Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (32)

3.
Опасностите на професията

Точно в три часа̀ следобед тримата пристигнаха пред хотел „София“. Запътиха се без всякакъв страх към автоматичната стъклена врата и тя гостоприемно се отвори пред тях. От какво да ги е страх? Пиколото Васко беше техен човек, или по-точно, те бяха негови хора.

Намериха Васко при асансьора. Размениха бързи погледи и се разбраха. Впрочем бяха се разбрали още преди, в апартамент №21. Първо — в хотела да идват само ако се наложи. Второ — да не издават, че са близки на пиколото. Трето — да се качват пеш по стълбите, а не с асансьора — винаги имало опасност някой да ги попита какво търсят. Четвърто — ако ги спре някой по стълбите, да кажат, че отиват на бара в мецанина при бащата на единия от тях.

Никой нищо не ги попита и те продължиха по стълбите. На втория етаж застанаха пред асансьора, след малко той пристигна и вратата се отвори.

— Влизайте! — покани ли Васко.

Влязоха и потеглиха нагоре.

— Казвай! — обърна се той към Досьо.

Досьо започна доклада си. Децата напрегнато гледаха пиколото. Искаха да разберат как преценява дейността им тази сутрин, но нито едно мускулче не трепваше по лицето му. Три пъти отидоха до последния етаж и обратно на втория, през пялото време Васко мълчеше и слушаше. След като Досьо свърши, Васко натисна копчето на шестия етаж и там покани децата да слязат. Заведе ги в тоалетната. Погледна във всяко едно от трите сепарета — нямаше никой. Набута ги да влязат в едното и затвори вратата зад себе си. Разкопча си червената куртка, бръкна в някакъв джоб и извади снимка.

— Този ли е? — попита той.

Тримата не вярваха на очите си. На снимката беше собственикът на трабанта с осем цилиндъра, същия сух мъж с остри, неприятни черти на лицето.

Децата кимнаха.

— Смятах ви за по-опитни — каза разочаровано пиколото. — Моя грешка!

Тримата стояха засрамени. Не знаеха точно каква им е грешката, но мълчаха. Живко, който седеше на чинията, нямаше място иначе, се чувствуваше най-неловко. Хем виновен — хем седнал. Опита се да стане, но Васко го натисна да си стои.

Някой влезе в тоалетната и момчетата притаиха дъх. Не смееха да мръднат. Кой знае защо, беше им малко страшничко!

След като опасността премина, Васко каза:

— Просто трябваше да предотвратите тръгването на трабанта!

— Как? — не се сдържа Живко.

— Вие сте били големи аджамии бе! — повиши тон Васко. — Знаете ли какво значи аджамии? Ако някой не знае, да пита!

И тримата не знаеха, но никой не попита. Срамуваха се, че не са свършили работата като хората. Оставаше сега, отгоре на всичко, да се издадат, че не знаят какво значи аджамии. Не искаха да го разочароват повече.

— Какво трябва да се направи, за да не може един трабант да тръгне, пък ако ще да е с двеста и шейсет коня и още хиляда говеда вътре?

И тримата се замислиха.

— Кога една кола не може да тръгне? — зададе Васко по-иначе въпроса.

— Ами — колебаеше се Досьо, макар че се беше сетил нещо.

— Ами… — подкани го Васко.

— Ами ако е повредена нещо! — каза неуверено Досьо.

— Браво бе, Колумб! — похвали го Васко.

И Живко, и Патри, всеки за себе си съжаляваше дълбоко, че не се е обадил. И на двамата им беше хрумнал същият отговор. Но не бяха събрали достатъчно кураж и си мълчаха. Все пак Живко се самоуспокояваше, че щом се е сетил, значи и той е малко нещо Колумб.

Васко отвори вратата, но в същото време отвън влезе някакъв мъж. Приличаше на сервитьор — носеше бяло сако и папионка. Учуден, мъжът гледаше как трима хлапаци се измъкват от един тоалет.

— Какво става, Василе? — попита той, обзет от любопитство, като видя, че и пиколото излиза оттам.

— Спипах ги да пушат, моля ти се! — съобрази веднага Васко.

— Тъй ли! — рече мъжът. — Ами заший им по една… — и шамарът му изплющя по врата на Живко — че да се научат! — и същата ръка се стовари върху Досьо.

— Остави ги на мене! — намеси се Васко, хвана Патри за ухото и го помъкна навън.

А в коридора с искрено съжаление им каза:

— Извинявайте! Но аз ви предупредих, че в тази работа се крият много опасности.

Досьо попипа бузата си. Пареше. И беше зачервена също като врата на Живко.

— Ако искате да се откажете, няма да ви се сърдя — каза Васко.

— Никога! — заяви твърдо Живко.

— Клетва сме дали! — присъедини се Досьо.

Васко погледна въпросително към Патри.

— Дали сме! — потвърди той след известно колебание.

Качиха се отново на асансьора.

— Сами ще решите как да постъпите по-нататък — каза им Васко. — Аз, разбира се, мога да ви кажа какво да правите, но за работата, която доброволно се наехте да вършите, трябва ум, трябват самостоятелно мислещи глави, които да могат да съобразяват и взимат най-правилни решения за най-кратко време, при най-трудни обстоятелства.

Тримата кимнаха, бяха съгласни с него.

— И няма да ме търсите вече тук — каза им той. — Ще ви търся аз.

Те пак кимнаха в знак на съгласие. Бяха готови на всичко.

Асансьорът спря на втория етаж. Васко им отвори вратата да слязат и преди да се разделят, им заръча:

— Пък помислете хубаво и… наслука!

Тримата заслизаха пеш по стълбите. Живко си мислеше дали случайно пиколото им каза „наслука“. Дали с това не искаше да им подскаже нещо. „Наслука“ беше поздравът на ловците и рибарите — дали Васко не искаше да им каже, че трябва да хванат нумизмата като риба… Но реши, че си мисли глупости, и нищо не каза.

Патри пък мислеше за баща си — какви здрави, жилести ръце има той. Започнал кариерата си като общ работник, сега беше сменен майстор. Отгоре на всичко вече четиринадесети ден не пушеше! Ако разбере, че синът му не е ходил два дни на училище…

А Досьо, верен на себе си, мислеше по задачата. И неговият план за действие пак се оказа правилен.