Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2011)
Издание:
Братя Мормареви. Задача с много неизвестни
Рецензент: Николай Янков
Редактор: Ваня Филипова
Художник: Виолета Минчева
Художествен редактор: М. Белопитова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Лилия Вълчева
Издателство „Народна младеж“, София, 1976
ДП „Тодор Димитров“, София, 1976
История
- —Добавяне
11.
Пътуване към неизвестното
Живко грешеше, Досьо още не беше там. Но пътуваше за там заедно със Соня на задната седалка на един вартбург. Взе я със себе си, без да й обяснява къде отиват. Предложението му да тръгнат заедно спря сълзите й. До булевард „Ленин“ отидоха пеша, без да си разменят нито дума. Соня мълчеше, а Досьо се мъчеше да намисли за какво да си говорят. Каквото и да намислеше, все му се струваше глупаво. Стигнаха до автобусната спирка. Застанаха малко встрани от нея и Досьо вдигна палец за автостоп. Чак тогава Соня попита:
— Къде отиваме?
Досьо не й отговори, направи се, че не чува, и почувствува как авторитетът му пред Соня изведнъж порасна. Защото тя разбра, че той се направи, че не я чува. Значи можеш да направиш добро впечатление не само като говориш, а и като мълчиш!
Колите профучаваха край тях една след друга, без да им обръщат внимание, но Досьо не се отчайваше. Докато вартбургът спря и ги взе.
— Закъде сте? — попита шофьорът.
— За двайсети километър — отвърна Досьо. — Павилион някакъв трябва да има…
— Какво ще правите там?
— Не мога да ви кажа точно какво.
— Нещо сериозно значи?
— Ще видим! — вдигна рамене Досьо.
Той не видя усмивката на мъжа, но почувствува погледа на Соня. Беше й интересно.
— Като наближите двайсетия километър, понамалете малко, за да не изтърва мястото — помоли по едно време той.
— Дадено! — отвърна мъжът.
После пак млъкнаха и Досьо се притесни. Стори му се, че не е много прилично да мълчат и да оставят човека да скучае — нали ги беше взел за компания.
— А вие имате ли деца? — попита Досьо, друго не можа да измисли.
— Тъкмо три — отвърна мъжът. — Горе-долу на вашата възраст.
— А как се учат? — поддържаше разговора Досьо.
— По едни предмети по-добре, по други — по-зле — усмихна се отново мъжът на неочаквания въпрос.
— То и от учителите зависи — успокои го Досьо, чийто поглед не изпускаше лявата страна на шосето. Там трябваше да се появи най-напред километричният знак, после павилионът и накрая кривото дърво.
А Соня гледаше Досьо и се възхищаваше от умението му да разговаря.
Мъжът намали рязко скоростта. Браво на него, похвали го мислено Досьо, защото зърна километричния знак. Видя и павилиона.
— Тук ли? — попита напълно сериозен мъжът.
Досьо погледна отново навън. Наближаваха наклоненото дърво.
— Тук, ако обичате! — гласът на Досьо беше делови.
Мъжът сви вдясно и натисна спирачката.
— Благодарим ви! — каза Досьо.
— Тук няма нищо — учудено се обърна назад мъжът.
— Не се знае — отвърна Досьо многозначително и отвори вратата. — Още един път благодарим!
Мъжът прехапа устни, за да не се засмее, махна с ръка и включи на скорост. Колата потегли плавно.
Двамата гледаха как вартбургът се отдалечава.
— П 44–28 — каза Досьо.
— Какво? — обади се за първи път от дълго време Соня.
— Запиши! — нареди й Досьо — вартбург, червен, П 44–28.
— За какво? — попита Соня, която съвсем нищо не разбираше.
— Пиши, пиши! — повтори Досьо, докато оглеждаше местността. — Може да се наложи да му се изкаже благодарност — добави той важно. Вече се чувствуваше като инспектор от криминален роман.
Соня извади тетрадка от чантата си и прилежно записа на гърба й номера на колата.
На около сто метра от тях, на спирката, спря автобус. Слезе само една жена с кошница в ръка и тръгна по пътеката към някаква къщурка.
— Няма ги! — каза разочарован Досьо, като че ли Патри и Живко трябваше да слязат от тази кола. Такива случайности стават само в криминалните романи, но не и в живота.
— Кои? — попита Соня.
— Не бива да задаваш много въпроси — посъветва я Досьо. — Има неща, за които е по-добре да не се говори. Хайде! — направи й той знак да го последва и тръгна към храстите встрани от шосето.
Нека си припомним, че беше май, най-хубавият месец на годината, когато слънцето все още милва, преди да е започнало да пари, небето е наситено със синьо, а въздухът — напоен с аромата на пробудилата се природа. Ако тревата не бе толкова буйна, набитото око на Досьо бързо щеше да обходи местността и да установи какво има изхвърлено тук и какво не. Но сега трябваше да се търси щателно.
Слязоха по стръмна пътечка, покрай храсти с жълти цветове, до полянка сред млада, гъста, изкуствено насадена борова гора. Досьо бързо прецени, че задачата не е лесна — пакетът можеше да е в тревата, в храстите или в самата горичка. Живко и Патри ги нямаше никакви и Досьо реши, че след като е закъснял, те са се отказали от търсенето и са си отишли, от страх, разбира се. Значи трябваше да се справя сам. Соня не слагаше в сметката. Въпреки че, откровено казано, ако не беше Соня, той може би щеше да намери някакъв предлог да се върне. Защото наоколо нямаше никой и не се чуваше нищо друго, освен това, което лекият ветрец шептеше на листата. А когато си сам сред такава тишина, винаги е страшно, дори и прякорът ти някога да е бил Баскервилското куче. Но усетиш ли жива душа до себе си, изведнъж добиваш кураж. Присъствието на Соня даваше на Досьо два пъти повече кураж — известно е защо.
Досьо разтвори леко храстите и видя две празни консервени кутии, смачкани салфетки, парчета хляб и други остатъци от неделни почивки. Нищо подозрително — гражданите, които цяла седмица прекарват зад бюра и водят заседнал живот, в неделя възстановяват здравето си сред природата, а в останалите дни природата възстановява здравето си от неделната почивка на гражданите.
Досьо тръгна бавно покрай храстите и започна да ги преглежда внимателно педя по педя. Зад него вървеше Соня. Така стигнаха до горичката. Трябваше да погледнат и в нея, а на Досьо никак не му се искаше.
— И в горичката ли ще влизаме? — попита Соня.
— Разбира се, що за въпрос! — каза Досьо и влезе сред борчетата. Тя го последва. Хвана го за ръкава, да не го загуби.
Изведнъж чуха шум. Притихнаха зад едно борче. Досьо напрегна слух. Шумът, който ги стресна, се повтори — беше шум от настъпени сухи клонки. От книгите Досьо знаеше какво означава такъв шум — грамадно животно или човек, все едно, еднакво страшно е, се движеше в гората. Дори и по-страшно, животно не можеше да бъде. Значи човек! А ясно е кой човек може да е или кои хора. Косите му настръхнаха. Досега не беше си мислил за тази опасност в множествено число.
Само на десетина метра от него борчетата се размърдаха. И изведнъж един вик, човешки вик, вик на болка, раздра тишината. Студена пот ороси челото на Досьо. Щеше да побегне от ужас, ако Соня не го държеше здраво за ръката.
И тогава…
— Знаеш ли как ме настъпи бе?! — чу се гласът на Патри.
— Защо ми пълзиш в краката?
Това пък бе Живко, оправдаваше се. Нито Патри му пълзеше в краката, нито той пълзеше в краката на Патри. Просто пълзяха прилепени един до друг. Щом Досьо се страхуваше, какво оставаше за тях двамата?!
Бяха пристигнали около час по-рано, но се забавиха на павилиончето, където пиха лимонада и набираха кураж. Живко настояваше да се връщат, дори направи някои забележки по отношение твърденията на Досьо и ги нарече фантазия. Но Патри държеше да търсят, а Живко му се чудеше защо толкова настоява. Той не знаеше, че Патри е поел ръководството. В горичката влязоха след дълги колебания малко преди Досьо и Соня. За по-сигурно започнаха огледа, като пълзяха прилепени един до друг. И Живко, без да иска, настъпи с коляно ръката на Патри.
— Какво става? — чуха те гласа на Досьо и си отдъхнаха.
— Досьо! — извика радостно Патри и с това фактически му предаде ръководството, което вече му тежеше.