Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2011)
Издание:
Братя Мормареви. Задача с много неизвестни
Рецензент: Николай Янков
Редактор: Ваня Филипова
Художник: Виолета Минчева
Художествен редактор: М. Белопитова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Лилия Вълчева
Издателство „Народна младеж“, София, 1976
ДП „Тодор Димитров“, София, 1976
История
- —Добавяне
Част 1
Трабантът с осем цилиндъра
1.
Всичко започна така
Беше май, най-хубавият месец от годината, когато всичко е потънало в свежа зеленина и въздухът е напоен с аромата на пробудилата се природа. Може да се каже нещо за слънцето и небето, особено за небето, което през май е толкова синьо, но известно е, че повечето деца прескачат подобни описания. Впрочем и за въздуха можеше да не се споменава, понеже в тази история не играе никаква роля, но за зеленината е важно — тя има известно значение в по-нататъшните събития.
По шосето от Пловдив за София пътуваше бял москвич с трима души в него — Живко, баща му и майка му. Връщаха се от обичайната неделна разходка сравнително рано, когато шосето не е много оживено. Отпуснат на предната седалка до баща си, Живко изглеждаше малко отегчен. Дванадесетгодишен, висок и слаб, с живо лице и чип, обсипан с лунички нос, той беше известен сред приятелите си с това, че лесно се пали и бързо изгасва. Записваше се във всички възможни кръжоци и опитваше всички достъпни за възрастта му спортове. Имаше собствена въдица и тенис-ракета, които събираха прах върху гардероба, а пръснатите на най-невероятни места пощенски марки напомняха за темброфилския му период. Напоследък събираше кибритени кутийки и притежаваше вече четиридесет и два броя. Живко изпитваше вътрешна нужда постоянно да се занимава с нещо ново и може би затова сега, седнал на предната седалка до баща си, скучаеше. Нямаше откъде да знае, че това пътуване е началото на една дълга история, твърде загадъчна и на моменти дори страшна.
Един запорожец мина край белия москвич и в момента на задминаването наду така нахално вносния си клаксон, че Живко подскочи.
— Давай, тате!
Бащата натисна газта и надмина запорожеца.
— А така! — одобри Живко, у когото състезателната страст беше подгонила вече отегчението. — Давай сега да минем и опела. Зад нас е чисто.
Зад тях седеше майка му.
— Ще ти дам аз едно „давай“ — чу се строгият й глас. В колата тя винаги изпълняваше функцията на допълнителна спирачка.
Въпреки това бащата натисна педала на газта, защото искаше да угоди на сина си. Беше зает човек, технолог в голям завод, излизаше рано, по цял ден не се прибираше и вечер често закъсняваше по заседания. Но съботите и неделите посвещаваше изцяло на семейството и изпълняваше всички прищевки на Живко.
— Петьо! — обади се отново жена му, която тревожно гледаше качващата се стрелка на спидометъра. Тя не обичаше силните преживявания. Работеше като ветеринарна лекарка в институт и еднакво добре се справяше както с проблемите на животновъдството, така и с проблемите на своето семейство. Беше разсъдлива и трезва в оценките си и затова „запалянковщините“ на сина й (така преценяваше тя изблиците му на ентусиазъм в една или друга посока) я тревожеха.
Бащата даде мигач, изнесе се вляво и задмина колата, която гонеше.
— Хайде-е-е — зарадва се Живко. — Минахме и един опел.
Той не каза „стар опел“, а само „опел“. Каза го, сякаш опелът не пълзеше със седемдесет километра в час. Както всеки ентусиаст, и Живко виждаше нещата не такива, каквито са, а каквито искаше да бъдат.
— С деветдесет и пет го минахме, значи е карал с деветдесет и два километра! — добави Живко.
Той смяташе, че може да определи на око величини и разстояния с най-голяма точност. Ако го попиташе някой колко е висока например черешата в съседния двор, той никога не казваше около четири метра, а направо отсичаше — четири и четиридесет и три.
Баща му знаеше тази негова слабост и затова, когато Живко определи, че опелът се движи с деветдесет и два километра в час, се усмихна:
— Може и с деветдесет и три да е карал.
— Може — съгласи се Живко, без да схване иронията на баща си.
Задминаха още една кола.
— Успокой се най-сетне! — обади се отново майката.
Бащата не й отговори. Такава му беше тактиката. Не спореше и обикновено правеше това, което е намислил.
— Голям шофьор си, тате! — възкликна Живко.
Похвалата зарадва бащата и той щедро обеща:
— След година ще ти давам да вкарваш сам колата в гаража.
— Аха! — обади се майката.
— Така де, ще ти давам да палиш и да даваш газ на място — би отбой бащата.
Караха вече по-спокойно и Живко се унесе в мислите си. Все пак приятно му беше, че на другия ден, понеделник, ще отиде на училище и ще може да се похвали на приятелите си. Щеше да съобщи за първото обещание, без да спомене корекцията. Помисли си — това не е лъжа, а само премълчаване. Но на тази възраст вече трябваше да знае, че който избира какво да каже и какво не, може много да излъже.
Живко внимаваше в клас, лесно помнеше и училището не му тежеше. Даже обичаше да ходи на училище — беше в един клас с най-добрите си приятели Досьо и Патри.
Та за училищните си приятели мислеше Живко и това бяха съвсем приятни мисли.
— Досьо казва — обади се той, — че няма двама души с еднакви отпечатъци на палците, а на малките пръсти можело, вярно ли е?
— Той поправи ли си двойката по геометрия? — попита майка му.
— Поправи я — отвърна Живко.
Край тях профуча кола и баща му се стресна.
— Трабант! — учуди се Живко. — С чужд номер.
— Сега ще му видим сметката — самоуверено каза бащата и натисна газта. Стрелката на спидометъра хукна като подгонена — 90, 95, 100. Но разстоянието между белия москвич и трабанта не намаляваше.
Чу се сирена. Бащата инстинктивно сложи крак на спирачката и сви плътно вдясно. Мина милиционерска кола.
— Гонят някого — каза бащата.
Постепенно, но сигурно милиционерската кола догонваше трабанта. Още малко и двете коли щяха да изчезнат зад големия завой. Насреща изскочи автобус и стоповете на милиционерската кола светнаха. Трабантът се откъсна напред и преди да изчезне, Живко ясно видя как от него излетя нещо. Стори му се, че е пакет.
— Изхвърлиха нещо! — каза Живко.
— Изхвърлят излишния товар — пошегува се баща му.
— Петьо, спри, моля ти се! — извика внезапно майката.
Бащата отби вдясно. Майката слезе от колата и пое дълбоко въздух.
— Какво има?
— Не понасям бързото каране!
— Их, ма мамо! — съжали Живко.
Трабантът вече не се виждаше. Не се чуваше и сирената на милиционерската кола.
Мръкваше, когато потеглиха и шосето стана доста оживено. Караха бавно и нищо интересно не се случи. Впрочем на Живко и през ум не му минаваше, че се е случило нещо интересно през този неделен ден. По-късно Досьо щеше да му отвори очите, да подреди събитията в логичен ред, за да почне чорапът да се разплита бримка по бримка.