Жорж Сименон
Никой не убива бедни хора (1)

Глава първа
Убийството на човека по риза

Никой не убива бедни хора…

Десет, двадесет пъти през последните два часа тази глупава фраза се връщаше в съзнанието на Мегре като припев на песен, който си чул някъде и който те преследва несъзнателно. Тя се въртеше в ума му като кошмар, случваше се да я повтаря полугласно, дори в различни варианти:

— Никой не убива човек по риза…

Беше горещо още от девет часа сутринта. Августовският Париж миришеше на ваканция. Сградата на криминалната полиция беше почти празна с широко отворени прозорци. Мегре се беше съблякъл по риза, когато съдията Комелио му се обади по телефона:

— Ще трябва да отскочите до улица „Де Дам“. Тази нощ е станало убийство. Комисарят от кварталната полиция ми разказа дълга и завързана история. Той е още на мястото на произшествието. Прокурорът не може да дойде преди единадесет.

Неприятните случки се стоварват на главата ти винаги по този начин. Приготвил си се да прекараш добре един свободен ден и изведнъж — прас!

— Идваш ли, Люка?

Както винаги, малката кола на криминалната бригада не беше свободна. Двамата мъже взеха метрото, което миришеше на белина и където Мегре трябваше да изгаси лулата си.

В началото на улица „Де Дам“ по посока към улица „Батиньол“ всичко се топеше от слънцето. Малките колички, наредени по продължението на тротоарите, бяха препълнени с плодове, зеленчуци и риба и към тях напираше плътна маса от купувачи. Както винаги, имаше и рояк хлапета, които се възползуваха от всичко това, за да се отдадат на най-шумните си игри.

Спряха пред една обикновена къща на шест етажа с квартири на средни цени. Партерът се заемаше от дюкяна на една перачка и магазинчето на продавач на въглища. Пред входа стоеше полицай.

— Мосю Мегре, комисарят от полицията ви очаква горе… На третия етаж. Хайде, вие, другите, разкарайте се. Няма нищо за гледане. Оставете поне входа свободен.

При портиера беше пълно с клюкарки. На всеки етаж безшумно се отваряха и затваряха врати, любопитни глави надничаха през шпионките.

Какво убийство би могло да стане в къща, обитавана от незначителни, обикновено честни хора? Любовна драма или ревност? Дори и това изглеждаше неправдоподобно.

На третия етаж една врата беше широко отворена към кухнята. Три или четири деца — вече големи, от дванайсет до седемнайсет години, вдигаха шум. От друга стая се чуваше женски глас:

— Жерар, ако не оставиш сестра си на мира…

Креслив и едновременно уморен глас на една от тези жени, които прекарват живота си в борба с дребни неприятности. Тази жена беше съпругата на жертвата. Една врата се отвори и Мегре се озова срещу жената и кварталния полицай, на когото стисна ръката. Тя го погледна и въздъхна, сякаш искаше да каже: „Още един“.

— Това е комисарят Мегре, който ще води следствието — обясни кварталният полицай.

— Значи трябва да разказвам отново?

Бяха в стая, която служеше едновременно за трапезария и за салон — с шевна машина в единия ъгъл и радио в другия. През отворения прозорец се чуваше шумът от улицата. Вратата към кухнята също беше отворена и оттам се разнасяха виковете на децата, но жената я затвори и гласовете секнаха.

— Такива неща се случват само на мен… — въздъхна тя. — Седнете, господа.

— Разкажете колкото се може по-накратко какво се случи.

— Как искате да разкажа, като нищо не видях. Като че ли нищо не се случи. Той се върна в шест и половина, както винаги. Винаги се връщаше навреме. Държеше да сяда на масата веднага, щом си дойде.

Тя говореше за съпруга си, чиято увеличена фотография висеше на стената. На нея се виждаше и жената. Явно беше, че нервното й поведение се дължеше не само на шока от убийството. На портрета лицето й беше измъчено и унило, като на човек, понесъл на плещите си нещастията на цялото човечество.

Колкото до съпруга, който се беше фотографирал с мустаци и фалшива грозна яка, той като че беше образец на самото спокойствие. Изглеждаше толкова безличен, че човек би могъл да го срещне повече от сто пъти, без да го забележи и запомни.

— Той се върна в шест и половина, свали сакото си и го закачи в гардероба. Трябва да му се признае, че винаги е бил много грижлив със собствените си вещи. Вечеряхме. Аз изпратих най-малките да играят навън. Франсин, която работи, се върна в осем часа. Бях оставила вечерята й в ъгъла на масата.

Жената сигурно беше разказала всичко това на комисаря от полицията, но се чувствуваше, че ще го повтаря със същия плачевен тон още толкова пъти, колкото се наложеше. При това погледът й беше тревожен, сякаш се страхуваше да не забрави нещо.

Беше на 45 години и без съмнение някога е била хубава, но много години се беше борила от сутрин до вечер с грижите за домакинството.

— Морис седна в своя ъгъл до прозореца. Та вие сте седнали точно в неговия фотьойл. Четеше някаква книга и от време на време ставаше, за да върти копчетата на радиото.

По същото време на същата улица е имало поне стотина души, които са правели същото — хора, работили цял ден в някаква фирма или магазин, които в този момент са седели до отворения прозорец, четейки книга или вестник.

— Вижте, той не излизаше никога. Никога не излизаше сам. Веднъж в седмицата ходехме на кино всички заедно. В неделя…

От време на време тя губеше нишката на разказа, защото се заслушваше в приглушените гласове, идващи от кухнята. Беше неспокойна дали децата не са се сбили, или пък нещо не загаря върху печката.

— Докъде стигнах? А, да, Франсин, която е на седемнадесет години, излезе и се върна към десет и половина. Другите бяха вече в леглото. Аз готвех супата за днес, защото тази сутрин трябваше да бъда при шивачката. Боже мой! Аз дори не я предупредих, че няма да отида. Тя ще ме чака…

Това за нея беше една трагедия в повече.

— Легнахме си. Искам да кажа, бяхме влезли в нашата стая и аз бях вече в леглото… Морис винаги отделяше повече време от мен, за да се съблече. Прозорецът беше отворен. Не бяхме пуснали щорите, защото беше горещо. Отсреща нямаше никого, който да ни наблюдава. Там има хотел. Хората се прибират и си лягат веднага. Много рядко стоят по прозорците.

Люка се питаше дали на неговия шеф не му се приспа — толкова неподвижен и спокоен изглеждаше. Но от време на време от устните му, стиснали лулата, излизаше тънък дим.

— Какво да ви кажа? Това може да се случи само на мен. Той говореше… не си спомням какво, докато сгъваше панталона си, който току-що беше свалил. Беше само по риза… Седна на края на леглото, свали си чорапите и тъкмо си търкаше краката един о друг… Чух някакъв шум отвън… Нещо каза „шуит“, да, „шуит“… Като чешма, в която има въздух. Учудих се, че Морис спря да приказва точно в средата на едно изречение. Трябва да ви кажа, че бях вече задрямала, защото и за мен денят беше изморителен… Последва тишина, после той рече тихо със странен глас:

— По дяволите!

Това ме учуди, защото той рядко употребяваше груби думи. Не беше в негов стил. Попитах го: „Какво има?“

И тогава отворих очи и го видях да пада напред.

— Морис — извиках му.

Никога в живота си не беше припадал, разбирате ли?… Не беше кой знае колко здрав, но пък никога не е боледувал.

Аз станах, още му говорех… Главата му беше паднала на килимчето. Опитах се да го вдигна и видях кръв на ризата му. Извиках Франсин, тя е най-голямата. Знаете ли какво ми каза тя, като видя баща си?

— Какво си направила, мамо?

След това слезе долу, за да телефонира. Сигурно е събудила въглищаря.

— Къде е Франсин? — попита Мегре.

— В стаята си. Облича се. Понеже цялата нощ не сме се и сетили да се облечем. Вижте на какво приличам аз… Идва докторът, после полицаите, после господинът…

— Може ли да ни оставите?

Тя не разбра веднага и попита:

— Да оставя какво?

После изчезна в кухнята, откъдето се чу как се кара на децата с монотонен глас.

— Още четвърт час и ще полудея — въздъхна Мегре и се приближи до прозореца, за да поеме глътка въздух.

Той не можеше да си обясни защо е така: от тази жена, която навярно е силен и честен човек, се излъчваше нещо, което правеше мрачна и злокобна дори слънчевата светлина, проникваща през прозореца. Животът около нея ставаше толкова тъжен, толкова ненужен и монотонен, че човек се питаше дали наистина наблизо беше улицата, гъмжаща от цветове, звуци, хора и аромати.

— Нещастен човек…

Не защото беше умрял, а защото беше живял.

— Всъщност как му е името?

— Трамбле… Морис Трамбле — 48-годишен. Жената ми каза, че бил касиер в една фирма на улица „Сантие“… момент! Записах и фирмата: „Куврьор и Белшас“ — пасмантерия.

— Знаете ли — обясняваше полицейският комисар, — отначало помислих, че тя го е убила. Събудиха ме внезапно. В бъркотията, която цареше тук, с всички деца, които приказваха едновременно, а тя им крещеше да млъкнат, а после ми повтаряше сто пъти едно и също — горе-долу това, което чухте и вие, — аз я взех за луда или полупобъркана. Още повече че моят началник направо й каза: „Не ви питам за всичко това, питам ви защо го убихте?“

Тя отговаряше: „Но защо? С какво бих могла да го убия?“

Имаше съседи в коридора. Кварталният лекар, който ще ми представи рапорта си, ме увери, че куршумът е изстрелян отдалеч, без съмнение от някой от отсрещните прозорци… Тогава пратих моите хора в хотел „Екселсиор“.

Малката фраза пак се върна в съзнанието на Мегре:

— Бедните хора не ги убиват…

А още повече един бедняк, седнал на края на съпружеското си легло, търкащ краката си един о друг.

— Откриха ли нещо отсреща?

Мегре оглеждаше прозорците на хотела. Черна табелка обявяваше: „Стаи за месец, седмица и ден; течаща топла и студена вода.“

Хотелът беше също окаян и беден. Но и той като къщата не отговаряше на онази класа бедност, която да хармонира със станалата драма. Благоприлична бедност, чиста и честна.

— Започнах от третия етаж, където обитателите бяха още в леглата си. Те запротестираха. Собственикът беше бесен и заплашваше, че ще се оплаче. После ми дойде на ум да се кача на четвъртия етаж. И там намерих празна стая, точно срещу нашия прозорец. В нея една седмица е живял някой си Жул Дартоан. Разпитах нощния пазач. Той си спомни, че е отворил на някого, който е излязъл малко преди полунощ, но не знае кой е бил.

Мегре се реши да отвори вратата на спалнята, където още лежеше трупът, наполовина на килимчето, наполовина на пода до крака на леглото.

— Изглежда е било засегнато сърцето и смъртта е настъпила почти мигновено. Предпочетох да изчакам дежурния лекар да извади куршума. Вероятно той ще дойде всеки момент.

— Към единадесет часа… — рече Мегре разсеяно.

Беше десет и четвърт. На улицата домакините продължаваха да правят покупките си край малките колички. Приятен аромат на плодове и зеленчуци изпълваше горещия въздух.

Никой не убива…

— Преровихте ли джобовете на жертвата?

Без съмнение. Вещите му бяха сложени на купчинка на масата, където според жената Трамбле ги бил наредил грижливо, преди да си легне.

— Всичко е тук. Едно портмоне, цигарите, запалката, ключовете, портфейл със стотина франка и снимките на децата.

— Съседите?

— Моите хора разпитаха всички в къщата. Вече двадесет години семейство Трамбле заема тази квартира. Получили са две стаи допълнително, когато фамилията се увеличила. Нищо не може да се каже за тях. Обикновен живот. Нищо непредвидено. Всяка година — петнадесет дни ваканция в Кантал, откъдето е семейството на Трамбле. Не приемали никого, освен, от време на време, сестрата на мадам Трамбле от Лапоант, също от Кантал… Мъжът излизал сутрин по едно и също време, за да отиде в службата си, вземал метрото от спирка „Вийе“. Връщал се в дванадесет и половина, тръгвал обратно след един час и се прибирал окончателно в шест и половина…

— Идиотщина!

Мегре се беше изказал така, без да иска. Защото човек не би могъл да си представи убийство като това. Имаше стотици причини да се убиват хора, но те някак си са категоризирани. Когато си работил тридесет години в полицията, веднага разбираш за какъв вид престъпление става дума: може да се убие продавачка заради касата й, стара жена, за да бъде претърсен дюшекът й, където би могла да крие пари, убива се от ревност, или пък…

— Занимаваше ли се с политика?

Мегре тръгна да търси в съседната стая книгата, която покойникът беше чел предишната вечер. Беше роман с шарена подвързия, в който се разказваше за плащове и саби.

Нямаше нищо откраднато, нито опит за кражба. И все пак убийството не беше случайно. Трябва да е подготвяно грижливо, защото е било необходимо да се наеме стая в отсрещния хотел, да се осигури пушка вероятно със сгъстен въздух. Случаен човек не би го направил. И не на случаен човек. А пък Трамбле можеше да се окачестви като „господин Който и да е“!

— Няма ли да изчакате представителите на прокуратурата?

— Ще се върна, докато онези господа са още тук. Бъдете любезен да останете, за да им обясните всичко.

Оттатък се чуваше шум. Явно мадам Трамбле беше в нов конфликт с децата си.

— Всъщност колко са те?

— Пет… Три момчета и две момичета. Едно от момчетата се разболяло от плеврит през зимата и е при баба си на село. Сега е на тринадесет години и половина.

— Идваш ли, Люка?

Мегре не желаеше да види мадам Трамбле още веднъж, нито пък искаше да чуе нейното: „Такива неща се случват само на мен…“

Той слезе тежко по стълбите. Отново се открехнаха врати, зад които се дочу шушукане. Щеше да влезе в дюкянчето на въглищаря, за да изпие чаша вино, но там беше пълно с любопитни, които очакваха появяването на представителите на прокуратурата, и затова предпочете да свърши това на улица „Де Батиньол“, където не знаеха нищо за трагедията.

— Какво ще пиеш?

— Същото като вас, шефе.

Мегре се избърса, оглеждайки се машинално в огледалото.

— Какво мислиш?

— Че ако имах такава жена…

Люка млъкна.

— Занимай се с оня тип от „Екселсиор“. Но както изглежда, няма да откриеш кой знае какво… Оп! Такси!

Беше прекалено горещо, за да се напъхаш в метрото или пък да чакаш автобус.

— Ще те намеря на улица „Де Дам“. Ако не — в службата следобед.

Дявол да го вземе! Бедни хора не се убиват! Само по време на война или на революция. Ако пък се случи бедни хора да се убиват помежду си, то не го правят с карабина със сгъстен въздух, и то в момент, когато чешат краката си.

Ако Трамбле не беше от Кантал, би могло да се предположи, че участвува в някаква тайна организация. Просто не беше тип като за убийство. Квартирата, жената, хлапетата, съпругът, куршумът, който беше направил „шуит“. Да се побъркаш!

В откритото такси Мегре пушеше лулата си и вдигаше рамене. За миг си помисли за мадам Мегре, която нямаше да пропусне да въздъхне:

— Бедната жена!

Защото жените винаги оплакват съпругата, а не починалия й мъж.

— Не, не знам номера на къщата… Улица „Сантие“, до „Куврьор и Белшас“. Това не е важно. Някаква фирма, основана през 1800 година, нещо такова.

Той се вбесяваше. Вбесяваше се, защото не разбираше, а неразбирането го ужасяваше. Улица „Сантие“ беше задръстена. Шофьорът спря, за да попита, и в момента, когато се обръщаше към един минувач, Мегре прочете думите: „Куврьор и Белшас“, написани със златни букви на една фасада.

— Чакайте ме. Няма да се бавя дълго.

Мегре не беше съвсем сигурен в това, но горещината го правеше мързелив. Още повече че по-голямата част от колегите му бяха в отпуск, а той се беше приготвил за един спокоен ден на бездействие в бюрото си.

Първият етаж вляво. Редица от тъмни стаи, които напомняха сакристии.

— Мосю Куврьор, ако обичате?

— Лично ли е?

— По-лично не може да бъде.

— Съжалявам, но мосю Куврьор умря преди пет години.

— А мосю Белшас?

— Мосю Белшас е в Нормандия. Ако искате да говорите с мосю Мовър.

— Кой е той?

— Пълномощникът. В момента е в банката, но няма да се забави много.

— Мосю Трамбле не е ли тук?

Това беше случайна идея.

— Извинете, какво име споменахте?

— Мосю Трамбле… Морис Трамбле.

— Не го познавам.

— Вашият касиер.

— Нашият касиер се казва Мажин, Гастон Мажин. Ще изчакате ли мосю Мовър?

— Ще го изчакам, да.

И то в една блудкава миризма на пасмантерия и картон. Добре, че това не трая дълго. Мосю Мовър беше шейсетгодишен мъж, облечен безупречно в черно от главата до петите.

— Вие ли искате да говорите с мен?

— Комисарят Мегре от криминалната полиция.

Ако беше очаквал да го учуди с това, щеше да се излъже.

— За какво имам честта?

— Имате тук един касиер, който се казва Трамбле, предполагам?

— Имахме. Преди много време. Чакайте… В годината, когато филиалът ни в Камбре беше модернизиран. Седем години… Да. Малко по-малко, защото той ни напусна през пролетта.

И като оправяше монокъла си, добави:

— Вече седем години мосю Трамбле не е на работа при нас.

— Не сте ли го виждали след това?

— Аз лично — не.

— Можехте ли да се оплачете за нещо от него?

— Съвсем не. Познавах го много добре, защото той постъпи тук няколко години след мен. Беше съвестен и старателен служител. Подаде си оставката съвсем редовно, мисля поради семейни причини. Да, съобщи ми, че ще се установи в родния си край, Оверн или Кантал, не помня вече.

— Никога ли не сте откривали грешки в сметките му?

Мосю Мовър подскочи така, сякаш го бяха засегнали лично.

— Не, мосю. Тези неща не се случват при нас.

Съвсем сухо. Дали Мегре не разбираше, че отиваше твърде далеч, въпреки че беше комисар от полицията?

И все пак продължи:

— Странно, защото от седем години до вчера Морис Трамбле всеки ден е излизал от къщи, за да дойде в това бюро, и всеки месец е давал заплатата на жена си…

— Извинете, но това е невъзможно.

Беше му напомнено, че вратата е точно зад гърба му.

— Изобщо беше образцов служител?

— Прекрасен чиновник.

— И нищо в държането му…

— Не, мосю, нищо. Ще ме извините, но ме очакват няколко важни клиенти от провинцията, и…

Уф! Тук беше почти толкова потискащо, колкото и в къщата на улица „Де Дам“. Удоволствие бе да видиш отново улицата, таксито, шофьора, който беше прескочил до най-близкото бистро и сега изтриваше мустаците си.

— Къде отиваме сега, мосю Мегре?

Всички шофьори го познаваха и това също беше малко удоволствие.

— Улица „Де Дам“, приятелю.

Така в продължение на седем години Морис Трамбле точно в определен час е излизал от къщи, за да отиде на работа.

— Спри някъде по пътя да пийна нещо на крак.

Преди да се сблъска с мадам Трамбле и с тези господа от прокуратурата.

— Никой не убива бедните…

Само че дали той наистина беше беден?