Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (9)

9

— Лейша — обади се секретарката по интеркома — при мен има един джентълмен, който чака да се срещне с теб от три часа. Няма уредена среща. Казах му, че си заета, но той настоява.

Мъжът, който влезе, изглеждаше вдървен, сякаш твърде дълго бе стоял неподвижно. Беше дребен и слаб, облечен в непретенциозен кафяв костюм. В едната си ръка държеше сгънат вестник.

Спящ, определи тя безпогрешно.

— Лейша Камдън?

— Съжалявам, но графикът ми е пълен и не приемам нови клиенти. Ако ви е нужен адвокат, ще ви препоръчам…

— Смятам, че този случай ще ви заинтригува — прекъсна я безцеремонно мъжът. — Моля, отделете ми десет минути. Няма да съжалявате. — Той разтвори вестника и й го подаде. На първа страница се мъдреше нейната снимка в компанията на Келвин Хоуки, а заглавието гласеше:

НЕСПЯЩИТЕ, ОБЕЗПОКОЕНИ ОТ РАСТЯЩАТА МОЩ НА ДВИЖЕНИЕТО „НИЕ СПИМ“ — ДАЛИ НЕ НАПИПАХМЕ СЛАБОТО МЯСТО?

Сега вече знаеше защо Хоуки й бе позволил да посети фабриката.

— Тук пише, че снимката била направена тази сутрин — подхвърли мъжът. — Брей каква експедитивност…

— Влезте в кабинета ми, господин…?

— Адам Уолкот. Доктор Адам Уолкот.

— Доктор по медицина?

Той забоде в нея воднистите си очи.

— Това е научна степен. По генетика.

Слънцето беше доста ниско и светлината, идваща от прозореца ги заслепяваше. Лейша затъмни стъклото. Междувременно доктор Уолкот вече се бе настанил във фотьойла.

— Работя в една частна изследователска компания — „Семплайс биотекникъл“. Разработваме нови аспекти на вече познати генетични модификации и после предлагаме продуктите си на големите компании за оплождане in vitro. Сигурно сте чували за пейстъновата процедура за изостряне на слуха?

Лейша кимна, макар да смяташе тази модификация най-малкото за странна. Ползата от това да чуваш какво става през шест стени се оказа незначителна, сравнена с болката при някой по-силен шум в непосредствена близост.

— В „Семплайс“ учените се ползват със значителна свобода. Официалната версия е, че по този начин по-лесно ще се натъкнем на нещо важно, но истината е, че във фирмата цари пълна анархия. Преди около две години поисках разрешение да работя с някои от пептидите, свързани с премахването на нуждата от сън.

— Мислех, че всичко в тази насока отдавна е изследвано — произнесе сухо Лейша.

Уолкот се изкиска, сякаш намираше забележката й за остроумна.

— Не всички разсъждават като вас. Много ме впечатли изследването на тези пептиди при възрастни неспящи и в процеса на работата се наложи да си сътруднича с Техническия институт в Лион. По-конкретно, с Гаспар-Теру. Запозната ли сте с разработките му?

— Чувала съм за него.

— Но вероятно не са ви известни някои от неговите осъвременени средства за изследване… — той се огледа обезпокоено. — Май трябваше първо да попитам доколко е сигурен офисът ви.

— Напълно — отвърна Лейша. — Иначе нямаше да работя тук.

Уолкот кимна.

— Казано накратко, мисля, че съм открил способ, с който да превръщам възрастни хора, родени с нормални изисквания за сън, в неспящи.

Лейша протегна ръка търсейки нещо, което да вземе… каквото и да е. Просто да го повърти в ръцете си.

— Да превръщате…

— Не, не, чакайте, още не всички проблеми са решени. — Уолкот се впусна в продължителна тирада относно процеса на промяната на пептидите, свързаните с тях синапси, недостигът на информация за кодирането в ДНК и всичко това й звучеше като китайската азбука. Остави го да се наприказва.

— Доктор Уолкот… а вие сигурен ли сте?

— За преместването на излишъка от лизин?

— Не. За това, че бихте могли да създадете неспящ от спящ?

Уолкот прокара ръка през оредялата си коса.

— Не. Разбира се, че не съм сигурен. И как бих могъл да бъда? Трябва да се проведат поне няколко експеримента, допълнителни репликации, да не говорим за финансовата страна…

— Но теоретично… това вече е възможно?

— О, теоретично да. Без никакво съмнение.

— С всички странични ефекти? Включително и измененията в продължителността на живота?

— За това още нищо не знаем. Изследванията ми са още в началната фаза. Но преди да продължа… да продължим, ще ни трябва адвокат.

Едва сега Лейша осъзна какво й се бе сторило странно в разговора.

— Доктор Уолкот, защо дойдохте сам? Вероятно съществува някаква легална институция, например този ваш „Семплайс“, която да е свързана с разработките ви. А и фирмата ви не може да не разполага с юристи.

— Директорът Лий не знае, че съм тук. Дошъл съм като частно лице, което се нуждае от правна консултация.

Лейша се загледа през прозореца.

— Продължавайте.

— Веднага щом си дадох сметка накъде водят проучванията ми, накарах моя асистент да изтрие всичко от мрежата. Не държахме никакви данни в компютрите на фирмата, а за симулациите използвахме наша техника. Всеки път изтривахме резултатите и ги прехвърляхме на твърди носители, които пазя в един сейф у дома. Направил съм и дубликати. Нито директорът, нито който и да било от колегите знае над какво сме работили.

— И защо го направихте, докторе?

— Защото „Семплайс“ е обществена компания и 62 процента от акциите са в ръцете на фондации, притежавани от неспящи. Освен това директорът Лий не е точно човек на честта. Няколко пъти беше обвиняем в присвояване на средства, но винаги се измъкваше. Бояхме се да не се намеси в работата ни, или да претендира за някакви облаги от резултатите й. Когато започнахме, не бяхме сигурни дали ще заинтересуваме с откритието си някоя от големите фирми. А и сега положението не е много по-различно. Става въпрос само за една теория. Не бих се учудил, ако онези от Убежището предложат тлъста сумичка, за да бъде спрян проектът…

Лейша пропусна това покрай ушите си.

— Но преди два месеца се случи нещо много странно. Знаехме, разбира се, че мрежата на „Семплайс“ не е кой знае колко добре защитена. Пък и коя ли вътрешна мрежа може да се похвали със сигурност? Ето защо не държахме нищо в нея. Но Тими и аз — Тими е моят асистент, доктор Тимъти Херлингър — не си давахме сметка, че има хора, които ровичкат из мрежите не само за това, което е в тях, но и което не е. Някой извън компанията вероятно редовно е сравнявал списъка на служителите с темите, по които работят и една сутрин открихме в лабораторния компютър следното съобщение:

Момчета, вие двамата всъщност над какво работите от два месеца насам?

— Но как разбрахте, че съобщението идва отвън, а не от вашия прозорлив директор?

— Защото той не би могъл да забележи и муха на носа си. Но не това е истинската причина. Съобщението беше подписано с „акционер“. Друго обаче ни изкара извън релси. Компютърът, където открихме съобщението, не е свързан с мрежата. Захранва се самостоятелно от Я-акумулатори. А лабораторията ни се заключва.

— Другият комплект ключове?

— В директора Лий. Но по това време беше на конференция в Барбадос.

— Дал е ключовете си на някой. Или е изработил още един дубликат. А може и да ги е изгубил.

Уолкот сви рамене.

— Може. Но нека да продължа. Не обърнахме внимание на съобщението. Но за всеки случай решихме да приберем на сигурно място всичко, свързано с работата ни. Унищожихме цялата информация, освен едно-единствено копие, което заключихме в депозитен сейф на Първа Национална банка. Същата нощ заровихме ключа от сейфа в задния двор, под един розов храст. Съвсем като в някой пиратски роман. Може да ви прозвучи наивно, но тогава не знаехме какво да правим. Ключът си беше на мястото, под розовия храст, когато го изкопах тази сутрин. Но папката с документите е изчезнала от сейфа. Празен е, разбирате ли?

Лейша стана и се приближи до прозореца, вдигна ръка и прокара длан по запотеното стъкло. Водите на Мичиган бяха кървавочервени от залеза. На изток вече се подаваше лунният сърп.

— Кога открихте кражбата?

— Тази сутрин. Изрових ключа, за да добавим следващата партида от разработки и двамата с Тими отидохме до банката. Казах на служителите, че сейфът е празен, но те отвърнаха, че вътре не било регистрирано нищо. Обясних им, че собственоръчно съм поставил папка с девет листа.

— Вероятно това е документирано някъде.

— Естествено, още в момента на поставянето.

— Имате ли квитанция?

— Да. — Той й я подаде. Лейша плъзна поглед по листчето. — Чиновникът, към който се обърнах, провери в компютъра и там беше записано, че доктор Адам Уолкот се върнал още на следващия ден, извадил всичко от сейфа и подписал нова квитанция. И, госпожице Камдън, тази квитанция беше у тях.

— С вашия подпис.

— Да. Но аз никога не съм я подписвал. Тя е фалшива.

— Кой знае? Колко документи месечно подписвате, докторе?

— Десетки, предполагам.

— Заявки за доставка, молби за отпускане на нови средства, съобщения от общ характер. Четете ли ги всички?

— Не, но…

— Наскоро да ви е напускала някоя секретарка?

— Ами… да, имаше една. Директорът все се оплаква, че трудно се намира помощен персонал. Но той не знае нищо за нашата работа!

— Уверена съм, че е така. Продължавайте, докторе.

— Съмнявам се, че някой би могъл да си присвои разработките ни. Най-вече, защото така и не успяхме да нанесем последните и най-важни изчисления, върху които работихме с Тими. Въпреки това откритието е наше и ние си го искаме. Работихме здраво и разчитахме да получим заслужена отплата.

— И сега ви е нужен адвокат, който да ви каже какви са вашите права.

— Да. И да ни представлява пред банката, компанията или където се наложи. — Той я погледна и по лицето му пробяга сянка на съмнение. — Избрах вас, защото сте неспяща. И защото ви познавам. Всички знаят, че не вярвате в онези дрънканици за разделяне на човешката раса, макар че нашата работа едва ли ще сложи край на подобни… подобни… — Той махна с ръка към заглавната страница на вестника. — Освен това става въпрос за кражба, макар и в рамките на една компания.

— „Семплайс“ не е откраднала разработките ви, доктор Уолкот. Нито пък банката.

— Тогава кой…

— Не разполагаме с доказателства. Но бих искала да ви видя, с доктор Херлингър, утре в 8:00 часа. Междувременно — това е много важно — не подписвайте нищо. Каквото и да било.

— Разбирам.

Тя въздъхна и прехапа устни. Да превръщат спящите в неспящи…

— Добре — кимна той. — Ясно.

След това стана и излезе със същата вдървена крачка.

* * *

— Има ги в справочника — посочи екрана Кевин. — И двамата. Уолкот е завършил Държавния университет в Ню Йорк, без особено да изпъква, но с добри оценки и чисто полицейско досие. Две незначителни публикации. Преподавателско място. Следват две изследователски лаборатории, които напуска по собствено желание, не е имал конфликти с ръководството, просто е от онези, които не се задържат на едно място. Виж, Херлингър е различен. Той е само на двайсет и пет, така че това е първата му работа. Следвал е в Бъркли, после Ървинския университет, има научна степен по биохимия, много висок успех и обещаващо бъдеще. Но точно преди да се дипломира, бил арестуван и осъден за нелегално генно реконструиране на химични субстанции. Присъдата е условна, но и това стига да се хлопнат вратите на всички компании, по-добри от „Семплайс“. Поне за известно време.

— Какво точно е реконструирал?

— „Лунен сняг“. Предизвиква електрическа буря в лимбичната система. Кара те да се мислиш за религиозен пророк. Херлингър признал на процеса, че това бил единственият начин да субсидира следването си. Останал огорчен от цялата история.

— И аз щях да съм — на негово място. Но да се върнем на Уолкот. Нещо не се връзва — две незначителни публикации, посредствен студент и изведнъж такъв пробив?

— Скъпа, превърнала си се в интелектуален сноб.

— Всички ставаме такива. Добре де, имал е късмет. Другият вариант е Херлингър да е свършил цялата работа, а Уолкот му помага само с опита на стария и по-възрастен. Какво пише за „Семплайс“?

— Легитимна компания, без особени успехи и с финансови затруднения, поради липсата на инвестиции. Ако питаш мен, ще издържат година, най-много две. Слаб мениджмънт, директорът, Лоурънс Лий, е получил поста благодарение на името си. Баща му е Стантън Лий.

— Нобелова награда по физика?

— Да. Освен това директорът твърди, че бил далечен потомък на генерал Робърт Лий, но най-вероятно е да си го измисля. Уолкот не лъже — в компанията цари истински хаос. Липсва здрава ръка. На няколко пъти управата привиквала Лий да обяснява къде изчезват постъпленията.

— Нещо за Първа Национална?

— Никаква пукнатина. Има репутация на солидна институция, нито едно сведение за изчезнали депозити от сейфове, което, разбира се, не пречи някой отвън да е бърникал професионално — както в сейфа, така и из компютрите им. Ще бъда истински изненадан, ако банката се окаже замесена в случая.

— Не съм го и помисляла. Добре ли са обезопасени?

— По-добре не може да бъде. Ние им проектирахме охранителната им система. Виж, това не го знаеше.

— Следователно остават само две групи, които могат да надхитрят електронната защита и твоята компания е една от тях.

— Не знам накъде биеш. Истината е, че врагът също има с какво да се похвали…

— Но не са толкова добри, колкото нас.

Кевин не отговори на скрития въпрос. Вместо това смени темата.

— Лейша, ако Уолкот не греши в изследванията си, това би могло да промени света. Отново.

Лейша се наведе над терминала, а Кевин се върна към прекъснатите си проучвания. В стаята се възцари тишина.

* * *

— Ти си откраднала папката с резултатите от изследванията на Адам Уолкот от Първа Национална банка — произнесе с привидно спокойствие Лейша.

Дженифър Шарифи вдигна очи към нея! Двете жени стояха в двата края на стаята на Дженифър в Убежището.

— Да — кимна Дженифър. — Аз бях.

— Дженифър! — подскочи Ричард. Беше разгневен.

Лейша се извърна към него. Стори й се, че гневът му е предизвикан по-скоро от признанието, отколкото от самото деяние. Ричард знаеше.

Ричард и Дженифър. Двама, които принадлежаха на Убежището точно толкова, колкото и то им принадлежеше. Двама, които бяха намерили тук своя дом. Но Ричард не беше такъв, не и този Ричард, който помнеше. Беше се променил повече, отколкото предполагаше, щом е бил съучастник в една чисто криминална проява.

— Дженифър ще разговаря с теб само в присъствието на своя адвокат — произнесе той дрезгаво.

— Какво пък, няма да споря с вас. Колко от моите колеги успяхте да привлечете на ваша страна? Кандис Холт. Джонатан Кочиара. Уил Сандалейрос. Други?

— Ако ще ми предявяваш обвинение — произнесе ядно Дженифър, — да видя първо прокурорската заповед.

— Знаеш, че не съм по обвиненията. Аз представлявам доктор Уолкот.

— Наистина ли възнамеряваш да заведеш дело срещу нас?

Лейша се поколеба. Знаеше не по-зле от Дженифър, че не разполага с достатъчно доказателства. Документите бяха изчезнали, но в банковите регистри бе вписано, че доктор Уолкот ги е изтеглил собственоръчно още на следващия ден. Без съмнение всичко е било изпипано както трябва, след като са действали хора от Убежището. Разполагаше единствено с неподплатените от нищо изявление на Уолкот и, разбира се, с признанието на Дженифър, което тя никога не би повторила в съда.

Знаеше, че нищо не може да направи. Беше се заела с една предварително изгубена кауза. Тя погледна към Ричард, но той побърза да й обърне гръб. Не смееше да срещне погледа й.

— Всъщност, Лейша, защо си тук? — попита с престорена наивност Дженифър. — Ако клиентът ти има конкретни обвинения срещу Убежището, или срещу мен…

— Нали току-що ми каза, че ти си взела документите.

— Така ли? — усмихна се Дженифър. — Не, мисля, че грешиш. Не съм казала, а и не бих направил подобно нещо.

— Аха. Искала си само да знам, че си ти. А сега ми подсказваш, че трябва да си вървя.

— Позна — кимна Дженифър. За един кратък миг пред погледа на Лейша се мярна картина от сватбената церемония. Дженифър и Ричард, под дъжд от цветя. Умът й винаги е бил загадка за Лейша. Тя се обърна към Ричард.

— Както и да е, откритието все още е в главите на Уолкот и Херлингър. Не можете да го спрете, появата му на бял свят е неизбежна. Веднага щом се върна в Чикаго ще поискам от моите клиенти да напишат всичко и ще оставя няколко копия в различни сейфове. За твое сведение, Ричард.

Дори сега не се обърна. Тя се загледа в отпуснатите му рамене.

— Е, приятен полет — подхвърли засмяно Дженифър.

* * *

Адам Уолкот с мъка скриваше разочарованието си.

— Искате да кажете, че не можем да направим нищо? Абсолютно нищо?

— Не разполагаме с необходимите доказателства — Лейша се надигна от креслото, заобиколи бюрото и седна на дивана срещу него. — Докторе, трябва да сте наясно, че в съда електронните документи все още не се признават за улика. Винаги е било така, още от самото им появяване. Значение имат само твърдите носители на информация.

Уолкот не изглеждаше впечатлен от поясненията й.

— Но, госпожице Камдън…

— Доктор Уолкот, все ми се струва, че подминаваме най-важното. Та нали откритието е в главата ви. Този, който е откраднал документите ви, разполага само с девет десети от него, защото финалната част е у вас. Нали така ми казахте, ако не греша?

— Да.

— Ами напишете го. Още сега. Тук.

— Сега? — погледна я той изненадано. — Защо?

— Доктор Уолкот — произнесе бавно Лейша, — значението на вашето откритие е неоценимо. В материален аспект, стойността му може да надхвърля милиарди, които вие ще трябва да поделите със „Семплайс“. Готова съм да ви помогна за неговата реализация…

— О, божичко — въздъхна Уолкот. Лейша млъкна и го погледна. Ръката му потрепваше върху гладката повърхност на бюрото.

— Трябва да разберете, че там, където има много пари, винаги се навъртат и крадци. Но едва ли е нужно точно аз да ви го казвам. Вече го изпитахте на гърба си. А и сам признахте, че не сте патентовали откритието си, за да не може директорът Лий да узнае за него. Така ли е?

— Да.

— Чудесно. Тогава си давате сметка, че хора, готови да откраднат милиарди, не биха се поколебали да ви… да ви…

Не можа да довърши изречението. Стомахът й се сви и тя неволно го притисна с ръце. Тя е на петнайсет, отива за първи път на среща с друг не спящ… Ричард, който я държи в обятията си…

— Да ни премахнат, нали? — наруши тишината Уолкот. — Мен и Тими. Дори и да не получат последната част от изследването.

— Трябва да го напишете — произнесе пресипнало Лейша. — Сега. Тук.

Предостави му компютър, който не беше вързан към мрежата, и самостоятелна стая. Свърши само за двайсет и пет минути, което я учуди. Всъщност, колко е необходимо за малко формули и най-общи указания между тях? Може би очакваше да се забави повече, защото е спящ?

Направи осем копия на документа с помощта на малката копирна машина в офиса си. Остави му едно от копията и побърза да поясни:

— Другите ще бъдат разпределени в различни банкови сейфове. Съветвам ви да разкажете на колкото се може повече хора за копията. Аз ще направя същото. Освен това, ще се наложи да осведомите вашия любим директор за откритието и да предприемете необходимите постъпки за неговото патентоване и легализиране. Хубаво е да повикате и мен, докато разговаряте с него. Нека разбере, че нещата са сериозни.

— Добре — склони Уолкот. — Госпожице Камдън, вие бяхте искрена с мен… аз също ще се постарая да бъде искрен…

Нещо в тона му я накара да застане нащрек.

— Истината е… че това, което написах преди малко…

— Да?

— Ами… не всичко е там. Пропуснах последната част. Същата, която не са получили и крадците.

Предпазлив — повече, отколкото очакваше. Но така е по-добре, реши Лейша. Макар да проявява недоверие дори към собствения си адвокат.

Уолкот зяпаше през прозореца, за да избегне погледа й.

— Одеве споменахте, че не знаете кой е откраднал първия екземпляр. Но беше казано твърде много, за да бъде използвано. Или да не бъде. А вие сте… неспяща.

— Разбирам. Все пак, докторе, за ваше собствено спокойствие, ще ви помоля да нанесете и последната част. Ако не тук, то някъде другаде — където сметнете за достатъчно безопасно. И пак повтарям — съобщете на колкото се може повече хора.

— Щом настоявате — кимна неохотно Уолкот. — Наистина ли смятате… че може да бъде опасно?

Лейша си помисли за Убежището. Неизвестността я караше да се чувства неспокойна. Отново я присви стомаха.

— Да. Така смятам.