Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (8)

8

Изправен като телеграфен стълб точно пред входа на фабриката за скутери „НИЕ СПИМ“ Джордан Уатроуз гледаше към прашния път. От двете му страни се простираше електрифицирана ограда. Нямаше Я-енергетично поле, нито свръхмодерни чудеса на техниката, но и това вършеше работа. Поне досега, докато атаките срещу фабриката бяха дребни и неорганизирани, предимно словесни. По-късно ще им потрябва и Я-поле. Така каза Хоуки.

Отвъд реката, където започваше Арканзас, блестяха на утринното слънце конусите на Я-кондензаторите на завода „Самсунг-Крайслер“.

Джордан втренчи очи в пътя. От косата му се стичаше пот и изчезваше надолу под лепкавата яка на ризата. Портиерката — едра, къдрокоса жена с избелели джинси — подаде глава от прозорчето на къщичката и му викна:

— Напече ли те вече слънцето, Джордан?

— Позна, Мейлийн.

Тя се засмя.

— На вас, калифорнийските чеда, хич не ви понася континенталният климат.

— Сигурно защото не сме така жилави, както тукашните речни плъхове.

— Така е, момче, никой не е по-жилав от нас. Вземи за пример господин Хоуки.

Като че ли не го правеше от самото начало, преди четири месеца, когато Хоуки го нае за първи помощник. Той и обърна демонстративно гръб и продължи да съзерцава пътя.

— Чакаш ли някого?

Джордан замръзна и я погледна стреснато.

— Хоуки не ти ли се обади?

— За какво да ми се обажда? Нищо не ми е казвал.

— Исусе Христе! — възкликна Джордан. В този момент телефонът в къщичката иззвъня и жената прибра глава вътре. Джордан продължи да я наблюдава през стъклото, докато получаваше инструкции. Лицето й се изопна и придоби официален вид. Лед на мястото на доскорошната пара. Още едно умение, забравено или изчезнало в Калифорния.

Изглежда Хоуки й беше съобщил кого точно очакват.

— Да, сър — рече тя и Джордан трепна. Никой във фабриката не се обръщаше към Хоуки със „сър“, освен ако не му беше сърдит. А никой не му се сърдеше. Просто не му обръщаха внимание. Никога.

Мейлийн излезе навън.

— Това твоя работа ли е, Джордан?

— Да.

— Защо? — тя сякаш изплю думата и Джордан видя, че наистина едва сдържа гнева си.

— Теб какво те интересува?

— Интересува ме всичко, което става във фабриката. Смело мога да заявя от името на всичките й осемстотин работници — такива, като тая хубостница не ни трябват тук.

— Може да е притрябвала на Хоуки.

— И за какво?

— Защо не попиташ него?

— Ти си ми подръка. Защо, по дяволите?

В далечния край на пътя се появи облак прах, който се приближаваше бързо. Старомодна кола с колела. Дали някой й е казал да не идва със самсунг — крайслер? Или сама се е досетила.

— Джордан, чакам отговора! Защо господин Хоуки възнамерява да ги пусне във фабриката?

— Може би си малко нахална, но все пак ще ти отговоря. За твое сведение, Лейша Камдън помоли за среща и Хоуки се съгласи.

— Това и сама го виждам! Питам защо?

Колата зави пред вратата. Беше тежка, бронирана и натъпкана с телохранители. Шофьорът скочи чевръсто и отвори вратата.

— Защо? — повтори Мейлийн с такава омраза, че дори Джордан остана изненадан. Той се обърна. Устата й бе сгърчена в злобна гримаса, а очите й блестяха от ужас. Ужас от какво? От хората, създали нов ред в света: два долара за половин пакет цигари, или същото за чифт топли чорапи? Допълнително мляко за бедните деца и безплатно подстригване? Вече никой не гладуваше — една страна, където енергията бе евтина и достъпна, поне от най-необходимото имаше за всички. Това бе страх, че са хлопнали под носа ти вратата към просперитета, че си втора категория. Че дори не ставаш за онова, което го могат всички — да вършиш свястна работа. Че си само паразит. Страх и злоба, ето какво им остава сега.

Той пое дъх и произнесе, колкото се може по-спокойно и дружелюбно:

— Лейша Камдън идва тук, защото е сестра на майка ми. Моя леля.

Какво ли ще поиска Хоуки от него за опрощение?

* * *

— И изработката на всеки скутер изисква шестнайсет конвейерни операции? — попита Лейша.

— Да — кимна Джордан. Бяха заобиколени от телохранителите на Лейша, всички с каски и предпазни очила, и наблюдаваха Станция–8. Трима работници щъкаха около двайсетина скутера, но работата ги бе завладяла напълно и те не обръщаха внимание на посетителите. Тук работеха с ентусиазъм, но резултатите не бяха големи. Но, разбира се, Лейша вече го знаеше.

Преди шест месеца, когато празнуваха в Калифорния осемнайсетия рожден ден на по-малката му сестра, Лейша бе разпитала Джордан подробно за фабриката. Още тогава го завладя смразяващото предчувствие, че ще поиска да я посети. Но не очакваше, че Хоуки ще й разреши.

— Надявах се господин Хоуки да се присъедини към нас — подхвърли Лейша. — Всъщност дойдох тук, за да се срещна именно с него.

— Каза да ви заведа в неговия кабинет след огледа.

— След огледа на нещо, което ще е мое? — подсмихна се Лейша.

Май е така отвърна неохотно Джордан. Мразеше Хоуки заради проклетата му непредсказуемост. За негова изненада Лейша положи ръка върху неговата.

— Не ми се сърди, Джордан. Всеки накрая си получава заслуженото.

И какво да отвърне на това? Нали всичко опираше до простите неща — кой какво е получил, как и защо. А и не беше негова работа да се намесва в работите на шефа си.

Сети се за странните взаимоотношения между майка му и леля му. „Изопнати“ щеше да е по-точен израз. Не, май не беше. Лейша посещаваше семейство Уатроуз в Калифорния само при официални случаи, но Алиса никога не ходеше на гости на сестра си в Чикаго. Само от време на време пращаше букети със свежи цветя на цена, която според Джордан беше умопомрачителна. Пък и цветята не бяха нищо особено — обикновени градински цветя. „Леля Лейша не предпочита ли онези екзотични растения от парниците?“ — попита веднъж той. — „Да“ — отвърна майка му, като се усмихваше.

Лейша винаги носеше на Джордан и сестра му Мойра чудесни подаръци: електронни играчки, телескоп, програми за компютъра. Алиса също се радваше на подаръците, но когато Лейша започваше да им обяснява как се ползват — как да нагласяват телескопа съобразно азимута и надморската височина или как да рисуват японска калиграфия върху оризова хартия — тя неизменно напускаше стаята. Понякога, особено след първите години, на Джордан му се искаше и Лейша да си тръгне и да ги остави сами да се справят с инструкциите. Лейша обясняваше твърде бързо, прекалено упорито и продължително и винаги се нервираше, когато Джордан и Мойра не запомняха всичко от първия път. Не му стана по-добре, когато започна да осъзнава, че тя се нервира по-скоро на себе си. Чувстваше се все така глупав. „Лейша си има свои пътища — беше всичко, което казваше майка му. — А ние — нашите.“

Когато Лейша чу за първи път за Проекта с близнаци, изглеждаше потресена. После се натъжи, а накрая дори се ядоса. Три пъти в седмицата Алиса работеше на доброволни начала в Проекта, където събираше подробна информация за близнаци, които могат да общуват помежду си, дори, ако ги делят огромни разстояния, които знаеха във всеки момент какво мисли другият и които чувстваха болка, когато единият е в беда. Освен това проследяваха развитието на близнаците още от ученическата скамейка до завършване на образователния процес. Цялата тази джунгла от екстрасенсорни предразсъдъци, парапсихология и псевдонаучна методология страшно объркваше Джордан.

През последните две години той бе зачестил срещите си с Лейша, без да казва за това на майка си. Лейша беше неспяща, олицетворение на икономическия противник. Освен това беше честна, великодушна и вярваше в идеалите си. Всичко това го безпокоеше.

Всъщност безпокояха го толкова много неща.

Обиколката на фабриката отне близо час. Джордан опита да види всичко през очите на Лейша: хора, вместо неуморни роботи, викове и шум край конвейера, лееща се от високоговорителите рокмузика. Кашони с дефекти части, подредени край стената. Нечий недояден сандвич, запокитен в ъгъла.

Когато най-сетне отидоха в кабинета на Хоуки, той вече ги очакваше зад масивното бюро от червеникав дъб.

— Госпожо Камдън. Каква чест.

— Господин Хоуки.

Тя протегна ръка. Хоуки я пое и Джордан, който следеше внимателно леля си, забеляза, че едва забележимо се отдръпна назад. Така постъпваха повечето хора, а когато за пръв път се срещаха с Хоуки. Не толкова заради едрия му ръст, а поради смущаващите черти на лицето му: прекалено заострен, клюновиден нос, щръкнали скули, пронизващи черни очи и естествено — огърлицата от вълчи зъби, принадлежала още на неговия прапрадядо, воин от планините, който три пъти се женил за индианки и надвил в двубои триста храбреци. Така поне се хвалеше Хоуки. Интересно, дали тези зъби наистина са на двеста години, след като са все тъй остри?

Като тези на Хоуки.

— Благодаря ви, задето ми позволихте да дойда — каза Лейша. — Всъщност, ако не е тайна, защо го направихте?

Той се престори, че не е чул въпроса.

— Тук сте в пълна безопасност. Нямаше нужда да водите вашите горили. Никой в моята фабрика не ви мрази.

Джордан си помисли за Мейлийн, но не каза нищо. По-добре да не се заяжда открито с Хоуки.

— Тогава да преминем към деловата част. Вашите скутери са максимално олекотени, оборудвани с възможно най-простите Я-кондензатори и с далеч по-малко възможности от всички останали образци на пазара.

— Абсолютно вярно — кимна любезно Хоуки.

— Да не говорим за сигурността им, която търпи основателна критика, а също така и честата подмяна на резервните части. Всъщност, нито един детайл, с изключение на защитния екран на Я-кондензатора, няма гаранционно покритие, а екраните, разбира се, не са ваш патент и се произвеждат тук по договор.

— Знаете си урока наизуст.

— Споменатите скутери достигат максимална скорост от сто и петдесет мили в час.

— Вярно.

— Затова пък цената им е с 10 процента по-висока от тази на идентични модели от Швин, форд или Сони.

— Също вярно.

— Въпреки това вие владеете близо 32 процента от домашния пазар, дори през миналата година сте разкрили три нови завода, а чистата печалба е 11 процента върху инвестициите.

Хоуки само се усмихваше. Лейша направи крачка към него.

— Не продължавайте в тази посока, господин Хоуки — произнесе отчетливо тя. — Това ще бъде ужасна грешка. Не за нас — за вас.

— Да не би да заплашвате моята фабрика, госпожо Камдън? — попита той.

Джордан почувства, че стомахът му се свива. Хоуки съвсем преднамерено придаваше погрешно значение на онова, което бе казала Лейша, за да предизвика борба, вместо дискусия. Затова значи я е допуснал във фабриката — жадувал е за първичната тръпка от откритата конфронтация. Бедният водач на националното политическо движение срещу заможната неспяща адвокатка. Джордан почувства разочарование — смяташе, че Хоуки стои над тези неща.

Поне така му се искаше да бъде.

— О, ни най-малко не ви заплашвам, господин Хоуки, и вие го знаете не по-зле от мен — парира удара Лейша. — Просто се опитвам да насоча вниманието ви към вашето прословуто движение „Ние спим“. То е опасно както за стабилността на страната, така и за самите вас. Не се правете, че не ме разбирате.

Хоуки продължаваше да се усмихва добродушно, но Джордан забеляза потрепващите мускулчета върху скулите му.

— Оставаше и да не ви разбирам, госпожице Камдън. От години насам удряте все на едно и също място.

— И ще продължаваме да удряме. Разцеплението между неспящите и спящите не е от полза за никого. Хората, които купуват вашите скутери, го правят не защото са евтини или кой знае колко красиви, а само защото са направени от спящи и печалбата ще бъде заделена в същия сектор. Вие и вашите последователи в другите сфери на производството, полагате всички усилия да разделите страната ни икономически на две, създавайки двойна икономика, основана на взаимната омраза. Ето кое крие опасност за всички!

— И най-вече за икономическите интереси на неспящите? — подхвърли иронично Хоуки. Все още се държеше така, сякаш очаква да излезе победител в спора.

— Ни най-малко — произнесе уморено Лейша. — Стига, господин Хоуки, безсмислено е да продължаваме. Интересите на неспящите са насочени към глобалната икономика, най-вече финансовия сектор и високите технологии. Купувайте колкото щете заводи, фабрики и къщи в Америка и пак няма да ги засегнете.

Тях, отбеляза мислено Джордан. Не нас. Опита се да разбере дали и Хоуки го е забелязал.

— Тогава защо сте тук, госпожице Камдън?

— По същата причина, поради която ходя в Убежището. За да воювам с човешката глупост.

Мускулчетата отново потрепнаха, този път по-учестено. Внезапно Хоуки протегна ръка и натисна един бутон на бюрото и каза нещо по уредбата. Телохранителите на Лейша видимо се напрегнаха. Хоуки им хвърли презрителен поглед — предатели на собствената си биологична среда. Вратата се отвори и на прага застана чернокожа жена с учуден изглед.

— Хоуки? Колтрейн каза, че си ме търсил.

— Да, Тина. Благодаря ти. Тази жена се интересува от нашата фабрика. Имаш ли нещо против да й разкажеш малко за твоята работа тук?

Тина се извърна покорно, очевидно не беше познала Лейша.

— Работя в девета станция. Преди това си нямах нищичко. Семейството ми беше бедно. Ходехме при Доул — агенцията, дето раздават помощи, — вземахме храна и пак се затваряхме вкъщи. Така живеехме и чакахме да умрем. — Тя продължи историята си, която по нищо не се различаваше от тази на милиони американци, останали под чертата на бедността, но нали Хоуки искаше да чуят точно това. Как в Доул ги хранели, обличали и лекували, но нищо, с което да надскочат мизерното положение, в което се намирали. Докато Келвин Хоуки и движението „Ние спим“ не им осигурили работа и заплата. — Сега купувам само продукти с марката „Ние спим“ — приключи разказа си Тина. — Така и ние получаваме парче от баницата!

— И ако някой от вашия квартал купува други продукти, защото са по-евтини, или по-добри… — подхвърли невинно Хоуки.

— Той няма да остане задълго сред нас, уверявам ви. Ние ще се погрижим за това.

— Благодаря ти, Тина — кимна доволно Хоуки. Тина излезе, като не пропусна да хвърли поглед на присъстващите.

— Какво представление само! — въздъхна сухо Лейша.

— И не само представление. Жив пример за достойнствата на индивидуалното усилие… нали така го наричате вие, ягаистите? Или искате да си затворите очите пред фактите от живота?

— Познавам добре както живота, така и недостатъците на пазарната икономика, господин Хоуки. Хората не са машини, макар търсенето и предлагането да ги превръщат често в такива. Но според мен не можете да създадете икономически просперитет, като обединявате консуматорите на същия принцип, по който се обединяват работниците.

— Но аз точно това правя, скъпа Камдън. И го постигам.

— Временно… временно. Нима очаквате вашите консуматори винаги да се въздържат от по-добрите продукти, само защото са надъхани с класова омраза? Класовата омраза изчезва веднага, след като просперитетът ги изкачва в по-горна класа.

— Моите хора никога няма да станат класово равни на неспящите. Това и вие го знаете. Вие сте острието на еволюцията а на нас ни остава да печелим от това, което имаме — численото превъзходство.

— Наистина се смятате за губещата страна в съревнованието между най-приспособените?

— А нима е нещо друго, госпожице Камдън? И кой според вас е виновен? Неспящите контролират 28 процента от икономиката на страната, а в действителност сте една шепа хора. И този процент непрекъснато расте. Вие самата държите лъвския пай от онзи завод на „Самсунг-Крайслер“ отвъд реката.

Джордан се изненада. Не го знаеше. За един кратък миг го обзе подозрение, разяждащо го като киселина. Леля му беше тази, която настоя да й уреди срещата, да дойде тук, да огледа… Той я погледна. Лейша се усмихваше. Не, едва ли това е била причината. Какво му става? Нима цял живот ще си остане сляп за истината?

— Няма нищо незаконно в това да притежаваш контролния пакет акции, доколкото ми е известно — произнесе тя. — Лично аз го правя заради най-баналната от всички причини — печалбата. Печалбата от най-добрите стоки и услуги, продукт на честна конкуренция и достъпни за всички, които желаят да ги купят. За всички.

— Изявление, достойно за похвала. Само че не всички са в състояние да си го позволят.

— Така е.

— Значи сте съгласна с мен, че не всички хора са допуснати до блестящите витрини на вашата неодарвинистка икономика. Смятате ли, че са длъжни да го преглъщат безропотно?

— Напротив, бих желала да отворя вратите и да ги пусна вътре.

— Как, госпожице Камдън? Как да се състезаваме на равни начала с неспящите, или с компаниите, които преуспяват благодарение на вродения им гений?

— Не и с омраза и разделяне на икономиката.

— Тогава как? Хайде, кажете ми!

Ала преди Лейша да отговори, вратата внезапно се отвори и вътре влетяха трима мъже.

Телохранителите на Лейша мигновено я заобиколиха, наизвадили пистолети. Но мъжете, изглежда го очакваха, защото камерите им бяха приготвени и започнаха моментално да снимат. Но всичко, което виждаха, беше непробиваема стена от телохранители. Хората на Лейша се спогледаха объркано.

Междувременно Джордан, който бе отстъпил в единия ъгъл, беше единственият, който забеляза внезапното и краткотрайно проблясване на скрития в стената обектив — в помещение, за което се тръбеше наляво и надясно, че не било оборудвано с никакви уреди за следене.

— Вън! — кресна един от телохранителите, който, изглежда, бе най-старшият. Филмовият екип се подчини и излезе. И само Джордан разбра за камерата на Хоуки.

Защо? За какво му е на Хоуки този филм, за който сигурно ще твърди, че бил заснет от екипа? Трябва ли Джордан да съобщи за това на леля си? А ако си има неприятности?

Хоуки не откъсваше поглед от него, дори му кимна, а на лицето му се четеше такава симпатия, сякаш наистина разбираше какво го измъчва. Последното, кой знае защо, го успокои. Хоуки, очевидно, нямаше никакви лоши намерения спрямо Лейша. Той не действаше по такъв начин. Имаше по-далечни цели, замисли от голям мащаб и идеали. Обмисляше всяка своя стъпка и всеки участник се ползваше с пълното му уважение. Каквото и да пише в учебниците по история, Хоуки не бе от хората, които постигат своята революция през труповете на невинни.

Джордан въздъхна успокоен.

— Съжалявам, госпожице Камдън — произнесе Хоуки. Лейша го разглеждаше безизразно.

— Е, нали никой не е пострадал?

— Разбира се. Чакайте, ще ви дам нещичко за спомен — той посегна към един шкаф — телохранителите се напрегнаха отново — и извади миниатюрен скутер, с искрящи надпис „Ние спим“. — Предполагам, че не е нито толкова бърз, нито толкова сигурен, колкото са вашите.

Джордан забеляза, че Лейша най-сетне започна да проявява признаци на нетърпение. Тя издиша през зъби и въздухът излезе с тих, свистящ звук.

— Не, благодаря, господин Хоуки. Предпочитам моя кеслер-ийгъл. Произведен е в Ню Мексико, в една от моите фабрики, където работят най-обикновени спящи, като вас. Но моите хора се радват открито на плодовете от своя труд и не таят никакви задни мисли. За съжаление, засега са малцинство, без свой осигурен пазар, но се надявам скоро нещата да се променят.

Джордан не посмя да погледне Хоуки в лицето.

* * *

Докато се качваше в колата, Лейша подхвърли на Джордан.

— Съжалявам, задето се сджафкахме пред теб.

— Няма за какво.

— Даваме ти лош пример. Знам, че вярваш в онова, което правиш тук.

— Така е — потвърди тихо Джордан. — Наистина.

— Когато го казваш, приличаш на майка си.

Което не може да се каже за теб, мислеше си Джордан. Не я обвиняваше в нищо. Само дето Алиса изглеждаше далеч по-възрастна от своите четирийсет и три, а Лейша — неимоверно по-млада. Едната трябваше да се бори с всички изменения, произтичащи от възрастта, другата — само с досадното земното притегляне. Какво чудно тогава, че приличаше на зряла и добре развита трийсетгодишна жена?

— Как е майка ти? — попита Лейша, сякаш прочела мислите му.

— Добре — отвърна Джордан, макар да знаеше, че очакват далеч по-подробна информация. — В Убежището ли отиваш?

— Откъде знаеш? — учуди се Лейша.

— Познах по израза на лицето ти.

Лейша сведе очи. Джордан не биваше да споменава Убежището.

— Кажи на Хоуки, че няма да подавам официално оплакване заради вградената камера в стената — произнесе неочаквано тя. — И не се измъчвай, задето не ми каза за нея. И без това имаш предостатъчно проблеми, Джорди. Знаеш ли, този твой господин Хоуки е много досаден. Егоцентрик, който се мисли за водач на масите и натиска едновременно всички педали. Уморителен е.

Тя прибра дългите си крака в колата. Джордан се засмя — звукът накара Лейша да го погледне учудено, с ням въпрос в зелените й очи, ала той се наведе бързо, целуна я и затвори вратата.

Усмивката му изчезна веднага щом колата потегли. Егоцентрик. Водач на масите. Уморителен.

Нима Лейша не разбираше колко си приличат двамата с Хоуки?

* * *

Лейша се отпусна в кожената седалка на самолета на корпорация „Бейкър ентърпрайз“. Беше единственият пасажер. Далеч под нея се простираше долината на Мисисипи, заобиколена от отвесните стени на Апалачите. Ръката й докосна книгата на съседната седалка и тя я вдигна. Малко развлечение за обърканите й мисли след неприятната среща с Келвин Хоуки.

Корицата беше прекалено лъскава. Ейбрахъм Линкълн, без брада, с черен фрак и висока шапка, застанал на фона на горящ град — Атланта? Или Ричмънд? Алени пламъци се издигаха към ниския и мрачен небосвод. На монитор цветовете щяха да са направо крещящи, а на триизмерна холограма — флуоресциращи.

Лейша въздъхна. Линкълн никога не бе заставал пред горящ град. По време на събитията, описвани от нея, той вече е носел брада. Освен това книгата представляваше сухо и схоластично изследване на неговите речи в светлината на Конституционния закон, а не на заревото от битките. Вътре нищо не гореше.

Тя прокара пръст по релефните букви:

Елизабет Камински

— Защо? — бе я попитала Алиса.

— Не е ли очевидно? И без това съм прекалено известна с моите съдебни дела. Искам книгата да привлече вниманието на сериозната публика, без да носи тежестта на…

— Това го знам — прекъсна я Алиса. — Питам защо точно този псевдоним?

Лейша не разполагаше с готов отговор. Измисли го чак след седмица, но вече бе напуснала Калифорния. Сети се една нощ, някъде към четири и едва не позвъни веднага на сестра си.

„Заради едни думи на Линкълн, произнесени през 1864-та. А също, защото съм на 43, възрастта, на която е бил баща ни, когато сме се родили и защото никой, дори и ти, не вярва, че всичко това започва да ми омръзва.“

Кой знае дали би посмяла да го каже по същия начин пред Алиса? Напоследък двете все по-рядко намираха общ език, а и тези нейни занимания с близнаците й се струваха пълна безсмислица. Бяха като две непознати, говорещи на различни езици и принудени да запълват празнотите с усмивки и кимвания.

Преди двайсет години, за един кратък период, нещата изглеждаха различни. Но сега…

Двайсет и две хиляди неспящи на Земята, като цели 95 процента се намираха в Щатите. Осемдесет процента от тях живееха в Убежището. И тъй като повечето неспящи сега се раждаха, вместо да се зачеват in vitro, това означаваше, че почти всички неспящи идваха на бял свят в Убежището. Генетичните изменения все още се ползваха с висока популярност сред останалото население — амбициозни родители поръчваха за децата си засилена интелигентност, подобрено зрение, мощна имунна система, красиви черти на лицето. Но никой вече не желаеше неспящи деца. Защо да обричат децата си на всеобща омраза и завист? Колкото красиви и умни да ги правят, никой няма да гледа на тях като на изчадия от друга, враждебна раса. Неспящите, както писа в една своя статия Лейша, са евреите на двайсет и първи век.

Двайсет години упорита борба, и нищо не се бе променило.

— Уморена съм — произнесе на глас Лейша. Пилотът явно не я чу, погълнат от своите прибори. Намираха се над планински върхове.

Лейша вдигна капака на електронния си бележник и прегледа програмата си. Три часа полет до Ню Йорк и още два назад до Чикаго — време, напълно достатъчно да приключи с бележките по случая „Калдер срещу Хансен металурджи“. В Чикаго имаше среща в четири следобед с важен клиент, след това в 17:30 и още една среща в 20:00 часа. После разполагаше с цяла нощ, за да се подготви за следващото дело. Може би времето наистина ще й стигне.

Тя въздъхна и отново се върна към книгата. Разтвори я напосоки и зачете. През април 1864-та година северните щати бяха разгневени от масовото убийство на черни войници във форт Пилоу, а федералната хазна — почти празна. Войната струваше на юнионистите два милиона долара дневно. Пресата хулеше Линкълн, Конгресът го посрещаше на нож. През следващия месец му предстоеше да изгуби още 10 000 души при Колд Харбър. Линкълн признава в писмото си до А. Г. Ходжъс:

Имам усещането, че не аз управлявам събитията, а те управляват мен.

Лейша пъхна книгата под седалката, разтвори отново бележника и потъна в дебрите на правото.

* * *

Дженифър Шарифи отлепи чело от земята, надигна се грациозно и се наведе да сгъне молитвеното си килимче. Жилавата планинска трева бе леко влажна и по долния край на килимчето имаше полепнали стръкчета. Тя закрачи надолу между дърветата към глайдера, като внимаваше да не изцапа бялата си абая. Дългата й черна коса, се развяваше от вятъра.

От небето започна да се спуска малък самолет. Дженифър се намръщи — сигурно беше Лейша Камдън. Не биваше да закъснява.

Защо пък, нека Лейша да я почака. Ричард нали е там. Защо Убежището трябва да посреща тържествено една жена, която толкова пъти се е обръщала срещу него? Дори в Корана, с неговата древна и изстрадана история, се отсъждаше пределно ясно за предателите: „И който зло ти стори, стори му и ти същото, каквото той на теб“.

Малкият самолет се изгуби сред дърветата. Но тя знаеше, че електронните системи и самонасочващите се лазерни оръдия продължават да го следят. Дженифър вдигна скутера, като внимаваше да не надвишава височината на силовия купол.

Какво ли би казала нейната прабаба, Фатима Нур ел-Дахар, за увлечението й по исляма? „Каква правоверна си ти?“ Нали същото я попита и Ричард. „Вярвам, и това ми стига“ — отвърна му тогава Дженифър. Ала всичко това бяха само предразсъдъци. Една нова раса пускаше солидни корени на Земята, борейки се за своето оцеляване. Зевс, помисли си тя, едва ли е оплаквал гибелта на Крон или Реа.

Убежището се ширна под нея, огряно от утринната светлина. За двайсет и две години бе нараснало до триста квадратни мили, заемайки една пета от областта Катарагус, щата Ню Йорк. В далечината, отвъд външния портал, се мяркаха камиони, подредени в дълга колона, натоварени с храна, строителни материали, нискотехнологични елементи — всичко, което Убежището предпочиташе да внася, вместо да произвежда. Нито един от тези продукти не беше от жизнено значение за тях. Тук имаше предостатъчно от всичко необходимо, за да живеят повече от година без контакт с външния свят. Ако се наложи. Неспящите владееха твърде много заводи, снабдителни линии и земеделски изследователски лаборатории, за да разчитат на чужда помощ от какъвто и да било характер. Убежището не беше място за временно прикритие, а по-скоро истински и здраво укрепен команден център.

Когато се прибра в къщата, Лейша вече стоеше до просторния панорамен прозорец и разглеждаше холографския портрет на Тони. Един немирен слънчев лъч се заплете в косата й и тя заблестя. Лейша чу, че Дженифър влиза, и се обърна, но изражението й остана скрито от идващата зад нея светлина.

— Дженифър?

— Здрасти, Лейша.

— Изглеждаш добре.

— Ти също.

— Ричард? Той как е? Децата?

— Благодаря, добре.

Настъпи тишина.

— Мисля, че знаеш защо съм тук — проговори първа Лейша.

— Не, нямам представа — отвърна Дженифър, макар че се досещаше. Убежището следеше движението на всички неспящи извън стените му, но най-вече Лейша и Кевин Бейкър.

Лейша махна нетърпеливо с ръка.

— Не се преструвай, Дженифър. Нека поне бъдем честни, ако не можем да намерим общ език.

Никак не се е променила, мислеше си Дженифър. По-зряла, по-мъдра, но все същата наивна идеалистка.

Тези, които си затварят очите, не заслужават да виждат.

— Съгласна съм, Лейша. Ще бъда съвсем искрена. Дошла си тук да разбереш дали убеждението има нещо общо с вчерашното падение срещу текстилния завод в Атланта на движението „Ние спим“.

Лейша се отдръпна като попарена, но миг след това избухна:

— Боже мили, Дженифър, въобще не идвам за това! Много добре знам, че не използвате подобни методи за борба. Особено срещу една назадничава организация, която едва събира половин милион доход на година!

Дженифър направи усилие да скрие усмивката си. Морал и икономика, сплетени в едно — съвсем в стила на Лейша. Естествено Убежището нямаше никакъв пръст в нападението. Никой тук не гледаше сериозно на движението.

— Радвам се да науча, че мнението ти за нас се е подобрило.

— Моето мнение няма никакво значение — отвърна раздразнено Лейша. — Дойдох тук, защото Кевин ми даде това!

Тя извади от чантата си компютърна разпечатка и още докато й я подаваше, Дженифър се досети какво има вътре. Постара се да изглежда равнодушна, макар да се досещаше, че липсата на реакция за Лейша означаваше същото, каквото и ако се беше изненадала. Откъде ли се е сдобила с копието? Умът й прехвърляше различни възможности, но компютрите не бяха силното й място. Ще трябва да пришпори Уил Риналди и Каси Блументал да прегледат цялата вътрешна мрежа за дупки и прозорчета.

— Не си прави труда — произнесе Лейша, отгатнала мислите й. — Момчетата на Кевин не са го измъкнали от мрежата на Убежището. Получих го по пощата — пратил ми го е някой от вашите хора.

Още по-лошо. Вътрешен човек, който тайно симпатизира на предателите, на хората, готови да приемат в обятията си спящите, при това с достъп до секретна информация… Освен ако Лейша не лъже. Но Дженифър никога не я бе хващала в лъжа. Това беше част от патетичния, опасен наивитет на Лейша.

Лейша смачка листа и го запрати в другия край на стаята.

— Дженифър, разбираш ли какво правиш? Създала си отделен таен съвет, накарала си членовете му да положат клетва за вярност: „С настоящото се заклевам да пазя интересите на Убежището, поставяйки го над лични, политически и икономически интереси, и да се боря за оцеляването му, дори ако трябва да изгубя живота и честта си…“ Лъха на религиозен фанатизъм и обреченост пред каузата! Но ти винаги си обичала крайностите!

Дженифър я оглеждаше безстрастно.

— А ти си глупачка — процеди тя. — Ти, Кевин и вашите другарчета с размекнати мозъци, които не виждат по-далеч от носа си. Нима не разбираш, че ние водим война за оцеляване! Войната изисква ясно очертани позиции, особено по въпроса за стратегическата информация. Не можем да си позволим присъствието на пета колона в редовете ни.

— Това не е война, Дженифър. Войната е нападение и ответен удар. Ако не отвръщаме, ако продължаваме да спазваме законите, да създаваме и да помагаме на обществото, постепенно ще спечелим в процеса на асимилация с чисто икономически средства. Но не и когато се делим на фракции! Мислех, че го знаеш, Джени!

— Не ме наричай така! — отвърна гневно Дженифър. — И не мисли, че асимилацията е естествено продължение на икономическата мощ. За нея е необходима политическа власт, каквато ние нямаме и никога няма да имаме в едно демократично общество. Не ни стига бройката за каквото и да било мнозинство. Мислех, че ти го знаеш!

— Виждам, че вече си спечелила своето лоби във Вашингтон. Остава ти само да купиш гласовете, които не ти достигат. Политическата власт произтича от парите, винаги е било така. Парите са границата, която не можем да прекрачим, без да променим и системата. Ако ще действаме, трябва да е вътре в тази рамка. Но как да проповядваме единна икономика за спящи и неспящи, когато такива като теб ни разделят на воюващи фракции?

— Нямаше да бъдем разделени, ако ти и твоите последователи не бяхте толкова слепи за всичко, което става.

— Мога да разпозная безсмислената омраза — направо извира от твоята глупава клетва.

Бяха стигнали отново до задънена улица, знаеха го и от по-ранни спорове. Дженифър пресече стаята и спря до барчето.

— Ще пиеш ли нещо? — попита тя хладно.

— Дженифър… — понечи да заговори Лейша, но спря. Продължи след малко, с видимо усилие. — Ако създадеш този твой съвет… това означава да затвориш вратата пред всички нас. Пред мен и Кевин, Жан-Клод, Стела и другите. Ще откажем всякакво участие в мероприятията, организирани от Убежището. И от това какво следва? Ще ни обявите бойкот? — Дженифър трепна и Лейша втренчи очи в нея. — О, Боже… знаех си. И това си го мислила!

— Но решението няма да е само мое, а на съвета. Там има много хора на твоя страна.

— Не и ти.

— Никога не съм била привърженичка на ягаизма, Лейша. Не вярвам в предимствата на самоусъвършенстването в полза и за благото на обществото. Има и други начини.

— Не става въпрос за ягаизма и ти го знаеш. Говорим за властта, Дженифър. Ти мразиш всичко, което не е под твоята власт — също като най-отявлените ни противници сред спящите. Но си готова да идеш по-далеч и от тях. Искаш да превърнеш вярата си в религия, във фанатизъм. Помисли само дали това, което е нужно на Дженифър Шарифи, е от полза за другите.

Дженифър й обърна гръб и излезе от стаята с вдървена походка.

— Ще пратя децата да извикат Ричи — подметна тя през рамо. — Сигурна съм, че искаш да се видиш с него.