Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (25)

13.
Фаталното жребие

Подредиха тавана още същия ден, веднага следобед. Живко предложи да закачат отвън табелка с надпис „ЩАБ“, но Досьо го накара да брои до десет. Естествено, Живко се отказа от предложението си, защото какво по-близо до ума, че щом работата е тайна, никой не трябва да знае за съществуването на щаба.

След като седнаха (имаха на разположение освен сгъваемите столчета на Живко и две изтърбушени табуретки, донесени от Патри), Досьо каза:

— Сега идва най-страшното!

Той единствен беше мислил какво ще предприемат по-нататък.

— Ще трябва да проникнем в хотела и да влезем в стаята! — обясни той, като гледаше Живко и Патри в очите, за да види как ще реагират. Най-напред само се спогледаха. После в очите им прочете страх. Откровено казано, и той се страхуваше. Пък и страшно си беше.

Мълчаха. Само устните на Живко помръдваха. Броеше наум. Сетне каза:

— Всички ли? — в гласа му нямаше ентусиазъм.

— Какво „всички ли“? — попита Досьо.

— Всички ли ще трябва, такова, да влезем в стаята?

— Какво ще правим всички? — побърза да отговори Патри. — Аз например, така де, никак не съм за тази работа.

— Няма защо да влизаме всички — съгласи се Досьо. — Един е достатъчно.

Пак замълчаха. Разговорът вървеше трудно.

— Ти като че ли си най-опитен — реши да отбие опасността от себе си Живко. — И книги си чел…

Досьо се правеше, че не го чува. Свали си очилата и започна да ги почиства с единия край на ризата си.

— Ще теглим жребие! — каза той.

Мълчание!

— Как? — обади се Патри.

— Разказваха ми един филм — каза Досьо, — теглили жребие с торта. Осем души били, на осем парчета разрязали тортата. В едното — куршум. На когото се паднал куршумът, той трябвало да извърши убийството.

— А тортата? — попита Живко.

Досьо се замисли. Ех, да имаше сега една торта, от големите, дето ги правят по поръчка за именни и рождени дни?! С маслен крем и чукани бадеми! Щях да я разделя не на осем, а на три! Еха!

Докато Досьо си мечтаеше за тортата, Патри помисли как да теглят жребие. Извади от джоба си едно стъклено топче, от тези, шарените отвътре, дето им викат сирийчета, и каза:

— Ще го скрия в едната ръка и ще теглите. Който от вас изтегли топчето — губи.

— Няма да стане — разбра Досьо хитростта на Патри. — Ще трябва да повикаме Соня!

— За какво ни е Соня? — обади се веднага Живко.

— За да няма спорове! — обясни Досьо. — Трябва странично лице. Но не бива да запознаваме нови хора с акцията. Само Соня отговаря на тези условия. Има ли възражения?

Нямаше.

Тогава Досьо им нареди:

— Патри ще повика Соня, а Живко ще купи и донесе две бурканчета кисело мляко. Аз ще измъкна чаши от къщи.

— Ако ще го ядем, вземи и захар — каза Живко.

— Добре — съгласи се Досьо, който и без друго смяташе, като отиде в къщи за чашите, да потърси нещо сладко за хапване.

Тегленето на жребия се състоя след половин час. Соня постави топчето в една от трите еднакви чаши за чай и разпредели в тях млякото. Тримата стояха прави с гръб към масата.

— Готово! — каза Соня и тримата се обърнаха.

Патри посегна да вземе, но Досьо го спря. Накара Соня да се обърне с гръб и размести трите чаши.

— Сега вече няма никаква възможност за телепатия — обясни той. — Никой не знае в коя чаша е топчето. Избирайте!

Патри пак протегна ръка, но се отказа.

— Последен! — заяви той.

Живко също се колебаеше. Тогава Досьо притегли чаша към себе си и седна. Последва го Живко. И накрая Патри.

Тримата седяха над чашите и се гледаха. Гребнаха по лъжичка мляко. Никой не смееше да бръкне дълбоко в чашата, за да не тракне топчето. Преглъщаха едва-едва. Соня ги гледаше и им се чудеше. Досьо бързо-бързо си изяде млякото. Показа им чашата си е чувство на превъзходство:

— Какво пък толкова!

Двамата продължиха все така мудно — единият от тях значи беше жертва. Надзъртаха от време на време в чашите си. Патри лапна още една лъжичка, погледна уплашен към двамата, преглътна и после изяде бързо млякото си докрай. Захлупи чашата на масата, за да видят всички, че е празна.

Значи Живко. Той затърси с лъжичката, но не намери нищо. Чудно!

— Не е в мен! — извика той. — Ето!

Надвесиха се над чашата. Празна беше. Досьо ги гледаше изпитателно.

— Сложих го, честна дума! — каза Соня, не по-малко изненадана от останалите.

Патри извади още едно топче от джоба си и го сложи на масата.

— Последно ми е! — каза той.

Въпреки че Патри настоя да повторят жребия пак с мляко, Досьо не се съгласи. Теглиха го с три кибритени клечки. На две от тях махнаха главичките.

Пръв тегли Патри и си отдъхна:

— Нали ви казах, с мляко, с клечки, все това ми е.

Втори беше Живко. Изтегли клечката с главичка.

— Ех — ядоса се той, — хубаво мислех да взема другата!

На следващата сутрин се срещнаха, както обикновено, до трамвайната спирка. Както обикновено, носеха чанти. За разлика от друг път обаче не отиваха на училище. Бяха решили, че задачите трябва да се степенуват, и училището отиде на второ място. Изчакаха скрити в един вход, докато училищният звънец прибере децата в клас, а родителите им тръгнат за работа. После Досьо прибра чантите в щаба.

Трамваят ги стовари до Ректората и те поеха по познатия път към хотела. Живко вървеше между двамата като най-важната фигура в предстоящите акции. Нямаше настроение. Мъкнеше се като обречен.

— Най-напред ще почукаш един-два пъти — даваше наставленията си Досьо.

— И три пъти може да почукаш — посъветва го щедро Патри.

— Чак като се увериш, че няма никой — продължи Досьо, — изваждаш ключа…

— Ами ако има някой — прекъсна го Живко. — Представи си, отвори някой вратата и…

— И какво? — каза Досьо. — Ще му кажеш: „Извинявайте“.

— Пардон е по-добре — намеси се пак Патри, — защото е на френски, в този хотел всички са чужденци, нали така каза пиколото.

Живко спря. Някаква надежда осени лицето му.

— Няма да стане тази работа — каза той доволен и благодарен на Патри, че го е подсетил. — А пиколото Васко? Ако ме хване!

Това Досьо не беше предвидил и се смути. Живко помисли, че се е отървал, и настроението му взе да се възвръща.

— През задния вход ще влезеш, през мазето — съобрази бързо Досьо.

Лицето на Живко отново помръкна.