Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 27гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2011)

Издание:

Братя Мормареви. Задача с много неизвестни

Рецензент: Николай Янков

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Виолета Минчева

Художествен редактор: М. Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Лилия Вълчева

Издателство „Народна младеж“, София, 1976

ДП „Тодор Димитров“, София, 1976

История

  1. —Добавяне

11.
Пътуване към неизвестното

Живко грешеше, Досьо още не беше там. Но пътуваше за там заедно със Соня на задната седалка на един вартбург. Взе я със себе си, без да й обяснява къде отиват. Предложението му да тръгнат заедно спря сълзите й. До булевард „Ленин“ отидоха пеша, без да си разменят нито дума. Соня мълчеше, а Досьо се мъчеше да намисли за какво да си говорят. Каквото и да намислеше, все му се струваше глупаво. Стигнаха до автобусната спирка. Застанаха малко встрани от нея и Досьо вдигна палец за автостоп. Чак тогава Соня попита:

— Къде отиваме?

Досьо не й отговори, направи се, че не чува, и почувствува как авторитетът му пред Соня изведнъж порасна. Защото тя разбра, че той се направи, че не я чува. Значи можеш да направиш добро впечатление не само като говориш, а и като мълчиш!

Колите профучаваха край тях една след друга, без да им обръщат внимание, но Досьо не се отчайваше. Докато вартбургът спря и ги взе.

— Закъде сте? — попита шофьорът.

— За двайсети километър — отвърна Досьо. — Павилион някакъв трябва да има…

— Какво ще правите там?

— Не мога да ви кажа точно какво.

— Нещо сериозно значи?

— Ще видим! — вдигна рамене Досьо.

Той не видя усмивката на мъжа, но почувствува погледа на Соня. Беше й интересно.

— Като наближите двайсетия километър, понамалете малко, за да не изтърва мястото — помоли по едно време той.

— Дадено! — отвърна мъжът.

После пак млъкнаха и Досьо се притесни. Стори му се, че не е много прилично да мълчат и да оставят човека да скучае — нали ги беше взел за компания.

— А вие имате ли деца? — попита Досьо, друго не можа да измисли.

— Тъкмо три — отвърна мъжът. — Горе-долу на вашата възраст.

— А как се учат? — поддържаше разговора Досьо.

— По едни предмети по-добре, по други — по-зле — усмихна се отново мъжът на неочаквания въпрос.

— То и от учителите зависи — успокои го Досьо, чийто поглед не изпускаше лявата страна на шосето. Там трябваше да се появи най-напред километричният знак, после павилионът и накрая кривото дърво.

А Соня гледаше Досьо и се възхищаваше от умението му да разговаря.

Мъжът намали рязко скоростта. Браво на него, похвали го мислено Досьо, защото зърна километричния знак. Видя и павилиона.

— Тук ли? — попита напълно сериозен мъжът.

Досьо погледна отново навън. Наближаваха наклоненото дърво.

— Тук, ако обичате! — гласът на Досьо беше делови.

Мъжът сви вдясно и натисна спирачката.

— Благодарим ви! — каза Досьо.

— Тук няма нищо — учудено се обърна назад мъжът.

— Не се знае — отвърна Досьо многозначително и отвори вратата. — Още един път благодарим!

Мъжът прехапа устни, за да не се засмее, махна с ръка и включи на скорост. Колата потегли плавно.

Двамата гледаха как вартбургът се отдалечава.

— П 44–28 — каза Досьо.

— Какво? — обади се за първи път от дълго време Соня.

— Запиши! — нареди й Досьо — вартбург, червен, П 44–28.

— За какво? — попита Соня, която съвсем нищо не разбираше.

— Пиши, пиши! — повтори Досьо, докато оглеждаше местността. — Може да се наложи да му се изкаже благодарност — добави той важно. Вече се чувствуваше като инспектор от криминален роман.

Соня извади тетрадка от чантата си и прилежно записа на гърба й номера на колата.

На около сто метра от тях, на спирката, спря автобус. Слезе само една жена с кошница в ръка и тръгна по пътеката към някаква къщурка.

— Няма ги! — каза разочарован Досьо, като че ли Патри и Живко трябваше да слязат от тази кола. Такива случайности стават само в криминалните романи, но не и в живота.

— Кои? — попита Соня.

— Не бива да задаваш много въпроси — посъветва я Досьо. — Има неща, за които е по-добре да не се говори. Хайде! — направи й той знак да го последва и тръгна към храстите встрани от шосето.

Нека си припомним, че беше май, най-хубавият месец на годината, когато слънцето все още милва, преди да е започнало да пари, небето е наситено със синьо, а въздухът — напоен с аромата на пробудилата се природа. Ако тревата не бе толкова буйна, набитото око на Досьо бързо щеше да обходи местността и да установи какво има изхвърлено тук и какво не. Но сега трябваше да се търси щателно.

Слязоха по стръмна пътечка, покрай храсти с жълти цветове, до полянка сред млада, гъста, изкуствено насадена борова гора. Досьо бързо прецени, че задачата не е лесна — пакетът можеше да е в тревата, в храстите или в самата горичка. Живко и Патри ги нямаше никакви и Досьо реши, че след като е закъснял, те са се отказали от търсенето и са си отишли, от страх, разбира се. Значи трябваше да се справя сам. Соня не слагаше в сметката. Въпреки че, откровено казано, ако не беше Соня, той може би щеше да намери някакъв предлог да се върне. Защото наоколо нямаше никой и не се чуваше нищо друго, освен това, което лекият ветрец шептеше на листата. А когато си сам сред такава тишина, винаги е страшно, дори и прякорът ти някога да е бил Баскервилското куче. Но усетиш ли жива душа до себе си, изведнъж добиваш кураж. Присъствието на Соня даваше на Досьо два пъти повече кураж — известно е защо.

Досьо разтвори леко храстите и видя две празни консервени кутии, смачкани салфетки, парчета хляб и други остатъци от неделни почивки. Нищо подозрително — гражданите, които цяла седмица прекарват зад бюра и водят заседнал живот, в неделя възстановяват здравето си сред природата, а в останалите дни природата възстановява здравето си от неделната почивка на гражданите.

Досьо тръгна бавно покрай храстите и започна да ги преглежда внимателно педя по педя. Зад него вървеше Соня. Така стигнаха до горичката. Трябваше да погледнат и в нея, а на Досьо никак не му се искаше.

— И в горичката ли ще влизаме? — попита Соня.

— Разбира се, що за въпрос! — каза Досьо и влезе сред борчетата. Тя го последва. Хвана го за ръкава, да не го загуби.

Изведнъж чуха шум. Притихнаха зад едно борче. Досьо напрегна слух. Шумът, който ги стресна, се повтори — беше шум от настъпени сухи клонки. От книгите Досьо знаеше какво означава такъв шум — грамадно животно или човек, все едно, еднакво страшно е, се движеше в гората. Дори и по-страшно, животно не можеше да бъде. Значи човек! А ясно е кой човек може да е или кои хора. Косите му настръхнаха. Досега не беше си мислил за тази опасност в множествено число.

Само на десетина метра от него борчетата се размърдаха. И изведнъж един вик, човешки вик, вик на болка, раздра тишината. Студена пот ороси челото на Досьо. Щеше да побегне от ужас, ако Соня не го държеше здраво за ръката.

И тогава…

— Знаеш ли как ме настъпи бе?! — чу се гласът на Патри.

— Защо ми пълзиш в краката?

Това пък бе Живко, оправдаваше се. Нито Патри му пълзеше в краката, нито той пълзеше в краката на Патри. Просто пълзяха прилепени един до друг. Щом Досьо се страхуваше, какво оставаше за тях двамата?!

Бяха пристигнали около час по-рано, но се забавиха на павилиончето, където пиха лимонада и набираха кураж. Живко настояваше да се връщат, дори направи някои забележки по отношение твърденията на Досьо и ги нарече фантазия. Но Патри държеше да търсят, а Живко му се чудеше защо толкова настоява. Той не знаеше, че Патри е поел ръководството. В горичката влязоха след дълги колебания малко преди Досьо и Соня. За по-сигурно започнаха огледа, като пълзяха прилепени един до друг. И Живко, без да иска, настъпи с коляно ръката на Патри.

— Какво става? — чуха те гласа на Досьо и си отдъхнаха.

— Досьо! — извика радостно Патри и с това фактически му предаде ръководството, което вече му тежеше.