Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (18)

18

Двайсет и първият конгрес на Съединените щати отчете годишен търговски дефицит, надхвърлящ шестстотин процента и показващ неимоверен ръст през последните десет години. Федералният дълг се бе утроил само за една година, а общият вътрешен дълг доближаваше двайсет и шест процента.

Благодарение на евтината Я-енергия, от която — според завещанието на самия Кензо Ягаи — имаха право да се възползват предимно американски фирми — Америка бе преодоляла най-тежката финансова криза от края на предишния век. Докато останалите страни се бореха с хроничния недостиг на средства, американците бяха преустроили икономиката си изцяло върху принципите на Я-енергията, съсредоточавайки всички усилия в производството на съответните енерго потребители. Американски бяха орбиталните станции, които кръжаха около Земята, американски фирми строяха летателните апарати, дори оръжията, които се търгуваха на черния международен пазар, бяха най-съвременно американско производство. Колониите на Марс и на Луната бяха оцелели благодарение на Я-генераторите. На Земята хиляди сложни, захранвани от Я-енергия инсталации, прочистваха въздуха, рециклираха отпадъците, затопляха градовете, подаваха енергия към автоматизираните фабрики и поддържаха неспирния информационен поток между гигантските американски корпорации, които с всяка година ставаха все по-богати, но същевременно по-алчни и късогледи — досущ като някогашните аристократи, чиито копчета се късали под напрежението на растящите им стомаси.

Но в 2080 г. срокът на патента изтече.

Международната Търговска Комисия вдигна забраната за производство на Я-енергийните приложения за другите страни. Народите, които досега стенеха под гнета на американското вето върху конструирането и масовото производство на Я-енергопотребяващи машини, отдавна чакаха този момент и бяха готови да се възползват от него. Дори бяха построили свои заводи и изпратили на обучение свои инженери и техници в американските университети. Само след десет години американците загубиха шейсет процента от глобалния Я-енергиен пазар. Търговско-обменният им дефицит се катереше с упоритостта на хималайски шерп.

Лайфаджиите не се безпокояха. За тази цел имаха избрани от самите тях конгресмени — те да се безпокоят за подобни неща. Да се ровичкат там из техните пролетарски фабрички и конструкторски бюра и да търсят решения на всички назряващи проблеми. Редовните състезания със скутери бяха по-важни от някакви скучни международни съглашения. Повече бира и разнообразна храна, повече и по-широки жилища за аристократите. А там, където ги нямаше, политиците просто не получаваха поддръжка. Нека други се потят за тяхното благосъстояние. Нали за това са изборите? От край време американците винаги са вярвали в тези принципи.

Вътрешният дефицит достигна критични размери.

Конгресът реши да вдигне данъците на корпорациите и едрите производители. Още веднъж — през 2087 г. и трети път, през 2090 г. Пролите, върху които се стовари новата данъчна тежест, започнаха да негодуват. В Конгреса течаха нескончаеми дебати, но почти никой не се интересуваше от тях — лайфаджиите си имаха своите забавления, а пролите бяха затрупани от работа.

Лейша Камдън бе една от малкото, която ги гледаше. Също и Уил Сандалейрос.

След близо два месеца спорове, в Конгреса бе прокаран нов пакет данъчни закони. Данъчните вноски достигнаха астрономични размери. А за някои сфери на производство — почти до убийствените деветдесет и два процента от размера на печалбата, при това придружени със строги ограничения върху финансирането на нови инвестиционни програми. Близо половината от засегнатите корпорации се намираха около орбитата на Убежището. Върху тях падна и най-тежката част от данъчното бреме.

Беше октомври, когато Конгресът гласува закона. Лейша, която следеше новините от дома си в Ню Мексико, погледна навън — небето над пустинята беше синьо и безоблачно.

Уил Сандалейрос написа подробен доклад и го представи на Дженифър. Докато го слушаше, очите й светеха ядно.

— Време е, Джени — приключи той. — От 1 януари започваме.

Тя кимна. Сетне погледна към холограмата на Тони Индивино, която присъстваше неизменно в кабинета й.

* * *

Мири още не можеше да престана да мисли за смъртта на Табита Серенски. Каквото и да правеше, с когото и да разговаряше, мъртвата жена неизменно изникваше сред странните и следващи някаква своя желязна логика асоциативни връзки в ума й.

Знаеше точно как е станало. Табита се бе задушила от прекомерно голяма доза наркотичен аналгетик, който е потиснал центъра на дишането й.

Спомни си, че тогава, при гласуването, не беше сама. Още петима бяха на нейното мнение. И все пак, струваше й се, че те бяха гласували по съвсем различни причини от нейните. Както и да е, Табита вече е мъртва и никой не може да я върне — дори свръх напредналите биоинженерни технологии на неспящите.

Мири надникна през широкия панорамен прозорец към покритите с прозрачни куполи полета под нея, разчертани от правите линии на снабдителните пътища. Огряно от мека, ултравиолетова светлина, Убежището й се стори по-красиво от всякога. Облаци закриваха далечния му край, където метеорологичната служба бе програмирала дъждовен период.

Убежище — (подслон, приют, остров — църква — закон — защита на личността и собствеността — баланс между правата на индивида и обществените задължения — болка — бунт — Ганди — самотен кръстоносец в море от беззаконност…). Всичко това бе Убежището. Нейното общество. Защо тогава я бе завладяло чувството, че смъртта на Табита я е захвърлила на място, където ти отказват дори правото на защита, когато пострадаш по прищявка на злата съдба. (Строга католическа катедрала, но с кръв по каменния под…)

Липсваше нещо много важно.

Но какво?

* * *

В края на октомври Алиса получи сърдечен удар. Беше на осемдесет и три. След като я изписаха, Лейша я взе при себе си и не се отделяше от леглото й денем и нощем. Даваше си сметка, че Алиса няма да изкара дълго. През повечето време сестра й спеше, а когато се събуждаше, имаше безкрайно изтощен вид, но въпреки това я даряваше с бледа усмивка. Беше унесена заради лекарствата, с които я тъпчеха. Понякога бълнуваше, спомняше си баща им или бърбореше нещо неразбрано.

Събуди се едва на третия ден, огледа се с помътнял поглед и въздъхна:

— Жива съм. И този път прескочих трапа! Няма да умра!

Дори се опита да стане, но веднага се отпусна изтощена на възглавницата.

Изправен до Лейша, Джордан извърна навлажнените си очи към прозореца.

Последния път, когато Алиса дойде в съзнание, вече я тресеше. Погледна Джордан, а после Лейша.

— Грижи се за него…

— Да, Алиса, аз…

Но сестра й вече бе склопила очи със застинало в усмивка лице.

По-късно същия ден, докато Стела и дъщерите звъняха на федералната служба и уговаряха частно погребение, Лейша се прибра в стаята си, съблече се и застана пред огледалото. Кожата й бе розова и изпъната, гърдите й, макар леко увиснали от продължителното въздействие на земната гравитация, бяха все така пълни и сочни. Косата й все още бе руса и блестяща — точно каквато я бе поръчал някога Роджър Камдън — И се спускаше около лицето й на меки къдрици. Само дето се чувстваше стара и уморена. Дали бе защото току-що нейната сестра — близначка бе умряла от старост?

Почивай в мир, Алиса.

Лейша навлече роклята, обърна гръб на огледалото и излезе да помогне на Стела с формалностите.

* * *

Мири се наведе разгневена над компютъра. Нямаше никакво съмнение в резултатите: синтетичният неврохимичен модел функционираше по-лошо от предишния. Дори от предишните два. От последните десет. Лабораторните мишки, с опрени в главите им мозъчни датчици, стояха объркани от това, което трябваше да е решение на експеримента, поставен от Мири. Най-малката от трите се предаде, легна и заспа.

— С-страхотно — промърмори Мири. Какво въобще я накара да си помисли, че от нея ще излезе биохимик? — Ч-чу-десно. П-пълен п-провал.

Асоциативни връзки за генетични кодове, фенотипове, ензими и рецепторни точки се срещаха и разминаваха в мислите й. Напразно, всичко беше напразно. Тя удари с юмрук по масата и калибриращият прибор тупна на пода. Ето че сега и той бе за калибровка.

— Мири!

Джоан Лукас стоеше на прага със сгърчено от тревога лице. Двете с Мири не си бяха продумвали от години.

— Мири…

— К-какво има, Джоан?

— Става дума за Тони. Трябва да дойдеш веднага. Той… — лицето й се сгърчи още повече. Мири почувства, как кръвта й се оттегля от тялото.

— К-какво за Тони?

— Падна. От игралната площадка. О, Мири, трябва да дойдеш…

От игралната площадка. От оста на орбиталната станция… не, това е невъзможно. Площадката е затворена… ако все пак някой падне от такава височина, няма да остане и помен…

— По-точно от асансьора. От външната му страна. Нали знаеш тая тъпа момчешка игра — кой ще посмее да се вози от външната страна на асансьора. Минават по скелето и скачат през аварийната шахта…

Мири не я знаеше. Тони не й бе казвал. Не можеше нито да помръдне, нито да мисли. Гледаше с безсмислен поглед стичащите се по лицето на Джоан сълзи. Една от мишките зад гърба й изписука тихичко.

— Побързай! — извика Джоан, плачейки — Той е още жив!

Когато дотичаха, медицинският екип вече бе заобиколил сгърченото тяло. Работеха с мрачни физиономии, превързаха натрошените му крака, поставиха лонгета на рамото и внимателно го качиха в линейката. Мири се настани отпред и не проговори през целия път до болницата.

Едва пристигнали и дотича майка им.

— Къде е той? — бяха първите думи на Хермион и Мири за първи път забеляза колко много си приличаха с Тони. Имаше лицето на Тони. Усмивката на Тони.

Дори гласа на Тони.

Мозъчното сканиране показа масивно увреждане. Но съзнанието, като по чудо, бе оцеляло. Лекарствата, които потискаха болката, бяха потиснали и онова, което го правеше Тони, но Мири знаеше, че все още съществува — някъде там. Остана до леглото му часове наред. Тялото й беше като изтръпнало, разни хора влизаха и й говореха, но тя мълчеше.

Накрая един от лекарите постави стол до нея, седна и я хвана за ръката.

— Миранда.

Клепачите на Тони трепнаха и тя се втренчи в него.

— Миранда. Чуй ме. — Той задържа брадичката й и бавно я завъртя към него. — Мозъкът му е засегнат отвъд всякаква възможност за регенерация. Няма никаква надежда за Тони. Досега не бяхме срещали подобен тип увреждане.

— Д-дори в м-мозъка на Т-табита С-селенски? — попита тя с нескрита горчивина.

— Не. При нея беше различно. Изследванията показват, че мозъкът на Тони функционира, при това е много възбуден. Брат ти е жив, но е получил крайно тежко, необратимо увреждане на мозъчния ствол и свързаните с него структури. Миранда, ти знаеш какво означава това, разбрах, че изследванията ти са в същата сфера, нека ти покажа…

— Не жжелая да ги в-виждам!

— Трябва, Мири. Шарифи, поговори с дъщеря си.

Баща й се приведе към нея. Не беше забелязала кога е дошъл.

— Мири…

— Н-не го п-прави! Н-недей, т-тате! Т-това е Т-тони!

Рик Келер не се престори, че не разбира какво има предвид. Не се стараеше дори да си придава вид на човек, който се държи в ръце. Той погледна натрошеното тяло на сина си, обърна се и излезе бавно с отпуснати рамене.

— В-вън! — изкрещя Мири на доктора и майка й направи умолителен жест. Хермион постоя още малко и също излезе.

Мири остана сама с Тони.

— Н-не — прошепна тя. Ръката й стискаше неговата конвулсивно. — Н-няма да им п-позволя… — устните й отказваха да произнесат онези думи.

„Няма да им позволя. Ще се боря с тях с всичко, с което мога. Силна съм колкото тях, но съм по-умна, защото съм свръх. Аз съм от новото поколение и ще се боря за теб. Няма да им позволя, не могат да ми попречат да те защитавам — никой не може да ми попречи…“

Дженифър Шарифи стоеше на прага.

— Миранда!

Мири заобиколи леглото и застана между баба си и Тони. Вървеше бавно, с решителна крачка, без да откъсва очи от лицето на Дженифър.

— Миранда. Той се измъчва от болка.

— Ж-животът е болка. Т-трудна н-необходимост. Т-ти си ме уч-чила на то-това.

— Той няма да се оправи.

— От-ткъде знаеш? Има в-време!

— Знаем със сигурност. — Дженифър пристъпи в стаята. — Да не мислиш, че не страдам като теб? Та той ми е внук! Освен това е свръх, един от безценно малкото, които засега имаме и които до няколко десетилетия ще променят облика на света — същият този свят, който се задъхва от недостиг на ресурси. Вие ще ни дадете сила да напуснем тази система и да колонизираме други светове. Някъде, където най-сетне ще бъдем в безопасност. Ти и Тони сте ни нужни заради звездите, при които ще ни отведете… нужен ни е всеки от вас! Продължаваш ли да мислиш, че не скърбя за него?

— Ак-ко уб-биете Т-тони… — и този път устните й не се подчиниха. Не можеше да ги каже — най-важните думи не искаха да излязат навън.

Никой няма право да налага волята си на силните и продуктивните само защото е слаб и безпомощен — произнесе отчетливо Дженифър. — Ако поставим висока цена на слабостта, тогава способността да творим няма да струва и пукната пара.

Мири се хвърли върху баба си. Целеше се в очите й, извила нокти, и сви коляно, за да го забие в корема на Дженифър. Шарифи извика и се строполи на пода. Мири я натисна с тялото си и се опита да сключи ръце около шията й. Други ръце я сграбчиха и я отделиха от Дженифър. Мири се съпротивляваше и крещеше — трябваше да крещи, за да я чуе Тони и да разбере какво става, да го накара да се събуди…

После пред очите й се спусна пелена.

* * *

Три дни я държаха упоена. Когато накрая се събуди, баща й седеше до леглото й, стиснал длани между коленете си. Раменете му бяха все така отпуснати. Каза й, че Тони е умрял от раните си. Мири втренчи поглед в лицето му, без да промълви. После се обърна и се загледа в стената.

Когато я пуснаха, отиде в лабораторията и се заключи. Два дни не позволи на никой да влезе, отказа и да яде.

На няколко пъти майка й опита да се свърже с нея, но Мири просто изключваше екрана и след поредния отказ майка й спря да звъни. Не желаеше нищо да чуе. Не отговаряше и на запитванията.

Дженифър въобще не я потърси.

Седеше в ъгъла на малката лаборатория, обгърнала свитите си колене и усещаше как в нея се надигат вълни на неистов гняв, толкова силен, че не оставяше никакво място за уплаха. Нито за размисъл.

Единственото, което имаше значение, бе смъртта на Тони.

Убийството на Тони!

На третия ден компютърът бе задействан от нова програма.

— М-М-Мири — повика я от екрана гласът на Кристина Деметриос. — П-пусни ме. Аз също об-бичах Т-Тони!

Мири допълзя до вратата, на която Тони бе инсталирал сложна ключалка с автономно Я-захранване. Едва сега си даде сметка колко е отпаднала. Отвори я и в лабораторията влетя Кристина с голяма прозрачна купа в ръка. Вътре имаше топла, димяща супа. Зад нея стояха Никос Деметриос, Алън Шефилд, Сара Черели, Джонатан Маркоуиц, Марк Мейер, Даян Кларк и още двайсетина други. Цялата група „свръх неспящи“ се бе събрала в коридора пред лабораторията. Сгърчени, нервно трепкащи лица, конвулсивно свиващи се крайници, сълзи, разчорлени коси.

— Н-н-н-на-правили са г-го, защото е б-бил един от н-нас — рече Никос.

Мири бавно завъртя глава и го погледна.

— Т-Т-Тони б-б-беше… — Тя не можа да продължи. Никос изтича при компютъра на Мири, извика програмата на Тони за проникване в медицинската мрежа на Убежището и й посочи с трепкащ пръст протокола. Всичко беше написано черно на бяло. Смъртта на Тони нямаше нищо общо с тази на Табита Серенски. Основното различие се състоеше в това, че мозъчната кора на Табита е била напълно разрушена, докато — съдейки по цял комплекс изследвания, както и според резултатите от аутопсията — мозъкът на Тони продължавал да функционира, показвайки само неопределена степен на потиснатост и объркване. В едно нямаше съмнение — мозъчният ствол действително е бил разрушен, най-вече в тази част, където се контролира отделянето на модифицираните ензими. Дали Тони щеше някой ден да бъде пак същият, това никой не можеше да каже със сигурност, нито до каква степен ще се възстановят уврежданията на нервната тъкан. Но без никакво съмнение в бъдещото си съществуване щеше да му се налага да прекарва поне няколко часа от деня в сън.

Мири вече виждаше накъде бие Никос. Следвайки своя кратък, вертикален ход, асоциациите я отведоха право там, където се криеше единственото възможно обяснение: „Нормалните смятат, че ние — «свръх неспящите» — представляваме ново общество, създадено за да служи на техните интереси. Може би все още не го осъзнават, но по-важното е, че вече действат по този начин“.

Мири плъзна поглед по лицата им. Всички бяха разбрали. Вече не бяха деца, тези единайсетгодишни създания, със странни, непонятни за „нормалните“, скокообразни методи на разсъждение, до които техните предци са можели да прибягват само за кратко — в мигове на върховна опасност. Тези свръхнеспящи бяха потомци на нормалните само в най-общия биологичен смисъл.

— М-М-Мири, трябва да ядеш — произнесе тихо Кристина.

— Н-не б-бива д-д-да им п-п-позволяваме да го напр-ав-вят отново — произнесе Никос. — Н-ние не сме като т-тях. Ние в-вече сме д-друго общество и т-т-т-трябва да д-държим един на д-друг.

Мири кимна.

— Д-да се защитаваме. П-правилно. Н-но и да п-привле-чем на н-наша страна и тези от т-тях, които м-мислят като нас.

— С-Сам С-мит — каза Даян Кларк.

— И Д-Джоан Лук-кас — добави Сара Черели.

Мири неволно трепна. Как е могла да бъде толкова сляпа по отношение на Джоан? Как бе пропуснала да види в нея това, което бяха забелязали другите?

— Т-трябва ни им-ме — рече Даяна. — Д-да з-знаем к-кои сме.

Мири тръсна глава. Име? Разбира се. Вече го знаеше.

— П-просяците — каза тя.

* * *

— Нямам друг избор — въздъхна Дженифър. — Разбери ме, просто нямам.

— Не, имаш — възрази Уил. — Тя е твърде млада, за да бъде член на Съвета, Джени. Мири все още не може да се владее, нито да насочва таланта си в правилна посока. Някой ден ще успее. След няколко години пак ще я върнеш в Съвета. Просто сбърка в преценката си, скъпа. Нищо повече.

— Но тя дори не иска да говори с мен!

— Джени… дай й още малко време. Току-що преживя ужасен шок покрай смъртта на брат си. Не помниш ли каква си била и ти на шестнайсет?

Дженифър му хвърли пронизващ поглед.

— Мири не е като нас.

— Вярно, но пък…

— И не става дума само за Мири. Рики също отказва да разговаря с мен.

Уил остави чашата си върху масата.

— Рики винаги е бил малко нестабилен за неспящ. Душевно слаб. Също като баща си.

— И двамата трябваше отдавна да се научат на най-важния урок — първостепенна задача на всяко общество е да защитава своите закони и култура. Няма ли воля за подобно нещо, тогава това е само сбирщина от индивиди, неспособни да живеят съвместно. Убежището е длъжно да се защитава… особено сега.

— Особено сега — съгласи се Уил. — Джени, дай й малко време. Тя е твоя внучка в края на краищата.

— А Рики е мой син. — Тя се изправи, без да поглежда съпруга си. — Уил?

— Да?

— Нареди да поставят под наблюдение лабораторията на Рики и Миранда.

— Не можем. Знаеш, че всички „свръхове“ се занимават и с въпросите на сигурността. Така и не успяхме да разшифроваме нито един от кодовете на Тони.

— Тогава накарай да преместят Мири в друга лаборатория. Или в друга сграда. Някъде, където можем да я държим под око.

— Добре, скъпа, но разбери, това е само детска реакция на скръбта от загубата. Тя е брилянтно момиче. Скоро ще се съвземе.

— Знам, че ще се съвземе — кимна Дженифър. — Премести я още днес.