Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (13)

Тринадесет

Въздушният кораб на гоблините се носеше между облаците и сега, когато наближаваха целта си, бе изненадващо тих.

Застанал при носа, Ронин следеше внимателно двете фигури, които го отвеждаха към съдбата му. Гоблините тичаха напред-назад, регулираха клапани и мърмореха нещо помежду си. Той не можеше да си обясни как тази луда раса бе успяла да сътвори такова чудо. Въздушният кораб изглеждаше на път да се самовзриви всеки момент, но гоблините винаги успяваха да оправят нещата.

Детуинг не бе говорил с Ронин, откакто му бе заповядал да се качи на борда. Уверен, че драконът ще го принуди, магьосникът неохотно се бе подчинил и се бе изкатерил по въжената стълба. Сега се опитваше да не мисли какво ще се случи, ако дирижабълът внезапно започне да пада.

Гоблините се наричаха Войд^[31] и Нълин^[32] и сами бяха сглобили летателния си апарат. Според собствените им думи те били велики изобретатели, предложили услугите си на удивителния Детуинг. Разбира се, последното бе изречено с нотка на сарказъм. Сарказъм, но и страх.

— Къде ме водите? — бе попитал той.

Този въпрос бе накарал двамата пилоти да го изгледат, сякаш е изгубил разсъдъка си.

— Към Грим Батол, разбира се! — бе казал единият, който сякаш притежаваше два пъти повече зъби от всеки друг гоблин, който Ронин бе имал нещастието да срещне. — Към Грим Батол!

Магьосникът естествено бе наясно с това, но бе искал да научи точното място, където възнамеряваха да го откарат. Въобще не вярваше на тези двамата и не бе сигурен дали няма да го доставят в средата на някой оркски лагер. За нещастие, преди Ронин да бе имал възможността да поиска уточнение, Войд и неговият партньор бяха принудени да се погрижат за поредната авария — силна струя пара, избила от котела. За да се движи, въздушният кораб на гоблините използваше нефт и водна пара, и ако в даден момент не се развалеше някой от чарковете, свързан с първото, правеше го друг, работещ с второто. Това можеше да причини безсъние дори на някой като Ронин.

Облаците наоколо ставаха все по-плътни и накрая се движеха през гъста мъгла. Ако не знаеше на каква височина летяха, Ронин би помислил, че прекосяват морето. Всъщност и двата вида пътешествие си приличаха по опасността от сблъсък в скали. Неведнъж магьосникът бе виждал как в близост до малкото корабче изникват планински върхове, а на няколко пъти дори бяха минавали само на метри от тях. Но докато той бе замирал, подготвяйки се за най-лошото, гоблините продължаваха да бърникат машинариите, а от време на време дори да подремват, без дори да вдигнат поглед към гибелта, с която едва се разминаваха.

Денят отдавна бе настъпил, но скупчените облаци обвиваха всичко в сумрак, подобен на късен залез. Войд ползваше компас, по който да ги направлява, но разглеждайки го отблизо, Ронин бе забелязал, че уредът има навика да променя посоката на стрелката си без предупреждение. В края на краищата магьосникът бе заключил, че гоблините летяха, уповавайки се по-скоро на късмета си, отколкото на някакъв друг ориентир. Той бе преценил приблизително продължителността на пътуването и според него отдавна вече трябваше да са стигнали до крепостта, но двамата му спътници не спираха да го уверяват, че остава още доста път. Постепенно започна да подозира, че въздушният кораб лети в кръг заради неточността на компаса или нарочно воден от гоблините.

Въпреки че се опитваше да съсредоточи вниманието си върху своята мисия, Ронин откри как Верееса започва да се промъква в мислите му все по-често. Ако бе жива, сигурно все още го следваше — той я познаваше достатъчно добре. Имаше ли някаква възможност елфата да разбере за въздушния кораб? Тя можеше да продължи да обикаля из Каз Модан или още по-лошо — да се досети за целта му и да тръгне право към Грим Батол.

Ръката му стисна здраво перилата.

— Не… — промълви той на себе си. — Не би го направила… Не би могла…

Призракът на Дънкан Сентур вече го преследваше наред с привиденията на мъжете, загинали при предишната му мисия. Дори Молок се бе наредил сред мъртъвците и го гледаше намръщено и осъдително. Във въображението си Ронин виждаше как Верееса и Фалстад се присъединяват към редицата, а празните им очи настояват да знаят защо магьосникът е още жив след тяхната саможертва.

Това бе въпрос, който и Ронин си задаваше често.

— Човеко?

Той вдигна поглед и видя Нълин, по-тантурестия от двамата, да стои на една ръка от него.

— Какво?

— Време е да се приготвяш за слизане. — Гоблинът му отправи една широка, насърчителна усмивка.

— Пристигнахме ли? — Ронин се отърси от мрачните мисли и се взря в мъглата. — Не виждам нищо.

Войд, който също се усмихваше щастливо, взе въжената стълба и хвърли свободния й край през борда. Единствените звуци, които се чуха, бяха ударите на въжето в корпуса. Очевидно долният край не бе опрял никъде.

— Стигнахме. Това е мястото, господарю магьосник, честна дума! — Войд посочи към перилата. — Вижте сам!

Ронин го направи, като държеше гоблините под око. Подозираше, че те могат да опитат да го изхвърлят зад борда въпреки заповедите на Детуинг.

— Нищо не виждам.

Нълин го погледна извинително.

— Заради облаците е, господарю магьосник! Те крият нещата от човешките очи! Ние гоблините имаме по-остро зрение. Под нас има напълно безопасен хребет. Слезте по стълбата, а ние нежно ще ви спуснем, ще видите!

Магьосникът се поколеба. Най-силното му желание бе да се отърве от дирижабъла и неговия екипаж, но не можеше да приеме на доверие думите на гоблините.

Без предупреждение лявата му ръка сама се стрелна напред и хвана изненадания Нълин за гърлото. Един глас — не неговият, но прекомерно познат — изсъска:

— Дадох заповед да не играете никакви номера и да не вършите предателски деяния, червеи такива!

— Мммилост, велики и ссславни гггосподарю! — давеше се Нълин. — Само игричка! Само иг… — Той не можа да произнесе нищо повече, защото ръката на Ронин го стисна още по-здраво.

Свеждайки погледа си надолу, безпомощният магьосник видя черния камък на медальона да излъчва слаба светлина. За пореден път Детуинг бе поел контрола над своя съюзник.

— Игричка? — отрониха устните на Ронин. — Значи обичате игричките? Имам една игричка за теб…

Без никакво усилие човешката ръка повлече съпротивляващия се Нълин към перилата.

Войд нададе крясък и изприпка към двигателя. Ронин се бореше срещу контрола на Детуинг, защото бе сигурен, че черният левиатан възнамерява да изхвърли Нълин от кораба. Въпреки че магьосникът не хранеше любов към гоблина, той не желаеше кръвта на създанието по ръцете си — дори когато те бяха под контрола на дракона.

— Детуинг! — изръмжа той, осъзнавайки със закъснение, че в момента може да движи устните си. — Детуинг! Не го прави!

„Нима би предпочел да те въвлекат в малката си лудория, човеко? — прозвуча гласът в главата му. — Падането не би било никак приятно за онези, които не умеят да летят…“

— Не съм чак такъв глупак! Нямах намерение да прекрачвам борда — не и на честната дума на някакъв гоблин! Ти не би си правил труда да ме спасяваш, ако ме смяташе за толкова изкуфял!

„Вярно…“

— Аз също притежавам известни сили! — Ронин вдигна другата си ръка, която Детуинг не бе сметнал за нужно да употреби. Произнасяйки няколко думи, магьосникът създаде над показалеца си пламък и след това го насочи право към изпълненото с паника лице на Нълин. — Има и други начини да дадеш на един гоблин урок по доверие.

Едва успяващ да диша и неспособен да се освободи, Нълин ококори очи и се опита да поклати глава.

— Бббъди добър! Исках само да се пошегувам! Не исках да нннараня!

— Но ще ме свалите на подходящо място, нали? Място, което Детуинг и аз ще одобрим?

Нълин успя само да изписука.

— Този пламък мога да го направя и по-голям. — Магическият огън удвои дължина си. — Ще стигне, за да прогори корпуса дори ако съм отдолу, може би ще взриви горивото…

— Ннняма повече номера! Ннняма повече номера! Обещавам!

— Видя ли? — попита огненокосият магьосник своя невидим съюзник. — Няма нужда да го хвърляш през борда. Освен това може пак да ти потрябват услугите му.

„Ти избра… магьоснико“.

Човекът издиша, след което погледна към все още треперещия Войд и извика:

— Е? Закарай ни до планината!

Войд се подчини незабавно и започна обезумяло да мести ръчки и да проверява стрелки. Нълин най-накрая се съвзе достатъчно, за да се присъедини към партньора си.

Ронин изгаси магическия пламък и отново хвърли поглед през перилата. Сега вече можеше да различи някакви скални образувания — зъберите на Грим Батол, както се надяваше. Доколкото бе разбрал от видението, внушено му от Детуинг, драконът искаше да го стовари право на върха — за предпочитане в близост до някой водещ навътре отвор. Несъмнено гоблините бяха наясно с това. Всеки нов опит да се отклонят от заповедите означаваше, че още не са научили колко безразсъдно е да ядосват далечния си господар, защото Детуинг надали щеше да ги остави да се измъкнат от наказанието втори път.

Започнаха да се приближават към един връх, който Ронин, въпреки че никога не бе стъпвал в Грим Батол, смътно си спомняше. С нарастващо нетърпение той се наведе напред, за да го огледа по-добре. Несъмнено това бе планината от видението, което Детуинг му бе внушил. Той потърси ориентири — открояваща се изпъкнала скала или цепнатина.

Ето! Същото тясно пещерно гърло голямо едва колкото някой човек да застане прав, и то, в случай че успееше да осъществи ужасяващото изкачване на няколкостотин метра отвесни скали. Ронин нямаше търпение да се заеме с работа, а и с радост щеше да се отърве от пакостливите гоблини и тяхната ненадеждна летяща машина. Въжената стълба продължаваше да се люлее под тях, готова за спускането му. Бдителният магьосник наблюдаваше как Войд и неговият другар бавно приближават кораба. Независимо от предишните му наблюдения Ронин трябваше да признае, че сега дирижабълът бе управляван с точност, която заслужаваше възхищение.

Стълбата глухо изтрака, докосвайки скалите точно от лявата страна на пещерата.

— Ще можете ли да се задържите тук неподвижно? — извика той на Нълин.

Кимване бе единственият отговор на все още изплашения пилот, но то бе достатъчно за Ронин. Край на номерата. Дори да не се страхуваха от него, те несъмнено се ужасяваха от дългата ръка на Детуинг.

Ронин си пое дълбоко въздух и прекрачи през борда. Стълбата се клатеше опасно и на няколко пъти го запрати в скалната стената. Без да обръща внимание на сътресенията, магьосникът слизаше възможно най-бързо. Почти бе достигнал тясната площадка пред пещерата, но въпреки че гоблините бяха нагласили дирижабъла възможно най-точно, високопланинските ветрове непрекъснато избутваха Ронин встрани от спасителния отвор. На три пъти се опита да достигне цепнатината и всеки път ветровете го повличаха настрани, а краката му оставаха да висят на стотици метри във въздуха.

Стана още по-зле, когато течението се усили и въздушният кораб също започна да се мести, отдалечавайки се от пещерата. Гласовете на двата гоблина се извисиха в неистов спор, въпреки че борещият се магьосник не можеше да различи отделните думи.

Трябваше да рискува и да скочи. При настоящите обстоятелства би било твърде рисковано да опита някоя магия. Можеше да разчита единствено на физическите си умения… което обикновено не беше първият му избор.

Въздушният кораб промени посоката си без предупреждение и го блъсна здраво в скалите. Това изкара въздуха на Ронин и той едва успя да се задържи. Ако не слезеше от стълбата веднага, следващият сблъсък можеше да се окаже достатъчен, за да го зашемети и да го събори в урвата.

След като си пое дъх, очуканият магьосник прецени разстоянието до цепнатината. Стълбата се клатеше напред-назад, заплашвайки отново да го блъсне здраво в скалите. Ронин изчака отново да се доближи до отвора и се хвърли напред. Приземи се върху тясната издатина с болезнено изпъшкване. Краката му се подхлъзнаха, а единият въобще не намери опора. Магьосникът задрапа напред и най-накрая успя да се закрепи. Когато се почувства в безопасност, Ронин се просна на скалния под, дишайки тежко. Отне му известно време да успокои дъха си.

Някъде над него Войд и Нълин явно бяха разбрали, че най-накрая са се отървали от нежелания си пътник. Въздушният кораб започна да се отдалечава, а въжената стълба продължаваше да се клати отдолу.

Ръката на Ронин внезапно се изстреля нагоре, а показалецът му сочеше право към отлитащия дирижабъл.

Той отвори уста да извика, осъзнавайки ясно какво предстои:

— Неее!

Същите думи, които неотдавна бе казал, за да създаде проблясващия пламък над ръката си, изскочиха и сега от устните му, но този път не ги произнасяше самият магьосник.

Поток от чист огън, по-голям отколкото ужасеният заклинател някога бе призовавал, се изстреля напред — право към въздушния кораб и нищо неподозиращите гоблини. Пламъци обгърнаха дирижабъла. Ронин чу писъци. Въздушният кораб избухна, когато се възпламениха запасите му от гориво. Докато изпепелените отломки падаха от небесата, ръката на Ронин се отпусна до тялото му.

Магьосникът си пое въздух и изръмжа:

— Не трябваше да го правиш!

„Вятърът ще попречи експлозията да бъде чута — отвърна студеният глас. — А парчетата ще паднат в една дълбока долина, където никой не ходи. Освен това гоблините често загиват по време на своите експерименти. Няма защо да се страхуваш, че ще бъдеш разкрит, приятелю“.

Ронин не се бе загрижил за собствената си безопасност в момента. Той бе разтърсен от гибелта на двата гоблина. Бе свикнал да вижда смъртта в битка, но наказанието, което черният дракон бе отсъдил за двамата си непокорни слуги, бе ужасно.

„За теб ще е най-добре да продължиш навътре в пещерата — продължи Детуинг. — Прииждащата буря едва ли ще ти допадне“.

Опитът на левиатана да прояви загриженост въобще не смекчи гнева на Ронин, но въпреки това той се подчини. Не изпитваше желание постоянно засилващите се ветрове да го пометат от скалната площадка. За добро или за зло драконът го бе довел съвсем близо до целта му — където, сега можеше да си признае, не се бе надявал, че ще успее да стигне самичък. През цялото време дълбоко в себе си магьосникът бе вярвал, че ще загине — с надеждата, че преди това ще успее да изкупи вината си. Сега може би имаше някакъв шанс…

В този момент един чудовищен звук посрещна Ронин — звук, който той разпозна незабавно. Дракон, разбира се, при това млад и силен.

Дракони и орки… те го очакваха в недрата на планината, очакваха самотния магьосник.

Това му напомни, че все още може да умре, точно както си бе представял в началото.

* * *

Човекът бе силен. По-силен, отколкото драконът беше очаквал.

Навлякъл отново образа на лорд Престор, Детуинг се замисли за новата марионетка, която бе избрал. Да обсеби магьосника, когото Кирин Тор бяха изпратили на тази абсурдно невъзможна мисия, се бе оказало най-лесното нещо. Драконът щеше да превърне безразсъдството им в победа, но в победа за себе си. Ронин щеше да го направи вместо него, макар и не по начина, по който очакваше.

Все пак човекът бе по-непокорен, отколкото Детуинг бе смятал за възможно. Силна, воля имаше магьосникът. Добре поне, че му бе отредено да загине в хода на делата. Такава желязна воля създаваше силни магьосници — като Медив например. Само едно име сред хората бе уважавал Детуинг и това бе точно Медив. Луд като гоблините и непредсказуем като тях той бе овладял невероятни сили. Дори Детуинг не би се изправил срещу него охотно.

Но Медив бе мъртъв и абаносовият левиатан вярваше в това, въпреки последните слухове, които твърдяха обратното. Никой друг магьосник не се бе доближавал до уменията на лудия, а и за в бъдеще нямаше да има такива, ако Детуинг постигнеше целта си.

Все пак дори Ронин да не се подчиняваше сляпо като монарсите от Алианса, щеше да изпълнява получените заповеди заради знанието, че Детуинг наблюдава всяка негова крачка. От двата скучни гоблина бе излязъл добър урок. Навярно те само бяха искали да си направят безвкусна шега със своя пътник, но Детуинг нямаше време за подобни глупости. Той бе поискал от Крил да му намери двамина, които да изпълнят задачата си без никакви дивотии. Когато главатарят на гоблините приключеше със собствените си задачи, Детуинг щеше да си поговори с него за избора, който бе направил. Черният дракон изобщо не бе доволен.

— Най-добре не се проваляй, дребно жабче — изсъска той. — Иначе ще разбереш, че събратята ти от борда на въздушния кораб са имали късмет в сравнение със съдбата, която ще стоваря на главата ти…

Той заряза мислите за гоблина. На лорд Престор му престоеше важна среща с крал Теренас… относно принцеса Калиа.

Облечен в най-фините дрехи, които можеха да се намерят на тази земя, Детуинг се полюбува на образа си във високото огледало, окачено във входната зала на къщата. Ако хората имаха дори частица от достойнството и силата, които той притежаваше, драконът можеше да реши да ги пожали. Все пак образът, който виждаше пред себе си, представляваше за Детуинг съвършенство, което смъртните дори не можеха да се надяват да постигнат. Той щеше да им направи услуга, като сложеше край на жалкото им съществуване.

— Ссскоро — прошепна той обещание към самия себе си. — Ссскоро.

Каретата го отведе директно пред палата, където пазачите му отдадоха чест и незабавно го пуснаха да влезе. Още на входа един лакей посрещна Детуинг и се извини, че кралят не го приветства лично. Приел напълно образа на младия благородник, който желаеше единствено мир между всички, драконът се престори, че не изпитва раздразнение и усмихнато помоли човека да го заведе до мястото за аудиенция. Той бе очаквал кралят да не е готов да го посрещне, особено ако Теренас все още не бе обяснил на дъщеря си какво бъдеще е избрано за нея.

След като всяка пречка пред неговото възцаряване бе преодоляна, Детуинг бе привел в действие това, което смяташе за идеалното продължение на своите планове. Как по-добре да засили позициите си, освен като се ожени за дъщерята на някой от най-могъщите владетели в Алианса? Разбира се, не всички монарси разполагаха с подходяща партия. Всъщност за момента единствено Теренас и Делин Праудмуър имаха неомъжени дъщери, надхвърлили детската възраст. Но Джейна Праудмуър бе прекалено млада, а както бе подразбрал драконът — и с твърде необуздан характер, иначе той би я изчакал да порасне. Не, принцеса Калиа щеше да свърши идеална работа.

Оставаха й поне още две години до възрастта за брак, но две години не означаваха нищо за неостаряващия дракон. За това време всички останали от неговия вид щяха да са се подчинили на властта му или нямаше да са между живите. Детуинг щеше да заеме висок политически пост, от който щеше сериозно да подкопава основите на Алианса. Това, в което бруталните орки се бяха провалили с атака отвън, той щеше да постигне отвътре.

Лакеят отвори една врата.

— Почакайте тук, милорд. Не се съмнявам, че Негово Величество скоро ще дойде при вас.

— Благодаря — унесен в мечти, Детуинг прекрачи прага. Едва след като вратата се затвори зад гърба му, той забеляза, че в стаята има други посетители.

Загърнати в плащове със спуснати качулки, две фигури го поздравиха, накланяйки леко глави в негова посока.

— Привет, лорд Престор — избоботи единият посетител, брадат мъж със скрито в сянка лице.

Детуинг прикри гримасата, която бе започнала да изкривява лицето му. Той бе очаквал да се изправи срещу Кирин Тор, но не и в двореца на крал Теренас. Неприязънта към магьосниците от Даларан, която драконът бе внушил на всички владетели, би трябвало да попречи на маговете да дойдат на посещение.

— Привет и на вас, сър и мадам.

Втората магьосница, доста възрастна според разбиранията на расата си жена, отвърна:

— Надявахме се да ви срещнем по-рано, милорд. Вашата репутация се е разнесла из всички кралства на Алианса… особено в Даларан.

Магията, поддържана от тези магьосници, правеше чертите им размити. Въпреки че Детуинг можеше да разкъса маските им много лесно, той предпочете да не го прави. Вече познаваше тази двойка, макар и не по име. Долавяше нещо познато в аурата на брадатия, сякаш двамата се бяха срещали преди. Престореният благородник подозираше, че този заклинател е отговорен за последния опит за проникване през защитните магии около неговото шале. Имайки предвид силата на своите магии, Детуинг бе леко изненадан, че човекът е оцелял и стои срещу него в момента.

— И репутацията на Кирин Тор също е известна на всички — отвърна той.

— И се увеличава с всеки изминал ден… но така, както би ни харесвало, трябва да добавя.

Тя намекваше за неговите деяния. Детуинг не смяташе, че Кирин Тор представляват някаква заплаха за него в момента. Засега те мислеха, че той е някой магьосник ренегат и едва ли си даваха сметка за действителното му могъщество.

— Очаквах да се срещна с Негово Величество насаме — каза той, обръщайки разговора в своя полза. — Да не би Даларан да има някаква работа с Лордерон?

— Даларан се стреми да участва във всички важни за Алианса събития — отвърна жената. — Нещо, което е доста трудно напоследък. Например, някой бе пропуснал да ни уведоми за последната среща на високо равнище.

Детуинг спокойно отиде до една странична маса, на която за удобство на чакащите гости Теренас винаги държеше няколко бутилки от най-добрите си напитки. Според дракона лордеронското вино беше единственият свестен продукт, който предлагаше кралството. Наля си малко в един от украсените със скъпоценни камъни бокали, които стояха в съседство.

— Да, аз говорих с Негово Величество и настоях да ви помоли да се присъедините към обсъжданията за Алтерак, но той изглеждаше непреклонен в решението си да ви държи настрана от тях.

— Въпреки всичко ние научихме изхода им — изсумтя брадатият. — Трябва да ви честитим, лорд Престор.

Явно те наистина го бяха следили внимателно — естествено, доколкото бе оставил възможност за това.

— Уверявям ви, че и за мен това бе пълна изненада. Всичко, което се надявах да постигна, бе да предотвратя разпадането на Алианса след предателството на лорд Перинолд.

— Да, това наистина бе ужасно деяние. Никой не очакваше такава постъпка от него. Познавах го още докато беше младеж. Леко боязлив, но с нищо не показваше, че ще стане предател.

Възрастната жена се намеси внезапно:

— Вашето бивше владение не е много далеч от Алтерак, нали така, лорд Престор?

За първи път Детуинг изпита пристъп на раздразнение. Играта вече не му харесваше. Нима тя знаеше?

Преди да успее да отговори, богато украсената врата към вътрешните покои се отвори и в стаята нахлу крал Теренас, който очевидно не бе в добро настроение. Следваше го едно румено, русокосо момче, все още дете, което явно се опитваше да привлече вниманието на баща си. Вместо това погледът на Теренас се стрелна към двамата закачулени магьосници и лицето му се намръщи още по-силно.

Той се обърна към детето:

— Артас, изтичай обратно при сестра си и се опитай да я успокоиш. Обещавам ти, че ще дойда при вас веднага щом мога.

Артас кимна и се върна обратно в покоите, хвърляйки последен любопитен поглед към посетителите.

Теренас затръшна вратата след сина си и веднага се нахвърли върху магьосниците:

— Казах на майордома^[33] да ви уведоми, че днес няма да имам време за вас! Ако Даларан има претенции към начина, по който решавам проблемите на Алианса, можете да изпратите официална жалба чрез нашия посланик там! Сега ви желая приятен ден!

Двамата магьосници застинаха. Детуинг скри триумфалната си усмивка. Влиянието му над краля си оставаше все тъй силно, дори когато драконът беше зает с други неща, в случая — с Ронин.

Загрижен за своята най-нова марионетка, Детуинг се надяваше, че магьосниците ще се примирят с краткотрайността на срещата и ще си тръгнат веднага. Колкото по-бързо си отидеха, толкова по-скоро щеше да се върне той към наглеждането на техния по-млад събрат.

— Ще си вървим, Ваше Величество — избоботи заклинателят. — Но ние бяхме упълномощени да ви кажем, че съветът се надява скоро да се вразумите по този въпрос. Даларан винаги е бил непоколебим и верен съюзник.

— Съюзник, ама само когато вие си пожелаете.

И двамата магьосници пренебрегнаха грубата забележка на монарха. Жената се обърна към Детуинг и каза:

— Лорд Престор, за нас бе чест най-сетне да ви срещнем лице в лице. Надявам се, че няма да е за последен път.

— Бъдещето ще покаже. — Той не направи опит да протегне ръка за поздрав.

Така. Те го предупреждаваха, че ще продължат да го наблюдават. Без съмнение Кирин Тор вярваха, че това ще го направи по-предпазлив, дори неуверен, но черният дракон счете заплахата им за смехотворна. Нека си губят времето — надвесени над своите гадателски сфери или в опити да убедят владетелите от Алианса да се вразумят. В замяна на усилията си щяха да получат единствено растяща неприязън от страна на останалите кралства, което бе целта на Детуинг.

Двамата магьосници напуснаха стаята с поклон. От уважение към краля те не си позволиха направо да се пренесат у дома. А както знаеше драконът, това бе напълно по възможностите им. Не, те първо щяха да се приберат пеша до посолството си. Дори сега Кирин Тор спазваха приличие пред останалите.

Разбира се, това нямаше особено значение.

Когато магьосниците най-накрая си отидоха, крал Теренас започна да говори:

— Лорд Престор, приеми най-скромните ми извинения за тази сцена! Каква наглост имат само! Нахлуха в двореца, сякаш тук управлява Даларан! Този път вече прекалиха…

Той замръзна насред изречението, защото Детуинг бе вдигнал ръка към него. След като погледна и към двете врати, за да се увери, че никой няма да се втурне в стаята и да завари краля омагьосан, престореният благородник пристъпи до един прозорец, от който се виждаха земите извън пределите на двореца. Детуинг чакаше търпеливо, гледайки към портите, през които минаваха всички посетители на влизане и излизане от царствения дом на Теренас.

Двамата магьосници се появиха пред погледа му. Главите им бяха наклонени една към друга, докато те водеха очевидно поверителен разговор помежду си.

Драконът докосна скъпото стъкло на прозореца с показалец и очерта върху него два кръга, които запламтяха в наситено червено. Произнесе заклинание и стъклото в единия кръг се промени, набръчка се и оформи имитация на устни.

— Абсолютно нищо! Той е празен, Модера! Не можах да почувствам нищо у него!

В другия кръг се оформиха втори, по-изящни устни.

— Може би още не си се възстановил достатъчно, Дренден. В края на краищата онзи ужас, който изпита…

— Преодолях го! Нужно е много повече от това, за да бъда убит! Освен това знам, че и ти го сондираше! Усети ли нещо?

Женските устни се намръщиха.

— Не… което означава, че той е много, много силен. Дори е възможно да е силен колкото Медив.

— Сигурно използва някой могъщ талисман! Никой не е толкова силен, дори Крас!

Тонът на Модера се промени.

— Наистина ли знаем колко е силен Крас? Той е по-възрастен от всички нас. Това несъмнено означава нещо.

— Означава, че е предпазлив… и че е най-добрият сред нас, дори да не е председател на съвета.

— Той така си избра, и то неведнъж.

Детуинг се наведе напред. Лекото любопитство, което бе изпитвал до преди малко, прерасна в сериозен интерес.

— Какво прави той между другото? Защо винаги трябва да е толкова потаен?

— Каза ми, че искал да разрови миналото на Престор, но мисля, че има още нещо предвид. При Крас винаги има още нещо…

— Е, надявам се да открие това нещо скоро, защото тази ситуация… Какво има?

— Усетих някакво гъделичкане по врата. Чудя се дали…

Високо в двореца драконът бързо махна с ръка над двете стъклени усти. Стъклото незабавно се изглади, без да остави нито следа. Детуинг отстъпи назад.

Жената все пак бе усетила магията му, но нямаше как да я проследи до него. Драконът не се страхуваше от тях, но нямаше желание излишно да обтяга отношенията помежду им. В играта се бе появил нов елемент и това го накара да се замисли.

Той се обърна отново към Теренас. Кралят все още стоеше така, както го бе оставил — с отворена уста и протегната ръка.

Драконът щракна с пръсти.

— И аз няма да оставя нещата така! Смятам да прекратя незабавно всякакви дипломатически отношения с Даларан! Кой управлява в Лордерон? Не Кирин Тор, каквото и да си мислят те!

— Да, Ваше Величество, това вероятно е разумен ход, но първо ги провокирайте. Оставете ги да подадат възраженията си, след това започнете да им затваряте вратите. Напълно съм сигурен, че останалите кралства ще последват примера ви.

Теренас му хвърли една уморена усмивка.

— Ти си много търпелив младеж, Престор! Аз беснея на висок глас, а ти просто си стоиш и понасяш всичко! А трябваше да обсъждаме бъдещия ти брак! Вярно, че има повече от две години, докато осъществяването му стане възможно, но годежът изисква сериозна подготовка! — Той сви рамене. — Така постъпват кралските особи!

Детуинг направи лек поклон.

— Напълно ви разбирам, Ваше Величество.

Кралят на Лордерон започна да му разказва за различните церемонии, на които неговият бъдещ зет щеше да присъства през следващите няколко месеца. Освен че трябваше да се занимава с управлението на Алтерак, младият Престор бе длъжен да се показва при всеки тържествен случай, за да заздравява връзките между себе си и Калиа в очите на народа и останалите монарси. Светът трябваше да бъде убеден, че тази женитба ще постави началото на едно прекрасно ново бъдеще за Алианса.

— И щом си върнем Каз Модан от проклетите орки, можем да започнем да планираме церемонията за връщането на земята обратно на джуджетата! Церемония, която ще ръководиш ти, моето момче, тъй като имаш най-големи заслуги за запазването на този Алианс и за победата…

Вниманието на Детуинг все повече взе да се отклонява от бръщолевенето на Теренас. Той знаеше по-голямата част от това, което щеше да му каже старецът — нали самият той го бе насадил в съзнанието на краля. Лорд Престор, героят — измислен или не — щеше да получи своите награди и бавно, но методично, щеше да започне унищожаването на по-нисшите раси.

Това, от което драконът повече се интересуваше в този момент, бе разговорът между двамата магьосници, особено споменатия от тях друг член на Кирин Тор, някой си Крас. Детуинг бе заинтригуван. Той знаеше, че бе имало два опита да бъдат заобиколени магиите, обграждащи неговия дом. При първия от тях някой бе задействал Неутолимия глад, един от най-съвършените капани, създавани някога посредством магия. Драконът знаеше също така, че Гладът не бе изпълнил предназначението си.

Крас… Това ли бе името на магьосника, който се бе изплъзнал от магия — древна колкото самия Детуинг?

„Може би ще се наложи да науча повече за теб — помисли си драконът, докато кимаше разсеяно в отговор на непрестанното дърдорене на Теренас. — Да, може би ще се наложи да науча повече…“