Паулу Коелю
Единайсет минути (5)

* * *

Тя се беше включила в играта. Беше налучкала правилния тон.

— Падни на колене! — каза Терънс с тих, но всяващ страх глас.

Мария се подчини. Никога досега не бе третирана по този начин и не знаеше дали това е хубаво или лошо, искаше само да продължи, заслужаваше да бъде унизена за всичко, което беше направила през целия си живот. Започваше да се превъпльщава в една нова личност, в жена, която й бе напълно непозната.

— Ще бъдеш наказана. Защото си ненужна, не познаваш правилата, не знаеш нищо за секса, за живота, за любовта.

Докато говореше, Терънс се преобразяваше в двама различни мъже. Единият беше този, който спокойно обясняваше правилата, а другият я караше да се чувства най-жалкото същество на света.

— Знаеш ли защо го правя? Защото няма по-голямо удоволствие от това да въведеш някого в един непознат свят. Да отнемеш девствеността, но не от тялото, а от душата, разбираш ли?

Тя разбираше.

— Днес можеш да задаваш въпроси. Но следващия път, когато завесата на нашия театър се вдигне, пиесата ще започне и няма да може да спре. Ако все пак спре, това ще означава, че нашите души не са се слели. Запомни, това е само една театрална пиеса. Трябва да изиграеш ролята на жената, която никога не си имала смелостта да бъдеш. Бързо ще разбереш, че тази жена си самата ти, но докато успееш да го осъзнаеш съвсем ясно, се стреми да се преструваш, да импровизираш.

— А ако не мога да понеса болката?

— Няма болка, има само нещо, което се превръща в наслада, в тайнство. Възможността да кажеш „Не прави това, много боли“ или „Спри, не издържам повече“ е част от пиесата. И затова, за да не утежняваш положението си, се наведи и не ме гледай!

Все още коленичила, Мария наведе глава и заби поглед в пода.

— За да избегнем сериозни физически наранявания, които тази връзка може да причини, ще използваме две условни думи. Ако един от двама ни каже „жълто“, това ще означава „не толкова силно“, а ако каже „червено“, другият трябва да спре незабавно.

— Казахте един от двама ни.

— Ролите се разменят. Единият не съществува без другия и никой не може да унижава, ако самият той не е бил унижаван.

Това бяха страшни думи, дошли от един непознат за нея свят, изпълнен с мрак, поквара и падение. Но дори и това не разколебаваше желанието й да продължи напред, а тялото й тръпнеше от страх и възбуда.

Ръката на Терънс докосна главата й с неочаквана нежност.

— Край.

Накара я да се изправи, без да демонстрира особена топлота, но и без предишната грубост и агресивност. Мария облече сакото си, като продължаваше да трепери. Терънс забеляза състоянието й.

— Изпуши една цигара, преди да си тръгнеш.

— Нищо не се случи.

— Не беше нужно. Ще започне да се случва в душата ти и следващия път, когато се срещнем, ще бъдеш готова.

— Нима тази вечер струваше хиляда франка?

Той не отговори. Запали на свой ред цигара, след което допиха виното, като слушаха чудесната музика и се наслаждаваха на тишината. Накрая настана моментът някой да каже нещо и Мария се учуди на собствените си думи.

— Не разбирам защо се съгласих да се потопя в тази тиня.

— Заради хилядата франка.

— Не, не е заради това.

Терънс изглеждаше доволен от отговора.

— И аз съм си задавал същия въпрос. Маркиз дьо Сад е казал, че най-важният опит на човека е този, който го води до крайностите. Само така научаваме, защото това изисква да вложим цялата си смелост.

Когато един началник унижи свой подчинен или мъж унижи жена си, това е само подла постъпка или опит да си отмъстят на живота, защото те са хора, които никога не са посмели да надникнат в дъното на душите си, никога не са се опитали да научат откъде идва желанието да пуснат на свобода звяра в себе си, да разберат, че сексът, болката, любовта са преживявания, които водят човека до крайности. Единствено този, който познава техните граници, познава и живота. Всичко останало, което прави човек, е да чака да мине времето, да изпълнява все същата роля, да остарее и да умре, без да е разбрал истински защо е бил на този свят.

Пак бе на улицата и отново й бе студено, отново имаше желание да върви. Този мъж грешеше, не бе нужно да познаваш демоните, за да срещнеш Господ. Видя група студенти, които излизаха от един бар; бяха весели, бяха пийнали, бяха красиви, пращяха от здраве, скоро щяха да завършат университета и да започнат това, което хората наричат „истински живот“. Работа, брак, деца, телевизия, горчивина, старост, усещането за много пропуснати неща, разочарования, болести, инвалидност, самота, смърт.

Какво ставаше? Мария също търсеше спокойствието, за да изживее своя „истински живот“; времето, прекарано в Швейцария, където тя вършеше нещо, което никога не си бе представяла, че може да върши, бе само един труден период, с какъвто всички хора се сблъскват рано или късно. През този труден период тя всяка вечер ходеше в „Копакабана“, спеше с мъжете за пари, в зависимост от клиента се превъплъщаваше в Наивното момиченце, Фаталната жена или Отзивчивата майка. Това беше просто работа, която вършеше с максимална доза професионализъм — заради бакшишите — и с минимален интерес — от страх да не се пристрасти към нея. Беше живяла девет месеца, успявайки да контролира събитията, и точно когато й оставаше малко до деня, когато щеше да се върне в родината си, бе открила, че е способна да се влюби, без да поиска нищо в замяна, и да страда без причина. Сякаш животът беше избрал този отвратителен начин, за да й покаже собствените й тайни, нейната светлина и нейните тъмни страни.

 

 

Из дневника на Мария в нощта, когато беше срещнала Терънс за пръв път:

Той цитира Сад, от когото не бях чела нищо, само бях чувала традиционните коментари за садизма като например това, че „опознаваме себе си само когато се сблъскваме с границите на собствените си възможности“, което е вярно. Но то е и погрешно, защото не е толкова важно да знаеш всичко за себе си; хората не са създадени единствено за да търсят мъдростта, но също и за да орат земята, да чакат дъжда, да сеят жито, да жънат, да пекат хляб.

Аз съм две жени едновременно: едната желае цялата радост, цялата страст и всички приключения, които животът момее да предостави. Другата иска да бъде робиня на рутината, на семейния живот, на нещата, които могат да бъдат планирани и осъществени. Аз съм домакиня и проститутка, като двете живеят в едно тяло и водят борба помежду си.

Срещата на една жена със себе си е игра, която крие сериозни рискове. Божествен танц. Когато се срещнем със себе си, в нас се сблъскват две божествени енергии, два свята. И ако по време на тази среща липсва необходимото уважение, единият свят унищожава другия.

Мария отново беше в хола на Ралф Харт, в камината отново гореше огън, те отново пиеха вино, седнали на пода, а всичко, което й се бе случило предишния ден с англичанина, й се струваше само сън или кошмар, в зависимост от душевното й състояние. В този момент тя отново търсеше смисъла на живота си или по-скоро онова безразсъдно себеотдаване, при което предлагаш сърцето си, без да искаш нищо в замяна.

Беше съзряла духовно, докато чакаше този момент. В крайна сметка бе открила, че истинската любов няма нищо общо с това, което си бе представяла — поредица от събития, предизвикани от любовната енергия, като влюбването, годежа, сключването на брак, раждането на децата, очакването мъжът да се прибере вкъщи, готвенето, увеселителния парк в неделя, отново очакването, остаряването заедно със съпруга, края на чакането, пенсионирането на съпруга, болестите, усещането, че вече е много късно двамата да изживеят заедно това, за което са мечтали.

Погледна мъжа, на когото беше решила да се отдаде и на когото беше решила да не разкаже никога това, което чувстваше в момента, защото то беше усещане, нямащо нищо общо с каквато и да било форма на съществуване, включително и физическата. Той изглеждаше по-непринуден, сякаш бе започнал един интересен период от живота му. Усмихваше се, разказваше за неотдавнашното си пътуване до Мюнхен, по време на което се бе срещнал с директора на някакъв голям музей.

— Попита ме дали картината с лицата на Женева е готова. Аз му казах, че съм срещнал едно от най-важните лица, които бих искал да нарисувам. Една жена, изпълнена със светлина. Но не искам да говоря за себе си, искам да те целуна. Желая те.

Желание. Желание? Желание! Точно така, това трябваше да бъде отправната точка за тази вечер, защото беше нещо, което тя познаваше много добре! Знаеше например, че желанието се пробужда, когато обектът на това желание се съпротивлява.

— Желаеш ме, така ли? Ето какво правим ние в момента. Ти си на по-малко от един метър от мен, бил си преди това в едно заведение, платил си за моите услуги, знаеш, че можеш да ме докосваш. Но не се осмеляваш. Погледни ме. Погледни ме и си представи, че аз може би не искам да ме гледаш. Представи си какво се крие под дрехите ми.

Ходеше винаги с черни дрехи на работа и не разбираше защо другите момичета от „Копакабана“ се опитваха да бъдат предизвикателни с дълбоките си деколтета и крещящите цветове, които носеха. Според нея, за да възбуди един мъж, тя трябваше да се облича като всяка друга жена, която той би могъл да срещне в офиса, във влака или в дома на някоя от приятелките на жена си.

Ралф я погледна. Мария усети, че той я съблича с поглед, и й се прииска да бъде пожелана по този начин, без физически контакт, както това може да стане в някой ресторант или на опашка в киното.

— Намираме се на една гара — продължи Мария. — Чакам влака близо до теб, ти не ме познаваш. Но погледът ми случайно среща твоя поглед и повече не се отклонява. Не знаеш какво искам да кажа, защото, въпреки че си интелигентен човек, който може да съзре вътрешната светлина на хората, не си достатъчно чувствителен, за да разбереш какво точно осветява тази светлина.

Беше научила тънкостите на „театъра“. Искаше колкото се може по-бързо да забрави лицето на англичанина, но той продължаваше да е тук, направлявайки въображението й.

— Очите ми фиксират твоите и може би се питам: „Дали не го познавам отнякъде?“ А може би съм разсеяна. Или ме е страх да не ти се сторя неприятна, може би ме познаваш, за момент ще ти предоставя предимството на съмнението, докато установиш, че наистина е така или че се е получило недоразумение.

Но също така е възможно и да искам най-простото нещо на света: да срещна някой мъж. Възможно е да се опитвам да избягам от една любов, която ме е накарала да страдам. Възможно е да търся начин да си отмъстя за това, че някой току-що ме е предал, и съм решила да дойда на гарата, за да потърся някой непознат. Възможно е да съм решила да бъда проститутка само за една нощ просто за да направя нещо различно в скучния си живот. Мога също така да съм и истинска проститутка, която е тук, за да се опита да си намери клиент.

За момент настъпи тишина. Мария внезапно се разсея. Беше се върнала в хотела — унижение, „жълто“, „червено“, болка и удоволствие. Всичко това бе разтърсило душата й по начин, който не й харесваше.

Ралф забеляза промяната и се опита да я върне към гарата.

— Ти също ли ме желаеш по време на тази среща?

— Не знам. Ние не си говорим и ти не знаеш.

Отново се разсея за няколко секунди. Във всеки случай идеята за „театъра“ беше много добра; изваждаше на преден план истинската ни същност и прогонваше неистинските личности, които живеят в самите нас.

— Но в действителност аз не отклонявам погледа си, а ти не знаеш какво да правиш. Колебаеш се дали да се приближиш. Ами ако те отблъсна? Или пък повикам някой полицай? А може би ще те поканя на кафе?

— Аз се връщам от Мюнхен — каза Ралф Харт и тонът му беше различен, сякаш наистина се бяха срещнали за пръв път. — Замислям една колекция за различните лица на секса. За многото маски, които хората използват, за да не изживеят никога истинската среща.

„Театърът“ не му бе непознат. Милан бе казал, че и той е специален клиент. В съзнанието й светна червена лампичка, но й трябваше време, за да помисли.

— Директорът на музея ме попита: „На какво смятате да се опрете за вашата работа?“ Аз му отговорих: „На жените, които се чувстват свободни да правят секс за пари.“ Неговият коментар бе: „Идеята не е добра, ние наричаме тези жени проститутки.“ Аз отговорих: „Да, проститутки са. Ще изуча тяхната история и ще направя нещо по-интелектуално, нещо, което да се хареса на семействата, които ще посетят музея ви. Нали знаете, че всичко е въпрос на култура, на това как да представиш по един приятен начин нещо, което трудно се възприема.“ Директорът държеше на своето: „Но сексът вече не е табу. Той е толкова експлоатирана тема, че е трудно да се направи нещо различно.“ Аз отговорих: „А вие знаете ли кое поражда сексуалното желание?“ — „Инстинктът“, каза директорът. „Да, инстинктът — потвърдих аз, — но това е нещо, което всички знаят. Как може да се направи хубава изложба, ако говорим само за наука? Аз искам да говоря за начина, по който човек обяснява това привличане. Бих го разказал като философ.“ Директорът ме помоли да дам пример. Аз му казах, че когато взема влака, за да се върна вкъщи, и някоя жена ме погледне, ще я заговоря; ще й кажа, че понеже не се познаваме, можем да си позволим да правим всичко, за което сме мечтали, да изживеем всичките си фантазии и след това да се върнем у дома при нашите жени и мъже, без повече да се срещнем. И тъй, на тази гара аз си представям именно теб.

— Историята ти е толкова интересна, че убива всякакво желание.

Ралф Харт се засмя и се съгласи. Виното беше свършило и той отиде до кухнята, за да вземе друга бутилка, а тя остана неподвижна, загледана в огъня, като вече знаеше каква ще е следващата стъпка, но в същото време се наслаждаваше на уютната атмосфера, забравяйки напълно за англичанина, изпълнена с желание да се отдаде.

Ралф напълни двете чаши.

— Само от любопитство бих искала да разбера как ще завършиш тази история с директора.

— Ще цитирам Платон, тъй като ще съм в присъствието на интелектуалец. Според Платон в началото на сътворението мъжете и жените не били такива, каквито са днес; имало само едно същество, което било ниско, само с едно тяло и един врат, но главата му била с две лица, всяко от които гледало в различна посока. Все едно, че две същества от различен пол с четири крака и четири ръце се били сраснали откъм гърба. Гръцките богове обаче били ревниви и видели, че едно създание с четири ръце работело повече, двете лица му позволявали да бъде постоянно нащрек и не било възможно да бъде нападнато в гръб, а четирите му крака го правели по-издръжливо, когато се налагало да стои право или да ходи продължително. А това, което било най-опасно според тях, били двата му различни полови органа — то не се нуждаело от никого, за да се възпроизвежда.

Тогава Зевс, върховният господар на Олимп, казал: „Измислих какво да направя, за да загубят тези простосмъртни силата си.“

И с една гръмотевица разсякъл съществото на две, създавайки по този начин мъжа и жената. Това довело до увеличаване на населението на земята, като в същото време объркало и отслабило хората, защото те трябвало да търсят своята загубена половина, да я прегърнат отново и чрез тази прегръдка да си възвърнат някогашната сила, способността да избягват предателствата, да издържат при дълго ходене и измерителен труд. Прегръдката, при която две тела отново се сливат в едно, ние наричаме секс.

— Истинска ли е тази история?

— Според гръцкия философ Платон, да.

Мария го гледаше очарована и споменът за случилото се предишната нощ изчезна напълно. Тя виждаше насреща си един мъж, изпълнен със същата вътрешна светлина, която той бе открил у нея, да разказва разпалено тази странна история с блясък в очите — блясък, който вече се дължеше не на възбудата, а на радостта.

— Мога ли да те помоля за нещо?

Ралф отговори, че може да го помоли за каквото и да било.

— Можеш ли да обясниш защо, след като боговете са разделили създанието с четирите крака, някои от хората са решили, че прегръдката не е нищо друго освен сделка, която вместо да им дава енергия, им я отнема?

— За проституцията ли говориш?

— Именно. Можеш ли да разбереш кога сексът е престанал да бъде нещо свещено?

— Щом искаш, ще го направя — отговори Ралф. — Но никога не съм мислил върху това и ми се струва, че никой не го е правил; може би няма нищо писано по въпроса.

Мария не издържаше повече на напрежението.

— Случвало ли ти се е да мислиш, че жените, и по-специално проститутките, са способни да обичат?

— Да, случвало ми се е. Случи ми се през първия ден, когато бяхме седнали в кафенето и когато видях светлината ти. Тогава, решавайки да те поканя на кафе, избрах да повярвам във всичко, включително и във възможността да ме привлечеш обратно в света, от който си бях тръгнал преди много време.

Сега вече нямаше връщане назад. Мария Учителката трябваше веднага да й се притече на помощ, в противен случай щеше да го целуне, да го прегърне, да го моли да не я изоставя.

— Да се върнем към гарата — каза тя. — Или по-скоро да се върнем към тази стая, към деня, в който дойдохме тук за пръв път, когато ти призна, че аз съществувам, и ми направи подарък. Това беше първият ти опит да влезеш в душата ми, без да знаеш дали си добре дошъл. Но, както се разказва в твоята история, човешките същества били разделени и сега търсят отново тази прегръдка, която да ги слее в едно. Това е нашият инстинкт. Но също така и причината да понасяме всички трудности, с които се сблъскваме по време на това търсене.

Аз искам да ме гледаш, но искам също да ме гледаш така, че да не забелязвам. Първото желание е важно, защото то е скрито, забранено, несподелено. Ти не знаеш дали срещу теб стои загубената ти половина, тя също не знае, но нещо ги привлича и е важно да повярват, че това е истина.

Откъде ли ми идват всички тези мисли? Идват от дъното на сърцето ми, защото бих искала винаги да е така. Тези мечти идват от собствената ми мечта на жена.

Тя смъкна леко презрамката на роклята си, така че да открие една част, съвсем малка част от върха на гърдата си.

— Желанието не е това, което виждаш, а това, което си представяш.

Ралф Харт гледаше жената с черни коси и със също така черни дрехи, седнала на пода в хола му, изпълнена с абсурдни желания, като например това да запалят камината посред лято. Да, той искаше да си представи какво крият дрехите й, можеше да види размера на гърдите й, знаеше, че сутиенът, който тя носи, е ненужен, въпреки че по всяка вероятност професията й го изискваше. Гърдите й не бяха големи, не бяха и малки, бяха млади. Погледът й не издаваше нищо; какво ли правеше тя тук? Защо той самият продължаваше тази опасна, дори абсурдна връзка, след като нямаше никакъв проблем да си намери жена? Беше богат, млад, известен, представителен. Обожаваше работата си, бе обичал жените, за които се беше оженил, и бе обичан от тях. В крайна сметка беше човек, който според общоприетите разбирания би трябвало да извика: „Аз съм щастлив!“

Но не беше. Докато повечето хора превиваха гръб за парче хляб, за покрив над главата си или за да получат работа, която да им позволи да живеят достойно, Ралф Харт имаше всичко това, а се чувстваше още по-нещастен. Ако направеше равносметка на последните месеци от живота си, сигурно в тях щеше да открие само два-три дни, през които се бе събудил и бе гледал слънцето или дъжда, бе се почувствал щастлив само поради това, че е сутрин, бе изпитал най-простичка радост, без да желае каквото и да било, без да прави планове, без да иска нищо в замяна. Ако не се смятат тези няколко дни, беше прахосал останалата част от живота си в мечти, разочарования, осъществяване на проекти, стремеж да надмине себе си, пътувания извън собствените си граници; беше прекарал живота си в опити да доказва нещо, без да знае точно какво и на кого.

Гледаше красивата жена, облечена в дискретни черни дрехи, която беше срещнал случайно, въпреки че вече я бе виждал в едно заведение и бе забелязал, че това място не й подхожда. Тя искаше той да я пожелае и той я желаеше много, много повече, отколкото можеше да си представи, но това, което желаеше, не бяха нейните гърди или тялото й; беше нейната компания. Искаше да я прегърне, да стои, без да говори, докато гледа огъня или пуши следващата си цигара; това му беше достатъчно. Животът се състоеше от прости неща. Беше се изморил да търси през всичките тези години нещо, без да знае какво точно.

В същото време, ако направеше това, ако я докоснеше, всичко щеше да е загубено. Защото въпреки нейната „светлина“ той не беше сигурен дали тя разбира колко му е приятно да стои до нея. Но нали беше платил за това? Да, и щеше да плаща още, толкова, колкото бе необходимо, за да може един ден да седне с нея на брега на езерото, да говори за любов и да чуе същите думи от нея. Беше по-добре да не рискува, да не прибързва, да не казва нищо.

Ралф Харт престана да се измъчва и реши да се съсредоточи отново върху играта, която двамата бяха измислили. Жената срещу него беше права: виното, огънят в камината, цигарите, компанията не бяха достатъчни; имаха нужда от друг вид опиянение, от друг вид пламък.

Жената беше с рокля с презрамки и беше открила едната си гърда, той можеше да види кожата й, по-скоро тъмна, отколкото светла. Пожела я. Пожела я много силно. Мария забеляза промяната в погледа на Ралф. Да почувства, че е желана, я възбуждаше повече от всичко друго. Това нямаше нищо общо с традиционното: искам да се любим, искам да се оженим, искам да стигнеш до оргазъм, искам да имаме деца, искам обещания. Не, желанието беше волно чувство, носещо се свободно в пространството, трептящо, даващо на хората воля да се сдобият с нещо, а това беше достатъчно — тази воля даваше тласък на всичко, разрушаваше планини, навлажняваше влагалището й. Желанието беше в основата на всичко останало. Именно то я бе накарало да напусне родината си, да открие един нов свят, да научи френски, да преодолее предразсъдъците си, да мечтае за покупката на ферма, да обича, без да иска нищо в замяна, да събуди жената в себе си само заради погледа на един мъж. С премерени бавни движения тя свали и другата презрамка и роклята се плъзна по тялото й. След това разкопча сутиена си. Остана гола до кръста, опитвайки се да отгатне дали той ще се нахвърли върху нея, ще я прегърне, ще й се закълне в любов, или е достатъчно чувствителен, за да може самото желание да му достави същото удоволствие, сякаш я е обладал.

Обстановката около тях започна да се променя: шумовете вече не съществуваха, камината, картините, книгите бяха започнали да изчезват и бяха заменени от някакъв вид транс, при който съществува единствено неясният обект на желанието и нищо останало няма значение.

Мъжът не помръдна. В началото тя забеляза известна свенливост в погледа му, но това не продължи дълго. Той я гледаше и във въображението си я галеше с език, правеха любов, потяха се, прегръщаха се, редуваха нежност със страст, викаха и стенеха заедно.

В действителност обаче не казваха нищо, и двамата стояха неподвижни и това я възбуждаше още повече, защото така беше свободна да мисли каквото си поиска. Молеше го да я гали, разтваряше крака, мастурбираше пред него, използваше едновременно романтични и вулгарни думи, сякаш между тях нямаше никаква разлика, достигаше многократно до оргазъм, събуждаше съседите, събуждаше целия свят с виковете си. Пред нея се намираше мъжът, когото обичаше, който й доставяше наслада и радост, с когото можеше да бъде самата себе си, да говори за сексуалните си проблеми, да каже колко много би желала да остане с него до края на нощта, на седмицата, на живота.

От лицата и на двамата започна да се стича пот. Заради камината е, казваше мислено единият на другия. Но както мъжът, така и жената в тази стая бяха достигнали собствените си граници, използвайки цялото си въображение, изживявайки заедно цяла вечност от красиви моменти. Трябваше да спрат. Още една крачка, и тази магия щеше да бъде развалена от действителността.

Много бавно — защото краят е винаги по-труден от началото — тя сложи отново сутиена си и скри гърдите си. Светът се върна на мястото си, предметите наоколо започнаха постепенно да изплуват, тя вдигна роклята си, която беше паднала до кръста й, усмихна се и леко докосна лицето му. Той хвана ръката й и я притисна към лицето си, без да знае колко време трябваше да я държи така и с каква сила трябваше да я притиска.

Тя изпита нужда да му каже, че го обича. Но това щеше да развали всичко, можеше да го уплаши или — което беше по-лошо — можеше да го принуди да й каже, че и той я обича. Мария не искаше подобно нещо: свободата на нейната любов се състоеше в това да не иска и да не очаква нищо.

— Който е способен да чувства, знае, че е възможно да изпиташ удоволствие дори преди да си докоснал другия. Думите, погледите, всичко това съдържа тайната на танца. Но влакът пристигна и всеки трябва да продължи своя път. Надявам се да мога да те придружа в това пътуване до… всъщност докъде?

— До завръщането ми в Женева — отговори Ралф.

— Който умее да наблюдава и открива човека, за когото е мечтал, знае, че сексуалната енергия се появява преди самия секс. Най-голямото удоволствие не е сексът, а страстта, с която го правиш. Когато страстта е много голяма, сексът е естествен завършек на танца, но той никога не е основният момент.

— Говориш за любовта като учителка.

Мария беше решила да говори, защото това беше нейната защита, нейният начин да каже всичко, без да се обвързва с нищо.

— Който е влюбен, прави любов през цялото време, дори и когато това в действителност не се случва. Когато телата се срещнат, това е само капката, която кара чашата да прелее. Могат да останат заедно часове, цели дни. Могат да започнат да танцуват днес, а да свършат утре или дори, ако удоволствието е много голямо, никога да не свършат. Това няма нищо общо с единайсетте минути.

— Какво?

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Извинявай. Не знам какво говоря.

— Нито пък аз.

Тя стана, целуна го и излезе. Вече можеше да си отвори сама вратата, тъй като според бразилското поверие домакинът трябваше да го направи само когато гостът си тръгва за пръв път.

 

Из дневника на Мария, на другата сутрин:

Снощи, когато Ралф Харт ме погледна, отвори една врата, сякаш беше крадец; но когато си тръгна, не взе нищо от мен, напротив, остави аромат на рози — на гости ми беше не крадец, а годеник.

Всяко човешко същество изживява собственото си желание; то е част от неговото съкровище и въпреки че представлява емоция, която би могла да прогони някого, обикновено ни приближава до хората, които са най-важни за нас. Душата ми избра тази емоция, която е толкова силна, че може да зарази всичко и всички около мен.

Всеки ден избирам истината, с която искам да живея. Опитвам се да бъда практична, да действам ефикасно, професионално. Бих желала обаче винаги да мога да избирам желанието за мой спътник. Не по задължение, нито за да смекча самотата в живота си, а защото е хубаво. Да, много е хубаво.

„Копакабана“ редовно идваха около трийсет и осем момичета, от които Мария поддържаше някакви приятелски отношения само с една, с филипинката Ния. Момичетата се задържаха в бара средно от шест месеца до три години — защото или получаваха предложение за женитба, или ставаха нечии постоянни любовници, или вече не успяваха да привлекат вниманието на клиентите и Милан тактично им намекваше да си потърсят работа другаде.

Ето защо беше много важно всяка една от тях да уважава клиентелата на останалите и никога да не се опитва да съблазнява мъжете, които влизаха в бара и се отправяха към масата на дадена проститутка. Освен че беше нечестно, можеше да се окаже и опасно: предишната седмица една колумбийка извади незабелязано от чантата си бръснач, постави го върху чашата на една югославянка и й каза със съвсем спокоен глас, че ще я обезобрази, ако тя приеме отново поканата на някакъв банков директор, който често се отбиваше в заведението. Югославянката отвърна, че мъжът е свободен и ако я избере, тя не може да откаже.

Същата тази вечер мъжът влезе в бара, поздрави колумбийката и се отправи към масата на другата. Пиха по едно питие, танцуваха и югославянката намигна на съперничката си, сякаш й казваше: „Виждаш ли? Той избра мен!“ — нещо, което Мария сметна за прекалено провокиращо.

Това намигване обаче съдържаше в себе си много неизречени неща: той ме избра, защото съм по-хубава, защото бях с него миналата седмица и на него му е харесало, защото съм млада. Колумбийката не реагира. Когато югославянката се върна след два часа, тя седна до нея, извади бръснача от джоба си и поряза лицето на съперницата си близо до ухото: раната не беше дълбока, нито опасна, само колкото да остави малък белег, който да й напомня завинаги за тази вечер. Двете се вкопчиха една в друга, бликна кръв, клиентите се изплашиха и си тръгнаха.

Когато дойде полицията и се опита да разбере какво се е случило, югославянката каза, че си е порязала лицето с чаша, паднала от една полица (в „Копакабана“ нямаше полици). Това беше законът на мълчанието, наричан от италианските проститутки „омерта“: всички спорове на улица „Берн“, от любовта до смъртта, трябваше да бъдат разрешени на място, без намесата на правосъдието. Правосъдие раздаваха самите те.

Полицаите знаеха за „омертата“ и разбраха, че жената лъже, но решиха да не се занимават повече със случая — арестуването на една проститутка, завеждането на дело срещу нея, изхранването й в затвора щяха да струват твърде скъпо на швейцарския данъкоплатец. Милан благодари на полицаите за бързата им намеса и им каза, че се касае за недоразумение или за клевета от страна на конкуренцията.

След като полицаите си тръгнаха, Милан забрани на двете проститутки да идват повече в бара му. В края на краищата „Копакабана“ беше семейно заведение (определение, което Мария така и не успя да разбере) и трябваше да пази репутацията си (което я заинтригува още повече). В бара не трябваше да има кавги, защото най-важният закон бе да се уважава чуждият клиент.

Вторият по важност закон бе този на пълната дискретност, „също като в швейцарска банка“, както казваше Милан. Именно затова можеше да се има доверие на клиентите — защото бяха подбрани така, както една банка подбира своите, въз основа не само на банковата им сметка, но и на съдебното им досие, на липсата на криминални проявления.

Понякога изникваха недоразумения, в редки случаи клиенти отказваха да платят, държаха се грубо или заплашваха момичетата, но с течение на годините, през които Милан бе полагал усилия, за да създаде заведението и да опази добрата му репутация, той вече умееше да различава неблагонадеждните клиенти. Нито една от проститутките не знаеше какъв бе неговият критерий, тъй като неведнъж го бяха виждали да казва на добре облечени клиенти, че тази вечер в заведението няма места (въпреки че беше празно) и че няма да има и през следващите (тоест, не идвайте повече тук, ако обичате). Виждали го бяха и да черпи с шампанско небрежно облечени, брадясали мъже. Съдържателят на „Копакабана“ не съдеше за клиентите по външността им и в крайна сметка винаги се оказваше прав.

Когато се касае за търговски отношения, и двете страни трябва да са доволни. Повечето от клиентите бяха женени или заемаха висок пост в някоя фирма. Освен това и някои от проститутките, които работеха тук, бяха омъжени, имаха деца, ходеха на родителски срещи и знаеха, че не рискуват нищо: ако някой от родителите посетеше „Копакабана“, щеше да си мълчи, за да не се компрометира той самият, ето така действаше „омертата“.

Съществуваше колегиалност, но не и приятелство. Никой не говореше много за собствения си живот. В малкото разговори с колежките си Мария не бе открила нито горчивина, нито вина, нито тъга, а само примирение. Както и един странен, предизвикателен поглед, сякаш се гордееха със себе си, провокирайки света, независими и самоуверени. Всяко новопристигнало момиче, което се задържаше една седмица в бара, вече бе считано за „професионалистка“ и получаваше инструкции да съдейства за запазването на браковете (проститутката не бива да бъде заплаха за стабилността на едно семейство), никога да не приема покани за срещи извън работното си време, да изслушва изповеди, като рядко изказва собственото си мнение, да стене в момента на оргазма (Мария бе открила, че всички го правят, но в началото не й бяха казали, защото това бе една от тайните на професията), да поздравява полицаите на улицата, да заверява редовно трудовата си книжка и да си прави медицински изследвания, и най-накрая да не си задава прекалено много въпроси за моралната и легалната страна на това, което върши.

Преди пристигането на клиентите Мария често можеше да бъде видяна с книга и вече бяха започнали да я наричат „интелектуалката“ на групата. В началото се интересуваха дали не чете любовни истории, но след като видяха, че чете трудни и скучни неща като икономика, психология, а наскоро и книги за управление на ферма, я оставиха на спокойствие и тя необезпокоявана продължаваше да учи и да си води бележки.

Тъй като имаше много постоянни клиенти и ходеше в „Копакабана“ всяка вечер, дори и когато имаше малко посетители, Мария спечели доверието на Милан и завистта на колежките си; говореше се, че бразилката е амбициозна, арогантна и мисли само как да спечели повече пари. Последното наистина беше вярно, но Мария би искала да запита останалите дали и те не са там със същото намерение.

Така или иначе, клюките не убиват — те са част от живота на всеки, който преуспява. Най-добре беше да не им обръща внимание и да се съсредоточи върху двете си единствени цели: да се завърне в Бразилия на определената дата и да купи ферма. Мислеше за Ралф Харт от сутрин до вечер и за пръв път една отсъстваща любов я правеше щастлива — макар и да се разкайваше малко, че му го е признала с риск да изгуби всичко. А и какво ли би могла да изгуби, след като не искаше нищо в замяна? Спомни си как сърцето й се бе разтуптяло, когато Милан бе споменал, че той е — или е бил — специален клиент. Какво означаваше това? Почувства се измамена, изпитваше ревност.

Ревността беше нещо нормално, макар че животът я бе научил колко безполезно е да мисли, че някой може да притежава някого. А който вярва, че това е възможно, се опитва да измами самия себе си. Независимо от това човек не може да потисне ревността си, мисълта за нея или убеждението, че тя е проява на слабост. „Най-силна е онази любов, която може да прояви слабостта си. Във всеки случай, ако любовта ми е истинска (а не само начин да се развличам, да се самозалъгвам, да си убивам времето, което тече толкова бавно в този град), свободата ще победи ревността, както и болката, която тя предизвиква — защото и болката е част от един естествен процес.“ На всеки, който практикува някакъв спорт, му е известно следното: когато искаме да постигнем целите си, трябва да сме готови да понасяме ежедневна доза болка или неразположение. В началото е неприятно и демотивиращо, но с течение на времето разбираме, че това усещане е част от процеса, който ни помага да се чувстваме добре, и идва момент, в който, ако не изпитваме болка, смятаме, че упражнението не дава желания ефект.

Много е опасно да фокусираме тази болка, да й дадем име на човек, да не й позволяваме да напуска мислите ни; нещо, което, слава богу, Мария бе успяла да преодолее.

Въпреки това понякога тя си даваше сметка, че се пита къде е той, защо не я търси, дали не му се е сторила глупава историята за влакчето и потиснатото желание, дали не е избягал завинаги, защото тя му е признала любовта си. За да не позволи на тези толкова хубави чувства да се превърнат в страдание, тя си изработи метод: когато си спомнеше за някоя положителна емоция, свързана с Ралф Харт — камината, виното, някоя идея, която би искала да обсъди с него, или чисто и просто сладката тревога кога ще се появи отново, — Мария прекъсваше това, което вършеше в момента, усмихваше се на небето и му благодареше, че е жива и че не очаква нищо от мъжа, когото обича.

А щом сърцето й започнеше да недоволства заради отсъствието му или заради погрешните неща, които бе изрекла, докато бяха заедно, тя си казваше: „Ти искаш да мислиш за това, така ли? Добре тогава, прави каквото желаеш, а аз ще се посветя на по-важни неща.“

Мария продължаваше да чете, а когато се разхождаше, обръщаше по-голямо внимание на всичко около себе си: цветове, хора, звуци, най-вече звуци — на собствените си стъпки, на страниците, които разлистваше, на колите, на дочутите откъслечни разговори, и така неприятното чувство постепенно изчезваше. А ако се появеше отново след пет минути, тя правеше същото, докато тези спомени, отначало приети, но после любезно отхвърлени, изчезнеха за по-дълго време.

Една от тези „отрицателни мисли“ бе вероятността да не го види повече. С малко практика и много търпение тя успя да я превърне в „положителна мисъл“: когато той си тръгне, за нея Женева ще има лицето на мъж с много дълга коса и старомодна прическа, детска усмивка и сериозен глас. А ако след много години някой я попиташе как е изглеждал градът, където е живяла в младостта си, тя би могла да отговори: „Красив, способен да обича и да бъде обичан.“

 

 

Из дневника на Мария в ден, когато в „Копакабана“ имаше малко клиенти:

След дългото ми общуване с хората, които идват тук, стигнах до извода, че използват секса като някакъв вид дрога: за да избягат от действителността, да забравят проблемите си, да се отпуснат. Но като всички останали наркотици и сексът е вредна и разрушителна практика.

Ако някой иска да се дрогира, независимо дали със секс или с нещо друго, си е негов проблем; последствията от действията му ще бъдат добри или лоши в зависимост от това, което той самият е избрал за себе си. Но ако искаме да успеем в живота, трябва да разберем, че онова, което е „поносимо“, е съвсем различно от онова, което е „хубаво“.

Противно на мнението на моите клиенти сексът не може да бъде практикуван по всяко време. Във всеки от нас има скрит часовник и за да правят секс двама души, стрелките на часовниците им трябва да показват един и същи час по едно и също време. А това не се случва всеки ден. Влюбеният не е зависим от половия акт, за да се чувства добре. Двама души, които са заедно и се обичат, трябва да сверяват часовниците си с търпение и постоянство, с игри и „театрални“ представления, докато разберат, че правенето на секс е много повече от една среща; то е „прегръдка“ на гениталиите.

Всичко е от значение. Когато човек живее интензивно, той използва пълноценно цялото си време и не чувства липсата на секс. Когато прави секс, той го прави поради излишък, защото чашата с вино е толкова препълнена, че прелива, защото е абсолютно неизбежно, защото той откликва на повика на живота, защото в този момент, само в този момент той успява да изгуби контрол над себе си.

П.П. Току-що препрочетох написаното: боже господи, ставам прекалено интелектуална!!!

Скоро след като бе написала тези редове и се настройваше за поредната вечер, в която щеше да бъде Отзивчивата майка или Наивното момиченце, вратата на „Копакабана“ се отвори и влезе Терънс, изпълнителният директор на звукозаписната компания, един от специалните клиенти.

Милан, който беше на бара, изглеждаше доволен: момичето не го бе разочаровало. Мария си спомни начаса думите, които казваха толкова много неща и в същото време не казваха нищо: „Болка, страдание и голямо удоволствие.“

— Дойдох от Лондон специално за да те видя. Много мислих за теб.

Тя се усмихна, като се стараеше усмивката й да не бъде прекалено окуражаваща. Той отново не спази ритуала, не я покани на танц, само седна до нея.

— Когато учи някого на нещо, учителят също открива нови неща.

— Знам какво имате предвид — отвърна Мария, след което си спомни за Ралф Харт и се ядоса на собствения си спомен. В момента беше с друг клиент, трябваше да прояви уважение към него и да направи всичко възможно той да остане доволен.

— Искаш ли да продължим?

Хиляда франка. Един скрит свят. Съдържателят на бара, който я наблюдаваше. Убедеността, че ще може да спре, когато поиска. Датата, която бе избрала за завръщането си в Бразилия. Друг мъж, който така и не се появяваше.

— Бързате ли?

Каза й, че не бърза. Какво искаше тя от него?

— Искам си напитката, танца, уважението към моята професия.

Той се поколеба няколко минути, но да заповядваш и да ти заповядват бе част от театъра. Плати й питието, танцуваха, повика такси, даде й парите, докато минаваха през града, и отидоха в същия хотел. Влязоха, той поздрави портиера италианец така, както бе сторил и вечерта, в която се запознаха, качиха се в същата стая с гледка към реката.

Терънс драсна клечка кибрит и едва тогава Мария забеляза, че в стаята има десетки свещи. Той започна да ги пали една по една.

— Какво искаш да знаеш? Защо съм такъв ли? Ако не се лъжа, на теб много ти хареса вечерта, която прекарахме заедно. Искаш да разбереш защо и ти си такава ли?

— Мисля си, че в Бразилия се боим да палим повече от три неща с една и съща клечка. А ти явно не вземаш на сериозно това поверие.

Той не обърна внимание на забележката.

— Ти си като мен. Не дойде тук заради хилядата франка, а заради чувството за вина и зависимост, заради комплексите и несигурността си. А това не е нито хубаво, нито лошо, такава е човешката природа.

Терънс взе дистанционното на телевизора и смени няколко канала, докато попадна на новини, в които някакви бежанци се опитваха да избягат от войната.

— Виждаш ли това? Не може да не си гледала предавания, в които хората обсъждат личните си проблеми пред всички. Не може да не си се спирала на сергиите с вестници и да не си прочела заглавията. Хората се радват на страданието и болката. Нима не е садизъм да го гледаме, нима не е мазохизъм да констатираме, че не ни е нужно да знаем всички тези неща, за да бъдем щастливи, но въпреки това присъстваме на чуждата трагедия, като понякога тя ни кара да страдаме?

Той наля две чаши шампанско, изключи телевизора и продължи да пали свещите, без да обръща внимание на поверието на Мария.

— Повтарям: такава е човешката участ. Откакто сме изгонени от рая, или страдаме, или караме някого да страда, или наблюдаваме страданието на другите. Неконтролируемо е.

До тях достигна тътенът на гръмотевици, наближаваше голяма буря.

— Но аз не мога — каза Мария. — Смешно ми е да си представям, че вие сте мой господар, а аз съм ваша робиня. Не се нуждаем от „театър“, за да се срещаме с болката; животът ни предоставя много възможности.

Терънс вече бе запалил всички свещи. Взе една от тях, постави я на средата на масата, отново наля шампанско и сервира черен хайвер. Мария пиеше бързо, мислейки за хилядата франка, които бяха в чантата й, за неизвестното, което я омагьосваше и плашеше, за това как да потисне страха си. Знаеше, че с този мъж никоя нощ няма да бъде като първата, не можеше да му поставя условия.

— Седни!

Гласът му беше ту нежен, ту властен. Мария се подчини и през тялото й премина гореща вълна; тази заповед й бе позната, почувства се по-уверена. „Театър. Трябва да играя в театрална пиеса.“ Беше й хубаво да получава заповеди. Не трябваше да мисли, а само да се подчинява. Помоли за още шампанско, но той й донесе водка — опияняваше по-бързо, освобождаваше по-лесно, а и подхождаше повече на черния хайвер.

Отвори бутилката. Мария пиеше сама, слушайки гръмотевиците. Всичко допринасяше за идеалната атмосфера, като че ли небесната и земната енергия също излагаха на показ силата си.

В един момент Терънс извади от гардероба едно куфарче и го постави на леглото.

— Не мърдай!

Мария застана неподвижна. Той отвори куфарчето и извади два чифта белезници от хромиран метал.

— Седни с разтворени крака.

Тя се подчини. Безпомощна по собствена воля и покорна, защото така желаеше. Разбра, че той гледа между краката й, можеше да види черните й бикини, дългите чорапи, бедрата, можеше да си представи космите, половите й органи.

— Стани!

Тя скочи от стола. Едва запази равновесие и разбра, че е по-пияна, отколкото си мислеше.

— Не ме гледай. Наведи глава, уважавай господаря си!

Още преди да успее да наведе глава, той извади един тънък камшик, който изсвистя във въздуха, сякаш бе жив.

— Пий! Дръж главата си наведена, но пий!

Тя изпи още една, две, три чаши водка. Това вече не беше само театър, а се случваше в действителност: бе загубила контрол. Чувстваше се само един предмет, обикновен инструмент и колкото и странно да беше, това покорство й даваше усещането за пълна свобода. Вече не беше учителката, не беше тази, която обучава, утешава, слуша изповеди, възбужда; беше просто едно провинциално бразилско момиче, намиращо се под огромната власт на един мъж.

— Съблечи се!

Заповедта прозвуча грубо, без да издава желание, но въпреки това изключително възбуждащо. Продължавайки да държи главата си наведена в знак на страхопочитание, Мария разкопча роклята си и я остави да се свлече на пода.

— Ти се държиш лошо, знаеш ли това?

Камшикът отново изсвистя във въздуха.

— Трябва да бъдеш наказана. Как може момиче на твоята възраст да ми противоречи? Би трябвало да стоиш на колене пред мен!

Мария понечи да коленичи, но камшикът я прекъсна; за пръв път влезе в допир с плътта й — усети го върху хълбока си. Пареше, но изглежда, не оставяше следи.

— Не съм казвал да коленичиш, нали?

— Не.

За втори път почувства камшика отзад.

— Кажи „Не, господарю“!

Последва нов удар. Ново парещо усещане. За част от секундата тя си помисли, че може да прекрати всичко това; но можеше и да избере да стигне до края не заради парите, а заради това, което той й бе казал първия път — човек опознава себе си, когато достигне собствените си граници.

А това, което се случваше с нея, беше нещо ново; беше приключение и тя можеше да реши по-късно дали би искала да продължи, но в момента вече не беше момичето, което имаше три цели в живота си, което продаваше тялото си, което се бе запознало с един мъж, разказващ интересни истории до една камина. Тук тя беше никоя и понеже беше никоя, беше всичко, за което някога бе мечтала.

— Свали всичките си дрехи! И върви из стаята, за да мога да те гледам!

Тя се подчини отново, като държеше главата си наведена, без да продума. Мъжът, който я гледаше, беше облечен, равнодушен, не беше същият човек, с когото бе говорила в заведението — беше Одисей, който идваше от Лондон, беше Тезей, който слизаше от небето, беше нашественик, който нахлуваше в най-сигурния град на света и най-затвореното сърце на земята. Свали бикините и сутиена си, почувства се едновременно безпомощна и защитена. Камшикът отново изсвистя във въздуха, но този път удар не последва.

— Дръж главата си наведена! Ти си тук, за да бъдеш унизена, за да изпълниш всички мои желания, ясно ли е?

— Да, господарю.

Той хвана ръцете й и сложи първия чифт белезници на китките й.

— И ще те нашляпам здраво, за да се научиш да се държиш подобаващо.

С отворена длан я шляпна по задника. Мария извика, този път я бе заболяло.

— А, и протестираш, така ли? Сега ще ти дам да разбереш!

Още преди да успее да реагира, той вече й беше сложил кожена маска на устата. Не й пречеше да говори, можеше да каже „жълто“ или „червено“, но усещаше, че съдбата й е да остави този мъж да прави с нея каквото си иска и че няма как да се измъкне. Беше гола, с кожена маска и белезници, а във вените й течеше водка вместо кръв.

Още едно шляпване по задника.

— Започни да се разхождаш.

Мария тръгна из стаята, като се подчиняваше на заповедите, които се редуваха една след друга: „спри“, „надясно“, „седни“, „разтвори си краката“. От време на време Терънс я плясваше отзад, тя усещаше болка, чувстваше се унизена, като унижението беше по-силно и всеобхващащо от болката; но в същото време сякаш бе попаднала в един друг свят, където не съществуваше нищо друго, като в това усещане за загуба на собствената идентичност, за подчинение, за отказ от егото, желанията и волята имаше нещо почти религиозно. Беше съвсем влажна, възбудена, без да разбира какво точно се случва.

— Отново застани на колене!

Тъй като продължаваше да държи главата си наведена в знак на покорство и унижение, Мария не можеше да види точно какво става, но усещаше, че в един друг свят, на една друга планета, този мъж се задъхва — беше се уморил да удря с камшика, да я пляска по задника, докато тя самата се чувстваше изпълнена с все по-голяма сила и енергия. Вече беше загубила чувството си за срам и не се притесняваше да показва, че това й харесва, застена, помоли го да започне да я гали, но вместо това мъжът я сграбчи и я завлече до леглото.

Разтвори грубо краката й, като ги завърза към двата края на леглото, но тя знаеше, че това е грубост, която няма да я нарани. С белезници на ръцете, с маска на устата, с разтворени крака тя очакваше всеки момент той да проникне в нея. Нима не виждаше, че е готова, че иска да му служи, че е неговата робиня, неговото животно, неговият предмет и че ще направи всичко, което той поиска.

Видя, че Терънс постави дръжката на камшика в отвора на влагалището й. Плъзна го от долу на горе и в момента, в който докосна клитора й, тя загуби контрол над себе си. Не знаеше колко време бяха тук, нямаше представа колко пъти я бе удрял по задника, но в този момент тя внезапно получи оргазъм — оргазъм, който десетки, стотици мъже не бяха успели да предизвикат през тези шест месеца. За момент блесна ослепителна светлина, след това тя усети, че навлиза в някаква черна бездна, в собствената си душа, където силната болка и страхът се бяха смесили с абсолютното удоволствие. Това я тласна отвъд всякакви познати граници и тя започна да стене, да вика с приглушен от маската глас, да се мята в леглото, усещайки как белезниците се впиват в китките й, а кожените връзки — в глезените й, извиваше се както никога досега, именно защото беше вързана, викаше както никога досега, защото имаше маска на устата си и никой не можеше да я чуе.

Болката и удоволствието представляваха едно цяло, той все по-силно притискаше клитора й с дръжката на камшика, оргазмът излизаше от устата, от влагалището, от порите, от очите, от кожата, от цялото й същество.

Беше обхваната от нещо като транс, но постепенно започна да изплува от него, вече нямаше камшик между краката си, усещаше само, че косата й е мокра от обилната пот, а ръцете му нежно свалят белезниците и развързват кожените връзки, освобождавайки глезените й.

Мария лежеше, смутена, неспособна да погледне мъжа в очите, защото я беше срам от самата себе си, от виковете си, от оргазма си. Той я галеше по косата и също дишаше тежко, но само тя беше изпитала удоволствие; той нито за миг не бе достигнал до подобно опиянение.

Както бе гола, прегърна мъжа, който бе напълно облечен, изтощен от толкова заповеди, от толкова викове. В този момент тя не знаеше какво да каже, как да продължи, но се чувстваше сигурна, защитена, защото с негова помощ бе достигнала до една част от душата си, която не познаваше. Той беше нейният господар и закрилник.

Започна да плаче, а той търпеливо изчака да спре.

— Какво направихте с мен? — попита Мария през сълзи.

— Това, което ти искаше да направя.

Тя го погледна и разбра, че отчаяно се нуждае от него.

— Аз не те карах да правиш нищо насила, не те принуждавах, не те чух да казваш „жълто“; единствената власт, която имах, беше тази, която ти ми даде. Нямаше никакъв вид принуда или шантаж, всичко зависеше само от твоята воля; въпреки че ти беше робинята, а аз господарят, единствената ми власт беше да те тласна към собствената ти свобода.

Белезници. Кожени връзки на краката. Маска. Унижение, по-силно и по-дълбоко от болката. Въпреки всичко това той имаше право — усещането беше на пълна свобода. Мария бе изпълнена с енергия, със сила и бе учудена, че мъжът до нея е изтощен.

— Получихте ли оргазъм?

— Не — отговори той. — Господарят е тук, за да упражни властта си над роба. Удоволствието на роба е радост за господаря.

Нищо от това, което казваше, нямаше смисъл, защото беше далеч от всичко, което бе чула да разказват, и не се случваше в реалния живот. Но сега тя се намираше в някакъв въображаем свят и беше изпълнена със светлина, а той изглеждаше мрачен, изцеден.

— Можеш да си тръгнеш, когато поискаш — каза Терънс.

— Не искам да си тръгвам, искам да разбера.

— Няма нищо за разбиране.

Тя стана, с цялата красота и сила на своята голота, и наля две чаши вино. Запали две цигари и му подаде едната — ролите се бяха разменили, сега тя бе господарката, която служеше на роба, отблагодарявайки се по този начин за удоволствието, което й бе доставил.

— Ще се облека и ще си тръгна, но искам да поговорим малко.

— Няма за какво да говорим. Направихме точно това, което исках, и ти беше прекрасна. Изморен съм, а утре трябва да се връщам в Лондон.

Той легна и затвори очи. Мария не знаеше дали не се преструва, но това нямаше значение; изпуши с удоволствие цигарата, изпи бавно виното, докато гледаше с допряно до стъклото лице езерото насреща и искаше някой на другия бряг да я види така — гола, задоволена, сигурна в себе си.

Облече се, излезе, без да се сбогува и без да се притеснява, че ще си отвори сама вратата, защото не беше сигурна дали иска да се върне.

Терънс чу как вратата се хлопва, изчака да види дали тя няма да се върне под претекст, че е забравила нещо, и чак след няколко минути стана и запали друга цигара. „Момичето беше на ниво“, помисли си той. Бе успяла да устои на камшика, въпреки че това беше най-обикновеното, най-старото и най-безобидното от всичките средства за изтезание. За момент си припомни първия път, когато беше изпробвал тази тайнствена връзка между две човешки същества, които искат да се сближат, но могат да постигнат това единствено като причиняват страдание на други.

Навън милиони семейства, без да си дават сметка, практикуваха изкуството на садомазохизма. Ходеха на работа, връщаха се, оплакваха се от всичко, упражняваха насилие или бяха обект на насилие, чувстваха се нещастни, но дълбоко свързани със собственото си нещастие, без да знаят, че е достатъчен един жест, едно „никога повече“, за да се освободят от чувството на потиснатост. Терънс беше опитал това със съпругата си, известна английска певица; живееше, измъчван от ревност, като правеше сцени, прекарвайки дните си под влиянието на успокоителни, а нощем се напиваше. Тя го обичаше и не разбираше защо се държи по този начин, той също я обичаше, без да може да си обясни собственото си поведение. Чувстваше се обаче така, сякаш страданието, което причиняваше на другия, беше необходимо, жизненоважно за самия него.

Веднъж един музикант, когото той смяташе за много особен, защото изглеждаше прекалено нормален в тази екстравагантна среда, забрави една книга в студиото. „Венера в кожи“, от Леополд фон Захер-Мазох. Терънс започна да я прелиства и колкото повече четеше, толкова по-добре разбираше самия себе си:

Красивата жена се съблече и взе един дълъг камшик с малка дръжка, която стисна в юмрука си. „Ти го поиска — каза тя. — Ще те нашибам с камшика.“ — „Направи го! — прошепна любовникът й. — Моля те!“

Жена му репетираше от другата страна на стъклената преграда в студиото. Беше поискала да изключат микрофона, който позволяваше на техниците да чуват всичко, и бяха изпълнили молбата й. Терънс си помисли, че може би си уговаря среща с пианиста. Тя го докарваше до лудост, но той вече беше свикнал и не можеше да живее без това.

„Ще те нашибам с камшика“, казваше голата жена в романа, който държеше в ръце. „Направи го, моля те!“

Той беше красив, заемаше висок пост в звукозаписното студио, защо трябваше да води живота, който водеше?

Защото му харесваше. Заслужаваше да страда много, понеже животът се бе показал прекалено благосклонен към него и той не бе достоен за всички тези придобивки — пари, уважение, известност. Смяташе, че кариерата му е достигнала една точка, от която нататък всичко ще зависи само от успеха, и това го плашеше, защото вече беше видял много хора да се сгромолясват от висините.

Прочете книгата. Започна да чете всичко, което му попаднеше и което беше свързано със странното съчетание на болка и удоволствие. Жена му разбра за видеокасетите, които вземаше под наем, за книгите, които криеше, попита го какво означава това и дали не е болен. Терънс отрече, като обясни, че става въпрос за материал, свързан с нов проект, който тя ще трябва да осъществи. И подметна сякаш между другото:

„Може би трябва да опитаме.“

Опитаха. В началото много плахо, придържайки се само към упътванията, които намираха в порнографските магазини. Постепенно започнаха да използват нови техники, стигаха до крайности, излагаха се на опасности, но чувстваха, че бракът им става все по-стабилен. Бяха съучастници в нещо тайно, забранено, осъдително.

Опитът на двамата се превърна в изкуство: създадоха нови сценични персонажи, чиито атрибути бяха кожата и металните нитове. Жената излизаше на сцената с камшик, жартиери и ботуши и довеждаше публиката до възторг. Албумът зае първо място в поп класациите в Англия, а след това премина триумфално през цяла Европа. Терънс се учудваше, като виждаше как младежите съвсем естествено приемат собствените му тайни желания, и единственото му обяснение беше, че по този начин сдържаното насилие можеше да се проявява по един бурен, но безобиден начин. Камшикът стана символ на състава, появи се върху тениски, татуировки, лепенки, пощенски картички.

Терънс беше интелигентен и образован човек, ето защо реши да потърси корените на всичко това — така щеше да разбере по-добре самия себе си. Каещите се грешници не са били тези, които са се опитвали да прогонят черната чума, както бе казал на проститутката по време на тяхната среща. Още от най-стари времена хората са разбрали, че страданието, веднъж посрещнато без страх, им открива пътя към свободата.

В Египет, Рим и Персия са смятали, че ако един човек пожертва себе си, то той спасява страната и народа си. В Китай, ако се случело природно бедствие, бил наказван императорът, тъй като именно той представлявал божествата на земята. Най-добрите спартански войници в древна Гърция били бити с камшик веднъж годишно, от сутринта до вечерта, в чест на богиня Диана, докато множеството ги насърчавало да понасят с достойнство болката, защото тя ги подготвяла за битките. В края на деня жреците разглеждали раните по гърбовете на войните и по тях предсказвали бъдещето на града.

Пустинните свещеници, древно християнско общество от IV в., което се събирало в един манастир в Александрия, използвали бичуването като средство за прогонване на демоните или за да покажат безполезността на тялото по време на духовното търсене. Животът на светците е пълен с такива примери. Света Роза тичала през градината, докато тръните се забивали в плътта й; свети Доминик Лорикат се самобичувал всяка вечер, преди да легне да спи; мъчениците доброволно приемали бавната смърт, разпъвани на кръста или разкъсвани от дивите зверове. Всички те казвали, че преодоляването на болката е в състояние да доведе човека до религиозен екстаз.

Според съвременни непотвърдени изследвания в раните се развивали някакви гъбички, които причинявали халюцинации. Удоволствието било толкова голямо, че тази практика бързо излязла извън манастирите и се разпространила навсякъде.

През 1718 г. бил публикуван „Трактат за самобичуването“, който учел как да откриеш удоволствието посредством болката, но без да увредиш тялото си. В края на съшия този век съществували десетки места из цяла Европа, където хората страдали, за да достигнат до удоволствието. Има свидетелства за крале и кралици, които се оставяли да бъдат бити с камшик от своите роби, докато разбрали, че удоволствието не е само в това да понасяш, но и да причиняваш болка, макар че последното било по-изморително и неблагодарно.

Докато пушеше цигарата си, Терънс изпитваше задоволство, че за по-голямата част от човечеството неговите мисли в момента ще останат непонятни.

Всъщност това нямаше никакво значение: до едно затворено общество имат достъп само избраниците. Спомни си също как бракът му от мъчение се бе превърнал в нещо прекрасно. Жена му знаеше с каква цел е тръгнал за Женева, но не се притесняваше, дори напротив, в този болен свят тя беше щастлива, че мъжът й ще получи наградата, която желаеше след една седмица на упорит труд.

Докато пушеше цигарата, гледайки езерото през прозореца, усети, че желанието му за живот се възвръща. Момичето, което току-що бе излязло от стаята, беше разбрало всичко. Терънс чувстваше, че душата й е близка до неговата, въпреки че все още не беше готов да се влюби в нея, защото обичаше жена си. Но му беше приятно да си мисли, че е свободен и може да мечтае за нова връзка.

Оставаше само да я накара да опита най-трудното: да я превърне във Венера в кожи, във властителка, в господарка, способна да унижава и да наказва безмилостно. Ако издържеше изпита, той щеше да склони да отвори сърцето си и да й позволи да влезе.