Паулу Коелю
Единайсет минути (8)

ПОСЛЕСЛОВ

Подобно на всички хора по света — като в този случай не се боя ни най-малко да обобщавам, — и на мен ми беше необходимо доста време, докато открия свещения смисъл на секса. Младостта ми съвпадна с една епоха на изключително голяма свобода, важни открития и много ексцеси, която беше последвана от консервативен период, изпълнен със забрани — цената, която трябваше да бъде платена за крайностите, които наистина имаха тежки последствия.

През десетилетието на ексцесите (говоря за седемдесетте години) писателят Ървинг Уолъс написа книга за американската цензура, разкривайки в нея юридическите машинации, целящи да попречат да бъде издаден един текст върху секса: „Седемте минути“.

В романа на Уолъс книгата, която е обект на дискусията за цензурата, само е спомената, а темата за сексуалността се появява рядко. Опитах се да си представя какво съдържа забранената книга; помислих си дали не бих могъл да я напиша аз самият. В романа си Уолъс често споменава несъществуващата книга и това ограничи — дори направи невъзможна — задачата, която си бях поставил. У мен остана само споменът за заглавието (смятам, че Уолъс е бил твърде консервативен по отношение на времето и реших малко да го увелича), както и идеята, че е важно да се подходи сериозно към темата за сексуалността — което впрочем вече е направено от много писатели.

През 1977 г., веднага след като бях изнесъл лекция в Мантуа (Италия), намерих в хотела, където бях отседнал, някакъв ръкопис, който ми бяха оставили на рецепцията. Обикновено не чета ръкописи, но този го прочетох — ставаше дума за истинската история на една бразилска проститутка, за браковете й, проблемите й със закона, авантюрите й. През 2000 г., минавайки през Цюрих, се свързах с въпросната проститутка — която ще наричам Соня — и й казах, че съм харесал ръкописа й. Препоръчах й да го изпрати на бразилското ми издателство, но то го отхвърли. Соня, която по това време се бе установила в Италия, взе влака и дойде да се срещне с мен в Цюрих. Покани ни — мен, мой приятел и една репортерка от в. „Блик“, която току-що ме бе интервюирана — да отидем на Лангщрасе, зоната на местната проституция. Не знаех, че Соня е предупредила колежките си за нашето посещение, и за моя изненада трябваше да раздавам автографи върху книгите си, преведени на най-различни езици.

По това време вече бях решил да пиша за секса, но все още нямах нито сюжет, нито главен герой; представях си нещо, което да е тясно свързано с традиционното търсене на свещеното, но посещението на Лангщрасе ме накара да разбера следното: за да се пише за свещената страна на секса, трябва преди това да се разбере защо той е бил толкова профаниран.

Разговаряйки с един журналист от списание „Л’Илюс-тре“ (Швейцария), му разказах историята за импровизираното раздаване на автографи на Лангщрасе и той публикува голям репортаж за събитието. В резултат на това един следобед, през който раздавах автографи в Женева, се появиха много проститутки, носейки мои книги. Една от тях привлече вниманието ми, отидохме с нея и с моята агентка и приятелка Моника Антунис да пием кафе, след което продължихме с вечеря, а през следващите дни се срещнахме още няколко пъти. Така постепенно се роди сюжетната нишка на „Единайсет минути“.

Искам да благодаря на моята швейцарска издателка Анна фон Планта, която ми предостави ценни данни за законодателството, касаещо положението на проститутките в нейната страна. А също и на следните жени от Цюрих (не споменавам истинските им имена): Соня, която срещнах за пръв път в Мантуа (кой знае, може пък един ден някой да се заинтересува от книгата й!), Марта, Антенора, Исабела; а също и на Ейми, Лусия, Андрей, Ванеса, Патрик, Терез и Ана Кристина от Женева.

Благодарен съм и на Антонела Зара, която ми позволи да използвам откъси от книгата й „Науката за любовта“ за някои части от дневника на Мария.

Най-накрая благодаря на Мария (също измислено име), която днес живее в Лозана, омъжена е и има две красиви дъщери, за това, че по време на многото ни срещи сподели с мен и с Моника своята история, залегнала в основата на тази книга.

 

Паулу Коелю

 

 

ДНЕС ПАУЛУ КОЕЛЮ е феномен на масовата култура, признат в цял свят. Преведени на 56 езика и издавани в 150 страни, книгите му се превърнаха в любимо четиво за всеки, който иска да разбере идеите и стремежите на нашето време.

Навсякъде, където се издава Паулу Коелю, възторжената реакция на читателите надмина всички очаквания.

Така беше и през 1993 г., когато издателство „Харпър-Колинс“ пусна на книжния пазар в САЩ „Алхимика“ в 50 хиляди екземпляра — най-големият дотогава тираж на книга от бразилски автор. Днес този роман се смята за един от най-големите успехи на издателството.

Изключителният триумф на „Алхимика“ се повтаря във всички страни, в които е издаден: във Франция, където е публикуван от „Ан Кариер Едисион“, той оглавява класациите на бестселърите в продължение на пет поредни години; в Италия, където е лансиран от „Бомпиани“ и спечелва престижните награди „Супер Гринцане Кавур“ и „Флаяно“, в Германия, където излиза с щемпела на „Диогенес“ и се задържа 306 седмици в списъка на бестселърите на списание „Дер Шпигел“.

Кариерата на Паулу Коелю не се изчерпва само с голямото национално и международно признание на една-единствена негова книга. „Дневникът на един маг“, „Брида“, „Валкириите“, „Край река Пиедра седнах и заплаках“, „Петата планина“, „Воинът на светлината“, „Вероника решава да умре“, „Демонът и сеньорита Прим“ са книги, които доказват непреходния талант на своя автор и предаността на неговите читатели: рядка и успешна комбинация, която му донесе една от най-престижните немски награди — „Бамби“ за 2001 г., присъдена му за това, че „вярва в съдбата и в дарбите на човека, в способността му да поддържа жив хуманистичния пламък в света на мрака“.

На 28 октомври 2002 г. Паулу Коелю става член на Бразилската литературна академия. Този негов успех е естествен резултат от несравнимата му литературна траектория и от безспорното свидетелство за въздействащата сила на думите му, които днес биха могли да бъдат открити не само в многото му книги, но и на страниците на някои вестници, на които той редовно сътрудничи, като „Кориере дела Сера“ (Италия), „Ел Семанал“ (Испания), „Велт ам Зонтаг“ (Германия), „Чайна Таймс Дейли“ (Тайван), „Дневник“ (България).