Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (21)

21

Лейша проследи репортажите за размирици в Атланта, Ню Йорк и Вашингтон — гледаше бъркотията по улиците, уплашените лица и естествено неизбежните, до болка познати плакати: „Да ги ударим!“, „Да ги изпепелим!“ — Божичко, кога най-сетне ще измислят нещо по-различно? Ами холовизията: „Какво ще получите при кръстоска на питбул и неспящ? Чифт челюсти, които никога не пускат. Ха-ха-ха.“ Същото като преди шейсет и седем години, когато започна да следва в Харвард.

Но сега беше много по-уморена. А и тогава до нея беше Тони Индивино. Какъв беше оня разговор? „Вървиш по някоя улица в Испания и изведнъж те заобикалят стотина просяка. Всеки иска по един долар, но ти им отказваш и те се нахвърлят разгневени върху теб…“ Убежището. Законът, тази невидима връзка, създаваща обществото. Келвин Хоуки. Отново Убежището. И зад всичко това — Съединените щати: богати, проспериращи, късогледи, ненадминати в общото и жалки в детайлите, и най-вече — нежелаещи да признаят правото на всеки да бъде такъв, какъвто е. Да вярва в работата си, в Бог или в късмета, в патриотизма, в красотата, да затъва, да изплува. Ето кои са враговете на тази страна — не само неспящите, но и тези, които не искат да погледнат по-далеч от носа си. Да надзърнат в бъдещето. Да не живеят ден за ден.

Дали и в другите страни е така?

Лейша не знаеше отговора. За осемдесет и три години не беше пътувала извън пределите на Щатите за повече от една седмица. Но нищо чудно симптомите да са еднакви за всички.

— Винаги съм обичала тази страна — произнесе тя и едва сега осъзна, че не е сама в стаята.

— Лейша, скъпа, искаш ли малко бренди? Или чаша чай? — Стела я гледаше обезпокоено.

— Знаеш ли — засмя се Лейша, — Алиса говореше като теб.

— Ами…

— Лейша Камдън! — отекна откъм холовизора и двете се огледаха стреснати.

Нямаше ги с тълпите пред Белия дом и навалицата от разгневени граждани по улиците. Вместо тях видяха момиче със странно несъразмерна глава и изпъкнали, блестящи очи. Намираше се в някаква лаборатория с непознато оборудване. Носеше тънка синтетична риза, шорти и сандали.

— Аз съм Миранда Серена Шарифи — проговори момичето — и се намирам в Убежището. Внучка съм на Дженифър Шарифи и Ричард Келер. Това предаване се излъчва само към вашия холовизор, без разрешението и подкрепата на тукашния Съвет.

Момичето млъкна и по лицето му пробягна сянка. Лицето й изглеждаше толкова сериозно, сякаш никога не се бе усмихвало. На колко ли е години? Четиринайсет? Или шестнайсет? Говореше с лек акцент, като човек, прекарал дълго време зад граница. Лейша се надигна и пристъпи към холовизора.

— Тук има една група неспящи, но и нещо повече — с реконструирани гени. Наричат ни свръхинтелигентните и аз съм най-възрастната. Общо сме 28, като най-малкият е на 10. Ние сме… доста различни и възрастните ни третират като такива. Затова превзехме Убежището, изпратихме сведения за местонахождението на контейнерите с биологично оръжие на вашия президент, дезактивирахме отбранителните системи на Убежището и спряхме войната за независимост.

— О, мили Боже — възкликна Джордан. — Деца!

— Ако приемате този сигнал, това означава, че всички ние, свръховете, сме задържани от моята баба и Съвета на Убежището, но не смятам, че това ще е за дълго. Когато всичко свърши, ще трябва да напуснем станцията, но няма къде да идем. Лейша, позволих си да се поровя в досието ти, а също така и в това на Дрю Арлен, създателят на Просветляващия сън, с когото сте приятели. Искам да ти кажа, че ние, свръховете, също сънуваме и тези сънища ни помогнаха да разсъждаваме по друг начин.

Лейша побърза да кимне.

— Не знам кога ще приключи всичко това — продължи Миранда. — Може би Убежището ще ни позволи да използваме една от совалките, или пък вашето правителство ще ни изпрати транспорт. Не е изключено и някой от свръховете, по-малките, да пожелаят да останат тук. Но повечето от нас искат да напуснат Убежището и да се преместят на Земята. Необходимо ни е безопасно място, където да се настаним, да работим, да се развиваме и да опознаем вашата правна и икономическа система. Госпожице Камдън, вие сте адвокат. Може ли да дойдем при вас?

Миранда млъкна, за да си поеме дъх. Лейша усети, че очите й са навлажнени.

— С нас вероятно ще дойдат — още не знам със сигурност — и неколцина от нормалните. Един от тях е Ричард Шарифи — моят баща. Не съм сигурна, че ще успеете да се свържете с нас, за да получим отговор. Говорят, че сте много способна жена… Благодаря ви, че ме изслушахте. Ако… ако се срещнете с Дрю или той ви посети, помолете го да присъства, когато дойдем. Искаме да се срещнем с него. — Неочаквано на лицето й се появи усмивка. — Виждате ли, ние идваме при вас като просяци. Не предлагаме нищо в замяна, само искаме. С протегната ръка…

Тя изчезна от триизмерния екран така неочаквано, както се беше появила, оставяйки след себе си само една бляскава, сияеща сфера.

— Това пък какво беше? — попита Стела.

Лейша се изправи, заобиколи сферата и погледна от другата страна. Все още беше разтърсена от разговора с Миранда. Коленете й трепереха.

— Какво ли… философски аргумент. И изведнъж седна на пода.

— Двайсет и три деца, трябва да се подготвим — скочи Стела. — Ще отворим западното крило, ще преместим Ричард и Ада…

— Няма да съм тук — обяви притихнало Ричард.

— Но, Ричард! Синът ти… — Стела млъкна засрамена.

— Това беше от друг живот.

— Но, Ричард… — лицето на Стела се покри с червенина. Ричард стана и излезе от стаята. Стела въздъхна и се огледа. Лейша дори не бе обърнала внимание на малката сцена.

— Лейша… лицето ти…

— Всичко търпи промени — прекъсна я Лейша. — Има вторични и дори третични изменения. Че и по-нататъшни.

— Може и така да е — съгласи се объркано Стела. — Моля те, стани.

— Промени… — повтори замислено Лейша. — Не само количествени, но и качествени. Дори и при нас. Най-сетне. Най-сетне…

* * *

Бяха общо трийсет и седем. Докара ги правителствен самолет право от Вашингтон. Двайсет и седем „свръхове“, и четирима „нормални“ неспящи деца — Джоан, Сам, Хако и Андрула. И шест родители, които изглеждаха далеч по-притеснени от децата. Сред тях беше и Рики Шарифи.

Той се оглеждаше колебливо, сякаш не знаеше дали има право да стъпва на Земята. Изглеждаше по-млад от сина си, почти както в дните около съдебния процес — когато се видяха за последен път.

— Баща ми тук ли е? — попита той.

— Не, отиде си… Рики.

Той кимна, очакваше го.

„Мири“ — Миранда Шарифи, пое нещата в свои ръце. Помогна на Стела да разтоварят багажа, огледа се и отиде при Лейша.

— Благодаря ви, че ни позволихте да дойдем, госпожице Камдън. Веднага щом стъпим на крака ще започнем да ви плащаме наем.

— Наричай ме Лейша. И забрави тия приказки за наеми. Радваме се, че сте тук.

Мири я огледа. Имаше хладни, неприветливи очи, от които лъхаше непонятна отчужденост. Очи, които те карат да се чувстваш неудобно. Какво ли виждаха в нея? Какво ли се криеше зад тях — в този странен, различен ум?

Сигурно така някога е въздействала и тя на Алиса.

Но едва сега го разбираше.

Мири се усмихна и усмивката й промени изцяло лицето и — направи го ведро и жизнерадостно.

— Благодаря ти, Лейша. Това е много великодушно. Нещо повече, мисля, че ти вече ни приемаш за свое общество и наистина съм ти благодарна. За нас обществото е много важна концепция. Но въпреки това ще настояваме да си плащаме. В края на краищата, ние също сме ягаисти.

— Добре… — склони Лейша.

— Тук ли е… Дрю Арлен?

— Да, тук е. Очаква ви.

Мири се изчерви. О, помисли си Лейша, девойка.

Изпрати да го повикат. Когато той влезе, настанен в своята инвалидна количка, хубавото му лице изразяваше любопитство. Протегна ръка.

— Здравей, Миранда.

— Бих искала да поговорим с вас за просветляващия сън. Но по-късно. Интересуват ме неврохимичните му ефекти върху мозъка. Направих някои изследвания, които може би ще ви заинтересуват. Резултатите ще ви дадат възможност да погледнете на вашето изкуство откъм научната страна…

— Благодаря ти — кимна Дрю. — За мен наистина ще е интересно.

Мири отново се усмихна.

— Вие променихте живота ни, господин Арлен. Но и за това ще говорим по-късно.

— Моля те, Миранда, наричай ме Дрю.

— Мисля — намеси се Ричард Шарифи, — че е време Мири да похапне. Метаболизмът й е по-различен от нашия. Лейша, съжалявам, но скоро ще ти опустошим запасите. Позволи ни да ти платим. Освен това, не можеш да си представиш какво ще направят Тери, Никос и Даян с твоите системи за комуникация.

Гледаше я и се усмихваше безпомощно. Нима и той се боеше от тайната сила на дъщеря си? Сигурно. Ала беше и малко горд.

— Остава въпросът за легализирането на нашето пребиваване в Щатите — каза Миранда. — Лейша, съгласна ли си да ни бъдеш адвокат?

— Благодаря ти за оказаното доверие, но не мога. — Не искаше да й каже защо. Поне засега. — Но ще ви препоръчам няколко наистина много добри. Джъстин Статър, например. Тя е дъщеря на стар приятел.

— Спяща? — вдигна вежди Мири.

— Но страхотно добра. А това е, което има значение, нали?

— Да — кимна Мири. — Спяща…

Може би така е по-добре — съгласи се Ричард Шарифи. — Не забравяй, че ще предявим и имуществен иск. Просяците най-добре се ориентират в тези въпроси.

— Рики, ако възнамеряваш да живееш тук, най-добре ще е веднага да забравиш тази дума — каза Лейша. — Независимо дали това ти харесва.

— Да. Права си — сведе поглед Ричард.

Колко лесно било. Синът на Дженифър, отгледан и израснал в Убежището. А хората си мислят, че разбират нещо от генно инженерство!

— Наистина ли един ден ще наследиш Убежището? — обърна се Дрю към Мири.

Миранда го загледа, но сякаш не бе тук. Лейша нямаше ни най-малка представа какво става в детския й ум.

— Да — кимна накрая замислено Миранда. — Но няма да е задълго. За не повече от един век. Един ден.

Дрю не отговори. Двамата с Мири размениха погледи, но съдържанието им остана скрито за околните. Каква увереност, помисли си Лейша. Един ден. За един век.

— Ами, хубаво — рече накрая Дрю и се засмя. Мири му отвърна със същото.