Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (24)

12.
Тримата детективи пред черната дъска

Плесницата с другата ръка дойде на следния ден, в часа по математика. Дежурният извика: „Клас, стани!“, и всички станаха. На вратата се появи внушителната фигура на учителя с дневника в едната ръка и пособията по геометрия в другата. Застана до вратата и погледът му зашари по редиците. Гробна тишина! Всички стояха като войници.

— Благодаря ви, седнете!

Той никога не поздравяваше по друг начин и не караше учениците да го поздравяват хорово. Само оглеждаше бавно редиците, заслушан в тишината на класа, и после им благодареше. Другарят Русев седна зад катедрата и си извади тефтерчето. Щеше да изпитва. Точно такива бяха сведенията от другите класове: „Триъгълника изпитва, както той си знае — трима души на дъската, да решават задачи, и един — устно, за да не скучаят останалите“. Досьо, Живко и Патри се спогледаха. Значи всичко е наред. Преди часа бяха решили, че щом изпитва, няма защо да предупреждават, че са без домашни.

Но другарят Русев затвори тефтерчето си, стана и тръгна между редиците.

— Извадете си домашните! — каза той.

Тримата отново се спогледаха. За съжаление нямаше вече как да станат и кажат, че са без домашни. Ако го бяха направили в началото…

Всички си бяха извадили тетрадките, само тримата продължаваха да търсят в чантите си и да се чудят какво му има днес на Русев, че постъпва така изненадващо и подло.

— Излезте на дъската! — каза им той, като мина край тях. — Все едно, колкото и да ровите, тетрадките си няма да намерите. И да ги намерите, страниците, на които трябваше да бъдат домашните ви, са празни.

Тримата излязоха на дъската. Нито класът, нито те знаеха какво ще последва. Патри трескаво ровеше в мозъка си, за да измъкне оттам някоя що-годе приемлива лъжа. Живко реши да твърди, че е искал да си признае за домашното, но забравил, а Досьо смяташе да мълчи, нито дума да не каже, да се държи като истински герой пред лицето на врага.

— Няма да ви питам защо сте без домашни! — каза учителят. — Няма да ви питам, за да не затънете в нови лъжи. Ако не бях извадил тефтерчето си, щяхте да вдигнете ръка и да предупредите, че домашни нямате. Но като видяхте, че ще изпитвам, успокоихте се. „Измамихме го Триъгълника!“

Тримата не смееха да го погледнат.

— Този път излъгахте себе си! — продължи учителят. — А можехте и мен да излъжете! И утре някой друг, и трети, и четвърти! С измама са отваряни врати, сърца са отваряни с измама и са били ограбвани, цели царства са били поваляни. Започва се с малко. С всяка измама придобивате нещо временно и загубвате нещо завинаги. Разбирате ли, загубвате нещо от себе си, от сърцата си!

Сега той стоеше с гръб към класа и с лице към тях. Гледаше ги в очите, мъчеше се да проникне дълбоко в тях и да им внуши някои истини. Не им се сърдеше — и на него като ученик се беше случвало да не си напише домашното и да се опита да скрие това. Той само използуваше повода, за да им предаде урок, много по-важен от всички уроци по геометрия. Не смяташе, че с няколко приказки ще оправи всичко, но искаше да ги накара да се замислят. Важното е да посееш, пък дали ще поникне, зависи не само от семето, а и от почвата.

— Сега излезте на двора! — каза математикът. — Забележка няма да ви пиша. И не ви гоня, изпращам ви само навън. За да помислите!

Тримата излязоха с наведени глави. Ако ги беше плеснал по врата и изхвърлил от клас, нямаше да е толкова лошо — щяха да решат, че „Триъгълника постъпи правилно“. Откъде да знае човекът, че не са си решили задачите, защото е трябвало да решават задачи от държавно естество. Но той нито ги плесна, нито нищо, само ги обвини в измама и беше прав.

Излязоха на двора. Седнаха на оградата точно срещу барчето, засадено от първия космонавт в света Юрий Гагарин. Не им беше до приказки. На Живко му се плачеше. Струваше му се, че никога вече няма да може да погледне другаря Русев в очите. Патри пък реши да си направи самокритика и като председател да подаде оставка още на първото съвещание на отрядния съвет. Но се отказа. Достатъчно е да си направи самокритика. И да си подбие авторитета! Отказа се и от самокритиката.

А Досьо мечтаеше започнатото от тях дело да бъде доведено до сполучлив край. Тогава другарят Русев щеше да прочете имената им във вестника, да цъкне с език и да си каже: „Пък аз ги мислех за измамници!“ Или да ги види по телевизията и гордо да заяви на домашните си: „Тези са ми ученици, най-добрите в класа“. И щеше да премълчи за домашното и за опита за измама. Но за да се стигне до това, трябваше да продължат усилията си за откриване и обезвреждане на престъпника търпеливо и упорито. Преди да предприемат каквото и да е по-нататък, реши той, трябва да си намерят тайно място, където да се срещат, скрити от любопитни погледи. Градинките не са удобни, нужно им е помещение. След като не можа да измисли нищо друго, спря се на тавана у тях. Никой не се качваше горе.

— Ще трябва да го обзаведем — продължи мисълта си на глас Досьо.

Това бяха първите думи между тях, след като учителят ги изпрати на двора да разсъждават върху постъпката си. И, естествено, Патри и Живко не разбраха какво иска да им каже Досьо.

— Какво да обзаведем? — учуди се Живко.

— Тавана! — отвърна, все още вглъбен в мислите си, Досьо.

— Какъв таван? — папите на свой ред Патри.

— Нашият — отговори Досьо.

— И за какво ще го обзавеждаме? — попита Патри.

— За щаб! — отвърна Досьо. — Как ще продължим диренето, без да имаме къде да се събираме? Толкова книги съм чел, винаги има щаб.

— Отлично! — запали се Живко, забравил вече мъката си. — Мога да донеса и акордеона, ако искате. От три години не съм го отварял.

— Щаб с акордеон, чуваш ли се какво говориш! — изгледа го Досьо презрително. — Препоръчвам ти да не казваш нищо, преди да си броил до десет!

— Защо? — засегна се Живко. Винаги е неприятно, когато ти залеят ентусиазма със студена вода.

— Защото татко казва, че ако хората, преди да кажат нещо, броят до десет, на този свят ще се говорят деветдесет на сто по-малко глупости, ясно ли е?

На Живко не му беше ясно. Как, да речем, като те вдигнат на черната дъска и ти зададат въпрос, ти ще почнеш да броиш до десет. Или пък по радиото и телевизията. Никой не броеше до десет, преди да започне да говори. Но Живко кимна с глава. Бащата на Досьо беше журналист и следователно можеше да му се вярва.

— Ще ни трябват масичка и три стола — каза Досьо.

Живко обеща, че ще донесе. Имаше предвид сгъваемата масичка и столчета от колата.

— Аз ще кача килима на кака — каза Досьо. — Съвсем нов е, баба й го купи, да е готов за сватбата, но дотогава ние ще свършим работата. Сестра ми е на 16 години.

Живко искаше да каже нещо, но Досьо го прекъсна:

— Брои ли?

— Добре де! — каза Живко и започна да брои.

— Е? — попита го Досьо, след като Живко свърши с броенето.

— Нищо — отговори Живко.

И в това време звънецът изби.