Паулу Коелю
Единайсет минути (4)

Откъс от дневника на Мария, написан в същия този ден:

Днес, докато се разхождахме край езерото по странния Път на Сантяго, мъжът, който беше с мен — един художник, чийто живот е съвсем различен от моя, хвърли едно камъче във водата. На мястото, където то падна, се появиха малки кръгове, които започнаха да се разширяват, да се разпростират, докато стигнаха до една патица, която минаваше оттам случайно и нямаше нищо общо с камъка. Вместо да се изплаши от неочакваната вълна, тя реши да си поиграе с нея.

Няколко часа преди тази сцена влязох в едно кафене, чух един глас, сякаш Бог бе хвърлил камък на това място. Вълните на разпръскваната енергия достигнаха до мен и до един мъж, който рисуваше картина в ъгъла. Той усети вибрациите им, аз също. А сега?

Художникът знае кога е срещнал подходящ модел. Музикантът знае кога инструментът му е добре настроен. Имам чувството, че някои изречения в моя дневник не са написани от мен, а от една жена, излъчваща „светлина“ — това съм самата аз, но отказвам да се възприемам като такава.

Мога да отида по-далеч. Но мога също така, като патицата в езерото, да се забавлявам и да се радвам на вълната, която се появи внезапно и набразди повърхността на водата.

Този камък си има име: страст. С нея може да се назове красивата и разтърсваща среща между двама души, но не се изчерпва с това. Тя е във въодушевлението, породено от неочакваното, в желанието да направиш нещо с жар, в убедеността, че ще постигнеш мечтата си. Страстта осейва живота ни със знаци, които да ни водят, и аз съм тази, която трябва да разчете тези знаци.

Бих искала да вярвам, че съм влюбена. В някого, когото не познавам и който е извън плановете ми. Всички тези месеци на самоконтрол, на отказ от любовта, имаха точно обратния резултат: увлякох се по първия мъж, който ми обърна по-специално внимание.

Добре, че не му взех телефона и не знам къде живее, така ще го изгубя, без да се обвинявам, че съм пропуснала шанса си.

А ако наистина се случи така, дори и да съм го пропуснала, спечелих поне един щастлив ден в живота си. Като се има предвид какъв е светът, един щастлив ден е почти чудо.

Когато същата вечер тя влезе в „Копакабана“, той беше там и я чакаше. Беше единственият клиент. Милан, който следеше с известно любопитство живота на бразилката, си помисли, че е изгубила битката.

— Ще пиеш ли нещо?

— Трябва да работя. Не мога да си губя времето.

— Аз съм клиент. Правя ти професионално предложение.

Този мъж, който целия следобед в кафенето изглеждаше толкова самоуверен, който боравеше толкова добре с четката, срещаше се с велики личности, имаше агентка в Барселона и сигурно печелеше много пари, сега показваше уязвимостта си; беше попаднал в неподходяща среда, не се намираше вече в романтичното кафене близо до Пътя на Сантяго. Очарованието на следобеда изчезна.

— И тъй, ще пиеш ли нещо?

— Ще пия, но не сега. Днес съм заета с клиенти, които ме очакват.

Милан чу края на изречението; излъгал се бе, момичето не бе попаднало в капана на любовните обещания. Въпреки това към края на същата тази вечер с оскъдна клиентела той се запита защо тя бе предпочела компанията на старец, на посредствен счетоводител и на застрахователен агент.

Всъщност проблемът беше неин. След като си плащаше комисионната, не бе той човекът, който да решава с кого тя да прави секс и с кого не.

 

 

Из дневника на Мария, след вечерта, прекарана със стареца, счетоводителя и застрахователния агент:

Какво иска този художник от мен? Не разбира ли, че сме от различни страни, с различна култура, от различен пол? Или си мисли, че аз знам повече за удоволствието от него и иска да научи нещо от мен?

Защо не ми каза нищо друго освен „аз съм клиент“? Нима му бе толкова трудно да ми каже „липсваше ми“ или „прекарахме заедно прекрасен следобед“. Аз щях да му отговоря по същия начин (нали съм професионалистка!), но той е длъжен да разбере, че съм неуверена, защото съм жена, и съм уязвима, въпреки че в бара съм друг човек.

Той е мъж. Освен това е и артист: длъжен е да знае, че основната цел на човешкото същество е да разбере тоталната любов. Любовта не е в другия, тя е в самите нас; ние я събуждаме. Но за да я събудим, се нуждаем от другия. Вселената придобива смисъл само когато намерим някого, с когото да споделим нашите емоции. Той е изморен от секс? И аз, но в същото време нито той, нито аз знаем какво е секс. В нас постепенно умира едно от най-важните неща в живота — затова трябва да бъда спасена от него, трябва да го спася, но той не ми остави правото на избор.

Беше изплашена. Започваше да разбира, че след толкова месеци на самоконтрол напрежението, душевните трусове, вулканът в душата й бяха готови да изригнат, и в мига, когато това се случеше, тя нямаше да може да контролира повече чувствата си. Какъв бе този художник, който може би я бе излъгал за живота си и с когото бе прекарала само няколко часа, без да я докосне, без да се опита да я съблазни — нима можеше да има нещо по-лошо от това?

Защо усещаше в сърцето си признаци на тревога? Защото смяташе, че той изпитва същото — сигурно обаче се заблуждаваше. Ралф Харт искаше да се срещне с жена, която да е в състояние да разпали огъня, който почти бе изгаснал; искаше да я превърне в своята велика богиня на секса, с нейната „особена светлина“ (поне в това изглеждаше искрен), готова да вземе ръцете му в своите и да му покаже пътя, по който той да се върне към живота. Едва ли Ралф Харт можеше да си представи, че Мария изпитваше същото безразличие, че и тя имаше проблеми (дори след като бе правила секс с толкова много мъже, никога не бе достигнала до оргазъм по време на половия акт) и че същата тази сутрин бе кроила планове за триумфалното си завръщане в родината.

Защо мислеше за него? Защо мислеше за някого, който в същия този момент може би рисуваше друга жена, казвайки й, че в нея има особена „светлина“ и че може да се превърне в неговата богиня на секса?

„Мисля за него, защото имах възможността да разговарям.“

Смешна причина! Нима мислеше и за библиотекарката? Не, разбира се. Мислеше ли за Ния, филипинката, единствената от всички момичета в „Копакабана“, с която можеше отчасти да споделя чувствата си? Не, не мислеше. А с тях двете се виждаше често и компанията им й бе приятна.

Опита се да насочи вниманието си към горещината навън или към супермаркета, в който не бе успяла да напазарува предишния ден. Написа дълго писмо на баща си, пълно с подробности във връзка с фермата, която би искала да купи — това щеше да зарадва семейството й. Не му писа точната дата на завръщането си, но намекна, че ще е скоро. Спа, събуди се, отново заспа и отново се събуди. Разбра, че книгата за управление на ферми сигурно е много добра за швейцарците, но не става за бразилците — живееха в два съвсем различни свята.

Следобеда усети, че душевните трусове, вулканът, напрежението в нея постепенно намаляваха. Поотпусна се; и друг път й се бе случвало да се увлече така внезапно по някой мъж, като за щастие чувството изчезваше още на другия ден и светът отново ставаше съшият. Имаше родители, които я обичаха, един мъж, който я очакваше и който й пишеше много често, разказвайки й колко се е разраснал магазинът за платове. Дори и да решеше да вземе самолета още тази вечер, Мария имаше достатъчно пари, за да купи поне една ферма. Бе преодоляла най-тежкия период, езиковата бариера, самотата, първия ден в ресторанта с арабина, начина, по който бе успяла да накара душата си да не протестира срещу това, което правеше с тялото си. Бе открила мечтата си и бе способна на всичко, за да я постигне. Впрочем тази мечта не включваше мъже. Или поне не включваше мъже, които не говорят майчиния й език и не живеят в родния й град.

Когато душевният трус премина, Мария разбра, че отчасти вината е и нейна. Защо не му бе казала още в онзи миг: "Аз съм точно толкова самотна и нещастна, колкото и ти, вчера ти видя в мен „светлина“ и това беше най-хубавото и най-искреното нещо, което ми е казвал някой мъж след пристигането ми тук."

По радиото бяха пуснали една стара песен: „Любовта ми умира преди още да се е родила“. Това беше точно нейният случай, нейната съдба.

 

Откъс от дневника на Мария, два дни след като нещата се върнаха към нормалния си ход:

Когато човек е влюбен, той престава да се храни, да спи, да работи, да е спокоен. Много хора се плашат, тъй като щом се появи любовта, тя разрушава всичко старо, което среща по пътя си.

Никой не иска в неговия свят да настъпи хаос. Ето защо мнозина успяват да премахнат тази опасност и не позволяват на един дом с изгнили основи да рухне. Това са архитектите на отживелите неща.

Други разсъждават по коренно различен начин: те се отдават, без да мислят, надявайки се да намерят в любовта решения за всичките си проблеми. Прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, но също и иглата вина за евентуалното си нещастие. Намират се или в постоянна еуфория, тъй като им се е случило нещо чудесно, ши са потиснати, тъй като неочакваното събитие е разрушило всичко.

Да избягаш от любовта или сляпо да й се отдадеш — кое от двете е по-малко разрушително?

Не знам.

На третия ден, сякаш възкръснал от света на мъртвите, Ралф Харт се появи отново — дори бе закъснял малко, тъй като Мария вече разговаряше с някакъв клиент. Когато го видя обаче, тя любезно каза на другия, че не й се танцува и че чака някого. Едва тогава си даде сметка, че го е очаквала през цялото време. И в този миг прие всичко, което съдбата бе поставила на пътя й.

Не се възпротиви, дори бе доволна, можеше да си позволи този лукс, защото един ден щеше да напусне Женева, знаеше, че подобна любов е невъзможна, и въпреки това, понеже не очакваше повече нищо, щеше да получи всичко, на което все още се надяваше на този етап от живота си.

Ралф я попита дали иска да пие нещо и Мария си поръча плодов коктейл. Собственикът на бара, давайки си вид, че е зает с миенето на чаши, погледна неразбиращо към бразилката: какво ли я бе накарало да промени намеренията си? Надяваше се, че тя няма да отпрати клиента, след като си изпие коктейла, и се зарадва, когато той я заведе на дансинга. Спазваха ритуала, нямаше причина за притеснение. Мария усещаше ръката му на кръста си, лицето му, долепено до нейното. Слава богу, че музиката беше много силна и не позволяваше какъвто и да е разговор. Един плодов коктейл не стигаше, за да придобие смелост, и малкото думи, които размениха, бяха съвсем банални. Сега всичко беше въпрос на време: щяха ли да отидат в хотел? Щяха ли да правят секс? Сигурно нямаше да е трудно, след като той бе казал, че не се интересува от секс, щеше да й се наложи чисто и просто да изпълни професионалните си задължения. Това щеше да изтрие у нея и най-малката следа от евентуална любов — и тя самата не знаеше защо се бе измъчвала толкова след първата им среща. Тази вечер Мария щеше да бъде Отзивчивата майка. Ралф Харт беше само един отчаян мъж, като него имаше милиони други мъже. Ако изиграеше добре ролята си, ако успееше да следва плана, който бе начертала за самата себе си, откакто бе започнала да работи в „Копакабана“, нямаше защо да се притеснява. Много бе рисковано да допусне до себе си този мъж, особено сега, когато усещаше миризмата му — и тя й харесваше, — докосването му — и то й харесваше, — и бе открила, че го очаква — а това вече не й харесваше.

За четирийсет и пет минути вече бяха изпълнили целия ритуал и мъжът се приближи до съдържателя на бара.

— Ще я взема за цялата вечер. Ще платя като за трима клиенти.

Собственикът вдигна рамене и отново си помисли, че бразилското момиче накрая ще падне в капана на любовта. Мария на свой ред се изненада: не знаеше, че Ралф Харт познава толкова добре правилата.

— Хайде да отидем у дома.

„Може би това е най-доброто решение“, помисли си тя. И въпреки че подобно нещо беше против всички наставления на Милан, в този случай тя реши да направи изключение. Освен че щеше да разбере дали е женен, или не, щеше да види как живеят прочутите художници и някой ден можеше да напише нещо за вестника в родния си град — за да разберат всички, че по време на престоя си в Европа се е движила в интелектуални и артистични кръгове.

„Какво абсурдно оправдание!“

Половин час по-късно те пристигнаха в едно селце, което се казваше Колони и се намираше недалеч от Женева; имаше си всичко — църква, хлебарница, кметство. А той самият живееше в истинска къща на два етажа, а не в апартамент! Първата й преценка: сигурно има много пари! Втората й преценка: ако беше женен, нямаше да се осмели да я доведе тук, защото винаги има любопитни хора.

И тъй, беше богат и неженен.

Влязоха в коридор с едно стълбище, което водеше към втория етаж, но те продължиха направо и стигнаха до двете стаи, които гледаха към градината зад къщата. В едната от стаите имаше голяма маса, а стените бяха покрити с картини. В другата стая имаше няколко дивана, столове, етажерки, пълни с книги, мръсни пепелници, чаши, които са били използвани отдавна, но още стояха тук.

— Мога да направя кафе.

Мария завъртя глава в знак на несъгласие. Не, не можеш да направиш кафе. Все още не можеш да се отнасяш с мен по по-различен начин. Отправям предизвикателство към собствените си демони, като правя точно обратното на това, което си обещах. Но нека не избързваме; днес ще изиграя ролята на проститутка, приятелка или Отзивчива майка, въпреки че в душата си съм Дете, което се нуждае от милувка. Накрая, когато всичко свърши, можеш да ми направиш кафе.

— В дъното на градината е студиото ми, там е и душата ми. А тук, между всички тези картини и книги, са мозъкът ми и мислите ми.

Мария се замисли за собствения си дом. Нямаше градина в дъното на двора. Нямаше и книги, с изключение на взетите от библиотеката, тъй като не беше нужно да харчи пари за нещо, което би могла да получи безплатно. Нямаше и картини, само един плакат на Цирка на акробатите от Шанхай, чиито представления тя мечтаеше да гледа. Ралф взе бутилката с уиски и предложи да й налее.

— Не, благодаря.

Той си наля и изпразни чашата наведнъж — без да сложи лед, без да губи време. Заговори на интелектуални теми, но Мария знаеше, че колкото и интересен да й се струваше разговорът, този мъж се страхуваше от онова, което щеше да се случи, след като сега бяха вече сами. Мария отново владееше положението.

Ралф си наля още едно уиски и сякаш между другото спомена:

— Имам нужда от теб.

Пауза. Дълго мълчание. Не му помагай да наруши мълчанието, нека да видим как ще продължи.

— Имам нужда от теб, Мария. В теб има светлина, въпреки че все още не ми вярваш и смяташ, че се опитвам чисто и просто да те съблазня с този разговор. Не ме питай: „Защо аз? Какво толкова особено има в мен?“ В теб няма нищо особено, нищо, което да мога да обясня на самия себе си. Но — такива са мистериите на живота — не съм в състояние да мисля за нищо друго.

— Нямаше да те питам това — излъга тя.

— Ако се постарая да намеря обяснение, бих казал следното: жената, която е пред мен, е успяла да преодолее страданието и да го превърне в нещо положително, в творческо начало. Но това не е достатъчно, за да обясни всичко.

Ставаше все по-трудно да се измъкне. Той продължи:

— Ами аз? С цялата ми творческа енергия, с всичките ми картини, за които си съперничат и които желаят да имат галерии от целия свят, с моята осъществена мечта, с моето селце, което знае, че съм разглезено дете, с моите жени, които никога не се опитват да измъкнат от мен издръжка или нещо подобно, с доброто ми здраве, хубавата ми външност, с всичко това, за което един мъж може само да мечтае? Ето ме тук пред една жена, която срещнах в едно кафене и с която прекарах само един следобед, и на която казвам: „Имам нужда от теб.“ Знаеш ли какво е самота?

— Знам какво е.

— Но не знаеш какво е да си самотен, когато имаш възможност да бъдеш с когото си поискаш, когато получаваш всяка вечер покана за някой прием, коктейл, театрална премиера. Когато телефонът ти непрекъснато звъни и те търсят жени, които обожават картините ти, които ти казват, че биха искали да вечерят с теб — те са красиви, интелигентни, възпитани. Но нещо те отблъсква от тях и ти казва: не отивай! Няма да се забавляваш. Ще прекараш още една вечер, опитвайки се да ги впечатлиш, ще изразходваш енергията си, за да доказваш на самия себе си, че можеш да съблазниш целия свят.

И тъй, оставам си вкъщи, влизам в ателието си, търся светлината, която видях в теб, защото успявам да я видя само когато работя.

— Нима бих могла да ти дам нещо, което нямаш? — отвърна тя, чувствайки се малко унизена поради това, което бе споменал за другите жени, но нали в крайна сметка той бе платил, за да бъде тя до него.

Ралф изпи третото си уиски. Мария проследи мислено алкохола, който пареше гърлото и стомаха му, влизаше в кръвта му и го изпълваше със смелост. Тя също се почувства пияна, въпреки че не бе пила нито капка. Гласът на Ралф Харт прозвуча по-уверено.

— Добре. Не мога да купя любовта ти, но ти каза, че знаеш всичко за секса. Научи ме тогава. Или пък ми разкажи нещо за Бразилия. Независимо какво, стига да мога да постоя до теб.

Ами сега?

— Познавам само два града в Бразилия: родния си град и Рио де Жанейро. Колкото до секса, не вярвам, че мога да те науча на нещо. Вече съм почти на двайсет и три, ти си само с шест години по-възрастен от мен, но знам, че си живял много по-интензивно. Познавам мъже, които ми плащат, за да правя това, което те искат, а не това, което искам аз.

— Вече съм правил всичко, което един мъж може да си мечтае да прави с една, две, дори с три жени едновременно. Не знам обаче дали съм научил много.

Отново настъпи мълчание, но този път беше ред на Мария да заговори. Той не й помогна — така както и тя не му бе помогнала преди това.

— Като професионална проститутка ли искаш да се държа?

— Искам да се държиш както на теб ти харесва.

Не, не бе възможно той да го е казал, защото именно това желаеше да чуе тя. Отново усети душевния трус, вулкана, бурята. Невъзможно беше да се измъкне от собствения си капан, щеше да изгуби този мъж, без никога да го е имала наистина.

— Ти знаеш как, Мария. Научи ме! Може би това ще ме спаси, ще спаси и теб, ще ни върне обратно към живота. Имаш право, по-възрастен съм от теб само с шест години, но въпреки това изживяното от мен стига за няколко живота. Житейският ни опит е съвсем различен, но и двамата сме отчаяни. Единственото, което ни успокоява, е да сме заедно.

Защо й казваше тези неща? Не бе възможно и въпреки това беше истина. Бяха се видели само веднъж и вече се нуждаеха един от друг. А какво би станало, ако продължат да се срещат — истинска катастрофа! Мария бе умна жена, бе чела много през последните месеци, наблюдавала бе поведението на хората; имаше цел в живота, но имаше също така и душа, която трябваше да опознае, за да открие в нея „светлината“.

Уморена бе да продължава да бъде такава, каквато бе, и въпреки че предстоящото завръщане в Бразилия бе интересно предизвикателство, тя все още не бе научила всичко. Ралф Харт беше приел много предизвикателства, бе научил всичко, а сега искаше от едно момиче, от една проститутка, от една Отзивчива майка да го спаси. Какъв абсурд!

И други мъже преди него се бяха държали по същия начин. Мнозина не бяха успели да получат ерекция, други искаха от нея да се държи с тях като с деца, трети й казваха, че я искат за съпруга, тъй като ги възбуждала мисълта да знаят, че жена им е имала много любовници. Въпреки че все още не се бе срещала с нито един от „специалните клиенти“, вече бе открила необятната вселена от фантазии, в които живее човешката душа. Всеки обаче бе свикнал със своя свят и никога не казваше „отведи ме оттук“. Напротив, искаха да заведат в своя свят Мария.

И макар че всички тези мъже винаги й бяха давали малко пари и бяха отнемали цялата й енергия, не бе възможно тя да не е научила нищо. Впрочем, ако някой от тях наистина търсеше любовта и ако сексът беше само част от това търсене, как би желала тя да се държат с нея? Какво би трябвало да се случи на първата среща?

Какво наистина би искала да се случи?

— Да получа подарък — каза Мария.

Ралф Харт не разбра. Подарък? Той вече й бе платил предварително в таксито за цялата вечер, тъй като познаваше правилата. Какво искаше да каже Мария с това? Изведнъж тя си бе дала сметка, че в настоящия миг е открила какво трябва да изпитат един мъж и една жена. Хвана го за ръцете и го заведе в една от стаите.

— Няма да се качваме в спалнята — каза Мария. Изгаси почти всички лампи, седна на килима и поиска той да седне срещу нея. Забеляза, че в стаята има камина.

— Запали камината!

— Но сега е лято.

— Запали камината! Ти искаш аз да насочвам стъпките ни тази вечер, точно това и правя.

Тя го погледна непреклонно, надявайки се той да открие отново нейната „светлина“. И Ралф я откри, защото отиде в градината, донесе оттам няколко цепеници, намокрени от дъжда, сложи в камината няколко стари вестника, за да изсуши огънят цепениците, и ги запали. Отиде до кухнята, за да си налее още уиски, но Мария го спря.

— Ти попита ли ме какво искам?

— Не те попитах.

— Знай тогава, че човекът, с когото си, трябва да съществува. Помисли за него! Помисли дали той не иска уиски, джин или кафе! Попитай го какво иска!

— Какво искаш да пиеш?

— Вино. Бих желала и ти да пиеш същото.

Той остави бутилката с уиски и се върна с бутилка вино. Цепениците вече се бяха разгорели; Мария изгаси малкото лампи, които светеха, и сега стаята бе сгрявана единствено от пламъците. Държеше се така, сякаш открай време знае коя е първата крачка: да признаеш правото на съществуване на другия, да знаеш, че той е тук.

Отвори чантата си и намери в нея писалка, която бе купила в един супермаркет. Но и всеки друг предмет би могъл да й послужи.

— Това е за теб. Когато я купих, исках да имам нещо, с което да си записвам идеите във връзка с управлението на фермите. Използвах я два дни, работих доста и се изморих. В нея се съдържа част от потта ми, от концентрацията ми, от волята ми и сега ти я подарявам.

Тя постави нежно писалката в ръката на Ралф.

— Вместо да ти купя нещо, което ти наистина би искал да имаш, давам ти нещо, което наистина е мое. Подарък в знак на уважение към човека, който е пред мен, с който го моля да разбере колко е важно за мен да бъда до него. Сега този човек притежава една малка част от мен самата, която му подарих съвсем спонтанно и доброволно.

Ралф стана, отиде до етажерката и се върна с някакъв предмет в ръка, който подаде на Мария.

— А това е вагон от електрическо влакче, което имах като дете. Не ми беше позволено да си играя с него самичък, понеже баща ми казваше, че влакчето било скъпо, американско. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам той да благоволи да сглоби влакчето в средата на стаята, но обикновено в неделя по цял ден слушаше опери. Ето защо влакчето оцеля, но в детството ми то не ми носеше никаква радост. Там горе пазя всички релси, локомотива, къщите, дори и книжката с упътването; защото имах влакче, което не беше мое, с което не играех.

По-добре щеше да е да го бях счупил заедно с всички останали играчки, които съм получавал и за които дори не си спомням, защото стремежът към разрушение е част от начина, по който детето открива света. Този непокътнат влак обаче винаги ми напомня за една част от детството ми, която не съм изживял, защото е била твърде ценна или пък твърде претоварена с работа за баща ми. Или може би защото всеки път, когато сглобяваше влакчето, той се страхуваше да не би да прояви обичта си към мен.

Мария се загледа в огъня. Случваше се нещо важно — и то не се дължеше нито на виното, нито на приятната обстановка, а на размяната на подаръците.

Ралф също се обърна към камината. Седяха мълчаливи, слушайки пращенето на пламъците. Пиеха вино и сякаш не беше нужно да говорят, да казват каквото и да било, да правят нещо. А само да стоят тук, един до друг, и да гледат в една и съща посока.

— В моя живот има много непокътнати влакчета — каза Мария след дълга пауза. — Едно от тях е сърцето ми. И аз играех с него само когато другите поставяха релсите, а те невинаги го правеха в подходящия момент.

— Но ти си обичала.

— Да, обичала съм. Много съм обичала. Толкова съм обичала, че когато моята любов ми поиска подарък, се изплаших и избягах.

— Не разбирам.

— Не е и нужно. Уча те на нещо, което и аз самата едва сега открих. Настоящето. Да подариш нещо, което е твое. Да дадеш, преди да поискаш нещо важно. Ти притежаваш моето съкровище: писалката, с която написах някои от мечтите си. Аз притежавам твоето съкровище: вагон от влакче, частта от детството, която не си изживял.

Сега аз поемам върху себе си част от миналото ти, а ти имаш малко от моето настояще. Колко е хубаво!

Изрече всичко това, без да се замисля, без да се учудва на поведението си, сякаш открай време знаеше, че точно така трябва да постъпи. Стана бавно, взе си сакото от закачалката и целуна Ралф Харт по бузата. Той дори не се бе опитал да стане от мястото, където седеше, хипнотизиран от огъня, мислейки вероятно за баща си.

— Никога не съм знаел защо пазя този вагон. Едва днес разбрах: за да ти го дам в една вечер със запалена камина. Сега къщата стана по-приветлива.

Каза, че на другия ден ще подари останалите неща — релсите, локомотива, таблетките, от които се образуваше пушек — на някое сиропиталище.

— Може би сега този влак е голяма рядкост, тъй като не се произвежда повече, и сигурно струва много пари — отбеляза Мария, но веднага след това съжали за думите си. Касаеше се за нещо съвсем различно, за това колко много ни струва понякога раздялата с някакъв предмет.

И за да не каже пак нещо неуместно, тя отново го целуна по бузата и тръгна към вратата. Той продължаваше да гледа огъня и Мария деликатно го помоли да дойде да й отвори.

Ралф стана и тя му обясни, че й е приятно да го гледа как наблюдава огъня, но бразилците вярват в следното суеверие: когато са на гости за пръв път у някого, не бива самите те да отварят вратата на тръгване, защото, ако го сторят, никога повече няма да се върнат в този дом.

— А аз искам да се върна.

— Въпреки че не си съблякохме дрехите и аз не те обладах, дори не те докоснах, ние се любихме.

Тя се засмя. Той й предложи да я закара вкъщи, но Мария отказа.

— Ще дойда утре в „Копакабана“.

— Не го прави! Изчакай една седмица. Научих, че най-трудно е да чакаш, и искам да свикна с това; да знам, че си с мен дори когато не си до мен.

Тя отново крачеше в студената и тъмна нощ, както вече бе правила много пъти в Женева; обикновено тези разходки бяха свързани с тъга, със самота, с желанието да се върне в Бразилия, с носталгията по езика, на който от много време не говореше, с финансови изчисления, с работно време.

Днес обаче тя вървеше, за да срещне себе си, да открие жената, която в разстояние на четирийсет минути бе седяла пред огъня заедно с един мъж и бе пълна със светлина, мъдрост, опит, очарование. Бе видяла лицето на тази жена преди време, когато се разхождаше край езерото и мислеше дали да избере, или не един начин на живот, който не беше нейният — и в същия този следобед жената се бе усмихнала много тъжно. За втори път бе видяла лицето й в едно сгънато платно и сега отново усещаше присъствието й. Хвана такси едва когато това вълшебно присъствие изчезна и я изостави, както правеше винаги.

По-добре да не мисли за случилото се, за да не помрачи спомена за него, да не позволи на тревогата да измести всичко прекрасно, което току-що бе преживяла. А ако другата Мария съществуваше, тя щеше да се появи в подходящия момент.

 

 

Откъс от дневника на Мария, писан в нощта, когато тя получи вагона от влакчето:

Най-дълбоко, най-истинско е желанието ни да се доближим до някого. От този момент нататък следват най-различни реакции, мъжът и жената се включват в играта, но онова, което се е случило преди това — привличането, което ги е събрало, — не може да бъде обяснено. Именно това е недокоснатото желание в чист вид.

Когато желанието се намира в този чист вид, мъжът и жената се влюбват за цял живот, изживяват всеки миг с благоговение, съзнателно, в непрестанно очакване да настъпи подходящият момент, в който да отпразнуват предстоящото благословено преживяване.

Тези хора не бързат, не насилват събитията с необмислени постъпки. Те знаят, че неизбежното ще се прояви, че истинското винаги намира начин да излезе наяве. И когато настъпи моментът, те не се колебаят, не пропускат нито една възможност, не позволяват на нито един вълшебен миг да отлети, защото оценяват значението на всяка секунда.

През следващите дни Мария отново попадна в капана, който толкова много се бе стремила да избегне — но не се чувстваше нито тъжна, нито разтревожена. Напротив: след като вече нямаше какво да губи, беше свободна.

Знаеше, че колкото и романтична да бе ситуацията, един ден Ралф Харт ще разбере, че тя е само проститутка, а той — уважаван художник. Че тя живее в далечна страна, която постоянно е в криза, докато той живее в рая, а животът му е организиран и защитен още от раждането му. Той бе получил образованието си, посещавайки най-добрите колежи и музеи в света, докато тя едва бе завършила средно образование. В края на краищата подобни мечти не траят дълго, освен това Мария бе живяла достатъчно, за да разбере, че действителността се разминава с мечтите й. Най-голямата й радост в момента бе да заяви на действителността, че не се нуждае от нея и не зависи от нещата, които се случват, за да бъде щастлива.

„Господи, колко съм романтична.“

През следващата седмица тя се опита да открие какво би накарало Ралф Харт да се чувства щастлив; той й бе възвърнал достойнството и „светлината“, които тя смяташе за безвъзвратно изгубени. Единственият начин да му се отблагодари беше чрез това, което той смяташе, че за нея е най-важното: секса. И тъй като в рутината на „Копакабана“ нямаше кой знае какво разнообразие, тя реши да потърси други източници.

Изгледа няколко порнографски филма и отново не откри нищо интересно — с изключение понякога на разликата в броя на партньорите. Тъй като филмите не й помогнаха особено, за пръв път, откакто бе дошла в Женева, тя реши да си купи книги, въпреки че не смяташе за особено практично да пълни дома си с неща, които щеше да прочете само веднъж. Отиде в една книжарница, която бе видяла, разхождайки се с Ралф по Пътя на Сантяго, и попита дали имат нещо на тази тема.

— О, много неща — отвърна младата продавачка. — Като че ли хората се интересуват само от това. Освен в специалния отдел във всички книги, които виждате, има поне по една секс сцена. Дори и сексът да е скрит зад красиви любовни истории или зад сериозни научни трудове върху човешкото поведение, факт е, че хората мислят само за това.

С нейния богат опит Мария знаеше, че момичето се заблуждава: хората искаха да мислят по този начин, защото смятаха, че целият свят се интересува само от тази тема. Подлагаха се на диети, използваха перуки, стояха с часове във фризьорските салони или фитнес залите, обличаха се предизвикателно, опитваха се да разпалят желаната искра — и какво от това? Когато стигнеха до секса, единайсет минути и край. Никакво въображение, нищо, което да ги отведе в рая; за кратко време искрата угасваше и нямаше какво да разпалва огъня.

Безсмислено бе да спори с русото момиче, което мислеше, че светът може да бъде обяснен в книгите. Попита къде се намира специалният отдел и там откри най-различни заглавия за гейове, лесбийки, монахини, които разкриваха скандални неща за Църквата, илюстровани книги с ориенталски техники, показващи много неудобни пози. Заинтересува я само една книга: „Свещеният секс“. Може би тя поне щеше да е различна.

Купи я, прибра се вкъщи, пусна си радиото на станция, която винаги й помагаше да мисли (защото музиката беше бавна), разгърна книгата и забеляза, че в нея има много илюстрации с пози, които биха могли да заемат единствено цирковите акробати. Текстът беше досаден.

Мария бе научила достатъчно в своята професия, за да разбере, че не всичко в живота се свежда до позата, която ще заемеш, когато правиш секс, и че в повечето случаи разнообразието идва по естествен път, несъзнателно, подобно на стъпките на някакъв танц. Въпреки това се опита да се съсредоточи върху това, което четеше.

Два часа по-късно си даде сметка за две неща.

Първо, че трябва веднага да вечеря, тъй като беше време да тръгва за „Копакабана“.

Второ, че човекът, който е написал книгата, не разбира нищо, абсолютно НИЩО от секс. Твърде много теория, ориенталски техники, излишни ритуали, глупави предложения. Прочете, че авторът е медитирал в Хималаите (трябваше да разбере къде се намират), посещавал бе курсове по йога (бе чувала за тях), прочел бе много по въпроса, тъй като цитираше най-различни автори, но не бе разбрал основното. Сексът не е теория, запален тамян, точки на докосване, поклони и метани. Как бе възможно този човек (оказа се, че е жена) да се осмелява да пише по тема, която дори и Мария, въпреки че работеше точно в тази област, не познаваше добре? Може би вината трябваше да се търси в Хималаите или в нуждата да се усложнява нещо, чиято красота се дължи на простотата и на страстта. Щом тази жена бе успяла да публикува и да продава една толкова глупава книга, защо тя да не се замисли сериозно над своята книга „Единайсет минути“? Текстът нямаше да звучи нито цинично, нито фалшиво — щеше само да разказва нейната история, нищо повече.

Но Мария нямаше нито време, нито бе истински заинтересувана от това; трябваше да съсредоточи цялата си енергия, за да възвърне радостта на Ралф Харт и за да научи как се управляват ферми.

 

Откъс от дневника на Мария, написан веднага след като захвърли скучната книга:

Срещнах един мъж и се влюбих в него. Позволих си да се влюбя поради една много проста причина: не очаквам нищо. Знам, че след три месеца ще съм далеч оттук и той ще е само спомен, но не можех да издържам повече да живея без любов; бях стигнала до ръба.

В момента пиша една история за Ралф Харт — така се казва той. Не съм сигурна дали ще се появи отново в бара, където работя, но за пръв път в моя живот това ми е съвсем безразлично. Достатъчно ми е, че го обичам, че съм с него в мислите си и украсявам този толкова красив град с неговите стъпки, думи, нежност. Когато напусна тази страна, тя ще има лице, име, ще бъде спомен за една камина. Всичко останало, което преживях тук, всички трудни моменти, през които преминах, ще бъдат нищо в сравнение с този спомен.

Много бих искала да направя за него това, което той направи за мен. Дълго размишлявах и открих, че не съм влязла в онова кафене случайно; най-важните срещи са били уговорени от душите преди още телата да са се видели.

Обикновено такива срещи стават, когато сме на ръба, когато искаме да умрем и да се възродим духовно. Срещите ни очакват — в повечето случаи обаче ние ги избягваме. Но ако сме много отчаяни, ако нямаме нищо повече за губене или пък сме въодушевени от живота, тогава неизвестното се проявява и нашият свят поема по друг път.

Всички умеят да обичат, тъй като са се родили с тази дарба. Някои умеят да се възползват по рождение от нея, но на повечето им се налага да се научат отново, да си спомнят как се обича и всички — без изключение — трябва да изгорят на кладата на отминалите си чувства, да изживеят отново някои радости и болки, падения и възходи, докато съзрат водещата нишка, криеща се зад всяка нова среща; да, съществува една нишка.

И тогава телата се научават да говорят на езика на душата, това се нарича секс, това е, което мога да дам на мъжа, който ми върна душата, макар той дори да не подозира колко важна роля играе в живота ми. Именно това поиска той от мен, това и ще му дам; искам да бъде много щастлив.

Понякога животът е голям скъперник — човек прекарва дни, седмици, месеци, дори години, без да изживее нещо ново. От друга страна, след като отвори някоя врата — а именно такъв бе случаят на Мария с Ралф Харт, — през нея нахлува една истинска лавина. В даден момент нямаме нищо, а в следващия получаваме повече, отколкото можем да понесем.

Два часа след като беше затворила дневника си, Мария отиде на работа, където беше повикана от съдържателя Милан.

— Е, спа ли с оня художник?

Той вероятно бе известен в заведението. Мария бе разбрала това, когато бе видяла Ралф да плаща точната сума за трима клиенти, без да попита за цената. Тя само кимна утвърдително, стремейки се по този начин да създаде известна тайнственост, нещо, на което Милан не обърна никакво внимание, тъй като той познаваше този живот по-добре от нея.

— Сигурно вече си готова за следващата стъпка Има един специален клиент, който отдавна се интересува от теб. Досега му отговарях, че нямаш достатъчно опит, и той го вярваше, но може би вече е време да опиташ.

Специален клиент ли?

— И какво общо има това с художника?

— Той също е специален клиент.

И така, всичко, което беше правила с Ралф Харт, вече е било изпробвано и направено от някоя нейна колежка. Прехапа устни и не каза нищо — беше преживяла една прекрасна седмица и не можеше да забрави какво бе написала в дневника.

— И с него ли трябва да направя същото?

— Не знам какво сте правили, но ако днес някой ти предложи питие, не приемай. Специалните клиенти плащат по-добре и няма да съжаляваш.

Вечерта започна както обикновено. Тайландките отново седяха заедно, колумбийките пак бяха със същия израз на жени, които знаят всичко, трите бразилки, в това число и Мария, се преструваха на отегчени, сякаш нищо от това, което ги заобикаляше, не беше ново или интересно. Имаше и една австрийка, две германки, а останалата част от състава се допълваше от жени от Източна Европа, като всичките те бяха високи, светлооки, красиви и в крайна сметка се омъжваха по-бързо от останалите. Мъжете започнаха да пристигат — руснаци, швейцарци, германци, все заети бизнесмени, които можеха да си позволят да плащат за услугите на най-скъпите проститутки в един от най-скъпите градове на света. Някои се отправяха към нейната маса, но тя следеше реакцията на Милан, който всеки път й правеше знак да откаже. Мария беше доволна: тази нощ нямаше да се налага да си разтваря краката, да понася миризми, да взема душ в невинаги добре отоплени бани. Единственото, което беше нужно да направи, бе да покаже на един уморен от секса мъж как трябва да се люби. Освен това, след като размисли, реши, че не всяка жена е толкова изобретателна, за да измисли историята на настоящето.

В същото време се питаше: „Защо, след като са опитали всичко, искат да се върнат там, откъдето са започнали?“ В края на краищата това не я засягаше. При положение, че плащаха добре, тя беше тук, за да ги обслужва.

Влезе един мъж, по-млад от Ралф Харт, красив, с черна коса, с ослепително бели зъби. Носеше костюм, под чието сако с висока яка се подаваше безупречно бяла риза. Насочи се към бара, погледна към Мария и се приближи към нейната маса.

— Ще пиете ли нещо?

Милан кимна утвърдително и тя покани непознатия да седне. Поръча си плодовия коктейл и зачака поканата за танц, но вместо това мъжът се представи:

— Името ми е Терънс и работя в звукозаписна компания в Англия. Тъй като знам, че тук мога да се доверя на хората, се надявам, че това ще си остане между нас.

Мария щеше да започне да говори за Бразилия, но той я прекъсна:

— Милан ми каза, че знаете какво искам.

— Не знам какво искате. Но знам, че си разбирам от работата.

Ритуалът не беше спазен; той плати сметката, хвана я за ръката и й подаде хиляда франка. Докато се возеше в таксито, за момент си спомни за арабина, с когото беше отишла да вечеря в ресторанта с известните картини. За първи път оттогава й даваха същата сума, но вместо да се зарадва, тя се почувства нервна. Таксито спря пред един от най-скъпите хотели в града. Мъжът поздрави портиера и от поведението му личеше, че познава добре мястото. Качиха се направо в апартамента му с изглед към реката. Той отвори бутилка вино, по всяка вероятност много старо, и й предложи една чаша.

Мария го наблюдаваше, докато отпиваше от виното. Какво можеше да очаква богат и красив мъж като него от една проститутка? Тъй като той почти не говореше, тя също запази мълчание през по-голямата част от времето, стремейки се да отгатне какво би могло да се хареса на един специален клиент. Беше й ясно, че не трябва да взема инициативата, а да го придружава с необходимото темпо, след като започнеха. В крайна сметка не всяка вечер имаше възможност да печели по хиляда франка.

— Имаме време — каза Терънс. — Разполагаме с толкова време, колкото ни е необходимо. Можеш да пренощуваш тук, ако желаеш.

Мария отново се почувства несигурна. Мъжът не изглеждаше притеснен, говореше със спокоен глас и беше различен от останалите клиенти. Явно знаеше точно какво иска. Пусна подходящата музика в подходящия момент, в подходящата стая с подходящ изглед към езерото на един подходящ град. Костюмът му беше безупречен, куфарът му, оставен в един ъгъл, беше малък, сякаш се нуждаеше от много малко неща, за да пътува, или бе дошъл в Женева само за една нощ.

— Ще спя у дома — отговори Мария.

Мъжът срещу нея коренно се промени. Галантният му поглед стана студен и строг.

— Седни тук — каза той, посочвайки един стол до бюрото.

Това беше заповед! Истинска заповед. Мария се подчини и с учудване отбеляза, че това я възбужда.

— Изправи си гърба. Седни като изискана жена. Ако не го направиш, ще те накажа.

Наказание! Специален клиент! В този момент тя разбра всичко, извади хилядата франка и ги постави на бюрото.

— Знам какво искате — каза тя, гледайки го право в студените сини очи. — И не съм склонна да го направя.

Мъжът като че ли се върна към предишното си поведение и разбра, че тя казва истината.

— Изпий си виното — каза той. — Няма да те принуждавам да правиш нищо насила. Можеш да останеш още малко, а ако искаш, можеш още сега да си тръгнеш.

Тези думи донякъде й възвърнаха спокойствието.

— Имам работа. Имам шеф, който ме защитава и който вярва в мен. Ако обичате, не споделяйте нищо с него.

Мария каза това без никакво самосъжаление, без да се моли — просто такава бе действителността, в която живееше.

Терънс също бе започнал да се държи както преди, нито строго, нито меко, а просто като човек, който за разлика от другите клиенти знае какво иска. В този момент приличаше на някой, който излиза от транс, на актьор от театрална пиеса, която още не е започнала.

Дали си струваше да си тръгне сега, без никога да разбере какво означава „специален клиент“?

— Какво точно искахте от мен?

— Знаеш какво. Болка. Страдание. И голямо удоволствие.

„Болката и страданието не се съчетават с удоволствието“, помисли си Мария. Въпреки че безнадеждно искаше да повярва в обратното и по този начин да превърне голяма част от отрицателните емоции, които бе имала досега, в положителни.

Той я хвана за ръцете и я заведе до прозореца. Отвъд езерото се виждаше кулата на една катедрала и Мария си спомни, че бе минала оттам, докато вървяха с Ралф Харт по Пътя на Сантяго.

— Виждаш ли тази река, това езеро, тези къщи и тази църква? Преди петстотин години те не са били много по-различни. Но тогава градът бил съвсем безлюден. Една непозната болест върлувала из цяла Европа и никой не разбирал защо умират толкова много хора. Започнали да наричат болестта „черната чума“ и да смятат, че това е наказание, което Господ пратил на хората заради техните грехове. Тогава няколко души решили да се жертват заради човечеството. Подложили се на това, от което най-много се страхували: физическата болка. Вървели денонощно по тези улици и мостове, като се самобичували с камшици и вериги. Страдали в името на Господ и Го възславяли чрез болката си. Много бързо разбрали, че това ги прави по-щастливи, отколкото приготвянето на хляба, орането на земята, храненето на животните. Болката вече не била страдание, а удоволствие от това, че изкупват греховете на човечеството. Болката се превърнала в радост, в смисъл на живота им, в удоволствие.

Очите му отново придобиха предишния студен отблясък. Взе парите, които тя бе оставила на бюрото, отдели сто и петдесет франка и сложи останалите в чантата й.

— Не се притеснявай за шефа си. Тук е неговата комисионна и ти обещавам, че няма да му кажа нищо. Можеш да си тръгваш.

Тя сграбчи всичките банкноти.

— Не!

Сигурно беше заради виното, арабина в ресторанта, жената с тъжната усмивка, мисълта, че никога вече няма да се върне на това проклето място, страха от любовта, която бе взела чертите на един мъж, пощенските картички до майка й, в които тя описваше някакъв измислен прекрасен живот, пълен с възможности за работа, момчето, което преди много години й бе поискало молив, битката, която водеше със себе си, любопитството, парите, търсенето на собствените си граници, възможностите, които бе пропиляла. В този момент тя не беше същата Мария: вече не правеше подаръци, а се принасяше в жертва.

— Страхът ми вече премина. Можем да започваме. Ако трябва, накажете ме заради това, че бях непокорна. Излъгах, отнесох се лошо и предадох човека, който ме защитава и обича.