намръщен, огненокосият магьосник обърна поглед към елфата с намерението да я пита дали и тя е чула нещо.

Втори още по-заплашителен тътен го накара да напрегне всеки мускул в тялото си. В този момент Верееса скочи към него, успявайки да се извърти върху седлото и да се изстреля в обратна посока.

Огромна сянка закри околната земя. Рейнджърът и магьосникът се сблъскаха и бронираната тежест на елфата повали и двама им от гърба на коня. Оглушителен рев разтърси околността и една подобна на торнадо сила се стовари върху земята. Когато магьосникът се сблъска с твърдата почва, изненадан от болката, той дочу краткото изцвилване на своя кон, но звукът секна като отрязан с нож.

— Стой долу! — надвика Верееса вятъра и рева. — Стой долу!

Въпреки това Ронин се извъртя, за да погледне небесата, но вместо тях видя една пъклена картина.

Дракон с цвета на бушуващ огън закриваше небето, а в предните си лапи държеше останките от неговия кон и скъпите, внимателно подбрани припаси. Кървавочервеният гигант погълна на една хапка остатъка от мъртвото животно, а очите му вече бяха приковани върху дребните жалки фигурки под него.

Възседнала раменете на звяра, една невероятно грозна зелена фигура с огромни бивни и бойна брадва лаеше заповеди на някакъв неблагозвучен език и сочеше към Ронин.

Със зейнала паст и оголени нокти драконът се спусна право към него.

* * *

— Още веднъж ви благодаря за времето, което ми отделихте, Ваше Величество — каза високият чернокос благородник с глас, изпълнен със сила и разбиране. — Може би все пак ще успеем да попречим на тази криза да разруши доброто ви дело.

— Ако това стане — отвърна по-възрастният брадат човек, облечен в елегантна роба в бяло и златно, символизираща ранга му, — Лордерон и Алиансът ще трябва да благодарят лично на теб, лорд Престор. Само заради твоите действия смятам, че Гилнеас и Стормгард ще се вслушат в гласа на разума. — Въпреки че не бе дребен, крал Теренас се чувстваше леко притеснен от грамадния си събеседник.

По-младият мъж се усмихна, откривайки перфектните си зъби. Ако Теренас видеше по-царствено изглеждащ човек от лорд Престор, той щеше да остане искрено изненадан. Късата му добре подстригана коса и гладко избръсната челюст с ястребови черти бяха накарали много от дамите в двора да въздишат по него. При пъргавия му ум и обноски, по-величествени от тези на всеки друг благородник от Алианса, не бе никак изненадващо, че го харесваха всички, замесени в алтеракската криза, включително и Ген Греймейн. Престор притежаваше пленителен стил, който дори беше накарал владетеля на Гилнеас да се усмихне на няколко пъти, както бяха информирали Теренас смаяните му дипломати.

За млад благородник, неизвестен до преди пет години, кралският гост бе успял да си създаде солидна репутация. Престор бе родом от най-затънтения планински регион на Лордерон, но въпреки това можеше да докаже кръвната си връзка с кралския двор на Алтерак. Малкото му владение било унищожено по време на войната при една атака на дракони и той бе пристигнал пеша в столицата, без дори един слуга, който да го облича. Окаяното му материално положение и това, което бе успял да постигне след пристигането си, вече се бяха превърнали в легенда.

Нещо повече, съветите му бяха помагали на краля неведнъж, включително и по време на мрачния период, последвал предателството на лорд Перинолд. Точно Престор се бе оказал човекът, наклонил везните. Той бе вдъхнал на Теренас нужния кураж да завземе властта в Алтерак и да въведе военно положение. Стормгард и останалите кралства бяха осъзнали нуждата от действия срещу предателя Перинолд, но не се бяха примирили с продължилата и след края на войната лордеронска окупация. Най-накрая пак Престор се бе оказал човекът, способен да убеди останалите да приемат някакво окончателно решение.

Това караше застаряващия монарх да обмисля един политически ход, който би зашеметил дори умния мъж, стоящ пред него. Теренас бе отказал да предаде Алтерак на подкрепяния от Гилнеас племенник на Перинолд. Освен това не смяташе за разумно въпросното кралство да се подели между Лордерон и Стормгард. Това би предизвикало гнева не само на Гилнеас, но и на Кул Тирас. А анексирането^[13] на Алтерак бе напълно изключено.

Ами ако вместо това той дадеше този регион в ръцете на човек, на когото всички се възхищават, човек, доказал, че не желае нищо друго освен мир и единство? По преценка на крал Теренас той щеше да бъде и добър управник. Освен това той щеше да остане верен съюзник и приятел на Лордерон…

— Така е, Престор! — Кралят се повдигна, за да потупа доста по-високия лорд по рамото. Престор бе висок почти седем фута^[14] и въпреки че бе слаб, той съвсем не бе хърбав. Синьо-черната му униформа стоеше изпъната по него и той изглеждаше като военен герой от глава до пети. — Има толкова много неща, с които трябва да се гордееш… и за които да бъдеш награден! Повярвай ми, аз няма да забравя лесно твоя дял в разрешаването на този проблем!

Престор видимо просия, най-вероятно смятайки, че малкото му владение скоро ще бъде възстановено. Теренас реши да не убива тази мечта на момчето — когато владетелят на Лордерон го предложеше за следващ монарх на Алтерак, изражението на Престор щеше да бъде много по-забавно. Не всеки ден някой ставаше крал… особено ако тронът му не бе наследствен.

Почетният гост на Теренас отдаде чест, след това се поклони грациозно и напусна кралските покои. След излизането на Престор възрастният мъж се намръщи, размишлявайки как нито копринените завеси, нито златните канделабри, нито дори белият мраморен под могат да придадат достатъчно светлина на стаята, след като младият благородник си бе отишъл. Наистина, той се открояваше сред мнозинството противни царедворци, изпълващи палата. Това бе човек, достоен за доверие и уважение във всяко едно отношение. На Теренас му се дощя собственият му син поне малко да прилича на Престор.

Кралят потърка брадатата си челюст. Да, това бе идеалният човек, който да възстанови честта на едно кралство и същевременно да възвърне хармонията между членовете на Алианса. Нужна бе подобна нова и свежа кръв.

Продължавайки да разсъждава над ситуацията, Теренас се замисли за дъщеря си Калиа. Тя все още беше дете, но скоро щеше да се разхубави. Може би някой ден, ако всичко вървеше добре, той и Престор щяха да засилят своето приятелство и съюза си чрез един кралски брак.

Да, сега той щеше да отиде да говори със съветниците си, да им съобщи кралското мнение. Теренас бе сигурен, че те ще се съгласят с него по този въпрос. Той все още не беше срещал човек, който да не харесва младия благородник.

Крал Престор Алтеракски. Теренас дори не можеше да си представи какво ще бъде изражението на приятеля му, когато научеше за размера на наградата си…

* * *

— На лицето ти играе едва доловима усмивка — да не би някой да е умрял от ужасна, страховита, кървава смърт, о, жлъчни?

— Спести ми остроумията си, Крил — отвърна лорд Престор, докато затваряше голямата желязна врата зад себе си. Над него в старото шале^[15], предоставено му от неговия домакин крал Теренас, специално подбрани от Престор слуги стояха на пост, за да предотвратят появата на всякакви неканени гости. Техният господар си имаше работа и макар никой от прислугата да не знаеше какво точно се върши в помещенията под земята, на тях им бе ясно заявено, че ще заплатят с живота си, в случай че Той бъде обезпокоен.

Престор очакваше да не го прекъсват и вярваше, че тези лакеи ще му се подчиняват до смърт. Магията, която им бе направил — разновидност на онази, която караше краля и целия двор да примират от възхищение по елегантния бежанец — не оставяше място за логично мислене. А и той беше усъвършенствал ефективността й през годините.

— Приеми най-скромните ми извинения, о, принце на двуличието! — изкряка дребната, жилава фигура пред него. Тонът на гласа й съдържаше нотка на лудост и нещо нечовешко, което не беше изненадващо, тъй като събеседникът на Престор бе гоблин.

Главата му бе на нивото на пояса на благородника и някои биха приели ниското, смарагдовозелено същество за слабо и глупаво. От друга страна, налудничавата му усмивка разкриваше дълги и невероятно остри зъби и един кървавочервен почти раздвоен език. Тесните му жълти очички без зеници искряха весело, но с онова веселие, съпътстващо късането на крилата на мухите или изтръгването на ръцете на експерименталните субекти. Грива от матовокафява козина тръгваше нагоре от врата на гоблина и свършваше като разрошен гребен над тумбестото чело на противното създание.

Помещението, в което протичаше разговорът, бе стара изба. В отминалите дни хладината на земята бе съхранявала касите вино при най-подходяща температура. Сега обаче благодарение на известно преустройство, направено от Крил, усещането в широката стая бе същото, каквото би било в кратера на избухнал вулкан.

Лорд Престор се чувстваше точно като у дома си.

— Все още няма причина да празнуваме.

— Да празнуваме, о, господарю на коварството? — захили се Крил. Крил често се хилеше особено когато ставаше дума за нечестиви дела. Двете любими занимания на смарагдовото същество бяха експериментите и поразиите, а при всеки удобен случай то ги комбинираше ведно. Всъщност задната половина от стаята беше изпълнена с тезгяси, колби, стрити прахове, странни механизми и ужасяващи колекции, събирани от гоблина.

— Да… ще празнуваме, Крил. — Проницателните абаносови очи на Престор се заковаха, без да мигат върху гоблина, чиято усмивка изчезна ведно с всякакъв намек за подигравка. — Ти би желал да си до мен, за да участваш в това празненство, нали?

— Да… господарю.

Облеченият в униформа благородник спря да говори, за да си поеме глътка от задушливия въздух. Облекчено изражение се разля по ъгловатите му черти.

— Ах, колко ми липсваше това… — Лицето му придоби студен вид. — Но трябва да чакаме. Ще действаме само когато е необходимо, нали, Крил?

— Както кажете, господарю.

Усмивката, но вече зловеща, се върна върху лицето на Престор.

— Ти вероятно виждаш пред себе си следващия крал на Алтерак, да знаеш.

Гоблинът преви слабото си, но мускулесто тяло почти до земята.

— Да живее Негово Величество, крал Д…

Едно издрънчаване накара и двамата да се обърнат надясно. През една решетка, покриваща стара вентилационна шахта, изпълзя нов, по-малък гоблин. Дребната фигурка се провря чевръсто през отвора и се втурна към Крил. Новодошлият имаше развеселено изражение върху грозното си лице, изражение, което бързо се стопи под втренчения поглед на Престор.

Вторият гоблин прошепна нещо в широкото, заострено ухо на Крил. Крил изсъска, след което освободи другия с небрежно махване на ръката. Новодошлият изчезна обратно през решетката.

— Какво има? — Въпреки че думите се отрониха спокойно и равно от устата на аристократа, те несъмнено настояваха гоблинът да отговори без никакво колебание.

— Ааа, грациозни — започна Крил, а налудничавата усмивка отново се завърна върху лицето му. — Види се, че късметът е с вас през този ден! Защо не обмислите да участвате в някой облог? Явно звездите наистина са благосклонни…

— Какво има? — повтори благородникът застрашително.

— Някой… някой се опитва да освободи Алекстраза…

Престор впи поглед в него. Изгледа го толкова втренчено, че Крил едва не се сгърчи на пода. „Несъмнено сега, помисли си гоблинът, несъмнено сега ще настъпи смъртта ми. Колко жалко. А имаше толкова много експерименти, които желаеше да извърши, толкова много експлозиви, които да изпробва…“

В този момент високата тъмна фигура пред него избухна в смях — дълбок, мрачен и не съвсем естествен.

— Идеално… — успя да отрони лорд Престор между два пристъпа на веселие. Той протегна ръце напред, сякаш се опитваше да сграбчи самия въздух. Пръстите му изглеждаха невъзможно дълги и сякаш с остри нокти. — Направо идеално!

Той продължи да се смее, а през това време гоблинът Крил се отпусна, смаян от необичайната гледка, клатейки леко глава.

— А те наричат мене луд — промърмори той под носа си.