Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (17)

Седемнадесет

По някое време, докато го водеха към мястото, където орките смятаха да го държат в плен, Ронин отново бе изпаднал в безсъзнание. До голяма степен това бе заслуга на пазачите, които използваха всеки повод, за да го удрят или да извиват болезнено ръцете му. Агонията от счупения пръст изглеждаше незначителна в сравнение с това, което му бяха причинили до момента, когато бе припаднал.

Съвзе се доста по-късно… само за да види един кошмарен огнен череп с черни очни дъна, който му се хилеше отмъстително.

Стреснатият магьосник инстинктивно се опита да се отдръпне от кошмарното създание, но това му донесе единствено болката от откритието, че виси на вериги, здраво заковани около китките му. Колкото и да се мъчеше, той не можеше да избяга от близостта на демоничния ужас, надвиснал над него.

Но чудовището не помръдна. Постепенно Ронин надви ужаса си и огледа неподвижното същество. Значително по-голямо от човек, то носеше броня от пламтящи кости. Това, което Ронин бе приел за зловеща усмивка, всъщност се дължеше на факта, че черепът на демоничния часови не бе покрит с плът. Пазачът бе изцяло обгърнат от огън, но магьосникът не чувстваше топлина. Все пак той подозираше, че ако тези горящи кокалести ръце го докоснат, резултатът ще бъде много, много болезнен.

Поради липсата на по-добри идеи, Ронин се опита да заговори създанието:

— Какво… кой си ти?

Никакъв отговор. С изключение на потрепващите пламъци, зловещата фигура оставаше неподвижна.

— Чуваш ли ме?

Отново нищо.

Изпитващ все по-малко страх и воден от любопитство, магьосникът се наведе напред, доколкото му позволяваха веригите. Изпълнен със съмнение, раздвижи единия си крак напред-назад. Отново не бе удостоен с никакво внимание, дори с помръдване на черепа в посока на шаващия крайник.

Колкото и ужасяващо да изглеждаше създанието, то приличаше по-скоро на статуя, отколкото на живо същество. Въпреки външния си вид то едва ли бе демон. Ронин бе чел писания за големите, но досега не бе виждал такъв — определено не и някой, който непрекъснато пламти. Все пак не можеше да определи създанието като нищо друго.

Магьосникът се намръщи, чудейки се какви ли са способностите на голема. Имаше само един начин да разбере — в края на краищата заклинателят трябваше да се измъкне оттук.

Опитвайки се да не обръща внимание на болката, Ронин започна да движи възможно най-незабележимо останалите си здрави пръсти в една магия, която, както се надяваше той, щеше да го отърве от чудовищния пазач…

С удивителна бързина огненият голем посегна напред и хвана осакатената ръка на Ронин. Изгарящ огън заля човека — но това беше огън, който гореше в самата му душа. Започна да крещи. Вика дълго и силно, докато накрая вече нямаше сили.

Едва запазваше съзнание, главата му се отпусна напред, а той се молеше огънят или да изгасне, или да го погълне окончателно.

Най-сетне големът отдръпна ръката си от неговата. Пламъците се стопиха. Дишайки учестено, Ронин успя да вдигне глава и да погледне към ужасяващия си пазач. Грозната имитация на лице отвърна на погледа му с пълно безразличие към мъченията, на които току-що бе подложила жертвата си.

— Проклет… проклет да си…

Зад голема едно познато кискане изправи космите по тила на магьосника.

— Непослушко, непослушко! — проговори пискливият гласец. — Който си играе с огъня, се изгаря! Който си играе с огъня, се изгаря!

Ронин наклони глава на една страна — отначало внимателно, след това по-смело, когато видя, че чудовищният му пазач не реагира. Близо до входа стоеше жилестият гоблин, когото Некрос бе нарекъл Крил. Същият, за когото Ронин знаеше, че служи и на Детуинг.

Всъщност сега Крил открито носеше медальона с черния кристал. Магьосникът се удиви на дързостта му. Несъмнено Некрос би се зачудил защо неговият любимец продължава да държи талисмана на Ронин.

Крил забеляза накъде е насочен погледът му.

— Господарят Некрос въобще не те видя да го носиш, човеко, а и ние, гоблините, непрекъснато си намираме такива украшения!

Все пак това едва ли бе всичко.

— Освен това той е твърде зает, за да забележи, нали?

— Умно, човеко, умно! А и да му кажеш, той няма да те чуе! Горкият господар Некрос, има си толкова много грижи! Да преместиш драконите и яйцата е сериозна работа, да знаеш!

Големът въобще не реагира на присъствието на Крил, което не бе изненада за Ронин. Освен ако гоблинът не се опиташе да освободи затворника, пазачът щеше да остави Крил на мира.

— Значи ти служиш на Детуинг…

Съществото се намръщи за миг.

— Неговите заповеди изпълнявам… да. От много, много време насам…

— Защо си дошъл тук? Нали вече изпълних целите на господаря ти? А той ме направи на глупак…

Незнайно защо, това изказване отново развесели Крил. С още по-зъбата усмивка той отвърна:

— По-голям глупак никога не е съществувал, защото ти бе изигран не само от черния лорд. Аз също те използвах, човеко!

Ронин не можеше да повярва на ушите си.

— Как се случи това? По какъв начин си ме използвал?

— Почти по същия, по който ни използва черният лорд, който смята гоблините за толкова низши, та да му робуват, без дори да помислят за себе си! — В думите на Крил се долавяше горчивина. — Но аз служих достатъчно, да, достатъчно!

Ронин се намръщи. Наистина ли дребното откачено същество имаше предвид това, за което си мислеше магьосникът?

— Ти възнамеряваш да предадеш дори дракона? Как?

Грозният гоблин заподскача от радост.

— Горкият господар Некрос е в толкова тежко положение! Дракони да мести, яйца да мести, вонящи орки да командва! Малко време му остава за мислене, ако това въобще може да се очаква от него! Можеше и да размисли повече, но сега, след като Алиансът несъмнено нахлува от запад, няма никакво време! Трябва да действа! Трябва да се прояви като орк, нали знаеш!

— Говориш пълни безсмислици…

— Глупак! — Гоблинът се засмя наново и повдигна медальона. — Ти ми донесе това! Счупено при залавянето ти, както несъмнено смята лорд Детуинг!

Пред погледа на затворника Крил започна да изчопля камъка в средата. След кратко усилие кристалът излезе и падна в жилестата ръка на гоблина. Той го вдигна, за да го види Ронин.

— А с това — няма вече Детуинг…

Ронин не вярваше на ушите си.

— Няма вече Детуинг? Надяваш се да използваш този камък, за да причиниш края му?

— Или да го накарам да служи на Крил! Да, може би той ще ми стане слуга. — Сега гоблинът излъчваше чиста омраза. — И няма повече да подлизурствам на влечугото! Няма повече да бъда негов лакей! Планирах това дълго време и много усилено, точно така, чаках и чаках, и наблюдавах кога ще стане най-уязвим, да!

Очарован против волята си, плененият заклинател измърмори:

— Но как?

Крил отстъпи назад към входа.

— Некрос ще ми осигури възможността, не че го знае… А това… — Той подхвърли камъка във въздуха и отново го хвана. — Това е частица от черния лорд, човеко! Люспа, превърната в скъпоценен камък чрез собствената му магия! Трябваше да я използва, за да работи медальонът! Ти знаеш какво означава да притежаваш люспа от някой дракон, нали?

Ронин мислеше с бясна скорост. Какво бе чул веднъж? „Да притежаваш частица от най-великите левиатани, означава да имаш власт над силите им“.

— Но това никога не се е случвало досега! Самият ти трябва да имаш огромна магическа сила, за да успееш да го направиш! Къде…

Големът реагира на внезапната му възбуда. Призрачните челюсти се разтвориха и кокалестата му ръка посегна към Ронин. Магьосникът незабавно замръзна и дори спря да диша.

Огнената фигура се поколеба, но не се отдръпна. Ронин продължи да сдържа дъха си, молейки се чудовището да се оттегли.

Крил се захили на затрудненото му положение.

— Но виждам, че сега си зает, човеко. Съжалявам, че отнех толкова много от ценното ти време. Исках да разкажа на някого за моя триумф. На човек, който скоро ще бъде мъртъв, нали? — Гоблинът си тръгна с подскачане. — Трябва да вървя! Некрос отново ще има нужда от моите напътствия, да, ще има!

Ронин не можеше да сдържа дъха си повече. Той издиша с надеждата, че забавянето му бе достатъчно.

Грешка.

Големът посегна към него — и всички мисли за дребния предател Крил се изпариха, когато пламъците наново погълнаха Ронин.

* * *

Времето до настъпване на мрака се нижеше бавно. Както й бе заповядал Крас, Верееса не бе казала на никого за медальона, а след допълнителното настояване на Ром го бе скрила под пътния си плащ, който между другото вече бе доста износен.

Скоро след завръщането им при останалите, Ром бе дръпнал Гимел настрана, за да поговори с него. Елфата бе забелязала как двамата скришом хвърлят погледи към нея. Ром очевидно искаше неговият заместник да знае за решението на Крас. Съдейки по унилото изражение на другия, Гимел не бе останал особено доволен.

В момента щом светлината през процепа изчезна, джуджетата започнаха методично да разтрупват отвора. Верееса не виждаше причина тази или онази скала да бъде премествана, но бойците на Ром бяха непреклонни. Най-накрая тя се отдръпна назад, стараейки се да не мисли за изгубеното време.

След като беше махнат и последният камък, в главата й отекна гласът на магьосника, отначало звучащ малко немощно.

„Изходът… отворен ли е, Верееса Уиндрънър?“

Тя бе принудена да се извърне встрани и да се направи, че кашля, за да промърмори:

— Тъкмо свършиха.

„Тогава можеш да продължиш напред. Щом излезете отвън, извади талисмана от мястото, където си го скрила. Това ще ми позволи да виждам какво има пред вас. Няма да се обаждам повече, докато ти и джуджето от Еъри не напуснете тунелите“.

Едва бе чула това, когато Фалстад застана до нея.

— Готова ли си, моя елфска лейди? Джуджетата от хълмовете желаят по-скоро да се избавят от нас, струва ми се.

Всъщност Ром вече бе застанал до изхода, а неясната му фигура ръкомахаше на двамата да се изкатерят навън. Верееса и Фалстад забързаха покрай него, внимателно избирайки пътя си през новоразширения отвор. Кракът на рейнджъра се подхлъзна веднъж, но тя успя да запази равновесие. Волният вятърът над нея я зовеше. Тя не изпитваше любов към подземията и се надяваше, че обстоятелствата няма да я върнат обратно там в скоро време.

Фалстад, който бе стигнал първи до върха, вече протягаше силната си ръка към нея, за да й помогне да се изкачи. Без никакво усилие той я издигна високо, след което я остави до себе си.

Веднага щом двамата излязоха навън, джуджетата започнаха да запълват дупката. Тя се стопяваше бързо, още докато Верееса се ориентираше в заобикалящата ги обстановка.

— И какво ще правим сега? — попита Фалстад. — По това ли трябва да се качваме?

Той посочи към основата на планината. Дори в мрака на нощта ясно се виждаше, че първите няколкостотин метра представляват отвесна и гола скала. Елфата не успя да различи никакъв вход, което я озадачи. Ром я бе накарал да вярва, че щяха да го видят едва ли не веднага.

Тя се обърна, за да го извика, но откри единствено, че от дупката не е останала почти никаква следа. Верееса коленичи, след това залепи ухо до малката цепнатина. Не се чуваше абсолютно нищо.

— Забрави ги, моя елфска лейди. Те са се върнали в скривалищата си. — В тона на Фалстад се долавяше нотка на презрение към неговите братовчеди от хълмовете.

Кимвайки, елфата най-накрая си спомни за инструкциите на Крас. Замятайки плаща си встрани, тя извади медальона от укритието му и го постави открито върху гърдите си. Верееса се надяваше, че магьосникът може да вижда в тъмното, иначе нямаше да им бъде от никаква помощ.

— Какво е това?

— Помощ… надявам се. — Крас й бе заповядал да не казва на никого за медальона, но едва ли бе очаквал от нея да го крие и от Фалстад. Джуджето би я сметнало за луда, ако започнеше да си говори самичка.

„Всичко се вижда много добре — обяви магьосникът, стряскайки я. — Благодаря“.

— Какво има? Защо подскочи така? — попита джуджето.

— Фалстад, нали знаеш, че Кирин Тор бяха изпратили Ронин с мисия?

— Да. При това по-сериозна от тъпите измислици, които той ни разказа. Защо?

— Този медальон е от магьосника, който го е изпратил на истинската му мисия, част от която, според мен, беше Ронин да проникне в планинската крепост.

— С каква цел? — Той не изглеждаше никак изненадан.

— Това все още не ми е обяснено. А медальонът позволява на един от магьосниците, на име Крас, да разговаря с мен.

— Но аз не чувам нищо.

— За съжаление, това е начинът, по който работи — чувам го само аз.

— Типично за магьосниците — отбеляза Фалстад със същия тон, с който бе коментирал недостатъците на братовчедите си от хълмовете.

„Най-добре да тръгвате — предложи Крас. — Времето, както се казва, е от изключителна важност“.

— Случи ли се нещо? Отново подскочи!

— Както казах, ти не можеш да го чуеш, но аз мога. Той иска да продължим напред. Каза, че щял да ни води!

— Че той вижда ли?

— Чрез кристала.

Фалстад се приближи до медальона и насочи пръст към камъка.

— Кълна се в Еъри, че ако ни измамиш, дори призракът ми ще те преследва, заклинателю! Кълна се!

„Кажи на джуджето, че целите ни са сходни“.

Верееса повтори изречението на Фалстад, който го прие неохотно. Елфата също изпитваше съмнения, но ги запази за себе си. Крас бе казал, че целите им били „сходни“. Това съвсем не означаваше, че са еднакви.

Въпреки тези свои мисли тя започна стриктно да изпълнява първите нареждания на Крас, приемайки, че той поне ще ги вкара в Грим Батол. Упътванията му отначало звучаха чудато, тъй като ги накара да заобиколят част от планината по маршрут, който според тях щеше да отнеме твърде много време. Но след това магьосникът ги прекара по една равна пътека, която бързо ги изведе до тясно пещерно гърло — търсения вход, както се надяваше Верееса. В противен случай тя непременно щеше да си поговори с техния съмнителен водач.

„Стара мина на джуджетата — каза Крас. — Орките смятат, че не води никъде“.

Верееса я огледа, доколкото й позволяваше тъмнината.

— Щом отвежда вътре, защо Ром и хората му не са я ползвали досега?

„Защото те чакат търпеливо“.

Искаше й се да попита какво точно чакат, но Фалстад внезапно я хвана за ръката.

— Чуй това! — прошепна ездачът на грифони. — Нещо идва насам!

Те се прикриха зад една оголена скала — и точно навреме. Една страховита сянка целеустремено се приближаваше към района на пещерата, издавайки съскащи звуци. Верееса забеляза драконова глава, която се оглеждаше наоколо, а червените й очи проблясваха леко в нощта.

— Ето ти една основателна причина да не се ползва този път — прошепна Фалстад. — Знаех си, че е твърде хубаво, за да е вярно!

Изведнъж главата се извъртя към тях.

„Трябва да запазите тишина. Слухът на драконите може да бъде много остър“.

Елфата не си направи труда да предаде това излишно указание. Стискайки меча си, тя гледаше как бегемотът направи няколко крачки към тяхното скривалище. Размерите му бяха далеч по-малки от тези на Детуинг, но все пак бе достатъчно голям, за да ликвидира нея и Фалстад с лекота.

Зад главата внезапно се разпериха крила. Но те бяха деформирани, както можеше да види рейнджърът благодарение на нощното си зрение. Нищо чудно, че този дракон изпълняваше ролята на куче пазач.

В тази връзка, къде беше дресьорът му? Орките никога не оставяха един дракон без надзор, дори такъв, който никога нямаше да полети.

Една излаяна заповед бързо отговори на въпроса й. Далеч зад звяра се появи мъждукаща факла. Постепенно се разбра, че е тя в ръката на грамаден орк. В другата си ръка той държеше меч почти толкова дълъг, колкото този на Верееса. Часовият извика нещо на дракона, който изсъска гневно. Оркът повтори заповедта.

Бавно звярът започна да се обръща с гръб към мястото, където се бяха скрили двамата. Верееса задържа дъха си, надявайки се, че воинът и неговата хрътка ще забързат нанякъде.

В този момент скъпоценният камък на медальона внезапно заблестя толкова ярко, че освети цялата околност.

— Покрий го! — прошепна Фалстад.

Рейнджърът се опита, но вече беше твърде късно. Не само драконът се бе обърнал отново, но този път и оркът беше реагирал. С насочена факла и размахан меч, той тръгна към тяхното укритие. Левиатанът дебнеше зад него, готов да действа по заповед.

„Свали медальона от врата си — заповяда Крас. — Бъди готова да го хвърлиш в посока към дракона“.

— Но…

„Направи го!“

Сваляйки бързо талисмана, Верееса се приготви да го хвърли. Фалстад погледна към своята спътница, но си замълча.

Оркът се приближаваше все повече. Дори сам той представляваше сериозно предизвикателство, а с дракона до себе си за рейнджъра и нейния другар не оставаше никаква надежда.

„Кажи на джуджето да пристъпи напред, да се разкрие“.

— Той иска да излезеш напред, Фалстад — промърмори тя, без да е сигурна защо въобще си правеше труда да казва такава глупост на джуджето.

— А ще предпочете ли сам да вляза в пастта на дракона, или просто да легна пред звяра, за да ме изгризка на спокойствие?

„Няма време“.

Тя повтори още веднъж думите на магьосника. Фалстад примигна, пое дълбоко дъх и кимна. Със стормхамъра в ръка той се плъзна покрай Верееса и излезе пред убежището им.

Драконът изрева. Оркът изгрухтя и устата с острите бивни се разшири в нетърпелива усмивка.

— Джудже! — изръмжа той. — Добре! Тъкмо взе да ми става скучно! Ще се позабавлявам с теб, преди да те дам за закуска на Зарас, че той отдавна е гладен!

— Мисля да поспортувам с теб и гущера ти, свинска зурло, че ми стана хладно тук! Отлично ще се сгрея, докато натроша дебелия ти череп!

Оркът и звярът се втурнаха напред.

„Хвърли талисмана към дракона веднага. Постарай се да падне някъде в близост до устата му“.

Заповедта звучеше толкова абсурдно, че отначало Верееса се почуди дали е чула правилно. След това й хрумна, че Крас сигурно можеше да направи някоя магия през медальона. Магия, която поне временно да извади от строя дивото създание.

„Хвърляй го веднага, преди твоят приятел да си е изгубил живота“.

Фалстад! Рейнджърът скочи, изненадвайки и двамата часови. Хвърли един бърз поглед към орка, след което с изкусно движение метна медальона към устата на дракона.

Драконът се протегна напред със същата удивителна точност и хвана талисмана във въздуха.

Верееса изруга. Едва ли Крас бе очаквал точно това.

Но тогава се случи нещо странно, което накара и тримата войни да спрат на място. Вместо да глътне или да изплюе медальона, левиатанът остана неподвижен с наклонена на една страна глава. В устата му изгря червено сияние, но изглежда, без да му причини нищо лошо.

За общо изумление бегемотът седна.

Недоволен от това развитие на нещата, оркът изрева някаква заповед. Но драконът изглежда не го чуваше, а сякаш слушаше друг по-далечен глас.

— Твоята хрътка си намери играчка, орк! — подигра му се Фалстад. — Изглежда, че този път за разнообразие ще трябва сам да си водиш битката!

В отговор воинът с бивните замахна с факлата си, като едва не подпали брадата на джуджето. Проклинайки, Фалстад вкара своя стормхамър в употреба и за малко не счупи протегнатата ръка на орка. От своя страна, часовият направи опит да го промуши с меча си.

Верееса стоеше нерешително. Тя искаше да помогне на Фалстад, но не бе сигурна дали в някой момент драконът нямаше да излезе от странния си унес и да се присъедини отново към своя ездач. Ако това се случеше, някой трябваше да е готов да се изправи срещу него.

Джуджето и неговият противник си разменяха удари, като факлата и мечът изравняваха везните срещу стормхамъра. Оркът се опитваше да избута Фалстад назад без съмнение с надеждата, че неговият враг ще се препъне по изключително неравната земя.

Елфата хвърли още един поглед към дракона. Той продължаваше да стои с наклонена глава. Очите му бяха широко отворени, но погледът му блуждаеше някъде далече.

Изоставяйки колебанията, Верееса загърби левиатана и се втурна да спасява Фалстад. Тя не можеше да рискува другарят й да умре, пък драконът да прави каквото си ще.

Оркът явно усети нейното идване, защото размаха факлата наоколо, тъкмо когато тя замахваше към него. Верееса ахна, защото пламъците минаха на сантиметри от лицето й.

Все пак нейното идване принуди часовият да се бие на два фронта, а опитът му да я изгори го остави открит от другата страна. Фалстад не се нуждаеше от насърчаване, за да се възползва от това. Чукът се стовари надолу.

Гърленият вик на орка почти заглуши звука на чупещи се кости. Мечът падна от треперещата ръка на воина. Стормхамърът бе строшил лакътя му, което правеше цялата ръка неизползваема.

Изпълнен с болка и гняв, осакатеният пазач забоде факлата в гърдите на Фалстад. Джуджето се запрепъва назад, опитвайки се да угаси пламъците, които бяха обхванали брадата и гръдния му кош. Неговият свиреп враг се опита да го притисне, но елфата му отряза пътя.

— Малка елфо! — изръмжа той. — Изгори и ти!

Обхватът му далеч превъзхождаше нейния заради факлата и по-дългите му ръце. Верееса приклекна на два пъти, когато пламъците се доближаваха твърде близо до нея. Трябваше бързо да довърши орка, преди той да успее да я улучи.

Когато воинът замахна отново, тя се прицели не в него, а по-скоро във факлата, въпреки че това означаваше да позволи пламъците да я доближат опасно. Оркът изкриви дивото си лице в гримаса, предвкусвайки успеха на атаката си.

Върхът на меча й се вклини в дървото, изтръгвайки го от пръстите на изненадания часови. Постигайки успех, по-голям отколкото бе очаквала, Верееса полетя напред, избутвайки факлата пред себе си.

Огънят улучи орка право в лицето. Той изрева от болка, отблъсквайки факлата встрани. Но пораженията вече бяха нанесени. Очите, носът и повечето от торната половина на лицето му бяха изгорени. Той не можеше да види нищо.

С известно чувство на вина, но знаейки, че трябва да го накара да замлъкне, Верееса прониза слепия орк, прекратявайки болезнените му викове.

— В името на Еъри! — изръмжа Фалстад. — Вече мислех, че няма да успея да се изгася!

Продължавайки да диша тежко, елфата отрони:

— До… добре… добре ли си?

— Натъжен от загубата на хубавата, отглеждана дълги години брада, но ще го преживея! Какво й става на нашата прекомерно пораснала хрътка там?

Драконът се бе отпуснал на четирите си лапи, сякаш се канеше да спи. Медальонът продължаваше да стои в устата му, но докато го гледаха, той внимателно го остави на земята пред себе си, след което погледна към двамата, сякаш единият от тях трябваше да го вземе.

— Наистина ли очаква от нас да направим онова, което си мисля, моя елфска лейди?

— Боя се, че да. И знам по чие внушение го прави. — Тя тръгна към очакващия бегемот.

— Нямаш намерение да се опиташ да го вдигнеш, нали?

— Нямам избор.

Докато рейнджърът се приближаваше, чудовището погледна надолу към нея. За драконите се говореше, че виждали отлично в тъмното, а обонянието им било дори още по-остро. В такава близост Верееса нямаше никакъв шанс за спасение.

С крайчето на плаща си тя предпазливо вдигна талисмана. Престоял толкова дълго в устата на дракона, той бе целият олигавен. С известно отвращение елфата го избърса в земята, доколкото можеше.

Скъпоценният камък внезапно заблестя.

„Пътят е чист — чу се монотонният глас на Крас. — Най-добре да побързате, преди да са дошли други“.

— Какво му направи на това чудовище? — промълви тя.

„Говорих с него. Сега той вече разбира. Побързайте. Рано или късно, ще дойдат и други“.

Драконът вече разбирал? Верееса искаше да зададе още въпроси, но предполагаше, че магьосникът няма да й даде задоволителни отговори. Все пак Крас някак бе успял да извърши невъзможното, за което тя трябваше да му благодари.

Тя върна верижката на врата си, оставяйки талисмана отново да виси свободно. На Фалстад рейнджърът каза само:

— Трябва да продължим напред.

Продължавайки да клати глава при вида на дракона, джуджето я последва.

Крас удържа на думата си. Водеше ги през изоставената мина и впоследствие ги насочи по един коридор, за който Верееса никога не би помислила, че извежда до планинската крепост. Двамата трябваше да се изкачат по тесен и доста опасен страничен тунел, но най-накрая излязоха на горното ниво в една относително просторна подземна пещера.

Пещера, изпълнена със суетящи се орки.

От корниза, върху който се бяха свили, те виждаха как страховитите воини опаковат нещо и го товарят във фургони. До тях един ездач оседлаваше млад дракон, а по-нататък друг сякаш се приготвяше за незабавно отпътуване.

— Изглежда, те всички се готвят да напуснат това място.

И на нея така й се струваше. Наведе се напред, за да огледа по-добре.

„Свършило е работа…“

Крас бе проговорил, но от тона му Верееса разбра, че той бе изказал мислите си на глас неволно. Най-вероятно дори не осъзнаваше, че е изрекъл нещо. Нима той бе планирал някак да накара орките да напуснат Грим Батол? Въпреки изненадата си от начина, по който магьосникът се бе оправил с дракона, елфата се съмняваше, че той е чак толкова могъщ.

Драконът, когото подготвяха за полет, внезапно тръгна към главния вход на пещерата. Ездачът му приключи със завързването си и се подготви за полет. Този левиатан, за разлика от бойните бе натоварен с провизии.

Тя отново се отпусна назад и се замисли. Въпреки че изоставянето на Грим Батол бе от полза за Алианса в много отношения, то повдигаше много въпроси, а носеше и известно безпокойство. Каква щеше да бъде съдбата на Ронин, щом орките си тръгваха оттук? Едва ли биха си направили труда да водят вражески магьосник със себе си.

И наистина ли смятаха да преместят всички дракони?

Тя бе очаквала Крас да им подскаже следващите им ходове, но магьосникът запазваше тайнствено мълчание. Верееса се огледа, опитвайки се да определи по кой път трябва да тръгнат, за да открият къде е затворен Ронин… разбира се, ако той все още не бе екзекутиран.

Фалстад сложи ръка на рамото й.

— Там долу! Виждаш ли го?

Тя проследи погледа му… и видя гоблина. Той се движеше забързано по друг корниз на пещерата, насочвайки се към един отвор далече вляво.

— Т’ва е Крил! Не може да е друг!

Елфата също бе сигурна в това.

— И както се вижда, той се ориентира отлично в пещерата на орките!

— Точно! Ето защо ни предаде в ръцете на техните съюзници!

Но защо гоблинът не ги бе предал в плен на самите орки? Защо вместо това ги бе завел при ужасните тролове? Несъмнено орките биха се заинтересували от възможността да разпитат и двамата.

Внезапно й хрумна една идея.

— Крас! Можеш ли да ни покажеш как да стигнем до мястото, към което е тръгнал гоблинът?

Не последва отговор.

— Крас?

— Какво става? — попита джуджето.

— Магьосникът не отговаря.

Фалстад изсумтя.

— Значи отново сме сами?

— Както изглежда. — Тя се изправи. — Онзи корниз. Той ще ни отведе там, където искаме да отидем.

— Значи продължаваме без магьосника. Добре, така ми харесва повече.

Верееса кимна мрачно.

— Да, продължаваме сами… но не и нашият малък приятел Крил.