Паулу Коелю
Единайсет минути (6)

Из дневника на Мария, все още пияна от водката и удоволствието:

Когато нямах вече нищо за губене, получих всичко. Когато престанах да бъда тази, която бях, открих самата себе си.

Когато разбрах какво е унижение и пълно подчинение, се почувствах свободна. Не знам дали не съм болна, дали всичко това не беше само сън, не знам дали се случва само веднъж. Знам, че мога да живея без него, но бих искала да го срещна отново, да преживея същото, да стигна още по-далеч.

Болката малко ме плашеше, но не беше толкова силна, колкото унижението — тя беше само претекст. Е момента, в който изпитах първия оргазъм от много месеци насам въпреки многото мъже и многото и различни неща, които те правеха с тялото ми, се почувствах — но нима това е възможно? — по-близо до Бога. Спомних си това, което той разказа за черната чума, за момента, в който самобичуващите се, опитвайки се да спасят човечеството чрез своята болка, откривали в нея удоволствието. Аз не исках да спася човечеството, нито него, нито себе си. Просто бях там.

Сексът, това е изкуството да контролираш неконтролируемото.

Не беше театър, намираха се на истинска гара по молба на Мария, тъй като само там правеха любимата й пица. Нямаше нищо лошо в това да бъде малко капризна. Ралф трябваше да се появи един ден по-рано, когато тя все още беше жена, търсеща любов, камина, вино, желание. Но животът бе решил друго и днес тя бе прекарала целия ден, без да изпита необходимост да се концентрира в звуците и в настоящето, защото изобщо не бе мислила за него, бе открила по-интересни неща.

Какво да прави с мъжа, който седеше до нея и ядеше пица, която може би дори не му харесваше, само за да мине по-бързо времето и да настъпи моментът, в който щяха да отидат у тях? Когато той влезе в бара и й поръча коктейл, Мария понечи да му каже, че той повече не я интересува, че е по-добре да си потърси друга; но в същото време изпитваше огромна нужда да поговори с някого за предишната нощ.

Опитала се бе да завърже разговор с някои от проститутките, които също обслужваха „специални клиенти“, но те й обърнаха гръб, тъй като Мария беше умна, учеше бързо и се бе превърнала в голяма заплаха за останалите момичета, които работеха в „Копакабана“. От всички мъже, които Мария познаваше, Ралф Харт беше може би единственият, който би могъл да я разбере, след като Милан го смяташе за „специален клиент“. Той обаче я гледаше с очи, озарени от любов, и това правеше нещата по-трудни. По-добре беше да не му казва нищо.

— Какво знаеш за страданието и унижението, които носят много голямо удоволствие?

За пореден път не бе успяла да се сдържи. Ралф престана да яде лицата си.

— Знам всичко. И не ме интересува.

Отговорът му беше толкова бърз, че шокира Мария. Означаваше ли това, че всички знаят всичко, освен нея? Господи, какъв беше този свят?

— Опознал съм демоните си и тъмната си страна — продължи Ралф. — Стигал съм до дъното, опитвал съм всичко, не само в тази област, а и в много други. Но последния път, когато се срещнахме, стигнах още по-далеч, ала не чрез болката, а чрез желанието. Гмурнах се на дъното на душата си и сега вече знам, че все още искам хубави неща, много хубави неща от този живот.

Прииска му се да й каже: „Едно от тях си ти, моля те, не тръгвай по този път!“, но нямаше смелост. Повика такси и помоли шофьора да ги закара на брега на езерото -там, където преди цяла вечност се бяха разхождали заедно в деня, когато се запознаха. Мария се учуди, но нищо не каза — инстинктът й подсказваше, че може да изгуби много, въпреки че умът й все още бе пиян от случилото се предишната нощ.

Излезе от състоянието си на пасивност едва когато стигнаха до градината на брега на езерото; макар и все още да беше лято, вечерите бяха много студени.

— Какво търсим тук? — попита тя, след като слязоха от колата. — Духа вятър, ще настина.

— Много мислих върху това, което каза на гарата. Страдание и удоволствие. Събуй си обувките!

Тя си спомни, че веднъж един от клиентите й я беше накарал да направи същото и се бе възбудил само при вида на краката й. Нима никога нямаше да се избави от авантюрите?

— Ще настина — повтори Мария.

— Прави каквото ти казвам — настоя той. — Няма да настинеш, няма да се бавим много. Повярвай ми, така както аз ти вярвам.

Мария инстинктивно разбра, че той иска да й помогне; може би защото бе пил от горчивата чаша и смяташе, че я грози същата опасност. Но тя не желаеше да й помагат; беше доволна от новия свят, който бе открила и в който страданието не представляваше вече проблем. Междувременно обаче се сети за Бразилия, за невъзможността да срещне партньор, с когото да сподели този нов свят, и тъй като Бразилия бе по-важна от всичко останало в живота й, тя си събу обувките. Земята бе покрита с дребни камъчета, които веднага накъсаха чорапите й, но това нямаше значение, щеше да си купи нови.

— Съблечи си сакото!

Би могла да откаже, но от предишната нощ бе свикнала с радостта да казва „да“ на всичко, което се появяваше на пътя й. Свали си сакото и затопленото й тяло не реагира веднага на студа, но постепенно тя започна да го усеща.

— Ще повървим. И ще поговорим.

— Но тук е невъзможно: земята е покрита с камъни!

— Точно затова; искам ти да почувстваш тези камъни, те да те наранят, да те заболи, защото сигурно си изпитала, така както и аз, страдание, свързано с удоволствие, и трябва да изтръгна това от душата ти.

Мария понечи да каже: „Не е нужно, на мен ми харесва“, но продължи да върви бавно, а от студа и острите върхове на камъните ходилата й започнаха да горят.

— Една от изложбите ми ме отведе в Япония, точно когато изцяло се бях потопил в това, което ти нарече „страдание, унижение и голямо удоволствие“. По онова време смятах, че няма връщане назад, че ще стигам все по-далеч и по-далеч и че в живота ми не е останало нищо друго освен желанието да наказвам и да бъда наказван. В крайна сметка сме човешки същества, родили сме се с чувството за вина, страхуваме се, когато щастието се превръща в нещо осъществимо, и умираме с желанието да накажем другите, защото постоянно се чувстваме безпомощни, онеправдани, нещастни. Да плащаме за греховете си и да можем да наказваме грешниците — не е ли прекрасно? Да, чудесно е.

Мария вървеше, болката и студът й пречеха да се съсредоточи върху думите му, но тя правеше усилия.

— Днес видях белезите по китките ти.

Белезниците! Беше си сложила много гривни, за да скрие следите, но свикналите с подобна гледка очи винаги знаят какво да търсят.

— В края на краищата, ако всичко онова, което си преживяла наскоро, те кара да направиш тази стъпка, не съм аз човекът, който би ти попречил; нищо от това обаче няма връзка с истинския живот.

— Каква стъпка?

— Тази към болката и удоволствието. Към садизма и мазохизма. Наричай го както искаш, но ако си убедена, че това е твоят път, аз ще страдам, ще си спомням за желанието, за срещите ни, за разходката по Пътя на Сантяго, за светлината ти. Ще прибера на специално място твоята писалка и всеки път, когато запаля камината, ще си спомням за теб. Но няма да те потърся повече.

Мария се изплаши, реши, че трябва да отстъпи, да каже истината, да престане да се прави, че знае повече от него.

— Това, което преживях наскоро, или по-точно вчера, не го бях изпитвала никога по-рано. Плаши ме мисълта, че на дъното на падението бих могла да открия самата себе си.

Ставаше все по-трудно да продължават разговора — зъбите й тракаха от студ, а ходилата много я боляха.

— На изложбата ми в Япония, която се провеждаше в една област, наречена Кумано, дойде някакъв дървар -продължи Ралф, сякаш не бе чул думите й. — Картините ми не му харесаха, но той успя да разчете посредством живописта това, което изживявах и изпитвах по онова време. На другия ден ме потърси в хотела и ме попита дали съм доволен; ако наистина бях, трябваше според него да продължа да правя това, което ми харесва, а ако не бях, трябваше да го придружа и да прекарам няколко дни с него.

Накара ме да ходя по камъни, както сега аз те карам да го правиш. Накара ме да почувствам студа. Благодарение на него открих красотата на болката, само че това беше болка, причинена от природата, а не от човека. Дърварят наричаше това шугендо, беше някаква вековна практика.

Каза ми, че той самият не се страхува от болката и това е хубаво, понеже, за да владееш душата си, трябва да се научиш да владееш и тялото си. Каза ми също така, че аз използвам болката по съвсем погрешен начин, което било много лошо.

Онзи неграмотен дървар смяташе, че ме познава по-добре от мен самия, и това ме подразни, но в същото време изпитах гордост, узнавайки, че картините ми изразяват точно това, което чувствам.

Мария усети как някакъв много остър камък поряза крака й, но студът беше по-силен от болката, тялото й се вцепеняваше и не успяваше да следи думите на Ралф Харт. Защо мъжете в този свят, създаден от Бога, се стремяха единствено да й покажат болката? Свещената болка, болката, съчетана с удоволствие, болката със или без обяснения, но все тази болка…

Раненият й крак бе настъпил друг камък, но тя сподави вика си и продължи да крачи. Отначало се бе опитала да запази достойнството си, самообладанието си, това, което той наричаше „светлина“. Сега обаче вървеше все по-бавно, стомахът и мислите й се преобръщаха, гадеше й се. Прииска й се да спре, всичко това беше безсмислено, но не спря.

Не спря от уважение към самата себе си; можеше да издържи да върви боса известно време, защото това ходене нямаше да трае цял живот. И изведнъж й хрумна друга мисъл: а ако на следващия ден не е в състояние да отиде в „Копакабана“ заради наранените си крака или заради температурата, която неминуемо щеше да вдигне, след като настине? Замисли се за клиентите, които я очакваха, за Милан, който вярваше в нея, за парите, които щеше да спре да печели, за фермата, за родителите си, които се гордееха с нея. Силната болка обаче прогони всякакви подобни мисли и тя продължи да върви механично, изпълнена с подлудяващото желание Ралф Харт да оцени усилията й и да й каже „стига, можеш да обуеш обувките си“.

Но той й изглеждаше безразличен, далечен, сякаш това бе единственият начин да я освободи от нещо, което не познаваше много добре, което я бе привлякло, но щеше да остави у нея много по-дълбоки следи от белезниците. Макар и да знаеше, че се опитва да й помогне, и колкото и да се стараеше да върви напред и да показва светлината на силната си воля, болката не й позволяваше да изпитва нито благородни, нито най-обикновени чувства — беше само болка, която заемаше цялото пространство, плашеше я и я караше да мисли, че е на ръба и не може да издържи повече.

Но направи още една крачка.

И още една.

Сега болката като че ли нахлуваше в душата й и отслабваше духа й, защото едно е да играеш театър в пет-звезден хотел, гола, с водка, черен хайвер и камшик между бедрата си; съвсем друго е да стоиш на студа боса и камъните да режат краката ти. Беше объркана, не успяваше да размени нито дума с Ралф Харт, единственото, което съществуваше реално в нейния свят, бяха ситните режещи камъчета, с които бе покрита алеята между дърветата.

Но в мига, когато мислеше, че ще се откаже, я обзе странно чувство: бе стигнала границите на собствената си издръжливост и отвъд тях имаше празно пространство, в което тя сякаш се носеше над самата себе си и не усещаше какво изпитва. Това ли беше чувството, изпълващо покайващите се? На дъното на болката тя откриваше врата към област, различна от съзнанието, в която нямаше място за нищо друго освен за неумолимата природа — и за самата нея, непобедима.

Всичко наоколо като че ли се превърна в сън: слабо осветената градина, тъмното езеро, безмълвният мъж, разхождащите се двойки, които не забелязваха, че тя е боса и едва ходи. Не знаеше дали се дължи на студа или на болката, но изведнъж тя престана да усеща тялото си, изпадна в състояние, в което не изпитваше нито желание, нито страх, а само едно тайнствено — как би могла да го нарече? — тайнствено „спокойствие“. Границите на болката не бяха нейните собствени граници; тя можеше да излезе извън тях.

Помисли си за всички човешки същества, които страдаха неволно, а тя предизвикваше собственото си страдание — но това вече нямаше значение, бе излязла извън границите на тялото си и сега й оставаше само душата, „светлината“, особен вид пустота, която някой някога е нарекъл рай. Съществуват страдания, които могат да бъдат забравени само ако успеем да се издигнем над нашите болки.

Другото, за което си спомни, бе как Ралф я взе на ръце, съблече якето си и я зави с него. Сигурно беше припаднала от студ, но това нямаше значение; беше доволна, не се страхуваше — бе победила. Не се бе унизила пред този мъж.

Минутите се превърнаха в часове, тя сигурно бе спала в прегръдките му, тъй като след като се събуди, въпреки че беше още тъмно, видя, че се намира в стая, в която освен телевизор в ъгъла нямаше нищо друго. Беше бяла, празна.

Ралф се появи с чаша горещ шоколад.

— Много добре — каза той. — Ти стигна дотам, докъдето трябваше да стигнеш.

— Не искам горещ шоколад, искам вино. И искам да слезем в нашата стая с камината и разпръснатите навсякъде книги.

Бе казала „нашата стая“ съвсем несъзнателно.

Погледна ходилата си; с изключение на една малка резка имаше само червени следи, които щяха да изчезнат след няколко часа. Слезе с мъка по стълбите, без да обръща внимание на ншцо около себе си; отиде в любимия си ъгъл, на килима до камината — бе открила, че винаги когато сядаше там, се чувстваше добре, сякаш това беше нейното „място“ в тази къща.

— Дърварят, за когото ти говорих, ми каза, че когато човек прави някакво физическо усилие, когато изисква всичко от тялото си, умът му придобива необяснима духовна сила, подобна на светлината, която видях в теб. Какво почувства?

— Че болката е приятелка на жената.

— В това се крие опасността.

— Че болката си има граници.

— В това се крие спасението. Не го забравяй!

Мария все още беше объркана; бе изпитала това чувство на вътрешно спокойствие, когато бе излязла извън собствените си граници. Той й бе показал друг вид страдание, което също й бе доставило странно удоволствие.

Ралф взе една голяма папка и я отвори пред нея. Вътре имаше рисунки.

— Историята на проституцията. Нали за това ме попита, когато се срещнахме?

Да, бе го попитала, но само за да запълни времето, да се опита да бъде интересна. Но сега това вече нямаше никакво значение за нея.

— През всички тези дни плувах в някакво непознато море. Не смятах, че проституцията има своя история, мислех само, че е най-древната професия на света, както казват хората. Но тя има история, или по-точно има две истории.

— А тези рисунки?

Ралф Харт изглеждаше разочарован, понеже тя като че ли не разбираше за какво говори, но не го показа и продължи:

— Ето нещата, които нарисувах, докато четях, търсех, научавах.

— Нека да говорим за това друг път; днес искам да разбера болката, нека да не сменяме темата.

— Ти си я почувствала вчера и си открила, че тя ти доставя удоволствие. Почувства я и днес и постигна вътрешно спокойствие. Затова те съветвам да не свикваш с нея, защото е много лесно да живееш с болката, тя е като силен наркотик. Болката е в нашето ежедневие, в скритото ни страдание, в отказа ни от любовта, когато я обвиняваме за провала на нашите мечти. Болката плаши, когато показва истинското си лице, но изглежда съблазнителна, когато е преоблечена като саможертва, отричане. Или като страх. Колкото и човешкото същество да я отхвърля, винаги намира начин да бъде с нея, да я ухажва, да я направи част от живота си.

— Не ми се вярва. Никой не иска да страда.

— Ако се научиш да живееш без страдание, това вече е голяма крачка, но не мисли, че другите ще те разберат. Да, никой не желае да страда и въпреки това почти всички търсят болката, саможертвата, и се чувстват оправдани, чисти, заслужаващи уважението на децата си, на съпрузите, на съседите, на Бога. Но да не разсъждаваме върху тези неща сега. Знай само, че това, което движи света, не е търсенето на удоволствие, а отказването от всички важни неща.

Нима войникът тръгва на война, за да убива врага? Нищо подобно: тръгва, за да умре за родината си. Нима жената обича да показва на мъжа си колко е щастлива? Нищо подобно: иска той да разбере колко му е предана, колко страда, за да го направи щастлив. Нима мъжът отива на работа, за да постигне някаква професионална реализация? Нищо подобно: той се мъчи и се поти за добруването на семейството си. Има още много примери: деца, които се отказват от своите мечти, за да зарадват родителите си, родители, които се отказват от живота, за да зарадват децата си, като винаги болката и страданието служат за оправдание на онова, което би трябвало да носи само радост: любовта.

— Спри!

Ралф спря. Настъпил бе моментът да смени темата и той започна да й показва една по една рисунките си. Отначало всичко й се струваше объркано — човешки силуети, но също и драсканици, цветове, нервни щрихи и геометрични линии. Постепенно обаче тя започна да разбира какво й говори, защото всяка от думите му бе съпроводена с жест, всяко изречение я връщаше в света, към който по-рано тя отказваше да се причисли — мислейки си, че всичко това е само един период от живота й, начин да печели пари и нищо повече.

— Да, открих, че съществува не само една, а две истории на проституцията. Първата ти е много добре известна, защото това е и твоята история: красиво момиче поради най-различни причини открива, че единственият начин да оцелее е, като продава тялото си. Някои от тези жени властват над цели нации както Месалина над Рим например, други се превръщат в митове като Мадам дю Бари, трети флиртуват с авантюрата и смъртта едновременно като Мата Хари. Повечето от тях обаче никога не доживяват своя звезден миг, никога не се изправят срещу голямо предизвикателство: те завинаги си остават провинциални момичета, дошли в големия град да търсят слава, съпруг, авантюра, но откриват съвсем друга действителност, потапят се в нея за известно време, свикват и започват да мислят, че владеят положението, но не успяват да направят нищо повече.

Артистите правят своите скулптури и рисунки, писателите пишат книги отпреди повече от три хиляди години. По същия начин и проститутките продължават да вършат работата си във времето така, сякаш нищо не се е променило. Искаш ли да научиш подробности?

Мария кимна в знак на съгласие. Трябваше да спечели време, да разбере болката, започваше да чувства, че нещо много лошо бе излязло от тялото й, докато вървеше в парка.

— За проститутки се говори още в класическите текстове, в египетските йероглифи, в шумерските писания, в Стария и Новия завет. Превръщането на проституцията в професия обаче става през шести век преди Христа, когато в Гърция законодателят Солон създава публични домове, контролирани от държавата, и започва да събира данъци от „търговията с плът“. Атинските търговци се радват, понеже онова, което е било забранено, става легално. А самите проститутки били категоризирани в зависимост от данъците, които плащали. Най-евтината се наричала порна — робиня, която принадлежала на съдържателите на заведението. След това идвал редът на перипатетпика, която си намирала клиенти на улицата. А най-високата категория според цената и качеството заемала тъй наречената хетера, „компаньонката“, която придружавала търговците в техните пътувания, посещавала скъпи ресторанти, разполагала изцяло с парите, които получавала, раздавала съвети, намесвала се в политическия живот на града. Както виждаш, това, което е било вчера, продължава да бъде и днес.

През средновековието поради предаваните по полов път болести…

Мълчанието, страхът да не се е простудила, топлината на камината, която й бе толкова необходима сега, за да стопли тялото и душата й. Мария не искаше да слуша повече тази история, тя създаваше у нея усещането, че светът е спрял и всичко се повтаря, че хората никога няма да бъдат в състояние да се отнасят към секса с необходимото уважение.

— На теб като че ли не ти е интересно.

Тя направи усилие. В края на краищата той беше мъжът, на когото бе решила да отдаде сърцето си, въпреки че вече не беше толкова сигурна.

— Не ми е интересно, защото познавам всичко това и то ме натъжава. Но ти ми каза, че има и друга история.

— Другата история е за противоположното: свещената проституция.

Изведнъж Мария излезе от състоянието си на сънливост и започна да го слуша с внимание. Свещена проституция? Да печелиш пари чрез секс и въпреки това да се доближиш до Бога?

— Ето какво пише гръцкият историк Херодот за Вавилон: „Там съществува един много странен обичай: всяка жена, родена в Шумер, е длъжна, поне веднъж в живота си, да отиде до храма на богинята Ищар и да отдаде тялото си на някой непознат на символична цена в знак на гостоприемство.“

После щеше да го попита коя е тази богиня; може би щеше да помогне и на нея да си възвърне нещо, което бе изгубила, а не знаеше какво е.

— Култът към богинята Ищар се разпространил навсякъде из Близкия изток, достигнал до Сардиния, Сицилия и пристанищата на Средиземно море. По-късно, по време на Римската империя, друга богиня, Веста, изисквала или пълна девственост, или пълно отдаване. За да запазят свещения огън, весталките от нейния храм били длъжни да посвещават младежите и владетелите в тайните на сексуалността: пеели им еротични химни, изпадали в транс и предавали своя екстаз на околните, общувайки по този начин с божеството.

Ралф Харт й показа ксерокопие на някакъв старинен текст, преведен на немски в долната част на листа. Издекламира го бавно, превеждайки всеки стих:

Когато седя пред вратата на кръчмата,

аз, Ищар, богинята,

съм проститутка, майка, съпруга, божество.

Аз съм истинският Живот,

макар че вие ме наричате Смърт.

Аз съм истинският Закон,

макар че вие ме наричате Престъпница.

Аз съм това, което търсите,

и това, което постигате.

Аз съм това, което разпръснахте

и чиито парчета сега събирате.

Мария заплака, а Ралф Харт се засмя; нейната жизнена енергия постепенно се завръщаше, „светлината“ отново започваше да блести. Най-добре беше да продължи историята, да й покаже рисунките, да я накара да се почувства обичана.

— Никой не знае защо свещената проституция е изчезнала, след като е съществувала поне две хилядолетия. Може би заради болестите или заради обществото, което е променило своите норми тогава, когато и религиите са се променили. Важното е, че подобно нещо повече не съществува и никога няма да съществува. В днешно време мъжете управляват света и думата се използва само като клеймо, а проститутка е наричана всяка жена, която не спазва моралните норми.

— Можеш ли да дойдеш утре в „Копакабана“?

Ралф не разбра защо му задава този въпрос, но веднага се съгласи.

 

 

Из дневника на Мария, вечерта, когато вървя боса из Английския парк в Женева:

Не ме интересува дали някога е било свещено, или не, но A3 МРАЗЯ ТОВА, КОЕТО ПРАВЯ. То погубва душата ми, кара ме да губя връзката със самата себе си, учи ме, че болката е награда, че парите купуват всичко и оправдават всичко. Никой около мен не е щастлив; клиентите знаят, че трябва да платят за нещо, което би трябвало да получават безплатно, а това е потискащо. Жените знаят, че трябва да продават онова, което биха искали да дават единствено срещу удоволствие и ласки, а това е пагубно. Много се борих със себе си, преди да напиша тези редове, преди да приема, че съм нещастна, недоволна — необходимо ми беше и все още ми е необходимо да устоя няколко седмици.

Но не мога повече да търпя, да се преструвам, че всичко това е нормално, че е само период, етап от живота ми. Искам да го забравя, имам нужда да обичам — само това, имам нужда да обичам.

Животът е твърде кратък — или прекалено дълъг, — за да си позволя да го изживея толкова зле.

Те са в неговия дом. Не са и в нейния. Не са в Бразилия, нито в Швейцария, а в някакъв хотел — който би могъл да се намира навсякъде по света с безличните си мебели и с онази обстановка, която има претенциите да бъде домашна, а всъщност го прави още по-чужд.

Не са в хотела с красивата гледка към езерото и спомена за болката, страданието, екстаза; прозорците му гледат към Пътя на Сантяго, път за поклонение, но не и за покаяние, място, където хората се срещат в кафенетата, откриват „светлината“, разговарят, сприятеляват се, влюбват се. В момента вали и в този час на нощта никой не минава оттук, но са минавали хора в течение на десетки, стотици години — може би затова пътят има нужда да си отдъхне, да си почине от многото стъпки.

Да изгаси лампите. Да дръпне завесите. Да му каже да се съблече, да се съблече и тя. Физическият мрак никога не е пълен и когато очите свикнат с него, може да види силуета на мъжа, очертан от слабата светлина, която влиза в стаята незнайно откъде. Предишния път, когато се бяха срещнали, само тя му бе показала част от голото си тяло. Да извади две кърпички, грижливо сгънати, изпрани, изплакнати многократно, така че да бъде премахната от тях всякаква следа от парфюм или сапун. Да се приближи до него и да му каже да й завърже очите. Той се поколебава за миг и споменава нещо за ада, през който е минал. Тя отвръща, че не става дума за това, че се нуждае единствено от пълен мрак, че сега е неин ред да му разкрие нещо, както вчера той й бе разкрил същността на болката. Той се съгласява, слага превръзката на очите й. Тя прави същото; сега вече няма цепнатини, през които да се процежда светлина, потънали са в истински мрак, трябва да си подадат ръка, за да стигнат до леглото. Не, не трябва да лягаме. Само ще седнем, както винаги, един срещу друг, но малко по-близо, така че коленете ми да докоснат твоите колене.

Открай време искаше да направи това. Но никога не бе имала достатъчно време. Нито с първия си приятел, нито с мъжа, който я облада за пръв път. Нито с арабина, който плати хиляда франка, надявайки се може би на повече, отколкото тя беше в състояние да му даде — въпреки че хиляда франка не стигаха, за да си купи тя онова, което желае. Не бе имала време да го направи и с многото мъже, които минаваха през тялото й, влизаха и излизаха между краката й, като понякога мислеха само за себе си, понякога мислеха и за нея, понякога бяха обсебени от романтичните си мечти, а понякога го правеха само поради инстинкта да повторят нещо, защото са им казали, че един мъж действа именно така, а ако не действа така, значи не е мъж.

Мария си спомня за дневника си. Омръзнало й е, иска седмиците, които остават до заминаването й, да минат бързо и се отдава на този мъж, защото в него вижда светлината на собствената си скрита любов. Причината за първородния грях не е в ябълката, която Ева е изяла, а в това, че е сметнала за необходимо да раздели с Адам плода, който е опитала. Ева се е страхувала да тръгне по своя път сама, без чужда помощ, затова е поискала да сподели с някого чувствата си.

Някои неща обаче не могат да бъдат споделени. Не трябва да се боим от океаните, в които се гмурваме по собствено желание; страхът обърква живота на всички. Но човек трябва да премине през ада, за да го разбере. Нека да се обичаме, без да се опитваме да притежаваме другия.

Аз обичам този мъж, който сега е пред мен, защото не го притежавам, той също не ме притежава. Свободни сме да се отдадем един на друг, изпитвам нужда да го повтарям десетки, стотици, милиони пъти, за да повярвам най-сетне в собствените си думи.

Мария се замисля за миг за останалите проститутки, които работят с нея. Замисля се за майка си, за приятелките си. Всички те вярват, че мъжът иска само единайсет минути на ден и плаща цяло състояние за това. Не, не е така; мъжът е също като жената; иска да срещне някого, да намери смисъла на живота си.

Дали майка й се държи като нея и се преструва, че изпитва оргазъм, когато е с баща й? Или в дълбоката провинция на Бразилия все още е забранено на една жена да показва, че сексът й доставя удоволствие? Мария знае толкова малко за живота, за любовта, но сега — с вързани очи и безкрайно много време — ще открие произхода на всичко, а всичко започва точно там, където тя би искала, и по начин, който си бе представяла.

Докосването. Тя забравя проститутките, клиентите, майка си и баща си; намира се в пълен мрак. Прекара целия следобед в търсене на онова, което би могла да даде на един мъж, който й бе възвърнал достойнството и й бе помогнал да разбере, че търсенето на радост е много по-важно от нуждата от болка.

Бих искала да го накарам да се почувства щастлив от това, че ще ми разкрие нещо ново, така както вчера ми разказа за страданието, за уличните и свещените проститутки. Видях, че е щастлив, когато ме учи на нещо ново, нека тогава да ме научи, да ме води. Бих искала да узная как се достига до тялото, преди да се достигне до душата, до проникването, до оргазма.

Тя протяга ръка към него и го кара да направи същото. Пошепва няколко думи, казвайки му, че тази нощ, на това ничие място би искала той да открие кожата й, границата между нея и света. Кара го да я докосне, да я почувства с ръцете си, защото телата се разбират дори и когато душите не са съгласни. Той започва да я докосва, тя също го докосва, като и двамата, сякаш са се уговорили предварително, избягват онези части на телата си, в които сексуалната енергия нахлува най-бързо.

Пръстите му докосват лицето й, тя усеща лека миризма на боя, миризма, която ще запазят завинаги, дори и той да си измие ръцете хиляди, милиони пъти; тази миризма е била в пръстите му, когато се е родил, когато е видял първото дърво, първата къща и е решил да я нарисува в мечтите си. Сигурно и той усеща някакъв мирис в ръката й, но тя не знае какъв е, а и не иска да попита, защото в този миг всичко е тяло, останалото е мълчание.

Тя го гали, усеща как той я гали. Би могла да стои така цяла нощ, защото е приятно, не е задължително да стигнат до секса — и в този момент, именно защото не го прави по задължение, усеща топлина между бедрата си, знае, че е влажна. Ще настъпи мигът, в който той ще докосне клитора й и ще разбере, че е мокър, тя не знае дали това е хубаво или лошо, но именно така реагира тялото й, тя не иска да му казва къде да я докосва, дали да е по-бавно или по-бързо. Ръцете на мъжа сега докосват мишниците й, космите по ръцете й настръхват, приисква й се да го отблъсне — но е толкова хубаво, въпреки че това, което чувства, сигурно също е болка. И тя докосва мишниците му, забелязва, че сякаш са от различна тъкан, може би поради различните дезодоранти, които двамата използват, но защо мисли за всичко това? Не трябва да мисли. Трябва само да докосва, това е всичко.

Пръстите му описват кръгове около гръдта й, като животинче, което дебне. Тя иска те да се движат по-бързо, да докоснат зърната й, защото мисълта й е по-бърза от ръцете му, но той може би го знае и я възбужда, наслаждава се и се бави безкрайно, докато стигне дотам. Гърдите й се втвърдяват, той ги погалва и това кара тялото й да настръхне още повече, а клиторът й да стане още по-горещ и влажен. Сега той разхожда пръстите си по корема й, след това по бедрата и краката й, снове с пръсти от вътрешната страна на бедрата й, усеща топлината, но не се приближава, докосва я леко, нежно и колкото по-леко е докосването, толкова е по-възбуждащо.

Тя прави същото, ръцете й почти плуват във въздуха, докосват само космите на бедрата му, тя също усеща топлина, когато се доближава до члена му. Сякаш изведнъж е възвърнала по някакъв тайнствен начин девствеността си, сякаш за пръв път открива тялото на един мъж. Докосва члена му. Не е твърд, както е очаквала, а тя е толкова влажна, това е несправедливо, може би на мъжа му трябва още време.

Започва да го гали така, както само девствениците умеят да го правят, защото проститутките вече са забравили. Мъжът реагира, членът му започва да набъбва в ръцете й, тя леко увеличава натиска, сега знае къде да го докосва, повече в долната част, отколкото в горната, трябва да го обгърне с пръсти, да издърпа кожичката назад, към тялото. Той вече е възбуден, много възбуден, докосва все така леко устните на вагината й, приисква й се да го накара да натисне по-силно, да пъхне пръстите си вътре, нагоре. Но той не го прави, намокря клитора с малко от течността, която се стича от корема й, и отново прави същите кръгови движения, които преди това бе описвал около зърната й. Този мъж я докосва така, както тя самата би го сторила.

Едната му ръка отново се изкачва към гръдта й, колко е хубаво, как би желала той да я прегърне сега. Но не, сега те откриват телата си, имат време, нуждаят се от много време. Могат да се любят веднага, би било най-естественото нещо на света и сигурно ще бъде хубаво, но всичко това е толкова ново, тя трябва да се овладее, не иска да развали всичко. Спомня си за виното, което първата вечер бяха пили бавно, глътка по глътка, тя усещаше как то я стопля, караше я да гледа на света по друг начин, да се чувства по-свободна, по-близко до живота.

Желае да изпие по съшия начин и този мъж, тогава ще забрави завинаги лошото вино, което се пие на един дъх и опива, но накрая боли глава и оставя усещане за пустота в душата.

Тя спира, преплита нежно пръсти в неговите, чува го как стене и изпитва желание също да стене, но се овладява, чувства, че тази топлина се разлива по цялото й тяло, сигурно и с него се случва същото. Без оргазъм енергията се разпръсква, стига до мозъка, не й позволява да мисли за нищо друго, освен как да стигне до края, но тя иска точно това — да спре, да спре по средата, удоволствието да обхване цялото й тяло, да се разпростре до мозъка й, да поднови обещанието и желанието, да възвърне девствеността й.

Тя бавно сваля превръзката от очите си, сваля и неговата. Светва лампата на нощното шкафче. Двамата са голи, не се усмихват един на друг, само се гледат. Аз съм любов, аз съм музика, мисли си тя. Хайде да танцуваме.

Но не изрича нищо от това: разговарят за банални неща, като например кога ще се срещнат пак, тя определя някаква дата, може би след два дни. Той казва, че би искал тя да го придружи на една изложба, тя се колебае. Това би означавало да се запознае с неговия свят, с приятелите му, а те кой знае какво щяха да кажат, да си помислят. Отказва. Но той разбира, че всъщност тя иска да каже „да“, затова настоява, използвайки глупави аргументи, които обаче са част от танца, който танцуват в момента, накрая тя отстъпва, защото точно това е искала. Той определя мястото, където да се срещнат — същото кафене, в което се бяха видели за пръв път. Тя не се съгласява, бразилците са суеверни, не трябва да се срещат повече на мястото, където са се запознали, защото това ще затвори един кръг и всичко ще свърши.

Той е доволен, че тя не иска да затваря този кръг. Решават да отидат в една църква, откъдето се вижда целият град и която се намира край Пътя на Сантяго — част от тайнственото поклонение, което двамата извършват, откакто се познават.

 

Из дневника на Мария, в деня преди да си купи билет за Бразилия:

Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.

Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го. И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети. Почувствала се самотна.

И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети.“

Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.

По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко.“ Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.

Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.

Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.

Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата й: „Защо си дошла?“, попитала тя смъртта.

„За да можеш да летиш отново с него в небесата — отвърнала смъртта. -Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново.“

Мария започна деня, извършвайки това, което си бе представяла през всичките тези месеци: влезе в една туристическа агенция и си купи билет за Бразилия за датата, отбелязана на календара й.

Оставаха само още две седмици от престоя й в Европа. След това Женева щеше да бъде за нея лицето на мъжа, когото бе обикнала и от когото бе обичана. Улица „Берн“ щеше да бъде само име, което тя щеше да свързва със столицата на Швейцария. Щеше да си спомня за стаята си, за езерото, за френския език, за безразсъдствата, които едно момиче на двайсет и три години (навършила ги бе предишния ден) е в състояние да допусне — докато разбере, че има някакви граници.

Нямаше да сложи в клетка птичето, нито да го накара да отиде с нея в Бразилия; връзката с Ралф Харт беше единственото истинско и чисто нещо, което й се бе случило. Птичето трябваше да лети свободно, да живее с тъгата по времето, когато е било заедно с нея. Тя също беше птица; присъствието на Ралф Харт постоянно щеше да й напомня за дните в „Копакабана“. А това беше миналото й, не и бъдещето й.

Реши да каже „сбогом“ само веднъж, непосредствено преди да замине; не искаше да страда всеки път при мисълта, че скоро вече няма да е тук. Същата тази сутрин обаче тя изневери на сърцето си и се разходи както обикновено по улиците на Женева, по хълма, по Пътя на Сантяго, по моста „Монблан“, покрай любимите си кафенета. Проследи полета на чайките над реката, продавачите, които подреждаха сергиите си, хората, които излизаха от работа, за да обядват, цвета на вкусната ябълка, която ядеше, самолетите, които се приземяваха в далечината, дъгата, образувана над водния стълб в средата на езерото, плахата и скрита радост на минувачите край нея, погледите, изпълнени с желание, безизразните погледи, погледите изобщо. Бе живяла почти цяла година в един малък град, който толкова приличаше на другите малки градове по света, че ако не беше своеобразната му архитектура и огромния брой банки, би помислила, че е във вътрешността на Бразилия. В града имаше панаир. Имаше пазар. Имаше домакини, които се пазаряха за цената. Имаше ученици, които бяха излезли по-рано от час, оправдавайки се с болните си родители, и сега се разхождаха по бреговете на реката и се целуваха. Имаше хора, които се чувстваха като у дома си, и такива, които се чувстваха чужденци. Имаше вестници, които пишеха за скандали, и уважавани списания за бизнесмени, които обаче четяха единствено вестниците със скандали.

Отиде в библиотеката, за да върне учебника за управление на ферми. Нищо не бе разбрала, но в миговете, когато бе губила контрол над себе си и над съдбата си, книгата й бе напомняла за целта на живота й. С жълтата си корица, на която нямаше илюстрации, а само графики, тя се бе превърнала в мълчалив другар, а в тъмните нощи на последните седмици — и във фар.

Постоянно кроя планове за бъдещето. И постоянно съм изненадвана от настоящето, казваше си тя. Спомняше си как бе открила самата себе си чрез желанието за независимост, отчаянието, любовта, болката, докато отново бе срещнала любовта. Би искала нещата да спрат дотук.

Най-интересно беше това, че докато колежките й говореха за способностите на някои от клиентите си и за екстаза, до който достигали с тях в леглото, нея самата сексът никога не я беше карал да се чувства по-добре или по-зле. Не беше решил проблема й, беше неспособна да изпита оргазъм при обладаването и толкова механично участваше в любовния акт, че може би никога нямаше да открие в „прегръдката на повторната среща“ — както я наричаше Ралф Харт — огъня и радостта, които търсеше. Или може би (както си мислеше понякога) без любов е невъзможно да се изпитва удоволствие в леглото, както твърдяха майките, татковците, романтичните книги.

Библиотекарката, която обикновено бе винаги сериозна (и която бе единствената й приятелка, въпреки че Мария никога не й го бе казала), беше в добро настроение. Обслужи я, въпреки че беше в обедна почивка, и й предложи половината от сандвича си. Мария благодари и отвърна, че току-що е обядвала.

— Доста време ви трябваше, за да я прочетете.

— Нищо не разбрах.

— Спомняте ли си какви книги ми поискахте веднъж?

Не, не си спомняше, но след като видя лукавата усмивка на жената срещу себе си, се досети за какво са били. За секс.

— Знаете ли, след като потърсихте при мен книги на тази тема, реших да направя списък на това, което имахме тогава. Не беше много и тъй като трябва да възпитаваме нашата младеж, поръчах още книги. Така няма да им се наложи да се учат по най -лошия начин, от проститутки например.

Библиотекарката посочи към един куп от книги, които се намираха в ъгъла, всичките грижливо подвързани в жълтеникава хартия.

— Още не съм ги описала, но хвърлих един поглед и се ужасих от това, което открих.

Мария вече се досещаше какво иска да каже жената: неудобни пози, садомазохизъм и други подобни неща. По-добре да й обясни, че бърза за работа (не помнеше къде й бе споменала, че работи, дали в банка или в магазин — не е лесно да лъжеш, тя винаги забравяше лъжите си).

Благодари и понечи да си тръгне, но библиотекарката я спря с думите:

— Вие също щяхте да се ужасите. Знаете ли например, че клиторът е скорошно откритие?

Откритие? Скорошно? Та нали същата тази седмица някой бе докосвал нейния така, сякаш ръцете му винаги са познавали терена, който изследваха — въпреки пълната тъмнина.

— Съществуването му било официално признато през 1559 година, след като един лекар, Реалдо Коломбо, публикувал книга, наречена „De re anatomica“. В течение на хиляда и петстотин години след началото на християнската епоха никой не е споменавал официално за него. Коломбо го описва в своята книга като „нещо красиво и полезно“, как ви се струва?

Двете се разсмяха.

— Две години по-късно, през 1561 годита, друг лекар — Габриеле Фалопио, заявил, че „откритието“ е негово. Представете си само! Двама мъже, италианци, които, разбира се, са вещи в тази област, спорят кой официално е въвел клитора в историята на човечеството!

Разговорът беше интересен, но Мария не искаше да мисли за това, защото отново чувстваше как се навлажнява от стичащата се течност — само при спомена за докосването, за превръзките, за ръцете, които галеха тялото й. Не, не беше мъртва за секса, този мъж я бе спасил по някакъв начин. Колко хубаво бе, че е жива!

Библиотекарката продължаваше разпалено.

— Но дори след като бил „открит“, той продължил да бъде незачитан — каза тя, сякаш бе специалистка по клиторология или както се нарича тази наука. — Осакатяванията, за които четем в днешно време по вестниците, извършвани от някои африкански племена, които продължават да отнемат на жената правото на удоволствие, не са нещо ново. Дори и в Европа през деветнайсети век все още са се правели операции за отстраняване на клитора, тъй като се е смятало, че тази малка и незначителна част от женската анатомия е била главната причина за истериите, епилепсиите, склонността на жените към изневяра и невъзможността им да имат деца.

Мария протегна ръка, за да се сбогува, но библиотекарката не проявяваше никакви признаци на умора.

— Има и нещо още по-лошо. Нашият скъп Фройд, откривателят на психоанализата, смятал, че при нормалните жени оргазмът се придвижва от клитора до вагината. Най-верните му последователи доразвили тази теза и твърдели, че концентрирането на сексуалното удоволствие в клитора е белег за инфантилност или за бисексуалност, което е още по-лошо. А както на всички ни е известно, много е трудно да получиш оргазъм единствено чрез проникването. Хубаво е да бъдеш обладана от мъж, но удоволствието се крие в онази малка пъпчица, открита от един италианец!

Макар да слушаше разсеяно, Мария призна, че Фройд е диагностицирал и собствения й проблем: тя все още бе инфантилна, оргазмът й не се бе придвижил до вагината. Или Фройд грешеше?

— А какво мислите за Г-точката?

— Вие знаете ли къде се намира?

Жената се изчерви, закашля се, но събра смелост и отговори:

— Веднага след входа, на първия етаж, прозорецът в дъното.

Гениално! Бе описала вагината като здание! Може би е прочела това обяснение в някоя книга за девойки: след като някой почука на вратата и влезе, ще открие цяла една вселена вътре в телата им. Всеки път, когато мастурбираше, тя предпочиташе въпросната Г-точка пред клитора, тъй като той предизвикваше у нея тъга, удоволствие, примесено с мъчително чувство, и това я тревожеше.

Винаги отиваше на първия етаж, при прозореца в дъното!

Виждайки, че жената няма намерение да престане да говори — може би беше открила в нея слушателка, с която да сподели за собствената си изгубена сексуалност, — махна с ръка, излезе и насочи мисълта си към нещо друго, защото сега не беше време да мисли за раздялата, клитора, възвърнатата девственост или Г-точката. Съсредоточи се върху шумовете — камбаните, които биеха, кучетата, които джавкаха, трамваите, които скърцаха по релсите, стъпките, дишането, рекламните табели, които предлагаха всичко.

Нямаше вече желание да ходи в „Копакабана“. Въпреки това се чувстваше длъжна да продължи да работи до края, макар и да не знаеше истинската причина — все пак бе спечелила достатъчно пари. Следобеда би могла да купи някои неща, да поговори с един управител на банка, който беше неин клиент, но й бе обещал да й помогне във връзка със спестяванията й, да пие кафе, да изпрати по пощата някои дрехи, които не се побираха в багажа й. Странно, но беше малко тъжна, без да знае защо; може би защото оставаха цели две седмици и тя трябваше да убие времето дотогава, да погледне на града с други очи, да се зарадва, че е изживяла всичко това. Стигна до едно кръстовище, което бе пресичала стотици пъти; оттук се виждаше езерото, водният стълб и — в средата на градината, която се простираше от другата страна на каменната улица — красивият часовник от цветя, един от символите на града, който не и позволяваше да лъже, защото…

Внезапно времето спря, светът застина.

Каква б еше тази история за възвърнатата девственост, за която си мислеше, откакто се бе събудила?

Светът сякаш бе замръзнал, мигът сякаш бе спрял, Мария бе застанала пред нещо много сериозно, много важно в живота си, не можеше да забрави, не можеше да постъпи така, както със сънищата, които сънуваше нощем; винаги си обещаваше да ги записва и никога не се сещаше да го направи…

„Не мисли за нищо! Светът спря. Какво става?“

СТИГА!

Птичето! Нима красивата история за птичето, която току-що бе написала, беше за Ралф Харт?

Не, беше за самата нея!

КРАЙ!

Беше единайсет часът и единайсет минути и тя решаваше да спре точно в този момент. Чувстваше се като чужденка в собственото си тяло, откриваше отново възвърнатата си девственост, но възраждането й беше толкова крехко, че ако останеше тук, щеше да се погуби безвъзвратно. Бе стигнала може би до рая, познаваше със сигурност ада, но приключението й наближаваше своя край. Не можеше да чака две седмици или десет дни, нито дори една седмица — трябваше да си тръгне тичешком, — защото при вида на цветния часовник, сниман от туристите, и децата, играещи наоколо, бе открила причината за тъгата си.

И тя бе следната: не искаше да се върне в Бразилия.

И то не заради Ралф Харт, Швейцария, приключението. Истинската причина беше съвсем проста: парите.

Парите! Къс хартия, изрисуван в строги цветове, и който според хората имаше определена цена — и тя вярваше в това така, както вярваха всички — до мига, в който отидеше с огромен куп от такива късчета хартия в някоя уважавана, утвърдена, свръхдискретна швейцарска банка и помолеше: „Мога ли да получа срещу това още малко часове живот?“ — „Не, госпожо, не продаваме такова нещо, само го купуваме.“

Мария излезе от бълнуването си, събудена от спирачките на някаква кола, мърморенето на шофьора и едно усмихнато старче, което й казваше на английски да се отдръпне — в момента светеше червено за минувачи.

„Е, добре, смятам, че открих нещо, което всички би трябвало да знаят.“

Но не го знаеха: тя се огледа наоколо, хората вървяха с наведени глави, бързаха за работа, за училище, за някое бюро по заетостта, за улица „Берн“, повтаряйки си непрекъснато: „Мога да почакам още малко. Имам една мечта, но мога да я отложа за друг път, сега трябва да печеля пари.“ Нейната работа се ползваше с лоша слава, но всъщност тя само продаваше времето си като всички останали. Правеше неща, които не й харесваха, като всички останали. Понасяше неприятни хора като всички останали. Отдаваше безценното си тяло и безценната си душа като всички останали в името на някакво бъдеще, което така и не се появяваше. Казваше, че все още не е спечелила достатъчно, като всички останали. Трябваше да изчака още малко, да спечели още малко, да отложи осъществяването на мечтите си за после, тъй като в момента беше много заета, трябваше да използва възможността, която й се бе открила, клиентите я чакаха, бяха й верни, бяха готови да плащат от триста и петдесет до хиляда франка на нощ.

И за пръв път в живота си, въпреки всички хубави неща, които би могла да си купи с парите, които щеше да спечели — кой знае, може би само за още една година, — тя съвсем съзнателно, трезво и преднамерено реши да пропусне тази възможност. Мария изчака да светне зелено, пресече улицата, спря пред цветния часовник, спомни си за Ралф, почувства отново неговия изпълнен с желание поглед в нощта, в която бе свалила част от роклята си, почувства как ръцете му докосват гърдите й, клитора й, лицето й, усети, че е влажна, погледна към огромния воден стълб в далечината и — без да има нужда да докосва която и да било част от тялото си — изпита оргазъм тук, пред всички.

Никой не забеляза нищо; всички бяха много, много заети.

Ния, единствената от колежките й, с която Мария поддържаше почти приятелски отношения, я извика веднага след като тя влезе в бара. Ния седеше до някакъв азиатец и двамата се смееха.

— Виж това — каза тя на Мария. — Виж какво иска да направя с него!

Азиатецът, който продължаваше да се усмихва, й отправи съучастнически поглед и отвори капака на нещо като кутия за пури. Милан хвърли отдалеч един поглед, за да види дали вътре няма спринцовки или дрога. Но не, беше нещо, което и той самият не знаеше как функционира, макар и устройството му да беше съвсем просто.

— Прилича на някакъв уред от миналия век! — каза Мария.

— И наистина е от миналия век — потвърди азиатецът, възмутен от невежеството, което издаваше подобна забележка. — Този тук е на повече от сто години, струваше ми цяло състояние.

Мария видя в кутията множество клапани, ръчка, кабели, малки метални клеми, батерии. Приличаше на устройство на стар радиоапарат с две жици, на чиито краища бяха поставени две стъклени пръчици с размерите на човешки пръсти. Как подобно нещо би могло да струва цяло състояние?

— А как функционира?

На Ния не й се понрави въпросът на Мария. Въпреки че имаше доверие на бразилката, знаеше, че хората бързо се променят, възможно бе Мария да е хвърлила око на клиента й.

— Той вече ми обясни. Това е електрошоков уред.

И обръщайки се към азиатеца, му предложи да излязат от бара, тъй като бе решила да приеме поканата му. Мъжът обаче изглеждаше въодушевен от интереса, който предизвикваше играчката му.

— Към хиляда и деветстотната година, когато на пазара се появили първите батерии, традиционната медицина започнала да прави експерименти с електрически ток при лекуването на душевните болести и истерията. Токът бил използван и за лекуване на някои пъпки по кожата, както и за да стимулира жизнеността й. Виждате ли тези два края? Те са били поставяни тук — и той посочи слепоочията си — и уредът предизвиквал същия статичен разряд, който усещаме, когато въздухът е много сух.

Подобно нещо никога не се случваше в Бразилия, но в Швейцария беше често явление. Мария го бе установила един ден, когато отваряше вратата на таксито. Чу лек пукот и усети слаб удар. Помисли, че колата не е в ред, възнегодува, каза на шофьора, че няма да плати, а той без малко да я набие, наричайки я невежа. Беше прав: виновна беше не колата, а сухият въздух. След други подобни удари Мария избягваше да докосва каквито и да било метални повърхности, докато накрая откри в един супермаркет гривна, която освобождаваше тялото от натрупаното в него електричество.

— Но това е изключително неприятно! — обърна се тя към азиатеца.

Ния се дразнеше все повече от забележките на Мария. И за да избегне евентуални конфликти с единствената си приятелка, тя бе прегърнала мъжа през рамо, за да не остави никакво съмнение, че той й принадлежи.

— Зависи къде ще го сложите — изсмя се силно азиатецът.

След това той завъртя малката ръчка и двете пръчици станаха лилави. С бързо движение той ги допря до двете жени; чу се пукане, но усещането беше по-скоро на сърбеж, отколкото на болка.

Милан се приближи и каза:

— Не използвайте това нещо тук, ако обичате.

Мъжът прибра пръчиците в кутията. Филипинката се възползва от момента и му предложи да отидат веднага в хотела. Азиатецът изглеждаше малко разочарован, новопристигналата, изглежда, проявяваше много по-голям интерес към електрошоковия уред, отколкото жената, която го канеше да излезе с нея. Облече сакото си и пъхна кутията в една кожена чанта с думите:

— Сега отново започнаха да ги правят, на мода са сред хората, които търсят по-особени усещания. Този уред обаче, който ви показах, може да бъде видян само в редки медицински колекции, музеи и антиквариати.

Милан и Мария стояха един до друг, без да знаят какво да кажат.

— Ти виждал ли си нещо подобно?

— Не и от този вид. Сигурно наистина струва цяло състояние, но този мъж заема ръководна длъжност в една петролна компания. Виждал съм други, по-нови…

— И какво правят с тях?

— Пъхат си ги в тялото… и карат жената да завърти ръчката. Усещат електрошока вътре в себе си.

— Нима не могат да го направят сами?

— Всичко, свързано със секса, човек може да направи сам. Но по-добре хората да продължават да мислят, че е по-забавно, когато са с друг, защото иначе барът ми ще фалира, а ти ще трябва да станеш продавачка на зеленчуци. Между другото, твоят специален клиент каза, че ще дойде тази вечер. Откажи всякакви други покани, ако обичаш.

— Ще откажа. Включително и неговата. Защото дойдох само за да се сбогувам.

Милан остана като поразен.

— С художника ли?

— Не. С „Копакабана“. Тръгвам си. Съществува една граница, до която достигнах тази сутрин, докато гледах цветния часовник край езерото.

— И коя е границата?

— Цената на една ферма във вътрешността на Бразилия. Знам, че мога да спечеля повече, да работя още една година, какво толкова, ще кажеш ти, нали? Но аз знам какво: ще остана завинаги в този капан, в който си ти, в който са и клиентите, президенти на фирми, стюарди, ловци на таланти, директори на звукозаписни компании, многото мъже, с които съм била и на които съм продала времето си, без да мога да си го откупя от тях. Ако остана още един ден, ще остана още една година, а ако остана още една година, никога няма да се откажа.

Милан кимна дискретно в знак на съгласие, с вид на човек, който разбира и се съгласява с всичко, но не може да каже нищо — защото би могъл да зарази останалите момичета, които работят за него. Беше добър човек и въпреки че не й даде благословията си, не се и опита да я убеди, че постъпва погрешно.

Тя благодари, поръча си едно питие — чаша шампанско, не понасяше повече плодовия коктейл. Сега можеше да пие, не беше на работа. Милан й каза да му се обади, ако се нуждае от нещо, а също и че винаги ще бъде добре дошла в бара. Тя поиска да си плати шампанското, но той й каза, че е за сметка на заведението. Мария прие: бе дала на това заведение много повече от едно питие.

 

 

Из дневника на Мария, след като се прибра в жилището си:

Не си спомням точно деня, но беше една от последните недели, когато реших да отида на църква и да присъствам на литургията. След като чаках дълго, разбрах, че съм попаднала не където трябва — намирах се в протестантски храм. Щях да си тръгвам, когато пасторът започна проповедта си, и реших, че ще е невъзпитано да стана — и това мое решение бе благословено, защото в този ден чух неща, от които много се нуждаех.

Пасторът каза приблизително следното:

„Във всички езици по света има една и съща поговорка: далеч от очите, далеч от сърцето. Аз обаче твърдя, че тя изобщо не е вярна; колкото сме по-далеч, толкова по-близо до сърцето ни са чувствата, които се опитваме да превъзмогнем и да забравим. Ако сме в изгнание, искаме да запазим и най-малкия спомен за нашите корени, ако сме далеч от любимия човек, всеки, който минава по улицата, ни напомня за него.

Евангелието, както и всички свещени текстове от всички религии са били писани в изгнание, в търсене на същността на Бог, на вярата, която движи народите напред, на странстването на душите по света. Не са знаели нашите предци, както не знаем и ние, какво очаква Божеството от нашия живот — именно затова се пишат книги и се рисуват картини, защото не искаме и не можем да забравим кои сме.“

След като свърши службата, отидох при него и му благодарих: казах му, че съм чужденка в чужда страна, и му благодарих за напомнянето, че далеч от очите означава близо до сърцето. И тъй като Бразилия е твърде близо до сърцето ми, днес си тръгвам.

Мария взе двата куфара и ги сложи на леглото; винаги стояха в стаята й в очакване на деня, когато всичко ще свърши. Представяла си бе, че ще ги напълни с много подаръци, нови дрехи, снимки на снега и на големите европейски столици, сувенири от един щастлив период, през който щеше да е опознала най-сигурната и най-щедрата страна на света. Имаше, наистина, нови дрехи и няколко снимки на снега, който един ден бе завалял над Женева, но останалото нямаше нищо общо с представите й.

Бе пристигнала с мечтата да спечели много пари, да опознае живота и самата себе си, да купи ферма за родителите си, да се омъжи и да покаже на семейството си къде е живяла. Връщаше се с парите, необходими за осъществяване на мечтата й, без да се е изкачила в планината, и — което е още по-лошо — продължаваше да бъде чужденка за самата себе си. Въпреки това бе доволна, тъй като знаеше, че е дошъл моментът да спре.

Малцина усещат кога настъпва този момент.

Бе изживяла само четири приключения — работила бе като танцьорка в едно кабаре, научила бе френски, станала бе проститутка и се бе влюбила безумно в един мъж. Колко души биха могли да се похвалят с толкова емоции в рамките на една година? Беше щастлива въпреки тъгата, която изпитваше, а тази тъга си имаше име и то не беше нито проституция, нито Швейцария, нито пари. Тъгата се казваше Ралф Харт. Въпреки че никога не си го бе признала, дълбоко в сърцето си тя искаше да се омъжи за него, за мъжа, който сега я чакаше в една църква, за да я запознае с приятелите си, с картините си, със своя свят.

Хрумна й да не отиде на срещата, а да отседне в един хотел близо до летището, тъй като полетът й бе на другата сутрин; от този миг нататък всяка минута, прекарана заедно с него, щеше да се равнява на една година страдание за в бъдеще заради всичко онова, което тя би могла да му каже, а не го направи, заради спомена за ръката му, гласа му, подкрепата му, историите, които й бе разказал.

Отвори отново единия от куфарите, извади малкия вагон от електрическото влакче, който той й бе дал през първата нощ в неговия апартамент. Погледа го няколко минути и след това го хвърли в кошчето; това влакче не заслужаваше да види Бразилия, било е ненужно и несправедливо към детето, което толкова много го е искало.

Не, нямаше да отиде в църквата; той може би щеше да я попита и ако тя му кажеше истината — „тръгвам си“, — той щеше да я моли да остане, щеше да й обещае всичко на света само за да не я загуби в този миг, щеше да й разкрие любовта си, която тя и без това беше усещала през всичкото време, прекарано с него. Но и двамата разполагаха със свобода, може би никоя друга връзка нямаше да бъде толкова успешна, вероятно тази беше единствената причина, поради която се обичаха — знаеха, че не се нуждаят един от друг. Мъжете винаги се плашат, когато една жена казва „искам да съм зависима от теб“, а Мария искаше да отнесе със себе си образа на един влюбен, всеотдаен Ралф Харт, готов на всичко заради нея.

Все още имаше време, за да реши дали да отиде на срещата, или не; сега трябваше да се съсредоточи върху по-практични неща. Видя някои вещи, които не беше прибрала в куфарите, тъй като не знаеше къде да ги сложи. Реши, че хазаинът ще се погрижи за тях вместо нея, когато влезе в апартамента и завари домакинските електроуреди в кухнята, картините, купени от един битпазар, хавлиените кърпи и спалното бельо. Не можеше да отнесе нищо от това в Бразилия, въпреки че родителите й се нуждаеха от тях много повече от който и да било швейцарски просяк; тези вещи винаги щяха да й напомнят за всичко, което бе дръзнала да направи.

Излезе, отиде в банката и изтегли всички пари, които бе внесла. Управителят — който също беше минал през леглото й — й каза, че идеята не е добра, тези франкове можели да продължават да й носят печалба, тя можела да получава лихвите в Бразилия. А и ако й откраднели парите, щяла да загуби спечеленото през всичките тези месеци на труд. Мария се поколеба за миг, вярвайки — както винаги, — че наистина искаха да й помогнат. Но след като поразмисли, стигна до извода, че целта на тези пари не е да се превърнат в още повече хартия, а във ферма, в къща за родителите й, в няколко глави добитък и в още повече работа.

Изтегли всичко до последния сантим, прибра парите в малка чантичка, която бе купила специално за целта, и я върза на кръста си, под дрехите.

Отиде до туристическата агенция, молейки се да има сили да извърши намисленото; когато поиска да си смени билета, й казаха, че полетът на следващия ден е през Париж, където тя ще трябва да се прехвърли на друг самолет. Нямаше значение, важното беше да е далеч оттук, докато не е размислила.

Разходи се до един от мостовете, купи си сладолед, въпреки че отново бе започнало да се захлажда, и хвърли поглед към Женева. В този момент всичко й се стори различно, сякаш току-що бе пристигнала и искаше да обиколи музеите, историческите забележителности, най-посещаваните барове и ресторанти. Колко странно, когато човек живее в някой град, винаги отлага разглеждането му за по-нататък и накрая така и не го опознава.

Опита се да се зарадва на това, че се завръща в родината си, но не успя. Опита се да изпита тъга от факта, че напуска един град, който се бе отнесъл толкова добре с нея, но също не успя. Единственото, което успя да стори, бе да си поплаче от страх за самата себе си — интелигентно момиче, което имаше всичко, за да преуспее, но обикновено вземаше погрешни решения.

Помоли се този път решението й да е било правилно.

Църквата беше съвсем празна, когато влезе в нея, и тя се отдаде на мълчаливо съзерцание на красивите витражи, осветявани от идващата отвън светлина, светлината на измития от нощната буря ден. Пред нея се издигаше олтар с празен кръст; кръстът вече не беше инструмент за мъчение с окървавения върху него мъж на прага на смъртта, а символ на възкресението, инструментът за изтезание бе изгубил напълно своето значение и вече не внушаваше ужас.

Зарадва се, че не видя статуи на страдащи светци със следи от кръв и отворени рани — тази църква беше само място, в което хората се събираха, за да се преклонят пред нещо, което не можеха да разберат.

Спря се пред една дарохранителница, в която се съхраняваше частица от тялото на Исус, в когото тя все още вярваше, въпреки че отдавна не бе мислила за него. Коленичи и се закле пред Бог, пред Дева Мария, пред Исус и пред всички светци, че каквото и да се случи през този ден, тя никога няма да промени решението си и ще си тръгне оттук на всяка цена. Даде тази клетва, защото познаваше добре капаните на любовта и способността им да променят волята на една жена.

Малко след това Мария усети как някаква ръка я докосва по рамото и наклони глава, за да докосне ръката.

— Как си?

— Добре — отговори гласът без следа от тревога. -Много добре. Хайде да пием кафе.

Излязоха, хванати за ръце, сякаш бяха двама влюбени, които се срещат след дълга раздяла. Целунаха се на улицата, няколко души ги изгледаха скандализирани, двамата се усмихнаха на чувството на неудобство, което бяха предизвикали, и на желанията, които бяха събудили у хората със скандалното си поведение — защото знаеха, че в действителност и на другите им се иска да направят същото. Именно това беше скандалното.

Влязоха в едно кафене, което приличаше на всички останали, но през този следобед беше различно, защото двамата бяха в него и се обичаха. Поговориха си за Женева, за трудностите на френския език, за витражите в църквата, за вредата от пушенето — тъй като и двамата пушеха и нямаха никакво намерение да се откажат от този порок.

Тя настоя да плати кафетата и той прие. Отидоха на изложбата, тя се запозна с неговия свят, с художниците, с богаташите, които изглеждаха още по-богати, с милионерите, които изглеждаха като бедняци, с хората, които разпитваха за неща, за които тя изобщо не бе чувала. Всички я харесаха, похвалиха я за хубавия й френски, разпитваха я за карнавала, футбола и музиката на страната й. Възпитани, любезни, симпатични, очарователни.

Когато излязоха, той й каза, че вечерта ще дойде в бара, за да се видели. Тя го помоли да не ходи там, тъй като този ден не беше на работа и би искала да го покани на вечеря.

Той прие, сбогуваха се, уговориха се да се срещнат в неговия дом и да вечерят в един симпатичен ресторант на малкото площадче „Колони“, през което толкова пъти бяха минавали с такси, а тя никога не бе пожелала да спрат, за да го разгледа.

Тогава Мария се сети за единствената си приятелка и реши да отиде до библиотеката, за да й каже, че повече няма да ходи там.