Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (22)

10.
Едно неизвестно по-малко

Когато Досьо и Соня пристигнаха пред хотела, Патри и Живко ги нямаше.

— Влизаме — каза Досьо, който знаеше, че няма време за бавене. — Нали знаеш?

Соня кимна. Тя в никакъв случай не искаше Досьо да я помисли за страхлива.

Влязоха във фоайето. Никой не ги спря. Досьо съобрази веднага — планът се променя. Можеше да се озове за миг на рецепцията и готово.

Но…

В тези истории винаги има много „но“. Иначе щяха да свършват съвсем бързо. В този случай „но“-то беше гласът на пиколото:

— Хайде де, откога те чакам! Включвай се в акцията!

Навели глави, зад пиколото стояха Живко и Патри.

— Каква акция? — намести спокойно очилата си Досьо.

— Каква акция ли? — каза пиколото и се обърна към Живко: — Ти поне си стара служба, нали знаеш какво трябва да правите?!

Живко поведе приятелите си навън. Чакаха ги още десетина куфара.

А пиколото погледна Соня. Тя се смути, но бързо преодоля смущението си и реши, че сега е време да му намигне. Пиколото обаче я превари.

— Как се казвате? — подаде ръка то.

Това, че й говореше на вие, й хареса и тя първа от тримата си приятели разбра, че в това момче има нещо много симпатично.

— Соня — отвърна му тя.

— Аз съм Васко — представи се той и видя, че тримата мъкнеха по един куфар, но с едно око поглеждаха към тях двамата.

Соня се опита да си спомни как точно, според указанията на Досьо, трябваше да действува. Най-напред намигането, после за името трябваше да пита и след това имаше още нещо, ама какво беше?

— На колко сте години? — попита я пиколото.

Точно това беше въпросът, който трябваше да му зададе. Това пиколо я изпреварваше винаги и я питаше всичко, което тя трябваше да го пита.

— На дванадесет — отвърна тя.

— Изглеждате ми много по-голяма.

— Ами — наведе суетно очи Соня и почувствува, че се обърква. Пак не знаеше какво да го пита.

— А вие, на колко сте? — сети се тя.

— Аз завърших английското училище преждевременно — не уточни пиколото годините си. — И сега си изкарвам сам прехраната. Защото съм сираче.

Соня изпита уважение към него. Тя беше чела „Без дом“ на Хектор Мало и си представи колко тежък е животът му.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита го състрадателно тя.

— Вие сте прекрасен човек! — похвали я Васко.

Соня отново наведе суетно очи. Но когато ги вдигна, срещна гневния поглед на Досьо.

— Тук всичко е много луксозно — започна тя да изпълнява задачата си, като обхождаше с поглед фоайето.

— Лукс-категория — отвърна гордо пиколото Васко, сякаш хотелът е негов.

— А ключовете от стаите кой знае какви са? — хвърли въдицата тя.

— Нищо особено — отвърна Васко. — Секретни. Ето на̀, вижте! — и той извади ключ от джоба си. — Ключ като ключ!

Соня впери, поглед в ключа. Нямаше никакво съмнение. Ключът беше от този хотел.