Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (1)

Едно

Война.

От време на време на някои от Кирин Тор — общността от магьосници, която управляваше малката нация Даларан — им се струваше, че светът на Азерот не познава нищо друго, освен неизменни кръвопролития. Първо, бяха троловете още преди формирането на Алианса на Лордерон, и когато най-накрая човечеството се бе разправило с тази нечестива заплаха, върху земите се бе стоварила първата вълна орки, дошла през някакво ужасяващо разкъсване в самата тъкан на вселената. В самото начало нищо не бе способно да спре невероятно грозните нашественици, но постепенно от страховита касапница се бе стигнало до мъчителна патова ситуация. Битките се печелеха с цената на крайно изтощение. И двете страни даваха стотици жертви без никаква основателна причина. Дълги години Кирин Тор не можеха да предскажат кога ще настъпи мир.

Но най-накрая положението се бе променило. Най-сетне Алиансът бе успял да отблъсне Ордата, след което я бе разгромил до крак. Дори великият вожд на орките, легендарният Оргрим Дуумхамър^[1], се бе оказал неспособен да противодейства на прииждащите армии и в крайна сметка бе капитулирал. С изключение на няколко дезертирали клана, оцелелите нашественици бяха оградени в специални територии, където бяха строго охранявани от военни отряди, водени лично от членове на Рицарите на сребърната ръка. За първи път от дълги години трайният мир изглеждаше реалност, а не само боязливо желание.

И все пак някакво чувство на притеснение се усещаше у старшия съвет на Кирин Тор. Точно поради тази причина най-висшите сред висшите се бяха събрали във Въздушната зала, наречена по този начин, защото представляваше стая без стени — само едно огромно, вечно променящо се небе, в което светлина и мрак бушуваха около главните магьосници, сякаш времето по света беше забързало хода си. Единствено сивият каменен под с блестящия си диамантен знак, символизиращ четирите елемента, придаваше някаква плътност на обстановката.

Самите магьосници също спомагаха за фееричната атмосфера, защото те, забулени в тъмните си плащове, скриващи не само лицата, но и формите им, се рееха в ритъма на небето, сякаш не бяха нищо повече от илюзия. Въпреки че сред тях имаше и мъже, и жени, това си проличаваше единствено когато някой заговореше, защото в този момент лицето му придобиваше частична плътност, макар и с доста неясни черти.

Шестима присъстваха на това събиране, шестимата най-висши, които не бяха задължително шестимата най-надарени. Водачите на Кирин Тор биваха избирани по няколко показателя, като магията беше само един от тях.

— В Каз Модан се случва нещо — обяви първият с гръмлив глас и неясен образ на лице с брада придоби очертания. Безчет звезди плуваха през тялото му. — Около пещерите на клана Драгънмоу^[2].

— Кажи ни нещо, което не ни е известно — простърга гласът на втория магьосник, очевидно жена на сериозна възраст, но с все още силна воля. Една луна просия за кратко под качулката й. — Орките там са едни от малкото останали, които все още се държат, след като воините на Дуумхамър се предадоха, а техният вожд изчезна.

Първият магьосник очевидно се засегна, но успя да запази самообладание и отвърна:

— Много добре! Може би това ще ви заинтригува повече… Вярвам, че Детуинг^[3] отново се е появил.

Това стресна останалите, включително и възрастната жена. Нощ внезапно смени деня, но магьосниците не обърнаха внимание на това, тъй като то бе нещо обичайно за тази стая. Облаци минаваха през главата на третия от тях, който очевидно не бе повярвал на изявлението.

— Детуинг е мъртъв! — заяви той, а формата му едва доловимо загатваше за някакво тяло. — Той потъна в морето преди месеци, след като точно този съвет, подпомогнат от най-силните сред нас, му нанесе смъртоносен удар! Нито един дракон, дори той, не би могъл да издържи срещу такава мощ!

Неколцина от останалите кимнаха, но първият продължи да говори:

— Тогава къде е тялото му? Детуинг не беше обикновен дракон. Дори още преди гоблините да споят адамантиевите^[4] плочи върху люспестата му кожа, той представляваше заплаха, пред която Ордата изглежда нищожна…

— Но какво доказателство имаш, че той продължава да съществува? — Въпросът беше зададен от една жена, която явно се намираше в разцвета на младостта. Тя не бе толкова опитна колкото другите, но все пак беше достатъчно могъща, за да бъде част от съвета. — Какво?

— Смъртта на два червени дракона от потомците на Алекстраза. Разкъсани са на парченца по начин, по който само някой от тяхната порода — и то някой с гаргантюански^[5] размери — би могъл да стори.

— Има и други грамадни дракони.

Разрази се буря, гръмотевици и дъжд се изсипаха върху магьосниците, без да докосват нито тях, нито пода. Вихрушката отмина за частица от секундата и над тях отново се появи ярко слънце. Най-главният сред Кирин Тор не обърна никакво внимание на развихрилите се природни стихии.

— Ти явно никога не си виждал деянията на Детуинг, иначе нямаше да изречеш подобно твърдение.

— Може и така да е — намеси се петият, а смътните очертания на елфско лице се появяваха и изчезваха по-бързо от бурята. — И ако наистина е така, това е от изключителна важност. Но точно сега не можем да се занимаваме с него. Ако Детуинг е жив и в момента нанася удари срещу най-големите си врагове, това е само в наша полза. В края на краищата Алекстраза все още е в плен на клана Драгънмоу и точно нейното потомство използват от години орките, за да давят в кръв и разрушения Алианса. Толкова бързо ли забравихме трагедията на Третата флота на Кул Тирас? Подозирам, че лорд адмирал Делин Праудмуър^[6] вечно ще пази спомена за нея. Все пак той загуби най-големия си син заедно с всички останали на борда на шестте големи кораба, когато чудовищните червени левиатани^[7] се стовариха върху тях. Праудмуър най-вероятно би наградил Детуинг с медал, ако се докаже, че точно черният звяр е отговорен за тези Два смъртни случая.

Никой не оспори това твърдение, дори и първият магьосник. От гигантските плавателни съдове бяха останали само дървени отломки и няколко разкъсани трупа като белег за пълното опустошение. Чест правеше на лорд адмирал Праудмуър, че това не бе сломило непоколебимостта му и той незабавно бе заповядал построяването на нови бойни кораби, които да заменят потопените и с които да продължи войната.

— Както отбелязах и по-рано, не можем да се занимаваме с това сега. Имаме прекалено много неотложни задачи, с които трябва да се справим.

— Говориш за кризата в Алтерак, нали? — избоботи брадатият магьосник. — Защо продължаващата подмолна война между Лордерон и Стормгард^[8] трябва да ни тревожи повече, отколкото евентуалното завръщане на Детуинг?

— Защото сега и Гилнеас се намеси в ситуацията.

Останалите магьосници отново се раздвижиха, дори и безмълвният шести. Закръглен силует пристъпи към елфа.

— Какъв интерес представлява за Ген Греймейн^[9] дърленето между двете кралства за онова нищожно парче земя? Гилнеас е на края на южния полуостров и е една от най-отдалечените от Алтерак страни.

— И питаш? Греймейн винаги се е стремял към водачество в Алианса, въпреки че задържа армиите си чак докато орките не нападнаха и неговите граници. Единствената причина да призове крал Теренас от Лордерон към действие бе, за да отслаби военната му мощ. Засега Теренас се задържа като водач на Алианса най-вече заради нашите действия и откритата подкрепа на адмирал Праудмуър.

Алтерак и Стормгард бяха две съседни кралства, които бяха на нож още от първите дни на войната. Торас Тролбейн^[10] беше присъединил цялата мощ на Стормгард към Алианса на Лордерон. При съсед като Каз Модан беше напълно логично планинското кралство да подкрепи обединените действия. От друга страна, никой не можеше да оспори решителността на воините на Тролбейн. Ако не бяха те, орките щяха да са завзели по-голямата част от Алианса още през първите няколко седмици, което определено можеше да доведе до един различен и по-мрачен краен изход.

Алтерак, от друга страна, одобрявайки на думи смелостта и справедливата кауза, не бяха избързали да включат своите войски в боевете. Също като Гилнеас, те бяха осигурили само символична подкрепа. Но докато Ген Греймейн се беше възпрял, воден от лични амбиции, лорд Перинолд, както твърдяха злите езици, беше постъпил така от страх. Дори по едно време сред Кирин Тор беше повдигнат въпросът, дали Перинолд не се е замислил да сключи сделка с Дуумхамър, в случай че Алиансът бъде удавен в неспирната касапница на Ордата.

Тези съмнения се бяха оказали основателни. Перинолд наистина беше предал Алианса, но подлият му акт за щастие не бе просъществувал дълго. Научавайки за това, Теренас бързо бе придвижил войските на Лордерон в територията на Алтерак, където бе обявил военно положение. При вихрещата се по онова време война, никой не бе сметнал за уместно да протестира срещу подобни действия, особено Стормгард. Но след като беше настъпил мирът, Торас Тролбейн беше започнал да настоява, че заради своите жертви Стормгард би трябвало по право да получи цялата източна част на бившия си вероломен съсед.

Теренас не беше на същото мнение. Той продължаваше да защитава своята идея, че най-добре би било или да присъедини Алтерак към собственото си кралство, или на трона да бъде поставен нов, по-благоразумен монарх — най-вероятно някой, изпитващ благосклонност към каузата на Лордерон. Все пак Стормгард се беше представил като лоялен и непоколебим съюзник по време на борбата, а и всички знаеха за взаимното уважение между Торас Тролбейн и Теренас. Това правеше възникналата политическа ситуация още по-тъжна.

От друга страна, Гилнеас нямаше нищо общо със спорните земи. Кралството винаги беше стояло настрана от останалите нации в западния свят. И Кирин Тор, и крал Теренас знаеха, че Ген Греймейн е решил да се намеси не само за да увеличи собствения си престиж, но може би и за да подпомогне амбициите си за експанзия. Един от племенниците на лорд Перинолд беше избягал в тази страна след предателството и според слуховете Греймейн поддържаше претенциите му като наследник. Освен това една база в Алтерак би дала на Гилнеас достъп до ресурси, каквито южняшкото кралство нямаше, а също и повод да изпрати могъщата си флота през Великото море. От своя страна, това би включило и Кул Тирас в уравнението, тъй като крайбрежната нация ревностно защитаваше върховната си власт над моретата.

— Това ще разбие Алианса… — промърмори младата магьосница.

— Все още не се е стигнало дотам — отбеляза елфът, — но скоро може да стане точно така. Затова нямаме време да се занимаваме с драконите. Ако Детуинг е жив и е решил да поднови своята вендета срещу Алекстраза, аз например няма да го спирам. Колкото по-малко дракони има на този свят, толкова по-добре. В края на краищата тяхното време изтича.

— Аз чух — отрони безстрастен глас без ясно разпознаваем пол, — че някога елфите и драконите били съюзници, дори уважавани приятели.

Елфът се обърна към последния магьосник — тънка, върлинеста фигура, съвсем малко по-ясна от сянка:

— Това са само легенди, уверявам те. Не бихме се принизили да общуваме с такива чудовищни зверове.

Облаците и слънцето отстъпиха мястото си на звезди и луна. Шестият магьосник кимна леко, сякаш в знак на извинение.

— Явно не съм чул правилно. Грешката е моя.

— Прав си, че е важно да успокоим тази политическа ситуация — избоботи брадатият магьосник към петия. — И съм съгласен, че тя има предимство. Въпреки това не можем да игнорираме ставащото в Каз Модан! Независимо дали греша за Детуинг или не, докато орките държат в плен кралицата на драконите, те са опасност за стабилността на тази земя!

— Тогава имаме нужда от шпионин — намеси се възрастната жена. — Някой, който да държи нещата под око и да ни предупреди, ако ситуацията там стане критична.

— Но кой? В момента не можем да се лишим от никого!

— От един можем. — Шестият магьосник се плъзна стъпка напред. Лицето му остана забулено в сянка дори когато фигурата проговори. — Имаме Ронин^[11]…

— Ронин?!? — избухна брадатият магьосник. — Ронин! След последното му поражение? Той не е достоен дори да носи робата на магьосник! Той е по-скоро опасност, отколкото надежда!

— Той е ненадежден — съгласи се възрастната жена.

— Бунтар — промърмори пълната фигура.

— Не може да му се има доверие…

— Престъпник!

Шестият изчака останалите да се изкажат, след което кимна бавно:

— И единственият обучен магьосник, от когото можем да се лишим в този момент. Нещо повече, това е обикновена шпионска мисия. Той няма да е в близост до никоя възможна криза. Задълженията му ще бъдат да наглежда нещата и да докладва, само толкова. — Когато не последваха повече протести, тъмният магьосник продължи: — Аз съм сигурен, че той си е научил урока.

— Да се надяваме — промърмори по-възрастната от жените. — Въпреки че се справи с последната си задача, това костваше живота на повечето от спътниците му!

— Този път той ще бъде самичък, само с един водач, който ще го придружи до границата на контролираните от Алианса земи. Дори няма да навлиза в Каз Модан. Една сфера за наблюдение ще му даде възможност да шпионира от разстояние.

— Звучи достатъчно просто — отвърна по-младата жена. — Дори за Ронин.

Елфът кимна отсечено.

— Тогава да приемем, че сме постигнали съгласие й да приключваме с тази тема. Може би ако имаме късмет, Детуинг ще глътне Ронин, ще се задави с него и ще умре, което веднъж-завинаги ще сложи край и на двата проблема. — Той огледа останалите, след което добави: — Сега настоявам най-накрая да се концентрираме върху намесата на Гилнеас в алтеракската криза и да обсъдим нашата роля за разрешаване на проблема…

* * *

Той стоеше в позата, която бе заемал през последните два часа — с наведена глава и затворени очи, потънал в концентрация. Приглушена светлина без източник осветяваше празната стая около него. Отстрани стоеше един стол, който той не бе използвал, а на дебелата каменна стена зад него бе окачен гоблен, върху който с богато златно везмо върху виолетов фон беше втъкано будно око. Отдолу, също със злато, бяха извезани три ками. Флагът и символите на Даларан се бяха развявали гордо в защита на Алианса по време на войната, дори и не всеки от членовете на Кирин Тор да бе изпълнявал задълженията си с абсолютна чест.

— Ронин… — раздаде се безстрастен глас, идващ едновременно отвсякъде и отникъде.

Изпод своята гъста, огненочервена коса той вдигна погледа на изненадващо зелените си очи. Носът му беше счупен още докато бе чирак, но въпреки уменията си Ронин никога не се беше погрижил да го оправи. Все пак той не бе непривлекателен. Имаше здрава челюст и ъгловати черти. Една вечно извита вежда му придаваше вид на язвителен и подозрителен човек, заради което неведнъж си бе имал неприятности със своите наставници, а и неговото поведение никак не му помагаше, защото то съответстваше на изражението му.

Висок, слаб, облечен в роба с цвета на нощното небе, той представляваше впечатляваща гледка дори за останалите магьосници. Ронин рядко се изявяваше като непокорен, въпреки че последната му задача бе коствала живота на петима добри мъже. Той застана изправен и огледа сумрака, очаквайки да разбере от коя посока ще му заговори другият магьосник.

— Ти ме призова и аз те чаках — прошепна огненокосият заклинател не без известно нетърпение.

— Това не можеше да бъде избегнато. Аз самият трябваше да чакам, докато някой друг повдигне въпроса. — Високата забулена фигура на шестия член на вътрешния съвет на Кирин Тор изникна наполовина от тъмнината. — Направиха го.

Някаква жажда изплува за първи път в очите на Ронин:

— А моето покаяние? Изтече ли изпитателният ми срок?

— Да. Позволено ти е да се завърнеш в нашите редици… при условие че склониш да се захванеш с една много важна задача. Веднага.

— Толкова много вяра в мен ли им е останала? — Горчивината се завърна в гласа на младия маг. — След смъртта на останалите?

— Ти си единственият, когото имат на разположение.

— Това звучи по-реално. Трябваше да се досетя.

— Вземи това. — Сянката на магьосника протегна тънката си, облечена в ръкавица, ръка напред с дланта нагоре. Над ръката изведнъж се материализираха два блестящи предмета — малка сфера от смарагд и златен пръстен с едничък черен скъпоценен камък.

Ронин протегна собствената си ръка по същия начин… и двата предмета се появиха над нея. Той ги хвана и ги огледа:

— Разпознавам сферата за наблюдение, но не и другото. Усещам някаква сила, но струва ми се, тя не е агресивна по природа.

— Ти си проницателен. Точно това беше основната причина да се заема със защита на каузата ти, Ронин. Предназначението на сферата ти е известно, а пръстенът ще ти осигури защита. Ти ще отидеш в страна, където все още има оркски вълшебници. Този пръстен ще ти послужи като щит срещу техните средства за наблюдение. За съжаление, това ще затрудни и нашите опити да те наглеждаме.

— Значи ще бъда самичък. — Ронин отправи язвителна усмивка към своя опекун. — Във всеки случай това намалява шансовете да причиня нечия чужда смърт…

— Що се отнася до това, няма да бъдеш сам, поне по време на пътуването ти до пристанището. Един рейнджър ще те охранява.

Ронин кимна, въпреки че очевидно не му пукаше за каквато и да е охрана, особено от някакъв си рейнджър. Той не се погаждаше добре с елфите.

— Нищо не си ми казал за мисията.

Сянката се облегна назад, сякаш седеше в огромен стол, оставащ невидим за младия заклинател. Фигурата сключи ръце, докато внимателно подбираше най-правилните думи.

— Те се отнесоха сурово с теб, Ронин. Неколцина в съвета дори предложиха завинаги да бъдеш прогонен от нашите редици. Ти трябва да заслужиш това завръщане, а за да го направиш, трябва безпрекословно да изпълниш своята мисия.

— По думите ти личи, че задачата няма да е лесна.

— Тя включва дракони… и нещо, което те вярват, че само човек с твоята дарба ще съумее да извърши.

— Дракони… — Ронин ококори очи при споменаването на левиатаните. Въпреки вродената си арогантност той знаеше, че в момента звучи по-скоро като чирак. Дори намекът за дракони всяваше страхопочитание у по-младите магьосници.

— Да, дракони. — Неговият опекун се наведе напред. — Не се заблуждавай, Ронин. Никой, освен съвета и теб не трябва да научава за тази мисия. Нито рейнджърът, който ще те води, нито капитанът на кораба от Алианса, който ще те закара до бреговете на Каз Модан. Ако се разчуе какво се надяваме да постигнеш, това може да застраши всичките ни планове.

— Все пак каква е задачата? — заискриха зелените очи на Ронин. Това се очертаваше като изпълнен с опасности поход, но наградата бе достатъчно ясна. Нищо не спомагаше за издигането на един магьосник в Кирин Тор повече от репутацията, въпреки че нито един член на висшия съвет не би признал този простичък факт.

 

— Ти ще отидеш в Каз Модан — заяви другият след известно колебание, — и когато стигнеш там, ще направиш всичко необходимо, за да освободиш кралицата на драконите Алекстраза от орките, които я държат в плен.