Паулу Коелю
Единайсет минути (7)

* * *

Попадна в задръстване, което трая цяла вечност, докато кюрдите свършиха с демонстрацията си (отново!) и колите възстановиха нормалното си движение. Но това нямаше значение, нали сега пак бе господарка на времето си.

Пристигна малко преди затварянето на библиотеката.

— Може да ви се стори, че се държа прекалено фамилиарно, но нямам нито една приятелка, с която да споделя някои неща — каза библиотекарката веднага след като Мария влезе.

Тази жена нямаше приятелка? След като бе живяла цял живот на едно и също място и срещаше най-различни хора всеки ден, нямаше никого, с когото да разговаря? Всъщност Мария бе открила някой като себе си или, по-точно казано, като всички останали.

— Размишлявах върху това, което прочетох за клитора…

„О, не! Нима мисли само за това?“

— И разбрах, че въпреки голямото удоволствие, което винаги са ми носели половите контакти с мъжа ми, ми е било много трудно да стигна до оргазъм с него. Смятате ли, че това е нормално?

— А вие смятате ли, че е нормално кюрдите да правят демонстрации всеки ден? Влюбените жени да бягат от своя вълшебен принц? Хората да мечтаят за ферми, вместо за любов? Мъже и жени да продават времето си, без да могат после да го откупят? И въпреки всичко тези неща се случват; така че няма значение какво смятам или какво съм спряла да смятам, винаги е нормално. Всичко онова, което е противоестествено, което се противопоставя на най-съкровените ни желания, е нормално според нас, макар и да изглежда абсурдно на Бог. Търсим нашия ад, изграждаме го в течение на хилядолетия и след всички тези усилия сега можем да живеем по възможно най-лошия начин.

Мария погледна жената пред себе си и едва сега, след като бе изминало толкова време, я попита за името й (знаеше само фамилията й). Библиотекарката се казваше Хайди, беше омъжена от трийсет години и никога — наистина никога! — не си бе задавала въпроса дали е нормално да не изпитва оргазъм по време на сексуалните контакти с мъжа си.

— Не знам дали трябваше да чета всичко това! Може би щеше да е по-добре да продължавам да живея в невежество и да мисля, че след като имам верен съпруг, вила с изглед към езерото, три деца и държавна работа, съм постигнала всичко, за което една жена би могла да мечтае. А сега, откакто вие пристигнахте и откакто прочетох първата книга, съм много загрижена за това, в което превърнах живота си. Дали с всички е така?

— Мога да ви уверя, че е така — отвърна Мария и въпреки младостта си се почувства по-мъдра от жената, която й искаше съвет.

— Искате ли да чуете подробности?

Мария кимна.

— Вие, естествено, сте още много млада, за да ме разберете, но тъкмо затова бих искала да споделя с вас някои неща от живота си, за да не допуснете същите грешки, които допуснах аз самата. Но клитора, защо мъжът ми никога не му е обръщал внимание? Той смяташе, че оргазмът е във вагината, и на мен ми беше много, много трудно да се преструвам, че изпитвам нещо, което той си въобразяваше, че трябва да усещам. Изпитвах удоволствие, наистина, но това беше друго удоволствие. Единствено когато търкането беше в горната част… разбирате ли?

— Разбирам.

— А сега разбрах защо. Прочетох го тук. — И тя посочи някаква книга върху масата, чието заглавие Мария не можеше да види. — Съществува един сноп от нервни влакна, които свързват клитора с Г-точката, и той е от решаващо значение. Но мъжете не смятат така, според тях проникването е достатъчно. Вие знаете ли какво представлява Г-точката?

— Но нали разговаряхме за това миналия ден — отвърна Мария, приела този път ролята на Наивното момиченце. — След като се влезе, на първия етаж, прозорецът в дъното.

— Разбира се, разбира се! — Погледът на библиотекарката заблестя. — Попитайте вашите приятели дали някой от тях е чувал да се говори за това и ще видите, че никой не е чувал! Какъв абсурд! И ако клиторът е бил открит от въпросния италианец, Г-точката е завоевание на нашия век! Скоро ще се появи на първите страници на вестниците и никой повече няма да я пренебрегва! Представяте ли си в какъв революционен момент живеем?

Мария си погледна часовника и Хайди си даде сметка, че трябва да говори бързо, да обясни на красивото момиче пред себе си, че жените са в пълното си право да се чувстват щастливи, пълноценни, за да може следващото поколение да се радва на всички тези изключителни завоевания на науката.

— Доктор Фройд не е бил съгласен с това, тъй като не е бил жена и е смятал, че след като неговият оргазъм е в пениса му, ние сме длъжни да изпитваме удоволствие във вагината си. Но нека се върнем към началото, към онова, което винаги ни е доставяло удоволствие: клитора и Г-точката! Много малко жени имат сексуални контакти, които да ги удовлетворяват, и ако на вас ви е трудно да достигнете до насладата, която заслужавате, ви препоръчвам да смените позата. Накарайте вашия любим да легне, а вие застанете отгоре; клиторът ви ще се удря с по-голяма сила в тялото му и вие, а не той, ще усетите как се засилва възбудата, от която се нуждаете. Или по-точно казано, възбудата, която заслужавате!

Но Мария се преструваше, че не следи разговора. Значи не беше единствената! Нямаше никакъв сексуален проблем, всичко беше въпрос на анатомия! Изпита желание да целуне жената срещу себе си, а през това време една огромна, непосилна тежест падна от сърцето й! Колко хубаво, че го бе открила, докато е все още млада! Какъв прекрасен ден!

Хайди й се усмихна съучастнически.

— Те не знаят, но и ние получаваме ерекция! Клиторът получава ерекция!

„Те“ сигурно бяха мъжете. Мария придоби смелост, след като разговорът беше станал толкова интимен, и я попита:

— А вие имали ли сте връзка с друг мъж освен със съпруга си?

Библиотекарката остана като поразена. В очите й лумна огън, лицето й почервеня, незнайно дали от гняв или от срам. След известно време обаче борбата между желанието да разкаже или да премълчи приключи. Достатъчно бе да смени темата.

— Нека се върнем към нашата ерекция: тази на клитора! Знаете ли, че той се втвърдява?

— Знам го от дете.

Хайди изглеждаше разочарована. Може би тя самата като малка не му бе обръщала голямо внимание.

— Изглежда, че ако движите пръста си в кръг по него, без да стигате до върха му, може да изпитате още по-силно удоволствие. Запомнете го! Мъжете, които се съобразяват с тялото на една жена, бързат да докоснат върха на клитора, без да знаят, че това понякога може да бъде болезнено, не сте ли съгласна? Ето защо още след първата или втората среща поемете нещата в свои ръце: заставайте отгоре, решавайте как и къде да бъде оказван натискът, ускорявайте или забавяйте ритъма, както на вас ви харесва. Освен това, както пише в книгата, която чета, е необходимо да проведете откровен разговор.

— Вие провели ли сте откровен разговор с мъжа си?

Още веднъж Хайди се изплъзна от прямия въпрос, споменавайки, че времената са били други и тогава е предпочитала да разговаря по-скоро на интелектуални теми.

— Представете си, че клиторът ви е като часовникова стрелка, и помолете партньора си да я движи между единайсет и един часа, разбрахте ли?

Да, разбираше какво има предвид жената, но не беше съвсем съгласна, явно и книгата беше далеч от цялата истина. Но щом Хайди заговори за часовник, Мария погледна своя, каза й, че е дошла само за да се сбогува, тъй като стажът й бе приключил. Жената като че ли не я чу.

— Не искате ли да вземете книгата за клитора?

— Не, благодаря. Сега съм заета с други неща.

— Нищо ли няма да вземете?

— Не. Връщам се в родината си и бих искала да ви благодаря, че винаги сте се отнасяли към мен с уважение и разбиране. Може някой ден да се срещнем отново!

Стиснаха си ръцете и си пожелаха щастие.

Хайди изчака момичето да излезе, след което изгуби самообладание и удари с юмрук по масата. Защо не бе използвала момента, за да сподели с Мария нещо, което по всяка вероятност щеше да умре с нея? След като момичето се бе осмелило да я попита дали някога е изневерила на мъжа си, защо не му бе отговорила сега, когато откриваше един нов свят, в който най-сетне жените се съгласяваха, че е много трудно да изпитат вагинален оргазъм?

„Добре де, това не е толкова важно. Животът не е само секс.“

Наистина сексът не беше най-важното нещо на света, но все пак беше важен. Хвърли един поглед наоколо; повечето от стотиците книги, които я заобикаляха, разказваха някаква любовна история. Все една и съща история -някой се влюбва, открива някого, губи го, после открива друг. Единение на душите, далечни места, приключения, страдания, тревоги, но рядко някой казва: „Вижте какво, скъпи ми господине, опитайте се да разберете по-добре тялото на жената.“ Защо в книгите не се говори открито за това?

Може би защото то никого не интересува особено. Мъжът винаги ще търси нещо ново — той продължава да бъде пещерният ловец, следващ инстинкта си за възпроизводство на човешката раса. А жената? От собствения си опит знаеше, че желанието на жената да достигне до истински оргазъм с партньора си се проявява най-вече през първите години на брака, след което честотата на сексуалните контакти намалява, но никоя жена не говореше за това, защото смяташе, че се случва само на нея. Повечето жени дори лъжеха, че не издържат повече на желанието на мъжете си да се любят с тях всяка нощ. И лъжейки, караха останалите да се тревожат.

Постепенно жените започваха да мислят за други неща: за децата, готвенето, работата, домакинстването, за плащането на сметките, за търпимостта към изневерите на съпруга, за отпуските, през които се грижеха повече за децата си, отколкото за себе си, за чувството на съпричастие с партньора си, дори за любов, но никога за секс.

Трябваше да бъде по-откровена с бразилската девойка, която й изглеждаше наивно момиче, на възраст да й бъде дъщеря, и едва ли бе наясно със заобикалящия я свят. Имигрантка, която живееше далеч от родината си, вършеше прилежно скучната си работа в очакване да срещне мъжа, за когото ще се омъжи, ще се преструва в началото, че изпитва оргазъм, ще намери сигурността, ще възпроизведе тайнствения човешки род и скоро ще забрави за оргазми, клитори, Г-точка (открита едва през XX век!!!). Ще стане добра съпруга и майка, ще се грижи да не липсва нищо в дома й, ще мастурбира тайно от време на време, представяйки си мъжа, когото е срещнала на улицата и който я е погледнал с желание.

Ето защо не бе отговорила на въпроса: „Имали ли сте връзка с някой друг освен с мъжа ви?“

Тези неща умират заедно с хората, помисли си тя. Не се съмняваше, че съпругът й бе мъжът на живота й, въпреки че сексът бе останал в далечното минало. Той беше прекрасен другар, почтен, великодушен, винаги в хубаво настроение, бореше се, за да издържа семейството си, и се опитваше да направи щастливи всички, за които бе поел отговорност. Идеалният съпруг, за когото мечтаят всички жени, ето защо тя се чувстваше толкова зле, когато си спомняше как веднъж бе пожелала друг мъж и се бе любила с него.

Спомни си как го бе срещнала. Връщаше се от градчето Давос, което се намираше в планината, когато една снежна лавина бе спряла за няколко часа движението на влаковете. Обади се вкъщи да не се тревожат за нея, купи няколко списания и се настрои за дълго чакане на гарата.

И тогава забеляза наблизо мъж с раница и спален чувал. Косата му бе прошарена, лицето му — загоряло от слънцето, и, изглежда, беше единственият, който не се притесняваше, че влака го няма; дори напротив, усмихваше се и се оглеждаше, търсейки някого, с когото да разговаря. Хайди разгърна едно от списанията, но — такива са мистериите на живота! — погледът й бързо срещна неговия поглед и тя не успя да го отклони достатъчно бързо, виждайки го да се приближава към нея.

Понечи да му каже — съвсем възпитано, — че трябва наистина да довърши една много интересна статия, но той я заговори пръв. Каза й, че е писател и че се връща от някаква среща в този град, но поради закъснението на влаковете щеше да изпусне полета за родината си. Би ли могла да му помогне да си намери хотел, след като пристигнат в Женева?

Хайди го гледаше и се питаше как е възможно човек да е в толкова добро настроение, след като си е изпуснал самолета и му се налага да чака на някаква неуютна гара, докато нещата се оправят?

Мъжът обаче започна да разговаря с нея, сякаш бяха стари приятели. Разказа й за пътуванията си, за мистерията на литературното творчество, а също и (за неин ужас) за всички жени, които бе срещал и обичал през живота си. Хайди само кимаше и той продължаваше. От време на време й се извиняваше, че говори твърде много, и я разпитваше за самата нея, но единственото, което тя му отговаряше, беше, че е „обикновена жена, на която досега не й се е случвало нищо особено“.

Внезапно Хайди с изненада установи, че се моли влакът никога да не дойде, разговорът с мъжа й харесваше много, откриваше неща, които познаваше единствено от романите. И тъй като никога повече нямаше да го срещне, се осмели (така и не можа по-късно да си обясни защо) да го попита за неща, които открай време я интересуваха. Изживяваше труден момент в брака си, съпругът й настояваше тя непрекъснато да е до него и Хайди поиска да узнае какво би могла да стори, за да го накара да се чувства щастлив. Непознатият й даде интересни съвети, разказа й някаква история, но като че ли не му се нравеше особено идеята да разговарят за съпруга й.

„Вие сте много интересна жена“, каза й той, използвайки думи, които тя не бе чувала от години.

Хайди не знаеше как да реагира, той забеляза неудобството й и веднага заговори за пустини, планини, изгубени градове, жени, обвити във воали, но с разголени кръстове, воини, пирати и мъдреци.

Влакът пристигна. Седнаха един до друг и тя вече не беше омъжената жена с вила срещу езерото и майка на три деца, за които трябваше да се грижи, а авантюристка, която за пръв път отиваше в Женева. Гледаше планината, реката и й беше хубаво да седи до един мъж, който искаше да легне с нея (защото мъжете мислят само за това) и който правеше всичко възможно, за да я впечатли. Замисли се върху това колко ли други мъже са изпитвали същото, а тя не бе им дала никаква възможност — тази сутрин обаче светът се бе променил, тя беше едно момиче на трийсет и осем години, което присъства очаровано на опитите да бъде съблазнено; на света нямаше нищо по-хубаво от това.

В преждевременната есен на живота си, когато смяташе, че вече има всичко, което би могла да очаква, на някаква гара се бе появил този мъж и бе влязъл в нейния свят, без да иска позволение. Слязоха в Женева, тя му препоръча един хотел (той настояваше да е скромен, тъй като не беше предвидил, че ще трябва да остане още един ден в скъпата Швейцария), помоли я да се качи с него до стаята, за да види дали всичко е наред. Хайди знаеше какво я очаква, но въпреки това прие предложението. Затвориха вратата, целунаха се буйно и с желание, той свали дрехите й и — о, Господи! — тя разбра, че добре познава женското тяло, тъй като бе опознал страданието или разочарованието на много други тела.

Любиха се целия следобед, едва привечер очарованието започна да се изпарява и тя каза едно изречение, което й се искаше никога да не бе произнасяла: „Трябва да се прибирам, мъжът ми ме чака.“

Той запали цигара, останаха заедно още няколко минути в мълчание и накрая никой не каза „сбогом“. Хайди стана и излезе от стаята, без да поглежда назад, знаейки, че каквото и да си кажат, ще бъде безсмислено.

Никога повече нямаше да го срещне, но през есента на своето отчаяние за няколко часа бе престанала да бъде вярната съпруга, домакинята, любещата майка, примерната служителка, постоянната приятелка — и отново се бе превърнала просто в жена.

През слепващите няколко дни мъжът й подхвърляше, че не е същата, че е по-весела или по-тъжна от обикновено — и той самият не знаеше как да опише промяната в нея. Една седмица след това нещата отново поеха нормалния си ход.

„Колко жалко, че не разказах това на момичето — помисли си тя. — Всъщност тя нямаше да го разбере, все още живее в свят, в който хората са си верни, а клетвите в любов — вечни.“

 

Из дневника на Мария:

Не знам какво си е помислил, когато отвори вратата онази вечер и ме видя с двата куфара.

— Не се плаши — казах му аз веднага. — Не идвам да живея при теб. Хайде да вечеряме.

Без нищо да отговори, той ми помогна да внесем багажа. И преди още да е казал „какво значи това“ или „колко се радвам, че дойде“, ме сграбчи и започна да ме целува, да гали тялото ми, гърдите ми, пубиса ми, сякаш бе чакал прекалено дълго и вече предчувстваше, че този момент може би никога няма да настъпи.

Свали сакото ми, дрехите ми, съблече ме гола и точно там, в антрето, без какъвто и да било ритуал или подготовка, без дори да имаме време да преценим дали това е хубаво, или не, усещайки студения вятър, който влизаше изпод пролуката на вратата, се любихме за пръв път. Помислих си дали няма да е по-добре да му кажа да спре, да потърсим по-удобно място, да имаме време да изследваме необятния свят на нашата чувственост, но в същото време исках да бъде вътре в мен, защото той беше мъжът, който никога не бях притежавала и никога повече нямаше да притежавам. Ето защо можех, да го обичам с цялата си енергия, да имам поне за една нощ това, което никога преди не бях имала и което може би никога повече нямаше да имам.

Накара ме да легна на пода и проникна в мен, преди да съм се навлажнила достатъчно, но болката не ми беше неприятна — дори напротив, усещането ми хареса, защото той трябваше да разбере, че съм негова и че няма нужда да моли за позволение. Не бях отишла там, за да го уча на каквото и да било повече, нито пък за да му демонстрирам, че моята чувствителност е по-дълбока и по-силна от тази на другите жени, а само за да му кажа „да“, да му кажа, че е добре дошъл, че аз също очаквах това от него и много се радвах, че прекрачвахме всички правила, които бяхме установили помежду си, че сега исках само да се оставим да ни водят инстинктите ни на мъж и жена. Намирахме се във възможно най-традиционната поза — аз отдолу, с разтворени крака, а той отгоре, като влизаше и излизаше от мен, докато аз го гледах, без да изпитвам желание да се преструвам, да стена, да правя каквото и да било — исках само да си държа очите отворени, за да запомня всяка секунда, да видя как лицето му се променя, как ръцете му сграбчват косите ми, как устата му ме хапе и ме целува. Никакви предварителни игри, милувки, приготовления, излишни усложнения, само той в мен и аз в душата му.

Влизаше и излизаше, ускоряваше и забавяше ритъма, спираше понякога, за да ме погледа, но не ме питаше дали ми харесва, защото знаеше, че в този миг това бе единственият начин душите ни да се слеят. Ритъмът се ускори, знаех, че единайсетте минути бяха към края си, а исках да продължават вечно, защото беше толкова хубаво — о, Господи, колко хубаво беше — да бъдеш притежавана и да притежаваш! И всичко това със съвсем отворени очи; забелязах, че когато погледите ни се замъглиха, сякаш бяхме попаднали в друго измерение, в което аз бях великата майка, вселената, любимата жена, свещената проститутка от древните ритуали, за които той ми бе разказал на чаша вино пред запалената камина. Усетих как неговият оргазъм наближава и ръцете му стиснаха силно моите. Движенията му ставаха все по-бързи и тогава той извика — не изстена, не стисна зъби, а извика! Изкрещя! Изрева като животно! Някъде дълбоко в съзнанието ми премина мисълта, че съседите може да извикат полиция, но това нямаше значение и аз изпитах огромно удоволствие, защото така е било открай време, откакто първият мъж: е срещнал първата жена и са се любили за пръв път: те са крещели.

След това тялото му се отпусна върху моето и не знам колко време сме стояли прегърнати, погалих косата му така, както бях направила през нощта, в която се затворихме на тъмно в хотелската стая, усетих как сърцето му постепенно възвръщаше нормалния си ритъм, ръцете му започнаха нежно да докосват моите и това ме накара да настръхна цялата.

Сигурно се бе сетил, че тялото му ми тежи твърде много, защото легна до мен, като държеше ръцете ми, и останахме така, загледани в тавана и абажура с трите запалени лампи.

— Здравей! — казах му аз.

Той ме придърпа към себе си и ме накара да отпусна глава на гърдите му. После дълго ме гали, преди на свой ред да ми каже „Здравей!“.

— Съседите сигурно са чули всичко — подхвърлих аз, без да знам как щяхме да продължим разговора, защото в този момент нямаше смисъл да казвам „обичам те“, той вече го знаеше, аз също.

— Изпод вратата влиза студен въздух — отговори той, вместо да каже „Беше прекрасно!“.

— Да отидем в кухнята! Станахме и тогава видях, че той дори не си беше свалил панталоните, беше облечен така, както ме посрещна, само членът му се подаваше. Облякох си сакото както бях гола. Отидохме в кухнята, той направи кафе и изпуши две цигари, а аз изпуших една. Седяхме на масата и той ми казваше „благодаря ти“ с поглед, на който отвръщах с „и аз искам да ти благодаря“, но устите ни мълчаха.

Най-сетне той се осмели и ме попита за куфарите.

— Връщам се в Бразилия утре по обяд.

Една жена винаги разбира дали един мъж означава нещо за нея. Дали и мъжете са способни да го разберат? Или трябваше да му кажа „обичам те“, „бих искала да продължа връзката си с теб“, „помоли ме да остана“?

— Не заминавай!

Да, явно бе разбрал, че може да ми го каже.

— Ще замина. Заклех се.

Ако не го бях направила, може би щях да повярвам, че всичко това ще продължи вечно. Ала не би могло, защото е само част от мечтата на едно провинциално момиче от далечна страна, което отива в големия град (не чак толкова голям, наистина), сблъсква се с хиляди трудности, но среща мъж, който го обича. И тъй, това беше щастливият завършек на всички трудни моменти, през които преминах, и всеки път, когато си спомня за живота си в Европа, споменът ми ще завършва с историята за един влюбен в мен мъж, който ще бъде винаги мой, защото съм била в душата му.

О, Ралф, ти не знаеш колко много те обичам! Мисля, че може би винаги се влюбваме още в мига, в който за пръв път виждаме мъжа на мечтите си, макар и разумът ни в този момент да казва, че грешим, и започваме да се борим — без желание за победа — срещу този инстинкт. Докато настъпи мигът, в който се оставяме да бъдем победени от чувството, както се случи с мен онази нощ, когато вървях боса из парка и страдах от болката и студа, но разбрах колко много ме обичаш.

Да, обичам те така, както никога няма да обичам друг мъж, и точно затова си тръгвам, защото, ако не си тръгна, мечтата ще стане действителност, желание да притежавам, да искам животът ти да бъде мой… тоест всички онези неща, които превръщат любовта в робство. По-добре мечтата да си остане мечта. Трябва да внимаваме какво отнасяме със себе си от една страна — или от живота.

— Ти не получи оргазъм — каза той, опитвайки се да промени темата, да бъде внимателен, да не насилва нещата. Страх го беше да не ме загуби и мислеше, че разполага с цялата нощ, за да ме накара да променя решението си.

— Не получих оргазъм, но изпитах огромно удоволствие.

— Но щеше да е по-хубаво, ако беше получила оргазъм.

— Бих могла да се престоря само за да те зарадвам, но ти не го заслужаваш. Ти си мъж, Ралф Харт, в най-хубавия и най-дълбокия смисъл на тази дума. Успя да ме подкрепиш, да ми помогнеш, съгласи се аз да те подкрепя и да ти помогна, без това да означава унижение. Да, бих искала да получа оргазъм, но не получих. Хареса ми обаче студеният под, горещото ти тяло, необуздаността, с която ти позволих да проникнеш в мен.

Днес отидох да върна книгите, които все още бяха у мен, и библиотекарката ме попита дали разговарям с партньора си за секс. Прииска ми се да й кажа: „Кой от всичките ми партньори? Какъв вид секс?“ Тя обаче не заслужаваше да я разочаровам, винаги е проявявала ангелска доброта към мен.

Всъщност, откакто пристигнах в Женева, съм имала само двама партньори: единият събуди най-лошото в мен, защото му позволих — и дори сама го поисках. Другият, а това си ти, ме накара да се почувствам отново частица от света. Бих искала да те науча къде да галиш тялото ми, с каква сила, колко дълго и знам, че ще го възприемеш не като упрек, а като възможност за душите ни да се слеят по-пълно. Изкуството на любовта е като твоята живопис, изисква техника, търпение, необходимо е да се премине отвъд това, което хората условно наричат „да правиш секс“.

Това е. Учителката се бе върнала, без да го искам, но Ралф успя да излезе от положението. Вместо да се съгласи с думите ми, запали третата си цигара за последния половин час и каза:

— Първо, ще прекараш нощта тук. Не беше молба, а заповед.

— Второ, ще се любим отново, но с по-малко нетърпение и с повече желание. И най-накрая, аз също бих искал ти да разбереш по-добре мъжете.

Да разбера по-добре мъжете? Та нали по цели нощи бях с тях — бели, черни, азиатци, евреи, мюсюлмани, католици, будисти. Ралф не го ли знаеше?

Олекна ми; колко хубаво, че разговорът се превръщаше в спор! По едно време се бях замислила дали да не поискам прошка от Бога и да наруша клетвата си. Но ето че реалността се връщаше, за да ми напомни да запазя мечтата си непокътната и да не се оставям да попадна в капана на съдбата.

— Да, да разбереш по-добре мъжете — повтори Ралф, забелязвайки ироничния ми поглед. — Ти искаш да изразиш женската си сексуалност, да ми помогнеш да опозная тялото ти, да имам търпение, време. Съгласен съм, но не ти ли е хрумвало, че ние сме различно устроени, поне що се отнася до времето? Би трябвало да попиташ Господ защо е така. Когато се срещнахме, поисках от теб да ме накараш да преоткрия секса, защото желанието у мен бе изчезнало. Знаеш ли защо? Защото през последните няколко години от живота ми абсолютно всяка моя сексуална връзка завършваше с отегчение или неудовлетвореност, понеже бях разбрал, че е много трудно да дам на жените, които обичах, същото удоволствие, което те ми доставяха.

Не ми хареса изразът „жените, които обичах“, но се престорих, че ми е безразлично, и запалих цигара.

— Не се осмелих да те помоля да опозная тялото ти. Но когато те срещнах, видях твоята светлина и веднага те обикнах, помислих, че на този етап от живота си няма какво повече да губя, ако бъда честен със самия себе си и с жената, която бих искал да имам до себе си.

Вкусът на цигарата ми се стори прекрасен и с удоволствие бих изпила чаша вино, но не исках да прекъсна разговора.

— Защо мъжете мислят само за секс, а не се опитват като теб да открият как се чувствам?

— Кой ти каза, че мислим само за секс? Напротив: в разстояние на години се опитваме да вярваме, че сексът е важен за нас. Откриваме го благодарение на проститутки или девственици, разказваме за връзката си на всички, които биха ни изслушали, показваме се с млади любовници, когато започнем да остаряваме, и всичко това, за да покажем на другите, че сме точно такива, каквито жените очакват да бъдем.

Но знаеш ли какво? Това изобщо не е вярно. Ние нищо не разбираме. Смятаме, че секс и еякулация са едно и също нещо, а както ти току-що каза, те не са. Не научаваме нищо, защото не се осмеляваме да кажем на една жена: разкрий ми тялото си. Не научаваме нищо и защото жената също не се осмелява да ни каже: открий тялото ми. Задоволяваме се с примитивния си инстинкт за оцеляване на вида. А знаеш ли кое е по-важно за един мъж от секса, колкото и абсурдно да ти изглежда?

Помислих, че може би има предвид парите или властта, но нищо не казах.

— Спортът. И знаеш ли защо? Защото мъжът открива тялото на друг мъж. Именно в спорта хората виждат диалог на тела, които са в хармония едно с друго.

— Ти си луд!

— Възможно е. Но е логично. Случвало ли ти се е, докато правиш секс, да спреш, за да видиш какво изпитват мъжете, с които си в леглото?

— Да, случвало ми се е: всички са несигурни. Изпитват страх.

— Нещо по-лошо от страх. Чувстват се уязвими. Не разбират много добре какво правят, знаят само, че то е важно, защото така смята общността, в която живеят, приятелите им, собствените им жени. „Секс, секс, секс“, това е основата на живота, крещи пропагандата, хората, филмите, книгите. А никой не знае за какво говори.

Знаят само — понеже инстинктът е по-силен от нас, — че трябва да го правят. Това е.

Стига! Бях се опитала да му дам уроци по секс, за да се предпазя от самата себе си, той правеше същото и колкото и мъдри да бяха думите ни — тъй като се опитвахме да направим впечатление един на друг, — това беше толкова глупаво, толкова недостойно за връзката ни! Привлякох го към себе си, защото — независимо от това, което той искаше да добави, както и от това, което мислех за самата себе си — животът ме бе научил на много неща. В самото начало всичко е било любов, отдаване. Но после пред Ева се появява змията и казва: това, което си го дала, ще го изгубиш. Така стана и с мен — бях изгонена от рая още в училище и оттогава се опитвам да кажа на змията, че не е права и че по-важно е да живееш, отколкото да запазиш нещо. Но се оказа, че змията има право, а не аз.

Коленичих, съблякох бавно дрехите му и видях, че членът му е отпуснат и не реагира. Но това като че ли не го притесняваше и аз зацелувах краката му, започвайки от ходилата. Членът му започна да реагира бавно, погалих го, сложих го в устата си и без да бързам, за да не го изтълкува като „хайде, бъди готов да действаш!“ — го целунах нежно, без да очаквам нищо, и точно затова получих всичко. Видях, че се възбуди и започна да гали зърната на гърдите ми, описвайки кръгове както през онази нощ на пълна тъмнина, и аз отново усетих желание да го почувствам между бедрата си или в устата си, или да ме обладае както той иска. Ралф не свали сакото ми; накара ме да се наведа над масата с опрени на пода крака. Проникна в мен бавно, този път без нетърпение, без страх, че ще ме загуби, защото и той беше разбрал, че това е мечта, която винаги ще си остане такава и никога няма да се превърне в действителност.

В същото време усещах члена му вътре в себе си, усещах ръцете му на гърдите си, на ханша си, да ме галят така, както само жена умее да прави. И тогава разбрах, че сме създадени един за друг, след като сега той бе успял да се превърне в жена, а аз -в мъж, когато разговаряхме и взаимно търсехме нашите две изгубени души, двете парчета, които липсваха, за да бъде завършена вселената.

Докато той проникваше в мен, галейки ме в същото време, усещах, че не го правеше само с мен, а с иглата вселена. Имахме време и нежност един за друг, бяхме се опознали. Да, чудесно беше, че дойдох с двата куфара и с намерението да замина, а веднага бях съборена на пода и обладана буйно и със страх; но бе чудесно и да знам, че нощта никога няма да свърши и в оня момент там, на кухненската маса, оргазмът не беше самоцел, а начало на нашата среща.

Членът му застина неподвижно в мен, докато пръстите му се движеха бързо и аз изпитах един, след това втори, а после и трети оргазъм. Исках да го отблъсна, удоволствието бе толкова силно, че от него болеше, но издържах, приех да бъде така и аз да изпитам още един оргазъм, или още два, или още…

…изведнъж вътре в мен избликна някаква светлина. Това вече не бях аз, а някакво друго същество, много по-висше от всички останали. Когато ръката му ме доведе до четвъртия ми оргазъм, се озовах на някакво място, където цареше спокойствие, а по време на петия си оргазъм стигнах до Бог. Тогава усетих, че той отново бе започнал да движи члена си в мен, въпреки че ръката му не беше спряла, казах „Господи“ и попаднах в ада или в рая.

Все пак това беше раят. Аз бях земята, планините, тигрите, реките, които се вливаха в езерата, езерата, които се превръщаха в морета. Той се движеше все по-бързо и болката се смесваше с удоволствието, можех да кажа „не издържам повече“, но нямаше да е справедливо — защото точно в този миг той и аз се бяхме слели в едно. Позволих му да продължи толкова дълго, колкото му бе необходимо, ноктите му сега се бяха впили в ханша ми, продължавах да лежа по корем върху кухненската маса с мисълта, че няма по-хубаво място на света, на което може да се прави любов. И отново скърцането на масата, все по-бързото му дишане, ноктите му, които ме нараняваха, и все по-силните удари на члена му във влагалището ми, на плътта в плът, на костите в кости, щях да изпитам още един оргазъм, той също, и всичко това беше ИСТИНА!

— Хайде!

Той знаеше за какво говори, аз също знаех, че моментът е настъпил, почувствах как цялото ми тяло отмалява, как преставам да бъда себе си -вече не чувах, не виждах, не усещах — само чувствах.

— Хайде!

И аз го последвах. Не бяха единайсет минути, а цяла вечност, сякаш двамата излязохме от телата си и тръгнахме с радост, разбиране и приятелство, из градините на рая. Аз бях жена и мъж, той беше мъж и жена. Не знам колко време продължи, но сякаш всичко потъна в тишина, в молитва, като че ли вселената и животът престанаха да съществуват и се превърнаха в нещо свещено, което няма име, което е извън времето.

Скоро обаче времето се върна, чух виковете му и извиках заедно с него, краката на масата се удряха с все сила в пода, но на нито един от двама ни не му хрумна да се запита или да поиска да разбере какво ще си помисли останалата част от света.

Той извади члена си, без да ме предупреди, усмихваше се, усетих как се отпускам, обърнах се към него и също се усмихнах, прегърнахме се, сякаш за пръв път през живота си се бяхме любили.

— Благослови ме — помоли той.

Благослових го, без да знам какво точно правя. Помолих го и той да стори същото, и той го направи, казвайки „благословена да е тази жена, която много е обичала“. Думите му бяха красиви, отново се прегърнахме и останахме така, без да разберем как е възможно за единайсет минути един мъж и една жена да изпитат всичко това.

Нито един от двама ни не беше изморен. Отидохме в хола, той пусна музика и направи точно това, което очаквах от него: запали камината и ми наля вино. После отвори една книга и зачете:

„Време да се родиш, време да умреш, време да посееш, време да откъснеш растението, време да убиваш, време да лекуваш, време да рушиш, време да строиш, време да плачеш, време да се смееш, време да стенеш, време да танцуваш, време да хвърляш камъни, време да събираш камъни, време да прегръщаш, време да се разделяш, време да търсиш, време да губиш, време да запазиш, време да изхвърлиш, време да скъсаш, време да зашиеш, време да мълчиш, време да говориш, време да обичаш, време да мразиш, време за война, време за мир.“

Звучеше като раздяла. Но беше най-хубавата, която бих могла да имам в живота си.

Прегърнах го, той също ме прегърна, легнахме на килима до камината. Продължавах да изпитвам чувството на пълнота, сякаш винаги съм била една мъдра, щастлива, пълноценна жена.

— Как можа да се влюбиш в проститутка?

— Отначало и аз не разбрах как. Но сега, след като поразмислих, разбрах: знаейки, че тялото ти никога няма да е само мое, можех да се съсредоточа върху това да завладея душата ти.

— А ревността?

— Не можем да кажем на пролетта: „Ела по-скоро и остани дълго.“ Можем само да й кажем: „Ела, благослови ме с твоята надежда и остани колкото можеш.“

Думи, само красиви думи. Но аз имах нужда да ги чуя, а той имаше нужда да ги каже. Не разбрах кога съм заспала. Сънувах, но не определен човек или ситуация, а някакъв парфюм, който обгръщаше всичко.

Когато Мария отвори очи, слънчевите лъчи вече бяха започнали да влизат през отворените щори.

„Два пъти се любих с него — помисли си тя, гледайки заспалия до нея мъж. — А ми се струва, че винаги сме били заедно, че той винаги е познавал живота ми, тялото ми, светлината ми, болката ми.“

Стана и отиде в кухнята да направи кафе. И именно тогава забеляза двата куфара в коридора и си спомни за всичко: за клетвата, за молитвата в църквата, за живота си, за мечтата, която се стреми да се превърне в действителност и да изгуби очарованието си, за съвършения мъж, за любовта, в която тяло и душа са едно и също нещо, а удоволствие и оргазъм са различни неща.

Можеше да остане; нямаше какво повече да губи в живота си освен една илюзия. Спомни си поемата: време да плачеш, време да се смееш.

Имаше обаче още един стих: „Време да прегръщаш, време да се разделяш.“ Направи кафето, затвори вратата на кухнята и повика такси по телефона. Призова на помощ силната си воля, която я бе отвела толкова далеч, енергията, скрита в нейната „светлина“, която й бе подсказала точния час на тръгване, закриляше я и щеше да й помогне да запази завинаги спомена за тази нощ. Облече се, взе куфарите и излезе, молейки се той да не се събуди през това време и да я помоли да остане.

Но той не се събуди. Докато чакаше таксито на улицата, мина някаква циганка, която продаваше цветя.

— Не искате ли да си купите един букет?

Мария си купи; цветята бяха знак, че есента е пристигнала, а лятото си е отишло. Женева щеше да се лиши за дълго от кафенетата по каменните улици и парковете, пълни с хора, които се разхождаха или се приличаха на слънце. Но това нямаше значение; тя заминаваше, защото това бе нейният избор, нямаше място за съжаления.

Пристигна на летището, изпи още едно кафе, чака четири часа полета до Париж, мислейки през цялото време, че Ралф Харт всеки миг ще се появи, тъй като малко преди да заспи му бе казала часа на заминаването си. Във филмите става така: накрая, когато жената понечва да влезе в самолета, изниква отчаяният мъж, сграбчва я, целува я и я връща в своя свят под усмихнатите и съучастнически погледи на служителите от авиокомпанията. На екрана се появява надписът „Край“ и всички зрители разбират, че от този момент нататък двамата ще бъдат вечно щастливи. „Филмите никога не показват какво се случва след това“, каза си тя, като се опитваше да се утеши. Брак, готвене, деца, все по-малко секс, жената намира първата бележка от любовницата, решава да вдигне скандал, изслушва обещанията на мъжа, че това повече няма да се повтори, втора бележка от друга любовница, друг скандал и заплашване с развод, но този път мъжът не реагира толкова убедително, казва само, че я обича. Трета бележка, от трета любовница, и тогава избира мълчанието, преструвайки се, че не знае, защото той може да й каже, че не я обича повече и че тя е свободна да си тръгне. Не, филмите не показват това. Свършват, преди да е започнал истинският живот. По-добре да не мисли повече.

Изчете едно, две, три списания. Най-сетне обявиха нейния полет, след като бе чакала цяла вечност в голямото фоайе, и тя се качи в самолета. Продължаваше да си представя известната сцена, в която щом жената си затегне колана, усеща нечия ръка на рамото си, обръща се и вижда мъжа до себе си усмихнат.

Но нищо подобно не се случи.

Мария спа по време на краткия полет от Женева до Париж. Не й остана време да мисли каква история ще разкаже, като се прибере вкъщи, но родителите й със сигурност щяха да са доволни, че дъщеря им се е върнала и че ще имат ферма и осигурени старини.

Събуди се от разтърсването при приземяването. Самолетът обикаля дълго по пистите, стюардесата се приближи и й каза, че трябва да се прехвърли на друг терминал, тъй като самолетът за Бразилия е на терминал Е, а тя в момента се намира на терминал В. Няма за какво да се притеснява, самолетите се движат по разписание, разполага с много време и ако нещо не й е ясно, персоналът на летището ще я упъти. Докато машината се приближаваше до мястото за слизане, Мария се замисли дали си струва да остане един ден в този град само за да направи няколко снимки и да разказва, че е видяла Париж. Нуждаеше се от време, за да мисли, да остане насаме със себе си, да скрие дълбоко спомените от предишната нощ, за да може да им се наслаждава винаги когато поиска да се почувства жива. Да, да остане в Париж беше чудесна идея; тя попита стюардесата кога е следващият полет за Бразилия, ако реши да не лети същия ден.

Стюардесата й поиска билета и й каза, че за съжаление тарифата не позволява подобен престой. Мария се утеши с мисълта, че ще се почувства потисната при вида на един толкова хубав град. Успяваше да запази самообладанието си, силната си воля, нямаше да позволи на красивия пейзаж и на спомените за някого да разрушат всичко.

Слезе от самолета, премина през граничната проверка; багажът й щеше да бъде натоварен директно на другия самолет; така че нямаше за какво да се притеснява. Вратите се отвориха, пътниците започнаха да излизат и да се прегръщат с тези, които ги очакваха — жените, майките, децата. Мария се престори, че това не я засяга, но същевременно се замисли отново за самотата си; само че този път имаше една тайна, една мечта, самотата вече не беше толкова горчива, животът й щеше да е по-лесен.

— Никой не може да ни отнеме Париж.

Не беше екскурзовод. Не беше и шофьор на такси. Краката й се разтрепериха, когато чу гласа.

— Никой не може да ни отнеме Париж ли?

— Това изречение е от един филм, който обожавам. Искаш ли да видиш Айфеловата кула?

Да, искаше. Много искаше. Ралф държеше букет от рози и очите му бяха пълни със светлина, светлината, която тя бе видяла още първия ден, докато той я рисуваше, а тя потръпваше от студения вятър.

— Но как пристигна тук преди мен? — попита Мария само за да прикрие изненадата си, отговорът изобщо не я интересуваше, но й трябваше време, за да си поеме въздух.

— Видях, че четеш някакво списание. Можех да дойда при теб още тогава, но съм романтичен, неизлечимо романтичен, затова реших, че ще е по-добре да взема първия самолет за Париж, да се разходя из летището, да чакам три часа, да прочета безброй пъти разписанието на полетите, да купя цветя за теб, да кажа изречението, което Рик казва на любимата си в „Казабланка“, и да си представя изненаданото ти лице. И да съм сигурен, че ти точно това искаш, че ме чакаш, че цялата решителност и воля на света не са достатъчни, за да попречат на любовта внезапно да промени правилата на играта. Не е толкова трудно да бъдеш романтичен като във филмите, не смяташ ли?

Не знаеше дали е трудно, или не, но сега това нямаше никакво значение за нея — дори и след като съзнаваше, че съвсем отскоро познава този мъж, че са се любили за пръв път преди няколко часа, че бе представена на приятелите му вчера, а той самият беше посещавал бара, в който тя работеше, и е бил женен два пъти. Подобна биография не беше безупречна. От друга страна, тя имаше достатъчно пари, за да купи ферма, бе млада, с независим характер, притежаваше голям житейски опит. Въпреки това реши, че след като съдбата винаги бе избирала вместо нея, можеше да рискува още веднъж. Целуна го, без да прояви ни най-малко любопитство към онова, което става, след като се появи надписът „Край“ на екраните в кината. Но ако някой някога поискаше да разкаже нейната история, щеше да го помоли да започне така, както започват приказките:

Имало едно време…