Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (15)

Петнадесет

Най-неочаквано Верееса отново можеше да диша. С всяка нова, жадно поета глътка въздух ужасът, че ще бъде погребана жива, бавно намаляваше. Постепенно тя си възвърна спокойствието и най-накрая отвори очи, за да види, че е заменила един кошмар с друг.

Три фигури се бяха прегърбили над малък огън в средата на нещо, което приличаше на тясна пещера. На светлината на пламъците тя можа да види уродливите тела на съществата и петнистата люспеста плът, която висеше отпуснато около щръкналите им ребра. Още по-лошо — тя видя техните дълги, мъртвешки лица с клюнообразни носове и издължени брадички, както и коварните им очички и острите им като игли зъби.

Тримата бяха облечени само с оръфани фустанели. Брадвички за мятане стояха до всеки от тях — оръжия, за които Верееса знаеше, че тези същества използват със завидна точност.

Въпреки старанието й да запази тишина, някое нейно помръдване сигурно бе доловено от дългите им, заострени уши, които силно напомняха на рейнджъра за гоблините. Един от тези, които я бяха пленили, моментално погледна към нея.

— Будна вечерята е — изсъска той. Превръзка покриваше лявото му око.

— На десерт повече мяза — отвърна вторият. Той беше плешив, докато другите двама имаха дълги и рунтави гриви.

— Десерт, определено — ухили се третият, който носеше парцалив шал, принадлежал едно време на някой от расата на Верееса. Беше по-висок от другите и говореше така, сякаш никой нямаше право да му противоречи. Явно бе водачът.

Водачът на група прегладнели тролове.

— Уловът много напоследък слаб е — продължи притежателят на шала. — Но за пир време дойде.

Встрани от рейнджъра някой издаде мучене, което щеше да е сочна ругатня, ако не бе заглушено от превръзка през устата. Обръщайки глава, доколкото й позволяваха здраво стегнатите въжета, Верееса видя Фалстад. Той също бе оцелял, макар да не бе ясно за колко дълго. Още отпреди тролските войни се носеха слухове, че ужасяващите същества смятат всички други раси единствено за ловна плячка и храна. Дори орките, които ги бяха приели за съюзници, неизменно държаха под око чевръстите и лукави тролове.

За щастие благодарение на войните тяхната противна раса бе намаляла значително. Самата Верееса никога не бе виждала трол и ги познаваше само от рисунки и легенди. Сега откри, че предпочита никога да не ги бе зървала на живо.

— Търпение, джудже, търпение — каза водачът, имитирайки съчувствие. — Пръв ще бъдеш.

— Сега да го направим, не може ли, Грий? — примоли се едноокият трол. — Сега защо не може?

— Защото така аз казвам, Шнел^[34]! — Грий внезапно забоде един здрав юмрук в челюстта на Шнел и запрати другото същество да се търкаля по земята.

Третият трол скочи на крака и започна да насърчава другарите си да продължат свадата. Грий го изгледа кръвнишки. Междувременно Шнел допълзя обратно до мястото си край слабия огън, изглеждайки напълно победен.

— Аз водач съм! — Грий се тупна в гърдите с кокалестата си ръка, въоръжена с остри нокти. — Да, Шнел?

— Да, Грий! Да!

— Да, Ворш?

Лисият урод заклати глава нагоре-надолу.

— О, да, Грий! Водачът ти си! Водачът ти си!

Както при останалите раси, така и при троловете имаше различни видове. Някои от тях говореха изтънчено като елфи — дори в момента, когато разделяха някого от главата му. Други принадлежаха към по-диви общности, особено онези, които обитаваха гробници и други подземни владения. Но Верееса се съмняваше, че съществуват по-изпаднали тролове от трите подли създания, които бяха заловили нея и Фалстад… и които определено имаха мрачни планове за тях.

Триото продължи приглушено да разговаря около малкия огън. Верееса погледна отново към джуджето. Повдигна вежда, но в отговор той поклати глава. Не, въпреки удивителната си сила Фалстад не можеше да се освободи от стегнатите върви. Тя поклати глава на свой ред. Колкото и диви да изглеждаха троловете, те бяха истински експерти в завързването на възли.

Опитвайки се да запази хладнокръвие, рейнджърът огледа оскъдната обстановка наоколо. Намираха се в дълъг, грубо изсечен тунел, най-вероятно дело на самите тролове. Верееса си припомни техните издължени пръсти с дълги нокти, които бяха идеални за копаене в скали и пръст. Създанията бяха отлично адаптирани към своята околна среда.

Въпреки че предварително знаеше резултата, елфата все пак се опита да разхлаби въжетата. Започна да извърта ръце, почти протърка кожата на китките си, но без никакъв успех.

Ужасяващо кискане я предупреди, че троловете бяха видели последните й опити.

— Буен десертът е — отбеляза Грий. — Игра добра ще падне!

— Другите къде са? — изхленчи Шнел. — Тук да са вече би трябвало!

Водачът кимна и добави:

— Какво при неподчинението става знае Хълг! Може той… — Тролът внезапно грабна метателната си брадва. — Джуджета!

Въртейки се, брадвата полетя през тунела, минавайки на сантиметри от главата на Верееса.

Секунда по-късно се чу гърлен рев. В тунела връхлетяха ниски, набити фигури, надаващи бойни викове и размахващи къси брадви и мечове.

Грий извади нова, по-голяма секира, явно предназначена за ръкопашен бой. Шнел и присвитият до земята Ворш също запратиха своите метателни брадви. Елфата видя един от тумбестите нападатели да пада, улучен от оръжието на Шнел, но това на Ворш не засегна никого. След това троловете последваха примера на водача си и взеха в ръце здрави и масивни секири, докато новодошлите ги обграждаха.

Верееса преброи повече от дузина джуджета, всяко от които бе облечено в окъсани кожи и с ръждясал нагръдник. Шлемовете им бяха кръгли и плътно прилепващи, като по тях нямаше никакви рогове или други ненужни украшения. Също като Фалстад повечето от тях бяха брадати, но брадите им бяха по-къси и по-прилежно оформени.

Джуджетата въртяха брадвите и мечовете си с професионална лекота. Троловете се оказваха притиснати все по-близо един до друг. Първият паднал бе Шнел. Едноокият не видя воина, изникнал от сляпата му страна. Ворш изрева предупредително, но вече бе късно. Шнел замахна бясно към новия си противник, но дори не го закачи. Джуджето забоде меча си в корема на върлинестия трол.

Грий се би най-диво. Той нанесе здрав удар, който накара едно джудже да се претърколи назад, а след това едва не обезглави друго. За нещастие брадвата му се счупи, когато се сблъска с друга — по-дълга и по-здраво изкована, размахвана от последния му противник. В отчаянието си той хвана оръжието на джуджето в горния край и се опита да го изтръгне от хватката му. Отлично заточеното острие на друга секира се заби в гърба на водача на троловете.

Елфата почти изпита съжаление към последния от нейните похитители. Ворш, оцъклил очи, осъзнавайки неизбежната си участ, изглеждаше готов да се разхленчи. Въпреки това той продължи да размахва брадвата си към джуджетата и едва не разполови едно от тях. Обаче не можеше дълго да издържи срещу толкова много противници, които все повече стесняваха кръга около него с вдигнати за удар мечове и брадви. Смъртта му заприлича на касапница.

Верееса извърна поглед. След малко един спокоен глас заяви:

— Е, Гимел, нищо чудно, че троловете се биха толкова здраво! Виждаш ли това?

— Да, Ром! Много по-хубава гледка от тази, която открих аз тук!

Силни ръце я придърпаха в седнало положение.

— Да видим как можем да свалим въжетата, без да причиним твърде много щети на тази прекрасна фигура!

Тя вдигна поглед към лицето на едно червендалесто джудже, което бе поне половин педя по-ниско от Фалстад и с по-набито тяло. Въпреки първоначалните впечатления умението, с което той развърза въжетата, показа на рейнджъра, че не трябва да приема него и спътниците му за тромави. Особено след начина, по който се бяха справили с троловете.

Отблизо одеждите на джуджетата изглеждаха още по-окаяни, което не бе никак изненадващо, ако се състояха, както подозираше Верееса, от каквото бяха успели да откраднат от орките. От всички се носеше една специфична миризма, която показваше, че отдавна бяха отминали времената, когато къпането е било на почит между тях.

— Готово!

Въжетата паднаха от нея. Верееса незабавно махна превръзката от устата си. В същото време пороят от ругатни до нея показа, че Фалстад вече също е напълно свободен.

— Затваряй си устата или ще ти я запуша с тази превръзка за постоянно! — озъби се Гимел.

— Ще са нужни доста от вас, джуджета от хълмовете, за да повалят някой от Еъри!

От силния ропот стана ясно, че спасителите им може да се превърнат в техни нови тъмничари, ако ездачът на грифони не млъкнеше веднага. Угриженият рейнджър го скастри:

— Фалстад! Бъди учтив с нашите приятели! В края на краищата те ни спасиха от ужасна съдба!

— Да, напълно си права! — обади се Ром. — Проклетите тролове ядат всякаква плът, без значение дали е жива или мъртва!

Верееса с мъка се изправи на крака и веднага осъзна, че тунелът не е достатъчно висок за същества с нейния ръст.

— Те споменаха, че имало и други — спомни си внезапно тя. — Може би е най-добре да се махнем от това място, преди да са дошли…

Ром вдигна ръка. Набръчканото му лице напомняше на Верееса за упорито старо куче.

— Няма нужда да се тревожиш за тях. Точно така открихме това трио. — Той се замисли за момент. — Но въпреки всичко може да си права! Това не е единствената група тролове в района. Орките ги използват почти като ловни хрътки. Всичко, прекосяващо тези съсипани земи, е плячка за тях — със същата охота биха спипали дори някой от собствените си съюзници от планината, ако сметнат, че могат да го сторят безнаказано.

Верееса потръпна при мисълта за съдбата, която ги бе очаквала.

— Отвратително! Благодаря ви с цялото си сърце за навременната поява!

— Ако знаех, че ще спасяваме точно теб, щях да накарам тази жалка група да се движи по-живо!

Гимел, чийто поглед се спираше твърде често върху елфата, се приближи към своя водач.

— Джод е мъртъв. Все още се подава наполовина през дупката. Нарн е зле. Има нужда от закърпване. Останалите ранени ще могат да вървят сами.

— Тогава да се размърдаме! Това включва и теб, пеперудке! — Последното беше отправено към Фалстад, който настръхна при тази явна обида за джуджетата от Еъри Пийкс.

Верееса съумя да го удържи с едно нежно докосване по рамото, но докато групата потегляше, нейният приятел продължи да гледа кръвнишки. Елфата забеляза, че джуджетата от хълмовете прибраха всички използваеми вещи не само от троловете, но и от мъртвия си другар. Те дори не направиха опит да вземат тялото със себе си, а когато Ром забеляза погледа й, сви рамене леко засрамено.

— Войната ни налага да забравим известна част от благоприличието, лейди елф! Джод би ни разбрал. Ние ще се погрижим вещите му да бъдат предадени на неговите близки. Те ще получат и допълнителен дял от днешната ни плячка. Не че взехме много, за съжаление.

— Нямах представа, че има останали от вашия вид в Каз Модан. Разправяха, че всички джуджета са напуснали тази земя, когато станало ясно, че не могат да издържат срещу Ордата.

Лицето на Ром придоби сурово изражение.

— Да, онези, които успяха — напуснаха! Не бе възможно за всички, нали разбираш? Ордата се стовари върху нас като истинска чума, отрязвайки мнозина от изходите към повърхността! Бяхме принудени да слезем толкова дълбоко под земята, колкото никога дотогава! Много загинаха по онова време, а още повече — след това!

Тя хвърли поглед към окъсаната му група.

— Колко сте общо?

— От моя клан останахме четиридесет и седем, а някога наброявахме стотици! Държим връзка с три други клана, като два са по-големи от нашия. Ако ни събереш всички, кажи го триста и малко отгоре — само частица от онези, които някога населяваха земята!

— Това си е солиден брой — избоботи Фалстад. — Точно с толкова души бих тръгнал да си върна Грим Батол!

— Ако пърхахме из небесата като замаяни буболечки, може би щяхме да объркаме орките до такава степен, че това да изглежда възможно, но на земята или под нея ние все още сме в неизгодно положение! Нужен е само един дракон, за да бъде изпепелена цяла гора и да бъде опечена пръстта отдолу!

Старите вражди между джуджетата от Еъри Пийкс и тези от хълмовете заплашваха да се разгорят наново. Верееса се опита да запълни пропастта между тях:

— Престанете! Орките и техните съюзници са нашите врагове, не съм ли права? Ако вие се сбиете помежду си, това не е ли единствено в тяхна полза?

Фалстад измърмори някакво извинение към нея, Ром също. Все пак елфата нямаше намерение да ги остави да се измъкнат така лесно.

— Не е достатъчно! Обърнете се с лице един към друг и се закълнете, че ще се биете само за доброто на всички нас! Закълнете се вечно да помните, че орките са онези, които изклаха вашите братя и избиха жените ви!

Тя не знаеше подробности за миналото на никой от тях, но предполагаше, че всеки участник във войната е изгубил по някой близък. Ром вероятно бе станал свидетел на смъртта на много от роднините си, а Фалстад, който принадлежеше към едно неустрашимо въздушно ято, несъмнено бе оставил много другари в боя.

За негова чест ездачът на грифони пръв протегна ръка.

— Т’ва е самата истина. Дай да стисна десницата ти.

— Щом ти си готов на това и аз ще го направя.

Когато двамата си стиснаха ръцете, сред останалите се разнесе шепот. Подобен бърз компромис вероятно бе нещо необичайно за джуджетата.

Групата продължи по пътя си. Този път Ром започна да задава въпроси.

— Лейди елф, сега, след като тролската заплаха е зад гърба ни, би трябвало да ни кажеш какво ви води в нашата изстрадала земя. Дали е това, на което се надяваме — че войната се е обърнала срещу орките и Каз Модан скоро ще бъде освободен?

— Войната наистина не върви добре за орките, поне това е вярно. — Изказването предизвика ахкане и одобрителни възгласи сред джуджетата. — Основните сили на Ордата бяха разбити преди няколко месеца — а Дуумхамър изчезна без следа.

Ром се закова на място.

— Тогава защо орките продължават да се разпореждат в Грим Батол?

— Трябва ли да питаш? — намеси се Фалстад. — Първо на първо, орките все още се държат на север около Дън Алгаз. Разправят, че Ордата започнала да се разпада, но знай, че те няма да се предадат без бой.

— И какво друго, братовчеде?

— Не си ли забелязал, че имат дракони? — попита Фалстад с невинно изражение.

Гимел изсумтя. Ром хвърли свиреп поглед на своя пръв заместник, но след това кимна с примирение.

— Да, драконите. Единственият враг, срещу когото ние, прикованите към земята, не можем да се бием. Веднъж изненадахме един по-млад, когато беше кацнал и скъсихме живота му, изгубвайки — с тъга трябва да заявя — неколцина добри воини, но през по-голямата част от времето драконите си стоят в небето, а ние сме принудени да се крием.

— Обаче унищожавате троловете — отбеляза Верееса. — А също и орките, предполагам.

— Да, някой и друг случаен патрул. И на троловете нанесохме известни щети, но това няма значение, докато в дома ни продължават да се разпореждат орки! — Той впи поглед в очите й. — Отново питам: кои сте вие и какво правите тук? Щом Каз Модан все още е в ръцете на орките, тогава трябва да сте самоубийци, за да отивате в Грим Батол!

— Моето име е Верееса Уиндрънър, рейнджър съм, а това е Фалстад от Еъри Пийкс. Тук сме, защото търся един човек. Магьосник, висок и млад. Косата му е с цвета на огъня, а когато го видях за последно, той се бе запътил насам. — Тя нарочно пропусна да спомене черния дракон и бе благодарна, че Фалстад се въздържа да допълни тази подробност лично.

— Колкото и да са малоумни магьосниците, особено хората измежду тях, на какво се надява той, отивайки към Грим Батол? — Ром ги изгледа с нарастваща подозрителност, защото историята на Верееса явно му се бе сторила малко скалъпена.

— Не зная — призна тя. — Но мисля, че по някакъв начин е свързано с драконите.

И тогава водачът на джуджетата започна да се смее гръмогласно.

— С драконите? Какво смята да направи той? Може би да освободи червената от нейните окови? Тя ще му бъде толкова благодарна, че от вълнение ще го лапне на една хапка!

За разлика от елфата всички джуджета от хълмовете сметнаха репликата за изключително забавна. За негова чест Фалстад не се присъедини към веселбата, макар че знаеше за Детуинг и вероятно смяташе, че Ронин вече е „лапнат на една хапка“.

— Дала съм клетва и заради нея съм длъжна да продължа напред. Трябва да стигна до Грим Батол и да видя дали не мога да го намеря.

Гимел поклати глава, сякаш не бе сигурен дали е чул правилно.

— Лейди Верееса, аз уважавам твоето призвание, но ти явно не разбираш колко непосилна задача е това!

Тя отново огледа закалената група. Дори в мрака можеше да види умората и фатализма на джуджетата. Те се биеха и мечтаеха да видят земята си свободна, но вероятно смятаха, че това няма да се случи, докато са живи. Възхищаваха се на смелостта, но дори за тях намерението на елфата граничеше с лудост.

— Ти и твоите хора ни спасихте, Ром, за което ви благодаря. Сега ви моля за един прощален дар — да ми покажете най-близкия тунел, водещ към планинската крепост. Аз ще продължа сама оттам нататък.

— Ти няма да пътуваш сама, моя елфска лейди — възпротиви се Фалстад. — Стигнал съм твърде далеч, за да се връщам, а и съм решил да открия един определен гоблин и да му одера кожата, за да си направя ботуши!

— И двамата сте полудели! — Ром видя, че не може да повлияе на никой от тях. Той сви рамене и добави: — Но ви трябва водач до Грим Батол и аз няма да поверя тази задача на друг! Лично ще ви отведа там!

— Не можеш да тръгнеш сам, Ром! — озъби му се Гимел. — Не и когато троловете са се раздвижили, а орките са толкова близо! Ще дойда с теб, за да ти пазя гърба!

Внезапно и останалите от групата решиха, че също трябва да тръгнат с тях, за да охраняват водачите си. Ром и Гимел се опитаха да ги разубедят, но тъй като обикновено всички джуджета бяха еднакво упорити, водачът най-накрая излезе с ново предложение:

— Ранените трябва да се завърнат у дома, а и ще трябва някой да ги пази, докато стигнат. И не искам да спориш, Нарн, защото едва се държиш на крака! Най-добре да хвърлим зарове. Половината от вас, които хвърлят по-високите числа, ще дойдат! Сега кой има един комплект?

На Верееса не й се чакаше, докато групата си проверява късмета, за да определи кои да тръгнат с тях, но нямаше друг избор. Тя и Фалстад наблюдаваха как джуджетата от хълмовете — с изключение на Нарн и останалите ранени — започнаха да хвърлят зарове един срещу друг. Повечето използваха собствените си комплекти, след като на въпроса на Ром бе отговорено с море от вдигнати ръце.

Това бе накарало Фалстад да се засмее.

— Джуджетата от Еъри и от хълмовете може и да се различават, но и сред двата вида са малцина онези, които не носят зарове! — Той бе потупал една кесийка на пояса си. — Виждаш ли какви диваци са троловете? Оставиха ми моите! Разправят, че дори орките обичат тази игра, което ги издига едно стъпало по-високо в очите ми.

След прекалено дълго време според Верееса Ром и Гимел се завърнаха с още седем джуджета, всяко с решително изражение на лицето си. Като ги гледаше, елфата би могла да се закълне, че са братя. Всъщност две от тях май бяха сестри. Брадите бяха белег на красота за представителите на тази раса, и дори женските джуджета бяха брадати.

— Ето ги вашите доброволци, лейди Верееса! Всичките силни и готови за бой! Ще ви заведем до една от пещерите, водеща към тунелите в планината, а оттам нататък продължавате сами!

— Благодаря ви… но нима искаш да кажеш, че всъщност има пътища, които ви позволяват да се придвижвате из самата планина?

— Да, но това не е толкова лесно, а и орките не патрулират сами.

— Това пък какво означава? — не се стърпя Фалстад.

Ром погледна към другото джудже със същата невинна усмивка, каквато Фалстад му бе отправил преди това:

— Нима не си чул, че те имат дракони?

* * *

Убежището на Крас бе изградено сред стара дъбрава. Построено бе от някакъв елф, а по-късно го бе обитавал човешки магьосник. Драконът бе обсебил изоставеното здание много след това. Той отдавна бе забелязал силите, криещи се в недрата на земята тук, и дори понякога бе черпил от тях, но веднъж бе останал много изненадан, когато случайно бе открил една тайна врата в най-отдалечената част на цитаделата си. Входът го бе отвел до блестящо езерце със самотен, обкован в злато скъпоценен камък, лежащ на дъното в средата му.

Всеки път, когато бе на това място, той изпитваше благоговение — изключително рядко чувство за някой от неговия вид. Магията тук го караше да се чувства като чирак, на когото са показали първото му заклинание. Крас знаеше, че се е докоснал до една незначителна част от възможностите на езерцето, но това бе достатъчно, за да го направи предпазлив. Тези, които ставаха алчни в желанието си за магическа сила, обикновено биваха погълнати от нея — в най-буквалния смисъл.

Разбира се, Детуинг някак бе успял да избегне тази съдба засега.

Кристалночистите води бяха дълбоко под земята, но въпреки това в тях не липсваше живот. Обаче колкото и да се опитваше, Крас никога не бе успял да различи ясно дребните, тънки фигурки, които се стрелкаха насам-натам в близост до скъпоценния камък. На моменти той можеше да се закълне, че това бяха само проблясващи сребристи рибки, но понякога драконът магьосник бе сигурен, че различава ръце, тяло и крака.

В този ден той не обърна внимание на обитателите на езерцето. Бе окрилен от нова надежда след срещата си с Господарката на сънищата, но знаеше, че засега не бива да я включва в плановете си. Освен това бързо наближаваше времето, когато щеше да бъде принуден да предприеме нещо.

Точно затова бе дошъл на това място. Освен всичко останало езерцето възстановяваше жизнените сили на онези, които пиеха от него. Приемането на отровата, за да проникне в скритите владения на Изера, бе изцедило силите на Крас, а той искаше да е способен да действа бързо, когато обстоятелствата налагат това.

Магьосникът се наведе напред и загреба мъничко вода в шепата си. Първия път, когато се бе осмелил да отпие, той бе опитал да използва бокал, но бе открил, че езерцето отблъсква всяка мъртва материя. Наведе се над ръба, за да не допусне да се разпилеят безценните капки, които се стичаха от шепата му. Уважението му към силата тук бе нараствало непрекъснато с годините.

Но докато пиеше, Крас забеляза как повърхността на водата се раздвижва. Хвърли поглед към онова, което би трябвало да бъде неговото отражение, но вместо него видя нещо съвсем различно.

От образа го гледаше младежкото лице на Ронин… Но като се вгледа по-внимателно, магьосникът забеляза, че очите на неговото протеже всъщност бяха затворени, а главата му лежеше отпусната встрани, сякаш… сякаш бе мъртъв.

Пред лицето му се появи дебела, зелена оркска ръка.

Крас реагира инстинктивно и бръкна във водата, за да махне гнусната ръка. Вместо това образът се размъти и когато вълните най-накрая се успокоиха, той видя единствено собственото си отражение.

— В името на Великата майка… — Езерцето никога не бе демонстрирало тази си способност преди. Защо го бе направило сега?

Майсторът магьосник си припомни думите, които Изера бе произнесла на раздяла: „Не подценявай онези, които считаш единствено за пионки…“

Какво бе имала предвид тя? Защо бе зърнал лицето на Ронин точно сега? Съдейки по образа, младото му протеже бе заловено и може би убито от орките. В такъв случай Ронин вече не беше от никаква полза за Крас, въпреки че явно бе достигнал до планинската крепост и с това бе изпълнил истинската цел на своя опекун.

През последните няколко месеца, подхвърляйки късчета информация на орките в Грим Батол, драконът магьосник се бе надявал да разбуни командирите там, да ги накара да си мислят, че от запад към тях се задава ново, по-коварно нашествие. Въпреки че в планинската крепост все още имаше сериозен гарнизон, истинската сила бяха драконите, отглеждани и обучавани там. Обаче техният брой намаляваше с всяка изминала седмица, защото изпращаха на север все повече от малкото левиатани, с които разполагаха. Така подсилвайки основното ядро на Ордата, орките бяха оставили Грим Батол оголен откъм защита. Срещу непоколебима армия, сравнима по размери с онази, която сега се биеше в околностите на Дън Алгаз, дори здраво укрепените в планината орки щяха да отстъпят, при което щяха да изгубят възможността да отглеждат нови чудовища за нуждите на войната.

А без други дракони, които да задържат силите на Алианса от север, остатъците от Ордата щяха най-накрая да се предадат.

Подобна армия можеше да бъде събрана и изпратена от запад, ако не беше липсата на сътрудничество от страна на водачите в Алианса. Повечето от тях смятаха, че Каз Модан скоро ще падне и не намираха за нужно да поемат допълнителния риск на подобен поход. Крас не можеше да повярва, че те няма да използват атака на два фронта, за да избавят най-накрая света от оркската заплаха. Това за пореден път доказваше късогледото мислене на по-младите раси. Първоначално той се беше опитал да убеди Кирин Тор да подтикнат към действия своите съюзници. Но след като влиянието на магьосническата общност над крал Теренас бе започнало да се топи, собствените му събратя от съвета бяха по-заети със задачата да спасят остатъците от позициите си в Алианса.

Затова Крас се бе решил на един отчаян блъф, разчитайки на параноята, присъща на оркските вождове. Искаше да ги накара да повярват, че нашествието е започнало. Дори се погрижи да получат доказателства, които да потвърдят слуховете, разпръснати от неговите агенти. Надяваше се, че ще извършат немислимото.

Надяваше се, че ще изоставят своята планинска крепост и ще преместят на север люпилнята за дракони заедно с Алекстраза.

В началото това бе просто един отчаян ход, но за удивление дори на Крас планът беше постигнал изумителен успех. Комендантът на Грим Батол, някой си Некрос Скълкръшър, бе започнал да става все по-убеден, че дните на орките в планинската крепост са преброени. Налудничавите слухове бяха придобили собствен живот и се бяха раздули отвъд очакванията на магьосника.

А сега орките имаха сигурно доказателство в лицето на Ронин. Младият заклинател бе изиграл своята роля. Той бе доказал на Некрос, че в наглед непревземаемата крепост може да се проникне съвсем спокойно, особено чрез магия. Оркският командир със сигурност вече бе дал заповед за напускане на Грим Батол.

Да, Ронин бе изиграл ролята си отлично, но Крас знаеше, че никога няма да си прости начина, по който го бе използвал. Какво щеше да си помислила любимата му кралица за него, когато научеше истината? От всички дракони точно Алекстраза най-много обичаше по-младите раси. Те са децата на бъдещето, бе казала някога тя.

— Трябваше да го направя — изсъска Крас.

Но дори видението в езерцето да бе имало за цел да му припомни съдбата на неговата пионка, то послужи и като тласък за магьосника. Трябваше да научи повече.

Свеждайки се над водата, Крас затвори очи и се съсредоточи. Бе минало доста време, откакто за последен път се бе свързвал с един от най-полезните си агенти. Ако все още бе жив, той несъмнено знаеше какво се случва около планината. Представи си образа на този, с когото искаше да разговаря, и посегна към него със съзнанието си, използвайки цялата си сила, за да отвори връзката, която двамата споделяха.

„Чуй гласа ми… крайно важно е да поговорим… денят може би настъпи най-накрая, мой търпеливи приятелю, денят на свободата и изкуплението… чуй ме, Ром…“