Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2011)
Издание:
Братя Мормареви. Задача с много неизвестни
Рецензент: Николай Янков
Редактор: Ваня Филипова
Художник: Виолета Минчева
Художествен редактор: М. Белопитова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Лилия Вълчева
Издателство „Народна младеж“, София, 1976
ДП „Тодор Димитров“, София, 1976
История
- —Добавяне
5.
Следите не винаги остават
Теодосиев влезе в сладкарницата на хотел „България“, а тримата се спряха в близкия вход. Съвещаваха се кратко, после Досьо се отдели от тях и мина покрай сладкарницата. Стъклата бяха свалени и вътре се виждаше всичко. Теодосиев минаваше между масите и се оглеждаше. Видя познат, махна му с ръка и тръгна към дъното на сладкарницата. Там се здрависа с някакъв тип и седна при него.
Досьо мигновено състави план за действие. Двамата си приятели остави на входа на хотела да пазят, а той изтича до будката на ъгъла, при магазина за сувенири. Купи вестник и се върна.
— Хайде!
Влязоха в сладкарницата. Маси имаше достатъчно. Седнаха така, че да могат лесно да наблюдават Теодосиев. Имаха възможност да разгледат и човека, с когото Теодосиев разговаряше. Той също им се стори съмнителен, не чак толкова, колкото Теодосиев, но все пак носеше папионка.
— Среща има значи — каза Живко. — Можех да се закълна, че ще бъде така.
— Не зяпайте много натам — нареди им Досьо, който под масата пробиваше във вестника две дупки за очите си. Искаше да наблюдава през тях Теодосиев, без да възбуди подозрението му. Разтвори вестника. Живко и Патри се прилепиха плътно до него, за да гледат и те през дупките, но беше невъзможно.
— Ще казваш, нали? — помоли го Живко.
— Извади молив — съобщи им Досьо. — Сега взима и листче.
Досьо се дръпна инстинктивно назад. През една от дупките се показа пръст, който го закачи по носа.
Оказа се сервитьорът, усмихнато младо момче.
— Какво ще обичате? — попита той.
— Три бози! — поръча Живко.
— Бози в бозаджийницата — засмя се сервитьорът. — Това е кафе-сладкарница, лукс категория. Да ви дам по една гараш торта. Осемдесет и шест стотинки струва.
Децата се спогледаха. Досьо преглътна, а Патри пресмяташе нещо наум.
— Не може да струва осемдесет и шест — каза той.
— Тъй ли? — развесели се сервитьорът. — А защо да не може?
— Ами защото осемдесет и шест не се дели на три!
— Едната струва осемдесет и шест — поясни му сервитьорът.
Децата започнаха да бъркат по джобовете си и да вадят стотинки, с левчето-бакшиш от пакета бяха купили трамвайни билети и сега обираха от джобовете си, каквото имаха. Живко дори се изправи, да не би някоя монета да остане неоткрита. Поставиха всички пари на масата. Сервитьорът ги преброи и каза:
— За по едно кафе имате!
— Добре — съгласи се Патри.
— Ама поне да е с много захар — каза Досьо.
Сервитьорът си отиде и те възобновиха наблюдението. Нищо особено не беше станало, двамата на онази маса разговаряха, както преди.
Донесоха им кафето с цяла захарница. Сложиха захар, колкото можеха да поберат чашките. Стана доста вкусно, като сироп, само дето нагарчаше малко и миришеше на кафе.
Досьо не изпускаше двете съмнителни лица от погледа си. Говореше човекът с папионката. Мъчеше се да убеди нещо Теодосиев, но той като че ли се противеше.
— Ех, да мога да го пипна! — въздъхна Живко, зяпнал съвсем непредпазливо към масата на двамата.
— Кого? — попита Патри.
— Кибрита на онзи с папионката, нямам такъв в колекцията си!
— Ти не си всеотдаен човек! — укори го Досьо. Тази дума той много харесваше и съжаляваше, че рядко му се отдава случай да я употребява.
— Защо да не съм! — засегна се Живко.
Досьо не му отговори. Вместо това го попита:
— Провери ли какво точно значи нумизмат?
— Щях, честна дума! — почувствува се неловко Живко. — Ама не намерих речника за чуждите думи. А нали решихме да не питаме, за да не усети някой с какви опасни неща се занимаваме.
Продължаваха да наблюдават — Досьо през вестника, останалите двама гледаха направо и сърбаха от кафето-сироп.
— Дали и другият е нумизмат? — попита Патри.
— Сигурно — отвърна уверено Живко. — Ако не е и нещо повече!
Теодосиев и човекът с папионката разговаряха. От време на време Теодосиев си отбелязваше по нещо в листчето.
— Поне листчето да можем да им пипнем! — предложи Живко.
Досьо помълча известно време, после каза:
— Това е умно!
— Е да, ама?…
За Досьо обаче „ама“ нямаше. Той бързо състави план за действие, съобщи им го и ги накара да повторят задачите си, за да се увери, че няма да пропуснат нещо. Зачакаха.
Човекът с папионката стана, сбогува се с Теодосиев и излезе.
— Почвай! — нареди Досьо.
Живко се озова за миг при телефона до касиерката, която маркираше поръчките на сервитьорите.
— Нали може? — показа й той с пръст телефона.
Касиерката кимна и Живко взе да набира някакъв номер.
В същото време Патри отиде при Теодосиев.
— По телефона търсят другаря Теодосиев, да сте вие случайно? — попита той с неочаквано спокоен глас.
— Така ли? — безкрайно се учуди нумизматът, дори и малко се уплаши и бързо тръгна към телефона. Забрави листчето, на което си беше водил бележки. И не само листчето, а и кибрита, който Живко искаше да притежава в колекцията си.
Патри ги грабна, мушна ги в джоба си, прекоси бързо сладкарницата и излезе навън. Там вече го чакаха останалите двама. Хукнаха и се скриха в градинката срещу хотела.
Миг след това видяха как от входа на сладкарницата изскочи Теодосиев, зачервен от гняв. По телефона беше чул само монотонния глас на момичето, което съобщаваше програмата на телевизията и сега гледаше нагоре-надолу по улицата. Вероятно търсеше Патри, за да го напердаши. Като не го откри, върна се обратно и след малко излезе с черната чанта-куфар в ръка.
Досьо се удари по главата.
— Каква грешка само, каква грешка!
Двамата го разбраха, без да се наложи да им обяснява. Бяха пропуснали възможността да вземат чантата.
— Ти ми каза само за бележката! — оправда се Патри.
— Моя е вината — призна Досьо.
Патри бръкна в джоба си, извади кутията кибрит и я подаде на Живко.
— Благодаря ти! — светнаха Живковите очи.
— А за кибрита се сети, нали? — обади се недоволен Досьо.
— Не се сетих — опита се да се оправдае Патри. — Той, Живко, нали каза: „Да можем да го пипнем“, и аз затова. Ако ти беше казал за чантата…
— Добре, добре! — махна с ръка Досьо.
Вървяха бавно. Теодосиев не бързаше.
— Може и да не казваме на Васко за чантата, ще остане с лоши впечатления от нас — каза Патри.
— Всичко ще кажем! — смъмра го Досьо. — И запомни, всичко се казва! Нека той преценява сам. Точно в тази работа е нужна честност, най-голяма честност.
Теодосиев спря пред една будка. Живко нагласи апарата.
И така цели два часа тримата вървяха след нумизмата като сенки, без да го изпускат от очи. Правеха снимки и само от време на време разменяха по някоя дума — тежка и отегчителна работа, за която се изисква много воля и мъжество. Но и тримата като че ли с всяка измината минута натрупваха все повече и повече от тези ценни качества. И може би щяха да следят Теодосиев още десет часа, стига да се наложеше, ако той не им беше изиграл един крайно подъл номер. На площад „Ленин“ махна на едно такси и изчезна с него, без да остави следа.
Гледаха след таксито съвсем безпомощни. За кафето бяха отишли и последните им стотинки. Имаха всичко на всичко два билета за трамвай, но решиха да не се делят. Тръгнаха пеша. Минаха край хотел „София“ и се завъртяха наоколо, но не можаха да видят Васко. Не посмяха да му се обадят — нали ги беше предупредил, че той ще ги търси.
Продължиха по булевард „Руски“ към „Орлов мост“. Беше събота. Освен уханието на май се усещаше и настроението на хората, които бързаха към домовете си с планове за весело прекарване на почивката. Но това, което радваше другите, тревожеше Досьо, Патри и Живко. Най-вече Досьо.
— Нещо бавно пипаме! — недоволствуваше той, че е изминала цяла седмица, а още не са довели започнатото дело докрай.
— Мислиш ли, че престъпниците работят в неделя? — попита Патри.
— Най-много в неделя работят! — побърза да отговори Живко. — Нали в неделя видях трабанта.
— Утре пак ли ще излизате с колата? — попита го Досьо.
— Както винаги!
— Да си отваряш очите! — заръча му Досьо.
— Знам аз!
Повече почти нищо не си говориха. Знаеха много добре, че нямаше да е лошо, ако можеха да проверят какво прави Драган Теодосиев през почивния ден, но как да се измъкнат от домовете си?! Успокояваше ги само мисълта, че Васко не може да не е взел мерки и в тази насока.