Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- On ne tue pas les pauvres types, 1946 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Богдана Паликарска, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir(2010)
Разказът е публикуван във вестник „Орбита“.
История
- —Добавяне
Глава четвърта
Четвъртият живот на Морис Трамбле
Олга Жан Мари Поасоно, 29-годишна, родена в Сен Жори сюр Изер, без професия, живее в хотел „Бозежур“ на улица „Льо Пик“, Париж.
И едрото момиче побърза да добави:
— Виждате, мосю комисар, че дойдох сама. Щом видях снимката във вестника, въпреки неприятностите, които това може да ми създаде, дойдох.
— Трамбле идваше ли във вашия хотел?
— Два пъти седмично.
— Без да го забележат собственикът на хотела или персоналът?
— О! Те го познаваха много добре. Това трае вече пет години.
— Те са видели също и снимката?
— Какво искате да кажете?
Тя прехапа устните си, защото беше разбрала.
— Точно собственикът ме попита, между другото, дали снимката не е на мосю Шарл… Щях да дойда все пак…
— Не се и съмнявам. Значи вие го познавате под името мосю Шарл?
— Срещнах го случайно на излизане от едно кино. Тогава бях сервитьорка в един ресторант на площад „Клиши“. Той ме проследи. Каза ми, че идва в Париж от време на време.
— Два пъти в седмицата?
— Да. На втория или третия път ме изпрати до хотела и се качи горе. Така започна всичко. Той настоя да напусна работата си.
Защо ли Трамбле бе избрал точно нея? Може би, защото Жулиета беше дребна, слаба, русолява, докато тази — едра, кестенява, мекушава. Най-вече мекушава. Явно си беше помислил, че луничавото й лице изразява сантименталност.
— Веднага си дадох сметка, че е смахнат.
— Смахнат?
— Във всеки случай поне маниак. Искаше да ме заведе на село. Това беше мечтата му. Когато идваше да ме види, искаше да отидем после на някой площад с градина, да седнем на някоя пейка… Месеци наред ми дотягаше с това прословуто село, където искаше да прекара поне ден-два с мен. Накрая ме кандърдиса. Искам да ви кажа, че хич не беше весело.
— Той ли ви издържаше?
— Да, помагаше ми. Оставях го да вярва, че сама шия роклите си. Искаше да прекарвам дните си в шиене и кърпене. Смешна работа. Колко пъти съм искала да го разкарам, казвала съм му много истини, но той се връщаше с подаръци, пишеше ми дълги писма. Какво ви забавлява толкова?
— Нищо.
Горкият Трамбле, за да си почине от една Жулиета, беше попаднал на една Олга!
— И така, вие прекарвахте голяма част от времето си в разправии.
— До известна степен…
— Никога ли не сте проявявали любопитство да го проследите, за да разберете къде живее?
— Беше ми казал, че живее по посока на Орлеан и аз му повярвах. Впрочем, съмнявах се.
— Явно сте имали и друг приятел?
— Имах приятели, но нищо сериозно.
— И те знаеха ли за него?
— Да не мислите, че се гордеех с него? Имаше вид на клисар от бедна църква.
— Никога ли не сте го виждали с други хора?
— Никога. Казах ви, че му доставяше удоволствие да седи с мен по пейките на площадите. Вярно ли е, че е бил много богат?
— Кой ви каза това?
— Четох във вестниците, че е получил някакво голямо наследство. А аз ще остана без нито едно су. Признайте, че това е да си без късмет.
Я виж ти! Същото нещо каза и Жулиета!
— Мислите ли, че ще си имам неприятности?
— Не. Само ще проверят показанията ви. Ясно ли е, Люка?
Показанията се оказаха точни, включително и за сцените, които Олга е правила на своя любовник при всяка тяхна среща, защото имала характер на зло куче.
* * *
Мегре прекара цялата нощ и част от другия ден в ровене из къщата на „Ке дьо ла Гар“, без да открие нищо.
Той напусна със съжаление този дом, където се беше потопил за кратко време в интимния свят на своя бедняк. После нареди няколко души да наблюдават къщата денонощно.
— Може пък да изскочи нещо — каза той на шефа на криминалната полиция. — Може би ще продължи дълго, но мисля, че ще има резултат.
Продължиха да търсят около Франсин, тя би могла да има някой приятел. Наблюдаваха и Олга, и нещастниците от „Ке дьо ла Гар“.
От банките не научиха нищо, от нотариусите — също. Телеграфираха в Кантал и стана ясно, че Трамбле не би могъл да получи никакво наследство.
Времето си беше горещо. Трамбле бе погребан. Жена му и децата му се готвеха да заминат за провинцията, защото средствата не им позволяваха да останат да живеят в Париж.
Известни бяха животът на Трамбле на улица „Де Дам“, животът му на „Ке дьо ла Гар“, животът му с Олга… Известен беше любителят на риболов, на канарчета, на приключенски романи.
Един младеж разкри обаче четвъртия живот на Трамбле. Той се представи една сутрин на „Ке дез Орфевр“ и поиска да говори с Мегре.
— Извинявайте, че не дойдох по-рано, но работих един сезон в Сабл д’Олон. Видях снимката във вестника, трябваше да ви пиша, но после ми изхвръкна от главата. Почти съм сигурен, че това е онзи човек, който идваше години наред да играе билярд в бирарията, където работех, на ъгъла на булевард „Сен Жермен“ и улица „Сена“.
— Не играеше билярд сам, нали?
— Естествено, че не. Идваха заедно с един мършав риж мъж с мустаци. Другият, дето беше убит, го наричаше Теодор и си говореха на „ти“. Идваха всеки ден по едно и също време, към четири часа и си тръгваха няколко минути след шест. Теодор пиеше аперитиви, но другият не поръчваше никога алкохол.
Така се откриват следите на хората в един голям град. Намериха следата на Трамбле при продавача на птици от „Ке дьо Лувър“ и в един почти долнопробен хотел на улица „Льо Пик“.
И ето сега се оказва, че е посещавал в продължение на години една тиха бирария на булевард „Сен Жермен“ в компанията на риж веселяк.
— Преди колко време беше това?
— Преди повече от година, после напуснах.
Торанс, Жанвие, Люка се втурнаха по всички кафенета и бирарии, където се играе билярд, и откриха следата на двамата мъже недалеч от „Пон Ньоф“, където бяха играли билярд в продължение на месеци.
Само че никой не знаеше нищо повече за Теодор, освен че пие много и има навика да изтрива мустаците си с опакото на ръката след всяка глътка.
— Човек със скромно положение, по-скоро лошо облечен…
И Трамбле винаги му е плащал сметката.
Седмици наред полицията търси Теодор навред, а той си остана неоткрит, докато на Мегре не му хрумна да намине при Куврьор и Белшас.
Прие го мосю Мовър.
— Теодор? Да, имахме служител с това име преди доста време. Чакайте… Преди повече от дванадесет години напусна фирмата. Разбира се, че познаваше мосю Трамбле. Този Теодор — бих могъл да намеря фамилното му име в дневниците — беше закупчик и ние бяхме принудени да го изгоним, защото винаги беше пиян и си позволяваше да фамилиарничи по непоносим начин.
Откриха и фамилията му, Теодор Балар. Но напразно го търсиха в Париж и предградията му. Теодор Балар работил преди пет години за няколко седмици на панаира в Монмартър. Счупил си ръката в пияно състояние и оттогава никой не го беше виждал. Пак следа, която не доведе доникъде.
Очевидно, това беше човекът от „Екселсиор“, човекът с пушката със сгъстен въздух.
По каква случайност беше намерил касиера на фирмата, където е бил закупчик? Във всеки случай двамата са имали навика да се срещат и да играят заедно билярд.
Дали Теодор беше открил тайната на своя приятел? Дали беше надушил, че крие пари в къщата на „Ке дьо ла Гар“? Или пък двамата приятели се бяха скарали?
— Продължавайте да наблюдавате кея!
И те продължиха. Това стана постоянно задължение на криминалната полиция.
— Какво ще правиш тази вечер?
— Ще дежуря при канарчетата.
И все пак това даде положителен резултат, защото една нощ висок и слаб тип с червеникави мустаци, който влачеше крака си, се промъкна в къщата.
Огромният Торанс се нахвърли върху него, докато оня се молеше да не му причинява болка.
На нещастна жертва — нещастен убиец. Теодор имаше окаян вид. Навярно беше гладувал дълго, бродейки по улиците и кейовете. Без съмнение е подозирал, че къщата е под наблюдение, защото е изчаквал удобен момент да влезе в нея. В края на краищата не е могъл да издържи повече.
— Лошо улучих! — въздъхна той. — Но предпочитам така. Много съм гладен.
В два часа сутринта той беше още в кабинета на Мегре пред сандвичи и бира и отговаряше на всички въпроси, които му задаваха.
— Знам добре, че съм долен тип, но това, което вие не знаете, е, че Морис беше потаен. Никога не ми беше казвал, че има къща на кея. Пазеше се. Искаше да играе билярд с мен, но за всичко друго, което се отнасяше до него, си траеше. Разбирате ли? Понякога вземах от него малки суми назаем, но той ми ги даваше много трудно. Възможно е да съм се увлякъл. Бях без нито едно су. Дължах пари на хазайката. Тогава той ми заяви, че е за последен път, че вече не желае да го правят на глупак, че отсега нататък билярдът няма да го интересува. Изпъди ме като слуга. Тогава го проследих, разбрах какъв живот води и си казах, че трябва да има пари в тази къща…
— И решихте да си отмъстите, като го убиете — измърмори Мегре.
— Това доказва, че не съм заинтересован, че по-скоро обидата ме е тласнала. Ако не беше така, щях да отида първо на „Ке дьо ла Гар“, когато узнах, че там няма никого.
* * *
Тази прословута къща бе претърсвана поне още десет пъти от специалисти, но парите бяха открити едва година по-късно, когато сградата беше продадена и вече никой не мислеше за случилото се.
Не бяха намерени нито в стените, нито под паркета. Откриха ги в един клозет на първия етаж, който не се използуваше.
Пакетът беше доста голям и съдържаше два милиона и няколкостотин хиляди франка. Когато Мегре чу цифрата и си направи бърза сметка, скочи в едно такси и слезе срещу „Павилион дьо Флор“.
— Имате ли списък на лицата, които са спечелили на Държавната лотария?
— Пълен списък не, защото някои предпочитат да останат анонимни и законът им дава право. Вижте, преди седем години…
Това беше Трамбле. Трамбле, спечелил трите милиона и не казал никому нито дума. Трамбле, който изпитваше ужас от шума и на когото парите бяха доставяли малките радости, за които дълго си беше мечтал.
„Никой не убива бедни хора.“
И все пак това наистина беше един беден човек, убит по риза, седнал на ръба на своето легло, търкащ краката си един о друг, преди да се пъхне под завивката.